Стивън Кинг Подпалвачката

- Ох!

Той започна да трепери.

- Кои са конгците?

- Не знаеш ли?... Да, вероятно си твърде малка. Става дума за войната, детко. Войната във Виетнам. Конгците бяха лошите. Те носеха черни пижами. В джунглата. Чувала си за Виетнамската война, нали?

Чувала беше... бегло.

- Ние патрулирахме и се натъкнахме на засада.

Дотук беше вярно, но на това място Джон Рейнбърд и истината се разделяха. Не беше необходимо да я обърква с признания, че всички се бяха натряскали с камбоджанска ракия като свине, а лейтенантът им от Уест Пойнт, който беше само на една крачка от границата между разума и лудостта, се тъпчеше и с пейотови_ листа, които започваше да дъвче винаги щом излезеше на патрул. Рейнбърд веднъж видя как това лейтенантче застреля с полуавтоматичната си пушка една бременна жена, видя как шестмесечният плод се откъсна на парчета от тялото на майката; това, каза им по-късно лейтенантчето, било известно като аборт "Уест Пойнт". И така, те се връщаха към базата си и действително се натъкнаха на засада, само че тя бе заложена от собствените им хора, по-пияни дори и от тях, и четирима души хвръкнаха във въздуха. Рейнбърд не виждаше никаква нужда да разказва на Чарли всичко това, нито че мината, отнесла половината му лице, е била произведена в Мериландските муниционни заводи.

- Само шестима от нас се измъкнаха. Разбягахме се. Търчахме през джунглата и сигурно съм свърнал по грешен път. Грешен път? Верен път? В тая шантава война човек не знаеше кой път е верният, тъй като нямаше ни една реална граница. Загубих другите. Все още се опитвах да намеря нещо познато, когато налетях на мина. Затуй лицето ми е такова.

- Страшно съжалявам - каза Чарли.

- Когато се свестих, те ме бяха пипнали - продължи Рейнбърд, вече изцяло в несъществуващите земи на пълната измислица. В действителност се бе свестил в Сайгонската военна болница със система на ръката. - Нямало да ми дадат никаква медицинска помощ, нищо такова, докато не съм им отговорел на въпросите.

Сега внимателно. Ако го направи внимателно, ще излезе на верен път: усещаше го.

Гласът му се извиси, объркан и горчив.

- Въпроси, през цялото време въпроси. Искаха да знаят за движението на войските... за снабдяването... за разгръщането на леката пехота... всичко. Не ме оставяха на мира. Непрекъснато ми висяха на главата.

- Да - пламенно откликна Чарли и сърцето му радостно заби.

- Все им разправях, че нищо не знам, нищо не бих могъл да им кажа, че съм само един въшлив редник, просто една бройка с раница на гърба. Не ми вярваха. Лицето ми... болката... падах на колене и молех за морфин... те казваха после... след като съм им кажел, можело да получа морфин. Можело да бъда лекуван в добра болница... след като съм им кажел.

Сега ръката на Чарли беше тази, която стискаше. Тя виждаше студените сиви очи на Хокстетър и как той й посочва металната табличка, пълна с къдрави стърготини. "Мисля, че ти знаеш отговора... ако ги запалиш, веднага ще те заведа да видиш баща си. Можеш да бъдеш при него след две минути." Този мъж с обезобразеното лице й бе станал близък, този възрастен мъж, който се страхуваше от тъмното. Тя смяташе, че разбира през какво е преминал. Познаваше болката му. И Чарли мълчаливо заплака за него в мрака и някак сълзите й бяха и за нея самата... всичките непролети сълзи от последните пет месеца. Бяха сълзи на болка и ярост за Джон Рейнбърд, за баща й, за майка й, за нея самата. Те изгаряха и измъчваха.

Сълзите не бяха достатъчно беззвучни, за да минат незабелязани край радарните уши на Рейнбърд. Той с усилие потисна още една усмивка. О, да, лостът беше добре подпъхнат. Упорити и лесни сейфове, но не и невъзможни.

- Те просто не ми вярваха. Накрая ме хвърлиха в една дупка в земята и там беше винаги тъмно. Беше една малка... стаичка, с щръкнали корени през пръстта... и понякога можех да видя малко слънчева светлина на два-три метра височина. Те идваха - навярно техният командир - и той ме питаше дали съм готов вече да говоря. Той разправяше, че там долу съм побелявал като риба. Че лицето ми започвало да се инфектира и съм щял да получа гангрена и тя щяла да стигне до мозъка ми, той щял да изгние и аз да полудея, а после и да умра. Питаше ме дали бих желал да изляза от мрака и пак да видя слънцето. Аз го молех... просех... кълнях се в името на майка си, че нищо не знам. Тогава те се смееха, слагаха обратно дъските и ги покриваха с пръст. Бях жив погребан. Тъмнината... като тази...

Той издаде задавен звук и Чарли стисна по-здраво ръката му, за да му напомни, че е до него.

- Към стаичката имаше малък тунел, дълъг около два метра. Трябваше да ходя до края на тунела, за да... знаеш. И въздухът беше лош, а аз не преставах да мисля, че ще се задуша там долу в мрака, ще се задавя от миризмата на собствените си... - Рейнбърд простена. - Извинявай. Тия работи не са за разправяне пред дете.

- Няма нищо. Ако така ти става по-добре, всичко е наред.

Той премисли и реши да отиде още съвсем мъничко по-далеч.

- Изкарах пет месеца там, преди да ме разменят.

- Какво ядеше?

- Хвърляха ми прогнил ориз. И понякога паяци. Живи паяци. Едни много големи - дървесни паяци, предполагам. Аз ги гонех в тъмнината, убивах ги и ги ядях.

- Оо, отвратително.

- Те ме бяха превърнали в животно. - Рейнбърд замълча за момент, дишайки шумно. - Ти си много по-добре от мен, детко, но всичко се свежда до едно и също. Плъх в капан. Мислиш ли, че скоро ще оправят осветлението?

Тя дълго време не проговори и той изстина от страх да не е прекалил. Накрая Чарли каза:

- Няма значение. Нали сме заедно.

- О, да - съгласи се Рейнбърд, но изведнъж се сепна: - Нали няма да им кажеш? Ще ме уволнят, задето приказвам така. А имам нужда от тая работа. Човек, който изглежда като мене, има нужда от добра работа.

- Няма да им кажа.

Рейнбърд усети как лостът гладко се подпъхна още малко. Те вече имаха тайна помежду си.

Той я държеше в ръцете си.

Замисли се дали да не плъзне пръсти около врата й в мрака. Това беше крайната цел, разбира се - не техните глупави опити и игрите им за забавление. Тя... а може би след това той. Рейнбърд я харесваше, наистина я харесваше. Може дори да се влюбваше в нея. Като дойде времето да я изпрати отвъд, внимателно ще гледа в очите й през цялото време. И тогава, ако нейните очи му изпратят знака, който бе търсил толкова дълго, може би ще я последва. Да. Може би ще влязат заедно в истинския мрак.

Отвън, зад заключената врата, се плискаха напред-назад вълни от бъркотия, понякога близо, понякога далеч. Рейнбърд мислено си плю на ръцете и продължи да я обработва.

9

Анди нямаше никаква представа, че не дойдоха да го вземат, защото спирането на тока автоматично е заключило вратите. Той седя обезумял от страх неопределен период от време, сигурен, че сградата изгаря до основи, внушавайки си миризма на дим. Отвън бурята беше отминала и лъчите на късното следобедно слънце падаха косо срещу идващия здрач.

(тя е в опасност Чарли е в опасност)

Беше едно от предчувствията му - първото, което имаше след последния им ден в Ташмор. Мислеше, че ги е загубил заедно с тласъка, но явно не беше така, защото никога не бе имал по-ясно предчувствие от това - дори и в деня, когато убиха Вики.

Дали то означаваше, че и тласъкът си е още там, че изобщо не е изчезвал, а само се е крил?

(Чарли е в опасност)

Каква опасност?

Не знаеше. Но мисълта и страхът извикаха ясния й образ, очертан с всички детайли в мрака. И лицето й, с раздалечените сини очи и нежно начупената руса коса, извика като свой близнак такава вина... но "вина" беше твърде слаба дума за чувството му: то бе по-скоро ужас. Цялото време, откакто спря токът, той прекара в луда паника, и то единствено от страх за себе си. Дори не му мина през ума, че Чарли също трябва да е на тъмно.

"Не, те ще отидат и ще я изведат, сигурно са отишли и са я извели много отдавна. Чарли им е необходима. Чарли е техният коз."

Звучеше разумно, но задушаващата сигурност, че тя се намира в някаква ужасна опасност, не го напускаше.

Страхът му за нея го накара да забрави собствената си паника или поне да я направи по-търпима. Възприятията му отново се обърнаха навън и станаха по-целенасочени. Първото, което осъзна, беше, че седи сред локва от сода. Панталоните му бяха мокри и лепкави и той тихо изсумтя от отвращение.

Движение. Движението лекува страха.

Анди се надигна на колене, намери опипом изпуснатата кутия и я изпрати надалеч. Тя се търкулна с дрънчене по покрития с керамични плочки под. Той извади нова кутия от хладилника: гърлото му още бе пресъхнало. Дръпна пръстенчето, пусна го вътре и пи. Пръстенчето направи опит да се шмугне в устата му и той разсеяно го изплю обратно, без да спира, за да помисли, че само допреди малко това щеше да е достатъчно извинение за още петнайсет минути страх и треперене.

Затърси пипнешком вратата на кухнята, като плъзгаше свободната си ръка по стената. На етажа беше вече съвсем тихо и макар да чуваше по някой случаен далечен вик, в него нямаше нищо разстройващо или всяващо паника. Миризмата на дим е била халюцинация. Въздуха беше малко спарен, тъй като всички инсталации не работеха, откакто бе спрял токът, но нищо повече.

Вместо да прекоси всекидневната, Анди зави наляво и запълзя към спалнята. Внимателно намери пътя до леглото, постави кутията сода върху масичката до него и се съблече. Десет минути по-късно беше в чисти дрехи и се чувстваше много по-добре. Мина му през ума, че направи всичко това без някакви особени трудности, докато след спирането на тока пресичането на всекидневната му се видя като минаване през заредено минно поле.

(Чарли.. какво не е наред с Чарли?)

Но всъщност нямаше чувството, че нещо с нея не е наред, а само, че е в опасност от нещо, което става сега. Ако можеше да я види, щеше да я попита какво...

Засмя се горчиво в тъмнината. Да, точно така. И налъмите щяха да цъфнат, и върбите да родят грозде. Можеше да си пожелае и луната в стъклен буркан. Можеше да...

За момент мислите му спряха напълно, а после се задвижиха отново; но по-бавно и без горчивина.

Можеше да си пожелае и да вдъхва повече самоувереност на плахи бизнесмени.

Можеше да си пожелае и да превръща дебели жени в слаби.

Можеше да си пожелае и да ослепи единия от убийците, отвлекли Чарли.

Можеше да си пожелае и тласъкът да се върне.

Ръцете му бяха заети с покривката на леглото - дърпаха, мачкаха, попиваха - явно мозъкът му изпитваше почти несъзнателна нужда от постоянни сетивни сигнали. Нямаше никакъв здрав разум в надеждата тласъкът да се върне. Той беше изчезнал. Не би могъл по-успешно да проправи с тласък пътя си до Чарли, отколкото до Северния полюс. Тласъкът си бе отишъл.

(Беше ли?)

Съвсем неочаквано Анди се усъмни. Част от него - някаква много дълбока част - може би просто отказа да се съобразява с решението на неговото съзнание да следва пътя на най-малкото съпротивление и да им дава каквото поискат. Може би някаква дълбока част от него отказа да продължи да се предава.

Седеше и попиваше покривката на леглото, не преставаше да плъзга дланите си по нея. Дали беше истина, или желанието му бе предизвикало едно внезапно и недоказуемо предчувствие? Самото предчувствие можеше да е фалшиво като възникналия от чист страх дим, който си бе мислил, че усеща.

Нямаше как да провери предчувствието, а и тук определено нямаше кого да тласне.

Той си изпи содата.

Да допуснем, че тласъкът наистина се е върнал. Той не е някакво универсално лекарство: Анди най-добре го знаеше. Би могъл да даде много малки тласъчета или три-четири силни тласъка, преди да се довърши. Може и да се добере до Чарли, но възможността да се измъкне оттук е не по-голяма от възможността на една снежинка да оцелее в ада. Единственото, което ще постигне, е да се тласне в гроба с мозъчен кръвоизлив (и при тази мисъл пръстите му автоматично се плъзгаха към предишните безчувствени места по лицето му).

А оставаше и торазинът, с който го тъпчеха. Липсата му - закъснението на дължимата доза, когато спря токът - изигра голяма роля за изпадането му в паника, знаеше си го. Дори сега, когато се владееше по-добре, той искаше този торазин и спокойния унес, който му носеше. В началото го държаха по цели два дни без торазин преди всеки опит. Резултатът беше постоянно нервно напрежение и слаба депресия, подобно на плътни облаци, които сякаш никога няма да се вдигнат... а тогава още не бе така хлътнал, както сега.

- Погледни истината в очите, ти си наркоман - прошепна той.

Не можеше да каже дали наистина е така. Знаеше, че има физиологично пристрастяване, както към никотина и хероина, което причинява физиологични промени в централната нервна система. А има и психологично пристрастяване. Един негов съученик, на име Бил Уолис, ставаше много, много нервен без своите три или четири кока-коли на ден, а старият му приятел от университета Куинси беше маниак на тема пържени картофки - и те трябваше да бъдат от една рядка новоанглийска марка "Хъмпти-Дъмпти": никой друг вид не го задоволяваше. Анди определяше такива прояви като психологично пристрастяване. Той не знаеше дали неговият копнеж по хапчето е физиологичен или психологичен: знаеше само, че има нужда от него, действително има нужда от него. Самата мисъл за синьото хапче в бялата чинийка накара устата му да пресъхне отново. Вече не го държаха по четирийсет и осем часа без опиата преди опит. Дали чувстваха, че не би могъл да издържи толкова, без да го хване истерия, или просто минаваха през различните фази на експеримента?

В резултат пред него стоеше един жестоко ясен и неразрешим проблем: не може да тласка, зареден с торазин, а пък няма достатъчно воля, за да го откаже (и, разбира се, ако го хванат да го отказва, хубава работа ще им отвори, нали? - направо прекрасна). Щом му донесат синьото хапче в бялата чинийка, след като всичко свърши, той ще го вземе. И малко по малко пак ще си утъпче пътя до спокойната, устойчива апатия, в която се намираше, когато токът спря. Всичко това бе просто едно нереално, незначително отклонение. Съвсем скоро пак ще си гледа "Клуб ХИГ" и Клинт Истуд в "Програма по домовете" и ще си похапва прекалено често от винаги добре заредения хладилник. И пак ще пълнее.

(Чарли, Чарли е в опасност, Чарли има голям проблем, заплашва я страшна беда)

Ако е така, той не може нищо да направи. А дори и да може, дори да има някакъв начин да ги измъкне оттук - налъмите да цъфнат и върбите да родят грозде, защо не, по дяволите? - всякакво окончателно решение относно бъдещето на Чарли си оставаше все така далечно, както винаги.

Той пак си легна, разперил ръце и крака. Малкото отделение в мозъка му, което сега се занимаваше изключително с торазина, продължаваше неспокойно да вдига врява.

В настоящето нямаше решение и затова той се понесе към миналото. Видя как двамата с Чарли тичат по Трето Авеню в някакъв кошмар със забавени движения - едър мъж с протрито, кадифено яке и малко момиченце в червено и зелено. Видя Чарли, с напрегнато и бледо личице и стичащи се по бузките й сълзи, след като взе монетите от телефоните на летището... и подпали обувките на някакъв войник.

Мислите му отплуваха дори още по-назад, до кантората им в Порт Сити, Пенсилвания, и мисис Гърни. Тъжната, дебела мисис Гърни, дошла в кантората на курса за отслабване в зелен костюм с панталон, стиснала здраво старателно изписаната реклама, идея всъщност на Чарли. "Или вие ще отслабнете, или следващите шест месеца ние ще ви купуваме продуктите."

Мисис Гърни, която родила на своя съпруг диспечер четири деца между 1950-а и 1957-а. Сега децата й пораснали и се отвращавали от нея, и съпругът й се отвращавал от нея и се срещал с друга жена, а тя го разбирала, защото Стан Гърни все още бил представителен, жизнен, енергичен мъж на петдесет и пет, а тя бавно натрупала седемдесет килограма след заминаването на предпоследното дете за колежа, тръгнала от шейсет, колкото тежала на сватбата си, до едно кръгло сто и трийсет сега. Тя влезе, чудовищно раздута и отчаяна в зеления си костюм, със задник почти колкото бюро на банков директор. Щом наведе глава към чантата си, за да намери чековата си книжка, трите й гуши станаха шест.

Той я записа в един клас с още три дебелани. Правеха гимнастика и прилагаха една лека диета - указания и за двете бе намерил в обществената библиотека; водеха безобидни разговори, които Анди обяви за "препоръчителни" - и от време на време ги тласваше със средна сила.

Мисис Гърни спадна от сто и трийсет на сто и двайсет, а после и на сто и петнайсет, признавайки със смесено чувство на страх и възхищение, че вече сякаш не й се яде толкова. Допълнителното просто не й изглеждало вкусно. Преди винаги си държала безброй неща за похапване в хладилника (и понички в кутията за хляб, и две-три кексчета с извара в камерата) за вечерите пред телевизора, но сега някак си... е, звучи почти невероятно, но... непрекъснато забравяла, че са там. А отвсякъде чувала, че когато си на диета, можеш да мислиш само за ядене. Определено не се чувствала като сега, когато опитала да спазва диетата от "Стражи на теглото".

И останалите три жени в групата откликнаха със същата пламенност. Анди просто стоеше отстрани и ги наблюдаваше с нелепо бащинско чувство. И четирите бяха изумени и очаровани от общото си преживяване. Упражненията за раздвижване, които им се виждали толкова досадни и болезнени преди, сега изглеждаха почти приятни. А съществувал и този странен подтик да ходят. Всички заявяваха, че ако не се поразходят хубавичко през деня, се чувстват някак разстроени и неспокойни. Мисис Гърни призна, че добила навика да отива пеш до центъра на града и обратно всеки ден, макар че това правело общо над три километра. Преди винаги взимала автобуса, което определено било разумно, тъй като спирката се намирала точно пред къщата й.

Но единствения път, когато го взела сега - защото краката наистина много я болели, - се почувствала толкова притеснена, че слязла на втората спирка. И с другите било същото. Но всички те благославяха Анди Макджий, въпреки мускулната треска и другите дребни неприятности.

Мисис Гърни свали теглото си до сто и пет при трето мерене, а до завършването на шестседмичния курс - до деветдесет и пет килограма. Съпругът й бил изумен от случилото се, особено след провала й с безброй диети и курсове. Той настоявал да отиде на лекар - страхувал се да няма рак. Не вярвал, че е възможно да се свалят трийсет и пет килограма за шест седмици по естествен път. Тя показа на Анди пръстите си, зачервени и изпободени от шев, защото й се налагало постоянно да си свива дрехите. А после се хвърли на шията му (като едва не му счупи гръбнака) и плака на рамото му.

Неговите възпитанички обикновено му се обаждаха, също както бившите му студенти, подхванали успешна кариера, идваха поне веднъж - някои, за да му кажат благодаря, а други просто да се изфукат: "Гледай, ученикът е надминал учителя си"... нещо, което едва ли е толкова необичайно, колкото си въобразяват, мислеше си понякога Анди.

Но мисис Гърни беше от първите. Тя му се обади да му благодари от сърце само около десет дни преди Анди да се почувства под наблюдение в Порт Сити. И преди да изтече месецът, потеглиха с Чарли към Ню Йорк.

Мисис Гърни все още беше едра жена: човек забелязваше смайваща разлика само ако я бе виждал преди. Когато се премери този последен път, се оказа, че теглото й е спаднало до осемдесет и пет килограма. Но не точният брой на килограмите беше важното, разбира се. Важното бе, че тя продължаваше да слабее със същото равномерно темпо от шест килограма на седмица, плюс минус един, и постепенно намалявайки темпото щеше да сваля още, докато стигнеше до шейсет-седемдесет килограма. Нямаше да има експлозивна декомпресия, нито пък продължително отвращение към храната, неща, които понякога водят до anorexia nervosa. Анди искаше да изкара малко пари, но без да убива никого с това.

- Вас трябва да ви обявят за национално богатство - заяви мисис Гърни, след като разказа на Анди, че отново се е сближила с децата и съпруга си. Анди се усмихна и й благодари, но сега, легнал върху леглото си в тъмнината, полузадрямал, той си помисли, че в известен смисъл точно това беше станало с него и Чарли: обявили ги бяха за национално богатство.

И все пак талантът му не е само за зло. Не е, щом може да помогне на една мисис Гърни.

Той леко се усмихна.

И усмихнат заспа.

10

Като се събуди, не помнеше никакви подробности от съня. Търсеше нещо. Намираше се в някакъв лабиринт от коридори, осветени само с мътночервени алармени светлини. Отваряше врати на празни стаи и пак ги затваряше. В някои от стаите бяха разхвърляни топки смачкана хартия, а в една от тях имаше прекатурена настолна лампа и съборена картина. Чувстваше, че се намира в някакво съоръжение, което е трябвало да бъде затворено и експедирано с дяволска бързина.

"Разбира се, че няма да има болка - каза си той. - Няма, защото е насън. Ще платиш по-късно. Болката ще дойде по-късно."

Изнесе кутията от стаята, в която я бе намерил. Трябваше да я занесе на някакво място, но не знаеше на какво и къде е то...

"Ще го познаеш, като го видиш" - прошепна подсъзнанието му.

И така, понесе кутията или сандъчето нагоре и надолу по безкрайните коридори, с безболезнено обтегнати мускули и втвърдени вратни жили под тежестта; и макар мускулите да не го боляха, усети първите признаци на започващо главоболие.

"Мозъкът е мускул - прозвуча като лекция в главата му, а лекцията се превърна в песен, в детска песничка на малко, подскачащо момиченце. - Мозъкът е мускул, който може да помести света. Мозъкът е мускул, който може да помести..."

Сега всички врати бяха като вратите в метрото, леко издути навън, с големи прозорци; всички прозорци имаха заоблени ъгли. Зад тези врати (ако бяха врати) той видя хаос от гледки. В една стая доктор Уонлес свиреше на огромен акордеон. Приличаше на побъркан Лорънс Уелк, с тенекиена чашка с моливи и надпис, закачен на вратата: НИКОЙ НЕ Е ПО-СЛЯП ОТ ОНЗИ, КОЙТО НЕ ЖЕЛАЕ ДА ВИЖДА. През друг прозорец съзря момиче в бял кафтан да пищи и стремително да се носи през въздуха от стена към стена и Анди забързано го отмина. През друга видя Чарли и реши, че това е някакъв пиратски сън - заровено съкровище, йо-хохо и така нататък, - защото тя разговаряше май с дългия Джон Силвър. Мъжът имаше папагал на рамото си и превръзка на едното око. Той й се хилеше така мазно и фалшиво приятелски, че Анди се разтревожи. Сякаш за да затвърди безпокойството му, едноокият пират обви с ръка раменете на Чарли и извика дрезгаво: "Ние ще ги бием някой ден, детко!"

Анди искаше да спре и да чука по стъклото, докато привлече вниманието на Чарли - тя гледаше пирата като хипнотизирана. Искаше да се увери, че тя не се хваща на хитростите на този странен мъж и знае, че той не е това, за което се представя.

Но не можеше да спре. Влачеше тази проклета

(кутия? сандъче?)

към

(???)

Но той ще разбере, като му дойде времето.

Мина покрай десетки други стаи - не си спомняше всичко, което видя - и се озова в дълъг, пуст коридор, който завършваше с гола стена. Но не съвсем гола; в самия й център имаше нещо, някакъв голям стоманен правоъгълник, подобен на прорез в пощенска кутия.

Тогава видя написаното с релефни букви върху него и разбра.

ЗА ОТПАДЪЦИ, пишеше там.

И неочаквано до него се озова мисис Гърни, една слаба и хубава мисис Гърни, с прекрасна фигура и стегнати крака, създадени сякаш за да танцуват на някоя тераса, докато звездите избледнеят и зората като приятна мелодия залее от изток небето. Човек никога не би могъл да предположи, помисли си той очарован, че някога си е шила дрехите при Омар, палаткаджията.