Среднощно слънце



бет5/12
Дата28.06.2016
өлшемі1.02 Mb.
#163184
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12

превод : sironojka

5. Покани

Гимназия. Не вече чистилище, сега беше чист ад. Мъчения и огън ... да, изпитвах и двете.


Сега вършех всичко правилно. Всичко изяснено с подробности. Никой не можеше да се оплаче, че бягам от отговорностите си.
За да угодя на Езмe, и за да защитя останалите, останах във Форкс. Върнах се към стария си график. Ходех да ловувам повече от тях. Всеки ден, влизах в училище и се правех на човек. Всеки ден слушах внимателно за нещо ново относно семейство Калън – никога нямаше нищо ново. Момичето не бе казало ни една дума от подозренията си. Тя само повтаряше същата история отново и отново – аз съм стоял до нея и съм я бутнал от пътя – докато пламенните й слушатели се отегчиха и спряха да търсят повече подробности. Нямаше опасност. Прибързаното ми действие не бе наранило никого.
Никого освен мен.
Бях решен да променя бъдещето. Не бе най-лесната задача, която да си поставя, но нямаше друг избор, с който бих могъл да живея.
Алис каза, че няма да съм достатъчно силен, за да стоя настрана от момичето. Щях да й докажа, че греши.
Мислех си, че първият ден ще е най-трудният. Към края му, бях сигурен, че случаят бе такъв. Въпреки това, грешях.
Измъчвах се, знаейки, че ще нараня момичето. Успокоявах се с факта, че болката й нямаше да е нищо повече от леко убождане – просто малко оскърбление от отхвърлянето – в сравнение с моята. Бела бе човек и знаеше, че аз съм нещо друго, нещо лошо, нещо плашещо. Тя навярно ще е по-скоро облекчена, отколкото учудена, когато извърна лице от нея и се престоря, че тя не съществува.
„Здравей, Едуард,” поздрави ме тя, този първи ден, обратно в час по биология. Гласът й бе приятен, приятелски, на 180 градуса от последния път, когато бях говорил с нея.
Защо? Какво бе направило промяната? Беше ли забравила? Беше ли решила, че си е измислила целия епизод? Възможно ли бе да ми е простила, задето не спазих обещанието си?
Въпросите ме бяха изгорили като жаждата, която атакуваше гърлото ми всеки път, когато вдишвах.
Само един момент, за да погледна в учите й. Само да видя дали мога да прочета отговорите в очите й ...
Не. Не можех да си позволя дори това. Не и ако бях тръгнал до променям бъдещето.
Бях мръднал брадичката си с един инч в нейна посока, без да откъсвам поглед от предната част на стаята. Кимнах веднъж и после обърнах лицето си право напред.
Тя не ми проговори отново.
Този следобед, веднага след като училището свърши, ролята ми изиграна, бягах до Сиатъл, както бях направил предния ден. Изглежда можех да понеса болката малко по-добре когато летях над земята, превръщайки всичко наоколо в зелено размазано петно.
Това тичане стана мой ежедневен навик.
Обичах ли я? Не мислех така. Не още. Въпреки че беглите погледи на Алис в бъдещето не ме изоставяха, можех да видя колко лесно би било да се влюбя в Бела. Ще бъде точно като падане: без усилие. Да не си позволявам да се влюбя беше обратното на падането – беше избутването ми нагоре по стръмната скала, ръка след ръка, задачата толкова изтощаваща, сякаш нямах нещо повече от безсмъртна сила.
Мина повече от месец и всеки ден ставаше по-трудно. Това нямаше смисъл според мен – продължих да очаквам да го преодолея, да ми стане по-лесно. Това би трябвало да е имала предвид Алис, когато предвиди, че няма да съм способен да стоя настрана от момичето. Тя бе видяла усилването на болката. Но аз можех да понасям болка.
Нямаше да унищожа бъдещето на Бела. Ако това да я обичам беше унищожително, тогава не беше ли избягването й най-малкото, което можех да направя?
Въпреки това, да я избягвам беше над лимита, който можех да поема. Можех да се преструвам, че я игнорирам и никога да не поглеждам към нея. Можех да се преструвам, че тя не ми бе интересна. Но това бе степента, преструвка, а не реалност.
Все още слушах внимателно всеки дъх, който поемаше, всяка дума, която казваше.
Степенувах мъченията си в четири категории.
Първите две бяха познати. Ароматът и тишината й. Или, по-скоро – да поема отговорността си, там където тя принадлежеше – моята жажда и любопитството ми.
Жаждата бе най-важното от мъченията ми. Сега ми беше просто навик въобще да не дишам по биология. Разбира се, винаги си имаше изключения – когато трябваше да отговоря на въпрос, или нещо такова, и имах нужда от дъха си, за да говоря. Всеки път, когато вкусвах въздуха около момичето, беше същото като първия ден – огън и нужда, и брутална жар, отчаяни да се освободят. Беше трудно да се държа здраво за разсъдъка си или да устоя в онези моменти. И, също като първия ден, чудовището в мен ръмжеше, толкова близо до повърхността ...
Любопитството бе най-постоянно в мъченията ми. Въпросите никога не излизаха от главата ми: Какво си мисли в момента? Когато чуех тихата й въздишка. Когато завърташе кичур коса между пръстите си разсеяно. Когато хвърлеше книгите си с повече от нужната сила. Когато се втурваше в час закъсняла. Когато потупваше с крак нетърпеливо по пода. Всяко движение, хванато от периферното ми зрение, бе мистерия. Когато говореше на останалите ученици – човеци, анализирах всяка нейна дума и всеки тон. Казваше ли каквото мисли, или това, което си мислеше, че трябва да каже? Често ми звучеше така, сякаш казваше това, което слушателите й очакваха, а това ми напомняше на семейството ми и на всекидневният ни живот в илюзия – ние бяхме по-добри от нея. Освен ако не бърках това, само представяйки си нещата. Защо ще й трябва да играе роля? Тя бе една от тях – човек тинейджър.
Майк Нютън беше най-изненадващ за мъченията ми. Кой би повярвал, че такъв обикновен, отегчителен смъртен може да е толкова вбесяващ? Да бъда честен, трябваше да изпитвам някаква благодарност към дразнещото момче; повече от останалите, тай караше момичето да говори. Научих толкова много за нея чрез тези разговори – все още попълвах списъка си – но, напротив, помощта на Майк в този проект ме изнервяше повече. Не исках Майк да е този, който да разкрие тайните й. Исках аз да го направя.
Помагаше това, че той никога не забелязваше малките й откровения, малките й неволни грешки. Той не знаеше нищо за нея. Той бе създал една Бела в главата си, която не съществуваше – момиче просто толкова общоприето, като самия него. Той не бе забелязал безкористността и смелостта й, които я отделяха от останалите хора, той не чуваше ненормалната зрялост на изречените й мисли. Той не долавяше това, когато тя говореше за майка си, тя звучеше като родител, говорещ за дете, отколкото по обратния начин – любящо, снизходително, леко развеселено и силно покровителски. Той не чуваше търпение в гласа й, когато се преструваше на заинтересована в несвързаните му истории, и не предполагаше за добротата, скрита зад това търпение.
По време на разговорите й с Майк, можех да добавя най-важното качество към списъка си, най-разкриващото от тях, толкова просто, колкото и рядко. Бела беше добра. Всичко останали неща, добавени към това обобщаващо – мила и скромна, и неегоистична, и любяща, и смела – тя бе добра във всяко отношение.
Тези полезни открития не ме ентусиазираха относно момчето, въпреки това. Със силното чувство за собственост, с което гледаше Бела – сякаш тя беше някакво завоевание, което да се придобие – ме провокираше почти толкова, колкото и грубите му фантазии за нея. Той също ставаше и по-уверен в нея, с минаването на времето, тъй като тя изглежда го предпочиташе пред онези, които той смяташе за свои съперници – Тайлър Кроули, Ерик Йорки, и дори, случайно, мен. Той обикновено сядаше до нея на масата ни, преди часът да започне, приказвайки си с нея, окуражен от усмивката й. Просто учтиви усмивки, казах си аз. Все едно и също, често се забавлявах, представяйки си как го удрям с опакото на ръката си, запращайки го през стаята към далечната стена ... Вероятно нямаше да го нарани фатално ...
Майк не мислеше за мен често като за съперник. След инцидента се притесняваше, че Бела и аз ще се сплотим от споделеното изживяване, но очевидно резултатът бе противоположен. Все пак, той все още бе разтревожен, че бях избрал Бела пред равните й, за да й обърна внимание. Но сега аз я игнорирах също толкова напълно, колкото и останалите, и той стана самодоволен.
Какво си мислеше тя сега? Дали посрещаше добре дошло вниманието му?
И, най-накрая, последното от мъченията ми, най-болезненото: безразличието на Бела. Докато аз игнорирах нея, тя игнорираше мен. Тя никога не се опита да ме заговори отново. Доколкото знаех, въобще никога не мислеше за мен.
Това май можеше да ме побърка – или дори да строши решението ми да променя бъдещето – с изключение на това, че понякога се взираше в мен както преди. Не го виждах сам, тъй като не можех да си позволя да я погледна, но Алис винаги ни предупреждаваше, когато те бе пред това да го направи; останалите бяха все още притеснени относно съмнителните знания на момичето.
Това, че тя ме гледаше втренчено от време на време, намаляваше част от болката. Разбира се, тя можеше просто да се притеснява каква точно откачалка съм аз.
„Бела ще се вгледа в Едуард след минута. Изглеждай нормален,” ми каза Алис един вторник през Март, а останалите бяха старателни да се мърдат и да преместват тежестта си, като хора; абсолютната тишина беше отличителна черта на вида ни.
Обръщах внимание на това колко често тя се обръщаше в моя посока. Доставяше ми удоволствие, въпреки че не трябваше, че честотата не бе спаднала с минаването на времето. Не знаех какво означава, но ме караше да се чувствам по-добре.
Алис въздъхна. Иска ми се ...
„Стой извън това, Алис,” казах й тихо аз. „Няма да се случи.”
Тя се нацупи. Алис бе нетърпелива да завърже предвиденото й приятелство с Бела. По странен начин, тя пропускаше момичето, което не познаваше.
Ще призная, по-добър си отколкото си мислех. Бъдещето ти отново е цялото объркано и безсмислено. Надявам се, че си щастлив.
„Има голям смисъл за мен.”
Тя изсумтя нежно.
Опитах се да я изключа, прекалено неспокоен за разговори. Не бях в много добро настроение – по-напрегнат, отколкото им позволявах да видят. Само Джаспър беше наясно с това колко силно ще бъда наранен, усещайки стреса да си излъчва от мен с уникалната си способност и да усеща, и да влияе на настроенията на останалите. Той, въпреки това, не разбираше причината зад настроенията, и – откакто бях постоянно в гадно настроение тези дни – той го пренебрегна.
Днес щеше да е труден ден. По-труден от вчерашния, каквато бе тенденцията.
Майк Нютън, омразното момче, на когото не можех да си позволя да съпернича, щеше да покани Бела на среща.
На близкия хоризонт бяха танците ‘дами канят’, и той много се надяваше, че Бела ще помоли него. Това, че още не го беше направила, смити увереността му. Сега той беше в неприятно затруднение – забавлявах се от дискомфорта му повече отколкото трябваше – защото Джесика Стенли току що го бе попитала за танците. Той не искаше да каже „да,” все още надявайки се, че Бела ще го избере (и че ще го обяви за победител сред съперниците му), но не искаше да каже „не” и завърши, пропускай танца като цяло. Джесика , наранена от колебанието му и предполагайки причината зад него, пронизваше с мислите си Бела. Отново, имах интуицията да застана между нейните гневни мисли и Бела. Сега разбирах инстинкта по-добре, но това само ме дразнеше повече, когато не можех да го последвам.
Да си помислиш, че би стигнало до тук! Бях крайно закрепен към дребните училищни драми, които някога толкова презирах.
Майк работеше върху самообладанието си, докато провождаше Бела към часа по биология. Слушах усилията му докато ги чаках да пристигнат. Момчето бе слабо. Бе очаквал този танц нарочно, уплашен да направи увлечението си явно, преди тя да е показала предпочитание към него. Не искаше да става уязвим от отказ, предпочитайки тя да направи този скок първа.
Страхливец.
Той отново седна на масата ни, облекчен от дългите близки отношение, и аз си представих какъв ли звук ще издаде тялото му, ако удареше отсрещната стена с достатъчна сила, за да счупи костите си.
„Е,” каза той на момичето, очите му към пода. „Джесика ме покани на пролетните танци.”
„Това е чудесно,” отговори Бела мигновено и с ентусиазъм. Беше трудно да не се усмихна, когато тонът й се просмука в съзнанието на Майк. Той се надяваше на смут. „ Ще си изкарате весело с Джесика.”
Той се бореше за правилния отговор. „Ами ...” поколеба се той, и почти загуби кураж. После се окопити. „Казах й, че ще си помисля.”
„И защо си направил това?” настоя тя. Тонът й беше неодобрителен, но имаше и най-малкия нюанс на облекчение, също така.
Какво означаваше това? Неочаквана, ослепителна ярост накара ръцете ми да се свият в юмруци.
Майк не чу облекчението. Лицето му бе почервеняло – ярост, когато внезапно усетих, че това звучи като покана – и той погледна отново към пода, докато говореше.
„Чудех се дали... ами, дали може би планираш да ме поканиш.”
Бела се поколеба.
В този момент на колебанието й, видях бъдещето по-ясно отколкото Алис някога бе.
Момичето можеше да каже да на неизказания въпрос на Майк сега, а можеше и да не каже, но във всеки случай, някой ден скоро, тя щеше да каже да на някого. Тя беше привлекателна и интригуваща, и човешките мъже не бяха забравили за този факт. Дали щеше да се съгласи на някого от тази не-похотлива тълпа, или щеше да почака докато не се освободи от Форкс, денят, в който тя ще каже да, щеше да дойде.
Видях живота й както и преди – колеж, кариера ... любов, брак. Видях я под ръка с баща й отново, облечена в прозрачно бяло, лицето й изчервено от щастие, докато се движи под звука на сватбения марш.
Болката бе повече от всичко, което бях чувствал до сега. Човек би бил на косъм от смъртта, за да изпита тази болка – човек не би я преживял.
И не само болка, но и категорична ярост.
Гневът ми причини болка като един вид телесен отдушник. Въпреки това незначително, незаслужаващо момче можеше да не е този, на когото Бела да каже да, горях от желание да смачкам главата му в ръката си, да го оставя да стои като типичен пример за всеки останал.
Не разбирах това чувство – беше такава бъркотия от болка и гняв, и желание, и отчаяние. Никога не го бях изпитвал преди; Не можех да го назова.
„Майк, мисля, че трябва да й кажеш да,” каза Бела с приятен глас.
Надеждите на Майк спаднаха рязко. Щях да се насладя на това при обстоятелствата, но бях изгубен в последвалия шок след болката – и разкаянието от това какво ми бяха причинили болката и гнева.
Алис беше права. Не бях достатъчно силен.
Точно в момента Алис ще гледа бъдещето да се върти и изкривява, ставайки изопачено отново. Щеше ли това да я зарадва?
„Да не би да си поканила вече някого?” попита Майк навъсено. Той ми хвърли поглед, подозрителен за първи път от много седмици насам. Осъзнах, че бях предал интереса си; главата ми беше наклонена към Бела.
Дивата завист в мислите му – завист към всеки, когото момичето предпочита – внезапно сложи име върху неназованото ми чувство.
Ревнувах.
„Не,” каза момичето със следа от хумор в гласа й. „Въобще няма да ходя на танците.”
Въпреки цялото разкаяние и гнева се почувствах облекчен от думите й. Внезапно вземах под внимание моите съперници.
„Защо не?” попита Майк, тонът му почти груб. Ядоса ме, че използва този тон към нея. Сподавих ръмжене.
„Ще ходя в Сиатъл същата събота,” отвърна тя.
Любопитството не беше толкова злобно, колкото преди – сега, когато бях напълно решен да открия отговори на всичко. Ще знам къде-тата и защо-тата на това ново откритие достатъчно скоро.
Тонът на Майк стана неприятно примамлив. „Не можеш ли да отидеш някой друг уикенд?”
„Съжалявам, но не.” Сега Бела беше груба. „Така че, не трябва да караш Джесика да чака дълго – грубо е.”
Грижата й за чувствата на Джесика отвя пламъците на ревността ми. Това пътуване до Сиатъл определено беше извинение, за да каже не – дали отказа просто от лоялност към приятелката си? Тя бе повече от безкористна за това. Не искаше ли всъщност да можеше да каже да? Или и двете предположения бяха грешни? Интересуваше ли се от някого другиго?
„Да, права си,” промърмори Майк, толкова покварен, че почти ми стана жалко за него. Почти.
Той дръпна очите си от момичето, прекъсвайки гледката ми към лицето й в мислите му.
Нямаше да толерирам това.
Обърнах се, за да разчета лицето й сам, за първи път от повече от месец. Беше голямо облекчение да си позволя това, като глътка въздух за потопените за дълго време бели дробове на човек.
Очите й бяха затворени, а ръцете й бяха притиснати отстрани на лицето й. Раменете й се извиваха навътре защитнически. Тя разлати главата си дори толкова леко, сякаш се опитваше да избута някаква мисъл от ума си.
Разочароващо. Разочароващо.
Гласът на г-н Бенър я извади от замислеността й и очите й бавно се отвориха. Тя мигновено ме погледна, навярно виждайки взора ми. Тя се вгледа в очите ми със същото объркано изражение, което ме бе преследвало толкова дълго.
Не усетих разкаянието или вината, или гнева в тази секунда. Знаех, че отново ще дойдат, и ще дойдат скоро, но за този единствен момент имах странен, нервен успех. Сякаш бях триумфирал, отколкото загубил.
Тя не погледна встрани, въпреки че аз се взирах с неуместна напрегнатост, опитвайки се напразно да разчета мислите й през ясните й кафяви очи. Те бяха по-скоро пълни с въпроси, отколкото с отговори.
Можех да виря отражението на собствените си очи и виждах, че са черни от жажда. Бяха минали почти две седмици от последното ми ловуване; това не беше най-безопасния ден за разпадане на волята ми. Но чернотата явно не я плашеше. Тя все още не бе погледнала встрани и нежно, унищожително привлекателно розово започна да обагря кожата й.
Какво си мислеше сега?
Почти зададох въпроса на глас, но в този момент г-н Бенър извика името ми. Взех правилния отговор от главата му, докато хвърлях бърз поглед в негова посока.
Поех една бърза глътка въздух. „Цикълът на Кребс.”
Жажда опърли гърлото ми – свивайки мускулите ми и пълнейки устата ми с отрова – и аз затворих очите си, опитвайки се да се концентрирам през желанието за кръвта й, което бушуваше в мен.
Чудовището бе по-силно от преди. Чудовището ликуваше. То прегърна това раздвоено бъдеще, което му бе дало изход, петдесет на петдесет за това, което то копнееше толкова упорито. Третото, поклащащо се бъдеще, което сам се опитах да построя чрез сила на волята се бе разрушило – пред всички други неща, унищожено от обикновена ревност – и бе толкова близо до финала си.
Угризението и вината горяха с жаждата и, ако имах възможността да отделям сълзи, те щяха да изпълнят очите ми сега.
Какво бях сторил?
Знаейки, че битката е вече изгубена, изглежда нямаше причина да се съпротивлявам на това, което исках; обърнах се, за да се вгледам в момичето пак.
Тя се бе скрила в косата си, но можех да видя през пролуките между кичурите коса, че бузите й бяха силно червени сега.
Чудовището хареса това.
Тя не срещна взора ми отново, но въртеше кичур от тъмната си коса нервно между пръстите си. Деликатните й пръсти, крехките й китки – те бяха толкова чупливи, изглеждайки сякаш в целия свят дори само дъхът ми можеше да ги счупи.
Не, не, не. Не можех да направя това. Тя бе прекалено чуплива, прекалено добра, прекалено ценна, за да заслужи тази съдба. Не можех да позволя живота ми да се сблъска с нейния, да го унищожи.
Но нито пък можех да стоя настрани от нея. Алис беше права за това.
Чудовището в мен изсъска от раздразнение докато се колебаех, накланяйки се първо към единия път, после към другия.
Краткият ми час с нея мина много бързо, докато се люлеех между спасението и тежкото задължение. Звънецът удари и тя започна да си събира нещата без да гледа към мен. Това ме разочарова, но трудно бих очаквал нещо друго. Начинът, по който я третирах от инцидента насам бе непростим.
„Бела?” казах аз, неспособен да се спра. Силата на волята ми вече бе на парчета.
Тя се поколеба за миг преди да ме погледне; когато се обърна изражението й беше предпазливо, недоверчиво.
Напомних си, че тя имаше пълното право да не ми се доверява. Така трябваше да направи.
Тя ме чакаше да продължа, но аз просто се взирах в нея, разчитайки лицето й. Вдишах няколко малки глътки въздух, борейки се с жаждата си.
„Какво?” каза тя най-накрая. „Отново ли ми говориш?” Имаше нотка на негодувание в гласа й, което беше, както и гнева й, привлекателно. Накарах се да се усмихна.
Не знаех как да отговоря на въпроса й. Говорех ли й отново. В смисъла, който тя имаше предвид?
Не. Не и ако можех да направя нещо. Щях да опитам да направя нещо.
„Не, не точно,” казах й аз.
Тя затвори очи, което ме разочарова. Това отряза най-добрия ми път към достъпа до чувствата й. Тя пое дълбока, бавна глътка въздух без да отваря очи. Челюстта й бе стисната.
Очите й все още затворени, тя проговори. Определено това не беше нормален човешки начин за разговор. Защо го направи?
„Тогава какво искаш, Едуард?”
Звукът на името ми върху устните й направи странно нещо с тялото ми. Ако имах пулс, той щеше да се е усилил.
Но как да й отговоря?
С истината, реших аз. Ще й казвам истината до толкова, до колкото мога, от сега нататък. Не исках да заслужа недоверието й, дори ако спечелването на доверието бе невъзможно.
„Съжалявам,” казах й аз. Това бе по-истинско, отколкото тя някога би разбрала. За нещастие, можех само безопасно да се извинявам тривиално. „Държа се много груб, знам. Но така е по-добре, наистина.”
Щеше да е по-добре за нея, ако продължа, ако продължа да бъда груб. Можех ли?
Очите й отворени, изражението им все още предпазливо.
„Не знам какво имаш предвид.”
Опитах се да й дам достатъчно добро предупреждение, доколкото ми бе позволено. „По-добре ще е да не сме приятели,.” Със сигурност поне това можеше да го усети. Тя бе умно момиче. „Довери ми се.”
Очите й се свиха и аз си спомних, че й бях казал тези думи преди – точно преди да наруша обещанието. Премигнах, когато зъбите й се стиснаха – тя също ясно си спомняше.
„Много жалко, че не осъзна това малко по-рано,” каза тя ядосано. „Можеше да си спестиш цялото това съжаление.”
Взрях се в нея с шок. Какво знаеше тя за съжаленията ми?
„Съжаление? Съжаление за какво?” настоях аз.
„За това, че просто не остави тъпия микробус да ме смачка!” сопна се тя.
Замръзнах, смаян.
Как можеше да си мисли това? Спасяването на живота й бе единственото приемливо нещо, което бях сторил откакто я срещнах. Единственото нещо, от което не се срамувах. Едното и единствено нещо, което ме правеше щастлив, че съществувам въобще. Борех се да я запазя жива от първия момент, когато улових аромата й. Как можеше да мисли това за мен? Как смее да подлага под съмнение единственото добро дело в цялата тази бъркотия?
„Мислиш, че съжалявам, че съм спасил живота ти?”
„Знам, че е така,” отвърна язвително тя.
Оценката й за намеренията ми ме накараха да кипна. „Не знаеш нищо.”
Колко объркващо и неразбираемо работеше мозъкът й! Тя явно въобще не мисли по същия начин като останалите хора. Това трябва да е обяснението зад умствената й тишина. Тя бе напълно различна.
Дръпна лицето си настрани, отново стискайки зъби. Бузите й бяха изчервени, този път с гняв. Тя наблъска книгите си на купчина, дръпна ги рязко в ръцете си и се отправи към вратата без да срещне взора ми.
Дори раздразнен, беше невъзможно да не намеря гнева й за малко забавен.
Тя вървеше сковано, без да гледа накъде отива, и кракът й се препъна в прага на вратата. Тя се спъна и всичките й неща се разбиха на земята. Вместо да се наведе към тях, тя застана права, строго, без дори да поглежда надолу, сякаш не бе сигурна дали книгите си заслужават взимането.
Успях да не се засмея.
Нямаше кой да ме види; прелетях до нея и подредих книгите й още преди тя да погледне надолу.
Тя се наведе наполовина, видя ме и после замръзна. Подадох й книгите обратно, убеждавайки се,че ледената ми кожа не е докоснала нейната.
„Благодаря,” каза тя със студен, строг глас.
Тонът й върна обратно раздразнението ми.
„Няма защо,” казах аз също толкова ледено.
Тя се изправи внезапно и тръгна към следващия си час.
Гледах я докато вече не можех да видя ядосаната й фигура.
Испанския мина в мъглявина. Г-жа Гоф не попита за разсеяността ми – тя знаеше, че испанския ми е по-добър от нейния, и ми даваше голяма свобода на действие – оставяйки ме свободен да мисля.
Значи, не можех да игнорирам момичето. Толкова беше очевидно. Но означаваше ли, че нямам избор, освен да я унищожа? Това не може да е единственото възможно бъдеще. Трябваше да има някакъв друг избор, някакъв деликатен баланс. Трябваше да измисля начин ...
Не обърнах много внимание на Емет докато часа не беше почти свършил. Той беше любопитен – Емет не беше много интуитивен относно нюансите в настроенията на останалите, но можеше да види очевидната промяна в мен. Чудеше се какво се бе случило, за да премахне неумолимия суров поглед от лицето ми. Той се мъчеше да определи промяната и най-накрая реши, че изглеждам обещаващ.
Обещаващ? Така ли изглеждаше отвън?
Обмислих идеята за надежда докато вървяхме към волвото, чудейки се за какво точно трябва да се надявам.
Но не трябваше да го обмислям дълго. Чувствителен, какъвто винаги бях относно мисли за момичето, звукът от името на Бела в главите на ... на моите съперници, предполагам, че трябваше да призная, хванаха вниманието ми. Ерик и Тайлър, чули – с голямо удоволствие – за провала на Майк, се приготвяха да направят своите ходове.
Ерик вече бе на позиция, наместен срещу пикапа на момичето, където тя не можеше да го избегне. Класът на Тайлър бе задържан, за да получат задачи, а той отчаяно бързаше да я хване преди тя да избяга.
Това трябваше да го видя.
„Изчакай останалите тук, ОК?” промърморих на Емет.
Той ме погледна подозрително, но после сви рамене и кимна.
Момчето си е изгубило ума, помисли си той разсмян от странната ми молба.
Видях Бела по пътя й от салона и я очаквах да мине от място, на което тя нямаше да ме види. Когато се приближи към засадата на Ерик, аз се засилих напред, нагласяйки крачката си, така че да вървя с всички правилни движения.
Видях как тялото и се втвърди когато забеляза момчето, което я чакаше. Тя замръзна за момент, после се отпусна и отиде напред.
„Здрасти, Ерик,” чух приятелския поздрав на гласа й.
Внезапно и неочаквано бях разтревожен. Ами ако този дългурест тинейджър с неговата болнава кожа й бе приятен по някакъв начин?
Ерик преглътна шумно, адамовата му ябълка подскочи. „Здрасти, Бела.”
Тя явно не съзнаваше неспокойствието му.
„Какво става?” попита тя, отключвайки пикапа си без да гледа изплашеното му изражение.
„Ъ, просто се чудех ... дали ще дойдеш на пролетните танци с мен?” Гласът му секна.
Накрая тя погледна нагоре. Изненадана ли беше, или доволна? Ерик не можеше да срещне погледа й, така че и аз не можех да видя лицето й в ума му.
„Мислех, че дамите канят,” каза тя, звучейки объркана.
„Ами, да,” съгласи се той нещастно.
Това клето момче не ме ядоса толкова, колкото Майк Нютън, но не можех да открия в себе си съчувствие за тревогата му, докато Бела не му отговори с мил глас.
„Благодаря ти, че ме каниш, но ще съм в Сиатъл този ден.”
Той вече бе чул това; все пак, това си беше разочарование.
„Оу,” смутолеви той, едва осмелявайки се да вдигне очите си на нивото на носа й. „Може би следващият път.”
„Разбира се,” съгласи се тя. После прехапа долната си устна, сякаш съжаляваше, че му оставя вратичка. Това ми хареса.
Ерик се отпусна и се отдалечи, тръгвайки в грешната посока към колата си, единствената му мисъл изчезна.
Аз минах покрай нея в този момент и чух въздишката й на облекчение. Засмях се.
Тя се обърна при шума, но аз се вгледах право напред, опитвайки се да задържа устните си от това да се извият от удоволствие.
Тайлър бе зад мен, почти бягайки в бързината си да я хване преди тя да успее да замине. Той беше по-смел и по-уверен от останалите двама; бе чакал толкова, за да се доближи до Бела, само защото уважаваше правото на Майк да попита с предимство.
Очаквах да успее да я хване по две причини. Ако – както бях започнал да подозирам – цялото му внимание бе дразнещо за Бела, исках да се забавлявам гледайки реакцията й. Но, ако не беше – ако поканата на Тайлър бе тази, за която тя се бе надявала – тогава аз исках да знам това, също.
Прецених Тайлър Кроули като конкурент, знаейки, че е грешно да правя това. Той ми изглеждаше обикновено досаден и с нищо незабележим, но какво знаех за предпочитанията на Бела? Може би тя харесваше обикновени момчета ...
Потръпнах при тази мисъл. Никога нямаше да мога да съм обикновено момче. Колко глупаво бе да се поставям като конкурент за обичта й. Как въобще можеше да й пука за някой, който беше, във всички измерения, чудовище?
Тя беше прекалено добра за чудовище.
Трябваше да й позволя да избяга, но непростимото ми любопитство не ми даваше да направя това, което бе правилно. Отново. Но какво, ако Тайлър пропуснеше шанса си сега, само за да установи контакт с нея по-късно, когато нямаше да има никакъв начин да разбра резултата? Изкарах волвото навън на тесния път, блокирайки изхода й.
Емет и останалите бяха на път, но той им бе описал странното ми държание и те вървяха бавно, гледайки ме, опитвайки се да разгадаят какво правех.
Гледах момичето в огледалото си за обратно виждане. Тя се смръщи към задната част на колата ми, срещайки втренчения ми поглед, като изглеждаше така, сякаш караше танк, а не ръждясал Чеви.
Тайлър се забърза към колата си и влезе в редицата зад нея, щастлив от моето неочаквано поведение. Той й помаха, опитвайки се да хване вниманието й, но тя не забеляза. Изчака един момент, а после напусна колата си, отивайки бавно откъм прозореца на седалката до шофьорското място. Почука по стъклото.
Тя подскочи, а после се вгледа в него объркано. След секунда свали стъклото ръчно изглежда имайки някакъв проблем с него.
„Съжалявам, Тайлър,” каза тя, гласът й раздразнен. „Заседнала съм зад Калън.”
Тя каза фамилията ми с мрачен тон – все още ми беше ядосана.
„Оу, знам,” каза Тайлър, необезсърчен от настроението й. „ Просто исках да те попитам нещо докато сме спрени тук.”
Усмивката му беше самонадеяна.
Аз бях удовлетворен от начина, по който тя пребледня от очевидния му стремеж.
„Ще ме поканиш ли на пролетните танци?” попита тай, без мисъл за поражение в главата му.
„Няма да съм в града, Тайлър,” каза му тя, раздразнение все още ясно в глава й.
„Мда, Майк така каза.”
„Тогава защо - ?” започна да пита тя.
Той сви рамене. „Надявах се, че просто леко го оставяш на сухо.”
Очите й припламнаха, после охладняха. „Съжалявам, Тайлър,” каза тя, без въобще да звучи, че съжалява. „Наистина ще съм извън града.”
Той прие това извинение, увереността му незасегната. „Това е яко. Все още имаме бал.”
Той се върна наперено при колата си.
Бях прав да изчакам това.
Ужасеното изражение на лицето й бе безценно. То ми каза това, което не трябваше да се нуждая толкова отчаяно да узная – това, че тя нямаше никакви чувства към никого от тези хора – мъже, които искаха да се домогнат до нея.
Също, изражението й беше навярно най-смешното нещо, което бях виждал.
Тогава пристигна семейството ми, объркани от факта, че аз, за разнообразие, се тресях от смях, отколкото да се мръщя убийствено на всяка гледка.
Какво е толкова смешно? Искаше да знае Емет.
Аз просто поклатих глава, докато все още се тресях от нов смях, когато Бела форсира гневно двигателя си. Тя изглеждаше сякаш отново си мечтаеше за танк.
„Хайде да тръгваме!” изсъска нетърпеливо Розали. „Спри да се правиш на идиот. Ако можеш.”
Думите й не ме ядосаха – бях прекалено развеселен. Но аз я ядосах, когато тя попита.
Никой не ми проговори по пътя за вкъщи. Аз продължих да хихикам от време на време, мислейки си за лицето на Бела.
Когато завих по пътя към къщата – сега ускорявайки, тъй като нямаше никакви свидетели – Алис съсипа настроението ми.
„Значи, мога ли вече да говоря с Бела?” попита тя изведнъж, без да обмисля думите отначало, без да ми даде предупреждение по този начин.
„Не,” отсякох аз.
„Не е честно! Какво чакам?”
„Не съм решил нищо, Алис.”
„Все едно, Едуард.”
В главата й двете съдби на Бела отново бяха ясни.
„Какъв е смисълът да се запознаваш с нея?” измърморих аз, внезапно мрачен. „Ако просто ще я убия.”
Алис се поколеба са секунда. „Имаш гледна точка,” призна тя.
Взех последния завой с 90 километра в час и после колата изскърца, за да спре на инч от задната стена на гаража.
„Приятно бягане,” каза Розали самодоволно когато изскочих от колата.
Но аз не бягах днес. Вместо това, отидох да ловувам.
Останалите бяха запланували да ловуват утре, но сега не можех да си позволя да съм жаден. Прекалих, пиейки повече от необходимото, подувайки се отново – една мака група елени и една черна мечка, на която имах късмета да попадна толкова рано през годината. Бях толкова пълен, че беше некомфортно. Защо не можеше това да е достатъчно? Защо трябваше миризмата й да е по-силна от каквото и да било друго?
Бях ловувал в подготовка за следващия ден, но, когато вече не можех да ловувам повече и слънцето бе още часове, часове преди залез, знаех, че следващия ден не бе достатъчно скоро.
Паникьосана еуфория премина през тялото ми, когато осъзнах, че щях да отида и да намеря момичето.
Спорих със себе си по целия път към Форкс, но по-неблагородната ми страна спечели спора и продължих с незащитения ми план. Чудовището беше неспокойно, но добре оковано. Знаех, че ще пазя безопасно разстояние от нея. Исках само да зная къде беше. Исках само да видя лицето й.
Беше след полунощ и къщата на Бела бе тъмна и тиха. Камионът й бе паркиран срещу бордюра, патрулката на баща й – на алеята. Нямаше мисли в съзнание никъде в квартала. За момент гледах къщата от тъмнината на гората, която я приближаваше от изток. Входната врата вероятно ще е заключена – не е проблем, освен това, че не исках да оставям счупена врата като доказателство след себе си. Реших първо да опитам с прозореца на втория етаж. Не много хора биха се занимавали да слагат ключалка там.
Прекосих отворения двор и се изкачих по къщата за половин секунда. Висейки на една ръка от стряхата над прозореца, погледнах през стъклото и дъхът ми спря.
Това бе нейната стая. Можех да я видя в едно малко легло, завивките й на земята, а чаршафите усукани около краката й. Докато гледах тя се завъртя неспокойно и метна едната си ръка върху главата си. Тя не спеше шумно, поне не и тази нощ. Усещаше ли опасността до нея?
Бях отвратен от себе си докато гледах премятането и отново. Как аз бях по-добър от някакво надничащо животно? Не бях по-добър. Бях много, много по-лош.
Отпуснах пръстите си, за да се смъкна. Но преди това си позволих един дълъг поглед върху лицето й.
Не беше спокойно. Малката бръчка между веждите й, ъгълчетата на устните й, обърнати надолу. Устните й трепнаха, а после се разделиха.
„Добре, мамо,” промълви тя.
Бела говореше в съня си.
Любопитството пламна, надвивайки самоотвращението ми. Примамката на тези незащитени, несъзнателно изговорени думи беше невъзможно изкушаваща.
Пробвах прозореца и той не беше заключен, въпреки че заяде, тъй като не бе употребяван отдавна. Бутнах го леко навътре, свивайки се от всяко леко скърцане на металната рамка. Трябваше да намеря някакво смазочно масло за следващия път ...
Следващия път? Разклатих глава, отвратен отново.
Минах тихо през полуотворения прозорец.
Стаята й беше малка – разхвърлена, но не мръсна. Имаше книги наредени на купчини на пода до леглото й, настрани от мен, и CD-та разпръснати около евтиния й CD-плеър – това най-отгоре явно бе просто една кутия за бижута. Купчини листи обграждаха компютъра, който изглеждаше сякаш принадлежеше на музей, посветен на старите технологии. Обувки бяха разпръснати по пода.
Много исках да прочета заглавията на книгите и филмите й, но си обещах, че ще пазя дистанция; вместо това отидох да седна в един стар люлеещ се стол в далечния ъгъл на стаята.
Наистина ли някога я бях сметнал за обикновена? Помислих си за онзи първи ден и отвращението ми от момчетата, които бяха толкова внезапно заинтригувани от нея. Но когато сега си спомнях лицето й в умовете им, не можех да разбера защо не я бях сметнал за красива веднага. Изглеждаше очевидно.
Точно сега – с тъмната й коса, заплетена и дива около бледото й лице, носейки овехтяла тениска цялата на дупки и опърпан клин, чертите й отпуснати в безсъзнанието, перфектните й устни леко разтворени – тя направо спираше дъха ми. Или щеше, помислих си иронично, ако дишах.
Тя не проговори. Навярно сънят бе свършил.
Вгледах се в лицето й и се опитах да измисля начин, по който да направя бъдещето поносимо.
Това да я нараня не бе поносимо. Означаваше ли това, че единственият ми избор бе да се опитам да я оставя отново?
Останалите нямаше да могат да спорят с мен сега. Отсъствието ми нямаше да постави никого в опасност. Нямаше да има подозрение, нищо, което да свърже мислите на когото и да било обратно с инцидента.
Двоумях се, както и следобеда, и нищо не изглеждаше възможно.
Не можех да се надявам да съпернича на човешките момчета, все едно дали тези определени момчета й се харесваха или не. Аз бях чудовище. Как можеше тя да ме види като нещо друго? Ако тя знаеше истината за мен това щеше да я уплаши и отврати. Като определената жертва от филм на ужасите, тя щеше да избяга, пищейки от страх.
Спомних си първия ден по биология ... и знаех, че това бе правилната реакция от нейна страна.
Глупост беше да си представя, че ако аз бях този, който да я покани на тъпите танци, тя би отменила прибързано направените й планове и би се съгласила да отиде с мен.
Аз не бях този, на когото й бе писано да каже да. Беше някой друг, някой човешки и топъл. И аз не можех да си позволя –един ден, когато това ‘да’ е казано – да го издиря и да го убия, защото тя го заслужава, който и да е той. Тя заслужаваше щастие и любов с този, когото избере.
Дължах й това да направя правилното нещо сега; не можех повече да се преструвам, че обичайки това момиче просто я излагам на опасност.
В крайна сметка, нямаше значение ако замина, тъй като Бела никога нямаше да може да ме види по начина, по който ми се искаше. Никога нямаше да ме види като някой, който заслужава любов.
Никога.
Можеше ли мъртво, замръзнало сърце да бъде разбито? Усещах, че моето щеше.
„Едуард,” каза Бела.
Замръзнах, взирайки се в затворените й очи.
Беше ли се събудила, хващайки ме тук? Тя изглеждаше заспала, все пак, гласа й бе толкова ясен ...
Тя въздъхна леко и после мръдна неспокойно отново, обръщайки се на другата си страна – все още дълбоко заспала и сънуваща.
„Едуард,” промърмори нежно тя.
Тя ме сънуваше.
Можеше ли мъртво, замръзнало сърце да бие отново? Усещах, че моето се канеше.
„Остани,” простена тя. ”Не си отивай. Моля те ... не си отивай.”
Тя ме сънуваше и това дори не беше кошмар. Тя искаше да остана с нея, там, в съня й.
Мъчех се да открия думи, за да опиша чувствата, които ме заляха, но нямах достатъчно силни такива, за да ги изкажа. За един дълъг момент се удавих в тях.
Когато изплувах, вече не бях същият мъж.
Животът ми бе безкраен, постоянен, непрогледен мрак. Трябваше, по необходимост, винаги да е мрак за мен. Така че, как бе възможно слънцето да изгрява сега, по средата на моя среднощен мрак?
От момента, в който се бях превърнал във вампир, продавайки душата си и смъртността си за безсмъртност чрез грубата болка на трансформацията, аз наистина бях замръзнал. Тялото ми се бе превърнало повече в нещо като скала, отколкото плът, издържливо и не-променящо се. Самият аз също бях замръзнал като него – личността ми, предпочитанията и антипатиите ми, настроенията и желанията ми; всички бяха спрели на място.
Беше същото и за останалите от тях. Ние всички бяхме замразени. Живи камъни.
Когато идваше промяна за някого от нас, това беше рядко и нетрайно нещо. Виждал съм го да се случва с Карлйл, а после десетилетие по-късно, с Розали. Любовта ги бе променила по неизменен начин, начин, който никога няма да избледнее. Повече от осемдесет години бяха минали, откакто Карлайл бе открил Езме, и все още я гледаше с недоверчивите очи на първата любов. Винаги ще е по този начин за тях.
Винаги ще е по този начин и за мен, също. Аз винаги ще обичам това крехко човешко момиче, до края на безпределното ми съществуване.
Втренчих се в несъзнателното й лице, усещайки тази любов да се намества във всяка част от каменното ми тяло.
Сега тя спеше по-спокойно, с бегла усмивка върху устните си.
Обичайки я завинаги, аз започнах създавам план.
Обичах я, така че щях да се опитам да бъда достатъчно силен, за да я напусна. Знаех, че в момента не бях. Ще поработя върху това. Но навярно бях достатъчно силен, за да завъртя бъдещето в друга посока.
Алис бе видяла само две фигури на Бела и сега ги разбирах и двете.
Това да я обичам няма да ме спре да я убия, ако си позволя грешки.
Въпреки това, сега не можех да усетя чудовището в момента, не можех да го открия никъде в себе си. Може би любовта го бе усмирила завинаги. Ако я убия сега, няма да е преднамерено, щеше да е просто ужасен инцидент.
Ще трябва да съм прекомерно внимателен. Никога, абсолютно никога, няма да мога да свалям защитата си. Ще контролирам всяко свое вдишване. Винаги ще трябва да спазвам предпазлива дистанция.
Нямаше да правя грешки.
Най-накрая разбрах второто бъдеще. Бях объркан от това видение – какво би могло да се е случило, за да накара Бела да стане затворник на този безсмъртен полу-живот? Сега – опустошен от копнежа по момичето – можех да разбера как може би, с непростим егоизъм, моля баща си за тази услуга. Моля го да отнеме живота и душата й, за да мога да я задържа завинаги.
Тя заслужаваше нещо по-добро.
Но видях още едно бъдеще, една тънка жичка, по която може би щях да мога да вървя, ако успеех да запазя равновесието си.
Можех ли да го направя? Да бъда с нея и да я оставя човек?
Бавно, поех дълбоко дъх, после още веднъж, позволявайки на аромата й да ме разкъсва като опустошителен огън. Стаята й бе изпълнена с благоуханието й; ароматът й бе разпръснат върху всяка повърхност. Главата ми се завъртя, но се борех срещу замайването. Трябваше да свикна с това, ако бях тръгнал да установявам каквото и да било взаимоотношение с нея. Поех още един дълбок, изпепеляващ дъх.
Гледах я как спи, мислейки и дишайки, докато слънцето не изгря зад облаците от изток,

Прибрах се вкъщи след като останалите бяха заминали за училище. Преоблякох се бързо, избягвайки разпитващите очи на Езме. Тя видя възбудената светлина върху лицето ми и се почувства едновременно притеснена и облекчена. Дългата ми меланхолия я нараняваше и тя бе доволна, че явно бе свършила.


Бягах до училище, пристигайки няколко секунди след братята и сестрите си. Те не се обърнаха, въпреки че поне Алис би трябвало да знае, че стоя тук, в гъстите дървета, които се доближаваха до тротоара. Изчаках момента, в който никой не гледаше и после тръгнах небрежно от дърветата към паркинга, пълен с коли.
Чух пикапа на Бела да боботи на ъгъла и се спрях зад един събърбан, откъдето можех да гледам без да бъда забелязан.
Тя дойде на паркинга, гледайки свирепо волвото ми известно време, преди да паркира на едно от най-отдалечените места, смръщено.
Беше странно да си спомня, че тя вероятно още ми беше ядосана, и то с хубава причина.
Исках да се изсмея на себе си – или да се изритам сам. Целите ми кроежи и планувания са били напълно теоретични, ако на нея въобще не й дремеше за мен, нали? Сънят й може да е бил нещо напълно случайно. Бях такъв арогантен глупак.
Е, беше толкова по-добре за нея, ако не и пукаше за мен. Това не би ме накарало да спра да я преследвам, но докато я преследвам ще й давам справедливата й защита. Дължах й това.
Тръгнах тихо напред, чудейки се как да се приближа най-добре.
Тя ме улесни. Ключът от камиона й се изплъзна от пръстите й, когато тя излезе, и падна в една дълбока локва.
Тя се пресегна надолу, но аз го вдигнах първи, връщайки й го, преди да й се наложи да постави пръстите си в студената вода.
Облегнах се на камиона й когато тя тръгна да се навежда, а после се изправи.
„Как го правиш това?” настоя тя.
Да, все още ми беше ядосана.
Предложих й ключа. „Да правя какво?”
Тя протегна ръка и аз пуснах ключа в дланта й. Поех дълбоко въздух, привличайки аромата й.
„Да се появяваш от нищото,” изясни тя.
„Бела, не е моя вината, че ти си изключително ненаблюдателна.” Думите бяха иронични, почти шега. Имаше ли нещо, което тя да не забелязва?
Чу ли тя как гласът ми се обви около името й като милувка?
Тя ме погледна сурово, не оценявайки хумора ми. Пулсът й се ускори – от гняв? От страх? След миг тя погледна надолу.
„За какво беше задръстването снощи?” попита тя, без да среща очите ми. „Мислих си, че трябваше да се преструваш, че не съществувам, а не да ме дразниш до смърт.”
Все още много ядосана. Щеше да има нужда от малко усилие, за да оправя нещата с нея. Спомних си решението си да съм честен с нея ...
„Това беше заради Тайлър, не заради мен. Трябваше да му дам шанса му.” И после се засмях. Не можех да не се засмея, мислейки за вчерашното й изражение.
„Ти – ” ахна тя, а после се пречупи, изглежда прекалено яростна, за да довърши. И ето го отново – същото изражение. Сподавих още едно хихикане. Тя вече бе достатъчно обезумяла.
„И не се преструвам, че не съществуваш,” довърших аз. Правилно беше да запазя това непринудено, шеговито. Тя нямаше да разбере, ако й позволя да види как се чувствах в действителност. Щях да я изплаша. Трябваше да контролирам чувствата си, да запазя нещата забавни ...
„Значи наистина се опитваш да ме дразниш до смърт? Тъй като колата на Тайлър не свърши работата?”
Бърз проблясък от гняв мина през мен. Можеше ли тя наистина да вярва в това?
Беше неразумно от моя страна да бъда толкова обидчив – тя не знаеше за промяната, която бе станала през ноща. Но аз бях ядосан въпреки това.
„Бела, държиш се крайно нелепо,” казах рязко аз.
Лицето й се изчерви и тя ми обърна гръб. Започна да се отдалечава.
Разкаяние. Аз нямах право да се ядосвам.
„Почакай,” помолих аз.
Тя не спря, така че тръгнах след нея.
„Съжалявам, това беше грубо. Не казвам, че не е вярно” – беше нелепо да си представя, че исках да я видя наранена по какъвто и да било начин – „но така или иначе, беше грубо да го кажа.”
„Защо не ме оставиш намира?”
Повярвай ми, ми се искаше да кажа. Опитах.
О, и също так, ужасно съм влюбен в теб.
Задръж го весело.
„Исках да те попитам нещо, но ти ме разсея.” Един курс на действие току що се бе появил пред мен и аз се изсмях.
„Да не би да имаш раздвоение на личността?” попита тя.
Би трябвало да изглежда така. Настроенията ми бяха нестабилни, толкова много емоции препускащи в мен.
„Отново го правиш.” Отбелязах аз.
Тя въздъхна. „Добре тогава. Какво искаш да ме питаш?”
„Чудех се дали другата събота... ” гледах как шок премина през лицето й и сподавих още един смях. „Нали знаеш, в деня на пролетните танци -”
Тя ме отряза, най-накрая връщайки очите си към моите. „Да не би да се опитваш да бъдеш забавен?”
Да. „Ще ми позволиш ли да довърша?”
Тя чакаше мълчаливо, зъбите й допиращи нежната й долна устна.
Тази картина ме разсея за секунда. Странни, непознати реакции се раздвижиха дълбоко в забравената ми човешка същност. Опитах се да ги пропъдя, за да мога да изиграя ролята си.
„Чух, че ще ходиш в Сиатъл този ден и се чудех дали се нуждаеш от превоз.” Предложих аз. Осъзнах, че вместо да я разпитвам за плановете й, по-добре, ако можех, да ги споделя.
Тя се вгледа в мен безизразно. „Какво?”
„Искаш ли превоз до Сиатъл?” Сам в колата с нея – гърлото ми се подпали при мисълта. Поех дълбоко въздух. Свиквай с това.
„С кого?” попита тя, очите й отново широки и объркани.
„С мен, очевидно,” казах бавно аз.
„Защо?”
Беше ли такъв шок, че желая компанията й? Трябва да е вложила най-лошия смисъл в предишното ми държание.
„Ами,” казах възможно най-небрежно. „Планирах да отида до Сиатъл през следващите няколко седмици, а и ако трябва да сме честни, не мисля, че пикапът ти ще издържи.”
Изглеждаше по-лесно да се шегувам с нея, отколкото да си позволявам да съм сериозен.
„Пикапът ми си върви съвсем добре, мерси много за загрижеността,” каза тя със същия изненадан глас. Тръгна да се отдалечава отново. Вървях до нея.
Тя не беше казала не, така че притиснах преимуществото.
Щеше ли да каже не? Какво щях да направя ако го каже?
„Но може ли пикапът ти да стигне дотам само с един резервоар бензин?”
„Не виждам защо това изобщо те интересува,” измърмори тя.
Това все още не беше не. И сърцето й биеше по-бързо сега, и тя вдишваше по-често.
„Разходите на ограничени ресурси са в интереса на всекиго.”
„Честно, Едуард, не мога да те разбера. Мислех си, че не искаш да си ми приятел.”
Тръпка премина през мен, когато тя каза името ми.
Как да го запазя весело и да кажа истината същевременно? Е, беше по-важно да съм честен. Особено на този етап.
„Казах, че ще е по-добре, ако не сме приятели, не че не искам да бъдем.”
„О, благодаря, сега всичко ми е изяснено,” каза тя саркастично.
Тя спря под ъгъла на покрива над закусвалнята и отново срещна втренчения ми поглед. Пулсът й се запъна. Страхуваше ли се?
Избрах думите си внимателно. Не, не можех да я изоставя, но може би тя щеше да е достатъчно умна, за да ме остави, преди да е прекалено късно.
„Ще е по- .... благоразумно от твоя страна да не си ми приятелка.” Взирайки се в бездните от разтопения шоколад на очите й, изгубих контрола си върху веселието. „Но съм уморен от опитите си да стоя далеч от теб, Бела.” Думите пламнаха с прекалено много страст.
Дишането й спря и, в секундите които отне рестартирането му, това ме притесни. Колко я бях уплашил? Е, щях да разбера.
„Ще дойдеш ли до Сиатъл с мен?” настоях аз, озадачено.
Тя кимна, сърцето й биеше силно.
Да. Тя каза 'да' на мен.
И после съзнанието ми ме удари. Какво щеше да й струва това?
„Ти наистина трябва да стоиш далеч от мен,” предупредих я аз. Тя чу ли ме? Щеше ли да избегне бъдещето, с което аз я заплашвах? Можех ли да направя нещо, за да я спася от себе си?
Запази го весело, креснах си аз. „Ще се видим в час.”
Трябваше да се концентрирам върху това да не тичам, когато внезапно напуснах.


Достарыңызбен бөлісу:
1   2   3   4   5   6   7   8   9   ...   12




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет