Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

По онова време обаче нямало такива резерви към него. Въпреки слуховете, че бил алкохолик, пресата приветствала назначаването му. „Бурите сега ще си изпатят — казвал един хлапак на друг в една карикатура. — Татко пристига и си е взел каиша.“

На Бюлер му било заповядано да се придвижи на север през провинция Кейп в посока към бурските столици Блумфонтейн в Оранжевата Свободна държава и Претория — в Трансваал. Тъй като Лейдисмит можел да капитулира, Бюлер решил на своя глава да раздели армейския си корпус на три различни по големина части. С най-голямата част той щял да освободи Лейдисмит. Генерал-лейтенант Метуен щял да продължи към Кимбърли и Мафекинг с втората по големина военна част. Генерал-лейтенант Уилям Гатакре щял да тръгне с последната част, за да задържи бурите в провинция Кейп, докато Бюлер обедини отново армейския корпус, за да изпълни първоначалния план на военното министерство.

{img:naj_golemite_gafove_karta_4.png}

Тъй като знаел, че много скоро англичаните ще се опитат да освободят Лейдисмит, бурският главнокомандващ, генерал Джуберт, изпратил 4000 души да им пресекат пътя. Водени от младия Луис Бота, тогава вече генерал, те скоро превзели Коленсо, на южния бряг на река Туглеа, под хълмовете около Лейдисмит.

До 20 ноември, пленявайки част от брониран военен влак, с който пътувал младият Уинстън Чърчил, бурите обградили Есткоурт и стигнали на десет мили от Дърбан.

След два дни Бюлер пристигнал, за да събере 20-хилядната си войска. Тъй като река Туглеа била пълноводна, пътят на бурската войска можело да бъде отрязан, затова Джуберт наредил да се оттеглят на север. При Коленсо те взривили железопътния мост и подкрепени от 8000 войска, обсаждаща Лейдисмит, започнали да се окопават по северния бряг на Туглеа.

Призори на 12 декември Бюлер тръгнал с 18 000 войска от базата си във Фрер, на 10 мили южно от Коленсо. Намерението му било да заобиколи бурските позиции там, където те били непревземаеми. Щял да ги избегне, като пресече реката при дрейфа Потжетер. Но в същия ден научил, че 13 000 войска на Метуен е разгромена при Магерсфонтейн на 11 декември. Присъствието му в Кейп било наложително. Но Бюлер не искал да изостави Лейдисмит. Той се двоумял още два дни, докато дългобойната му артилерия обсипвала със снаряди бурските позиции. Накрая решил да атакува фронтално Коленсо и да освободи Лейдисмит.

Катастрофален компромис. Предвидил това, Бота се окопал по хълмовете над Коленсо, в маскирани редици, дълги десет мили. Той бил уязвим на хълма Хлангван, понеже хората му там били разделени от течението на Туглеа.

Бюлер планирал две бригади да се придвижат срещу бурския център и десен фланг, за да ги пробият през реката, докато конната му бригада щяла да нападне хълма Хлангван. Фронталната атака срещу укрепените и неустановени вражески позиции била обречена на неуспех. Не затова, че Бюлер не уведомил за намеренията си генерал-лейтенант Джордж Уайт, който планирал освобождението на Лейдисмит да съвпадне с атаката му.

Призори на 15 декември артилерията на Бюлер открила огън по бурите в обсег от три мили. В центъра на позициите на бурите втората бригада на генерал-лейтенант Хенри Хилдярд започнала да напредва, подкрепена от 12 полеви и 6 морски оръдия, командвани от полковник Чарлз Лонг. На Лонг било наредено да използва далекобойните морски оръдия, докато пехотата не стигне реката. Но той имал други идеи. Последовател на новата теория, че с артилерията трябвало да се унищожи врагът в близък обсег, неговите оръдия се придвижили напред и стигнали на миля пред пехотата.

Бурите били тихи и невидими, когато Лонг наредил оръдията да бъдат подготвени за стрелба. Прогърмял единичен изстрел откъм далечния бряг на реката, бързо последван от огнената стрелба на оръдия и артилерия. Хванати на открито, британците се превърнали в лесни мишени. След час заместник-командирът на Лонг бил ранен, а една трета от войниците били избити. Командирът им наредил да се скрият в близките дерета.

Отляво била предприета още една катастрофална маневра от 5-та ирландска бригада, командвана от генерал-майор Фитцрой Харт. Получил заповед да пресече при дрейфа Бридъл, Харт тръгнал с батальоните си в сгъстен строй, като за парад. Предвидил в каква мишена ще се превърне това компактно тяло, полковник С. Д. Купър от 2-ри дъблински стрелкови полк разгърнал своя батальон на разстояние по-голямо от обичайното за парад. Харт отменил заповедта му. Той заявил, че би искал да държи войската „здраво в ръцете си“. Дори когато кавалерията го предупредила, че окопите на бурите са точно пред тях, той не променил строя.

Призори той стигнал до пясъчен насип в реката, като клин, обграден от три страни с вода. Спрял да се консултира с картата си и установил, че дрейфът Бридъл се намирал наляво от пясъчния насип. Неговият местен водач настоял, че дрейфът бил именно пясъчният насип. Вместо да изпрати патрули да проучат мястото, Харт повярвал на местния водач и наредил на войниците да пресекат през клина.

Бурите открили огън. Хората му започнали да залягат и да стрелят. Но Харт им наредил да продължат напред. Докато напредвали, техните редици били обстрелвани от три страни и скоро строят се разпаднал. Малки групи, пробягвали по петдесет ярда напред, докато не намерили място за прикритие. „Всички се втурнаха напред да стигнат брега на реката“, писал един офицер.

Един батальон случайно се отклонил вляво от пясъчния насип и стигнал до истинския дрейф Бридъл. Бурите го прокопали, но още бил проходим. Но Харт пропилял шансовете да спаси хората си от катастрофата, като им наредил да преминат през пясъчния насип.

За четиридесет минути били убити 400 мъже. Бюлер, наблюдавайки поражението, изпратил двама вестоносци да предупредят Харт да стои далече от пясъчния насип. Накрая постигнал желания ефект. Покрити от резервната бригада, командвана от генерал-майор Невил Литълтън, разбитата войска на Харт се оттеглила. Било седем сутринта. Оръдията на Лонг замлъкнали по същото време.

Конната бригада, командвана от лорд Дъндоналд, атакувала хълма Хлангван. Слезли от конете си в края на царевичните полета и започнали да пълзят по склоновете на хълма, но били приковани от точен стрелкови огън. Осъзнал, че не може да се придвижи без пехотното подкрепление, Дъндоналд изпратил съобщение до най-близката резервна бригада. Командирът й отказал да им помогне. Бил получил нареждане от Бюлер да не се намесва.

Бюлер се придвижил напред, за да измъкне Лонг. Срещнал Хилдярд, който тъкмо щял да атакува вагонния мост в Коленсо и фортовете от двете му страни. Той му казал: „Опасявам се, че оръдията на Лонг са в ужасна бъркотия. Едва ли ще можем днес да атакуваме Коленсо.“

Било 8 часът сутринта. Тъй като само две от четирите пехотни бригади били участвали във военни действия, Бюлер решил да отмени цялата операция. За да спаси дванадесетте полеви оръдия на Лонг, които съставяли половината му артилерия, Хилдярд трябвало да завземе Коленсо и да прикрива оръдията отдясно. Това било постигнато от хората му, независимо че те се придвижвали в клин, обстрелвани от три страни. Помогнало им, че Хилдярд ги строил в разгърната верига, на 6 ярда един от друг и на 600 ярда всяка рота.

Но оръдията били заседнали на открита земя, далече на 500 ярда. Накрая Бюлер призовал доброволци. Излезли един редник, шестима мъже и трима офицери. Това били капитаните Скофийлд и Конгрийв и лейтенант Фреди Робъртс. Фреди Робъртс бил син на фелдмаршал Робъртс, който скоро щял да заеме мястото на Бюлер като главнокомандващ. Тъй като групата се спуснала в галоп към оръдията, бурите открили по тях огън. Робъртс и Конгрийв били ранени и останали без коне. Останалите, водени от Скофийлд, успели да завържат две оръдия и да избягат.

Били направени още три опита. Но нито един не стигнал до оръдията. На една от групите застреляли 12 коня и един войник, а петима били ранени. Били раздадени 5 Кръста Виктория и 18 медала за този съмнителен героизъм.

Единствената надежда оставала пехотата на генерал Хилдярд да ги пази до нощта. Дъндоналд, изтласкан от Хлангван, претърпял тежки загуби и оставил оголен десния британски фланг. Бюлер се страхувал, че ще загуби от пехотата си и десетте оръдия, които останали в Коленсо. Той наредил на войската да отстъпи. Било обяд.

Това значело да изоставят ранените под открито небе. „Няма вода, няма глътка въздух, няма дори частица сянка, а слънцето никога не съм го чувствал така жарко, дори в Индия“, спомня си капитан Конгрийв, лежейки до тежко ранения Фреди Робъртс. Бурите ги намерили следобед и им разрешили с другите ранени да се върнат в британския лагер. На другия ден Робъртс починал.

Бурите можели да си позволят великодушие. „Днес, — телеграфирал Луис Бота в Претория на 15 декември, — богът на нашите бащи ни изпрати велика победа.“ С цената само на 40 убити и ранени, той пленил 10 оръдия, 600 снаряда и взел 1000 жертви.

Докладът на Бюлер до военното министерство бил на разстроен човек: „Моят провал днес повдига сериозен въпрос. Не се считам за достатъчно силен да освободя Уайт (в Лейдисмит). Коленсо е крепост, която, ако не се превземе с щурм, може да се превземе само с обсада… Моето мнение е да оставя Лейдисмит на мира и да заема стабилни позиции за защитата на Южен Натал, и дано времето да ни помогне…“

На другия ден той известил Уайт в Лейдисмит, че за да се преодолеят позициите на бурите, трябвало поне месец. „Можеш ли да издържиш? Ако не, за колко дни трябва да заема защитни позиции? Предлагам ти да откриеш стрелба с амунициите, които имаш, създавайки най-добрите възможни условия.“

Бюлер обвинил Лонг за своето поражение. „Бях предаден от проклет стрелец“, казал той на свой приятел. Всъщност той сам си бил виновен. Поведението на Лонг и Харт само ускорило неизбежното.

Бюлер не трябвало да атакува Коленсо. Той знаел, че е защитно укрепление на бурите, а освен това се отказал от първоначалния план. Направил възможно най-лошия компромис, като избрал най-краткия път до обсадения град, където защитната позиция на бурите била непреодолима.

Той признал в писмо пред жена си: „Трябваше да опитам в Коленсо, но не смятах, че ще успея… Във всеки случай никой не знае кое е най-лошото. Смятам, между нас да си остане, че е по-добре, дето не успях, защото нямаше да знам какво да правя по-нататък… Надявам се на късмет следващия път.“

Седмица след битката Бюлер бил сменен от поста си от шестдесет и седем годишния лорд Робъртс. Той останал като командир на британските сили в Натал със задачата да освободи Лейдисмит. Това той извършил едва през февруари 1900 г., но след още две поражения при Спион Коп и Ваалкранц. През октомври Бюлер се върнал в Англия, за да поеме командването на армейския корпус в Алдершот. Но никой не забравил предишните му военни грешки и след година той бил уволнен от новия главнокомандващ, Робъртс, който никога не му простил за смъртта на сина си.

Първият ден при река Сома

Зарът бил хвърлен на конференцията в Чантили*, в началото на декември 1915 г., когато четирите велики сили във войната с Германия и Австро-Унгария (Англия, Франция, Русия и Италия) решили да предприемат офанзива на три фронта: Западния, Източния и Италианския. Това решение било победа на генерал Джоузеф — Жак Жофре, френския главнокомандващ, който прекратил галиполската кампания от 1915 г. като маловажно събитие, отклоняващо се от основните усилия, които трябвало да са на запад.

[* Градчето е Шантили (Chantilly (фр.)); следващите споменавания като „Чантили“ са коригирани. — Бел. Dave]

След месец Жофре се срещнал с генерал Дъглас Хейг, новия британски главнокомандващ, за да обсъдят предстоящата офанзива. Хейг настоявал британците да атакуват Фландрия, за да обградят немския фронт откъм север. Но понеже инструкциите на Английския военен съвет, че „близкото сътрудничество между французите и англичаните е водеща политика на правителството“, звучели в ушите му, Хейг се огънал пред желанието на Жофре французите и англичаните да атакуват от обща точка по поречието на река Сома.

Съюзническите сили имали числено превъзходство по западния фронт със своите 139 дивизии срещу немските 117 дивизии. Но понеже британската армия се увеличавала, офанзивата била насрочена за август, когато щели да дойдат още 19 дивизии, командвани от Кичънър. Отначало 25 британски дивизии трябвало да нападнат на север от река Сома, а 40 френски дивизии на юг.

Всичко се променило, щом германците атакували французите при Вердюн през февруари, 1916 г. Следващите няколко месеца всичките дивизии били подкрепяни от двете страни на фронта, дълъг 5 мили. Когато през юни битката приключила, французите загубили 315 000 души, а немците — 281 000 души. На молбата за помощ на Жофре, Хейг се съгласил да увеличи дела на британците на фронтовата линия, както и да предложи офанзивата при река Сома да бъде в края на юни.

Тези промени разколебали Хейг относно предстоящата битка. Неговите неопитни войски щели да поемат тежестта на атаката с 13 дивизии на фронтова линия от 17 мили. Френските ветерани пък трябвало да се придвижат с 11 дивизии на фронтова линия само от 8 мили. Хейг докладвал на командирите си през май, че победа през 1916 г. била невъзможна. Офанзивата имала още три цели: да освободи от напрежението французите във Вердюн, отблъскващи немските дивизии; да тушира силата на немците; да постави британците на позиции, от които да нанесат решителен удар през 1917 г.

Тежестта на атаката щяла да се поеме от IV-та армия, командвана от генерал-лейтенант Хенри Роулисън, разположена северно от французите. Основното нападение трябвало да се извърши от 9 дивизии на фронт от 10 мили, от Монтабан на юг до река Анкре, приток на Сома. Същевременно още 3 дивизии от IV-та армия щели да укрепят левия им фланг северно от река Анкре. Още по` на север 2 дивизии от III-та армия, командвана от генерал-лейтенант Едмънд Аленби, щели да се опитат да елиминират немския клин в Гомекорт. Междувременно французите щели да атакуват сектора южно от Монтбатан.

Генерал-лейтенант Хюбърт Гоф и неговата резервна армия от 3 кавалерийски дивизии щяла да мине през пробива и да превземе град Бапом, на девет мили зад вражеските позиции, преди да завие на север в откритото поле. Пехотата на Роулисън щяла да изблъска немците в същата посока, докато французите щели да укрепят десния фланг на пробива и пресекат немското подкрепление, пристигащо от юг.

Начертал главните цели, Хейг оставил детайлите за командирите си. За генерал Роулисън успехът бил в артилерията. Впечатлен от успехите на немците във Вердюн, когато дългата стрелба унищожила френските окопи, той възнамерявал да приложи същия прийом при Сома. Той планирал да бомбардира немските окопи и да ги унищожи, да погребе в тях защитниците им и да прекъсне комуникациите им с тила. Пехотата напредвала, артилерията щяла да намали огневия вал и да не позволи на врага пак да превземе защитните си позиции. Чрез няколко разчетени във времето „избухвания на стрелбата“ този „пълзящ огневи вал“ щял да позволи на пехотата да плени вражеската окопна линия.

Щом станало ясно, че пехотата няма да изпревари артилерията, било решено, тя да „излезе в атака“, като се придвижва постепенно с по 100 ярда за всеки две минути. Понеже всеки войник носел багаж със снаряжение най-малко 70 паунда, те били инструктирани да не тичат, докато не стигнат вражеските окопи. „Бяха ни уверили, че системата от кратки щурмове в този случай щяла да е ненужна“, спомня си един редник.

Роулисън планирал да се превзема по една вражеска линия наведнъж. Веднага щом контраатаките бъдели отблъснати, артилерията щяла да бомбардира втората окопна линия на врага, докато я плени. После щели да се придвижат към резервната бойна линия.

Било решено атаката да започне сутринта на 29 юни. Принципът да се атакува по-рано призори бил пренебрегнат в полза на добрата артилерийска видимост. В атаката щели да участват 18 пехотни дивизии, всяка с по 13 батальона (един от които сапьорски), както и дивизионните войски като: артилерия, инженерни войски, медицински и транспортни служби и т.н. Немците имали само 6 дивизии на британския сектор. Повече от половината в атакуващите войски били новобранци, които още нямали бойно кръщение.

Когато Роулисън представил плана си, Хейг бил разочарован. Убеден, че няма да има пробив, за да разгърне кавалерията, той направил следните предложения: да се намалят бомбардировките, за да не разберат немците предварително за атаката; да щурмуват окопите, щом се вдигне огневият вал; да се превземат две вражески линии още първия ден.

Роулисън отхвърлил двете предложения веднага. Той смятал, че без тежка артилерия ще е необходима дълга бомбардировка за разрушаването на немската защита, понеже атакуващите войски били неподготвени за битки. Само по третото предложение бил готов на компромис. Северно от пътя до Бапом, немската втора бойна линия се намирала близо до първата. Тук той организирал линия на артилерийска поддръжка, защото целта била извън обсега на артилерията му. По-нататък на юг щели да бъдат докарани оръдия, преди превземането на втората бойна линия.

Призори на 24 юни, когато започнало бомбардирането, англичаните разполагали с 1500 оръдия, гаубици и минохвъргачки. През тази седмица били изстреляни повече гранати и снаряди отколкото през цялата първа година от войната.

Бомбардировката обаче била безнадеждно неподходяща. „Нашата артилерия, установявайки местоположението на картечните постове, трябваше да ги разруши, а после с оръдията да унищожи телените мрежи“, написал капитан Джеймс Маршал-Корнуол, разузнавач на Хейг. „За съжаление времето се развали. Имаше мъгла и ситен дъждец. Видимостта на артилерията беше крайно затруднена. Те нито разрушиха картечните постове, нито унищожиха мрежата.“

В унищожаването на бодливата тел се използвали шрапнели, които се пръскали в градушка от метални топчета. Но повечето възпламенители били дефектни. Както Джеймс Маршал-Корнуол забелязал: „Не всички се запалваха на точната дължина и повечето необучени стрелци от новата армия поставяха възпламенителите неправилно.“

{img:naj_golemite_gafove_karta_5.png}

Две трети от изстреляните снаряди били шрапнели. От останалите снаряди под осем процента били експлозивни. Съществувал и остър недостиг на тежки оръдия и амуниции, като артилерията разполагала само с 34 оръдия с по-голям калибър. Не е изненадващ фактът, че бомбардировките не разрушили много от немските окопи по поречието на Сома. Освен това съюзническото разузнаване не знаело обстоятелството, че немските окопни системи били добре планирани и конструирани. Изградени били с подземна мрежа от коридори и стаи, защитени от дълбочината и якостта си, понеже били използвани стомана и олово.

Призори на 28 юни валяло вече от два дни. Притеснени, че калната земя ще затрудни пехотата, било решено атаката да се отложи за няколко дни. Смятало се, че така оръдията ще имат повече време, за да унищожат бодливата тел. Темпът на огневата стрелба бил намален, за да се икономисат снарядите за повече време.

Сутринта на 1 юли, бомбардирайки предната немска линия в продължение на час, оръдията замлъкнали, тъй като стрелците започнали да коригират мерниците си. Но преди да открият огън по втората немска линия, в британските окопи изсвирили сирени и 66 000 бойци започнали да се придвижват през пробивите (които били срязани в телената им мрежа), към ничията земя.

Немците дали сигнал за тревога на бойните си другари, които били в безопасност в окопите си. Насочвайки своите оръжия и картечници, те открили огън по сгъстените си мишени. Някои били уцелени още като излизали от окопите, а други били хванати на гроздове по пробитата британска телена мрежа. Но повечето успели да се придвижат напред. Една рота от 8-ми източен полк, атакувайки до Монтбатан, дори ритала футболни топки. Нейният командир, капитан У. П. Невил, донесъл по една топка за всеки взвод и обявил награда за този, който уцели с топката си немски окоп. Никой не предявил претенции за тази награда. Невил, както и повечето му хора, бил убит.

Войниците падали покосени като стръкчета трева от насочените срещу тях картечници. „Всички падаха надолу, — спомня си един редник. — Виждах ги да падат един след друг, повлечени от оръжията. Един офицер падна едновременно с войника зад него. След минута пристигна другата вълна. Немците вече ги очакваха и тази вълна не стигна по-далече от другите.“

Тези, които пресекли ничията земя, още трябвало да се борят с бодливата тел. Късметлиите открили телената мрежа напълно унищожена. Но повечето се изправили пред непокътната телена мрежа, защитавана от немците. В търсене на пробив, те били хванати в капан и застреляни от артилеристите. „Виждах как нашите предни редици се сгърчваха — забелязал един редник. — Те бяха убивани, като се държаха за телената мрежа, надупчени на решето от куршумите.“

Най-голямата трагедия се случила в сектора, покрит от 34-та дивизия на новата армия. Получавайки заповед да превземе разрушеното село Ла Бусил, дивизионният командир наредил трите бригади да настъпят едновременно. Това означавало едната от тях да тръгне от линията за артилерийска поддръжка в тила. Войниците били обстрелвани с картечници, докато се изкачвали по склона на собствената си фронтова линия. Малцина се добрали до целта и даже атакували немските окопи. Бригадата била разбита. Един от батальоните изгубил 600 войници, друг — 500. Бригадирът и двама батальонни командири били ранени, а третият убит. „От военна гледна точка атаката не постигнала нищо, — написал военният историк Джон Кийгън. — Повечето британци лежали мъртви още преди започването на битката.“

Обаче не всички били разгромени. Четирите дивизии от дясното крило на армията на Роулисън, атакувайки редом с французите, завзели всичките немски фронтови окопи. Същия успех постигнали и водещите батальони от 36-та дивизия в Тиепвал. Победа спечелила и 56-та лондонска дивизия, при участието си в диверсионната атака на III-та армия в Гомекорт. Все пак съседната 46-та северна дивизия се сблъскала с твърд отпор и малките групи, завзели част от немските окопи, били прочистени от терена.

Резултатите от началото на битката били разочароващи. Нито едно от петте села, които трябвало да пленят, не паднало в плен. От 66 000 души, които участвали в атаката, половината загинали.

Но новините стигнали до тила толкова бавно, че нямало как да се спрат следващите атаки, предприемани от другите батальони. Те били съставяни допълнително и не били добре организирани. В резултат на това по-голямата част от тях били засечени, още преди дори да стигнат до немските окопи. Дошло време 1-ви кралски полк, единственият канадски полк, да атакува. Той загубил 684 души при нападението си срещу Бомон-Амел, северно от река Анкре.

До обяд британците хвърлили в боя около 100 000 пехотинци, но победите им били незначителни в сравнение със загубите, които претърпели. От тринадесетте атакуващи дивизии само една постигнала набелязаните си цели. Напредвайки редом с французите, тя пленила разрушеното село Монтабан. После на север в Тиепвал, ълстерменският батальон от 36-та дивизия завзел немския редут (Швабен редут), но бил отблъснат при втората бойна линия. Навсякъде другаде дивизиите претърпели поражение, като повечето предишни британски победи били заличени от немските контраатаки. Британските жертви били повече от 50 000 души.

Следобеда били предприети няколко атаки, но без никакъв успех. Две изключения били атаката на 7-ма дивизия срещу Мамец и постигането на набелязаните цели вдясно от Мамец от съседната 18-та източна дивизия. Тези победи увеличили постиженията на британското дясно крило до фронт от 3 мили. Тъй като французите също постигнали целите си, превземайки фронт от 3 мили, между Монтабан и река Сома, Съюзниците вече владеели 6 мили от немския фронт.

Успехът бил постигнат, защото в тези сектори артилерийската стрелба била добре разчетена и пехотата, защитена, се предвижвала напред. Освен това били „облагодетелствани“, написал Кийгън, „от близостта си с французите, чиито оръжия били по-модерни от тези на кралската артилерия и в чиято пехота участвали едни най-добрите войници на западния фронт“.