Стивън Кинг Подпалвачката

След като научи за Рейнбърд, първата му мисъл беше надежда да го срещне: такова огромно удоволствие би му доставило тласването на човека, стрелял по Чарли с упойващата стреличка, а след това и успял да я измами по един дори още по ужасен начин; да го накара да допре пистолета до слепоочието си и да натисне спусъка. Но вече не искаше да среща Рейнбърд. Не искаше никакви изненади. Безчувствените петънца по лицето му се бяха свили до размера на убодено от карфица, но все още си стояха там - едно напомняне, че ако му се наложи да прекали с тласъка, най-вероятно ще се убие.

Той искаше само всичко да мине гладко.

Малкото му вещи за съжаление бяха прибрани прекалено бързо и той остана без никаква друга работа, освен да седи и да чака. Мисълта, че скоро пак ще види дъщеря си, беше като малко топло въгленче в съзнанието му.

На него също един часът му се струваше на цяла ера разстояние.

3

Тази нощ Рейнбърд не спа изобщо. Той се върна от Вашингтон почти в пет и половина сутринта, прибра кадилака си в гаража, седна пред кухненската маса и започна да пие кафе след кафе. Чакаше обаждане от Андрюс и докато то не дойдеше, не би могъл да се отпусне. Теоретично все още бе възможно Кап да е открил стореното с компютъра. Макджий хубавичко беше оплел Кап Холистър, но това не означаваше, че трябва да го подценява.

- Рейнбърд.

- Рейнбърд? Обажда се Дик Фолсъм от Андрюс. Адютантът на майор Пъкъридж.

- Ти ме събуди бе, човек - оплака се Рейнбърд. - Надявам се да хванеш раци, големи като кошове за портокали. Това е старо индианско проклятие.

- Анулиран си - съобщи Фолсъм. - Предполагам, че знаеш.

- Да, самият Кап ми се обади снощи.

- Извинявай. Такава е стандартната процедура, какво да се прави.

- Е, приключихме със стандартната процедура. Мога ли вече да се върна в леглото?

- Да. Завиждам ти.

Рейнбърд се изсмя насила и затвори. Той се върна в кухнята, взе си чашата с кафе, отиде до прозореца и без да вижда, погледна навън.

В главата му сънливо се носеше Молитвата за мъртвите.

4

Тази сутрин Кап не се появи в кабинета си почти до десет и половина, час и половина по-късно от обикновено. Преди да тръгне от къщи, той претърси малката си вега отгоре-додолу. През нощта в него бе назряла увереността, че колата гъмжи от змии. Претърсването му отне двайсет минути - имаше нужда да се увери, че няма никакви гърмящи змии или медноглавки_ (или дори нещо още по-зловещо и екзотично), свили се в мрака на багажника, задрямали върху чезнещата топлина на двигателя или завити на кълбо в жабката. Кап натисна бутона на жабката с дръжката на метличката в нежеланието си да бъде твърде близо, в случай че навън изскочи някакъв съскащ ужас, и когато от квадратната дупка в таблото изпадна една карта на Вирджиния, едва се сдържа да не изпищи.

Най-накрая от унеса му го извади един огромен камион с рева на мощния си клаксон (беше спрял с левите си гуми върху настилката) и той продължи.

Секретарката му го посрещна с купчина телекси от нощта, които Кап просто взе, без да си направи труда са ги прелисти, за да види дали няма нещо толкова спешно, че да изисква мигновено внимание. Момичето зад бюрото изреждаше насъбралите се молби и съобщения, когато изведнъж любопитно вдигна поглед към Кап. Той не Й обръщаше абсолютно никакво внимание. Гледаше втренчено към широкото горно чекмедже на бюрото Й с изумен вид.

- Извинете. - Тя все още твърде силно съзнаваше, че е новото момиче и дори след всичките тези месеци само замества някого, с когото Кап е бил близък. И с когото може и да е спял, си мислеше тя понякога.

- Хмммм? - Той най-после отклони поглед към нея. Но очите му останаха пусти. И някак ужасяващи... все едно да гледаш в затворените с капаци прозорци на обитавана от духове къща.

Тя се поколеба, но се реши.

- Кап, добре ли се чувствате? Изглеждате... мм, малко блед.

- Добре се чувствам - отвърна той и за миг се превърна в старото си "аз", като разсея някои от подозренията й. Раменете му се изпънаха, главата му се изправи и пустотата изчезна от очите му. - Всеки, който отива на Хаваите, трябва да се чувства добре, прав ли съм?

- На Хаваите ли? - усъмни се Глория. Това беше новост за нея.

- Тези сега не са важни - Кап взе бланките със съобщенията и вътрешноведомствените бележки и ги струпа върху телексите. - Ще ги прегледам по-късно. Нещо ново за някой от двамата Макджий?

- Една дреболия. Тъкмо бях стигнала до нея. Майк Келахър казва, че тя помолила да отиде днес следобед до конюшнята и да види един кон...

- Да, чудесно - вметна Кап.

- ... и малко по-късно пак се обадила, че иска да излезе в един без четвърт.

- Добре, чудесно.

- Мистър Рейнбърд ли ще я изведе?

- Рейнбърд е на път за Сан Диего - съобщи Кап с несъмнено задоволство. - Ще изпратя човек да я заведе.

- Добре. Искате ли да видите... - тя млъкна.

Погледът на Кап се беше изместил от нея и той пак се бе вторачил в широкото чекмедже. То беше леко отворено. Винаги стоеше така, по правило. Вътре имаше пистолет. Глория бе добър стрелец, точно както и Рейчъл преди нея.

- Кап, сигурен ли сте, че всичко е наред?

- Трябва да го държиш затворено. Те обичат тъмните места. Обичат да пропълзяват вътре и да се скриват.

- Те ли? - предпазливо попита Глория.

- Змиите - уточни Кап и измарширува в кабинета си.

5

Той седеше зад бюрото, разхвърлял купчината от телекси и съобщения пред себе си. Те бяха забравени. Всичко беше забравено сега освен змиите, стиковете за голф и намеренията му за един без четвърт. Той ще слезе долу да види Анди Макджий. Чувстваше силна увереност, че Анди ще му каже какво да прави по-нататък. Чувстваше силна увереност, че Анди ще направи всичко както трябва.

Той нямаше нищо против. Изпитваше дори облекчение.

6

В десет без четвърт Джон Рейнбърд се вмъкна в малката стаичка с мониторите, близо до жилището на Чарли. Луис Трантър, огромен дебелак, едва побиращ се на стола, наблюдаваше мониторите. Електронният термометър показваше устойчиво двайсет градуса. Луис хвърли поглед през рамо, щом вратата се отвори, и лицето му се напрегна при вида на Рейнбърд.

- Анулиран съм - обясни Рейнбърд. - А ти изобщо не си ме виждал тази сутрин, Луис.

Луис го погледна със съмнение.

- Изобщо не си ме виждал - повтори Рейнбърд. - След пет часа днес следобед ми е все тая. Но дотогава изобщо не си ме виждал. А ако чуя, че си, смятам да се добера до теб и да си отрежа малко китова мас. Чат ли си?

Луис Трантър видимо побледня. Кексчето, което ядеше, падна от ръката му върху наклоненото стоманено табло, на което се намираха телевизионните монитори и плъзгачите за усилване и намаляване на звука, търкулна се по наклона и тупна незабелязано върху пода, оставяйки следа от трохи. Луис спря да изпитва всякакъв глад. Чувал беше, че този човек е луд, и сега виждаше, че чутото определено е истина.

- Чат съм - прошепна той срещу тази зловеща усмивка и проблясващ едноок поглед.

- Добре.

Рейнбърд тръгна към него. Луис се сви, но той не му обърна никакво внимание и се взря в единия от мониторите. Там се виждаше Чарли, хубава като картинка в синьото си костюмче. С погледа на влюбен Рейнбърд забеляза, че днес не си е сплела косата: тя падаше свободна, нежна и прекрасна по врата и раменете Й. Не правеше нищо, просто седеше на дивана. Без книга. Без телевизор. Приличаше на жена, която чака автобус.

"Чарли - помисли си възхитено той. - Обичам те. Наистина те обичам."

- Какво има да прави днес? - попита Рейнбърд.

- Нищо особено - с готовност отвърна Луис. Всъщност той почти бръщолевеше. - Само в един без четвърт ще отиде да вчеше коня, който язди. Утре ще получим още един опит от нея.

- Утре, а?

- Аха. - Луис не даваше пукната пара за опитите им, но смяташе, че така ще достави удоволствие на Рейнбърд и той може да си тръгне.

Рейнбърд, изглежда, остана доволен. Усмивката му пак цъфна.

- Отива до конюшнята в един без четвърт, а?

- Да.

Луис се изкикоти високо, почит по женски, за да покаже, че духовитостта е била оценена.

- Твоето приятелче там, Дон Джулс.

- Той не ми е никакво приятелче.

- Не, разбира се, че не ти е - бързо се съгласи Луис. - Той... смяташе, че заповедите са малко странни, но тъй като идваха направо от Кап...

- Странни ли? Какво е сметнал за странно в тях?

- Ами наредили му просто да я изведе и да я остави там. Момчетата от конюшнята щели да й хвърлят по едно око. Но те не разбират нищо. Дон мислеше, че ще бъде дяволски...

- Да, но на него не му се плаща, за да мисли. Нали, шишко? - Рейнбърд силно плесна Луис по рамото. Чу се звук като от слаба гръмотевица.

- Да, разбира се - съгласи се бързо Луис. Той вече се потеше.

- Довиждане - Рейнбърд отиде до вратата.

- Тръгваш ли? - Луис не успя да прикрие облекчението си.

Рейнбърд поспря с ръка на бравата и погледна назад.

- Какво искаш да кажеш? Аз изобщо не съм бил тук.

- Да, сър, изобщо - съгласи се веднага Луис.

Рейнбърд кимна, излезе и затвори. Луис гледа няколко секунди към вратата и чак тогава изпусна огромна и бурна въздишка на облекчение. Подмишниците му бяха влажни и бялата риза бе залепнала за гърба му. Няколко мига по-късно той вдигна падналото кексче, духна го и си го дояде. Момиченцето все още седеше кротко, без да прави нищо. Как Рейнбърд - точно Рейнбърд - я бе накарал да го харесва, беше загадка за Луис Трантър.

7

В един без четвърт, цяла вечност след като Чарли се бе събудила, на вратата й кротко се позвъни и Дон Джулс влезе, облечен в бейзболно яке и стари джинси. Той я погледна студено и без особен интерес.

Чарли тръгна с него.

8

Денят беше студен и красив. В дванайсет и половина Рейнбърд бавно вървеше през все още зелената морава към ниската конюшня с формата на буквата Г, боядисана в тъмночервено - цвят на засъхваща кръв - със свежи бели шарки. Над главата му плавно се носеха огромни безобидни облаци. Ветрецът подръпваше ризата му.

В конюшнята той намери стаичката на главния коняр и влезе. Показа картата си с печат за категория А.

- Да, сър? - зачака Драбъл.

- Освободете мястото - нареди Рейнбърд. - Всички вън. За пет минути.

Конярят нито спори, нито мрънка и ако леко побледня, то тенът му го прикри.

- И конете ли?

- Само хората. През задния вход.

Рейнбърд се бе облякъл в дрехи на каратека - както понякога наричаха японските стрелци във Виетнам. Джобовете на панталоните бяха широки, дълбоки и свободни. Сега той извади от единия голям пистолет. Главният коняр погледна към него с мъдри, неучудени очи. Рейнбърд го държеше хлабаво, насочен към пода.

- Ще има ли неприятности, сър?

- Може и да има - произнесе тихо Рейнбърд. - Зависи. Давай сега, старче.

- Надявам се нищо да не се случи на конете - рече Драбъл.

Рейнбърд се усмихна, защото си помисли: "Както ще се надява и тя." Виждал бе очите й, когато беше при конете. А това място с покритите със сено клетки, плевниците с бали сено и сухото дърво навсякъде наоколо беше като кутия с прахан. Навсякъде бяха разлепени надписи: ПУШЕНЕТО ЗАБРАНЕНО.

Опасността беше сериозна.

Но с годините и той ставаше все по-небрежен към живота си и се стремеше към все по-опасното.

Рейнбърд се върна при големите двойни врати и погледна навън. Засега никой не се задаваше. Той се извърна и започна да се разхожда между вратите на клетките, вдишвайки сладкия, остър, предизвикващ носталгия аромат на коне.

Рейнбърд се увери, че всички клетки са затворени и заключени.

Върна се отново при двойните врати. Този път някой идваше. Две фигури. Все още се намираха от другата страна на езерцето с патиците, на пет минути оттук. Не бяха Кап и Анди Макджий. Бяха Дон Джулс и Чарли.

"Ела при мен, Чарли - помисли си нежно той. - Ела при мен сега."

Огледа за миг сенчестите горни плевници, запъти се към стълбата - прости дървени пречки, заковани върху здрави греди - и започна да се изкачва с гъвкава лекота.

Три минути по-късно Чарли и Дон Джулс пристъпиха в полутъмната празна хладина на конюшнята. Те останаха за миг, докато очите им се приспособят към здрача. "Магнум"-ът 357 в ръката на Рейнбърд беше снабден със заглушител, негова собствена конструкция, свил се върху дулото като странен черен паяк. Той не беше всъщност особено тих заглушител: почти невъзможно е добре да се заглуши голям пистолет. Когато - ако - дръпне спусъка, първия път ще се чуе пресипнал лай, втория път - тих изстрел, а след това заглушителят ще стане съвем безполезен. Рейнбърд се надяваше да не му се наложи да използва пистолета, но сега го насочи надолу с две ръце и го нагласи така, че заглушителят да покрива малък кръг върху гърдите на Дон Джулс.

Джулс внимателно се оглеждаше наоколо.

- Можеш вече да си тръгваш - освободи го Чарли.

- Хей! - извика Джулс, като повиши глас и не обърна никакво внимание на Чарли. Рейнбърд познаваше Джулс. Човек на буквата. Следвай дословно всяка заповед и никой няма да може да те насади. Винаги се застраховай. - Хей, коняр! Има ли някой там? Доведох хлапето!

- Можеш вече да си тръгваш - повтори Чарли и Джулс още веднъж не й обърна внимание.

- Хайде - сграбчи той Чарли за китката. - Трябва да намерим някого.

С леко съжаление Рейнбърд се приготви да застреля Дон Джулс. Можеше да бъде и по-зле: Джулс поне ще умре застрахован и по буквата.

- Казах ти, че вече можеш да си тръгваш - рече Чарли и изведнъж Джулс пусна китката й. И не само я пусна, а си дръпна ръката, като човек, сграбчил нещо горещо.

Рейнбърд наблюдаваше с внимание този интересен развой на събитията.

Джулс се бе обърнал и гледаше Чарли. Той си търкаше китката, но Рейнбърд не можеше да види дали там имаше следа, или не.

- Махай се оттук - тихо изрече Чарли.

Джулс посегна под якето си и Рейнбърд още веднъж се приготви да го застреля. Нямаше да го направи, докато пистолетът не се покаже явно изпод якето на Джулс и намерението му да я накара да се върне в къщата не стане очевидно.

Но пистолетът се беше показал само донякъде, когато Джулс с вик го хвърли върху дъските на пода. Той отстъпи две крачки назад, по-далече от момиченцето, с широко разтворени очи.

Чарли извърна леко глава, сякаш той вече не я интересуваше. По средата на дългата страна на Г-то от стената се подаваше кранче и под него имаше кофа, наполовина пълна с вода.

От кофата леко се заиздига пара.

Рейнбърд не смяташе, че Джулс забеляза това; очите му бяха приковани в Чарли.

- Махай се оттук, негоднико - изсъска тя, - или ще те изгоря целия, ще те изпържа.

Джон Рейнбърд награди Чарли с мълчаливи аплодисменти.

Джулс стоеше втренчен в нея, колебаещ се. В този момент, с приведена и леко наклонена глава и неспокойно скачащ насам-натам поглед, той напомняше на плъх и изглеждаше опасен. Рейнбърд беше готов да покрие хода й, ако се наложи, но се надяваше Джулс да прояви здрав разум. Силата умееше да се изплъзва от контрола й.

- Махай се веднага - извика Чарли. - Връщай се там, откъдето си дошъл. Ще те наблюдавам, за да съм сигурна. Хайде! Махай се оттук!

Пронизителният гняв в гласа й го накара да се реши.

- Спокойно. Добре. Но ти няма къде да ходиш, момиченце. Няма да спечелиш нищо друго освен неприятности.

Докато говореше, той се промъкваше край нея, с гръб към вратата.

- Ще те наблюдавам - мрачно повтори Чарли. - Не се обръщай даже... мръсник такъв!

Джулс излезе. Той каза още нещо, но Рейнбърд не го долови.

- Давай, върви! - изкрещя Чарли.

Тя стоеше на двойната врата, с гръб към Рейнбърд - един дребен силует в сноп от сънливи следобедни слънчеви лъчи. Отново го заля обичта му към нея. Тук е мястото на тяхната среща значи.

- Чарли - нежно я призова той.

Тя се вкамени и отстъпи една-единствена крачка назад. Не се извърна. Но той усети как веднага го позна и се изпълни с ярост, макар това да се изрази само в бавно изправяне на раменете й.

- Чарли - пак извика той. - Хей, Чарли.

- Ти! - прошепна тя. Той едва го долови. Някъде под него тихо изцвили кон.

- Аз - съгласи се той. - Чарли, аз бях през цялото време.

Сега тя действително се обърна и претърси с поглед дългата страна на конюшнята. Рейнбърд я виждаше добре, но тя не: той беше зад купчина бали, изцяло скрит в сенчестия горен плевник.

- Къде си? - рязко настоя тя. - Ти ме измами! Ти си бил там! Татко твърди, че ти си бил там, при деди! - Ръката й несъзнателно се докосна до гърлото, на мястото, където той бе забил стреличката. - Къде си?

О, Чарли, иска ли ти се да узнаеш?

Изцвили кон: не с кротко задоволство, а с внезапен страх. Друг пое звука. Чу се тежко, двойно изтопуркване, когато един от чистокръвните жребци изрита по затворената врата на клетката си.

- Къде си? - изпищя пак тя и Рейнбърд усети, че температурата започна рязко да се покачва. Точно под него един от конете - Некромант може би - високо изцвили, сякаш писна жена.

9

Ключалката на вратата дрезгаво избръмча и Кап пристъпи в апартамента на Анди, под северната плантаторска къща. Той не беше същия човек отпреди година. Онзи бе възрастен, но твърд, здрав и проницателен; онзи притежаваше лице, което можете да си представите как с лекота на специалист се привежда от засада над ловджийската пушка. Този човек не вървеше, а се тътреше. Косата му - металносива преди година - сега беше почти бяла и по бебешки рядка. Устата му потреперваше разстроено. Но най-голяма беше промяната в очите му, които изглеждаха озадачени и някак детински: това изражение се нарушаваше от време на време от стрелващ се встрани поглед, подозрителен, изпълнен със страх и почти раболепен. Ръцете му висяха отпуснато край хълбоците, с безцелно помръдващи пръсти. Ехото бе прераснало в рикошет, който сега подскачаше с бясна, свистяща, смъртоносна скорост из главата му.

Чакането му се бе отразило добре. Усещаше, че е успял да се помири с всичко. Не да го разбере, не. Чувстваше, че никога няма да го проумее, дори ако успееха с Чарли да надвият фантастичните предимства в полза на противника, да избягат и да продължат да живеят. Той не можеше да открие нито един фатален недостатък в собствения си характер, върху който да стовари вината за тази гигантска нелепост, нито един грях на бащата, който да трябва да се изкупва от дъщерята. Да се нуждаеш от двеста долара или да участваш в научен експеримент не е по-осъдително, отколкото да искаш да бъдеш свободен. "Ако се измъкна невредим - помисли си Анди, - ще кажа на всички: учете децата си добре, учете ги от малки, онези по върховете твърдят, че знаят какво правят, и понякога е така, но в повечето случаи лъжат."

Но било каквото било, n'est-ce pas? Ако не друго, поне ще ги накара да се поизпотят за парите си. Но тази мисъл не му донесе никакво чувство на опрощение или разбиране към хората, извършили цялата тази несправедливост. В помирението със себе си той бе затрупал огъня на омразата си към бюрокретените без лица, направили всичко в името на така наречената национална сигурност. Само дето не бяха вече без лица: един от тях стоеше пред него, усмихнат, потръпващ и апатичен. Анди не изпита абсолютно никакво състрадание към състоянието на Кап.

Ти сам си го изпроси, друже.

- Здравей, Анди - поздрави Кап. - Готово ли е всичко?

- Да - отвърна Анди. - Ще вземеш единия куфар, нали?

Апатичността на Кап се наруши от един от онези фалшиво проницателни погледи.

- Проверил ли си ги? - излая той. - Проверил ли си ги за змии?

Анди тласна - лекичко. Искаше да запази колкото е възможно повече за неотложни нужди.

- Вдигни го - нареди той и посочи към единия от двата куфара.

Кап се приближи и го вдигна. Анди грабна другия.

- Къде ти е колата?

- Отвън. Чака ни.

- Някой ще ни проверява ли? - Всъщност въпросът му беше: "Ще се опита ли някой да ни спре?"

- Защо да ни проверява? - попита Кап, искрено учуден. - Аз съм шефът.

Анди трябваше да се задоволи с това.

- Излизаме - започна той, - слагаме тези куфари в багажника...

- Багажникът е в ред - прекъсна го Кап. - Тази сутрин го проверих.

- ... и отиваме до конюшнята да вземем дъщеря ми. Някакви въпроси?

- Не - отговори Кап.

- Добре. Да вървим.

Те излязоха от апартамента и тръгнаха към асансьора. Из коридора сновяха няколко души по своите си работи. Те предпазливо поглеждаха към Кап и извръщаха погледи. Асансьорът ги качи до балната зала и Кап поведе по дългия коридор към изхода.

Джоузи, червенокосото момиче, дежурило при вратата в деня, в който Кап бе изпратил Ал Стайнович в Хейстингс Глен, се беше издигнало на по-добра служба. Сега там седеше млад, преждевременно оплешивяващ мъж и се мръщеше над ръководство по компютърно програмиране, стиснал жълт флумастер в ръка. Той вдигна поглед, щом доближиха.

- Здравей, Ричард - поздрави Кап. - Преборваш ли се с книгите?

Ричард се засмя.

- По-скоро те ме преборват. - Той погледна любопитно към Анди, който го изгледа безучастно.

Кап си пъхна палеца в един процеп и нещо издумка. На пулта пред Ричард грейна зелена светлина.

- Направление? - попита Ричард, сменил флумастера си с химикалка. Тя застина във въздуха над малка подвързана книга.

- Конюшнята - отвърна веднага Кап. - Ще вземем на Анди щерката и те ще избягат.

- Военновъздушна база Андрюс - парира Анди и тласна. Болката моментално се вряза в главата му като тъп сатър.

- ВВБ Андрюс - съгласи се Ричард и го нанесе в книгата заедно с часа. - Приятно прекарване, господа.

Те излязоха в жизнерадостния октомврийски слънчев ден. Вегата на Кап беше спряна върху чистите бели чакълени камъчета на обходната алея.

- Дай ми ключовете - заповяда Анди. Кап му ги подаде, той натовари куфарите в багажника и ги върна. - Да тръгваме.

Кап подкара покрай езерцето с патиците към конюшнята. Анди забеляза един мъж с бейзболно яке да тича към къщата, която току-що бяха напуснали, и усети тръпка на безпокойство. Спряха пред отворените врати на конюшнята.

Кап посегна към ключовете и Анди леко му плесна ръката.

- Не. Остави я запалена. Хайде.

Той излезе от колата. Главата му туптеше и с ритмични тласъци изпращаше болката дълбоко в мозъка му, но все още се търпеше. Все още.

Кап излезе, но се спря нерешително.

- Не искам да влизам там - очите му бясно се въртяха в орбитите си. - Прекалено тъмно е. Те обичат тъмнината. Крият се. Хапят.

- Няма никакви змии - леко тласна Анди. Достатъчно, за да накара Кап да се размърда, но без да изглежда особено убеден. Влязоха в конюшнята.

В един ужасен момент на отчаяние Анди помисли, че Чарли я няма. Преходът от светло на тъмно за миг направи очите му безпомощни. Вътре беше горещо и задушно и нещо бе изплашило конете: те цвилеха и се блъскаха из клетките си. Анди не виждаше нищо.

- Чарли? - извика той с пресеклив и настойчив глас. - Чарли?