Стивън Кинг Подпалвачката

- Когато пишеш доклада си, предложи още една серия опити - повтори Анди.

Очите на Пайнчът се проясниха. Усмивката му се възвърна непокътната.

- Разбира се, тази работа с Хаваите си е само между нас засега. Когато пиша доклада си, ще предложа още една серия опити. Смятам, че може да се окаже полезна. Просто за всеки случай, нали разбираш.

- Но след това ще мога ли да отида на Хаваите?

- Да. След това.

- А още една серия опити ще отнеме към три месеца ли?

- Да, около три месеца - грейна одобрително Пайнчът, като че ли Анди беше отговорил за отличен.

Вече се приближаваха към езерцето. По огледалната му повърхност лениво плуваха патици. Анди и Пайнчът спряха на брега. Зад тях агентът със спортното сако наблюдаваше как мъж и жена на средна възраст галопират един до друг от другата страна на водата. Отраженията им се разчупваха само от дългото гладко плъзване на някоя от белите патици. Анди си помисли, че двойката изглежда мрачна като реклама за застраховка по пощата, реклама, която редовно изпада от неделния вестник в скута или... в кафето ви.

В главата му запулсира лека болка. Съвсем поносима. Но в нервността си той за малко не тласна Пайнчът много по-силно от необходимото, а агентът зад тях можеше да забележи резултатите. Макар да не даваше вид, че ги наблюдава, Анди не се заблуждаваше.

- Поразкажи ми нещо за пътищата и околността - пошепна той на Пайнчът и пак го тласна лекичко. От различни откъслечни разговори беше дочул, че не са кой знае колко далеч от Вашингтон, но и съвсем не са така близо, както оперативната база на ЦРУ в Лангли. Нищо повече не знаеше.

- Много е красиво тук - рече замечтано Пайнчът, - откакто запълниха дупките.

- Да, приятно е - отвърна Анди и потъна в мълчание. Понякога един тласък можеше да задейства почти хипнотична следа в паметта - обикновено чрез някоя неясна асоциация - и не беше разумно да го прекъсва, каквото и да каже. Инак можеше да предизвика ехо, а ехото да се превърне в рикошет, а рикошетът да доведе до... ами почти до всичко. Това се случи на един от неговите срамежливи чиновници и Анди здравата се изплаши. Всичко се оправи тогава, но ако сега приятелят Пайнчът започнеше изведнъж да пищи от ужас, можеше да стане всичко друго, но не и нещата да се оправят.

- На жена ми страшно й харесва - продължи Пайнчът със същия замечтан глас.

- Какво? - попита Анди. - Какво й харесва?

- Новата й боклукомелачка. Тя е много...

Той се унесе.

- Много красива - подсказа Анди. Човекът в спортното сако беше дошъл много по-близо и Анди усети как го избива ситна пот над горната устна.

- Много красива - съгласи се Пайнчът и зарея поглед към езерцето.

Агентът на Арсенала се приближи още и Анди реши, че може да се наложи да рискува с още един тласък... съвсем лекичък. Пайнчът стоеше до него като телевизор с изгорял кинескоп.

Агентът вдигна малко парченце дърво и го хвърли във водата. То леко цопна и образува блещукащи разширяващи се кръгове. Очите на Пайнчът потрепнаха.

- Местността наоколо е много красива - заразказва той. - Доста хълмиста, нали разбираш. Хубава е за езда. Жена ми и аз яздим веднъж седмично, ако успеем да се измъкнем. Даун е най-близкото градче на запад... всъщност на югозапад. Приятно малко градче. Даун е на Магистрала 301, а Гетър е най-близкото градче на изток.

- Гетър на магистрала ли е?

- Не, на обикновен малък път.

- Къде води Магистрала 301? След Даун?

- Ами чак до Вашингтон, ако тръгнеш на север. И почти до Ричмънд на юг.

Анди вече искаше да попита за Чарли, беше запланувал да попита за Чарли, но реакцията на Пайнчът го поизплаши. Неговите асоциации със съпруга, дупки, красиво и - много странно! - боклукомелачка бяха особени и доста обезпокоителни. Възможно бе Пайнчът, макар и податлив, съвсем да не е добър обект. Възможно бе в някакво отношение психиката на Пайнчът да е разклатена - и дявол знае какви стихии да бушуват под нормалния му външен вид. Тласкането на хора с разклатена психика можеше да доведе до какви ли не непредвидими резултати. Ако не беше агентът зад тях, би могъл въпреки всичко да опита (след толкова преживявания той не чувстваше особени угризения на съвестта, че ще разбърка главата на Хърман Пайнчът), но сега се страхуваше да го направи. Един психиатър, разполагащ с тласъка, може да е велик дар за човечеството... но Анди не беше лекар.

Може и да бе глупаво да прави такива изводи от една-единствена изплувала от паметта асоциация: беше се случвало с доста хора, а много малко от тях проявяваха странности. Но той нямаше доверие в Пайнчът. Пайнчът твърде много се хилеше.

Внезапно откъм някакъв дълбок кладенец в подсъзнанието му долетя студен, кръвожаден глас: "Кажи му да си иде вкъщи и да се самоубие. После го тласни. Тласни го силно."

Анди отхвърли мисълта, ужасен и отвратен.

- Е - огледа се ухилен Пайнчът, - ще се връщаме ли?

- Разбира се - отговори Анди.

И така, беше започнал. Но все още бе в пълно неведение относно Чарли.

6

ВЪТРЕШНОВЕДОМСТВЕНА

От Хърман Пайнчът

До Патрик Хокстетър

Дата 12 септември

Относно Анди Макджий

Прегледах всичките си записки и повечето от лентите през последните три дни и говорих с Макджий. Няма никаква основна промяна в ситуацията от последното ни обсъждане на 5/9, но за момента бих желал да оставя идеята за Хаваите да поотлежи, ако няма сериозни възражения (както казва самият капитан Холистър: "Въпрос само на пари!").

Фактически, Пат, вярвам, че една последна серия опити може да се окаже полезна - просто за всеки случай. Нищо не пречи и след нея да го изпратим в Мауи. Смятам, че тази последна серия опити ще отнеме около три месеца.

Моля те за съвет, преди да постъпя към оформяне на документите.

Хърм

7

ВЪТРЕШНОВЕДОМСТВЕНА

От П. Х.

Дата 13 септември

Относно Анди Макджий

Не мога да те разбера! Последния път, когато говорихме, се съгласихме - и ти не по-малко от всеки друг, - че Макджий е гръмнал като бушон. Всяко нещо си има край - не бива безкрайно да се колебаеш!

Щом настояваш да включиш в плана още една серия опити - една съкратена серия, - тогава, моля. Ние от другата седмица започваме с момиченцето, но благодарение на некадърната намеса на известен източник смятам, че съдействието й няма да продължи дълго. Но междувременно може би няма да е зле да разполагаме с баща й подръка... като един вид "пожарогасител"???

О, да - може да е "въпрос само на пари", но парите са на данъкоплатците, а лекомисленото отношение към тях рядко се поощрява, Хърм. Особено от капитан Холистър. Имай едно наум.

Планирай да го задържим най-много от шест до осем седмици, освен ако не получиш резултати... а ако получиш, аз лично ще ти изям обувките.

Пат

- Мръсен кучи син! - изруга Хърм Пайнчът на глас, щом свърши с четенето на бележката. Препрочете третия абзац - и това от Хокстетър, Хокстетър, който притежаваше напълно реставриран тъндърбърд, модел 1958-а, да му чете морал на него за пари. Той смачка бележката, хвърли я в кошчето за боклук и се облегна назад във въртящия се стол. Най-много два месеца! Това не му харесваше. Три щеше да е по-добре. Действително го чувстваше така...

Неканен и мистериозен, образът на боклукомелачката, която беше инсталирал вкъщи, изгря в съзнанието му. И това не му харесваше. Напоследък мелачката му бе влязла в главата и нищо не можеше да я изкара оттам. Тя изскачаше на преден план най-често, когато се опитваше да реши проблема с Анди Макджий. Тъмната дупка в средата на кухненската мивка, защитена с гумена ципа... девствена...

Пайнчът потъна още по-назад в стола си, унесен. Когато се сепна, с безпокойство видя, че са минали близо двайсет минути. Той придърпа една бланка и надраска бележка до онова мръсно копеле Хокстетър, като преглътна напиращата злоба заради неуместната забележка на тема пари. Трябваше да положи усилия, за да се сдържи да не повтори искането си за три месеца (а в съзнанието му отново изплува образът на гладката тъмна дупка). Щом Хокстетър каже два месеца, значи два. Но ако наистина получи резултати с Макджий, петнайсет минути по-късно Хокстетър ще намери върху бюрото си две обувки четирийсет и първи номер заедно с нож, вилица и бутилка омекотяващ сос за месо.

Той свърши бележката, драсна "Хърм" отдолу и се отпусна назад, масажирайки слепоочията си. Болеше го глава.

В гимназията и в университета Хърм Пайнчът беше таен травестит. Обичаше скришом да се облича в женски дрехи, защото си мислеше, че с тях изглежда... мм, много красив. През третата година в университета бе разкрит от двама колеги, членуващи в неговото тайно студентско общество. Цената на мълчанието им беше един унизителен ритуал, не много по-различен от изпитанието при посвещаването, издържано от Пайнчът с прекрасно настроение.

В два часа сутринта разобличителите му разхвърляха смет от единия до другия край на кухнята и принудиха Пайнчът, облечен само в дамски пликчета, чорапи, колан с жартиери и натъпкан с тоалетна хартия сутиен, да изчисти всичко и да измие пода под постоянната заплаха да бъде разкрит. Достатъчно бе само някой друг от братството да намине, за да похапне.

Случката завърши с групово мастурбиране, за което Пайнчът навярно трябваше да е благодарен, защото единствено то ги накара да спазят обещанието си да мълчат. Но той се отписа от братството, ужасен и отвратен от себе си - най-вече защото цялата случка му се видя вълнуваща. Оттогава никога не се беше обличал като жена. Та той не е хомосексуалист. Има си прекрасна съпруга и две чудесни деца, което доказва, че не е хомосексуалист. От години дори не се беше сещал за онази унизителна, отвратителна история. И все пак...

Образът на боклукомелачката, тази гладка черна дупка, облечена в гума, оставаше. А главоболието му се влошаваше.

Ехото, предизвикано от тласъка на Анди, беше започнало. Засега то се движеше забавено: образът на мелачката, свързана с идеята за красотата, все още го спохождаше на интервали.

Но не след дълго щеше да набере скорост. И да започне да рикошира.

Докато стане неудържимо.

9

- Не - отсече Чарли. - Не е както трябва.

- Хей, стой, почакай за минутка - извика Хокстетър, протегна напред ръце и леко се засмя. - Какво не е както трябва, Чарли?

- Всичко - отговори тя. - Всичко не е както трябва.

Хокстетър огледа стаичката. В единия ъгъл беше монтирана видеокамера "Сони". Кабелите й водеха през стената от пресован корк до цветен приемател в съседната стая за наблюдение. На масата в средата имаше стоманен поднос, пълен със стърготини. Вляво се намираше електроенцефалограф с излизащи отвсякъде проводници. С него боравеше млад мъж с бяла престилка.

- Не ни помагаш особено - Хокстетър още се усмихваше бащински, но беше бесен. Не бе необходимо да умееш да четеш мисли, за да го разбереш; трябваше само да погледнеш в очите му.

- Вие не ме слушате - изписка тя. - Никой от вас не ме слуша, освен...

(освен Джон, но не можеш да го кажеш)

- Обясни ни какво да направим - помоли Хокстетър.

Тя не се укроти.

- Ако ме бяхте слушали, щяхте да знаете. Само онзи стоманен поднос с малките парченца дърво е както трябва, но единствено той. Масата е дървена, материалът на онази стена е страшно лесно запалим... както и дрехите на онзи човек. - Тя посочи към техника, който леко се дръпна.

- Чарли...

- Онази камера също.

- Чарли, тази камера е...

- Тя е пластмасова и ако стане достатъчно горещо, ще експлодира и парченцата ще се разлетят навсякъде. И няма никаква вода! Казах ви, че започне ли веднъж, трябва да го потопя във вода. Баща ми и майка ми така са ме учили. Трябва да го потопя във вода, за да го угася. Или... иначе... - Чарли избухна в сълзи. Искаше Джон. Искаше баща си. И повече от всичко, о, повече от всичко искаше да не е тук. През последната нощ не беше мигнала.

От своя страна Хокстетър я гледаше замислено. Сълзите, емоционалното разстройство... той смяташе тези признаци за сигурно доказателство, че тя действително е била готова да го направи.

- Добре. Добре, Чарли. Кажи ни какво да направим и ще го направим.

- Налага се. Иначе няма да получите нищо.

Хокстетър си помисли: "Много ще получим, проклета сополанка такава!"

И както се оказа, беше абсолютно прав.

10

Късно същия следобед я заведоха в друга стая. Чарли заспа пред телевизора, щом се върна в апартамента си - организмът й все още беше достатъчно млад, за да налага нуждите си над разтревожения й объркан мозък - и тя спа почти шест часа. След съня и вкусния обяд се чувстваше много по-добре и по-лесно се контролираше.

Подносът със стърготините беше върху метална маса. Стените бяха от листове индустриална стомана.

Хокстетър поясни:

- Техникът е с азбестово облекло и азбестови чехли.

Той й говореше със същата бащинска усмивка. Операторът на електроенцефалографа имаше сгорещен и притеснен вид. Той носеше бяла платнена маска, за да избегне евентуалните изпарения от азбестовите нишки. Хокстетър посочи към едно дълго, правоъгълно огледално стъкло, монтирано в отсрещната стена.

- Това е еднопосочно стъкло. Камерата ни е зад него. И виждаш ваната.

Чарли се приближи до нея. Ваната беше старомодна, с лъвски крака, и безспорно изглеждаше не на място сред голотата на обстановката. Бе пълна с вода. Тя реши, че ще свърши работа.

- Добре.

- Чудесно.

- Само че и ти иди там, в другата стая. Не искам да ми бъдеш пред погледа, докато го правя. - Чарли умишлено се втренчи в Хокстетър. - Може нещо да се случи.

Бащинската усмивка на Хокстетър леко потрепна.

11

- Тя е права, както ти е известно - каза Рейнбърд. - Ако я бяхте слушали, щяхте да сте я разбрали правилно още от първия път.

- Но ти май още не вярваш, а?

Хокстетър, Рейнбърд и Кап стояха пред еднопосочното стъкло. Зад тях камерата се взираше в стаята и цветният приемател "Сони" почти недоловимо бръмчеше. Стъклото беше леко поляризирано и придаваше на всичко в стаята за опити синкав оттенък, като гледката през прозореца на автобус от "Грейхаунд". Техникът свързваше Чарли с електроенцефалографа. Един телевизионен монитор предаваше мозъчните й вълни в стаята за наблюдение.

- Погледнете тези алфи - промърмори един от техниците. - Тя ври и кипи.

- Страхува се - поправи го Рейнбърд. - Действително се страхува.

- Ти вярваш, нали? - ненадейно попита Кап. - В началото - не, но сега вярваш.

- Да - потвърди Рейнбърд. - Вярвам.

В другата стая техникът отстъпи от Чарли.

- Готови сме.

Хокстетър щракна едно ключе.

- Давай, Чарли.

Чарли хвърли поглед към еднопосочното стъкло и в един зловещ миг изглеждаше, че гледа право в едното око на Рейнбърд.

Той върна погледа леко усмихнат.

12

Чарли Макджий гледаше към еднопосочното стъкло и не виждаше нищо, освен собственото си отражение... но усещането за очи, които я наблюдават, беше много силно. Искаше й се и Джон да е там, отзад: щеше да се чувства по-удобно. Но нямаше никакво усещане той да е там.

Не беше необходим тласък, а само леко бутване. Тя си представяше как ще стане и отново с отвращение и страх откри, че иска да го направи. Мислеше си за него, както сгорещен и гладен човек, застанал пред шоколадов сладолед със сода, си представя как ги изгълтва. Те са чудесни, но първо ти се иска да изчакаш миг, за да... да предвкусиш удоволствието.

Желанието я накара да се засрами от себе си, а после ядосано да поклати глава. "Защо пък да не искам? Ако човек умее да върши нещо добре, то е естествено винаги да го прави с желание. Както мама с нейните кръстословици и мистър Дурей от нашата улица в Порт Сити, който все месеше хляб. Когато напълваше къщата, започваше да меси и за други хора. Ако умееш да вършиш нещо добре, естествено е да го правиш с желание..."

"Стърготини! - помисли си тя с леко презрение. - Трябваше да ми дадат нещо трудно."

13

Техникът го усети пръв. Почувства се неудобно, сгорещен и изпотен в азбестовото си облекло, и отначало си помисли, че това е всичко. Тогава видя, че алфа вълните на детето са приели ритъма с високи върхове, характерен за максимална концентрация и сигурен признак за развихрено въображение.

14

- Там става нещо! - извика развълнувано единият от техниците в залата за наблюдение. - Температурата току-що скочи с пет градуса. Алфа-вълните й приличат на проклетите Анди...

Гласът му вибрираше с пронизителния триумф на човек, очаквал с години този момент.

15

Тя тласна с всички сили към подноса със стърготините. Те не избухнаха в пламъци, а експлодираха. Миг по-късно самият поднос се преметна два пъти, разпръсна парченца горящо дърво и с такава ярост издрънча по стената, че стоманеният лист се огъна.

С внезапен ужас и екзалтация тя си помисли: "О, Господи, то излезе толкова по-силно!"

Стоманената стена се бе сгърчила в странни, тъмни вълни. Въздухът беше нажeжен до степен на експлозия. В другата стая електронният термометър се качваше главоломно към четирийсет градуса.

Чарли хвърли огненото нещо към ваната: вече я обземаше паника. Образува се водовъртеж, който изчезна сред яростни мехури. В разстояние на пет секунди студената вода завря и закипя, вдигайки облаци пара.

Техникът беше забравил да затвори зад себе си вратата на опитната стая. В залата за наблюдение бе настъпило изненадващо вълнение. Хокстетър крещеше. Кап стоеше с увиснало чене на прозореца и наблюдаваше как ври водата в пълната вана. От нея се издигаха облаци пара и еднопосочното стъкло започна да се замъглява. Само Рейнбърд беше спокоен и се усмихваше леко, със скръстени зад гърба ръце. Той приличаше на учител, чийто любим ученик е решил посредством сложни постулати особено трудна задача.

(прибери се!)

Ушите й пищяха.

(прибери се! прибери се! ПРИБЕРИ СЕ!))

И то изведнъж изчезна. Нещо се отдели, врътна се свободно за секунда или две и после просто изчезна. Тя излезе от съсредоточеността си и си пое дъх. Отново видя стаята и почувства как от горещината, която бе създала, по кожата й избива пот. Термометърът в залата за наблюдение спадна с един градус. Яростното бълбукане във ваната започна да затихва, но поне половината от съдържанието й беше извряло. Въпреки отворената врата, малката стаичка беше влажна и гореща като сауна.

16

Хокстетър трескаво проверяваше уредите си. Косата му, обикновено сресана и опъната до болка назад, сега бе разрошена и стърчеше на места като щръкналата четина на Алфалфа, от "Малките негодници".

Той мина край един от техниците, извърна се и грубо го сграбчи за реверите на престилката.

- Можеш ли за миг да се усъмниш, че тя предизвика всичко това? - изкрещя той.

Техникът, развълнуван почти колкото самия Хокстетър, поклати глава.

- Няма никакво съмнение, шефе. Никакво.

- Света Дево! - пусна го Хокстетър и се обърна невиждащ в друга посока. - Допусках... нещо... да, нещо... но онзи поднос... полетя... - Той зърна Рейнбърд, който все още стоеше пред еднопосочното стъкло със скръстени зад гърба ръце, с мека вглъбена усмивка на устните. За Хокстетър старите вражди бяха забравени. Той се спусна към големия индианец, сграбчи ръката му и я стисна.

- Хванахме го! - извика той на Рейнбърд с неописуемо задоволство. - Хванахме го докрай, записите стават дори за пред съда! Направо за пред скапания им Върховен съд!

- Да, хванахте го - съгласи се благо Рейнбърд. - А сега най-добре изпрати някого да хване и нея.

- Ъ? - Хокстетър го гледаше неразбиращо.

- Ами - продължи Рейнбърд с най-благия си тон, - човекът, който беше вътре, вероятно имаше някаква уговорка, за която бе забравил, защото щеше да си счупи краката от бързане. Той остави вратата отворена и твоята подпалвачка просто си излезе.

Хокстетър зяпна през стъклото. Влагата го бе замъглила, но нямаше никакво съмнение, че стаята зад него е празна, като се изключат ваната, електроенцефалографа, прекатурения стоманен поднос и пръснатите пламтящи парченца дърво.

- Някой да изтича да я хване! - извика Хокстетър, като се обърна. Петима или шестима мъже стояха край уредите си и не помръдваха. Очевидно никой, освен Рейнбърд, не беше забелязал, че Кап излезе едновременно с момиченцето.

Рейнбърд се ухили на Хокстетър, а после вдигна поглед, за да включи и останалите - тези мъже, чиито лица изведнъж бяха станали бели като лабораторните им престилки.

- Наистина - рече тихо той. - Кой от вас иска да изтича да хване малкото момиченце?

Никой не помръдна. Беше много забавно: на Рейнбърд му хрумна, че сигурно така ще изглеждат и политиците, щом разберат, че краят е дошъл - ракетите действително са във въздуха, бомбите валят, горите и градовете са в пламъци. Беше толкова забавно, че трябваше да се разсмее... и да се смее ли, смее.

17

Колко са красиви! - тихо възкликна Чарли. - Всичко е толкова красиво.

Лек ветрец, само мъничко по-силен от нежен полъх, набръчкваше повърхността на езерцето.

Чарли вдигна лице към слънцето и затвори очи усмихната. Джон Рейнбърд, който стоеше до нея, беше изкарал шест месеца запас в затвора "Кемп Стюард" в Аризона, преди да замине отвъд океана, и бе виждал същото изражение върху лицата на мъже, освободени след дълъг тъмничен престой.

- Искаш ли да се поразходим към конюшнята и да погледаме конете?

- О, да, разбира се - светна моментално тя, а после боязливо го погледна. - Всъщност, ако ти не възразяваш.

- Да възразявам ли? Та и аз се радвам да поизляза навън. Това е почивка за мене.

- Те ли ти го възложиха?

- Ами! - Тръгнаха покрай езерцето към конюшнята отсреща. - Питаха за доброволци. Май не се избиваха от желание след вчерашната случка.

- Изплашени ли са? - попита Чарли с престорена невинност.

- Тъй мисля - отговори Рейнбърд и казваше самата истина. Кап беше настигнал Чарли по коридора и я бе отвел до апартамента й. Младият мъж, напуснал поста си пред енцефалографа, вече беше изпратен на военна служба в Панама Сити. Срещата на специалистите след опита бе заприличала на лудница - учените и в най-добрия, и в най-лошия си вариант бяха прехвърлили всякаква мярка с милионите си нови идеи, от една страна, и досадната си тревога - значително закъсняла - как да контролират момиченцето, от друга.

Беше предложено жилището й да се огнеобезопаси, да й се осигури денонощно наблюдение, серията наркотици да се започне отново. Рейнбърд ги слуша известно време, после почука с тежкия си тюркоазен пръстен по ръба на масата за конференции. Той чука, докато привлече вниманието на всички. Защото въпреки че Хокстетър, както и кръгът му от учени, не го обичаше (а може би и "мразеше" нямаше да е твърде силно казано), звездата на Рейнбърд бе изгряла. В края на краищата именно той бе прекарвал всеки ден по толкова време при тази горелка в човешки образ.