Среднощно слънце
жүктеу/скачать 1.02 Mb.
|
| Главата ми се поду от тази вина докато слушах паникьосания му глас.
"Бела!" извика той. "Напълно съм добре, Чар - татко." въздъхна тя. "Нищо лошо ми няма." Уверението й леко потуши ужаса му. Той веднага се обърна към най-близкия санитар и изиска повече информация. Не по рано от момента, в който го чух да говори, формирайки перфектно свързани изречения въпреки паниката си, осъзнах, че притеснението и безпокойството му не бяха безмълвни. Аз просто ... не можех да чуя точните думи. Хмм. Чарли Суон не беше така мълчалив като дъщеря си, но можех да видя от къде го е наследила. Интересно. Никога не бях прекарвал много време около градския полицейски началник. Винаги го бях смятал за мъж със бавни мисли - сега осъзнавах, че аз бях този, който беше бавен. Мислите му бяха отчасти скрити, не липсващи. Можех единствено да хвана общата им насока, атмосферата им. Исках да слушам по-внимателно, да видя дали ще мога да открия в този нов, по-малък пъзел ключът за тайната на момичето. Но Бела по това време вече бе натоварена в задната част и линейката беше на път. Беше трудно да се откъсна от това вероятно решение на мистерията която ме бе погълнала. Но сега трябваше да мисля - да погледна какво бе сторено днес от всеки ъгъл. Трябваше да слушам, да се уверя, че не ни бях поставил в толкова голяма опасност, че да се наложи да заминем. Трябваше да се концентирам. В мислите на санитаря нямаше нищо, което да ме притесни. Доколкото можеха да кажат, нямаше нищо нередно с момичето. И Бела се придържаше към историята, която бях предложил, засега. Първият приоритет, когато стигнем болницата, беше да видя Карлайл. Бързах през автоматичните врати, но не бях способен напълно да се въздържам от това да се грижа за Бела; хвърлях й по едно око през мислите на парамедиците. Беше лесно да открия познатия ми ум на баща ми. Той беше в малкия си офис, съвсем сам - вторият късмет в този не-късметлийски ден. "Карлайл." Той бе чул приближаването ми и веднага, когато видя лицето ми, се разтревожи. Скочи на крака, лицето му стана бяло като кост. Наведе се над спретнато подреденото му бюро от орех. Едуард - не си - "Не, не е това." Той пое дълбоко въздух. Разбира се, че не. Съжалявам, че си го помислих. Очите ти, разбира се, трябваше да се сетя ... Той отбеляза моите все още златни очи с облекчение. "Тя е ранена, въпреки това, Карлайл, навярно не сериозно, но - " "Какво се случи?" "Глупав автомобилен инцидент. Тя беше на грешното място в грешното време. Но не можех просто да стоя там - да й позволя да я смачка - " Започни отначало, не разбирам. Как ти си бил замесен? "Една кола се плъзна по леда," прошепнах аз." Вгледах се в стената зад него докато говорех. Вместо множество дипломи в рамки, той имаше една обикновена рисунка с маслени бои - една от любимите му, неоткрит Хассам. "Тя беше на пътя й. Алис я видя да идва, но нямаше време да се направи каквото и да било друго, освен да пробягам през паркинга и да я бутна от пътя. Никой не забеляза ... с изключение на нея. Трябваше да спра микробуса също, но пак никой не забеляза това ... освен тя. Аз ... Съжалявам, Карлайл. Нямах намерения да ни поставям в опасност. Той заобиколи бюрото и постави ръката си върху рамото ми. Направил си правилното нещо. И едва ли ти е било лесно. Гордея се с теб, Едуард. Тогава можех да го погледна в очите. "Тя знае, че има нещо ... не наред с мен." "Това няма значение. Ако трябва да заминем, ще заминем. Какво каза тя?" Поклатих глава, малко обезсърчен. "Нищо, все още." Все още? "Съгласи се с моята версия за нещата - но очаква обяснение." Той се смръщи, обмисляйки това. "Тя си нарани главата - е, аз сторих това," продължих бързо аз. "Блъснах я на земята прекалено силно. Тя изглежда добре, но ... Не мисля, че ще нужно много, за да поставим под съмнение преценката й." Чувствах се като простак, изказвайки думите. Карлайл чу антипатията в гласа ми. Може би това няма да е нужно. Нека видим какво става, а? Изглежда имам пациент за преглед. "Моля те," казах аз. "Толкова се притеснявам, че съм я наранил." Изражението на Карлайл се разведри. Той приглади светлата си коса - само няколко нюанса по-светла от златните му очи - и се засмя. Бил е интересен ден за теб, нали? В мозъка му, можех да видя иронията, и беше смешно, поне за него. Напълно обръщане на ролите. Някъде между тази кратка необмислена секунда, когато спринтирах през заледения паркинг, се бях превърнал от убиец в защитник. Засмях се с него, спомняйки си как Бела няма да има нужда от защита от нищо друго освен от мен самия. Имаше острота в смеха ми, защото, ако не смятаме колата, която не успя да издържи, това все още беше напълно вярно. Чаках сам в офиса на Карлайл - един от най-дългите часове, които бях преживявал - слушайки болницата, пълна с мисли. Тайлър Кроули, шофьора на микробуса, изглежда бе ранен по-тежко от Бела и вниманието се насочи към него, докато тя чакаше реда си за рентгена. Карлайл се държеше на заден план, доверявайки се на диагнозата на помощника по психиатрия, че момичето е само леко наранено. Това ме обезпокои, но знаех, че той е прав. Един бегъл поглед към него и тя веднага ще се сети за мен, за факта, че имаше нещо ненормално в семейството ми, а това можеше да я накара да говори. Тя определено имаше достатъчно охотен партньор, с който да разговаря. Тайлър беше погълнат от вина от факта, че почти я беше убил и изглежда не можеше да млъкне по въпроса. Можех да видя изражението й през очите му и беше ясно, че и се иска той тя спре. Как така той не го виждаше? Имаше един напрегнат момент, в който Тайлър я попита как се бе измъкнала от пътя. Аз чаках, без да дишам, когато тя се поколеба. "Ъм .." чу я той да казва. После тя спря, за толкова дълго, че Тайлър се чудеше дали въпросът му не я беше объркал. Най-накрая, тя продължи. "Едуард ме бутна от пътя." Издишах. И после дишането ми се ускори. Никога не я бях чувал да изговаря името ми преди. Харесваше ми начина, по който звучеше - дори чувайки го през мислите на Тайлър. Исках самият аз да го чуя ... "Едуард Калън," каза тя, когато Тайлър не разбра кого имаше тя предвид. Открих себе си до вратата, ръката ми на дръжката. Желанието да я видя ставаше по-силно. Трябваше да си напомня нуждата от внимание. "Той стоеше до мен." "Калън?" Хъх. Това е странно. "Не го видях." Можех да се закълна ... " Уау, беше толкова бързо, предполагам. Той добре ли е?" "Така мисля. Той е някъде тук, но него не го накараха да използва носилка." Видях многозначителния поглед върху лицето й, подозрителното присвиване на очите й, но тези малки промени бяха изгубени в Тайлър. Тя е хубава, мислеше си той, дори с почуда. Дори разбъркана. Не обичайният ми тип, все пак ... Трябва да я изведа на среща. Да се компенсирам за днес. Тогава бях навън в коридора, на половината път до стаята за спешни случаи, без да мисля и за секунда какво правя. За щастие, сестрата влезе в стаята преди аз да успея - беше ред на Бела за рентгена. Облегнах се на станата в едно тъмно място точно зад ъгъла и се опитах да се съвзема докато я откарваха нататък. Нямаше значение, че Тайлър я мислеше за хубава. Всеки би забелязал това. Нямаше никаква причина аз да се чувствам ... как се чувствах? Притеснен? Или ядосан бе по-близо до истината? Това нямаше никакъв смисъл. Стоях там, където бях толкова дълго, колкото можех, но нетърпението взе връх и се върнах назад към стаята по рентгенология. Тя вече беше мръдната от машината, но можех да надникна в снимката й докато гърба на сестрата беше обърнат настрани. Почувствах се по-спокоен, когато го направих. Главата й беше добре. Не я бях наранил, поне не наистина. Карлайл ме хвана там. Изглеждаш по-добре, изкоментира той. Аз просто погледнах право напред. Не бяхме сами, коридорите пълни със санитари и посетители. А, да. Той закачи снимките й на осветената дъска, но аз нямах нужда от втори поглед. Виждам. Тя е напълно добре. Добра работа, Едуард. Звукът от одобрението на баща ми създаде смесена реакция у мен. Трябваше да съм доволен, въпреки това, че знае, че няма да одобри това, което мислех да направя сега. Най-малкото, нямаше да го одобри, ако знаеше истинските ми мотивации ... "Мисля да отида да говоря с нея - преди тя да те види," промърморих тихо. "Дръж се нормално, сякаш нищо не е станало. Приглади нещата." Всички допустими причини. Карлайл кимна разсеяно, все още гледайки рентгеновите снимки. "Добра идея. Хмм." Погледнах, за да видя какво бе хванало вниманието му. Виж всичките заздравели контузии. Колко пъти майка й я е изпущала? Карлайл се засмя, сам на себе си, на шегата. "Започвам да мисля, че това момиче наистина има много лош късмет. Винаги на грешното място в грешното време." Форкс определено е грешното място за нея, с теб тук. Трепнах. Отивай. Приглади нещата. Веднага ще се присъединя. Отдалечих се бързо, чувствайки се виновен. Навярно бях прекалено добър лъжец, ако можех да заблудя Карлайл. Когато стигнах до стаята Тайлър мърмореше нещо тихо, все още извинявайки се. Момичето се опитваше да избегне разкаянието му като се преструваше, че спи. Очите й бяха затворени, но дишането й не беше равномерно и от време на време пръстите й се свиваха неочаквано. Вгледах се в нея за дълго. Това беше последния път, в който я виждах. Този факт причини остра болка в гърдите ми. Беше ли защото мразех да оставям някаква загадка нерешена? Това не изглеждаше достатъчно обяснение. Най-накрая, поех дълбока глътка въздух и се появих. Когато Тайлър ме видя започна да говори, но аз сложих единия си пръст пред устните си. "Тя спи ли?" промърморих аз. Очите на Бела се отвориха и се фокусираха върху лицето ми. Веднага се разшириха, а после се стесниха от яд и подозрение. Спомних си, че имам да играя роля, така че й се усмихнах сякаш нищо необичайно не се бе случило тази сутрин - освен подутина на главата й, и доста развихрено въображение. "Хей, Едуард," каза Тайлър. "Много съжалявам - " Вдигнах една ръка, за да спра извинението му. "Няма ли кръв, няма наказание," казах аз иронично. Без да мисля, се усмихнах прекалено широко на личната си шега. Беше учудващо лесно да игнорирам Тайлър, лежащ на не повече от четири фута от мен, покрит с прясна кръв. Никога не бях разбирал как Каралайл е способен да го прави - да игнорира кръвта на пациентите си, с цел да ги излекува. Нямаше ли постоянното изкушение да е толкова разсейващо, толкова опасно ...? Но сега, ... можех да видя как, ако се фокусираш върху нещо друго достатъчно силно, изкушението е нищо. Дори прясна и на показ, кръвта на Тайлър нямаше нищо общо с тази на Бела. Пазех дистанция от нея, намествайки е в края на матрака на Тайлър. "Е, каква е присъдата?" я попитах аз. Долната й устна излезе леко напред. "Няма ми абсолютно нищо, но те не ме пускат. Как така ти не си завързан за носилка, като останалите от нас?" Раздразнението й ме накара да се усмихна. Сега можех да чуя Каралайл в коридора. "Всичко е до това кого познаваш," казах аз безгрижно. "Но не се притеснявай, дойдох да те развържа." Наблюдавах реакцията й, когато баща ми влезе в стаята. Очите й се разшириха, а устата й направо се отвори от учудване. Изстенах вътрешно. Да, тя определено забеляза приликата. "Е, г-це Суон, как се чувствате?" попита Каралайл. Той имаше, в допълнение на това, чудесно, успокояващо държание, което което облекчаваше повечето пациенти за секунди. Не можех да кажа как се отрази на Бела. "Добре съм," каза тя тихо. Карлайл закачи рентгеновите й снимки на осветената дъска до леглото. "Снимките ти изглеждат добре. Боли ли те главата? Едуард каза, че си я ударила доста силно." Тя въздъхна и каза, "Добре съм," отново, раздразнението се просмука в гласа й. После погледна гневно в моя посока. Карлайл се приближи до нея и мина с пръстите си нежно по главата й, докато не намери подутината под косата й. Бях хванат неподготвен от вълната чувства, която се разби в мен. Бях виждал Карлайл да работи с пациенти хиляди пъти. Преди години, неофициално му асистирах - въпреки че само в ситуации, където кръвта не бе замесена. Така че не беше ново нещо за мен да го гледам как контактува с момичето сякаш беше толкова човек, колкото и тя. Много пъти бях завиждал за контрола му, но това не беше същото като това чувство. Завиждах му за нещо повече от контрола. Болеше ме от разликата между мен и Карлайл - това, че той можеше да я докосва толкова нежно, без страх, знаейки, че никога не би могъл да я нарани ... Тя трепна и аз се извъртях на мястото си. Трябваше да се концентрирам за момент, за да запазя отпуснатата си поза. "Болезнено?" попита Карлайл. Брадичката й се дръпна нагоре. "Не много," каза тя Още едно малко парченце от характера й: тя беше смела. Не обичаше да показва слабост. Навярно най-уязвимото същество, което някога съм виждал, а тя не иска да изглежда слаба. Сподавен смях се изплъзна през устните ми. Тя ми прати още един гневен поглед. "Е," каза Карлайл. "Баща ти е в чакалнята - може да си ходиш вкъщи с него. Но ела пак, ако се почувстваш замаена или ако имаш проблеми със зрението като цяло." Баща й беше тук? Понесох се бързо из мислите в претъпканата чакалня, но не можех да открия едва доловимия глас на съзнанието му преди тя да проговори отново, лицето й притеснено. "Мога ли да се върна в училище?" "Може би трябва да го караш по-полека днес," предложи Карлайл. Очите й проблеснаха обратно към мен. "Той ще се върне ли на училище?" Дръж се нормално, приглади нещата ... игнорирай начина по който се чувстваш, когато тя те погледне в очите ... "Някой трябва да разнесе добрите вести, че сме оцелели," казах аз. "Всъщност," поправи Карлайл, "по-голяма част от училището изглежда е в чакалнята." Този път предвидих реакцията й - омразата й от вниманието. Тя не ме разочарова. "О не," простена тя и сложи ръце върху лицето си. Хареса ми това, че най-накрая отгатнах правилно. Започвах да я разбирам ... "Искаш ли да останеш?" попита Карлайл. "Не, не!" каза бързо тя, мятайки краката си отстрани на дюшека и плъзгайки се, преди краката й да стигнат пода. Тя залитна, загубила равновесие, към ръцете на Карлайл. Той я хвана и я закрепи. Отново, завистта ме заля. "Добре съм," каза тя, преди той да успее да изкоментира, с леко порозовели бузи. Разбира се, това не би притеснило Карлайл. Той се увери, че тя е стабилна и пусна ръцете си. "Вземи малко Туленол за болката," инструктира той. "Не боли чак толкова." Карлайл се усмихна когато подписа картона й. "Изглежда си имала невероятен късмет." Тя леко обърна лицето си, за да се вгледа в очите ми. "Късмет, че Едуард беше близо до мен." "О, ами, да," съгласи се бързо Карлайл, чувайки същото нещо в гласа й, което и аз чух. Тя не бе отписала подозренията си като въображение. Не още. Цялата е твоя, помисли си Карлайл. Справи се с това, както мислиш, че ще е най-добре. "Благодаря ти толкова много," прошепнах аз, бързо и тихо. Никой човек не ме чу. Устните на Карлайл се вдигнаха малко нагоре от сарказма ми, когато се обърна към Тайлър. "Страхувам се, че ти ще трябва да останеш с нас малко по-дълго," каза той като започна да изследва разрезите, оставени от строшеното предно стъкло. Ами, аз бях забъркал кашата, така че беше честно, че аз трябваше да я оправя. Бела тръгна преднамерено към мен без да спира, преди да застане неудобно наблизо. Спомних си, как се бях надявал, преди целия хаос, че тя ще ме приближи ... Това беше като подигравка с онова желание. "Мога ли да поговоря с теб за секунда?" просъска тя към мен. Топлият й дъх погали лицето ми и трябваше да се олюлея крачка назад. Привлекателността й не беше отслабнала. Всеки път, когато беше около мен, притискаше най-лошите ми, най-настоятелните ми инстинкти. Отрова се вля в устата ми, а тялото ми гореше от желание да я хвана - да я дръпна силно в ръцете си и да прилепя зъби към гърлото й. Умът ми бе по-силен от тялото, но само едва-едва. "Баща ти те очаква," напомних й аз, стискайки челюст. Тя погледна бързо към Карлайл и Тайлър. Тайлър не ни обръщаше никакво внимание, но Карлайл отмерваше всеки мой дъх. Внимателно, Едуард. "Искам да говоря с теб насаме, ако нямаш нищо против," настоя тя с нисък глас. Исках да й кажа, че съм много против, но знаех, че в крайна сметка ще се наложи да свърша това. Можех, също така, да продължа. Бях изпълнен с толкова много противоречиви емоции, докато крачех наперено навън от стаята, слушайки запъващите й се крачки, опитващи се да ме настигнат. Имах шоу за изнасяне. Знаех ролята, която щях да играя - имах лошия герой: аз щях да съм негодника. Никога преди не бях искал да заслужа доверие повече отколкото в този момент, когато трябваше да унищожа всички възможности за него. Беше и по-зле, като знаех, че това щеше да е последният й спомен за мен. Това беше сцената ми на сбогуване. Обърнах се към нея. "Какво искаш?" попитах хладно. Тя се сви малко от враждебността ми. Очите й се смутиха, изражението, което ме бе преследвало ... "Дължиш ми обяснение," кажа тя със слаб глас; бялото й като слонова кост лице пребледня. Беше много трудно да поддържам гласа си остър. "Спасих ти живота - не ти дължа нищо." Тя потръпна - гореше ме като киселина да гледам как думите ми я нараняват. "Ти ми обеща," прошепна тя. "Бела, ти си удари главата, не знаеш за какво говориш." Брадичката й се вдигна. "Нищо й няма на главата ми." Сега тя бе ядосана, а това ме улесняваше. Срещнах гневния й поглед, правейки лицето си по-враждебно. "Какво искаш от мен, Бела?" "Искам да знам истината. Искам да знам защо лъжа заради теб." Това, което искаше беше просто честно - разстрои ме това, че трябваше да й го откажа. "Какво мислиш, че се случи?" почти й изръмжах. Думите й се изляха като порой. "Всичко, което знам е, че ти не беше никъде до мен - Тайлър не те е видял също, така че не ми казвай, че съм си ударила главата прекалено силно. Този микробус щеше да ни смачка и двамата - и не го направи, а ръцете ти оставиха вдлъбнатини в него - и остави вдлъбнатина и в другата кола, а не си наранен въобще - а микробусът трябваше да е смазал краката ми, но ти го държеше нагоре ... " Внезапно, тя стисна зъбите си и очите й заблестяха от непроронени сълзи. Вгледах се в нея, изражението ми подигравателно, въпреки че това, което наистина чувствах бе страхопочитание; тя бе видяла всичко. "Мислиш, че съм вдигнал микробус над теб?" попитах саркастично. Тя отговори с едно остро кимване. Гласът ми стана по-подигравателен. "Знаеш, че никой няма да ти повярва." Тя се опита да контролира гнева си. Когато ми отговори, каза всяка дума с бавно обмисляне. "Не съм тръгнала да казвам на никого." Тя наистина го мислеше - можех да го видя в очите й. Дори гневна и предадена тя щеше да запази тайната ми. Защо? Шокът от това развали внимателно изграденото ми изражение за половин секунда, а после се съвзех. "Тогава защо има значение?" попитах аз, работейки върху това да запазя гласа си суров. "Има значение за мен," каза тя силно. "Не обичам да лъжа - така че е по-добре да има добра причина за това, че го правя." Тя ме молеше да й се доверя. Точно както аз исках тя да ми се довери. Но това беше граница, която не можех да прекрача. Гласът ми остана груб. "Не можеш ли просто да ми благодариш и да го преодолееш?" „Благодаря ти," каза тя, а после се ядоса мълчаливо, чакайки. "Няма да се задоволиш с това, нали?" "Не." "В такъв случай ... " не можех да й кажа истината, дори и да исках ... а не исках. По-скоро тя да си измисли история, отколкото да разбере какво бях аз, защото нищо не би могло да е по-лошо от истината - аз бях жив кошмар, направо от страниците на роман на ужасите. "Надявам се, че се наслаждаваш на разочарованието." Изгледахме се навъсено един друг. Беше странно колко привлекателен бе гневът й. Като вбесено коте, мило и невинно, и толкова не наясно със собствената си уязвимост. Тя се изчерви и отново стисна зъби. "Защо въобще го направи?" Въпросът й не беше такъв, какъвто очаквах, или за какъвто се бях подготвил да отговоря. Изгубих контрола върху ролята, която играех. Усетих маската да се изплъзва от лицето ми, и й казах - този път - истината. "Не знам." Запаметих лицето й още един последен път - то все още бе ядосано, кръвта не бе изчезнала от бузите й - а после се обърнах и се отдалечих от нея. превод : sironojka 4.Видения Върнах се в училище. Това беше правилното нещо, най-неподозрителния начин на поведение. Към края на деня, почти всички останали ученици също се бяха върнали. Само Тайлър и Бела и няколко други - които вероятно използваха инцидента като шанс да се чупят от час - отсъстваха. Не би трябвало да ми е толкова трудно да направя правилното нещо. Но цял следобед стисках зъби срещу копнежа също да си тръгна - за да отида да намеря момичето отново. Като ловец. Маниакален ловец. Маниакален ловец вампир. Училището днес беше - по някакъв невъзможен начин - още по-отегчително, отколкото изглеждаше преди седмица. Като в кома. Сякаш цветът се бе изтрил от тухлите, от дърветата, от небето, от лицата около мен ... взирах се в пукнатините на стените. Имаше друго правилно нещо, което да правя ... но не правих. Разбира се, то беше също така и грешно нещо. Зависеше от гледната точка, от която го наблюдаваш. От перспективата на един Калън - не само вампир, но Калън, някой, който принадлежеше на семейство, толкова рядко социално положение в света ни - това, което е правилно да се направи трябваше да мине по този начин: "Изненадан съм да те видя в клас, Едуард. Чух, че си бил замесен в онзи ужасен инцидент тази сутрин." "Да, бях, г-н Бенър, но аз бях щастливеца." Приятелска усмивка. "Въобще не се нараних ... Бих искал да кажа същото за Тайлър и Бела." "Как са те?" "Мисля, че Тайлър е добре ... само няколко повърхностни драскотини от предното стъкло. Въпреки че, не съм сигурен за Бела." Притеснено смръщване. " Може да има сътресение. Чух че за известно време не можела да говори доста свързано - да вижда нещата нормално. Знам, че докторите бяха притеснени ..." Така трябваше да протече. Това дължах на семейството си. "Изненадан съм да те видя в клас, Едуард. Чух, че си бил замесен в онзи ужасен инцидент тази сутрин." "Не бях наранен." Без усмивка. Г-н Бенър прехвърляше тежестта си от крак на крак, неудобно. "Имаш ли някаква идея как са Тайлър и Бела? Чух, че имало няколко наранявания ... " Свих рамене. "Не знам." Г-н Бенър прочисти гърлото си. "Е, добре ... " каза той, студеното ми взиране правеше гласа му малко напрегнат. Той бързо отиде обратно в предната част на стаята и започна лекцията си. Беше грешното нещо. Освен ако не го гледаш от по-мрачната гледна точка. Просто изглеждаше толкова ... толкова не-кавалерско да клеветя момичето зад гърба й, особено когато тя доказваше, че заслужава повече доверие, отколкото си представях. Не беше казала нищо, за да ме предаде, въпреки че имаше добра причина да го направи. Щях ли аз да я преда, когато тя не бе направила нищо друго, освен да запази тайната ми? Имах почти същия разговор с г-жа Гоф - едва в часа по испански, отколкото в този по английски - и Емет ме изгледа за дълго. Надявам се да имаш добро обяснение, за това какво се случи днес. Роуз е заела войнствена позиция. Завъртях очи, без да го поглеждам. Всъщност, бях стихнал до перфектно звучащото обяснение. Да предположим, че не бях направил нищо, за да спра колата от това да смачка момичето ... ужасих се от тази мисъл. Но ако тя беше ударена, ако бе премазана и кървяща, червената течност да се разлива, да се пропилява на земята, миризмата на прясна кръв, пулсираща във въздуха ... Потръпнах отново, но не само в ужас. Част от мен трептеше от желание. Не, нямаше да съм способен да гледам кръвта й без да ни изложа на показ по много по-плашещ и шокиращ начин. Беше перфектно звучащо извинение ... но нямаше да го използвам. Беше прекалено срамно. И бях помислил за него дълго след това, въпреки всичко. Потърси Джаспър, продължи Емет, наясно със замислеността ми. Той не е толкова ядосан ... но е по-непоколебим. Видях какво имаше предвид и за момент стаята се завъртя пред мен. Яростта ми беше толкова унищожителна, че червена мъгла падна пред очите ми. Помислих си, че ще се задуша от нея. ШШШ, ЕДУАРД! ОВЛАДЕЙ СЕ! Ми извика Емет в главата си. Ръката му бе върху рамото ми, задържаща ме на стола ми, преди да мога да скоча на крака. Той рядко използваше цялата си сила - рядко имаше нужда, тъй като той бе толкова по-силен от който и да е вампир, който някога някой от нас бе срещал - но сега я използваше. Той хвана подмишницата ми, отколкото да ме бута надолу. Ако ме буташе, столът под мен щеше да се строши. СПОКОЙНО! нареди ми той. Опитах се да се успокоя, но беше трудно. Яростта гореше в главата ми. Джаспър няма да направи нищо докато всички не поговорим. Просто си помислих, че трябва да знаеш посоката, по която е тръгнал. Концентрирах се върху отпускането и усетих, че Емет не се беше отпуснал. Опитай се да не правиш допълнителен спектакъл със себе си. И без това вече си в достатъчно проблеми. Поех дълбоко въздух и Емет ме пусна. Проверих рутинно в стаята, но конфронтацията ни бе толкова кратка и тика, че само няколко души, седящи зад Емет, едва бяха забелязали. Никой от тях не знаеше какво да си помисли, затова го пренебрегнаха. Калън бяха откачалки - вече всички знаеха това. По дяволите, момче, загазил си, добави Емет, състрадание в гласа му. "Ухапи ме," промърморих тихо и чух ниското му кикотене. Емет не таеше злоба и навярно трябваше да съм благодарен за лесния му характер. Но можех да видя, че намеренията на Джаспър бяха ясни на Емет, това, че той обмисляше какъв би бил най-добрият курс за нещата. Гневът се надигна, едва под контрол. Да, Емет беше по-силен от мен, но все още не ме беше побеждавал при борба. Той твърдеше, че това е така, защото аз мамя, но чуването на мисли беше просто такава част от мен, каквато беше от него огромната му сила. Ние бяхме еднакво равни в боя. Бой? На там ли бяха тръгнали нещата? Щях ли да се бия със семейството си за човек, когото едва познавах? Помислих върху това за момент, помислих за нежното чувство от тялото на момичето в ръцете ми, съпоставено с Джаспър, Розали и Емет - неестествено силни и бързи, машини за убиване по природа ... Да, щях да се бия за нея. Срещу семейството си. Потреперих. Но не беше честно да я оставя незащитена, след като аз я бях поставил в опасност. Не можех сам да победя, все пак, не и срещу тримата, и се чудех кои ще са съюзниците ми. Карлайл, със сигурност. Той няма да се бие с никого, но ще е твърдо против решенията на Розали и Джаспър. Може би това беше всичко, от което се нуждаех. Ще видя ... Езмe, съмнително. Нито пък ще застане срещу мен и ще й е крайно неприятно да не се съгласи с Карлайл, но ще е за всеки план, който запазва семейството й непокътнато. Първият й приоритет ще биде не справедливостта, а аз. Ако Карлайл бе душата на семейството ни, то Езмe бе сърцето. Той беше водач, който си заслужаваше да следваш; тя превръщаше това последване в деяние от любов. Ние всички се обичахме - дори под гнева, който изпитвах към Джаспър и Розали в момента, дори планирайки да се бия с тях, за да спася момичето, знаех, че ги обичам. Алис ... нямах никаква представа. Навярно зависеше от това какво бе видяла, че предстои. Тя ще е с победителя, предположих. Така че, трябваше да го направя без помощ. Не можех да се сравнявам с тях сам, но нямаше да позволя момичето да бъде наранено заради мен. Това можеше да означава уклончива постъпка ... Гневът ми спадна малко от внезапния черен хумор. Можех да си представя как щеше да реагира момичето, ако я отвлека. Разбира се, рядко отгатвах реакциите й - но каква друга реакция би имала освен ужас? Не бях сигурен, все пак, как да го постигна - да я отвлека. Нямаше да мога да стоя близо зад нея много дълго. Може би щях просто да я занеса обратно при майка й. Дори това ще е изпълнено с опасност. За нея. А също и за мен, осъзнах внезапно. Ако я убиех случайно ... не бях сигурен колко точно болка би ми причинило това, но знаех, че ще е многостранно и силно. Времето мина бързо, докато мислех за всичките усложнения пред мен: караницата, която ме чакаше вкъщи, конфликтът със семейството ми, това, до което може би щях да бъда подтикнат да стигна ... Е, не можех да се оплача, че живота извън училище вече беше толкова монотонен. Момичето го беше променило толкова много. Емет и аз отидохме мълчаливо до колата, когато звънна звънеца. Той се притесняваше за мен, и се притесняваше за Розали. Знаеше коя страна трябваше да избере в караницата, и това го тревожеше. Останалите ни чакаха в колата, също мълчаливи. Бяхме много тиха група. Само аз можех да чуя викането. Идиот! Лунатик! Слабоумен! Глупак! Егоистичен, безотговорен тъпак! Розали държеше постоянен поток от обиди на върха на езика си. Това ме затрудняваше да чуя останалите, но я игнорирах, доколкото можех. Емет беше прав за Джаспър. Той бе сигурен за линията на поведението си. Алис бе затруднена, притеснявайки се за Джаспър, прехвърляйки видения от бъдещето. Без значение от коя страна Джаспър отиваше към момичето, Алис винаги ме виждаше как го спирам. Интересно ... нито Розали, нито Емет бяха с него в тези видения. Значи Джаспър мислеше да действа сам. Това би изравнило нещата. Джаспър бе най-добрия, определено най-опитния боец сред нас. Единственото ми предимство бе, че можех да чуя движенията му преди той да ги направи. Никога не се бях бил повече от на майтап с Емет или Джаспър - просто лудувайки. Прилоша ми от мисълта наистина да нараня Джаспър ... Не, не това. Само да го блокирам. Това бе всичко. Концентрирах се върху Алис, запаметявайки различните начини за атака на Джаспър. Когато направих това виденията й се промениха, движейки се много по-далеч от къщата на Суон. Препречвах го по-рано ... Спри това, Едуард! Не може да стане по този начин. Няма да го позволя. Не й отговорих, само продължих да гледам. Тя започна да търси по-напред, в мъгливото, несигурно царство на далечните възможности. Всичко бе засенчено и неясно. През целия път до вкъщи заредената тишина не се вдигна. Паркирах в големия гараж зад къщата; мерцедесът на Карлайл беше там, до големия джип на Емет, М3-то на Роуз и моят Ванкуиш. Бях доволен, че Каралайл беше вече у дома - тази тишина трябваше да завърши експлозивно и го исках там, когато това се случи. Отидохме право в столовата. Стаята, разбира се, никога не бе използвана за очакваната цел. Но бе обзаведена с дълга овална махагонова маса, заобиколена от столове - бяхме внимателни да имаме целия правилен реквизит на място. Карлайл обичаше да я използва като конферентна зала. В група с такива силни и коренно различни личности, понякога бе нужно да обсъждаме нещата по спокоен, седнал начин. Имах чувството, че средата нямаше да помогне много днес. Карлайл седна на обичайното си място в източната част на стаята. Езмe беше до него - те се държаха ръка за ръка над масата. Очите на Езмe бяха върху мен, златните им бездни, пълни с безпокойство. Остани. Това беше единствената й мисъл. Искаше ми се да можех да се усмихна на жената, която наистина бе майка за мен, но нямах уверения за нея сега. Седнах от другата страна на Карлайл. Езмe се протегна през него, за да постави свободната си ръка върху рамото ми. Тя си нямаше и представа какво щеше да започне; тя просто се притесняваше за мен. Карлайл имаше по-добро усещана, за това какво предстоеше. Устните му бяха здраво стиснати и челото му бе набръчкано. Изражението изглеждаше прекалено старо за младото му лице. Когато всички седнаха видях как границите бяха начертани. Розали седна директно срещу Карлайл, от другата страна на масата. Тя се вгледа в мен гневно, без да отмества поглед. Емет седна до нея, и лицето и мислите му огорчени. Джаспър се поколеба и после отиде да застане срещу стената до Розали. Той беше решен, равнодушен към предстоящата дискусия. Зъбите ми се стиснаха. Алис беше последната, която влезе, и очите й бяха фокусирани върху нещо много надалеч - бъдещето, все още прекалено неясно за нея, за да го използва. Изглежда без да мисли за това, тя седна до Езми. Разтри челото си, сякаш имаше главоболие. Джаспър се обърна неловко, обмисляйки това да отиде при нея, но запази мястото си. Поех дълбоко въздух. Аз бях започнал това - аз трябваше да говоря първи. "Съжалявам," казах аз, поглеждайки първо Розали, после Джаспър и накрая Емет. "Нямах намерение да поставям никой от нас в риск. Беше необмислено и поемам пълната отговорност за действията си." Розали се вгледа в мен злокобно. "Какво имаш предвид с 'поемам пълна отговорност'? Ще го поправиш ли?" "Не по начина, който имаш предвид," казах аз, опитвайки се да задържа гласа си спокоен и тих. "Готов съм да си тръгна сега, ако това направи нещата по-добри." Ако вярвах, че момичето ще е в безопасност, ако вярвах, че никой от вас няма да я докосне, поправих, в главата си. "Не," промърмори Езмe. "Не, Едуард." Потупах ръката й. "Това са само няколко години." "Езмe е права, въпреки това," каза Емет. "Сега никъде не можеш да отиваш. Това ще е противоположното на полезно. Сега, повече от всякога, имаме нужда да знаем какво си мислят хората." "Алис ще хване всичко важно," не се съгласих аз. Каралайл поклати глава. "Мисля, че Емет е прав, Едуард. По-вероятно е момичето да проговори, ако ти изчезнеш. Или всички заминаваме, или никой." "Тя няма да каже нищо," настоях бързо аз. Роуз набираше сили да избухне и аз исках да извадя първо този факт. "Не знаеш ума й," напомни ми Карлайл. "До толкова го знам. Алис, подкрепи ме." Алис се вгледа уморено в мен. "Не мога да видя какво ще се случи, ако игнорираме това." Тя хвърли бегъл поглед на Роуз и Джаспър. Не, не можеше да види това бъдеще - не когато Роуз и Джаспър бяха толкова категорични относно игнорирането на инцидента. Дланта на Розали удари силно масата. "Не можем да дадем на човека шанса да каже каквото и да било. Карлайл, трябва да видиш това. Дори да решим всички да изчезнем не е безопасно да оставяме легенди след нас. Живеем толкова по-различно от останалите от нашия вид - знаеш, че има такива, които биха използвали с най-голямо удоволствие извинението, за да ни посочат с пръст. Трябва да сме по-внимателни от когото и да било!" "И преди сме оставяли слухове зад нас," напомних й аз. "Само слухове и подозрение, Едуард. Не свидетели и доказателство!" "Доказателство!" присмях се аз. Но Джаспър кимаше, очите му неотстъпчиви. "Роуз - " започна Карлайл. "Остави ме да довърша, Карлайл. Не е нужно да има кой знае какво голямо представление. Момичето удари главата си днес. Така че, може би това нараняване се оказва по-сложно, отколкото изглежда." Розали сви рамене. "Всеки смъртен си ляга с шанса повече да не се събуди. Останалите ще очакват да почистим след себе си. Технически, това ще е работа на Едуард, но очевидно той не може да го проумее. Знаеш, че съм способна на контрол. Няма да оставя доказателства след себе си." "Да, Розали, всички знаем какъв професионален убиец си," изръмжах аз. Тя изсъска яростно към мен. "Едуард, моля те," каза Карлайл. После се обърна към Розали. "Розали, гледах по друг начин в Рочестър, защото почувствах, че заслужаваш справедливостта си. Мъжът, когото уби те бе оклеветил чудовищно. Това не е същата ситуация. Момичето Суон е невинно." "Не е лично, Карлайл," каза Розали през зъбите си. "Това е да защити всички ни." Имаше кратък момент на тишина, докато Карлайл премисля отговора си. Когато кимна, очите на Ризали светнаха. Тя трябваше да го знае по-добре. Дори и да не можех да прочета мислите му, можех да очаквам следващите му думи. Карлайл никога не излагаше на риск. "Знам, че ни мислиш доброто, Розали, но ... много бих искал семейството ни да заслужава защита. Случайните ... инциденти или грешките в контрола са простима част от това какви сме ние." Беше много типично за него да се поставя в множествено число, въпреки че той самият никога не е бил този, който да сгреши. "Да убиеш невинно дете хладнокръвно вече е напълно различно нещо. Вярвам, че риска, който представлява, все едно дали ще каже подозренията си или не, не е близко до по-големия риск. Ако правим изключения, за да се защитим, рискуваме нещо много по-важно. Рискуваме да загубим същността на това, което сме." Много внимателно контролирах изражението си. Правех всичко възможно, за да не се усмихна. Или да не изръкопляска, както ми се искаше да направя. Розали се смръщи. "Това е просто да бъдеш отговорен." "Това е да си коравосърдечен," поправи внимателно Карлайл. "Всеки живот е ценен." Розали въздъхна тежко и долната й устна се издаде напред. Емет потупа рамото й. "Всичко ще е наред, Роуз," окуражи я той с тих глас. "Въпросът," продължи Карлайл," е дали да се местим?" "Не," простена Розали. "Тъкмо се установихме. Не искам да започвам втората си година в средното училище наново!" "Можеш да запазиш сегашната си възраст, разбира се," каза Карлайл. "И да се налижи да се местим пак така скоро?" продължи тя. Той сви рамене. "Харесва ми тук. Има толкова малко слънце, че почти станахме нормални." "Ами, определено не е нужно да решим сега. Можем да изчакаме и да видим дали ще се наложи. Едуард изглежда сигурен относно мълчанието на момичето Суон." Розали изсумтя. Но вече не бях притеснен за Роуз. Можех да видя, че тя ще се съгласи с решението на Карлайл, без значение колко бясна ми беше. Разговорът им се насочи към маловажни подробности. Джаспър остана неподвижен. Разбрах защо. Преди той и Алис да се срещнат, той бе живял в район на битки, неотстъпчива заплаха за война. Той знаеше последствията от пренебрегването на правилата - той беше виждал ужасяващите последици със собствените си очи. Това, че не се беше опитал да успокои Розали с допълнителните си способности, нито пък да я раздразни, говореше сравнително много. Той държеше себе си настрана от тази дискусия - стоеше над нея. "Джаспър," казах аз. Той срещна погледа ми, лицето му безизразно. "Тя няма да заплати за моята грешка. Няма да позволя това." "Значи тя извлича полза от това? Тя трябваше да умре днес, Едуард. Аз просто ще наредя това." Повторих се, наблягайки на всяка дума. "Няма да го позволя." Веждите му се събраха. Той не очакваше това - не очакваше, че ще го спра. Той поклати главата си веднъж. "Няма да позволя Алис да живее в опасност, дори лека опасност. Ти не изпитваш чувствата, които аз изпитвам към нея, Едуард, и не си преживявал това, което аз съм, все едно дали си виждал спомените ми или не. Не разбираш." "Не оспорвам това, Джаспър. Но сега ти казвам, няма да ти позволя да нараниш Изабела Суон." Вгледахме се един в друг - не свирепо, а преценейки възможностите. Усетих как анализира настроението около мен, изпитвайки решимостта ми. "Джаз," каза Алис, прекъсвайки ни. Той задържа погледа ми за още един миг и после погледна към нея. "Не се занимавай с това да ми казваш, че можеш да се грижиш за себе си, Алис. Вече знам това. Все още трябва да - " "Не това тръгнах да казвам," прекъсна Алис. "Щях да те помоля за услуга." Видях какво имаше в ума й и устата ми отвори с доловимо ахване. Вгледах се в нея, шокиран, едвам наясно с това, че сега Алис и Джаспър ме гледаха притеснено. "Знам, че ме обичаш. Благодаря. Но наистина ще го оценя, ако не се опитваш да убиеш Бела. Като начало, Едуард е сериозен, а аз не искам да се биете. Второ, тя ми е приятелка. Поне, ще бъде." Беше ясно като през стъкло в главата й: Алис, усмихваща се, ледената й ръка около топлите, крехки рамена на момичето. И Бела също се усмихваше, ръката й около кръста на Алис. Видението бе стабилно като скала; само точният момент не беше сигурен. "Но ... Алис ... " ахна Джаспър. Не успях да завъртя глава, за да видя изражението му. Не можех да откъсна очи от образа в главата на Алис, за да го чуя. "Аз ще я обичам един ден, Джаз. Ще е много далечен, ако не я оставиш на мира." Все още бях заключен в мислите на Алис. Видях бъдещето да трепти, когато решението на Джаспър се заплете в лицето на неочакваната й молба. "Ах," въздъхна тя - нерешителността му проясни ново бъдеще. "Виждаш ли? Бела няма да каже нищо. Няма за какво да се тревожим." Начинът, по който каза името на момичето ... сякаш вече бяха близки и верни приятелки ... "Алис," задавих се аз." Какво ... означава ... ?" "Казах ти, че идва промяна. Не знам, Едуард." Но тя стисна челюст и можех да видя, че има още. Тя се опитваше да не мисли за него; тя внезапно се фокусираше много силно върху Джаспър, въпреки че той беше прекалено смаян, за да направи голям прогрес в решението си. Тя правеше това понякога, когато се опитваше да скрие нещо от мен. "Какво, Алис? Какво криеш?" Чух Емет да мърмори. Той винаги се дразнеше, когато Алис и аз имахме този тип разговори. Тя разклати глава, опитвайки се да не ме допусне вътре. "За момичето ли е?" настоях аз. "За Бела ли е?" Беше стиснала зъби в концентрация, но когато казах името на Бела, тя направи неволна грешка. Грешката й траеше само малка част от секундата, но беше достатъчно. "НЕ!" извиках аз. Чух как стола ми удари пода и едва тогава осъзнах, че съм на крака. "Едуард!" Карлайл също беше на крака, ръката му на рамото ми. Едва го забелязвах. "Става по-ясно," прошепна Алис. "Със всяка минута ставаш все по-решен. Наистина са й останали само два пътя. Единият или другият, Едуард." Можех да видя какво бе видяла тя ... но не можех да го възприема. "Не," казах отново; нямаше звучност в отказа ми. Усетих краката си нестабилни и трябваше да се подпра на масата. "Някой, моля, ще включи ли и нас в мистерията?" оплака се Емет. "Трябва да замина," прошепнах на Алис, игнорирайки го. "Едуард, вече минахме през това," каза Емет високо. "Това е най-добрия начин да накараш момичето да говори. Освен това, ако заминеш, няма да знаем със сигурност дали тя говори или не. Трябва да останеш и да се справиш с това." "Не те виждам да заминаваш за никъде, Едуард," ми каза Алис. "Не знам дали вече можеш да заминеш." Помисли върху това, добави тя безмълвно. Помисли си за заминаване. Видях какво има предвид. Да, идеята да не видя момичето отново беше ... болезнена. Но това беше, също така, необходимо. Не можех да съдя което и да е бъдеще, на което очевидно я осъждах. Не съм напълно сигурна за Джаспър, Едуард, продължи Алис. Ако заминеш, ако той смята, че тя е опасност за нас ... "Не чувам това," опровергах я аз, все още само наполовина наясно с публиката ни. Джаспър се колебаеше. Той не би направил нещо, което ще нарани Алис. Не точно в този момент. Ще рискуваш ли живота й, ще я оставиш ли незащитена? "Защо ми причиняваш това?" изстенах аз. Главата ми падна към ръцете ми. Аз не бях защитник на Бела. Не можех да съм това. Не потвърди ли това достатъчно раздвоеното бъдеще на Алис. Аз също я обичам. Или ще я обичам. Не е същото, но я искам наоколо за това. "Също я обичаш?" прошепнах скептичен. Тя въздъхна. Толкова си сляп, Едуард. Не виждаш ли накъде си се отправил? Не можеш ли да видиш къде вече си? По-неизбежно е от изгрева на слънцето от изток. Виж това, което виждам аз ... Разклатих глава ужасен. "Не." Опитах се да изключа образите, които тя ми разкриваше. "Не трябва да следвам тази посока. Ще замина. Ще променя бъдещето." "Можеш да опиташ," каза тя, гласът й скептичен. "О, я стига!" измуча Емет. "Обръщай внимание, изсъска му Роуз. "Алис го вижда как си пада по човек! Колко класическо, Едуард! Тя издаде някакъв импровизиран звук. Едва я чух. "Какво?" каза Емет, сепнат. После оживения му смях отекна в стаята. "Това ли се случва?" Той се засмя пак. "Тежък прелом, Едуард." Усетих ръката му на рамото си и я тръснах разсеяно. Не можех да му обърна внимание. "Да си пада по човек?" повтори Езми с шокиран глас. "По момичето, което спаси днес? Влюбва се в нея?" "Какво виждаш, Алис? Точно," настоя Джаспър. Тя се обърна към него; аз продължих да се взирам вцепенено в лицето й. "Зависи от това дали той е достатъчно силен или не. Или ще я убие сам" - тя се обърна към мен, за да срещне погледа му отново, свирепо - "което наистина би ме ядосало, Едуард, да не споменавам какво ще причини на теб - " тя се обърна отново към Джаспър, "или тя ще е една от нас, един ден." Някой ахна; Не погледнах да видя кой. "Това няма да се случи!" отново виках. "Нито едно от двете." Алис изглежда не ме чу. "Всичко зависи," повтори тя. "Той може да е точно достатъчно силен, за да не я убие - но ще е непосредствено. Ще отнеме изключително количество контрол," замисли се тя. "повече отколкото дори Карлайл има. Той може да е просто достатъчно силен ... Единственото нещо, за което не е достатъчно силен, е да стои настрана от нея. Това е загубена кауза." Не можех да открия гласа си. Изглежда и останалите не можеха. Стаята беше безмълвна. Вгледах се в Алис, а всички останали се взираха в мен. Можех да видя собственото си ужасено лице от пет различни гледни точки. След дълъг момент Карлайл въздъхна. "Ами, това ... усложнява нещата." "Я виж ти," съгласи се Емет. Гласът му все още се доближаваше до смях. Сигурен бях в това, че Емет би намерил шега в разрушението на живота ми. "Предполагам, че въпреки това плановете остават същите," каза Карлайл замислено. "Ще останем и ще наблюдаваме. Очевидно, никой няма ... да нарани момичето." Настръхнах. "Не," каза Джаспър тихо. "Не мога да се съглася с това. Ако Алис вижда само два пътя - " "Не!" Гласът ми не беше вик или ръмжене, или плач, а някаква комбинация от трите. "Не!" Трябваше да напусна, да съм надалеч от мислите им - самодоволността на Розали, хумора на Емет, несвършващото търпение на Карлайл ... По-лошо: увереността на Алис. Увереносттна на Джаспър в тази увереност. Най-лошото: ...радостта на Езмe. Излязох от стаята. Езмe докосна ръката ми, когато минах край нея, но не отчетох и не направих знак. Бягах още преди да съм излязъл от къщата. Преминах реката с един скок и запрепусках през гората. Дъждът отново се бе върнал, като валеше толкова силно, че бях накиснат за няколко мига. Харесвах дебелия пласт от вода - между мен и останалата част от света. Той ме затваряше, позволяваше ми да съм сам. Бягах на изток, над и през планини, без да нарушавам правия си курс, докато не видях светлините на Сиатъл от другата страна на тесния пролив. спрях преди да прекося границата на човешката цивилизация. Затворен от дъжда, сам самичък, аз най-накрая погледнах на това, което бях направил - начинът, по който бях развалил бъдещето. Първо, видението за Алис и момичето, прегърнати - доверието и приятелството бяха толкова очевидни, че сякаш крещяха от картината. Широките шоколадови очи на Бела не бяха объркани във видението, но все още бяха пълни с тайни - в този момент тези тайни изглеждаха толкова щастливи. Тя не се дръпна от студената ръка на Алис. Какво означаваше това? Колко знаеше тя? В този все още жив момент от бъдещето, какво си мислеше тя за мен? После другият образ, толкова приличащ на този, но този път оцветен от ужас. Алис и Бела, все още прегърнати, с ръце обвити една около друга в доверено приятелство. Но сега нямаше разлика между тези ръце - и двете бели, гладки като мрамор, твърди като стомана. Широките очи на Бела вече не бяха шоколадови. Ирисите им бяха шокиращо ясно червени. Тайните в тях бяха неразбираеми - одобрение или неутешимост? Беше невъзможно да се каже. Лицето й бе студено и безсмъртно. Потръпнах. Не можех да потисна въпросите, близки, но различни: Какво означаваше това - как се бе случило това? И какво си мислеше сега за мен? Можех да отговоря на последния. Ако я насиля в този празен половинчат живот чрез слабостта си и егоизма си, със сигурност тя ще ме мрази. Но имаше още един по-ужасяващ образ - по-лош от всеки образ, който някога бях пазел в съзнанието си. Моите собствени очи, наситено червени с човешка кръв, очите на чудовище. Строшеното тяло на Бела в ръцете ми, бяло като пепел, пресушено, безжизнено. Беше толкова здрав, толкова ясен образ. Не можех да понасям да виждам това. Не можех да го търпя. Опитах се да го прогоня от главата си, опитах се да видя нещо друго, каквото и да било друго. Опитах се да видя отново изражението на живото й лице, което бе препречило зрението ми през последния период от съществуването ми. Всичко безрезултатно. Пустото видение на Алис изпълни главата ми и аз се превивах от агонията, която то причиняваше. Междувременно, чудовището в мен преливаше от радост, тържествуващо от възможността от успеха му. То ме отвращаваше. Това не можеше да се позволи. Трябваше да има начин да надхитря бъдещето. Нямаше да позволя виденията на Алис да ме водят. Можех да избера различна пътека. Имаше друг избор. Трябваше да има. жүктеу/скачать 1.02 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|