Стивън Кинг Подпалвачката

- Чарли - рече той, - аз не те карам да вършиш тия неща даром.

Тя го погледна удивена.

Джон въздъхна.

- Не знам как да ти обясня. Сигурно щото те обичам. Ти си ми като дъщеря. И туй, дето са те натикали тука и не ти дават да виждаш татко си, и дето не можеш хич да излизаш, и ти липсват всички неща, дето ги имат другите малки момиченца... всичко туй ми е страшно противно.

Сега той остави здравото си око да се втренчи разпалено в нея и да я поизплаши.

- Ти можеш да получиш какво ли не, ако им поиграеш по свирката... пускайки по някоя и друга въдица.

- Въдица ли? - съвсем се обърка Чарли.

- Да! Можеш да ги накараш да те пуснат да излезеш на слънце, хващам се на бас. Нищо чудно да отидеш дори и до Лонгмънт, да напазаруваш разни работи. Можеш да смениш тая проклета клетка с нормална къща. Да се срещаш с други деца. И...

- И да видя баща си?

- Сигурно.

Но това нямаше да стане никога, защото, ако те двамата си разкажат каквото знаят, ще осъзнаят, че Джон, Приятелят чистач, е прекалено добър, за да бъде истински. Рейнбърд не бе предал нито една бележка на Анди Макджий. Според Хокстетър това бе излишен риск и Рейнбърд, който го имаше за пълен тъпанар в много отношения, в този случай беше съгласен.

Едно е да залъгваш осемгодишно дете с измишльотини, че в кухнята няма скрити микрофони и ако си говорят тихо, не могат да ги чуват, и съвсем друго е да излъжеш бащата на момиченцето със същите приказки, дори да е тъпкан с наркотици до козирката. Възможно бе Макджий да не е достатъчно упоен и да забележи, че тяхната игра с Чарли не се различава особено от тактиката "Добрия и Лошия", която полицейските служби използват от стотици години за пречупване на престъпници.

Затова той поддържаше измислицата, че носи бележките на Анди, точно както и толкова много други. Истина бе, че доста често виждаше Анди, но само на телевизионните монитори. Истина бе, че Анди помагаше на опитите им, но беше истина и че е свършен, неспособен да тласне дори дете да яде сладолед. Той се бе превърнал в една голяма, тлъста нула, която се интересуваше само какво има на екрана и кога ще пристигне следващото хапче... и вече изобщо не питаше за дъщеря си. Да срещне баща си очи в очи и да види какво са направили от него, можеше напълно да възобнови категоричния й отказ, а той вече беше много близо до пречупването й: сега тя искаше да бъде убеждавана. Да, всичко можеше да е обект на сделка, но не и това. Чарли Макджий никога повече нямаше да види баща си. Не след дълго, предполагаше Рейнбърд, Кап ще качи Макджий на някой самолет на Арсенала и ще го изпрати във филиала в Мауи. Но не беше необходимо момиченцето да научава.

- Наистина ли мислиш, че ще ми позволят да го видя?

- Няма спор по тоя въпрос - отговори той с лекота. - Не веднага, разбира се: той им е козът пред теб и те го знаят. Но стигнеш ли донякъде и тогаз им речеш, че спираш, ако не ти позволят да го видиш...

Той не довърши. Въдицата беше хвърлена, из водата се носеше голяма лъскава примамка. В нея имаше кукичка, а не ставаше и за ядене, но това все още бе нещо, което упоритото малко глупаче не подозираше.

Тя го гледаше замислено. Повече нищо не се каза по този въпрос. Този ден.

Сега, около седмица по-късно, Рейнбърд рязко смени тактиката. Направи го без всякаква конкретна причина, но неговата собствена интуиция му подсказваше, че с препоръки няма да помръдне и сантиметър напред. Беше време да моли, както Заю Баю молеше Кума Лиса да не го хвърля в шипковия храсталак.

- Помниш ли онова, дето говорихме? - подхвана той, докато лъскаше пода в кухнята. Тя се преструваше, че се колебае в избора си на нещо за хапване от хладилника. Беше преметнала чистото си розово краче зад другото така, че се виждаше ходилото - поза, която някак страшно му напомняше за края на детството. Тя бе сякаш предеротична, почти мистична. Сърцето му отново се устреми към Чарли. Сега тя погледна назад към него със съмнение. Косата й, събрана в конска опашка, падна върху едното й рамо.

- Да. Помня.

- Ами взех да се питам какво ме би през устата да се правя на специалист по даването на съвети. Та аз не мога да изтегля и хиляда долара заем от банката за една кола.

- О, Джон, това нищо не означава...

- Означава. Ако знаех нещо, щях да съм някой от ония като Хокстетър. С диплома.

Тя отговори с огромно презрение.

- Моят татко казва, че всеки глупак може да си купи диплома от някой университет.

В сърцето си той възликува.

2

Три дни след това рибата налапа въдицата.

- Не го прави - каза Джон, - ако не си премислила всичко.

- Опитах се - прошепна тя.

- Заради тях ли го правиш?

- Не!

- Добре! Заради себе си ли го правиш?

- Добре. И, Чарли.. накарай ги да ти играят по свирката. Разбираш ли ме? Ти си им показала колко упорита можеш да бъдеш. Не им давай сега да намерят слабо място. Намерят ли, ще се възползват. Бъди твърда. Разбираш ли ме?

- Така... мисля.

- Даваш нещо срещу нещо. Всеки път. Никакви подаръци. - Раменете му леко се смъкнаха. Пламъкът в окото му се стопи. Тя не обичаше да го вижда такъв, угнетен и смазан. - Не им позволявай да постъпят с тебе, както с мене. Аз дадох на тая страна четири години от живота си и едно око. Едната от тия години изкарах в дупка под земята, като се хранех с насекоми, горях в треска, задушавах се в собствената си смрад и вадех въшки от косата си. А щом се измъкнах, рекоха: много ти благодарим, Джон, и ми тикнаха парцала в ръката. Те ме ограбиха, Чарли. Разбираш ли? Не им позволявай да сторят същото с тебе.

- Разбрах - произнесе тържествено тя.

Той леко се оживи и се усмихна.

- И тъй, кога ще бъде големият ден?

- Доктор Хокстетър ще идва утре. Ще му кажа, че съм решила да им помогна... малко. И също... какво искам аз.

- Правилно. Само не искай твърде много в началото. Тая работа е като на панаира, Чарли. Трябва да им хвърлиш нещо лъскаво в очите, преди да им прибереш парите.

Тя кимна.

- Но ти ще им покажеш кой държи юздите, нали? Кой ръководи играта.

- Да.

- Така те искам!

3

Хокстетър беше бесен.

Рейнбърд се взираше втренчено в Хокстетър.

- Ти старателно обвърза всичко с нещо невъзможно! Знаеш прекрасно, че тя няма да види баща си! "Даваш нещо срещу нещо" - имитира ядно Хокстетър. - Глупак такъв!

Рейнбърд продължаваше да го гледа втренчено.

- Никога повече не ме наричай глупак - съвършено безизразно рече той. Хокстетър се сепна... но само за миг.

- Моля ви, господа - въздъхна уморено Кап. - Моля ви.

На бюрото му имаше магнетофон. Те току-що бяха изслушали разговора на Рейнбърд и Чарли от тази сутрин.

- Очевидно доктор Хокстетър не съзнава, че най-после той и екипът му ще получат нещо - наблегна Рейнбърд, - което ще увеличи запаса им от практически знания със сто процента, ако пресмятанията ми са точни.

- Като резултат от една напълно непредвидена авария - мрачно допълни Хокстетър.

- Една авария, която бяхте прекалено късогледи, за да инсценирате сами - върна удара Рейнбърд. - Прекалено заети да се забавлявате с плъховете си, може би.

- Достатъчно, господа - намеси се Кап. - Не сме се събрали тук да си разменяме обвинения: не това е целта на тази среща. - Той се обърна към Хокстетър: - Време е да погледнеш истината в очите. Принуден съм да ти обърна внимание, че проявяваш забележителна неблагодарност.

Хокстетър изсумтя.

Кап се обърна към Рейнбърд:

- Все пак и аз смятам, че накрая ти се увлече в ролята си на amicus curiae.

- Така ли смяташ? Значи още не ти е ясно - окото на индианеца се завъртя от Кап към Хокстетър и пак към Кап. - Мисля, че и двамата проявявате направо поразително неразбиране. Имате на ваше разположение двама детски психоаналитици и ако те са типични представители на тази професия, то светът трябва да е пълен с деца с неразрешими душевни проблеми.

- Лесно е да се говори - започна Хокстетър. - Това...

- Вие просто не проумявате колко умна е тя - сряза го Рейнбърд. - Как бързо намира... връзката между причините и следствията. Да работиш с нея е все едно да си проправяш път през минно поле. Подхвърлих й идеята за "моркова и пръчката", защото тя и сама щеше да стигне до нея. Като я измислям заради нея, аз укрепвам доверието й в мен... и като резултат превръщам едно препятствие в предимство.

Хокстетър отвори уста. Кап го спря с вдигане на ръка и заговори на Рейнбърд с тих, омиротворителен тон, какъвто не използваше с никой друг... но и никой друг не беше Джон Рейнбърд.

- Това не променя факта, че ти, изглежда, си поставил граница докъде могат да стигнат Хокстетър и хората му. Рано или късно тя ще разбере, че основното й искане - да види баща си - няма да бъде изпълнено. Всички сме единодушни, че ако й позволим да го види, може да загубим завинаги съдействието й.

- Точно така - вметна Хокстетър.

- И ако тя е толкова умна, колкото твърдиш - продължи Кап, - вероятно ще постави неизпълнимото си условие по-скоро рано, отколкото късно.

- Вярно - съгласи се Рейнбърд. - И тогава край на всичко. Само да го види и ще осъзнае, че през цялото време съм я лъгал за неговото състояние. И ще стигне до извода, че през цялото време съм работил за вас, момчета. И така, въпросът е само колко дълго ще я накарате да продължава.

Рейнбърд се наклони напред.

- Има няколко положения, с които вие двамата трябва да свикнете. Първо, Чарли няма да пали за вас до безкрайност. Тя е човешко същество, малко момиченце, което иска да види баща си. Не е лабораторна мишка.

- Ние вече... - започна нетърпеливо Хокстетър.

- Не. Не сте. Работата опира до самата основа на системата за възнаграждение при експериментите. Морковът и пръчката. Като пали, Чарли ще си мисли, че тя държи моркова, с който ще ви накара да я заведете при баща й. Но ние сме на друго мнение. Фактически баща й е морковът, с който ние водим нея. Е, едно муле може да изоре цяло поле, докато се мъчи да докопа мамещия го морков, защото мулето е глупаво. Но това малко момиченце не е.

Той погледна към Кап и Хокстетър.

- За не знам кой път ви го повтарям. Имам чувството, че забивам пирон в дъб - солиден дъб. Трудно върви, както виждате; вие двамата сякаш непрекъснато забравяте. Рано или късно тя ще разбере и ще престане да ви слуша. Защото не е муле. Или бяла лабораторна мишка.

"И на теб ти се ще по-скоро да престане - помисли си Кап с напираща ненавист. - Да престане, за да можеш да я убиеш."

- И така, тръгвате от този основен факт - продължи Рейнбърд. - Като начало. След това започвате да измисляте начини да удължите нейната сговорчивост колкото е възможно повече. После, когато всичко свърши, си пишете докладите. Ако получите достатъчно данни, възнаграждават ви с определена голяма сума. Успявате да изядете моркова. В такъв случай получавате нова възможност да инжектирате магьосническата си отвара на група бедни, невежи несретници.

- Ти си бил и язвителен - каза Хокстетър с треперещ глас.

- С това превъзхождам пълните глупаци - отвърна Рейнбърд.

- Как предлагаш да увеличим сговорчивостта й?

- Ще спечелите няколко опита само с дребни отстъпки. Разходка на поляната. Или пък... всяко малко момиченце обича конете. Обзалагам се, че можете да я накарате поне пет-шест пъти да пали за вас единствено срещу малко езда по алеите на някое от онези кончета в конюшнята. А това ще е достатъчно, за да удържи на върха на иглата десетина канцеларски плъха от рода на Хокстетър.

Хокстетър се отблъсна от масата.

- Не съм длъжен да седя тук и да слушам такива обиди.

- Седни и млъкни - нареди Кап.

По лицето на Хокстетър изби силна червенина и той сякаш беше готов да се бие; после тя изчезна така внезапно, както се бе появила, и той сякаш беше готов да се разплаче. След това седна отново.

- Разрешете й да отиде в града на пазар - продължи Рейнбърд. - Пратете я на посещение в "Седем флага над Джорджия"_, да се качи на дяволската железница. Може и заедно с нейния добър приятел Джон Чистача.

- Ти сериозно ли мислиш, че срещу тези неща... - удиви се Кап.

- Не, не мисля. Няма да е задълго. Рано или късно отново ще се върне на баща си. Но и тя е човек. Иска някои неща и за себе си. Ще извърви доста от пътя, който ви е нужен, като се залъгва, че ви хвърля нещо лъскаво в очите, преди да ви прибере парите. Но накрая пак ще стигне до скъпите, мили татенца, да. То не е продажно, това момиченце. То е упорито.

- И край на пътуването - рече Кап замислено. - Всички да слизат. Проектът е завършен. Във всеки случай тази фаза от него. - В много отношения при перспектива за наближаващ край му олекваше.

- Още не съвсем - пусна Рейнбърд невеселата си усмивка. - Разполагаме с още един коз. С още един много голям морков, щом се изчерпят по-малките. Не баща й - не голямата награда, - но нещо, което ще я накара поне още мъничко да продължи.

- И какво ще бъде то? - попита Хокстетър.

- Открийте го сами - отговори Рейнбърд, все още усмихнат, и замълча.

Кап би могъл, независимо от степента на упадъка му през последната близо половин година. Без да се напряга, той разполагаше с по-остра проницателност от повечето свои служители (включително и всички претенденти за трона му) при максимални усилия. Колкото до Хокстетър, той никога нямаше да се досети. Хокстетър се бе издигнал с няколко степени над нивото си на некомпетентност, постижение много по-възможно във федералната бюрокрация, отколкото където и да било другаде. Хокстетър би се затруднил дори и да стигне по миризмата до сандвич с лайна и синьо сирене.

Не че имаше значение дали някой от тях ще открие какъв е последният морков (морковът на играта, както би могъл да се нарече) в това малко състезанийце; резултатът пак щеше да бъде същия. Така или иначе, той ще го издигне върху капитанския мостик. Можеше да ги попита: "Кой мислите, че замества баща й сега, когато него го няма?"

Но ги остави да открият сами. Ако могат.

Джон Рейнбърд продължи да се усмихва.

4

Анди Макджий седеше пред телевизора. Малката кехлибарена светлинка, обозначаваща "Програма по домовете", грееше от кутийката върху него. На екрана Ричард Дрейфъс се опитваше да изкачи Дяволския хълм. Анди го наблюдаваше със спокойно, блуждаещо изражение на удоволствие. А вътрешно изгаряше от притеснение. Днес беше денят.

Беше почти десет часът сутринта, часът, в който идваше вечно ухиленият Пайнчът. Щяха да излизат в градината на разходка, "за да поговорят за неговия напредък". Анди възнамеряваше да го тласне... или поне да се опита. Можеше да го е направил и досега, ако не бяха телевизионните монитори и безкрайните подслушвателни устройства. А чакането му бе дало време да обмисли тактиката си и многократно да я провери за слаби места. Той беше преправял наум някои части от сценария безброй пъти.

Нощем, легнал върху леглото си в мрака, Анди мислеше отново и отново: "Ти си под постоянно наблюдение. Не спирай да си го повтаряш, дръж го на преден план в съзнанието си. Затворен си в самия главен мозък на специалните сили и ако действително искаш да помогнеш на Чарли, трябва да продължиш да ги заблуждаваш."

Спеше по-малко от когато и да било през живота си, най-вече защото се страхуваше да не каже нещо насън. Понякога с часове лежеше буден, без да смее дори да се върти в леглото, за да не се зачудят от какво човек, натъпкан с наркотици, е толкова неспокоен. А когато се унасяше, то беше в лека дрямка, изпълнена със странни сънища (в тях често се появяваше фигурата на Дългия Джон Силвър, едноокият пират с дървения крак), и лесно се събуждаше.

Изхвърлянето на хапчетата беше най-лесната работа, защото те вярваха, че ги желае. Хапчетата идваха вече четири пъти дневно и след късото съединение не бяха правили повече опити. Той беше сигурен, че вече са се отказали и Пайнчът се кани да му го съобщи днес на разходката.

Понякога изкашляше хапчето в свитата си шепа и го скриваше сред остатъци от храна, които по-късно пускаше в шахтата за боклук. Най-често ги хвърляше в тоалетната. Някои, които се преструваше, че изпива със сода, изплюваше в полупразната консерва да се разтворят и я оставяше, сякаш я е забравил. По-късно я изливаше в мивката.

Естествено, Анди не беше професионалист в тия работи, а се предполагаше, че хората, които го наблюдават, са. Но той смяташе, че те вече не го наблюдават особено внимателно. Ако го правеха, щяха да са го хванали. Това е то.

Дрейфъс и жената, чийто син пришълците от космоса бяха взели на разходка с летящата си чиния, се катереха по склона на Дяволския хълм, когато откъм вратата долетя кратко изжужаване при прекъсването на електрическата верига на ключалката. Анди се удържа да не подскочи.

"Това е то" - отново си каза той.

Хърман Пайнчът влезе във всекидневната. Той беше по-нисък от Анди, но много слаб: в него имаше нещо, което винаги се бе виждало малко женствено на Анди, макар че не можеше ясно да определи какво.

Днес изглеждаше особено елегантен и изискан в тънко сиво поло и лятно яке. И, разбира се, той се хилеше.

- Добро утро, Анди.

- О! - възкликна Анди и направи пауза, сякаш се замисли. - Добро утро, доктор Пайнчът.

- Ще имаш ли нещо против, ако изключа телевизора? Време е да излезем на разходка, както ти е известно.

- Аа. - Челото на Анди се набразди и пак се проясни. - Разбира се. Вече съм го гледал три или четири пъти. Но ми харесва краят. Хубав е. Тия от НЛО-то го отнасят, нали разбираш. Към звездите.

- Наистина. - Пайнчът изключи телевизора. - Ще тръгваме ли?

- Къде? - попита Анди.

- На разходка - търпеливо повтори Хърман Пайнчът. - Помниш ли?

- О! Разбира се.

Анди се изправи.

5

Коридорът пред стаята на Анди беше широк и покрит с плочки. Осветлението бе приглушено. Недалеч имаше комуникационен или компютърен център: влизаха хора с перфокарти и излизаха с листинги. Чуваше се жужене от леки машини.

Качиха се в асансьора, който беше достатъчно голям, за да побира болнична носилка. Пайнчът извади ключ, пъхна го в съответния отвор и натисна един от ненадписаните бутони. Вратите се затвориха и асансьорът плавно тръгна нагоре. Агентът на Арсенала се облегна на задната стена на клетката. Анди стоеше, бръкнал в джобовете на своите "Лий Райдърс", с лека, празна усмивка на лицето.

Вратите на асансьора се отвориха към помещение, което някога е било бална зала. Подът беше от полиран дъбов паркет. На отсрещната стена на просторната зала едно спираловидно стълбище се виеше грациозно към горното ниво. Вляво големи френски прозорци водеха към слънчева тераса с алпинеум. Отдясно, където две тежки дъбови врати стояха полуотворени, се носеше тракането на пишещи машини. Там се отхвърляха днешните две бали канцеларска работа.

А отвсякъде идваше миризма на свежи цветя.

Пайнчът го поведе през слънчевата бална зала и както винаги Анди спомена покрития с паркет под, сякаш никога преди не го бе забелязвал. Минаха през френските прозорци и агентът на Арсенала ги последва. Беше много топло и влажно. Из въздуха унесено жужаха пчели. Отвъд алпинеума имаше хортензии, форзиции и рододендронови храсти. Сенокосачките бръмчаха по безкрайните си обиколки. Анди вдигна лице към слънцето с благодарност, която не беше престорена.

- Как се чувстваш, Анди? - попита Пайнчът.

- Добре. Добре.

- Знаеш ли, че си тук вече близо половин година? - подхвърли Пайнчът с удивения тон на "не е ли чудно как минава времето, когато си прекарваш добре". Завиха надясно, по една от чакълените пътеки. В неподвижния въздух висеше миризма на орлови нокти и лаврово дърво. На отсрещната страна на езерцето, близо до другата къща, два коня се носеха в лек галоп.

- Толкова много ли?

- Да, доста време е - ухили се Пайнчът. - И ние решихме, че силата ти е... намаляла, Анди. Всъщност сам знаеш, че изобщо не сме имали някакви видими резултати.

- Ами, като ме държите през цялото време упоен - укори го Анди. - Как мога да дам максимума от себе си в това състояние.

Пайнчът се прокашля, но не изтъкна, че Анди беше без всякакви наркотици през първите серии от опити, пък и те бяха безплодни.

- Мисълта ми е, че дадох всичко от себе си, доктор Пайнчът. Опитах се.

- Да, да. Разбира се. И ние смятаме... тоест аз смятам, че заслужаваш почивка. Е, Арсенала разполага с една малка база в Мауи, на Хаваите, Анди. А аз съвсем скоро ще пиша шестмесечния си доклад. Какво ще кажеш - Пайнчът разчекна устни докрай и се ухили като водещ на телевизионно състезание, а гласът му доби тона на човек, готвещ се да предложи невероятно удоволствие на дете, - какво ще кажеш да те изпратим там за известно време?

А известното време ще бъде две години, помисли си Анди. Може и пет. Ще го държат под око да не би способността му за хипнотично внушение да се възвърне, а може би като резервен коз, ако възникне някое непредвидено затруднение с Чарли. Но накрая без съмнение ще има катастрофа или свръхдоза наркотик, или "самоубийство". За Арсенала той ще се превърне в завършен случай.

- Ще продължавам ли да си получавам хапчетата? - попита Анди.

- О, разбира се.

- Хаваите... - размечта се Анди. После се озърна, стараейки се да си придаде израз на глупаво лукавство. - Вероятно доктор Хокстетър няма да ме пусне. Той не ме обича. Сигурен съм.

- О, обича те - увери го Пайнчът. - Наистина те обича, Анди. И във всеки случай ти си моя рожба, не на доктор Хокстетър. Уверявам те, че той ще се вслуша в съвета ми.

- Но ти още не си написал отчета си върху случая.

- Да, мислех първо да говоря с теб. Но наистина одобрението на Хокстетър е само формалност.

- Още една серия опити може да се окаже полезна - измърмори Анди и леко тласна. - Просто за всеки случай.

Изведнъж погледът на Пайнчът се зарея из околността. Усмивката му потрепна, примеси се с удивление и изчезна. Сега Пайнчът приличаше на упоен и тази мисъл достави на Анди злобно задоволство. Сред цветята бръмчаха пчели. Из въздуха се носеше тежкият и пресищащ аромат на прясно окосена трева.