Среднощно слънце



бет9/12
Дата28.06.2016
өлшемі1.02 Mb.
#163184
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   12
превод : sironojka

10. Теория

„Може ли да те попитам само още едно нещо?” помоли тя, вместо да отговори на искането ми.


Бях на ръба, разтревожен за най-лошото. И все пак, колко изкушаващо беше да удължа този момент. Бела да е с мен, на драго сърце, само за още няколко секунди. Въздъхнах пред дилемата, а после казах, „Едно.”
„Ами ...,” поколеба се тя за момент, сякаш решаваше кой въпрос да зададе. „Ти каза, че си знаел, че не съм влязла в книжарницата, а че бях тръгнала на юг. Просто се чудех как разбра това.”
Гледах гневно напред към стъклото. Ето още един въпрос, който не разкриваше нищо от нейна страна, а прекалено много от моя.
„Мислех, че сме минали всички заобикалки,” каза тя, тонът й критичен и разочарован.
Колко иронично. Тя беше неумолимо уклончива, без дори да се опитва.
Е, тя искаше да съм директен. А въпреки всичко, този разговор не отиваше на добре.
„Добре, тогава,” казах аз. „Последвах аромата ти.”
Исках да гледам лицето й, но се страхувах от това, което щях да видя. Вместо това, слушах дишането й да се забързва, а после да се стабилизира. Тя проговори след момент, а гласът й беше по-спокоен, отколкото очаквах.
„А и не отговори на един от първите ми въпроси ...” каза тя.
Погледнах надолу към нея, мръщейки се. Също така, шикалкавеше.
„Кой по-точно?”
„Как работи това - четенето на мисли?” попита тя, повтаряйки въпроса си от ресторанта. „Можеш ли да прочетеш ума на който и да било, където и да е? Как го правиш? Може ли останалата част от семейството ти ...” Тя се отдалечи, отново изчервявайки се.
„Това са повече от един,” казах аз.
Тя просто ме погледна, очаквайки отговорите си.
И защо да не й кажа? Тя вече бе познала повечето от това, и беше по-лесната тема отколкото онази, която се задаваше.
„Не, само аз съм. И не мога да чуя когото и да е, където и да било. Трябва да съм сравнително близо. Колкото по-познат е ... ‘гласа’ на някого, толкова по-надалеч мога да го чуя. Но все пак, не повече от няколко мили.” Опитах се да измисля начин да го опиша, така че тя да разбере. Подобие, към което може да се отнесе. „Малко като да бъдеш в огромна зала, пълна с хора, които говорят едновременно. То е просто като бръмчене - жужене на гласове на фона. Докато не се фокусирам върху един, и тогава ми става ясно за какво си мислят. През по-голяма част от времето изключвам цялото нещо - може да е много разсейващо. И тогава е по-лесно да изглеждам нормален,” - направих гримаса - „когато не отговарям случайно на нечии мисли, вместо на думите им.”
„Защо мислиш, че не можеш да чуеш мен?” зачуди се тя.
Дадох й още една истина и още една аналогия.
„Не знам,” признах аз. „Единственото предположение, което имам е, че мозъкът ти не работи по същия начин, като на останалите. Сякаш мислите ти са на АМ честота, а аз хващам само FM.”
Осъзнах, че тя няма да хареса тази аналогия. Очакването на реакцията й ме накара да се усмихна. Тя не ме разочарова.
„Мозъкът ми не работи правилно?” попита тя, гласът й се надигна с раздразнение. „Аз съм откачалка?”
Ах, отново иронията.
„Аз чувам гласове в главата си, а ти се притесняваш, че ти си откачалката.” Засмях се. Тя разбираше всички дребни неща, а все още големите й убягваха. Все грешните инстинкти ...
Бела гризеше устната си, а гънката между очите й беше гравирана надълбоко.
„Не се притеснявай,” уверих я аз. „Това е само теория ...” А имаше по-важна теория за обсъждане. Бях нетърпелив да свърша с тази работа. Започвах да усещам всяка изминала секунда като време взето на заем.
„Което ни връща обратно към теб,” казах аз, раздвоен, и нетърпелив, и неохотен.
Тя въздъхна, все още дъвчейки устната си - притеснявах се, че ще се нарани. Вгледа в очите ми, лицето й обезпокоено.
„Не сме ли минали вече заобиколките?” попитах тихо аз.
Тя погледна надолу, борейки се с някаква вътрешна дилема. Внезапно се вдърви и очите й се разшириха. Страх проблесна през лицето й за първи път.
„Пресвета Дево!” ахна тя.
Паникьосах се. Какво бе видяла? Как я бях уплашил?
После тя извика, „Намали!”
„Какво има?” Не разбрах от къде идва ужаса й.
„Караш със 160 километра в час!” извика ми тя. Погледна бързо през прозореца и се ужаси от тъмните дървета прелитащи край нас.
Това малко нещо, само малко скорост, я накара да извика от страх?
Завъртях очи. „Успокой се, Бела.”
„Да не се опитваш да ни убиеш?” настоя тя, гласът й висок и стегнат.
„Няма да се блъснем,” обещах й аз.
Тя рязко пое дъх, а после проговори с леко по-гладък глас. „Защо бързаш толкова?’
„Аз винаги карам така.”
Срещнах втренчения й поглед, като се развеселих от шокираното й изражение.
„Дръж очите си на пътя!” извика тя.
„Никога не съм попадал в катастрофа, Бела. Дори не съм получавал глоба.” Ухилих й се и докоснах челото си. Ставаше дори по-комично - абсурдът да съм в състояние да се шегувам с нея относно нещо толкова тайно и странно. „Вграден радар.”
„Много смешно,” каза тя саркастично, гласът й по-изплашен и ядосан. „Чарли е полицай, помниш ли? Възпитана съм да спазвам пътните правила. Освен това, ако ни превърнеш в бисквита от волво срещу дънера на някое дърво, ти вероятно просто ще станеш и ще си тръгнеш.”
„Вероятно,” повторих аз и после се изсмях без настроение. Да, бихме претърпели една катастрофа по доста различен начин. Тя бе права да се страхува, въпреки способностите ми за шофиране ... „Но не и ти.”
С въздишка, намалих до влачене. „Доволна?”
Тя погледна километража. „Почти.”
Беше ли това все още прекалено бързо за нея? „Мразя да карам бавно,” промърморих аз, но оставих стрелката да спадне с още една степен.
„Това е бавно?” попита тя.
„Достатъчно коментари относно шофирането ми,” казах аз нетърпеливо. Колко пъти бе избегнала въпроса ми до сега? Три? Четири? Бяха ли предположенията й толкова ужасни? Трябваше да знам - незабавно. „Все още очаквам последната ти теория.”
Тя прехапа отново устната си, а изражението й стана обезпокоено, почти огорчено.
Управлявах нетърпението си и смекчих гласа си. Не исках тя да е измъчена.
„Няма да се смея,” обещах аз, като ми се искаше стеснението да е това, което я правеше несклонна да говори.
„По-скоро се опасявам, че ще ми се ядосаш,” прошепна тя.
Насилих гласа си да остане спокоен. „Толкова ли е лошо?”
„При това доста, да.”
Тя погледна надолу, отказвайки да срещне очите ми. Секундите минаваха.
„Давай,” окуражих я аз.
Гласът й беше слаб. „Не знам как да започна.”
„Защо не започнеш от началото?” Спомних си думите й преди вечеря. „Каза, че не си измислила това сама.”
„Не,” съгласи се тя, а после отново бе тиха.
Помислих си за неща, които можеше да са я вдъхновили. „Откъде започна - книга? Филм?”
Трябваше да прегледам колекцията й когато бе извън къщата. Нямах си и представа дали Брам Стокър или Ани Райс бяха в купа й от износени книги с меки корици ...
„Не,” каза тя отново. „Беше в събота, на плажа.”
Не очаквах това. Местната клюка за нас никога не се бе отклонявала към нещо прекалено странно - или прекалено точно. Имаше ли нов слух, който да съм изпуснал? Бела надникна през ръцете си и видя изненаданото ми лице.
„Срещнах един стар семеен познат - Джейкъб Блек,” продължи тя. „Баща му и Чарли са приятели още от раждането ми.”
Джейкъб Блек - името не беше познато, а все пак ми напомняше на нещо ... на едно време, много отдавна ... Вгледах се напред през стъклото, прехвърляйки през спомените, за да намеря връзката.
„Баща му е един от вождовете на килетите,” каза тя.
Джейкъб Блек. Ейбрахам Блек. Потомък, без съмнение.
Беше толкова зле, колкото бе възможно.
Тя знаеше истината.
Умът ми летеше през последиците, докато колата прелиташе по тъмните извивки на пътя, тялото ми бе сковано от мъка - неподвижно, освен малкото, автоматично действие, което отнемаше, за да управлявам колата.
Тя знаеше истината.
Но ... ако беше научила истината в събота ... значи я е знаела през цялата вечер ... и все още ...
„Отидохме на разходка,” продължи тя. „И той ми разправяше за едни стари легенди - опитваше се да ме изплаши, предполагам. Каза ми една ...”
Тя спря внезапно, но сега нямаше нужда от безпокойството й; знаех какво щеше да каже. Единствената мистерия беше защо в момента тя беше тук с мен.
„Продължавай,” казах аз.
„За вампири,” промълви тя, думите по-ниски от шепот.
По някакъв начин, беше дори по-лошо да знам, че тя знаеше, чувайки я да казва думата на глас. Потръпнах при звука от нея, а после отново се овладях.
„И ти веднага се сети за мен?” попитах аз.
„Не. Той ... спомена семейството ти.”
Колко иронично бе, че собствения потомък на Ейбрахам бе нарушил договора, който той се бе заклел да поддържа. Внук, или по-скоро пра-внук. Колко години бяха минали? Седемдесе?
Трябваше да усетя, че нямаше старият мъж, който вярваше в легендите, да е заплахата. Разбира се, по-младото поколение - тези които са били предупредени, но бяха помислили старите суеверия за смешни - разбира се че това би било мястото, където би лежала заплахата от разкритие.
Предполагам, това означаваше, че сега можех да изколя малкото, беззащитно племе от бреговата линия, за което бях толкова склонен. Ейбрахам и глутницата му защитници отдавна бяха мъртви ...
„Той просто си мислеше, че е глупаво суеверие,” каза внезапно Бела, гласът й остър от ново безпокойство. „Не очакваше да го взема на сериозно.”
С ъгълчетата на очите си видях, че тя въртеше ръцете си притеснено.
„Вината беше моя,” каза тя след кратка пауза, а после наведе глава, сякаш бе засрамена. „Накарах го да ми каже.”
„Защо?’ Не беше толкова трудно сега да задържа гласа си равен. Най-лошото вече бе сторено. Докато говорехме за детайлите на разкритието, не трябваше да се придвижваме към последиците от него.
„Лаурен каза нещо за теб - опитваше се да ме провокира.” Тя направи малка гримаса при спомена. Бях леко разсеян, чудейки се как Бела би била провокирана от някой, говорещ за мен ... „И едно по-голямо момче от племето каза, че семейството ти не ходи в резервата, само че звучеше сякаш имаше предвид нещо друго. Така че останах насаме с Джейкъб и го подведох да ми каже.”
Главата й се наклони дори повече, когато каза това, а изражението й изглеждаше ... виновно.
Погледнах встрани от нея и се изсмях. Тя изглеждаше виновна? Какво бе възможно да е сторила, за да заслужи някакъв вид порицание?
„Как го подведе?” попитах аз.
„Опитах се да флиртувам - получи се по-добре отколкото очаквах,” обясни тя, а гласа й стана скептичен при спомена за този успех.
Просто можех да си го представя - имайки предвид чара, който изглежда имаше пред всичко мъжко, напълно несъзнателно от нейна страна - колко изумителна би била, ако се опита да бъде привлекателна. Внезапно бях изпълнен със съжаление към неподозиращото момче, върху което тя бе отприщила такава могъща сила.
„Иска ми се да бях видял това,” казах аз, а после се изсмях пак с черен хумор. Искаше ми се да бях чул реакцията на момчето, сам да видя унищожението. „А ти обвиняваш мен, че омайвам хора - горкия Джейкъб Блек.”
Не бях ядосан на източника на разобличаването ми толкова, колкото очаквах да се почувствам. Той не знаеше повече. А как можех да очаквам някой да откаже на момичето това, което то искаше? Не, чувствах единствено съчувствие към вредата, което тя бе сторила спрямо спокойствието на съзнанието му.
Усетих изчервяването й да затопля въздуха между нас. Погледнах я набързо, а тя гледаше втренчено през прозореца си.
„Какво направи после?” подтикнах я аз. Време бе да се върнем към ужасяващата история.
„Направих малко проучване в интернет.”
Винаги практична. „И това убеди ли те?”
„Не,” каза тя. „Нищо не съвпадаше. По-голямата част беше един вид глупава. А после -„
Тя пак спря внезапно и аз чух как зъбите й се стиснаха.
„Какво?” настоях аз. Какво бе открила? Какво бе проумяла от кошмара си?
Имаше кратка пауза, а после тя прошепна, „Реших, че няма значение.”
Шок замрази мислите ми за половин секунда, а после всичко се намести. Защо бе отпратила приятелките си тази вечер, вместо да избяга с тях. Защо се бе качила в колата ми, вместо да побегне, викайки за полиция ...
Реакциите й винаги бяха грешни - винаги напълно грешни. Тя придърпваше опасността към нея. Тя я изкушаваше.
„Няма значение?” казах аз през зъбите си, с гняв, който ме изпълваше. Как трябваше да защитя някой толкова ... толкова ... толкова твърдо решен да бъде незащитен?
„Не,” каза тя с тих глас, който беше необяснимо нежен. „За мен няма значение какъв си.”
Тя беше невъзможна.
„Не те интересува, ако съм чудовище? Ако не съм човек?”
„Не.”
Започнах да се чудя дали тя въобще беше здрава.
Предположих, че може да уредя да получи най-добрата възможна помощ ... Карлайл щеше да използва връзките си, за да намери най-опитните лекари, най-талантливите терапевти. Навярно нещо можеше да се направи, за да оправи каквото и да беше това нередно нещо с нея, каквото и да беше това, което я караше да е съгласна да стои до вампир със сърцето й, което биеше спокойно и стабилно. Щях да наблюдавам податливостта, разбира се, и да я посещавам колкото често ми бъде позволено...
„Ядосан си,” въздъхна тя. „Нищо не трябваше да ти казвам.”
Сякаш че скриването й на тези притеснителни наклонности щеше да помогне на някой от нас.
„Не. Бих предпочел да знам какво си мислиш - дори и това, което си мислиш да е безумно.”
„Значи пак греша?” попита тя, малко войнствено сега.
„Нямах това предвид!” Зъбите ми се стиснаха отново. „Няма значение!” повторих с язвителен тон.
Тя ахна. „Права ли съм?”
„Има ли значение?” продължих аз.
Тя пое дълбоко въздух. Чаках гневно отговора й.
„Всъщност не,” каза тя, гласът й отново спокоен. „Но съм любопитна.”
Всъщност не. Наистина нямаше значение. Не й пукаше. Тя знаеше, че бях не-човек, чудовище, и това наистина не беше от значение за нея.
Настрана от притесненията ми за здравия й разум, започнах да чувствам нарастваща надежда. Опитах се да я спра.
„За какво си любопитна?” попитах я аз. Нямаше останали тайни, само маловажни детайли.
„На колко години си?” попита тя.
Отговорът ми беше автоматичен и твърд. „Седемнайсе.”
„И от колко време си на седемнайсе?”
Опитах се да не се усмихвам на снизходителния тон. „От известно време,” признах аз.
„Добре,” каза тя, изведнъж ентусиазирана. Усмихна ми се. Когато я погледнах в отговор, отново притеснен относно душевното й здраве, тя ми се усмихна по-широко. Направих гримаса.
„Не се смей,” предупреди тя. „Но как можеш да излизаш навън през деня?”
Изсмях се въпреки молбата й. Изглежда проучването й не я беше хванало в мрежите на нищо необичайно. „Мит,” й казах аз.
„Изгорен от слънцето?”
„Мит.”
„Спане в ковчези?”
„Мит.”
Сънят не беше част от живота ми от толкова много време - не и преди тези няколко нощи, когато гледах как Бела сънува ...
„Не мога да спа,” промърморих аз, отговаряйки по-пълно на въпроса й.
За момент тя бе мълчалива.
„Изобщо?” попита тя.
„Никога,” пошепнах аз.
Вгледах се в очите й, широки под гъстите мигли, и горях от желание са сън. Не за забрава, както исках преди, не за да избягам от скуката, а защото исках да сънувам. Може би, ако можех да съм в безсъзнание, ако бях в състояние да сънувам, щях да мога да живея за няколко часа в свят, където тя и аз можехме да сме заедно. Тя ме сънуваше. Аз исках да сънувам нея.
Тя се вгледа в мен, изражението й бе пълно с учудване. Трябваше да погледна встрани.
Не можех да я сънувам. Тя не трябваше да ме сънува.
„Все още не си ме попитала най-важния въпрос,” казах аз, затихналите ми гърди бяха по-студени и по-твърди от преди. Тя трябваше да бъде накарана да разбере. В някой момент тя трябваше да осъзнае какво вършеше сега. Трябваше да бъде накарана да види, че всичко това имаше значение - повече от всеки друг фактор. Фактори като това, че я обичах.
„Кой по-точно?” попита тя, изненадана и незабелязваща.
Това само направи гласа ми по-суров. „Не си загрижена за диетата ми?”
„Оу. Това.” Тя бе проговорила с тих глас, който не можех да обясня.
„Да, това. Не искаш ли да знаеш дали пия кръв?”
Тя се сви настрана от въпроса ми. Най-накрая. Тя разбираше.
„Ами, Джейкъб спомена нещо по този въпрос,” каза тя.
„И какво каза Джейкъб?”
„Той каза, че вие не ... преследвате хора. Каза, че семейството ти не би трябвало да е опасно, защото сте ловували само животни.”
„Той е казал, че не сме опасни?” повторих цинично аз.
„Не точно,” разясни тя. „Той каза, че не би трябвало да сте опасни. Но килетите все пак не ви искат на тяхна земя, за всеки случай.”
Гледах втренчено напред към пътя, мислите ми бяха безнадеждно омотани, гърлото ми ме болеше от познатата пламтяща жажда.
„Прав ли е бил?” попита тя, толкова спокойно, сякаш обсъждаше прогнозата за времето. „За не-ловуването на хора?”
„Килетите имат дълга памет.”
Тя кимна на себе си, мислейки усилено.
„Въпреки това не ставай толкова самодоволна,” казах бързо аз. „Прави са да спазват дистанция от нас. Ние все още сме опасни.”
„Не разбирам.”
Не, не разбираше. Как да я накарам да види.
„Опитваме се,” казах й аз. „По принцип сме много добри в това, което правим. Понякога правим грешки. Аз, например, позволявайки си да бъда с теб насаме.”
Ароматът й все още беше сила в колата. Започвах да му свиквам, почти можех да го игнорирам, но не можеше да се отрече, че тялото ми все още копнееше за нейното по грешна причина. Устата ми бе плувнала в отрова.
„Това е грешка?” попита тя, и имаше силна мъка в гласа й. Звукът му ме обезоръжи. Тя искаше да е с мен - въпреки всичко, тя искаше да е с мен.
Надеждата се надигна отново, а аз я отблъснах.
„Много опасна при това,” казах й аз честно, като ми се искаше истината да можеше, по някакъв начин, всъщност да спре да е от значение.
За момент тя не отговори. Чух промяната в дишането - затрудняваше се по странни начини, които не звучаха като страх.
„Кажи ми повече,” каза тя внезапно, гласът й унищожен от мъка.
Разгледах я внимателно.
Тя страдаше. Как бях позволил това?
„Какво още искаш да знаеш?” попитах, опитвайки се да измисля начин да я запазя от нараняване. Тя не трябваше да бъде наранявана. Не можех да позволя тя да бъде наранена.
„Кажи ми защо ловуваш животни вместо хора,” каза тя, все още измъчена.
Не беше ли очевидно? Или това също нямаше значение за нея?
„Не искам да съм чудовище,” промърморих аз.
„Но животните не са достатъчни?”
Търсих друго сравнение, начин по който тя би разбрала. „Не бих могъл да съм сигурен, разбира се, но го сравнявам с това да се храниш само с тофу и соево мляко; наричаме себе си вегетарианци, наша малка, лична шега. Не засища напълно глада - или по-скоро жаждата. Но ни поддържа достатъчно силни, за да устоим. През повечето време.” Гласът ми стана по-нисък; бях засрамен от опасността, в която й бях позволил да се намира. Опасност, която продължавах да позволявам ... „Понякога е по-трудно от друг път.”
„Много ли ти е трудно сега?”
Въздъхнах. Разбира се, че щеше да зададе въпрос, на който не исках да отговарям. „Да,” признах аз.
Този път правилно очаквах отговора й: дишането й се задържа спокойно, сърцето й продължи спокойната си тенденция. Очаквах го, но не го разбирах. Как можеше да не се страхува?
„Но сега не си гладен,” заяви тя, напълно уверена в себе си.
„Защо си мислиш така?”
„Очите ти,” каза тя, с надменен тон. „Казах ти, че имам теория. Забелязала съм, че хората - особено мъжете - са по-раздразнителни когато са гладни.”
Изкикотих се на описанието й: раздразнителен. Имаше омаловажаване. Но тя беше напълно права, както обикновено. „Много си наблюдателна, а?” Изсмях се отново.
Тя се усмихна леко, гънката между очите й се завръщаше, сякаш тя се концентрираше върху нещо.
„На лов ли беше този уикенд с Емет?” попита тя след като смехът ми бе заглъхнал. Непринудения начин, по който говореше беше толкова очарователен, колкото и разочароващ. Можеше ли наистина да поеме толкова много наведнъж? Аз бях по-близо до шока, отколкото тя изглеждаше да е .
„Да,” казах й аз, а после, когато щях да го оставя така, почувствах същия копнеж, който бях почувствал в ресторанта: исках тя да ме познава. „Не исках за заминавам,” продължих бавно аз, „но беше необходимо. Малко по-лесно е да съм около теб когато не съм жаден.”
„Защо не искаше да тръгваш?”
Поех дълбок дъх, а после се обърнах, за да срещна втренчения й поглед. Този вид честност беше труден по съвсем различен начин.
„Защото ... не съм спокоен,” предположих, че това би било достатъчно, въпреки че не беше достатъчно силно, „когато съм далеч от теб. Не се шегувах когато те помолих да се опиташ да не паднеш в океана, или да не те прегази нещо, миналия четвъртък. Целият уикенд бях разсеян, тревожейки се за теб. И след всичко, което се случи тази вечер, съм изненадан, че си изкарала целия уикенд невредима.” Тогава си спомних драскотините по ръцете й. „Е, не напълно невредима,” поправих се аз.
„Какво?”
„Ръцете ти,” напомних й.
Тя въздъхна и направи гримаса. „Паднах.”
Бях познал. „Това си помислих и аз,” казах, неспособен да удържа усмивката си. „Предполагам, щом става въпрос за теб, можеше да е много по-зле - и тази възможност ме измъчваше през цялото време, докато ме нямаше. Бяха много дълги три дена. Наистина подлудих Емет.” Честно казано,това едва ли беше в минало време. Вероятно все още дразнеше Емет, и останалата част от семейството ми също. Освен Алис ...
„Три дни?” попита тя, и гласът й бе внезапно остър. „Не се ли върна днес?”
Не разбрах остротата в гласа й. „Не, върнахме се в неделя.”
„Тогава защо никой от вас не беше на училище?” настоя тя. Раздразнението й ме обърка. Тя изглежда не осъзнаваше, че този въпрос отново беше свързан с митологията.
„Ами, ти ме попита дали слънцето ме наранява, и аз ти казах не,” казах аз, „Но не можем да излизаме на слънчева светлина, поне не там където някой може да ни види.”
Това я разсея от мистериозното раздразнение. „Защо?” попита тя, накланяйки главата си на една страна.
Съмнявах се, че мога да изляза с подходяща аналогия, за да обясня това. Така че просто й казах, „Ще ти покажа някой път.” А после се зачудих дали това бе обещание, което в крайна сметка щях да наруша. Щях ли да я видя отново, след тази вечер? Все още ли я обичах достатъчно, за да понеса това да я напусна?
„Можеше да ми се обадиш,” каза тя.
Какво странно заключение. „Но аз знаех, че си в безопасност.”
„Но аз не знаех къде беше ти. Аз-„ Тя спря внезапно и погледна ръцете си.
„Какво?”
„Не ми хареса.” каза тя срамежливо, кожата на бузите й се затопли. „Да не те виждам. Аз също бях неспокойна.”
Щастлив ли си сега? попитах себе си. Е, тук беше възнаграждението на надеждите ми.
Бях объркан, въодушевен, ужасен - най-вече ужасен - да осъзная, че всичките ми най-безумни мисли, не са били толкова далеч от истината. Ето защо за нея нямаше значение дали съм чудовище. Беше същата причина, поради която правилата вече нямаха значение за мен. Защо правилното и грешното вече не бяха покоряващи въздействия. Защо всичките ми приоритети бяха слезли с едно стъпало надолу, за да освободят най-горното за момичето.
Бела също ме обичаше.
Знаех че може да е нищо в сравнение с това колко я обичах аз. Но беше достатъчно, за да рискува живота си и да седи тук с мен. Да го прави с удоволствие.
Достатъчно, за да й причини болка, ако направя правилното нещо и я изоставя.
Имаше ли нещо, което бих могъл да направя сега, за да не я нараня? Нещо изобщо?
Бе трябвало да остана на страна. Никога не беше трябвало да се връщам във Форкс. Щях да й причиня нищо друго освен болка.
Щеше ли това да ме спре да остана сега? За да не го направя по-зле?
Начинът, по който се чувствах точно сега, чувствайки я топла срещу кожата си...
Не. Нищо нямаше да ме спре.
„Ах,” изстенах аз. „Това е грешно.”
„Какво казах?” попита тя, бърза да прехвърли вината върху себе си.
„Не виждаш ли, Бела? Едно нещо е да правя себе си нещастен, но напълно различно нещо е ти да се въвличаш в това. Не искам да чувам, че се чувстваш така.” Беше истина, беше лъжа. Най-егоистичната част от мен летеше със знанието, че тя ме искаше така, както я исках аз. „Грешно е. Не е безопасно. Аз съм опасен, Бела - моля те, разбери това.”
„Не.” Устните й се нацупиха капризно.
„Сериозен съм.” Борех се със себе си толкова силно - наполовина отчаян, че тя ще избяга, наполовина отчаян да запазя предупрежденията, за да не избяга - така че думите ми излязоха между зъбите ми като ръмжене.
„Аз също,” настоя тя. „Казах ти, за мен няма значение какъв си ти. Прекалено късно е.”
Прекалено късно? Светът бе безрадостно черно-бяла за една безкрайна секунда, докато гледах сенките да пълзят през слънчевата ливада към спящото тяло на Бела в спомена ми. Неизбежни, невъзпрепятствани. Те откраднаха цвета на кожата й и я потопиха в тъмнина.
Прекалено късно? Видението на Алис се завъртя в главата ми, кървавочервените очи на Бела спокойно взиращи се в мен. Безизразни - но нямаше начин тя да не ме мрази заради това бъдеще. Да ме мрази, задето съм откраднал всичко от нея. Откраднал живота и душата й.
Не можеше да е прекалено късно.
„Никога не го казвай,” изсъсках аз.
Тя погледна втренчено през прозореца и зъбите й отново прехапаха устната й. Ръцете й бяха свити в стегнати юмруци в скута й. Дишането й се затрудни и наруши.
„Какво си мислиш?” Трябваше да знам.
Тя поклати глава без да ме поглежда. Видях нещо да проблясва, като кристал на бузата й.
Агония. „Плачеш ли?” Аз я бях накарал да плаче. Толкова много я бях наранил.
Тя изтри сълзите с опакото на ръката си.
„Не,” излъга тя, гласът й секна.
Някакъв дълбоко погребан инстинкт ме накара да се протегна към нея - в тази една секунда се почувстваха повече човек, отколкото когато и да било. А после си спомних, че ... не бях. И отпуснах ръката си.
„Съжалявам,” казах аз, челюстта ми бе стисната. Как можех да й кажа колко много съжалявах? Че съжалявах за всичките глупави грешки, които бях направил. Че съжалявах за никога не свършващия ми егоизъм. Че съжалявах, че тя бе толкова злочеста задето бе вдъхновила тази първа, трагична любов от моя страна. Че съжалявах също и за нещата извън контрола ми - като начало, че бях чудовището, което бе избрано от съдбата да сложи край на живота й.
Поех дълбоко дъх - игнорирайки отвратителната ми реакция към аромата в колата - и се опитах да се овладея.
Исках да сменя темата, да мисля за нещо друго. За мое щастие, любопитството ми към момичето беше умопобъркващо. Винаги имах въпрос.
„Кажи ми нещо,” казах аз.
„Да?” попита тя дрезгаво, все още със сълзи в гласа си.
„Какво си мислеше тези вечер, точно когато се появих зад ъгъла? Не можех да разбера изражението ти - не изглеждаше толкова уплашена, изглеждаше сякаш силно се концентрираше върху нещо.” Спомних си лицето й - борейки се със себе си да забравя през чии очи гледах - изразът на решителност там.
„Опитвах се да си спомня как да възпрепятствам нападател,” каза тя с по-спокоен глас. „Сещаш се, самозащита. Щях да му строша носа към мозъка.” Спокойствието й не продължи до края на обяснението. Гласът й се извъртя, когато кипна от омраза. Това не беше преувеличение, а яростта й като на коте сега не бе смешна. Можех да видя нежното й тяло - просто коприна върху стъкло - засенчено от месестите човешки чудовища със силни юмруци, които щяха да я наранят. Яростта закипя в тила ми.
„Щеше да се биеш с тях?” Исках да изстена. Инстинктите й бяха смъртоносни - за самата нея. „Не си ли помисли да избягаш?”
„Падам много, когато бягам,” каза тя смутено.
„Ами да викаш за помощ?”
„Щях да стигна до тази част.”
Поклатих глава, отказвайки да повярвам на това. Как бе успяла да остане жива преди да дойде във Форкс?
„Беше права,” казах й аз, с кисел глас. „Определено се боря със съдбата, опитвайки се да те запазя жива.”
Тя въздъхна и погледна бегло през прозореца. После погледна обратно към мен.
„Ще те видя ли утре?” настоя внезапно тя.
Докато бях по пътя си към ада - можех също така да се насладя на пътуването.
„Да - аз също имам да предавам есе.” Усмихнах й се, и ми беше хубаво да го правя. „Ще ти запазя място за обяд.”
Сърцето и се разтуптя; изведнъж усетих мъртвото си сърце по-топло.
Спрях колата пред къщата на баща й. Тя не направи никакво движение, за да ме напусне.
„Обещаваш ли да си там утре?” настоя тя.
„Обещавам.”
Как можеше вършенето на грешното нещо да ми дава толкова много щастие? Със сигурност имаше нещо нередно в това.
Тя кимна на себе си, удовлетворена, и започна да сваля якето ми.
„Можеш да го задържиш,” отговорих й бързо. По-скоро исках да я оставя с нещо от себе си. Символ, като капачката от бутилката, която в момента бе в джоба ми ... „Нямаш яке за утре.”
Тя ми го подаде, усмихвайки се унило. „Не искам да ми се налага да обяснявам на Чарли,” каза ми тя.
Бих предположил че не. Усмихнах й се. „Оу, вярно.”
Тя постави ръката си върху дръжката, а после спря. Неохотна да си тръгне, точно както и аз нямах желание тя да си тръгва.
Да е незащитена, дори за няколко мига ...
Питър и Шарлот вече отдавна бягаха по пътя си, далеч отвъд Сиатъл, без съмнение. Но винаги имаше други. Светът не беше безопасно място за никой човек, а за нея изглежда беше по-опасен, отколкото за другите.
„Бела?” попитах аз, изненадан от удоволствието просто да изговарям името й.
„Да?”
„Ще ми обещаеш ли нещо?”
„Да,” съгласи се лесно тя, а после очите й се стиснаха, сякаш мислеше за причина да възрази.
„Не ходи в гората сама,” предупредих я аз, чудейки се дали тази молба ще провокира възражението в очите й.
Тя мигна, слисана. „Защо?”
Погледнах намръщено към несигурната тъмнина. Липсата на светлина не беше проблема за моите очи, но нито пък би затруднила още един ловец. Тя единствено ослепяваше хората.
„Аз не съм най-опасното нещо там навън,” казах й аз. „Нека да го оставим така.”
Тя потръпна, но бързо се съвзе и дори се усмихваше, когато ми каза, „Както кажеш.”
Дъхът й докосна лицето ми, толкова сладък и благоуханен.
Можех да стоя тук така цяла нощ, но тя се нуждаеше от съня си. Двете желания изглеждаха еднакво силни докато продължаваха да воюват вътре в мен: това че я искам срещу това, че искам тя да е в безопасност.
Въздъхнах от невъзможностите. „Ще се видим утре,” казах аз, знаейки, че щях да я видя много по-скоро от това. Обаче тя нямаше да ме види преди утре.
„До утре тогава,” съгласи се тя и отвори вратата си.
Отново агония, гледайки я как си тръгва.
Наведох се след нея, искайки да я задържа тук. „Бела?”
Тя се обърна, а после замръзна, изненадана да открие лицата ни толкова близо едно до друго.
Аз също бях поразен от близостта. Топлината се изливаше на вълни от нея, милвайки лицето ми. Почти можех да усетя коприната на кожата й ...
Сърдечният й пулс заекна, а устните й се разтвориха.
„Спи добре,” прошепнах аз и се отдръпнах преди настойчивостта в тялото ми - или познатата жажда, или съвсем новия и странен глад, който внезапно почувствах - да може да извърши нещо, което би я наранило.
Тя стоя там неподвижна за момент, очите й широки и слисани. Зашеметена, предположих.
Какъвто бях и аз.
Тя се съвзе - въпреки че лицето й беше все още малко изумено - и наполовина падна навън от колата, препъвайки се в краката си, и трябваше да хване рамката, за да се изправи.
Изхилих се - надявайки се да е било прекалено тихо за нея, за да чуе.
Гледах я как се спъва по пътя си към светлината, която обкръжаваше входната врата. В безопасност за сега. А аз скоро щях да се върна, за да се уверя.
Можех да усетя очите й да ме проследяват, когато откарах надолу по тъмната улица. Толкова различно чувство от това, с което бях свикнал. По принцип, можех просто да гледам себе си през нечии следващи ме очи, през съзнанието му. Това беше странно вълнуващо - това неясно усещане от наблюдаващи очи. Знаех че е така само защото бяха нейните очи.
Милион мисли се преследваха една след друга в главата ми докато карах безцелно в нощта.
Дълго време въртях из улиците, без да отивам някъде, мислейки за Бела и за невероятното отпускане от това, че истината се знаеше. Не трябваше повече да се ужасявам, че тя ще открие какво бях аз. Тя знаеше. За нея нямаше значение. Дори, въпреки че това очевидно бе лошо нещо за нея, беше изумително освобождаващо за мен.
Повече от това, мислех си за Бела и отвръщах с любов. Тя не можеше да ме обича по начина, по който я обичах аз - такава съкрушителна, всепоглъщаща, унищожителна любов вероятно би счупила крехкото й тяло. Но тя обичаше достатъчно силно. Достатъчно, за да усмири инстинктивния страх. Достатъчно, за да иска да е с мен. А да бъда с нея беше най-голямото щастие, което някога бях познавал.
За известно време - докато бях напълно сам и не наранявах никого другиго за разнообразие - си позволих да чувствам това щастие без да мисля постоянно за трагедията. Просто да се радвам, че тя ме обичаше. Просто да съществувам в триумфа от спечелването на обичта й. Просто да си представям как ден след ден седя близо до нея, чувайки гласа й, печелейки усмивките й.
Повторих тази усмивка в главата си, виждайки как обемните й устни се дръпват нагоре в ъгълчетата, намека за трапчинка, която докосва острата й брадичка, начина, по който очите й се стопляха и разтапяха ... Пръстите й бяха толкова топли и нежни върху студената ми ръка тази вечер. Представих си как бих се почувствал докосвайки деликатната й кожа, която се разпъваше върху скулите й - копринено, топло ... толкова нежно. Коприна върху стъкло ... плашещо чупливо.
Не видях накъде ме водеха мислите ми преди да стане прекалено късно. Когато се спрях върху унищожителната уязвимост, нови образи на лицето й нахълтаха във фантазиите ми.
Изгубена в сенките, бледа от страх - все пак челюстта й стисната и уверена, очите й яростни, пълни с концентрация, тънкото й тяло стегнато, за да посегне да удари едрите тела, които бяха струпани около нея, кошмари в мрака ...
„Ах!” изпъшках аз когато надигащата се омраза, която напълно бях забравил в радостта да я обичам, избухна отново в адска ярост.
Бях сам. Бела беше, надявах се, в безопасност в дома си; за момент бях свирепо доволен, че Чарли Суон - началник на местната полиция, трениран и въоръжен - беше нейн баща. Това трябва да означава нещо, да осигурява някакво убежище за нея.
Тя беше в безопасност. Нямаше да ми отнеме толкова много да отмъстя за оскърблението ...
Не. Тя заслужаваше по-добро. Не можех да й позволя да обича чудовище.
Но ... ами другите?
Бела беше в безопасност, да. Анджела и Джесика също, със сигурност, в безопасност в леглата си.
Все още едно чудовище бе на свобода по улиците на Порт Анджелис. Човешко чудовище - това правеше ли го човешки проблем? Да извърша убийството, за което копнеех, беше грешно. Знаех това. Но да го оставя свободен да нападне отново също не би могло да е правилното нещо.
Русата домакиня от ресторанта. Сервитьорката, която всъщност никога не погледнах. И двете ме бяха раздразнили по тривиален начин, но това не означаваше, че заслужават да бъдат в опасност.
Всяка една от тях можеше да е Бела за някого.
Това осъзнаване ме реши.
Обърнах колата на север, ускорявайки сега, когато имах цел. Когато и да имах проблем,който бе отвъд мен - нещо конкретно като това - знаех къде можех да отида за помощ.
Алис седеше на верандата, чакайки ме. Спрях пред къщата вместо да отида отзад в гаража.
„Карлайл е в кабинета си,” каза ми Алис преди да успея да попитам.
„Благодаря,” казах аз, разрошвайки косата й докато минавах.
Благодаря ти, че отговори на обаждането ми, помисли си тя саркастично.
„Оу.” Спрях се до вратата, изваждайки телефона си и отваряйки го. „Съжалявам. Дори не проверих кой беше. Бях ... зает.”
„Мда, знам. И аз съжалявам. По времето когато видях това, ти вече беше тръгнал.”
„Беше за малко,” промърморих аз.
Съжалявам, повтори тя, засрамена от себе си.
Беше лесно да съм великодушен, знаейки че Бела бе невредима. „Недей. Знам, че не можеш да уловиш всичко. Никой не очаква да си всезнаеща, Алис.”
„Благодаря.”
„Почти те поканих на вечеря тази вечер - улови ли това преди да си променя решението?”
Тя се ухили. „Не, пропуснах това също. Иска ми се да бях знаела. Щях да дойда.”
„Върху какво се се концентрирала, че си изпуснала толкова много?’
Джаспър си мислеше за годишнината ни. Тя се засмя. Опитва се да не реши какъв да е подаръкът ми, но мисля, че имам доста добра представа ...
„Безсрамна си.”
„Мда.”
Тя нацупи устни и се вгледа в мен, намек за обвинение върху лицето й. По-късно обърнах по-голямо внимание. Ще им кажеш ли, че Бела знае?
Въздъхнах. „Да. По-късно.”
Нищо няма да кажа. Направи ми услуга и кажи на Розали когато не съм наблизо, ясно?
Потреперих. „Разбира се.”
Бела го прие доста добре.
„Прекалено добре.”
Алис ми се ухили. Не подценявай Бела.
Опитах се да блокирам образа, който не исках да виждам - Бела и Алис, най-добри приятелки.
Сега, не можейки да търпя, въздъхнах мъчително. Исках да преживея останалата част от вечерта; исках да свърши. Но бях малко притеснен да напусна Форкс ...
„Алис ...” започнах аз. Тя видя какво планирах да попитам.
Тя ще е добре тази вечер. Сега поддържам по-добро наблюдение. Тя един вид има нужда от двайсе и четири часово наблюдение, нали?
„Най-малко.”
„Във всеки случай, ти ще си с нея достатъчно скоро.”
Поех дълбоко въздух. Думите бяха красиви за мен.
„Отивай - свърши с това, така че да можеш да си там, където искаш да си,” каза ми тя.
Кимнах и се забързах към стаята на Карлайл.
Той ме чакаше, очите му бяха по-скоро върху вратата, отколкото върху дебелата книга на бюрото му.
„Чух Алис да ти казва къде да ме намериш,” каза той и се усмихна.
Беше облекчение да съм с него, да видя съпричастието и дълбоката интелигентност в очите му. Карлайл щеше да знае какво да направи.
„Имам нужда от помощ.”
„Каквото и да е, Едуард.”
„Алис каза ли ти какво се случи с Бела тази вечер?”
Почти се случи, поправи той.
„Да, почти. Пред дилема съм, Карлайл. Виж, искам ... много ... да го убия.” Думите започнаха да се изливат бързи и пламенни. „Толкова много. Но знаех, че това би било грешно, защото щеше да е отмъщение, не справедливост. Само гняв, не безпристрастност. Все пак, не може да е правилно да оставя сериен изнасилвач и убиец да се скита в Порт Анджелис! Не познавам хората там, но не мога да оставя някой друг да заеме мястото на Бела като негова жертва. Тази друга жена - някой може да има чувства към нея по начина, по който аз към Бела. Може да изстрада това, което аз щях, ако тя бе наранена. Не е честно-„
Широката му, неочаквана усмивка спря изблика ми от думи.
Тя е много добра за теб, нали? Толкова много съчувствие, толкова много контрол. Впечатлен съм.
„Не търся комплименти, Карлайл.”
„Разбира се, че не. Но не мога да спра мислите си, нали?” Той се усмихна отново. „Ще се погрижа за това. Можеш да си отдъхнеш спокойно. Никой няма да е наранен на мястото на Бела.”
Видях плана в главата му. Не беше точно това, което исках, не удовлетворяваше страстното ми желание за жестокост, но можех да видя, че бе правилното нещо.
„Ще ти покажа къде да го намериш,” казах аз.
„Да вървим.”
Той грабна черната си чанта по пътя. Бих предпочел по-агресивна форма на лечение - като пукнат череп - но щях да оставя Карлайл да свърши това по неговия начин.
Взехме моята кола. Алис все още беше на стъпалата. Тя се усмихна и помаха когато тръгнахме. Видях, че бе гледала в бъдещето за мен; нямаше да имаме затруднения.
Пътуването беше много кратко по тъмния, празен път. Оставих изключени фаровете, за да не привличам внимание. Усмихнах се при мисълта как би реагирала Бела на това. Вече бях карал по-бавно от обикновено - за да удължа времето си с нея - когато тя изпротестира.
Карлайл също мислеше за Бела.
Не бях предвидил, че тя ще е толкова добра за него. Това е неочаквано. Навярно това бе някак си предопределено. Навярно служи на по-висша воля. Само че ...
Той си представи Бела със снежно-студена кожа и кървавочервени очи, а после се уплаши от образа.
Да. Само че. Нещо повече. Защото как можеше да има някакво добро в унищожаването на нещо толкова чисто и прекрасно?
Гледах мрачно в нощта, цялата радост от вечерта бе унищожена от мислите му.
Едуард заслужава щастие. Дължи му се. Пламенността на мислите на Карлайл ме изненада. Трябва да има начин.
Искаше ми се да повярвам на това - на което и да е от двете. Но нямаше висша воля относно това, което се случваше с Бела. Само една злобна харпия, отвратителна, жестока съдба, която не можеше да понесе Бела да има живота, който заслужаваше.
Аз не се бавих в Порт Анджелис. Закарах Карлайл до улицата, където съществото на име Лени давеше разочарованието си заедно с приятелите си - двама от които вече бяха припаднали. Карлайл можеше да види колко трудно ми беше да съм толкова наблизо - да чувам мислите на чудовището и да виждам спомените му, спомени за Бела смесени с по-злощастни момичета, които сега никой не можеше да спаси.
Дишането ми се забърза. Стиснах волана.
Тръгвай, Едуард, каза ми той кротко. Аз ще защитя останалите. Ти се връщай при Бела.
Беше точно правилното нещо за казване. Името й беше единственото разсейване, което би означавало нещо за мен.
Оставих го в колата и бягах обратно до Форкс направо през спящата гора. Отне по-малко време от първото пътуване с бързо движещата се кола. Беше само минути по-късно, когато се покатерих по задната част на къщата й и плъзнах прозореца й от пътя си.
Въздъхнах тихо от облекчение. Всичко беше точно така, както трябваше. Бела бе в безопасност в леглото си, сънуваща, мократа й коса объркана като гнездо върху възглавницата.
Но, за разлика от повечето нощи, тя се бе свила на малка топка, завивките стегнати около рамената й. Студено й е, предположих. Преди да успея да седна на обикновеното си място тя потрепери в съня си, а устните й се раздвижеха.
Помислих за кратко и после мръднах към коридора, изследвайки друга част от къщата й за първи път.
Хърканията на Чарли бяха силни и еднообразни. Почти можех да хвана същността на съня му. Нещо с изблика на вода и търпеливо изражение ... риболов, може би?
Там, в горната част на стълбите, имаше обещаващо изглеждащ шкаф. Отворих го с надежда и намерих това, което търсех. Избрах най-дебелото одеяло от малкия подреден килер и го занесох обратно в стаята й. Щях да го върна преди тя да се събуди и никой нямаше да е осведомен.
Задържайки дъха си, внимателно разстелих одеялото върху нея; тя не отреагира на добавената тежест. Върнах се при люлеещия се стол.
Докато чаках неспокойно тя да се стопли, се сетих за Карлайл, чудейки се къде бе той сега. Знаех, че планът му щеше да мине гладко - Алис го бе видяла.
Мисленето за баща ми ме накара да въздъхна - Карлайл ми вярваше прекалено много. Искаше ми се да съм човека, за когото той ме смяташе. Този човек, човекът, който заслужаваше щастие, може би се надяваше да е достоен за това спящо момиче. Колко различни щяха да са нещата, ако можех да съм този Едуард.
Докато обмислях това, странен, неканен образ изпълни съзнанието ми.
За един момент, съдбата с лице на старица, която си представях, тази, която търсеше унищожението на Бела, бе изместена от най-неразумните и безразсъдни ангели. Ангел защитник - нещо, което може би го имаше във версията на Карлайл за мен. С небрежна усмивка на устните й, небесносините й очи, пълни с немирство, ангелът оформяше Бела в такъв стил, че нямаше възможен начин да я пренебрегна. Нелеп, силен аромат, който да изисква вниманието ми, мълчаливо съзнание, което да разпали любопитството ми, тиха красота, която да задържи погледа ми, безкористна душа, която да спечели благоговението ми. Оставяйки настрана естественото чувство за самозапазване - така че Бела можеше да понесе да е до мен - и най-накрая, да прибавим голяма склонност към ужасно лош късмет.
С безгрижен смях своеволният ангел тласна нежното си сътворение директно по пътя към мен, безгрижно вярвайки,че напуканата ми нравственост ще опази Бела жива.
В това видение аз не бях присъдата на Бела; тя беше моята награда.
Разклатих глава от фантазията на безразсъдния ангел. Тя не бе по-добра от харпията. Не можех да вярвам във висша сила, която да се държи по толкова опасен и глупав начин. Поне срещу грозната съдба можех да се боря.
Изсмях се безшумно, смаян когато осъзнах че точно сега играех тази роля.
Вампир-ангел - имаше пресилване.
След около половин час Бела се отпусна от стегнатото кълбо. Дишането и стана по-дълбоко и тя започна да мърмори. Усмихнах се, доволен. Беше малко нещо, но поне спеше по-удобно тази вечер, защото аз бях там.
„Едуард,” простена тя, и също се усмихна.
Изтласках трагедията настрана за момент и си позволих да бъда щастлив отново.


Достарыңызбен бөлісу:
1   ...   4   5   6   7   8   9   10   11   12




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет