Стивън Кинг Подпалвачката

Кап замълча. Той замислено гледаше ръба на бюрото си през рамо. Слушалката леко увисна встрани от ухото му.

- Кап? Там ли си?

Тихо, ясно и зловещо в този малък и уютен кабинет: Ссссс...

- По дяволите, май ни прекъснаха - промърмори Пък. - Кап? Ка...

- Още ли сечеш топката, стари приятелю? - попита Кап.

Пък се разсмя.

- Шегуваш ли се? Като умра, ще ме погребат в скапаното игрище. За момент си помислих, че са ни прекъснали.

- А, не. Пък, на Хаваите има ли змии?

Сега беше ред на Пък да направи пауза.

- Я повтори.

- Змии. Отровни змии.

- Аз... пфу, проклет да съм, ако знам. Мога да проверя, ако е важно... - Съмнението в тона на Пък намекваше, че Кап има на разположение около пет хиляди шпиони, за да проверяват подобни работи.

- Не, няма нужда - Кап отново притискаше слушалката плътно към ухото си. - Просто си мислех на глас. Остарявам сигурно.

- Не и ти, Кап, с твоя авантюризъм.

- Мда, може би. Благодаря, добри приятелю.

- Нищо не ми струва. Радвам се, че се измъкваш за малко. Никой не го заслужава повече от теб след последната година, която изкара. - Той имаше предвид Джорджия, разбира се; не му беше известно за Макджий. Което означава, помисли си уморено Кап, че не знае и половината.

Той започна да се сбогува и тогава добави:

- Между другото, Пък, къде ще спира да зарежда самолетът? Имаш ли някаква представа?

- Дърбан, Илинойс - веднага отвърна Пък. - Край Чикаго.

Кап му благодари и затвори. Пръстите му пак се плъзнаха към листчето в джоба му и го докоснаха. Погледът му попадна върху бележката на Хокстетър. От нея се разбираше, че момиченцето е било страшно разстроено. Може би няма да е излишно, ако слезе и поговори с него, малко да го поуспокои. Той се приведе напред и натисна бутона на секретарската уредба.

- Да, Кап?

- Ще сляза долу за малко. Връщам се след около трийсет минути.

- Добре.

8

Петнайсет минути след тръгването на Кап, Чарли лежеше върху леглото си, а в ума й кипеше водовъртеж от смайване, страх и объркани предположения. Тя буквално не знаеше какво да мисли.

Той говореше така гладко и убедително, че тя мигновено загуби доверие в него.

Кап й каза колко бил обезпокоен Хокстетър от нейната закана, че с опитите е свършено, докато не види баща си. Чарли потвърди, че е така, и не каза нищо повече, упорито запази мълчание... най-вече от страх. Ако се впуснеш да разискваш доводите си със сладкодумец като този Кап, той може да ги обори един по един, докато започне да ти се струва, че черното е бяло и бялото - черно. Голото искане беше по-добро. По-безопасно.

Но той я изненада.

- Щом като така смяташ, добре. - Смаяното й изражение трябва да беше доста комично, защото Кап тихо се разсмя. - Ще са необходими известни приготовления, но...

При думите "известни приготовления" лицето й пак помръкна.

- Никакво палене повече - отсече тя. - Никакви опити. Дори тези "приготовления" да ви отнемат десет години.

- О, не вярвам да отнемат чак толкова много - отговори той, без да се подразни. - Просто аз отговарям пред някои хора, Чарли. А и едно такова място се ръководи с доста писане. Но на теб няма да ти се наложи и свещ да запалиш, докато уреждам тези неща.

- Добре - съгласи се тя с безразличие, без да му вярва, без да вярва, че има намерение да "приготвя" каквото и да било. - Защото няма да го направя.

- Смятам, че ще успея да уредя всичко до... сряда. Да, до сряда със сигурност.

Той изведнъж млъкна. Главата му леко се наклони, сякаш се вслушваше в нещо само малко по-пискливо, за да може да го долови и тя. Чарли го загледа озадачена, реши да го попита добре ли е и тогава изведнъж прехапа устни. Имаше нещо... нещо почти познато в начина, по който седеше.

- Наистина ли мислите, че ще мога да го видя в сряда? - плахо попита тя.

- Да, така мисля - Кап се размърда в стола си и тежко въздъхна. Погледът му улови нейния и по устните му се разля лека удивена усмивка... също позната. Без абсолютно никаква връзка той каза: - Татко ти слабо играе голф, нали?

Чарли премигна. Доколкото й беше известно, баща й през живота си не беше докосвал стик за голф. Тя се приготви да го каже... но в този момент се сети и през нея премина зашеметяваща взривна вълна от объркани чувства.

(Мистър Мърл! Той е като мистър Мърл!)

Мистър Мърл беше един от татковите й чиновници в Ню Йорк. Обикновено дребно човече със светлоруса коса, очила с розови рамки и приветлива, свенлива усмивка. Той бе дошъл да получи повече самоувереност, като всички останали. Работеше в застрахователна компания, банка или нещо подобно. И по едно време татко се бе разтревожил много за мистър Мърл. Заради "рик-о-шет". Получавал се от използването на тласъка. Имал нещо общо с някакъв разказ, прочетен някога от мистър Мърл. Тласъкът, с който татко му вдъхнал повече самоувереност, го накарал да си спомни онзи разказ по лош начин, начин, който го разболявал. Татко каза, че "рик-о-шетът" идвал от онзи разказ и подскачал из главата на мистър Мърл като топка за тенис, само че вместо накрая да спре, както би направила една топка за тенис, споменът за онзи разказ щял да става все по-силен и по-силен, докато мистър Мърл се разболеел съвсем. Чарли обаче се досещаше, че татко се страхува да не стане нещо по-лошо от това да се разболее, той се страхува да не умре. Затова една вечер бе задържал мистър Мърл след другите и го бе тласнал да повярва, че изобщо не е чел онзи разказ. И мистър Мърл се бе оправил. Татко веднъж беше споменал, че се надява мистър Мърл никога да не отиде да гледа филма "Ловецът на елени", но не бе обяснил защо.

Но преди татко да го оправи, мистър Мърл бе изглеждал така, както сега изглеждаше Кап.

Тя изведнъж почувства увереност, че баща й е тласнал този човек, и я връхлетя вълнение със силата на ураган. След като не беше чувала нищо за него, освен общите сведения, които понякога й носеше Рейнбърд, след като не бе го виждала и не знаеше къде е, сега сякаш по някакъв чуден начин изведнъж баща й се озова при нея в тази стая и й каза, че всичко е наред и той е наблизо.

Кап внезапно се изправи.

- Е, аз ще тръгвам. Но ще наминавам, Чарли. И не се тревожи.

Тя искаше да му каже да не си отива, да й разкаже за баща й, къде е той, добре ли е... но езикът й сякаш залепна за небцето.

Кап стигна до вратата и се спря.

- О, за малко щях да забравя. - Той се върна при нея, извади от вътрешния си джоб сгънато листче и й го подаде. Тя вцепенено го взе, хвърли му един поглед и го пъхна в джоба на роклята си. - И като излизаш да яздиш оня кон, внимавай за змии - поверително я посъветва той. - Когато кон види змия, втурва се да бяга. Винаги. Ще...

Кап млъкна, вдигна ръка към слепоочието си и го потърка. За миг изглеждаше стар и объркан. После леко поклати глава, сякаш си бе загубил мисълта. Пожела й довиждане и си излезе.

Чарли дълго остана на мястото си, след като Кап си отиде. После извади бележката, разгъна я, прочете какво беше написано и всичко се промени.

9

Чарли, безценна моя...

Второ: ако всичко върви така, както го планирам - както се надявам, - ние ще се махнем оттук следващата сряда. Човекът, който ти даде тази бележка, е на наша страна, макар и да не го знае... разбра ли ме?

Трето: искам от теб да бъдеш в конюшнята в един часа в сряда следобед. Не ме е грижа как ще го постигнеш - съгласи се на още един опит, ако е необходимо. Но бъди там.

Четвърто: най-важното - не се доверявай на Джон Рейнбърд. Това сигурно ще те разстрои. Знам, че си му вярвала. Но той е много опасен човек, Чарли. Никой не може да те обвини за доверието ти към него - Холистър казва, че е бил достатъчно убедителен, за да спечели академична награда. Но чуй следното: той е ръководел мъжете, които ни заловиха при къщата на деди. Надявам се да не се разстроиш прекалено много, но доколкото те познавам, вероятно точно това ще стане. Не е шега да откриеш, че някой те е използвал за собствените си цели. Слушай, Чарли: ако Рейнбърд се завърти наоколо - а той вероятно ще го направи, - много е важно да смята, че чувствата ти към него са непроменени. Той ще бъде отстранен от пътя ни в сряда следобед.

Отиваме в Лос Анджелес или Чикаго, Чарли, и мисля, че знам как да уредя пресконференция за нас. Имам един стар приятел на име Куинси, на когото разчитам да ни помогне и вярвам - трябва да вярвам, че ще успее, ако мога да вляза във връзка с него. Една пресконференция ще означава цялата страна да знае за нас. Пак може да поискат да ни задържат някъде, но ще имаме възможност да бъдем заедно. Надявам се, че ти все още го желаеш толкова силно, колкото и аз.

Нямаше да е толкова лошо, ако не те караха да палиш с изцяло престъпни намерения. Ако се съмняваш дали трябва отново да бягаме, помни, че е за последен път... и майка ти би го искала.

Липсваш ми, Чарли, и много те обичам.

Татко

Джон?

Джон?

Спомни си как вдигна поглед от Некромант онзи първи път и видя усмивката на Джон... нещо в тази усмивка не й хареса. Спомни си, че никога не е имала истинско интуитивно усещане за него, сякаш беше затворен или... или...

Чарли се опита да отхвърли мисълта,

(или мъртъв отвътре)

но тя не желаеше да си отиде.

Той не е такъв. Не е! Ужасът му по време на късото съединение. Историята за стореното му от онези конгци. Възможно ли бе да е лъжа? Възможно ли бе с това съсипано лице като потвърждение?

Тя мяташе наляво-надясно глава по възглавницата, наляво-надясно в безкрайно несъгласие. Не искаше да мисли за това, не искаше, не искаше.

А не можеше да престане.

Да допуснем... да допуснем, че са предизвикали късото съединение. Или да допуснем, че то е станало само... а той го е използвал?

(НЕ! НЕ! НЕ! НЕ!)

Но мислите вече се бяха изплъзнали от контрола на съзнанието й и с някаква неумолима, студена решителност обикаляха този болезнен въпрос. Тя беше умно момиче и внимателно проследяваше логичната си верига, брънка по брънка, повтаряйки си ги, както горчиво каещ се грешник сигурно повтаря ужасните си молитви на пълно откровение и отчаяние.

Спомни си един филм, който бе гледала някога по телевизията, "Старски и Хъч". В него напъхаха в затвора едно ченге, в килията на лошия човек, който знаеше всичко за обирите. Ченгето, което се преструваше на затворник, бе тяхната "връзка".

Джон Рейнбърд "връзка " ли е?

Баща й твърди, че да. А защо да я лъже баща й?

На кого вярваш? На Джон или на татко? На татко или на Джон?

Не, не, не повтаряше постоянно, монотонно съзнанието й... без никакъв ефект. Измъчваха я съмнения, каквито никое осемгодишно момиченце не би трябвало да понася. И когато заспа, дойде и сънят. Само че този път видя лицето на силуета, който закриваше светлината.

11

- Добре де, какво има? - свадливо попита Хокстетър.

Пристигна изплашен, задъвкал хапче, за да уталожи кипенето на киселините в стомаха си. Бе целунал жена си за довиждане и в отговор на вдигнатите й вежди беше обяснил, че е възникнал дребен проблем с едно от съоръженията и ще се върне веднага. Зачуди се какво ли би казала, ако знаеше, че "дребният проблем" може всеки момент да го убие.

Сега стоеше тук, загледан в призрачния инфрачервен монитор, с който наблюдаваха Чарли, когато лампите бяха изгасени, и отново копнееше всичко вече да е свършило и момиченцето да е отстранено. Той никога нямаше да се съгласи на това, ако цялата работа беше един академичен проблем, изложен в поредица от сигурни папки. Но истината беше горяща стена от сгуробетонови блокчета; истината беше точкова температура от над шестнайсет хиляди градуса; истината беше, че Брад Хаук заговори за силите, които движат механизма на вселената; и истината беше, че той ужасно се страхуваше. Имаше чувството, че седи върху нестабилен атомен реактор.

Дежурният, Нири, се обърна при влизането на Хокстетър.

- Кап слезе да я посети около пет - докладва той. - Тя дори не побутна вечерята. Легна си рано.

Хокстетър погледна монитора. Чарли неспокойно се въртеше на ръба на леглото си, напълно облечена.

- Май сънува кошмар.

- По-скоро цяла серия от кошмари - мрачно се съгласи Нири. - Обадих се, защото температурата вътре се повиши с три градуса през последния час.

- Не е много.

- Много е, когато топлината в стаята се контролира по начина, по който се контролира в тази. Няма съмнение, че тя го прави.

Хокстетър обмисли чутото, хапейки кокалчетата си.

- Смятам, че някой трябва да влезе там и да я събуди - завърши Нири, стигнал накрая до същността.

- Затова ли ме докара тук? - изкрещя Хокстетър. - За да събудя едно дете и да му дам чаша топло мляко?

- Не исках да надхвърлям пълномощията си - студено отвърна Нири.

- Добре - преглътна останалото Хокстетър. Момиченцето трябваше да бъде събудено, ако температурата продължи да се покачва, а в случай че е достатъчно изплашена, съществува реалната опасност да тласне по първия човек, когото види, като отвори очи. В края на краищата те се бяха заели да премахнат задръжките на пирокинетичната й способност и напълно бяха успели.

- Къде е Рейнбърд? - попита той.

Нири вдигна рамене.

- На лов за невестулки в Уинипег, доколкото знам. Но по отношение на нея, той не е на работа. Мисля, че ще стане доста подозрителна, ако се появи с...

Електронният термометър, вграден в контролното табло на Нири, присветна един нов градус, поколеба се, после в бърза последователност светна още два пъти.

- Някой трябва да влезе там - настоя Нири с малко по-несигурен глас. - Вътре вече е двайсет и четири. Ами ако вземе да избухне?

Хокстетър се опита да измисли какво да направи, но мозъкът му сякаш се бе вледенил. Той вече обилно се потеше, но устата му бе пресъхнала като вълнен чорап. Искаше му се да си бъде вкъщи, отпуснат в удобния си фотьойл и да гледа как Джеймс Бонд преследва СМЕРШ или каквото, по дяволите, и да е. Не искаше да се намира тук. Не искаше да гледа червените номерца под малкото стъклено квадратче и да очаква внезапно да се втурнат нагоре в десетки, петдесетки и стотици, както когато стената от сгуробетонови блокчета...

Мисли! - изкрещя на себе си той. - Какво ще правиш? Какво...

- Тя току-що се събуди - прошепна Нири.

Двамата съсредоточено загледаха монитора. Чарли беше свалила крака на пода и седеше с наведена глава, подпряла бузи с длани, с паднала над лицето й коса. След миг тя стана и отиде в банята с безизразна физиономия и почти затворени очи - по-скоро спяща, отколкото будна, реши Хокстетър.

Нири щракна едно от ключетата и мониторът за банята заработи. Сега, на светлината на флуоресцентната лампа, картината беше ярка и контрастна. Хокстетър очакваше тя да отиде до тоалетната, но Чарли просто спря до вратата и се загледа в чинията.

- О, Дево Марийо, вижте! - промърмори Нири.

Водата в тоалетната чиния бе започнала леко да вдига пара. Това продължи повече от минута (1,21 по отчетите на Нири), после Чарли отиде до тоалетната, пусна водата, изпи две чаши вода и се върна в леглото. Този път сънят й изглеждаше по-спокоен и дълбок. Хокстетър погледна термометъра и видя, че е спаднал с два градуса. Докато го гледаше, спадна още, до двайсет и един - само един градус над нормалната температура на апартамента.

Той остана с Нири до след полунощ.

- Отивам вкъщи да си лягам. Ще опишеш всичко, нали?

- За това ми се плаща - отговори безизразно Нири.

Хокстетър се прибра. На следващия ден написа доклад, в който намекваше, че независимо какви знания ще получат от по-нататъшните опити, трябва да ги съпоставят с евентуалните рискове, които по негово мнение нарастват твърде бързо, за да ги посрещат спокойно.

12

Чарли не си спомняше почти нищо от нощта. Помнеше, че й стана горещо и отиде да се освободи от топлината. Помнеше и съня, но съвсем бегло - чувството на свобода,

смесено с чувство на страх и загуба. Това е било неговото лице, било е лицето на Джон през цялото време. И може би тя го е знаела. Може да го е знаела

(пожар в гората не закачай конете моля те не закачай конете)

през цялото време.

Когато се събуди на следващата сутрин, страхът, объркването и опустошението бяха започнали своето вероятно неизбежно превъплъщение в блестящ и твърд кристал на гняв.

"По-добре ще е да не се пречка в сряда - помисли си тя. - Просто ще е по-добре. Ако действително е направил всичко това, по-добре ще е да не се приближава до татко и до мен в сряда."

13

Рейнбърд влезе късно същата сутрин, подкарал количката си с почистващите препарати, парцали, гъби и метли. Бялата му униформа на чистач се полюшваше около него.

Чарли седеше на дивана и разглеждаше книжка с картинки. Тя вдигна очи, а лицето й в този първи миг остана бледо, сериозно... и предпазливо. Кожата изглеждаше твърде силно опъната над скулите й. После тя се усмихна. Но това не е обичайната й усмивка, помисли си Рейнбърд.

- Здравей, Джон.

- Не изглеждаш особено розово тази сутрин, Чарли, прощавай, че ти го казвам.

- Не спах много добре.

- О, тъй ли? - Той знаеше, че е така. Онзи глупак Хокстетър почти се беше подмокрил, задето насън бе вдигнала температурата в стаята с пет шест градуса. - Съжалявам. Нещо заради татко ти ли?

- Предполагам - тя затвори книгата и се изправи. - Май ще ида да полегна малко. Нещо нямам настроение нито за приказки, нито за нищо.

- Естествено. Отивай.

Той я проследи с поглед и щом вратата се затвори, се запъти към кухнята да си напълни кофата. Имаше нещо в начина, по който го погледна. В усмивката. Тя не му хареса. Изкарала е тежка нощ, добре. На всеки му се случва понякога и на другата сутрин се сопва на жена си или гледа право през вестника. Нормално. Но... нещо в него започна да вдига тревога. От седмици не го беше гледала по този начин. Тази сутрин не се втурна към него нетърпелива и радостна да го види и това също не му харесваше. Днес беше останала на разстояние. Усети безпокойство. Може и да беше последица от тежката нощ и възможно бе лошите сънища предишната нощ да са били предизвикани от нещо в храната, но все едно, той се обезпокои.

А и още нещо му се въртеше в главата: вчера късно следобед бе идвал да я види Кап. Никога преди не бе имало подобен случай.

Рейнбърд остави кофата на земята и топна парцала на дръжка вътре. Намокри го, изстиска го и започна да бърше пода с дълги, бавни движения. Обезобразеното му лице беше спокойно и отпуснато.

Дали си идвал да ми забиеш ножа в гърба, Кап? Сметнал си, че ти стига толкова? Или пък прости си плюл на мен?

Ако последното беше вярно, значи сериозно е сгрешил в преценката си за Кап. Хокстетър е едно. Опитът на Хокстетър със сенатски комисии се свежда почти до нула: копване тук, копване там. Подкрепителни одобрения. Той може да си позволи лукса да се отдава на страха си. Кап не може. Кап знае, че няма такова нещо като "достатъчно доказателства", особено когато става дума за толкова потенциално (разбирай "сигурно") избухлив материал като Чарли Макджий. И Кап ще иска не просто влагане на капитали, като се яви на онова закрито заседание - от устните му ще се отрони най-страшната и тайнствена от всички бюрократични фрази: дългосрочно влагане на капитали. А на заден план, непроизнесен, но възможен, ще стои изводът за евгениката. Рейнбърд предполагаше, че накрая Кап ще намери за невъзможно да избегне присъствието на група сенатори тук, долу, които да гледат изпълненията на Чарли. Може би ще им позволи да водят децата си, помисли си Рейнбърд, докато миеше. По-интересно е от тренираните делфини в "Света на морето".

Кап знае, че има нужда от цялата помощ, която успее да получи. Защо тогава е слизал снощи при нея? Защо клати лодката?

Рейнбърд изстиска парцала и загледа как мръсната вода изтича обратно в кофата. Той хвърли поглед през отворената кухненска врата към затворената врата на спалнята. Чарли го бе затворила отвън и това не му харесваше.

Правеше го много, много нервен.

14

В тази вечер, понеделник, в началото на октомври, откъм юг нахлу умерено силен вятър и развя дрипави черни облаци пред пълната луна, която се излежаваше като бременна жена точно над хоризонта. Първите листа с лек шум падаха върху спретнато подстриганата трева по земите на Арсенала, за да бъдат събрани на сутринта от неуморимата армия на градинарите. Някои с въртене падаха над езерцето с патиците, където се понасяха като малки лодки. Във Вирджиния пак бе настъпила есен.

Кап си беше вкъщи в Лонгмънт Хилс. Както и вечерта, когато Рейнбърд му беше на гости, той пиеше бренди и от стереото се лееше тиха музика. Тази вечер - Шопен. Кап седеше на дивана. Срещу него, облегната под две копия на Ван Гог, се намираше старата му и издраскана чанта за голф. Той я донесе от мазето, където се бяха струпали купища спортни принадлежности през дванайсетте години, в които живя тук с Джорджия, докато не се намираше със задача някъде другаде по света. Донесе чантата за голф в хола, защото напоследък, изглежда, не можеше да изкара голфа от ума си. Голфа и змиите.

Донесе чантата за голф с намерение да извади всички стикове и да ги огледа, да ги докосне, да провери дали това няма да успокои мислите му, но един от стиковете започна да прилича на... е, звучи невероятно (абсурдно всъщност), но един от стиковете сякаш помръдна. Като че ли изобщо не беше стик за голф, а змия, отровна змия, изпълзяла там вътре...

Кап пусна чантата до стената и избяга. Половин чаша бренди успокои треперещите му ръце. Когато чашата свърши, той беше в състояние да си внуши, че те не са треперили изобщо.