Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

Но никой не бил притеснен за тази операция повече, отколкото шефът на разузнаването на Браунинг, майор Браун Ъркърт (няма връзка с генерал Ъркърт). Той бил „честно казано ужасе`н“ от плана „Маркет-Гардън“, защото неговата слабост, изглежда се превръщала в предположението „немците да не окажат ефективна съпротива“ и той постоянно повтарял възраженията си „на всеки, който искал да го слуша“. Цялата същност на тази схема се основавала според него на „невероятната теория, че веднага след като мостовете бъдели пленени, 30-ти танков корпус щял да премине през този противно тесен коридор (който бил малко по-голям от обикновен път и не позволявал маневриране) и щял да влезе в Германия, като младоженка в църква. Аз просто не повярвах, че немците ще се обърнат и ще се предадат.“

Убеден от докладите на Дъмпси, че имало танкове на територията на Арнхем, той настоял за подробно разузнаване от хора със специални камери. На 15 септември, Ъркърт получил пет снимки, които показвали присъствието на немски бронирани сили. „Това беше последната капка, която преля чашата — спомня си той. — На снимките ясно виждах танкове.“

Той ги показал на Браунинг. След като ги проучил, Браунинг отбелязал: „Нямаше да се тревожа за тези снимки на твое място — след това заявил за танковете: — Може би те не вършат работа във всеки случай.“

Отчаян, Ъркърт отбелязал, че „полезни или не, те си остават танкове и имат оръдия“. Той бил освободен и после посетен от медицински сътрудник. Ъркърт си спомня: „Казаха ми, че съм изтощен и ми е необходима почивка, затова да си отивам вкъщи. Бях станал трън в окото на щаба и ме свалиха от сцената преди операцията.“

Същия ден Айзенхауер бил информиран от шефа на щаба си, генерал-лейтенант Уолтър Бедел Смит, че холандската съпротива е идентифицирала 9-та и 10-та немски танкови дивизии, разположени в Арнхем. Към предложението на Смит 1-ва военновъздушна дивизия да бъде подкрепена от още една дивизия, Айзенхауер отговорил: „Не мога да кажа на Монти как да си разположи войските.“ Нито пък щял да „отмени операцията, още повече, че дал на Монти зелена светлина“.

Все пак разрешил на Смит да изкаже на Монтгомъри своите опасения. Пристигайки в Лийкен със самолет, той открил фелдмаршала в опърничаво настроение. „Монти считаше, че най-големите трудности щяха да се появят в резултат на неравния терен, а не на немците — спомня си Смит. — Той не се притесняваше от техните бронирани сили. Смяташе, че планът «Маркет-Гардън» щял да се осъществи, както бил замислен.“

Прекалената му увереност се дължала на обратния завой в сведенията, получени от разузнаването на II-ра армия. На 16 септември, след като забелязали „разбити немски танкове“ в Холандия, те описали района Маркет-Гардън като „слаб и деморализиран, който щял да се срути при една решителна въздушна атака“.

Полковник Тони Таскер, шеф на разузнаването на 1-ва военновъздушна армия, се съгласил с това. Въпреки предупрежденията от висшия щаб на съюзническия експедиционен корпус, че две силни танкови дивизии „били докладвани да потеглят към Арнхем“, Таскер заключил, че нямало доказателство, че в този район съществували „повече от известните им немски противовъздушни артилерии“.

Не само танковете били пренебрегнати от разузнаването. Било докладвано и за атака на други военни формации от армията на Фон Занген към района на британците. Въпреки че забелязали увеличението в числеността им, разузнавачите окачествили новопристигналите немски части като „не в състояние да се съпротивляват срещу по-решителна атака“.

Генерал Ъркърт пък, командир на 1-ва военновъздушна дивизия, срещнал трудности при избирането на място за приземяване. Идеално било хората му да се приземят с парашутите и безмоторните си самолети близо до моста в Арнхем, на двата бряга на реката. Но докато северният бряг бил вече построен, другият бил прекалено стръмен за парашутисти и делтапланеристите. Освен това, според докладите на бомбардировачите, се установило увеличение на противовъздушната защита близо до Арнхем, затова пилотите не искали да се приземяват до моста. Вземайки предвид всичко това, Ъркърт предложил пет места за приземяване в степта и пасищата на запад и северозапад от Арнхем. Тези места обаче били на осем мили от пътния мост. „За да превзема моста през първия ден — си спомня той, — силата ми беше намалена до една парашутна бригада.“

Неговият план бил две бригади да се приземят на мястото в деня на атаката. 1-ва въздухоплавателна бригада, командвана от бригадир П. Х. У. Хикс (с безмоторни самолети) щяла да остане и да охранява зоната на парашутния десант. Другата бригада, командвана от бригадир Джералд Латбъри, щяла да се спусне към Арнхем, за да обгради прилежащите към него път, железопътно трасе и понтонни мостове. Авангардът щял да бъде моторизираният разузнавателен ескадрон, командван от майор Фреди Гоф, състоящ се от 275 мъже, оборудвани с джипове и мотоциклети. Тяхната задача била да завземат и охраняват пътния мост, докато пристигне цялата бригада.

Четвъртата парашутна бригада, командвана от бригадир Джон Хакет, щяла да пристигне на следващия ден, следвана от 1-ва полска парашутна бригада на Сосабовски на по-следващия ден. Предвиждайки, че дотогава мостът щял да бъде превзет, а фланговите батареи — неутрализирани, Ъркърт организирал поляците да се приземят до селцето Елдън, на другия бряг на реката, една миля южно от кръстопътя в Арнхем.

Той смятал, че разполагал с „логична операция и добър план“. Сосабовски, петдесет и две годишен бивш професор в Полската военна академия, не бил така уверен в успеха на плана. Още като чул за намерението да се превземе Арнхем, той казал на Браунинг, че „тази мисия не може да успее“. Когато го попитали защо, той отвърнал: „Ще бъде самоубийство със силите, с които разполагаме.“

Когато Ъркърт, добър пехотен офицер, но без военновъздушен опит, информирал висшите си офицери, че на 12 септември дивизията щяла да бъде спусната „на шест мили от целта“, Сосабовски бил ужасе`н. За да достигнат моста, войниците трябвало да извършат „пет часов поход, така че къде е елементът на изненадата? Дори всеки тъп германец щял да е наясно с нашите планове.“

{img:naj_golemite_gafove_karta_6.png}

Той бил недоволен, че частта от бригадата му с тежкото снаряжение и амуниции щяла да влезе по-рано с безмоторни самолети в северната десантна зона, докато войската му щяла да се приземи на срещуположния бряг. Какво щяло да стане, ако тогава мостът още не бил превзет? Но той не изказал гласно съмненията си. „Спомням си, че Ъркърт питаше дали има въпроси и никой не се обади — написал той. — Всички седяха отегчени с кръстосани крака. Исках да кажа нещо за плана, но не можах. Бях неизвестен. Кой щеше да ме чуе?“

Бригадният генерал Джеймс Гавин, командващ 82-ра американска бригада, бил изненадан, когато научил за избора на Ъркърт на десантни зони. Той възкликнал: „Господи, той не може да мисли така!“ Мнението му било, че е „за предпочитане да дадеш десет процента жертви на десант до моста, отколкото да се приземиш на далечни десантни зони“. Въпреки това той не казал нищо, защото предполагал, че англичаните знаят какво правят. Грешал много.

Сутринта на 17 септември тръгнали първите от двете хиляди самолети, безмоторни самолети и платформи, превозващи на борда си 20 000 души, 511 моторни превозни средства, 330 артилерийски части и 590 тона снаряжение от 24 летища в Южна Англия. Преди тях, призори, тръгнали 1400 съюзнически бомбардировачи за германските позиции в района на плана „Маркет-Гардън“. Тези огромни военни формации бил ескортирани от близо 1500 бойни самолети-изтребители и малки бомбардировачи. В три колони, огромна военна флота се придвижвала към Холандия. Това била най-голямата въздушна операция в историята.

Въпреки големия брой повреди 5200 души на 1-ва военновъздушна бригада се приземили около обяд. Но 36 от безмоторните самолети не успели да пристигнат, освен това липсвало едно от транспортните съоръжения, пренасящи оборудването на разузнавателния ескадрон на майор Гоф. Затова той тръгнал към пътния мост само с три войски, а останалите го следвали пеша. Обиколили Арнхем от три посоки и три парашутни батальона от 1-ва парашутна бригада на Латбъри. 2-ри и 3-ти парашутни батальони трябвало да подкрепят Гоф при моста. Полковник-лейтенант Дейвид Добс и неговият 1-ви батальон трябвало да превземат високите планински части, северно от града.

Следобед генерал-лейтенант Вилхелм Битрих, командващ 2-ра немска СС танкова дивизия, получил съобщение, че военновъздушни войски нападали Арнхем и Неймеген. Предполагайки, че искат да завладеят пътните мостове в двата града, той веднага наредил да се плени района на Арнхем. „Необходимо е светкавично действие — казал той на командващия 9-та танкова дивизия — превземането на моста в Арнхем е жизненоважно.“ След това наредил на 10-та СС танкова дивизия да се придвижи към Неймеген и „да завземе мостовете в града“.

Фатално за успеха на 1-ва военновъздушна дивизия било, че радиовръзката им прекъсвала. Отказали да работят и двата мощни радиоприемника, по които трябвало да се призоват самолетите-изтребители за подкрепа. При бързата подготовка за операцията честотите не били правилно настроени. И когато битката започнала, Ъркърт бил лишен от въздушно подкрепление и от връзка, както с щаба на Браунинг, така и със своите предни войски.

Междувременно, щом 30-ти танков корпус започнал придвижването си към Холандия, той бил обсипан с противотанков огън и 9 танка били извадени от строя. Пътят бил блокиран и отстъплението пресечено, преди да започне. Само след изстрелването на ракетите „Тайфун“ от изтребителите, пехотата прочистила немските позиции, а булдозерите изтласкали от пътя горящите танкове. Колоната продължила пътя си. Но немската съпротива била постоянна и се очаквало за няколко часа да покрие 13 мили до Айндховен. В това време 30-ти танков корпус се придвижил само на седем мили до Валкенсваард до падането на нощта.

Още по-лошо — като разравяли останките на един от падналите безмоторни самолети до Вют, в централна Холандия, немците открили куфарче, с операционния план „Маркет-Гардън“. До вечерта фелдмаршал Валтер Модел, командващ армейска група Б, знаел всичко за: имената на военните формации; набелязаните цели на мостовете; разположението на десантните зони и зоните за приземяване; периодите на снабдяване с амуниции и други продукти. Въпреки че не бил напълно убеден, че планът е действителен, Модел все пак променил местата на противовъздушните отбрани, преди да започне въздушният десант.

В Арнхем Гоф и 1-ви и 3-ти парашутни батальони попаднали на немски танкови части, преди да изминат и две мили. Вече всичко зависело от Фрост и неговия 2-ри парашутен батальон, който трябвало да се придвижи по най-южния път към пътния мост. Той също бил възпрепятстван, но до вечерта успял да окупира северния край на моста. За съжаление превземането на южния край на моста било провалено от немски танкови гренадири, пристигнали там половин час по-рано. Тази нощ били направени още два опита да се превземе другата страна на моста. И двата били отблъснати. Призори пристигнали войниците от двата липсващи парашутни батальона, заедно с щаба на бригадата и Гоф с част от своя разузнавателен ескадрон. Така силите на Фрост се увеличили до 600–700 души. Но въпреки всичко той бил отделен от останалата дивизия, а немските бронирани сили били на път.

Вторият ден от битката, 18 септември, бил катастрофален за англичаните. За да разбере какво става с предните му войски, Ъркърт прекарал първата нощ с бригаден командир Латбъри и 3-ти парашутен батальон в Остербек, в западните околности на града. На следващата сутрин, щом батальонът продължил към моста, той бил нападнат от 9-та немска танкова дивизия и Латбъри бил ранен. Ъркърт и още двама офицери трябвало да се крият през целия ден и нощта на един тавански етаж. Междувременно Фрост отчаяно се биел срещу немските атаки от север, изток и юг. При последната атака от 9-та танкова дивизия, всичките бронирани коли и камионетки, участващи в битката, били разрушени.

4-та парашутна бригада на Хакет, която трябвало да пристигне сутринта, била забавена от мъглата и се приземила чак следобед, а дотогава само един батальон се опитал да направи пробив към Фрост на моста. Проблемът се дължал донякъде на объркването кой бил начело на командването. Ъркърт наредил да се изпълняват неговите заповеди или тези на Латбъри. Ако не можели да командват, тогава командването поемал Хикс. Но Хикс, макар и по-възрастен, бил по-младши от Хакет като бригадир, и Хакет не останал очарован от развоя на събитията. Накрая двата батальона от бригадата на Хакет не влезли в битката при моста до сутринта на 19 септември. Дотогава Ъркърт вече се присъединил към дивизионния си щаб.

Първото нещо било да изпрати сигнал, променящ мястото за приземяване на полската парашутна бригада и зоната за снабдяване. Но съобщението пристигнало късно: повечето доставки били пресечени от немците; част от безмоторните самолети на бригадата на Сосабовски били ударени при приземяването в Устърбрийк на 19 септември. Полските парашутисти били задържани и два дни не могли да излетят поради гъстата мъгла.

Не всичко щяло да се загуби, ако танковете на 30-ти корпус успели да пристигнат в Арнхем за две денонощия. Но немската съпротива и взривяването на моста над канала Вилхелмина при река Сома забавило тяхното придвижване. Сутринта на 19 септември те пристигнали в околностите на Неймеген, за да открият, че 10-та немска танкова дивизия контролирала пътния мост. Този следобед съвместната атака на Дивизията на бронираните стражи и 82-ра военновъздушна дивизия била отблъсната с цената на огромни загуби.

На следващата сутрин, без надеждата за пробив до мостовете в Арнхем, Ъркърт наредил на останалите си сили да се съберат около хотел „Хартенщайн“ в Остербек, близо до реката. До падането на нощта те оформили площ с периметър 2000 ярда в дълбочина и 1000 ярда широк. „Това беше, — написал един офицер, — идеалната позиция за военновъздушните сили, тесните пътища и високите дебели дървета, трудни за защита от ограничения брой оцелели хора.“

Междувременно на моста героичната защита на 2-ри батальон била към края си. Фрост бил уцелен в крака от минохвъргачна бомба и заедно с другите ранени бил евакуиран през нощта по време на атаката. Гоф поел командването, но стопяващият се отряд бил обграден на 21 септември. Повече от половината защитници на моста били убити или ранени, а оживелите попаднали в плен. Те водили битката три дни и четири нощи.

В епична атака предната вечер 82-ра военновъздушна дивизия и танковете на Дивизията на бронираните стражи на 30-ти корпус превзели пътния мост над река Ваал в Неймеген (жп мостът също бил превзет). Но вместо да продължи напред, при бъркотията сред 10-та немска танкова дивизия и открития път към Арнхем, предните танкове получили заповед да спрат, докато пристигне пехотата. Докато пехотата дойде на следващата сутрин, немците пак превзели моста в Арнхем, като изпратили подкрепления и формирали защитна линия при Елст, четири мили на юг.

Следобед на 21 септември се приземили парашутистите от полската бригада на юг от Долен Рейн, срещу щаба на Ъркърт. Но фериботите не работели и те заели защитни позиции близо до Дриел. През нощта те няколко пъти се опитали да пресекат реката, да стигнат до моста, но успели само 250 от тях, другите загинали.

В неделя на 24 септември предните части на 30-ти танков корпус се съединили със силите на Сосабовски в Дриел. Но дотогава останките от армията на Ъркърт били на ръба на силите си. Под постоянен обстрел и огън от минохвъргачки, отслабени от атаките на пехотата, танковете и пушките, териториите, окупирани от тях все повече се изплъзвали от ръцете им. Същия ден немците се съгласили да прекратят огъня, за да се евакуират ранените в болниците в Арнхем. За тези, които останали, мирисът на разлагащите се трупове, немитите тела и отходните места бил непоносим.

Хорокс, командирът на 30-ти корпус, още се надявал да подкрепи войските при предмостието и се опитал да пресече реката надолу по течението. Но от щаба си генерал Дъмпси му наредил: „Махни ги оттам.“

Тази нощ, за да изтегли 4-ти дорсетширски пехотен полк, било наредено да се пресече реката. Много хора били отнесени от водата, други се удавили и само неколцина се добрали живи до отсрещния бряг.

През нощта на 25 септември, оставяйки ранените войници на докторите и свещениците, под прикритието на артилерийския огън, Ъркърт заедно с войската си пресякъл на другия бряг. От 10 000 души на северния бряг, оцелели едва 1740 офицери от 1-ва военновъздушна бригада, 422-ма пилоти на безмоторни самолети и 160 души от 1-ва полска парашутна бригада. Заедно с тях се спасили и седемдесет и пет дорсетски бойци, като така оцелелите ставали общо 2398. Резултатите били: 1200 убити, 6370 безследно изчезнали, ранени или пленени. В същото време немците дали общо 3300 жертви, от които 1100 убити.

Операцията „Маркет-Гардън“ била амбициозна авантюра, обречена предварително на провал, заради грешките още при планирането й. Не по-малка грешка бил изборът на места за приземяване, толкова далече от главната цел в Арнхем, както и предположението, че една бронирана сила може да се придвижи на 64 мили във вражеска територия за две денонощия. Но това, което правело катастрофата неизбежна, било, че разузнаването отхвърляло истината, че на мястото на акцията, били разположени вражески танкове.

„Взе да ми се струва, — написал един парашутист по време на битката, 9 че генералите ни въвлякоха в нещо, което въобще не разбираха.“

M sujet2

„Дивизията си отиде“

„Най-покъртителни бяха лицата им, — спомня си той. — Те изглеждаха невероятно изтощени. Можеше да се види лице на ветеран с израза в очите: «Не давам и пукната пара!», сякаш е непобедим.“

Той стоял на пътя цяла нощ, но напразно. „Не видях нито едно познато лице. Докато се взирах, намразих всички. Намразих отговорния за поражението, намразих армията за нейната нерешителност и си помислих за чудесната дивизия, хвърлена в небитието. И за какво?“

Когато съмнало, Макей се върнал в Неймеген, за да търси разквартировъчни билети. От двеста души инженери в неговия ескадрон се спасили само петима, включително и той.

Падре Пейр, пилот на безмоторен самолет, прекарал нощта в тъмния хотел „Скунуруд“, една от базите за ранени в Остербек. Той се събудил с мисълта, че нещо не е наред. Било много тихо. Излязъл от стаята си и видял един лекар да стои безпомощно до прозореца. Когато се приближил до него, докторът му казал: „Дивизията си отиде.“

„Човече, ти си луд“, отговорил Пейр.

„Погледнете себе си, сър — отговорил медикът, клатейки глава. — Ние сега наистина сме затворници. Нашите момчета трябваше да отстъпят.“

Тъй като Пейр не казал нищо, лекарят продължил: „Сър, трябва да съобщите новината на пациентите. Аз нямам сили за това.“

Пейр започнал да обикаля. „Всеки се постара да го приеме нормално — спомня си той. — Но всички бяхме отчаяни.“ След това един войник седнал до пианото в голямата стая, където били повечето ранени и засвирил една известна мелодия. Хората в стаята започнали да припяват с него.

„Това беше налудничаво след ада през последните дни — казва Пейр. — Германците не го разбираха, но беше лесно за обяснение. Чувството, че си жив, предизвиква невероятна емоция. Не ти остава нищо друго, освен да пееш.“

Браво Ту Зиро

[* Забележително! САС в случая идва от съкращението SAS (Special Air Service) — __британската__ Специална Въздушна Служба (в полка говорят английски, но определено не са американци). Коригирано е навсякъде в текста, включително в анотацията. — Бел. Dave]

Отначало само двата ескадрона А и Д на САС били изпратени в Средния Изток да подготвят операцията. После, в началото на януари, преди въздушната коалиционна офанзива срещу Ирак, към тях се присъединил и половината от ескадрон Б. Между новите войници бил и 28-годишният ефрейтор Крис Райън, който бил обучаван като младеж в териториалните ескадрони на САС. Преди да напусне редиците на САС в Херефорд, той попитал своя сержант дали може да вземе със себе си и няколко зимни принадлежности за планинско катерене.

Невежият цветнокож сержант даже не подозирал колко сурова е иракската зима.

Понеже пристигнали последни, на войниците от ескадрон Б били раздадени остатъците от снаряжението, след като мъжете от ескадроните А и Д избрали за себе си моторни превозни средства, военни принадлежности, пушки и оръжия, комуникационни системи и най-различни специализирани материали. Сериозността на ситуацията още не била осъзната, докато не започнали тренировките в пустинята на Саудитска Арабия. Амунициите не достигали и обучението как да се реагира на вражески капан, което трябвало да се провежда безброй пъти, докато бъде усвоено, било сведено до един път на човек. „Нищо не достигаше — спомня си Райън. — Даже нормалните пустинни камионетки.“

Вместо конструираните за целта „Пинкис“ или машини Ландроувър с дълга каросерия, върху които можело да се натоварят тежки картечници и противотанкови ракети, те разполагали с „Динкис“, версия на джиповете с къса каросерия, без място за оръжията и предпазни колани. Щом джиповете пристигнали, ги изкарали на пробна обиколка из пустинята, за да практикуват обучението с вражеските капани. Получило се пълно фиаско. „Ландроувърите“ затъвали в пясъка, картечниците не стреляли точно, а мъжете изскачали от джиповете, докато шофьорите спирали рязко, за да направят обратен завой на място.

„Смеехме се през цялото време — спомня си Райън. — Но в себе си ние бяхме обезпокоени какво може да се случи, ако ни изпратеха на истинска бойна акция с тези коли… Всъщност се опитвахме да се справим с неподходящата екипировка и оборудване, като обучението съвсем не беше на ниво.“

Още не било решено как да разположат войските на ескадрон Б, въпреки че плановиците предложили няколко лекомислени схеми. Те съдържали следните предложения: да скочат с парашути в град Кувейт, да завземат високата кула и да насочат минохвъргачките и артилерийския огън по иракските позиции; да скочат в самия Багдад, където да взривят ключовите им инсталации. Нито едно от тези предложения не било прието.

Вместо това генерал-лейтенант Питър де ла Билер, британски командир и бивш комендант на САС, успял да убеди американския генерал Норман Шварцкопф, главнокомандващият коалиционните войски, да внедри патрули на САС дълбоко във вражеската територия. Неговият план бил да се разположат ескадроните А и Д като четири мощни моторизирани патрула, които да открият местоположението и да разрушат мобилните ракетни установки за ракетите „Скъд“, които иракчаните използвали срещу Израел. Преди това обаче 3 патрула по 8 мъже всеки от ескадрон Б, наречени съответно „Браво Уан Зиро“, „Браво Ту Зиро“ и „Браво Три Зиро“, щели да проникнат между неприятелските позиции навътре в Ирак и щели да създадат наблюдателни постове, за да се осигури по-надеждно разузнаване.

„Браво Ту Зиро“ трябвало да се разположи близо до главен път, познат като „основен път за доставки“ (ОПД) в Западен Ирак за две седмици. Те трябвало да прережат иракските фиброоптични комуникации и да докладват за движението на ракетите „Скъд“ по мобилните си предаватели. Но докато избирали мястото за операцията си, т.е. ОПД на 30 километра от летището от едната страна и град Банидар от другата, патрулът използвал само тактическа карта, на която били обозначени основните характеристики на района. Нямало информация от разузнаването за този район и нямало как да разберат на какво разстояние са те от градовете или военните поделения.