Среднощно слънце
жүктеу/скачать 1.02 Mb.
|
| 2. Отворена книга
Облегнах се върху меката купчина сняг, като оставих сухите, ситни, леки снежинки да променят формата си от теглото ми. Кожата ми бе охладняла, за да съвпада с въздуха около мен, и малките парченца лед бяха като кадифе под нея. Отгоре небето беше ясно, блестящо със звезди, светещо в синьо на някои места, жълто - на други. Звездите създаваха магически, въртящи се форми на фона на черната вселена - величествена гледка. Изящно красива. Или по-скоро, би трябвало да е изящна. Щеше да е, ако аз бях способен наистина да я видя. Не ставаше по-добре. Бяха минали шест дни, шест дни се криех тук, в празната пустота на Денали, но не бях по-близо до свободата така, както бях преди първия момент, в който улових аромата й. Когато се взирах нагоре в украсеното със скъпоценни камъни небе, беше така, сякаш имаше преграда между очите ми и красотата му. Преградата беше едно лице, просто обикновено човешко лице, но изглежда не можех да го прогоня от мозъка си. Чух приближаващите мисли преди да чуя стъпките, които ги съпътстваха. Шумът от движение бе единствено слаб шепот срещу ситния сняг. Не бях изненадан, че Таня ме бе последвала тук. Знаех, че бе мислила върху този предстоящ разговор през последните няколко дни, отлагайки го докато не стане сигурна какво точно иска да каже. Тя се появи на около 60 ярда от мен, скачайки върху заострения връх на една оголена черна скала, като балансираше върху нея с босите си крака. Кожата на Таня беше сребърна на звездната светлина, а русите й дълги къдрици блестяха бледи, почти розови с техния ягодов нюанс. Кехлибарните й очи блеснаха, когато тя се засили към мен, наполовина заровен в снега, и съвършените й устни бавно се разтеглиха в усмивка. Изящно. Ако наистина бях способен да я видя. Въздъхнах. Тя се наведе на върха на скалата, върховете на пръстите й допрени до камъка, тялото й - свито на кълбо. Гюле, помисли си тя. Тя изстреля тялото си във въздуха; формата й се превърна в тъмна, въртяща се сянка, когато тя се завъртя грациозно между мен и звездите. Сви се на топка точно когато се заби в купчината сняг зад мен. Виелица от сняг се издигна около мен. Звездите почерняха и аз бях заровен дълбоко в пухкавите ледени кристалчета. Въздъхнах отново, но не се мръднах, за да се открия. Чернотата под снега нито нарани, нито подобри гледката. Все още виждах същото лице. "Едуард?" Снегът отново летеше, когато Таня бързо ме разкопа. Тя махна снега от неподвижното ми лице, съвсем без да среща очите ми. "Извинявай." промърмори тя. "Беше шега." "Знам. Беше забавно." Устата й се изкриви надолу. "Ирина и Кейт казаха, че трябва да те оставя сам. Те мислят, че те ядосвам." "Въобще не," уверих я аз. "Напротив, Аз съм този, който беше груб - отвратително груб. Много съжалявам." Отиваш си вкъщи, нали? помисли си тя. "Не съм ... напълно ... решил това все още." Но няма да останеш тук. Мисълта й беше тъжна, печална. "Не. Изглежда,че ... не помага." Тя направи гримаса. "Това е моя грешка, нали?" "Разбира се, че не," излъгах спокойно. Не бъди джентълмен. Усмихнах се. Карам те да се чувстваш неудобно, обвини се тя. "Не." Тя повдигна една вежда, изражението й толкова невярващо, че трябваше да се засмея. Един кратък смях, последван от още една въздишка. "Добре," признах си аз. "Малко." Тя също въздъхна, и постави брадичката си в ръцете си. Мислите й бяха огорчени. "Ти си хиляда пъти по-прекрасна от звездите, Таня. Разбира се, ти вече си наясно с това. Не позволявай на моята непреклонност да подкопава увереността ти." Изкикотих се на неправдоподобността на това. "Не съм свикнала на откази," оплака се тя, бутайки напред долната си устна в привлекателно цупене. "Определено не," съгласих се аз, опитвайки се с малък успех да блокирам мислите й, когато тя краткотрайно прекоси спомени за хилядите й успешни завоевания. Таня главно предпочиташе човешки мъже - от една страна,беше доста по-гъсто населено с тях, с прибавеното предимство да са нежни и топли. И винаги пламенни, разбира се. "Сукуба," подразних я аз, надявайки се да прекъсна образите, проблясващи в главата й. Тя се усмихна, показвайки зъбите си. "Оригиналът." За разлика от Карлайл, Таня и сестрите й бяха открили съвестта си бавно. На края, привързаността им към човешките мъже бе това, което беше поставило сестрите срещу клането. Сега мъжете, който обичаха ... бяха живи. "Когато се появи тук," каза Таня бавно. "Помислих си,че ..." Знаех какво си бе помислила. И трябваше да се досетя, че ще се почувства по този начин. Но в момента не бях в най-доброто си състояние за аналитично мислене. "Помисли си, че съм променил решението си." "Да." Тя се смръщи. "Чувствам се ужасно задето си играя с очакванията ти, Таня. Нямах такова намерение - аз не мислех. Просто тръгнах ... доста набързо." "Предполагам, че няма да ми кажеш защо ... ?" Седнах и обвих ръцете си около краката си, свивайки се защитнически. "Не искам да говоря за това." Таня, Ирина и Кейт бяха много добри в този живот, на когото се бяха отдали. По-добри, в някои начини, дори от Карлайл. Въпреки ненормално интимната близост, която си позволяваха, с онези, които трябваше - и които някога са били - тяхна плячка, те не правеха грешки. Бях прекалено засрамен да призная слабостта си пред Таня. "Проблеми с жени?" помъчи се да отгатне тя, игнорирайки неохотата ми. Изсмях се мрачно. "Не по начина, който имаш предвид." След това тя бе тиха. Слушах мислите й, когато тя премина през различни предположения, като се опита да дешифрира смисъла на думите ми. "Дори не си близко." казах й аз. "Едно загатване?" помоли тя. "Моля те, зарежи го, Таня." Тя отново бе тиха, все още размишляваща. Игнорирах я, опитвайки се напразно да се наслаждавам на звездите. След един тих миг тя се предаде, а мислите й продължиха в нова посока. Къде ще отидеш, ако си тръгнеш, Едуард? Обратно при Карлайл? "Не мисля така," прошепнах аз. Къде щях да отида? Не можех да измисля ни едно място на цялата планета, което по някакъв начин да е интересно за мен. Нямаше нищо, което да искам да видя или да направя. Защото без значение къде щях да отида, нямаше да отивам никъде - щях единствено да бягам. Мразех това. Кога се бях превърнал в такъв страхливец? Таня постави тънката си ръка на раменете ми. Вкочаних се, но не се дръпнах изпод допира й. Тя нямаше предвид нищи повече от приятелска утеха. Основно. "Мисля, че ти ще се върнеш," каза тя, гласът й даващ само намек за отдавна загубения й руски акцент. "Без значение какво е това ... или кой е този ... който те преследва. Ще го посрещнеш с вдигната глава. Ти си примерът." Мислите й бяха толкова сигурни, колкото и думите й. Опитах се да възприема образа за мен самия, който тя носеше в главата си. Този, който посреща нещата с вдигната глава. Беше приятно да мисля за себе си по този начин отново. Никога не бях оспорвал куража си, способността ми да приемам смело трудностите, преди ужасния час в гимназиалния клас по биология, преди толкова малко време. Целунах бузата й, отдръпвайки се леко, когато тя извърна лицето си към мен, устните й вече нацупени. Тя се усмихна унило на бързината ми. "Благодаря ти, Таня. Имах нужда да чуя това." Мислите й станаха раздразнителни. "Няма защо, предполагам. Иска ми се ти да не беше по-благоразумен относно нещата, Едуард." "Съжалявам, Таня. Знаеш, че си прекалено добра за мен. Аз просто ... не съм открил това, което търся, все още." "Е, ако заминеш преди да те видя отново ... довиждане, Едуард." "Довиждане, Таня." Когато казах думите можех да го видя. Можех да видя как си тръгвам. Да бъда достатъчно силен, за да се върна на единственото място, където исках да бъда. "Благодаря отново." С едно пъргаво движение тя беше на крака, и после бягаше, бродеща като дух по снега, толкова бързо, че краката й нямаха време да потънат в снега; тя не остави следи след себе си. Не се обърна. Отхвърлянето ми я притесняваше повече, отколкото си бе позволявала преди, дори в мислите си. Тя нямаше да иска да ме види отново преди да замина. Устата ми се изви от огорчение. Не ми харесваше да наранявам Таня, въпреки че чувствата й не бяха дълбоки, едва ли непорочни, и, във всеки случай, не нещо, на което бих могъл да й отвърна. Това все пак ме караше да се чувствам като нещо по-низко от джентълмен. Поставих брадичката си върху коленете си и се взрях отново в звездите, въпреки че внезапно бях разтревожен от това да съм на път. Знаех, че Алис щеше да ме види да се връщам вкъщи, щеше да каже на останалите. Това щеше да ги направи щастливи - особено Карлайл и Езме. Но аз се взрях в звездите за още един миг, опитвайки се да видя отвъд лицето в главата ми. Между мен и блестящите светлини на небето двойка смутени, шоколадово-кафяви очи се взираха обратно към мен, изглежда питащи какво би означавало това решение за нея. Разбира се, не можех да съм сигурен дали това беше информацията, която любопитните й очи търсеха. Дори във въображението си не можех да чуя мислите й. Очите на Бела Суон продължаваха да питат, а незакритата гледка на звездите продължаваше да ми се изплъзва. С тежка въздишка се предадох и се изправих на краката си. Ако бягам, ще съм до колата на Карлайл за по-малко от час ... В бързината да видя семейството си - и силно желаейки да бъда Едуард, който посреща нещата с вдигната глава - препусках по осветеното от звездите заснежено поле, без да оставям следи. "Всичко ще е ОК," прошепна Алис. Очите й бяха нефокусирани, а Джаспър бе сложил ръката си леко бод лакътя й, направлявайки я докато влизахме групово в занемарената закусвалня. Розали и Емет водеха, Емет нелепо приличаше на бодигард в средата на вражеска територия. Роуз изглеждаше притеснена също, но повече раздразнена отколкото покровителствена. "Разбира се, че е," измънках аз. Държанието им беше абсурдно. Ако не бях категоричен, че мога да издържа този момент, щях да си остана вкъщи. Внезапната промяна от нормалната ни, дори игрива сутрин - беше валяло през нощта и Емет и Джаспър не изпуснаха да се възползват от разсеяността ми и да ме бомбандират с топки от киша; когато се отегчиха от липсата на отговор от моя страна се обърнаха един срещу друг - в тази прекалена бдителност, би била комична, ако не беше толкова дразнеща. "Тя не е тук все още, но от пътя, по който ще дойде ... няма да е по посока на вятъра, ако седнем на обичайното ни място." "Разбира се, че ще седнем на обичайното си място. Спри се, Алис. Лазиш ми по нервите. Ще съм напълно добре." Тя клепна веднъж, когато Джаспър й помогна да седна на мястото си, и очите й най-накрая се фокусираха върху лицето ми. "Хмм," каза тя, като звучеше изненадана. "Мисля, че си прав." "Разбира се, че съм." измърморих аз. Мразех да съм центъра на вниманието им. Почувствах внезапно съчувствия към Джаспър, спомняйки си всичките пъти, когато се навъртахме покровителски около него. Той срещна погледа ми и се ухили. Дразнещо, нали? Направих гримаса срещу него. Едва миналата седмица ли беше, когато тази дълга, сива стая ми изглеждаше толкова убийствено отегчителна? Сякаш да бъдеш тук беше почти като да си заспал, да си в кома? Днес нервите ми бяха здраво опънати - жици на пиано, обтегнати, за да свирят и при най-малкия натиск. Сетивата ми бяха хипер-будни; изследвах всеки звук, всяка гледка, всяко движение на въздуха, докосващ кожата ми, всяка мисъл. Особено мислите. Имаше само едно сетиво, което държах заключено, отказвайки да го използвам. Миризмата, разбира се. Не дишах. Очаквах да чуя повече на семейство Калън в мислите, в които прониквах. Бях чакал цял ден, търсейки за който и да било нов познат, на когото Бела Суон да се бе доверила, опитвайки се да видя посоката, която новата клюка щеше да последва. Но нямаше нищо. Никой не забеляза петимата вампири в закусвалнята, точно както и преди новото момиче да дойде. Няколко от хората все още мислеха за това момиче, все още мислещи същите мисли от миналата седмица. Вместо да сметна това за неописуемо скучно, сега бях очарован. На никого ли нищо не бе казала за мен? Нямаше начин да не е забелязала черният ми, убийствено свиреп поглед? Бях я видял да реагира на него. Със сигурност, глупаво я бях уплашил. Бях убеден, че тя ще го сподели на някого, дори да преувеличи историята, за да я направи по-добра. Давайки ми няколко заплашителни черти. А после, тя също ме беше чула как се опитвах да се измъкна от общите ни часове по биология. Трябва да се е чудела, след като видя изражението ми, дали тя е била причината. Едно нормално момиче би попитало наоколо, би сравнило преживяването си с това на останалите, би търсило допирни точки, които биха обяснили поведението ми, така че да не се чувства отделена. Хората са постоянно отчаяни в това да са чувстват нормални, да се вписват. Да се смесват с всички наоколо, като безхарактерно стадо овце. Нуждата беше изключително силна по време на несигурните младежки години. Това момиче нямаше да е изключение от това правило. Но въобще никой не ни обърна внимание докато стояхме тук, на обичайното си място. Бела би трябвало да е изключително срамежлива, ако не го беше споделила на някого. Може би бе говорила с баща си, може би това беше по-силната връзка ... въпреки че това изглеждаше малко вероятно, спрямо факта, че през живота си тя бе прекарала толкова малко време с него. Би била по-близка с майка си. Все пак, ще трябва да намина край шериф Суон скоро, за да послушам какво си мисли. "Нещо ново?" попита Джаспър. "Нищо. Тя ... явно нищо не е казала." Всички вдигнаха по една вежда при тази новина. "Може би не си толкова страшен, колкото си мислиш, че си," каза Емет, хилейки се. "Обзалагам се, че би могъл да я изплашиш по-добре от това." Завъртях очи към него. "Чудя се защо ... ?" Той отново се зачуди отново върху откритието ми за уникалната тишина на момичето. "Бях през това вече. Не знам." "Тя идва," промърмори тогава Алис. Усетих кръвта ми да се смразява. "Опитай се да изглеждаш човешки." "Човек ли каза?" попита Емет. Той повдигна десния си юмрук, като разтвори пръстите си, за да покаже снежната топка, която бе запазил в ръката си. Разбира се, че не се беше разтопила там. Той я бе смачкал до бучка лед. Очите му бяха върху Джаспър, но видях посоката в мислите му. Както и Алис, разбира се. Когато той внезапно хвърли леденото парче към нея тя го удари леко с обикновено прехвръкване на пръстите й. Ледът отскочи по дължината на закусвалнята, прекалено бързо, за да бъде видян от човешко око, и се разби с остър неочакван удар срещу тухлената стена. Тухлата също се пропука. Всичките глави в ъгъла на стаята се обърнаха, за да се взрат в купчината натрошен лед на пода, а после се завъртяха , за да намерят виновника. Не погледнаха по-далеч от няколко маси. Никой не погледна нас. "Много човешко, Емет," каза Розали язвително. "Защо не удариш с юмрук през стената, докато си до нея?" "Ще изглежда по- впечатляващо, ако го направиш ти, бейби." Опитах се да им обърна внимание, като пазех усмивката си закрепена на лицето си, сякаш бях част от техните закачки. Не си позволих да погледна към опашката, където знаех, че тя ще е застанала. Но това бе всичко, за което слушах. Можех да чуя нетърпението на Джесика с новото момиче, което изглежда беше разсеяно също, стоящо неподвижно в мърдащата редица. Видях, в мислите на Джесика, че бузите на Бела Суон още веднъж бяха оцветени в ярко розово от кръвта. Поех кратки, повърхностни вдишвания, готов да спра да дишам, ако какъвто и да било намек за аромата й докосне въздуха наблизо до мен. Майк Нютън беше с двете момичета. Чух и двата му гласа, умствен и устен, когато той попита Джесика какво не е наред с момичето Суон. Не ми харесваше начина, по който мислите му се увиваха около нея, блясъкът на вече създадени фантазии, който засенчваха ума му, докато гледаше сепването й и погледна нагоре към унесеността й, сякаш тя бе забравила, че той е там. "Нищо," чух да казва Бела с този тих, ясен глас. Той сякаш звънтеше като камбана над бръщолевенето в закусвалнята, но знаех, че това беше само защото слушах за него толкова внимателно. "Днес ще си взема само сода," продължи тя като мръдна, за да настигне опашката. Не можех да не хвърля един бегъл поглед в нейна посока. Тя се взираше в пода, кръвта бавно избледняваше от лицето й. Бързо погледнах настрани към Емет, който в момента се смееше на измъчената усмивка на лицето ми. Изглеждаш болен, братле. Пренаредих чертите си, така че изражението ми да изглежда по-обикновено и неизискващо усилие. Джесика се чудеше на глас относно липсата на апетит у момичето. "Не си ли гладна?" "Всъщност, малко ми е лошо." Гласът й беше нисък, но все още много ясен. Какво ме интересуваше, покровителското безпокойство, което изведнъж се отдели от мислите на Майк Нютън? От какво значения беше това, че в тях имаше острота от чувството за собственост? Не беше моя работа, ако Майк Нютън се чувстваше ненужно разтревожен за нея. Навярно това бе начинът, по който всички й бяха отзивчиви. Не исках ли и аз, инстинктивно, също да я предпазя? Преди да бях поискал да я убия, това бе ... Но беше ли момичето болно? Беше трудно да преценя - тя изглеждаше толкова деликатна с полупрозрачната си кожа ... Тогава осъзнах, че аз също бях притеснен, точно като проклетото остроумно момче, и се насилих да не мисля за здравето й. Въпреки всичко, не исках да я наглеждам през мислите на Майк. Прехвърлих се на тези на Джесика, гледайки внимателно когато тримата избраха на коя маса да седнат. За щастие, седнаха с обичайната компания на Джесика, на една от най-далечните маси в стаята. Не по посока на вятъра, точно както бе обещала Алис. Алис ме сръга в ребрата. Тя ще погледне скоро, дръж се човешки. Стиснах зъби зад усмивката си. "Отпусни се, Едуард," каза Емет. "Честно. Значи убиваш един човек. Това едва ли е края на света." "Сякаш, че знаеш," промърморих аз. Емет се засмя. "Трябва да се научиш да преодоляваш нещата. Както мен. Вечността е дълго време, за да тънеш във вина." Точно тогава Алис хвърли малка шепа лед, който бе крила, срещу неподозиращото лице на Емет. Той примигна, изненадан, а после се усмихна в очакване. "Ти си го изпроси," каза той, като се надвеси над масата и разтърси инкрустираната си с лед коса в нейна посока. Снегът, топящ се в топлата зала падна от косата му като плътен душ от наполовина течен, наполовина твърд лед. "Оу!" оплака се Роуз, когато тя и Алес се отдръпнаха от потопа. Алис се засмя, а ние се присъединихме. Можех да видя в главата на Алис как тя бе нагласила този перфектен момент и знаех, че момичето - трябваше да спра да мисля за нея по този начин, сякаш тя бе единственото момиче на света - че Бела ще ни гледа как се смеем и играем, как изглеждаме толкова щастливи и човешки, и нереално идеални, като картина на Норман Рокуел. Алис продължи да се смее и държеше таблата си като щит. Момичето - Бела би трябвало все още да се взира в нас. ... взираща се в семейство Калън, отново, си помисли някой, хващайки вниманието ми. Погледна автоматично към не-международното повикване, като осъзнах, когато очите ми намериха посоката си, че познавам гласа - толкова много го бях слушал днес. Но очите ми се плъзнаха точно покрай Джесика и се фокусираха върху развълнувания втренчен поглед на момичето. Тя погледна надолу бързо, скривайки се отново зад гъстата си коса. Какво си мислеше? Раздразнението изглежда ставаше по-силно с течение на времето, вместо да отслабне. Опитах се - несигурен какво правя, тъй като никога не го бях пробвал преди - да проуча с мозъка си тишината около нея. Допълнителното ми чуване идваше при мен винаги естествено, без да пита; никога не е трябвало да работя върху него. Но сега се концентрирах, опитвайки се да премина през какъвто и да е щит, обграждащ я. Нищо освен тишина. Какво й става? помисли си Джесика, повтаряйки моето собствено чувство за безсилие. "Едуард Калън се взира в теб," прошепна тя в ухото на момичето Суон, прибавяйки кикот. Имаше намек за завистливото й раздразнение в тона й. Джесика явно бе обучена да имитира приятелство. Аз слушах, прекалено погълнат, относно отговора на момичето. "Той не изглежда ядосан, нали?" прошепна обратно тя. Значи беше забелязала дивата ми реакция миналата седмица. Разбира се, че беше. Въпросът обърка Джесика. Видях собственото си лице в мислите й, докато проверяваше изражението ми, но не срещнах погледа й. Все още се концентрирах върху момичето, опитвайки се да чуя нещо. Съсредоточеният ми фокус изглеждаше не помагаше. "Не," каза й Джесика и аз знаех, че й се искаше да можеше да каже ‘да’ - как я измъчваше вътре в нея, моето взиране - въпреки че нямаше и следа от това в гласа й. "Трябва ли да е?" "Не мисля, че ме харесва," прошепна обратно момичето, поставяйки главата върху ръцете си, сякаш внезапно бе изморена. Опитах се да разбера движението, но можех единствено да правя предположения. Може би тя беше уморена. "Калън не харесват никого," увери я тя. "Е, те не забелязват достатъчно никого, че да го харесват." Никога не са. Мисълта й беше тътен от оплакване. "Но той все още се взира в теб." "Спри да гледаш към него," каза разтревожено момичето, вдигайки главата от ръцете си, за да се убеди, че Джесика и се бе подчинила. Джесика се разкикоти, но направи това, за което бе помолена. Момичето не погледна настрани от масата си през остатъка от часа. Помислих си - помислих си, разбира се, тъй като не можех да съм сигурен - че това беше преднамерено. Изглеждаше така, сякаш тя искаше да погледне към мен. Тялото й леко се извиваше в моя посока, брадичката й почваше да се извърта, а после тя се стягаше, поемаше дълбок дъх и се взираше неподвижно в този, който говореше, който и да беше това. По-голямата част от останалите мисли около момичето ги игнорирах, тъй като те не бяха ежеминутно за нея. Майк Нютън планираше снежен бой на паркинга след училище, изглежда без да осъзнава, че снегът вече се бе сменил с дъжд. Пърхането от леките снежинки върху покрива се бе превърнало в по-обичайното потропване на дъждовните капки. Наистина ли не можеше да чуе промяната? На мен ми се струваше силна. Когато времето за ядене свърши аз останах на мястото си. Хората излязоха на колони, аз усетих, че се опитвах да различа звука от стъпките й от този на останалите, сякаш имаше нещо важно или необичайно в тях. Колко глупаво. Семейството ми също не се мръдна, за да напусне. Те чакаха да видят какво ще направя аз. Щях ли да отида в клас, да седна до момичето, където ще мога да помириша нелогично силната миризма на кръвта й и да усетя топлината на пулса й във въздуха около кожата си? Бях ли достатъчно силен за това? "Мисля ... че е ОК," каза Алис колебливо. "Умът ти е установен. Мисля, че ще се справиш през часа." Но Алис добре знаеше колко бързо мозъкът можеше да се промени. "Защо да го насилваме, Едуард?" попита Джаспър. Въпреки че не искаше да се чувства самодоволен, че аз бях този, който беше слабия, можех да чуя, че се чувства так, само малко. "Иди си вкъщи. Карай го полека." "Каква е голямата работа?" възрази Емет. "Той или ще я или няма да я убие. Също може да го преодолее, във всеки случай." "Не искам да се местим все още," оплака се Розали. "Не искам да започвам отначало. Почти свършихме гимназия, Емет. Най-накрая." Бях еднакво разкъсан относно решението. Чаках, чаках безнадеждно да посрещна това с вдигната глава, отколкото отново да избягам. Но също не исках да насилвам себе си прекалено надалеч. Беше грешка миналата седмица за Джаспър да изкара толкова дълго без лов; беше ли това също толкова безсмислена грешка? Не исках да откъсвам семейството си. Никой от тях няма да ми благодари за това. Но исках да отида в часа си по биология. Осъзнах, че исках да видя лицето й отново. Ето това взе решението за мен. Това любопитство. Ядосвах се на себе си, че го изпитвах. Не си ли бях обещал да не позволя на тишината от ума на момичето да ме направи прекалено заинтересован в нея? И все пак, ето ме тук, най-нередно заинтересуван. Исках да знам какво си мислеше тя. Умът й беше затворен, но очите й бяха много отворени. Навярно вместо това можех да чета тях. "Не, Роуз, наистина мисля, че ще е ОК," каза Алис. "То ... се уплътнява. 93% съм сигурна, че нищо лошо няма да се случи, ако той отиде в клас." Тя ме погледна любопитно, чудейки се какво се бе променили в мислите ми, за да направи видението й за бъдещето по-сигурно. Щеше ли любопитството да е достатъчно, за да запази Бела Суон жива? Емет беше прав, все пак - защо не го преодолея, във всеки случай? Щях да се срещна с изкушението с вдигната глава. "Отивайте в клас," наредих аз, като се отблъснах от масата. Обърнах се и се отправи с големи крачки, без да поглеждам назад. Можех да чуя как притеснението на Алис, неодобрението на Джаспър, съгласието на Емет и раздразнението на Розали се разпростираха зад мен. Поех един последен дъх на вратата на класната стая и после го задържах в дробовете си, когато влязох в малкото, топло място. Не бях закъснял. Г-н Бенър все още уреждаше нещата за днешното лабораторно. Момичето седеше на моята - на нашата маса, лицето й отново наведено, вторачено в папката й, върху която драскаше завъртулки. Разгледах скиците когато приближих, заинтересуван дори в това тривиално творение на мозъка й, но то бе безцелно. Просто случайни драсканици на скоби в скоби. Може би тя не се концентрираше върху шарките, но мислеше за нещо друго? Дръпнах стола си назад с ненужна грубост, като го оставих да изскърца по линолеума; хората винаги се чувстваха по-удобно, когато шумът оповестяваше пристигането на някого. Знаех, че е чула звука; не погледна нагоре, но ръката й изпуска една скоба в дизайна, който драскаше, правейки го небалансиран. Защо не погледна? Сигурно беше изплашена. Непременно трябваше да й оставя различно впечатление този път. Да я накарам да си мисли, че си е въобразила нещата преди. "Здравей," казах аз с тих глас, който използвах, когато исках хората да се чувстват по-комфортно, като формирах любезна усмивка с устните си, която няма да покаже нито един зъб. Тогава тя погледна нагоре, широките й кафяви очи очудени - почти озадачени - и пълни с безмълвни въпроси. Беше същото изражение, което закриваше зрението ми през последната седмица. Когато се взрях в тези странни дълбоки кафяви очи, разбрах, че омразата - омразата, която си представях, че това момиче по някакъв начин заслужава, за това че просто съществува - се бе изпарила. Сега без да дишам, без да усещам аромата й, беше трудно да повярвам, че някой толкова уязвим би могъл някога да оправдае омраза. Бузите й започнаха да се изчервяват, а тя не каза нищо. Задържах очите си върху нейните, фокусирайки се единствено върху въпросителната им дълбочина, и се опитах да игнорирам апетитния цвят на кожата й. Имах достатъчно дъх, а да говоря малко по-дълго без да вдишвам. "Името ми е Едуард Калън," казах аз, въпреки че знаех, че тя знае това. Това беше учтивият начин да започна. "Нямах възможността да се представя миналата седмица. Ти трябва да си Бела Суон." Тя изглеждаше объркана - имаше я тази малка бръчка между очите й. Отне й половин секунда повече отколкото би трябвало, за да отговори. "От къде знаеш името ми?" настоя тя, а гласа й потрепери съвсем малко. Трябва наистина да съм я уплашил. Това ме накара да се чувствам виновен; тя беше просто толкова беззащитна. Засмях се тихо - това беше звук, за който знаех, че кара хората да се чувстват по-спокойни. Отново, бях внимателен със зъбите си. "О, мисля, че всички знаят името ти." Със сигурност трябва да е забелязала това, че се бе превърнала в центъра на вниманието на това монотонно място. "Целият град те очакваше да пристигнеш." Тя се смръщи така, сякаш тази информация беше неприятна. Предположих, че ако е толкова срамежлива, колкото изглеждаше, вниманието би й се струвало като нещо лошо. Повечето хора се чувстваха на обратно. Въпреки че не искаха да се отделят от стадото, в същото време те копнееха за прожектор, насочен в тяхната индивидуална еднаквост. "Не," каза тя. "Имах предвид защо ме нарече Бела?" "Предпочиташ ли Изабела?" попитах аз, объркан от факта, че не можех да видя накъде водеше този въпрос. Не разбирах. Със сигурност, бе обявила ясно предпочитанието си онзи първи ден. Бяха ли всички хора толкова непонятни без умствения контекст като съветник. "Не, харесвам Бела," отговори тя, накланяйки леко главата си на една страна. Изражението й - ако го четях правилно - беше разкъсано между смущение и объркване. "Но мисля, че Чарли - имам предвид баща ми - трябва да ме е наричал Изабела зад гърба ми. Ето защо всички тук изглежда ме знаят така." "Оу," казах аз неуверено и бързо погледна встрани от лицето й. Точно осъзнах какво означаваше въпросът й: бях се подхлъзнал - направих грешка. Ако не бях подслушвал всички онзи първи ден, тогава щях да се обърна към нея интуитивно с цялото й име, точно както всички останали. Тя бе забелязала разликата. Усетих спазъм от безпокойство. Беше много бързо от нейна страна да се съвземе от неволната ми грешка. Доста хитро, особено за някой, който би трябвало да е уплашен от близостта ми. Но аз имах по-голям проблем отколкото каквито и да било подозрения относно мен, които тя може би пазеше заключени в нея. Въздухът ми беше свършил. Ако щях да й проговарям отново, трябваше да вдишам. Щеше да е трудно да избегна говоренето. За нейно нещастие, това че споделяхме масата я правеше мой лабораторен партньор, а днес трябваше да работим заедно. Ще изглежда странно - и неразбираемо грубо - от моя страна, ако я игнорирам докато правим лабораторното. Ще я направи по-подозрителна, по-уплашена ... Облегнах се възможно най-далече от нея, без да премествам стола си, завъртайки главата си навън към пътеката между редовете. Стегнах се, без да мърдам мускулите си, а после абсорбирах въздуха с едно бързо вдишване, напълващо гърдите ми, дишайки единствено през устата си. Ахх! Беше наистина болезнено. Дори без да я подушвам, можех да усетя вкуса й върху езика си. Гърлото ми внезапно отново бе в пламъци, жаждата толкова силна, колкото онзи първи момент, когато улових аромата й миналата седмица. Стиснах зъбите си скърцайки, и се опитах да се съвзема. "Започвайте," изкомандва г-н Бенър. Имах чувството, че ми костваше всяка капка самоконтрол, която бях придобил за 70 години тежък труд, за да се обърна към момичето, което се взираше в масата, и да се усмихна. "Първо дамите, партньоре?" предложих аз. Тя вдигна поглед към изражението ми и лицето й стана безизразно, очите й широки. Нещо в изражението ми ли не беше наред? Беше ли отново изплашена? Тя не проговори. "Или, аз мога да започна, ако искаш," казах аз тихо. "Не," каза тя, и лицето й от бяло отново стана червено. "Аз ще започна." Взрях се в оборудването на масата, износения микроскоп, кутията с предметни стъкла, отколкото да гледам как кръвта й се върти под бледата й кожа. Поех още едно бързо вдишване, през зъбите си, и трепнах когато гърлото ме заболя от вкуса. "Профаза," каза тя след едно бързо проучване. Започна да сменя стъклото, въпреки че едва го бе изследвала. "Нещо против, ако погледна?" Инстинктивно - глупаво, сякаш бях някой от нейния вид - се протегнах, за да спра ръката й, която преместваше стъклото. За секунда, горещината на кожата й изгори моята. Беше като електрически импулс - със сигурност по-горещ от 98.6 градуса. Горещината прониза ръката ми и нагоре към подмишницата ми. Тя дръпна своята ръка изпод моята. "Извинявай," промърморих аз през стиснатите си зъби. Имайки нужда да погледна на някъде, хванах микроскопа и се взрях за кратко през окуляра. Тя беше права. "Профаза," съгласих се аз. Все още бях прекалено неуравновесен, за да погледна към нея. Дишайки толкова тихо, колкото можех, през зъбите си и опитвайки се да игнорирам пламтящата жажда, се концентрирах върху тази проста задача, записвайки думата на съответния ред от лабораторния лист, а после смених първото предметно стъкло със следващото. Какво ли си мислеше сега? Как го бе почувствала тя когато докоснах ръката й. Кожата ми би трябвало да е ледено студена. Не беше чудно, че тя е толкова тиха. Погледнах набързо стъклото. "Анафаза," казах на себе си когато го записах на втория ред. "Може ли?" попита тя. Погледнах към нея, изненадан да видя, че тя стоеше очакващо, едната й ръка наполовина протегната към микроскопа. Тя не изглеждаше уплашена. Наистина ли мислеше, че бях казал грешен отговор? Не можех да не се усмихна на изпълнения с надежда поглед върху лицето й, когато плъзнах микроскопа към нея. Тя се взря в окуляра с нетърпение, което бързо помръкна. Ъгълчетата на устата й се извиха надолу. "Третото стъкло?" помоли тя, без да поглежда от микроскопа, но държейки ръката си. Пуснах следващото стъкло в ръката й, без да позволявам на кожата ми този път да се доближи където и да било близо до нейната. Да стоя до нея беше като да стоя до гореща лампа. Можех да усетя как се затоплях леко от високата температура. Тя не гледа стъклото за дълго. "Интерфаза," каза тя безгрижно - може би опитвайки се малко по-силно да звучи така - и бутна микроскопа към мен. Тя не докосна листа, а очакваше аз да напиша отговора. Проверих - тя отново беше права. По същия начин свършихме упражнението, изговаряйки по една дума от време на време, без да срещаме очите на другия. Ние бяхме единствените приключили - останалите в класа се справяха по-трудно с лабораторното. Майк Нютън изглежда имаше проблем с концентрацията - опитваше се да гледа Бела и мен. Иска ми се да беше останал там, където беше отишъл, помисли си Майк, гледайки ме сатанински. Хмм, интересно. Не осъзнавах, че момчето таи някакви зли намерения относно мен. Това беше нов развой, изглежда толкова скорошен, колкото и пристигането на момичето. Дори по-интересен, открих - за моя изненада - чувството беше споделено. Отново погледнаха надолу към момичето, смаян от широкия обсег на опустошение и катаклизъм, който тя, въпреки обикновеното й, не-заплашително появяване, причини в живота ми. Не беше това, че не можех да видя за какво Майк се държеше така. Всъщност, тя беше доста хубава ... по необичаен начин. По-добре от това да бъде красиво, лицето й беше интересно. Не точно симетрично - тясната й брадичка не бе в баланс с широките й скули; крайност в цветовете - светлия и тъмен контраст на кожата и косата й; а после ето ги и очите, преливащи с безмълвни въпроси ... Очи, които внезапно пробиваха моите. Взрях се обратно кум нея, опитвайки се да отгатна дори само една от онези тайни. "Контактни лещи ли си си сложил?" попита тя внезапно. Що за странен въпрос. "Не." Почти се усмихнах при идеята да подобрявам моето зрение. "Оу," смутолеви тя. "Стори ми се, че има нещо различно в очите ти." Изведнъж отново се почувствах по-студен, като осъзнах, че днес явно аз не бях единствения, който издирваше тайни. Свих раменете си, вкочанени, и погледнах гневно право напред, където учителят обхождаше учениците. Разбира се, че имаше нещо различно в очите ми от последния път, когато тя се бе взирала в тях. За да се подготвя за днешното изпитание, днешното изкушение, прекарах целия уикенд в лов, утоляващ жаждата си възможно най-много, прекалявайки всъщност. Насищах се с кръвта на животни, не че имаше значение в лицето на свирепия аромат, носещ се във въздуха около нея. Когато се бях вгледал в нея със свирепост очите ми бяха черни от жаждата. Сега, тялото ми изпълнено с кръв, очите ми бяха по-топло злато. Светъл кехлибар от прекалените ми опити да угася жаждата си. Още една неволна грешка. Ако бях видял какво имаше предвид с въпроса си, можех просто да й кажа да. Бях сядал до хора в училището от две години насам, а тя бе първата, която ме разгледа достатъчно отблизо, за да забележи смяната в цвета на очите ми. Другите, докато се наслаждаваха на красотата на семейството ми, имаха склонността бързо да поглеждат надолу, когато отвръщахме на втренчения им поглед. Те се резервираха, блокирайки детайлите на външността ни в инстинктивно усилие да се задържат настрана от това да разберат. Невежеството беше благословията на човешкия ум. Защо трябваше това да е момичето, което да види толкова много? Г-н Бенър приближи масата ни. Благодарствено поех струята чист въздух, която той довя със себе си, преди тя да успее да се смеси с миризмата й. "Е, Едуард," каза той, поглеждайки отговорите ни, "не мислиш ли, че Изабела трябва да получи шанс с микроскопа?" "Бела," поправих го рефлексно аз. "Всъщност, тя идентифицира три от пет." Мислите на г-н Бенър бяха скептични, когато се обърна към момичето. "Правила ли си това лабораторно преди?" Гледах, завладян, когато тя се усмихна, изглеждайки леко засрамена. "Не със корен от лук." "Бластула от бяла риба?" проучи г-н Бенър. "Мда." Това го учуди. Днешното лабораторно той бе взел от по-напреднал курс. Той кимна замислено на момичето. "В програма с напреднало назначение ли си била във Финикс?" "Да." Значи тя беше напреднала, интелигентна за човек. Това не ме учуди. "Е, " каза г-н Бенър, свивайки устни. "Предполагам, че е добре, че вие двамата сте партньори по лабораторното." Той се обърна и се отдалечи мърморейки тихичко, "Така че останалите деца да имат шанса да научат нещо сами." Съмнявах се, че момичето можеше да чуе това. Тя отново почна да драска скоби върху папката си. Две неволни грешки в рамките на един час. Много слабо представяне от моя страна. Въпреки че нямах никаква представа какво си мислеше момичето за мен - колко се страхуваше, колко подозираше? - знаех, че трябва да опитам с по-голямо усилие за ново впечатление от мен. Нещо, което да подобри спомените й от последната ни свирепа среща. "Много жалко за снега, нали?" казах аз, повтаряйки малкия разговор, който бях чул дузина ученици вече да обсъждат. Скучна, стандартна тема за разговор. Времето - винаги безопасно. Тя се взря в мен с очевидно съмнение в очите й - ненормална реакция на нормалните ми думи. "Не особено," каза тя, отново изненадвайки ме. Опитах се да насоча разговора обратно в изтъркана насока. Тя беше от доста по-светло, по-топло място - кожата и сякаш отразяваше това въпреки белотата й - и студа би трябвало да я кара да се чувства неприятно. Леденото ми докосване със сигурност я караше ... "Не харесваш студа" предположих аз. "Или влагата," съгласи се тя. "Форкс би трябвало да е трудно място за живот за теб." Може би не трябваше да идваш, ми се искаше да добавя. Може би трябва да се върнеш там, където принадлежиш. Въпреки това, не бях сигурен дали това исках. Винаги ще помня миризмата на кръвта й - имаше ли някаква гаранция, че нямаше в края на краищата да я последвам? Освен това, ако заминеше, умът и щеше завинаги да остане мистерия. Постоянна, заядлива загадка. "Нямаш си и на представа," каза тя с тих глас, гледайки за момент намръщено отвъд мен. Отговорите й никога не бяха това, което очаквах. Те ме караха да задавам още въпроси. "Тогава защо дойде тук?" настоях аз, осъзнавайки, че незабавно тонът ми бе станал обвинителен, не достатъчно небрежен за такъв разговор. Въпросът звучеше груб, любопитен. "Ами ... сложно е." Тя мигна с широките си очи, оставяйки го така, а аз почти се спуках от любопитство - любопитството пламтеше толкова горещо, колкото жаждата в гърлото ми. Всъщност, открих, че бе станало малко по-лесно да дишам; агонията ставаше по-поносима чрез близките отношения. "Мисля, че мога да не те прекъсвам," настоях аз. Може би елементарна любезност би я накарала да продължи да отговаря на въпросите ми докато бях достатъчно груб, за да ги задавам. Тя се вгледа тихо надолу към ръцете си. Това ме направи нетърпелив; исках да поставя ръката си под брадичката й и да повдигна главата й, така че да можех да прочета очите й. Но би било глупаво от моя страна - опасно - да докосна кожата й отново. Внезапно тя погледа нагоре. Беше облекчение да мога да видя отново емоциите в очите й. Тя говореше притеснено, изговаряйки думите бързо. "Майка ми се омъжи повторно." Ах, това беше достатъчно човешко, лесно за разбиране. Скръб премина през ясните й очи и отново доведе бръчката между тях. "Това не звучи толкова сложно," казах аз. Гласът ми бе мил без да се опитвам да го направя такъв. Скръбта й ме караше да се чувствам странно безпомощен, като ми се искаше да има нещо, което да можех да направя, за да я накарам да се почувства по-добре. Странен импулс. "Кога се случи това?" "Миналия септември." Тя издиша тежко - не точно въздишка. Задържах дъха си, когато топлото й дихание погали лицето ми. "И ти не го харесваш?" предположих аз, гледайки да получа повече информация. "Не, Фил е добър," каза тя, коригирайки преценката ми. Сега имаше намек за усмивка в ъгълчетата на съвършените й устни. "Може би прекалено млад, но достатъчно добър." Тя не се вписваше в сценария, който бях направил в главата си. "Защо не остана с тях?" попитах, гласът ми малко прекалено любопитен. Звучеше сякаш бях любознателен. Какъвто и бях, разбира се. "Фил пътува много. Прехранва се с игра на бейзбол." Малката усмивка стана по-ясна; този избор на професия я забавляваше. Аз също се усмихнах, без да искам. Не се опитвах да я накарам да се чувства добре. Усмивката й просто ме накара да се усмихна в отговор - да зная тайната. "Чувал ли съм го?" прегледах списъците от професионални футболисти в главата си, чудейки се кой Фил беше нейният ... "Навярно не. Той не играе задоволително." Още една усмивка. "Строго във второстепенната лига. Той се мести много." Списъците в главата ми моментално се смениха, и бях подредил лист с възможности за по-малко от секунда. В същото време си представях новия сценарий. "Така че майка ти те прати тук, за да може да пътува с него," казах аз. Правенето на заключения изглежда измъкваше повече информация от нея, отколкото задаването на въпроси. Проработи отново. Брадичката й се издаде напред, а изражението й внезапно бе упорито. "Не, тя не ме изпрати тук," каза тя, а гласът й имаше нова, остра нотка в него. Заключението ми я беше разстроило, макар че не можех да видя как точно. "Сама се изпратих." Не можех да отгатна значението или причината зад засегнатото й честолюбие. Бях напълно объркан. Така че се предадох. Просто нямаше смисъл в това момиче. Тя не беше като останалите хора. Може би тишината на мислите й и благоуханието на аромата й не бяха единственото необикновено нещо у нея. "Не разбирам," признах си аз, мразейки да приема това. Тя въздъхна и се вгледа в очите ми по-дълго, отколкото нормалните хора бяха способни да издържат. "Тя остана с мен отначало, но той й липсваше," обясни бавно тя, тонът й ставащ по-отчаян с всяка следваща дума. "Правеше я щастлива ... така че аз реших, че е време да прекарам малко качествен период с Чарли." Малката бръчка между очите й се задълбочи. "Но сега ти не си щастлива," промърморих аз. Изглежда не можех да спра да изказвам хипотезите си на глас, надявайки се да науча от реакцията й. Тази, все пак, не изглеждаше толкова далеч от истината. "И?" каза тя, сякаш това не беше дори страна за обсъждане. Продължих да се взирам в очите й, усещайки, че най-накрая бях направил първия си бегъл поглед в душата й. В тази единствена дума видях, че тя нареждаше себе си в личните си приоритети. За разлика от повечето хора, личните й нужди бяха далеч надолу в списъка. Тя беше безкористна. Когато видях това, мистерията на човека, криещ се в този тих ум, започна малко да намалява. "Това не изглежда честно," казах аз. Свих рамене, опитвайки се да изглеждам непринуден, опитвайки се да скрия силата на любопитството си. Тя се засмя, но нямаше развеселеност в звука. "Никой ли никога не ти е казвал? Животът не е честен." Искаше ми се да се засмея на думите й, въпреки че аз, също, не изпитвах истинско веселие. Знаех малко за несправедливостта на живота. "Мисля, че съм чувал това някъде." Тя се вгледа обратно в мен, като отново изглеждаше объркана. Очите й проблеснаха встрани и после се върнаха към моите. "Това е всичко," каза ми тя. Но не бях готов да позволя на този разговор да завърши. Малкото V между очите й, следа от скръбта й, ме притесняваше. Исках да го изгладя с върха на пръста си. Но, разбира се, не можех да я докосна. Беше опасно по толкова много начини. "Изнасяш добро шоу." говорех бавно, все още обмислящ тази следваща хипотеза. "Но аз бих се обзаложил, че страдаш повече, отколкото позволяваш на когото и да било да види." Тя направи гримаса, свивайки очи и уста, завъртаща се в несиметрично цупене, и погледна обратно към предната част на класа. Не й харесваше когато отгатвах правилно. Тя не беше нормален мъченик - не искаше публика за болката й. "Греша ли?" Тя трепна леко, но иначе се преструваше, че не ме чува. Това ме накара да се усмихна. "Не мисля така." "Какво те е интересува теб?" настоя тя, все още взирайки се напред. "Това е много добър въпрос," признах, повече на себе си, отколкото в отговор. Нейната проницателност беше по-добра от моята - тя виждаше точно сърцевината на нещата, докато аз се запъвах по краищата, сляпо пресявайки през улики. Детайлите на нейния много човешки мозък не трябваше да ме интересуват. Беше нередно за мен да ми пука какво си мисли тя. Отвъд защитата на семейството ми от подозрение, човешките мисли не бяха от значение. Не бях свикнал да съм най-малко интуитивния в партньорството. Прекалено много разчитах на допълнителния си слух - определено нямах такива заслуги за защита на семейството ми, каквито си приписвах. Момичето въздъхна и погледна намръщено предната част на стаята. Нещо в нейното разочаровано изражение беше комично. Цялата ситуация, целият разговор беше комичен. Никой не е бил в такава голяма опасност от мен освен това малко момиче - всеки момент аз можех, разсеян от смешната погълнатост в този разговор, да вдишам през носа си и да я атакувам преди да успея да се спра - а тя беше раздразнена, защото не бях отговорил на въпроса й. "Досаждам ли ти?" попитах, усмихвайки се на цялата тази абсурдност. Тя ме погледна бегло и после очите й изглежда бяха в капана на втренчения ми поглед. "Не точно," каза ми тя. "Ядосвам се повече на себе си. Лицето ми е толкова лесно за разчитане - майка ми винаги ме нарича нейната отворена книга." Тя се смръщи, недоволна. Вгледах се в нея с почуда. Причината, поради която беше разстроена, бе ,че си мислеше, че аз я виждам прекалено лесна за разчитане. Колко странно. Никога не бях изразходвал толкова усилия, за да разбера някого, в целия си живот - или по-скоро съществуване, тъй като живот едва ли беше точната дума. Аз нямах истински живот. "Точно напротив," възразих аз, чувствайки се странно ... притеснен, сякаш тук имаше някаква скрита опасност, която не успявах да видя. Внезапно бях нервен, предчувствието ме притесняваше. "Намирам те много трудна за разчитане." "Тогава би трябвало да си добър читател," предположи тя, правейки нейно собствено предположение, което, отново, беше право в целта. "По принцип," съгласих се аз. Тогава й се усмихнах широко, позволявайки на устните си да се дръпнат назад, като показах редиците блестящи, остри като бръснач зъби, зад тях. Беше глупаво нещо, но внезапно бях неочаквано отчаян да направя някакво предупреждение пред момичето. Тялото й беше по-близо до моето от преди, отместило се несъзнателно в течението на разговора ни. Всичките малки значи, които бяха достатъчни, за да уплашат останалата част от човечеството, изглежда не работеха върху нея. Защо не се сви настрани от мен от страх? Със сигурност бе видяла достатъчно от тъмната ми страна, за да осъзнае опасността, интуитивна, каквато изглежда беше. Не видях предупреждението ми да има желания ефект. Точно тогава г-н Бенър призова за вниманието на класа и тя веднага се извъртя настрани от мен. Изглеждаше малко облекчена от прекъсването, така че може би разбираше подсъзнателно. Надявах се. Познах очарованието, което нарастваше в мен, в момента в който се опитах да го изкореня. Не можех да си позволя да намеря Бела Суон за интересна. Или по-скоро, тя не можеше да си го позволи. Вече бях нетърпелив за още един шанс да говоря с нея. Исках да зная повече за майка й, живота й преди да дойде тук, отношенията й с баща й. Всичките безсмислени детайли, които щяха да допълнят характера й по-нататък. Но всяка секунда, която прекарвах с нея беше грешка, риск, който тя не трябваше да поема. Разсеяно, тя отметна гъстата си косата точно в момента, в който си бях позволил още едно вдишване. Особено концентрирана вълна от аромата й удари задната част на гърлото ми. Беше като първия ден - като унищожителен куршум. Болката от горящата сухост ме замая. Отново трябваше да хвана масата, за да се задържа на мястото си. Този път имах малко повече контрол. Поне не счупих нищо. Чудовището изръмжа вътре в мен, но не почувства наслада от болката ми. То беше вързано прекалено здраво. За момента. Напълно спрях да дишам, и се наклоних надалеч от момичето толкова, колкото можех. Не, не можех да си позволя да я смятам за очарователна. Колкото по-интересна я намирах, толкова по-вероятно беше да я убия. Вече бях направил две дребни издънки днес. Щях ли да направя трета, която да не е дребна? Веднага след като звънеца звънна излетях от стаята - навярно унищожавайки каквато и впечатление на любезност да бях наполовина изградил в течението на часа. Отново се задъхах докато вдишвах чистия, влажен въздух навън, сякаш той беше лековита есенция. Побързах да измина колкото се можеше по-голямо разстояние между мен и момичето. Емет ме чакаше отвън до вратата на стаята ни по Испански. Той наблюдаваше дивото ми изражение за момент. Как мина? зачуди се той внимателно. "Никой не умря," промърморих аз. Предполагам, че и това е нещо. Когато видях как Алис се хвърли в канавката си помислих ... Докато влизахме в класната стая видях спомена му само от преди няколко мига, видян през отворената врата на стаята, където бе последния му час: Алис, вървяща бързо през градината към сградата за науки. Усетих импулса, който той си спомни, да стане и да се присъедини към нея, а после решението му да остане. Ако Алис имаше нужда от помощта му, тя щеше да го помоли ... Затворих очите си в ужас и отвращение, когато се стоварих на стола си. "Не осъзнах, че беше толкова близо. Не мислех, че ще ... Не видях, че е толкова зле," прошепнах аз. Не е било, увери ме той. Никой не е умрял, нали? "Точно така," казах аз през зъбите си. "Не и този път." Може би ще стане по-лесно. "Сигурно." Или, може би ще я убиеш. Той сви рамене. Няма да си първия, който да обърка нещата. Никой няма да те съди прекалено остро. Понякога човекът просто мирише прекалено добре. Впечатлен съм, че издържа толкова много. "Не ми помагаш, Емет." Бях отвратен от приемането му на идеята, че ще убия момичето, че това беше някак си неизбежно. Нейна ли беше вината, че мирише толкова добре? Знам кога се случи с мен ... той се отдаде на спомени, връщайки ме половин век назад към една селска пътека привечер, където жена на средна възраст взимаше изсъхналите си чаршафи от въже, завързано между две ябълки. Миризмата на ябълки висеше тежко във въздуха - прибирането на реколтата беше свършило и обраните ябълки бяха пръснати по земята, ожулванията по корите им процеждаха уханието им на гъсти облаци. Прясно окосено поле от сено беше фона на този аромат, хармония. Той вървеше нагоре по пътя, едва очевидно към жената, изпълнявайки поръчката на Розали. Небето над главата му беше пурпурно, над дърветата по на запад - оранжево. Той можеше да продължи нагоре след криволичещата каруца и тогава нямаше да има причина да си спомня тази вечер, с изключение на това, че внезапен нощен бриз духна белите чаршафи като платна и отвя аромата на жената в лицето на Емет. "Ах," изстенах аз. Сякаш моята собствена припомнена жажда не беше достатъчна. Знам. Не трая дори половин секунда. Дори не си помислих за това да се съпротивлявам. Споменът му стана прекалено ясно формулиран, за да го понеса. Скочих на краката си, зъбите ми се стиснаха достатъчно здраво, за да прережат и стомана. "Esta bien, Edward?” (“Добре ли си, Едуард?") попита г-жа Гоф, сепната от внезапното ми движение. Можех да видя лицето си в ума й и знаех, че далеч не изглеждам добре. “Me perdona” ("Извинявам се") промърморих аз като се отправих към вратата. “Emmett - por favor, puedas tu ayuda a tu hermano?” ("Емет - моля те, можеш ли да помогнеш на брат си?") попита тя, сочейки безпомощно към мен, когато се втурнах през вратата навън от стаята. "Разбира се," чух го да казва. А после бе точно зад мен. Той ме последва до далечната страна на сградата, където се изравни с мен и сложи ръката си върху рамото ми. Избутах ръката му с ненужна сила. Бих строшил костите на ръката на обикновен човек и костите на подмишницата, свързана с нея. "Съжалявам, Едуард." "Знам." Поех дълбока глътка въздух, опитвайки се да прочистя съзнанието и дробовете си. "Толкова ли е зле колкото това?" попита той, като се опитваше да не мисли за миризмата и вкуса на спомена му, докато питаше, но не успя напълно. "По-зле, Емет, по-зле." За момент той беше тих. Може би ... "Не, няма да стане по-добре, ако свърша неприятната работа. Връщай се в клас, Емет. Искам да съм сам." Той се обърна без друга дума или мисъл и си тръгна тихо. Щеше да каже на учителката по испански, че ми е лошо, или че съм си тръгнал, или че съм опасен, неудържим вампир. Имаше ли значения извинението му? Може би нямаше да се върна. Може би трябваше да замина. Отново отидох до колата си, за да изчакам края на училището. Да се крия. Отново. Трябва да съм прекарал времето вземайки решения или подкрепяйки ги, но, като наркоман, открих, че търся из брътвежа от мисли, излъчващи се от училищните сгради. Познатите гласове изпъкваха, но не бях заинтересуван в това да слушам виденията на Алис или оплакванията на Розали точно сега. Лесно намерих Джесика, но момичето не беше с нея, така че продължих да търся. Мислите на Майк Нютън приковаха вниманието ми и най-накрая я засякох в салона с него. Той беше нещастен, защото й бях говорил днес в часа по биология. Той преглеждаше набързо отговора й, когато засегна темата ... Всъщност никога не съм го виждал да говори с когото и да било с повече от една дума тук там. Разбира се, че ще реши да сметне Бела за интересна. Не ми харесва начина, по който я гледа. Но тя не изглежда прекалено развълнувана от него. Какво е казал? "Чудя се какво му имаше миналия понеделник." Нещо такова. Не звучеше сякаш й пука. Не би могло да е голям разговор ... Той говореше така извън песимизма си, насърчен от идеята, че Бела не е била заинтересувана от разговора с мен. Това ме подразни доста повече от допустимото, затова спрях да го слушам. Сложих CD с бурна музика в стереото и после го усилих, докато не заглуши останалите гласове. Трябваше много силно да се концентрирам върху музиката, за да се запазя настрани от това да се върна към мислите на Майк Нютън, за да шпионирам неподозиращото момиче ... Няколко пъти постъпих нечестно, когато часа привършваше. Не шпионирах, опитвах се да убедя себе си. Просто се подготвях. Исках да зная точно кога ще напусне салона, кога ще е на паркинга. Не исках да ме изненада. Когато учениците започнаха да излизат един по един през вратите на салона, излязох от колата си, без да знам защо точно го направих. Дъждът беше лек - игнорирах го, докато той бавно се просмукваше в косата ми. Исках ли тя да ме види тук? Надявах ли се, че ще дойде да говори с мен? Какво правех? Не мръднах, въпреки че се опитах да се самоубедя да се върна в колата, знаейки, че поведението ми бе осъдително. Държах ръцете си скръстени пред гърдите си и дишах съвсем леко, докато я гледах как върви бавно към мен, устата й извита надолу в ъгълчетата. Тя не ме погледна. Няколко път хвърли поглед на облаците с гримаса, сякаш я дразнеха. Бях разочарован, когато тя стигна колата си преди да й се наложи да мине покрай мен. Щеше ли да ми проговори? Щях ли аз да й проговоря? Тя се качи в избледял пикап Чеви, ръждясал бегомот, който бе по-стар от баща й. Гледах я как го запали - старият двигател изрева по-силно от която и да е от останалите коли на паркинга - а после задържа ръцете си срещу затоплящите клапи. Студа й беше неудобен - тя не го харесваше. Тя прокара пръстите си през гъстата си коса, бутайки кичури пред струята горещ въздух, сякаш се опитваше да ги изсуши. Представих си как ще мирише кабината на камиона, а после бързо изгоних мисълта. Тя се огледа наоколо, приготвяйки се да излезе от паркинга и най-накрая погледна в моя посока. Вгледа се в мен само за половин секунда и всичко, което успях да прочета в очите й беше изненада, преди да дръпне очите си настрани и да даде на задна. А после изскърца, за да спре отново, задния край на пикапа пропусна сблъсъка с малката лека кола на Ерин Тайлър наистина само на няколко инча. Тя се вгледа в огледалото й за обратно виждане, устата й отворена от раздразнение. Когато другата кола я задмина тя провери по два пъти всички места, които виждаше трудно, а после излезе бавно от мястото за паркиране толкова внимателно, че ме накара да се усмихна. Беше сякаш тя мислеше, че е опасна в гракналия си пикап. Мисълта Бела Суон да е опасна за когото и да било, без значение какво караше, ме разсмя, докато момичето минаваше покрай мен, взиращо се право напред. жүктеу/скачать 1.02 Mb. Достарыңызбен бөлісу:
|