Сол Дейвид, Джон Хюз-Уилсън

Шотландската армия в това време изчаквала пред гората Торууд, от двете страни на Романския път от Единбург за Стърлинг, на 5 мили северно от Фолкърк. Нейният авангард от 500 души бил командван от граф Морай. Втората дивизия, командвана от Едуард Брус, била съставена от 1000 много опитни мъже. Силна била и третата дивизия. Под номиналното командване на малолетния Джеймс Стюард, наследник на Стюардите от Шотландия, истинският й командир бил неговият братовчед Джеймс Дъглас. Робърт Брус бил начело на четвъртата дивизия от 2000 души.

В подкрепа на пехотинците били 500 конници, командвани от Робърт Кейт, и малка рота от стрелци с лъкове. Цялата шотландска армия била над 5000 души или една четвърт от английската армия.

Разполагайки с толкова малка кавалерия, Брус основал бойната си тактика върху позиция, защитена отвсякъде с копия. Въпреки че били с отбранителна цел, те трябвало да действат и като стенобойна машина. Месеците на обучение направили от дивите хора, съставляващи армията на Брус, дисциплинирани и маневрени бойци.

Докато Брус чакал противника си, той внимателно избрал мястото на битката, което да отговаря на бойната му тактика. На 2 мили северно от Торууд пътят се спускал към долината на река Банок. Идвайки от хълмовете на запад, реката пресичала гористите склонове и ливадите покрай брода в Романския път, после продължавала по стръмно дере към селцето Банок и накрая минавала през блатата на североизток, преди да се влее в устието на реката. Северно от реката препятствията били природни: вляво от пътя се простирали горите на Ню Парк; а вдясно се простирало Карс в Балкидрок — широко плато с глинена почва, заобиколено от река Банок и притока й Пейлстрийм.

Англичаните не можели да се придвижат на изток през блатата; нито пък можели да завият на запад, където Торууд и Ню Парк оформяли непроходима гора. Техният единствен път бил или през Романския път, или на изток, покрай Банок, където можели да пресекат реката и да тръгнат по периферията на платото Карс.

Робърт Брус изпратил авангарда си към църквата „Свети Ниниан“, за да наблюдават пътеката покрай платото Карс. Дивизиите на Дъглас и Едуард Брус тръгнали наляво от Романския път. Той разположил дивизията си отдясно на пътя, в началото на гората Ню Парк. Конниците на Кейт били в резерва, разположени в подстъпите на хълма Гили. Оформяйки фронт под формата на буквата „L“, армията му застанала с лице към югоизточната част надолу по склона към реката, обхващайки с поглед двата входа откъм гората Ню Парк и откъм платото Карс.

Призори на следващата сутрин, 23 юни, шотландците отишли на молитва, понеже бил празникът на Свети Йоан Кръстител. По традиция те се нахранили само с хляб и вода. Веднага щом застанали на позициите си, дивизиите получили съобщение от краля си, че който се страхувал от битките, можел да си тръгне. Всички отговорили, че били готови или да победят, или да умрат.

В това време Едуард II се приближавал от Фолкърк. Към обяд той стигнал до Торууд и спрял. Там се срещнал с Моубрей, който дошъл от замъка „Стърлинг“ за среща с него. Моубрей обяснил на краля, че битката е ненужна, защото по рицарските закони Едуард спазил задълженията си, довеждайки армията си на 3 левги от целта си. Замъкът „Стърлинг“ щял да остане английска собственост. Но Едуард II не искал да го слуша. Той казал на Моубрей, че не е изминал целия този път, за да остави врага си да се измъкне безнаказано.

На последвалия военен съвет Моубрей обяснил, че англичаните не можели да атакуват по западния фланг, защото проходите през горите били барикадирани. Затова Едуард II предприел фронтална атака нагоре по Романския път. Неговият племенник, граф Глочестър, щял да командва авангарда. Ако шотландците не се разбягали пред тази огромна сила, граф Глочестър щял да ги премаже с тежката си кавалерия. През това време 600 рицари под командването на Робърт Клифърд и Хенри Бомонт щели да се придвижат към периферията на платото Карс и да излязат в гръб на шотландците, като им отрежат пътя за бягство.

Начело на колоната, командвана от граф Глочестър, събрала се да прегази реката, бил Хенри де Бохун. Излязъл откъм дърветата на северния бряг, той видял един самотен ездач срещу себе си. Това бил Робърт Брус. С брадва в ръка и златна диадема на шлема, той яздел покрай предната редица на дивизията му, полузакрит от гората Ню Парк.

Като забелязал герба върху туниката на Бохун, той препуснал напред. Двамата се приготвили за битка, но в последния момент Брус кривнал встрани, изправил се в шпорите си и строшил брадвата си върху шлема на Де Бохун. Ударът бил толкова силен, че тя се врязала в шлема му и проникнала в мозъка, разцепвайки на две дръжката си.

Щом видели това, шотландците се изправили от окопите си, и взели под прицел английската кавалерия, която напразно се опитвала да се строи. Много от англичаните паднали в траповете, маскирани с клони и шума, които шотландците изкопали от двете страни на пътя. Към бъркотията се прибавила и появата на облечените в карирани поли и ярко боядисани планинци. За няколко минути рицарите изпаднали в паника и хукнали да бягат. За да не позволи преследване, Брус наредил на мъжете си да се върнат на позициите си.

След това, когато брат му и старшите офицери му се карали, че изложил живота си на опасност, Брус забелязал английска конница, предвождана от Клифърд и Бомонт, скрита покрай платото Карс, да се появява откъм църквата „Свети Ниниан“. „Падна роза от твоя венец“, извикал той към графа на Морай.

Опомнилият се командир се спуснал в галоп към дивизията си и я строил на откритото пространство преди конницата. Нападан от всички страни, живият плет от копиеносци удържал положението, защото рицарите били изпратени като летяща колона и нямало стрелци да им помагат. Кавалерията мятала мечове, саби и брадви, но без ефект. Накрая, виждайки пробива между конниците, граф Морай докарал планинците си в него, разделяйки англичаните на две. Едната част отишла на север, към „Стърлинг“, а другата — към основната армия.

Два пъти цветът на английската армия бил отблъснат от пехотата, защото крал Едуард II, надменен и некадърен командир, изпратил рицарите си в боя, без подкрепление нито от пехотата, пито от стрелците.

Било късно следобед, когато Едуард II научил за второто поражение на кавалерията. Той решил да не въвлича в битката раздразнената си пехота, крайно изтощена след втория поход, и да отложи продължението на атаката за следващия ден, но това не попречило на пораженското настроение да се разпространи по всички рангове във войската. Затова Едуард II изпратил сред войниците си вестители да съобщят, че до момента били провеждани само дребни схватки, но истинската битка тепърва предстояла.

За да могат войниците да вземат вода и да намерят добитък за храна, Едуард II им разрешил да слязат там, където река Банок преминавала покрай платото Карс. Пехотата и резервната колона направили бивак на южния бряг на реката. Кавалерията била изпратена на твърдата глинена почва на платото Карс, където откритото поле ги разделяло от позициите на шотландците и следователно правело мястото идеално за тяхното разполагане. Все още Едуард II държал на абсурдната си теория, че кавалерията му сама можела да премаже шотландците.

Той си правел тези сметки, предполагайки, че шотландците ще останат в отбранителни позиции. Като научил за новото разположение на войските на Едуард II, Брус придвижил мъжете си към периферията на платото Карс. Там англичаните били заобиколени от три страни: от потока Пейлстрийм и от река Банок. Тъй като призори на 24 юни се очаквало притокът на основната река, в която се вливала Банок, да придойде, то река Банок и потокът Пейлстрийм щели да станат непроходими. Имайки предвид, че хората му щели да попречат на бягството им, английските рицари щели да попаднат в капан.

Преди да тръгне, Брус се обърнал към командирите си: „Господа, трябва да сме сигурни в успеха си, защото правото е на наша страна. Нашите врагове са водени само от желанието си да властват, а ние се борим за нашия живот, нашите деца, нашите жени и за свободата на нашата страна. Така че аз Ви моля с цялата си сила, без уплаха или страх, да пресрещнете врага с такава жестокост, че останалите да се разтреперят.“

Призори на 24 юни шотландците провели Месата си и хапнали много лека храна. После три дивизии тръгнали в ешелон. Първата била на Едуард Брус, чийто десен фланг бил защитен от река Банок. Следвал го граф Морай със своята дивизия, а след него — дивизията на Дъглас. Дивизията на краля и кавалерията останали в резерва, на по-ниския склон в гората Ню Парк.

Когато Едуард II видял шотландците да се приближават пеша, той възкликнал: „Какво, тези шотландци ще воюват ли?“

„Със сигурност, сър — отговорил Инграм де Умфравил, — но това е най-странната гледка, която съм срещал: шотландци да се изправят срещу цялата английска мощ, обявявайки война на твърда земя.“

Докато говорел, шотландците, вече на неколкостотин ярда от тях, коленичили на земята и се помолили. „Молят за пощада!“, извикал английският крал.

„Да, за пощада — отговорил Инграм де Умфравил, — но не Вас. Молят се на Бог за своите грехове. Тези мъже или ще спечелят, или ще умрат.“

„Така да бъде“ — извикал кралят и наредил на тръбачите да свирят „сбор“.

Граф Глочестър първи възседнал коня си. Той още бил огорчен от обвинението в нелоялност от крал Едуард II предната нощ, когато предложил мъжете да си починат още едно денонощие. Преди обаче авангардът му да застане зад него, той влязъл в битка с дивизията на Едуард Брус и бил пронизан от копията му. Много от рицарите му били убити, докато го догонвали по един или двама.

Когато основната част от авангарда пристигнала, тя не успяла да си пробие път през гъсталака от копия. Много конници били повалени на земята, понеже конете им били промушени. След това дивизията на граф Морай пристигнала към техния фланг, принуждавайки оцелелите да се върнат назад към кавалерията, която се строявала за действие. Това предизвикало паническо бягство на ранени и коне без ездачи между строяващите се ескадрони.

Появил се и Дъглас отляво на граф Морай и затворил единствения изход от платото Карс. Приливът прииждал и реките ставали непроходими. Тъй като шотландците напирали напред, хаотичните редици на кавалерията били притиснати в стесняващото се пространство. Част от английската пехота се опитвала да пресече реката, но не можела да се включи в битката с рицарите пред себе си.

Накрая много от стрелците били изпратени нагоре по потока Пейлстрийм, откъдето те имали ясна видимост за стрелба по лявата страна на дивизията на Дъглас. Но Брус от позицията си на склона в Ню Парк видял каква вреда ще нанесат на Дъглас и изпратил Робърт Кейт и неговите 500 леки конници да ги разпръсне. Тези, които не били покосени, избягали надолу към своята пехота.

В средата на платото Карс английските рицари се биели с отчаянието на животни, хванати в капан. „Битката там била обречена — написал Барбор. — Кръвта била толкова много, че образувала локви по земята. Чувал се звукът от оръжия, удрящи по броните. Виждали се гърчещи се тела на рицари и коне. А много богати одежди се валяли безразборно на земята.“

Постепенно англичаните се предавали. Като видял това, Брус хвърлил в боя своята резервна дивизия, за да подкрепи лявата страна на дивизията на Дъглас, която била намалена от стрелците на англичаните. „Натискай, натискай, те падат“, чул се вик. С нова сила всеки мъж натискал предния така, че съединените шотландски дивизии, въоръжени с копия, покрили земята като тарани.

Осъзнавайки, че всичко е загубено, графът на Пемброук и сър Жил де Аржентан сграбчили юздата на Едуард II и придружени от 500 рицари от охраната му, се спуснали към блъсканицата покрай преливащия поток Пейлстрийм. Много шотландци се опитали да ги спрат, дори пленили копиеносеца на краля с държавния печат и кралския жезъл. Конят на Едуард бил прободен, но продължавал да бяга, докато при потока не бил сменен. Там Жил се сбогувал, заявявайки, че никога не е бягал от битка; но бил убит, като се връщал на бойното поле.

Едуард II продължил към замъка „Стърлинг“, но неговият губернатор Моубрей не го приел, защото според условията на договора замъкът трябвало да се предаде и кралят да се превърне в затворник. Вместо това той дал на Едуард за придружител един местен рицар, който да го преведе покрай бойното поле и да го отведе обратно в Англия.

С оттеглянето от бойното поле на Кралския драгунски полк английската армия се разпаднала. Брус ускорил разпада й, съобщавайки на новопристигналите да се придвижват откъм хълма Гили. При появата на тази огромна банда, държаща листове с балади за знамена, англичаните ги помислили за втора шотландска армия и тяхното отстъпление се превърнало в панически бяг.

„Никога във военната си история Англия не преживявала по-голямо унижение, нито пък е показвала такава безпомощност в отстъплението си — написал Роналд Макнеър Скот, автор на книгата «Робърт Бруски». — Тя имала достатъчно мъже и материал, за да се представи достойно. Нейната пехота дори не била въвлечена в битката, както и много стрелци. Всеки брониран рицар, който не останал без кон или не бил убит, трябвало да остане да се бие.“

Повечето от тях се удавили в паниката си при пресичането на Банок. Граф Пемброук също едва не потънал. Връщайки се на бойното поле, той събрал няколко хиляди от своите уелски войници и ги повел на юг в подредени колони. Макар и тормозени по време на похода им, повечето успели да стигнат до Карлисли* живи. Останала без водачи, пехотата стигнала до замъка „Стърлинг“ и войниците се превърнали в бегълци под покровителството на замъка. Те били толкова много, че Брус помислил, че ще нападнат и наредил на армията си да ги държи под око. Но щом се приближил, бегълците положили оръжията си на земята, а Моубрей тържествено му предал ключовете от замъка.

[* Всъщност Карлайл (от англ. Carlisle). Навсякъде в текста е коригирано. — Бел. Dave]

34-ма английски барони и неколкостотин рицари и свитата им били убити. Те били погребани в осветена земя, за разлика от редовите войници, заравяни в общи гробове. Пленниците наброявали около 100 барони и рицари, включително и графът на Херефорд и сър Инграм де Умфравил. Като част от откупа, шотландците задържали целия английски багаж, който казвали, че се простирал на 20 мили и че струвал 200 000 английски лири стерлинги. В плячката имало злато и сребро, сребърни съдове, пари, пленени оръжия, палатки, вино, овце, животни, свине и многобройни военни коне.

Въпреки че шотландците загубили само двама рицари, стотици копиеносци били убити. Със саможертвата си те спечелили за своя крал цяла Шотландия, с изключение на Беруик, а в една-единствена битка Едуард II загубил всичко, спечелено от баща му.

Слабият английски крал бил свален от власт през януари 1327 г. чрез заговор, организиран от неговата кралица Изабел и бароните. Той бил заместен от сина си, който станал крал Едуард III. След това бил затворен и убит в замъка „Бъркли“ същата година. Говори се, че причина за смъртта му била загрят до червено ръжен, мушнат в ректума му. Подходящ край за крал, който нямал нюх към политиката, а още по-малко към военното дело.

Седан
С отстъплението на френската армия в Седан на 1 септември 1870 г., без да се смята пленяването на император Наполеон III, приключила френско-пруската война, въпреки че Париж удържал фронта чак до следващия януари. Това било катастрофа, която се дължала както на политическата намеса, така и на проявената военна некадърност.

Франция обявила война на 19 юли 1870 г. уж привидно, защото кралят на Прусия отказал да гарантира, че нямало да се повтори случаят със скорошната кандидатура на Хохенцолерн, когато на негов братовчед бил предложен испанският трон, на което Франция остро се противопоставяла. Всъщност граф Ото фон Бисмарк, канцлерът на Прусия, много хитро подтикнал ядосаната Франция към война, подправяйки телеграмата на своя суверен, като я направил да изглежда много по-нападателна, отколкото била в действителност. Успешното приключване на конфликта, според него, щяло да ускори обединението на Германия под пруски протекторат, което започнало още през 1866 г. с поражението на Австрия и със създаването на севернонемската конфедерация.

Основното, което го подтикнало да рискува с война, било лошото положение във френската армия. По-малка от пруската, мобилизацията й щяла да е по-бавна, артилерията — по-малобройна, а ръководният състав — почти несъществуващ. Като че ли това не било достатъчно, но към него се прибавяли и известните аматьорство и некадърност на главнокомандващия, постоянно боледуващ Наполеон III.

„Вярно ли е?“ — попитала го братовчедка му принцеса Матилд, разбирайки, че той иска сам да поеме командването на войската.

„Да“ — отговорил той.

„Но ти не си в състояние да го поемеш! Не можеш да седиш изправен на кон! Дори не можеш да овладееш клатушкането на колесницата! Как ще се справиш с войната?“

Тя получила отговор след двете седмици мобилизация, когато френската армия претърпяла унищожителни поражения във Фрьошвилер и Спишеран (Шпихерен), близо до източната си граница. Разделена на две, рейнската армия хукнала в хаотичен бяг покрай лоарския фронт, като оставила пред прусаците открит пътя към сърцето на Франция.

Наполеон III решил да прехвърли командването на армията на професионалисти във военното дело и да се върне в Париж, за да поеме управлението на страната си. Но столицата била в смут, а императрица Евгения, която била временен регент, докато императорът отсъствал, го посъветвала да стои настрана. „Помислил ли си за последствията, когато се върнеш в Париж, и как ще те посрещнат, щом вече имаш две поражения“, телеграфирала му тя.

Обществото искало той да се откаже от военното командване в полза на маршал Ахил Базен, любимец на левицата, издигнал се от народа. Основният недостатък на Базен бил манталитетът му на субординация. „Ако Наполеон III последвал инстинктите си да се върне в Париж — написал Джон Биерман, биограф на императора, — Базен щял да поеме командването; но присъствието на императора го обезсилвало.“

Когато накрая, в средата на август, Наполеон III оставил Базен сам да си блъска главата, за да обедини остатъците от армията на маршал Едме Патрис дьо Мак Махон в Шалон-сюр-Марн, вече било късно. Пруската армия блокирала пътя за отстъпление на Базен към Вердюн и след кървава, но не и последна битка при Гравелот той се върнал с войските си в Мец и останал там до края на войната.

Междувременно Наполеон III пристигнал в Шалон, за да открие една недисциплинирана военна сила от 130 000 мъже, почти невъоръжени и необорудвани. На 17 август той организирал среща, за да дискутират бъдещите планове, като участвал в разговорите минимално. Когато един от присъстващите предложил той да застане начело или на правителството, или на армията, Наполеон III промърморил: „Изглежда, вече съм абдикирал.“

След големи спорове Наполеон III се съгласил с предложението на братовчед му Плон-Плон да придружи армията на Мак Махон, заемайки отбранителна позиция пред Париж; но преди това генерал Луи Трошю, либерал, приеман и от републиканците, щял да подготви политическата почва за завръщането му в Париж като военен губернатор на града.

Когато Трошю информирал императрица Евгения за намеренията на Наполеон III, тя не била впечатлена. „Не, императорът няма да се върне в Париж — казала тя. — Онези, които са окуражили това решение, са наши врагове. Императорът няма да влезе жив в Париж. Армията от Шалон ще се присъедини към армията в Мец.“

Палико, наскоро назначен за глава на правителството и военен министър, бил неотстъпчив, като заявил на Трошю, че никога няма да се съгласи с отстъплението на Мак Махон към Париж.

Прусаците вече се приближавали към Шалон и на 21 август Мак Махон потеглил със своите войски, но не към Париж, нито към врага, а на 30 мили на северозапад, към укрепения град Реймс. Наполеон тръгнал с него.

На следващия ден Йожен Руер, президент на сената и пратеник на Палико, пристигнал в Реймс не само да убеди императора да не се връща в Париж, но и да инструктира Мак Махон да се придвижи към Мец. Когато Мак Махон научил това, той телеграфирал до Париж: „Как да тръгна към Базен, когато съм в неведение за ситуацията там, нито знам какви са намеренията му?“

Но след това съобщение, дошли две нови. Едното от Базен, от 19 август, съобщавало, щом войниците му си отдъхнели два-три дни, той възнамерявал да тръгне на северозапад към Мец, преди да завие на югозапад покрай Шалон. Второто съобщение било от регентския съвет до императора и в него се казвало: „Ако не подкрепиш Базен, последствията за Париж ще са плачевни. А пред тази катастрофа ще е под въпрос дали градът ще бъде защитен.“

Наполеон III бил принуден от министрите си да изостави връщането си в Париж и да се присъедини към армията на Базен. За да избегне приближаването на немците, Мак Махон се придвижил в североизточна посока, с надеждата да срещне Базен около Монмеди.

На 27 август, щом научил, че Базен още не е тръгнал от Мец и че две немски армии щели да прекъснат комуникациите му, Мак Махон наредил на армиите си да се изтеглят на север. Спешно послание от Париж обаче прекратило тези действия. „Ако изоставиш Базен — предупредил Палико, — в Париж ще избухне революция, а ти самият ще бъдеш атакуван от цялата сила на врага.“

Това съобщение било придружено от императивната заповед: „В името на съвета на министрите и тайния съвет на императора, ти нареждам да помогнеш на Базен.“

Мак Махон не можел да пренебрегне военната заповед, издадена от политическите му господари. Отменяйки плановете си да избяга на север, той се приготвил да пресече река Мьоз. Да се обърне за съвет към Наполеон било безполезно, тъй като бил болен човек, без реална власт. „Само ако можех да умра“, прошепнал Наполеон предишния ден на болногледача си.

На 30 август немците настигнали армията на Мак Махон при Бомон, близо до река Мьоз. Подкрепени от тежката артилерия, те атакували призори и нанесли тежки поражения на френската армия. С падането на нощта повечето от войниците на Мак Махон отстъпили в безпорядък към мостовете в Мозон и Вилер. В тъмното те продължили на север към долината на река Мьоз, към малката укрепена крепост на град Седан, на 7 мили от белгийската граница.

На следващия ден Мак Махон разположил отпадналата си и изтощена армия в отбранителен триъгълник между реките Мьоз, Флоинг и Гивон. Той изглеждал в неведение за смъртоносната опасност, която застрашавала армията му. Продължил да вярва, че след неколкодневна почивка щял да продължи на изток, към Мец, или на запад — към Мезьер, където започнал да се сформира нов френски корпус. Той нямал и представа, че 250 000 немци с 5000 артилерийски оръдия щели да направят невъзможно бягството на 110 000 френски войници.
Фелдмаршал Хелмут фон Молтке, началник на пруския генерален щаб, знаел истината. „Хванахме ги в миши капан“, казал той на офицерите си. Генерал Аугуст Дюкро, командващ 1-ви френски корпус, почувствал, че отчаяната ситуация можела да се обясни с една по-точна и земна метафора: „Ние сме в газовата камера и те просто ще пуснат газ върху нас.“

Призори на 1 септември под прикритието на мъглата, паднала през нощта, германците пресекли река Мьоз и атакували от най-долния ъгъл на френския отбранителен триъгълник в Базел. Те били отблъснати, но битката скоро се разпространила на север покрай брега на река Гивон. Французите пострадали от изключително точния артилерийски огън срещу тях. Една от първите жертви бил Мак Махон, ранен в крака от шрапнел, докато излизал на езда, за да прецени ситуацията. Той посочил Дюкро за свой заместник.

Дюкро бързо установил, че докато брегът на река Гивон още бил в техни ръце, „немците там само ни забавляваха“ и че скоро щели да нападнат покрай лявата страна на отбранителния триъгълник. Затова той наредил незабавно отстъпление към още необградената страна на триъгълника, след това към пясъчния вал, разположен в река Мьоз и накрая към белгийската граница.

Ако инструкциите на Дюкро били последвани незабавно, голяма част от армията на Шалон щяла да се спаси, преди клопката напълно да се затвори. Неспазването на инструкциите се дължало на генерал Емануел Феликс де Вимпфен, наскоро пристигнал от Париж. Преди да напусне столицата, Палико му връчил писмено пълномощно да поеме командването, ако Мак Махон не бил в състояние да командва или бил пострадал по време на войната. Сега Вимпфен извадил писмото и насърчен от успешната си акция в Базел, веднага отменил заповедта за отстъпление на Дюкро. „Трябва ни победа“, казал той на протестиращия Дюкро.