Светлината, която беше тъмнина



бет2/8
Дата11.07.2016
өлшемі0.56 Mb.
#191295
1   2   3   4   5   6   7   8

3. Енергичното поле на Буда

Когато се върнах вкъщи, едно от първите неща, които направих, беше да се обадя на Дхармананда и Вийна. Разговарях с Вийна по телефона и й разказах за интереса си към Раджнийш и нетърпението ми да се срещна с тях. Тя беше доволна, че съм се обадил, и ми каза, че някой от тях ще се свърже с мен скоро, за да организираме нещо. Много желаели да се видят с мен.

Дхармананда се обади и ме покани у тях за „медитация" и аз бързо се съгласих. Фактът, че ще участвам в медитация, ме развълнува. От книгите на Раджнийш знаех, че той считаше медитацията за ключа към просветлението и насърчаваше последователите си да медитират често. Дори беше създал специални медитационни техники за последователите си и Дхармананда каза, че ще проведем една от тези медитации, когато се съберем.

Сядайки в хола си и замисляйки се за предстоящата среща с Дхармананда и Вийна и връзката ми с Раджнийш, не можех да не се разсмея. Раджнийш изобщо не беше от онзи вид хора, които съзнателно бих тръгнал да търся, но ставаше все по-ясно, че има някаква непредсказуемост и тайнственост в търсенето на духовния живот. Бях щастлив, че подозрението ми и дори презрението ми към личността на един гуру се беше изпарила, когато разбрах какво представляват. Беше почти невероятно, че от духовно ограничен човек бях станал последовател на един гуру само за няколко месеца. Постепенният процес, стъпка по стъпка, ми беше помогнал да преодолея неоправданото си противопоставяне на духовните неща.

Големият пробив, разбира се, беше запознанството ми с Кей. Тя ми беше помогнала да победя дългогодишното подозрение към медиумите и метафизичните учения. И тя подготви пътя за срещата ми с Бони. По време на сеанса самата Бони вдъхваше доверие. Хареса ми и имах доверие в нея, а тя „прочете" живота ми. След това, разбира се, се появи неочакваната топка светлина — драматичният начин на другата страна да ми се обади и да ми предложи помощ. Доверието ми в това свръхестествено преживяване ме накара да се помоля на другата страна за помощ. След това започнаха тези забележителни синхронизирани събития, когато Раджнийш мистериозно победи моя рационален ум сред великолепието на Биг Сър и се намеси магически в живота ми. Изненадващо бързо и лесно го приех, защото ми стана ясно, че това беше съдба. Бях благодарен за всичко, което се беше случило. Бях благодарен на Кей, на Бони и на онези от другата страна за очевидния им интерес към мен, както и на Раджнийш, който ме водеше все по-надълбоко и по-надълбоко в тайните на духовния живот. Вече бях стъпил здраво на духовната пътека — пътеката на Раджнийш. Старата поговорка, че щом се подготви ученикът, учителят се появява, се оказа вярна. Бях обявил своята готовност в молитвата си на покрива, но не си и представях, че помощта ще дойде под формата на ексцентричен, парадоксален индийски ГУРУ-

Така че аз не само приемах Раджнийш, но се и посвещавах на него и неговите идиосинкратични духовни пътища. Знаех, че повечето хора в света щяха да го сметнат за чудат, но аз го намирах за просветен, когато говореше за същия този осъждащ свят със съвсем ясна критика. Той разкриваше неговата фалшивост, ласкателства и двуличие. Разкриваше лицемерието на неговите религии, които се осланяха на доктрини, догми и думи от книги. Раджнийш освежаваше; той разобличаваше един свят, затворен в собствената си интелигентност, който не можеше да направи крачката от главата към сърцето. Уважавах неговата противопоставяща се природа. Той приличаше на духовен снайперист в епоха на празни църковни фрази. И макар че някои щяха да обявят Раджнийш за култова личност или дори за духовен клоун, аз виждах в него един радикален учител с радикално послание, който го поднасяше с остроумието, мъдростта и иронията на класическия Шекспиров шут. Но знаех, че само онези, които бяха достатъчно свободомислещи, за да проникнат зад западния стереотип на един индийски гуру, можеха да разберат значението на неговото послание.

Ако бяха достатъчно свободомислещи, хората щяха да видят, че учението на Раджнийш бе изключително дестилиране на идеите на всички велики религиозни учители — Буда, Мохамед, Исус, Лао-цу, Конфуций. Той беше гений, който умееше да настройва техните учения и да ги представя по своя уникален и неповторим начин. Колкото повече четях от Раджнийш, толкова повече разбирах, че посланието на Буда беше същото като посланието на Мохамед, а посланието на Исус като това на Лао-цу. Всеки учител по свой начин представяше всъщност една и съща истина.

Раджнийш отбелязваше, че всеки учител си имаше свои собствени методи. Той щеше да направи всичко необходимо, за да избута, измъкне, стресне своите саниасини и да ги накара да оставят илюзиите си и да стигнат до чувството. Целта му беше да научи последователите си, че истината е във всеобщността на всички видими противоречия и парадокси и в тази всеобщност или цялостност е единството на всички религии. В това единство можеха да се открият универсалните истини, които лежаха в основата на световните религии.

Научавах, че учители като Исус и Буда, Лао-цу, а сега и Раджнийш поучаваха единствената истина, че Бог е навсякъде, във всеки и във всичко. Той съществува вътре в самите ни същности, чака да бъде потърсен и намерен, но по ирония на съдбата ние ходим тук и там, като обикаляме света, за да търсим един Бог, който вече е вътре в нас и чака да бъде открит. Научавах, че нашето пътуване не е пътуване навън, а по скоро пътуване навътре към огромните пространства на божественото ни съзнание. Единствените пречки са самоналожените ни ограничения. Когато отхвърлим лъжливите си възгледи за грешна природа, можем да се насладим напълно и да обикнем себе си такива, каквито сме — славна част от всеобщността, единството и съвършенството, което наричаме Бог.

Изглеждаше невероятно просто и все пак толкова трудно за проумяване. Започвах да разбирам защо е необходим такъв духовен учител като Раджнийш. Нужен ни е някой, който има знанието, за да ни води през лабиринта на собственото ни объркване, да ни поведе отново към простотата и извора на всичко, да ни върне при самите нас, при единството ни с Бога.

Работата на един гуру е винаги да обръща ученика си обратно към самия него или нея, да го научи на основното — че всеки един от нас е „пътят, истината и животът". Само когато се освободим от погрешните си духовни разбирания, светски грижи и тиранично его, бихме могли да се докоснем до вътрешната си връзка с единството на Бога.

Следващата седмица отидох в дома на Дхармананда и Вийна. И двама та бяха облечени в блестящо облекло на саниасини, посрещнаха ме топло. Когато ме въведоха в хола си, те ме осведомиха, че най-малко още един човек ще се присъедини към нашата медитация. Дхармананда и Вийна говореха оживено за Раджнийш и Индия. Лицата им светеха, когато разказваха за срещите си, групите за израстване, медитациите и авангардния подход към духовност на Раджнийш. Той привличаше хората с най-новаторски идеи в движението си за човешки потенциал — силни, духовно стимулиращи и дори плашещи хора като Тирта, който беше вече вторият човек в ръководството. Раджнийш привличаше също лекари, адвокати, бизнесмени и всякакви други високо образовани хора, които търсеха истината и които се отказваха от всичко, за да отидат в Индия и да бъдат с него.

Дхармананда описа как Раджнийш създал една уникална смес от психотерапия, телесни упражнения и духовна дисциплина, която се превърнала всъщност в нов, динамичен трансличностен процес за израстване. Хората по целия свят разчупвали пластове на дългогодишни натрапчиви мисли и емоционални задръжки чрез неговото учение, медитациите и групите за израстване. Те решавали да се отърват от вината, гнева и болката на миналото си, за да живеят по-пълноценно в настоящето. Учели се да избират сами чувствата си, като съзнателно откликвали чрез сърцата си, а не реагирали несъзнателно чрез обичайните модели на поведение, основани на стари болки.

Зададох много въпроси за групите за израстване, медитациите и животът в Индия, докато накрая решихме да приключим с дискусията, като се съгласихме, че Раджнийш е наистина необикновен духовен водач. И по своя заобиколен, дяволит начин представяше древната истина в напълно нова светлина. Знаехме, че в неговия свят от монаси с фишеци, криптич-ни Суфи мистики и царе с вълшебни пръстени, той ни учеше за живота, любовта и Бога.

Съгласихме се, че Раджнийш беше действително тайнствен човек. Прекрасен, прям и великолепен импровизатор, можеше да превърне една остаряла банална шега за папата в духовен урок. Той наистина правеше живота празник — никога скучен или сух. А за нас, които седяхме в стаята, той направи живота по-смислен чрез учението си. Благодарение на Раджнийш ние се откъсвахме от света и живота на „Човек за никъде" и се насочвахме към идеала на Раджнийш за „Зорба будиста". Тоест човек, който можеше да навлезе дълбоко в тайната на Бога и единството, като в същото време празнува живота в ексцентрична забрава. Щяхме да се научим да виждаме само Бога и да се радваме на това разбиране във всеки един момент.

След като в продължение на около час говорихме за Раджнийш и Индия, и предизвикателствата по пътя към истината, Дхармананда каза, че е време за медитацията. Той ни поведе покрай техния изкуствен водоем и басейна към стаята за медитиране. Каза, че ще практикуваме една от медитациите на Раджнийш, която бяха научили в Индия, специално измислена, за да изтощи западния ум и в крайна сметка му даде възможност да почине. Той описа етапите на медитацията, които смесваха силна физическа активност с неподвижност и тишина. Каза, че всички ще си сложим кърпи на очите, за да засилим въздействието, а специална касета щеше да ни води през различните етапи на медитацията. Показа ни ясно, че основната цел на медитацията е да се научим да се отпускаме.

Светлините изгаснаха. Сложихме на очите си кърпите. Изведнъж започнах да се движа и да се треса под стакатото на индийски тъпани. Извивах се, обръщах се, въртях се в кръг сред стоновете и пъшкането на другите в стаята. За момент очевидното безумие на това, което правех, ме завладя. Ето ме тук сред хора, които познавах едва от час, в една тъмна стая с превръзка на очите, тресях се и танцувах лудо под звуците на тази трескава индийска музика. За момент всичко ми се стори абсурдно.

Но тези мисли бързо изчезнаха, докато тялото ми сякаш продължи само да се движи, като се поклащаше, отекваше и откликваше на хаотичния ритъм. Чувствах как напълно навлизам в медитацията и отдаването ми продължи през различните етапи, така че до времето, когато достигнахме крайния етап на тишината, бях напълно отпуснат и бариерата, която ме отделяше от медитацията беше изчезнала. В този момент разбрах, че по някакъв тайнствен начини аз и медитацията се бяхме слели. Това беше още един подарък от Раджнийш — едно разбиране за божествената ми връзка, която съществуваше в действителност.

Когато казах довиждане тази вечер на новите си приятели, не можех да не се усмихна при мисълта за вечерта. Това беше материала на „Живот в събота вечер", но знаех, че това, което правех, ми помагаше. Освен това никой не ми беше казвал дотогава, че духовният живот може да бъде толкова приятен и вълнуващ.

След това всеки ден практикувах медитациите на Раджнийш. Само след няколко седмици бях открил вече специална сметка за спестявания под кодовото наименование „Пуна". Бях твърдо решен да отида в Индия. Продължих да се събирам с Дхармананда и Вийна. Те ми даваха касетите си от Раджнийш, разказваха ми истории за Индия и ме насърчаваха в духовните ми търсения. Едно от нещата, които наистина ми харесваше в новите ми приятели беше тяхната безкомпромисност и нежелание да се адаптират към света. Те искаха от живота повече от добра работа и цветен телевизор. Имаха изгарящо желание да бъдат истински, автентични хора.

Няколко месеца след навлизането ми във феномена Раджнийш Кари дойде да ме види от Бъркли. Когато погледна последния брой на списание „Саниас", което получавах вече директно от Индия, тя се разтревожи при вида на жените саниасини. Помисли си, че не след дълго ще се влюбя в някоя от тях. Толкова бях завладян от Раджнийш и неговите саниасини, че тя се уплаши да не би да я изоставя.

Не ми поставяше ултиматум, но можех да прочета подтекста на думите й. Знаех, че ако не направя нещо, тя ще си тръгне в знак на самозащита. В паниката си не можех да си представя живота без нея. По-късно същия следобед аз й казах колко много означава тя за мен и й обещах да премахна Раджнийш от живота си. Казах го сериозно, но тогава все още не знаех колко трудно щеше да бъде това.

Често предприемах тричасовото пътуване до Бей Ериа през уикенда, за да бъда с Кари. Разхождахме се, излизахме да хапнем, гледахме кино и телевизия. Но не вървеше. Колкото и да бях хлътнал по нея, продължавах да чувствам духовния вакуум, който беше останал в живота ми след отхвърлянето на Раджнийш. Бях направил компромис със своята духовност и сега чувствах празнота и дори потиснатост. Бях успял да запазя връзката си с Кари, но откъсването от Раджнийш беше смъртоносен удар за духа ми.

Начинът да се справя с празнотата и депресията беше една продължителна отпуска от работа, за да отида до Хавай. Знаех, че трябва да се отърся от духовната си стагнация, и си помислих, че новата среда ще ми помогне. В последния момент Кари реши да дойде с мен за първите две седмици от пътуването, но после трябваше да се върне в Бей Ериа, а аз щях да остана на островите още месец-два. Не беше въодушевена от идеята ми да бъда в Хавай сам толкова дълго, но се примири с нуждата ми да се откъсна за малко от всичко.

Почти веднага след пристигането ни на остров Маури, Кари се разболя. След като слезе от върха на хълма Халеакала, ухото я заболя и болката не искаше да спира. Отидохме в местно магазинче за здравословна храна с надеждата да открием нещо, което да помогне. Докато разглеждах наоколо, забелязах съобщение на дъската с бюлетина, което казваше, че индийският учител Баба Хари Дас щеше да говори същата вечер в Маури Къмюнити Колидж. Кари забеляза очевидния ми интерес.

Същия следобед в мотела тя се почувства толкова зле, че едва можеше да говори. Едва ли беше най-приятният начин за прекарване на ваканцията. Бях изненадан, когато успя да се усмихне и ми каза да отида да видя този гуру в университета. Каза, че трябвало да изляза за малко, пък и знаела колко искам да отида. Зарадвах се, че няма нищо против да отида и час по-късно потеглих.

Препълващата залата тълпа беше изпълнена с нетърпеливо очакване. Беше приятно да се намираш на място с толкова силно духовно присъствие. Баба Хари Дас „мълчеше". Той пишеше отговори на въпросите от публиката, а след това негов помощник ги четеше на глас. Това беше странен начин на общуване, меко казано, но сякаш допълваше атмосферата на вечерта. Диалогът с индийския гуру беше изпълнен с всякакви източни мъдрости и бях съгласен до голяма степен с това, което казваше.

По средата на представянето погледът ми улови оранжев проблясък и веднага се вторачих в човек с дреха на саниасин. Почувствах приток на адреналин, когато чувствата, които все още изпитвах към Раджнийш се събудиха. Образът на саниасина и чувството за духовна общност в тази стая не ме оставиха до края на вечерта. Сякаш нещо беше проникнало дълбоко в духа ми. И знаех, че пробуждането в духовния ми живот беше твърде важно за духовното ми здраве, за да мога да го отхвърля отново.

На следващия ден с Кари влязохме в една книжарница в центъра на Уейлуки и внезапно се озовах пред книга на Раджнийш. Почти веднага усетих тайнственото магнетично привличане, когато взех в ръце книгата за сутрите на Патанджали. Странно, че тази книга се появи пред мен точно след срещата с индийския гуру и саниасина на Раджнийш. Опитвах се да се отдалеча от Раджнийш, но не можех. Минути по-късно видях рекламата на стената пред себе си: „Интензивно отпускане. Кона Лайт Сентър. Биг Айлънд, Хавай. Водач: Суами Ананд Алок от Манейша Раджнийш Сентър, Оаху." Сигурно не трябваше да се изненадвам. Капакът на трапа беше отворен и Раджнийш се връщаше отново в живота ми. Докато стоях и гледах рекламата, си мислех, че беше невъзможно да се противопоставя на Раджнийш и че връзката ми с този гуру, на когото не можеше да се устои, беше не само предопределена, но и непредотвратима. Изненадан бях, че семинарът започваше точно няколко дена след планираното вече пристигане в Биг Айлънд. Не можех да повярвам.

Във възбудата си казах на Кари за семинара и факта, че бях видял рекламата веднага, след като бях забелязал книгата на Раджнийш. Казах й, че смятам да си купя книгата и да се запиша за семинара. С тихо примирение тя едва-едва успя да се усмихне. Трудно можеше да каже нещо. Все още болна, разочарована от пътуването, а сега разочарована и от мен, тя бавно започна да се затваря в себе си.

Няколко дена по-късно седяхме в един японски ресторант в Лахайна и гледахме менюто, когато тя започна да плаче. Не издаваше никакъв звук, само сълзите капеха. Тя вече знаеше това, което аз в своя егоизъм или късогледство не виждах — че след като отлетеше от летището на Маури след няколко дена, повече нямаше да се видим. Това беше краят на любовната ни връзка. Тя знаеше, че чувствата ми към нея бяха силни, но посвещението към Раджнийш беше по-силно. В този момент разбра, че аз не съм този, който щеше да бъде винаги до нея. Беше достатъчно умна да си тръгне навреме.

Предварително се бях обадил до Кона Лайт Сентър от Маури и бях направил резервация за семинара за отпускане. Когато пристигнах на летище Кона, реших да пътувам на автостоп и в крайна сметка се оказах в един джип, пълен със саниасини, които ме закараха до самия Лайт Сентър, и на път за ново приключение. Когато подминахме центъра на Кона и тръгнахме нагоре по хълма към мястото на семинара, аз погледнах към огромната шир на океана, който заобикаляше острова. На Биг Айлънд цареше тихо спокойствие, което напомняше за духовното.

Радвах се, че бях там със саниасините. Един от тях отбеляза чудното съвпадение във времето на пътуването ми до Кона и дните на семинара и се подхвърлиха няколко шеги за Бхагуан и начина, по който той завърташе пътищата на своите саниасини по най-странен начин. Подобно на други саниасини, които бях срещал, и те предрекоха, че в крайна сметка щях да отида в Индия.

Кона Лайт Сентър се намираше на един хълм, който гледаше право към Тихия океан. Беше красиво място за семинар. А малката стаичка, в която бях настанен, беше почти без украса, с онази източна простота, която допълваше цялостното духовно усещане. Бях много щастлив да вървя отново по пътя на Раджнийш.

Семинарът започна в петък вечерта. Водеше го Алок, саниасин, който беше прекарал доста време в Индия. Но семинарът завърши за мен почти със започването си. Напуснах групата след особено мъчително първоначално упражнение, което ме изпълни с такова чувство на притеснение и неспособност, че накрая се разревах. Избягах през междучасието в стаята си и се стоварих в един тъмен ъгъл. Бях завладян от чувство на отвращение към себе си. Аз не бях духовен и никога нямаше да бъда. Не можех да премина дори през въвеждащата среща. Кого заблуждавам, помислих си аз. Просто ще се върна в Бей Ериа и ще забравя за целия случай за Раджнийш и всичко останало.

Пана, високото, излъчващо духовност момиче, което помагаше във воденето на групата, дойде в стаята ми и ме намери да седя в тъмното. Тя каза:

— Върни се в групата. Всички те чакаме.

Събрах цялото достойнство, което ми беше останало и й казах:

— Пана, не мога да се върна при групата. Ако се върна, сигурно ще плача през целия уикенд.

Тогава тя направи най странното нещо. Приближи се към мен и, като сложи ръка на челото ми и се усмихна широко, каза с най-състрадателния и любящ глас:

— Няма ли да е прекрасно да го направиш!

Разрешението й да бъда това, което чувствах, ми помогна и изведнъж вече нямаше значение дали бях силен или се чувствах неспособен, дали плачех. Нямаше значение, защото чувствах, че някой ме обича и в този момент знаех, че беше естествено да бъда себе си — какъвто и да бях. Чувството ми на отчаяние леко се оттегли. Пана се върна с мен при групата и това се оказа много важна седмица, в която се изправих срещу страховете си, дадох израз на тъгата си, медитирах и се учех да се отпускам. Отворих се по най-различни начини.

След уикенда едно семейство от групата ме покани да остана в техния дом, който беше край океана в живописно рибарско селце. Все още бях въодушевен от атмосферата в групата и прекарах следващите няколко дни в плуване, медитиране и четене на Раджнийш. Чувствах се по-различно и се чудех какво ме беше докоснало толкова дълбоко. Знаех, че има връзка с влиянието, което ми оказваше групата от хора, дълбоко посветени на личното и духовно израстване. Те знаеха, че също имат пречки от миналото и бяха готови да говорят за тях и да ги преодолеят. Стори ми се интересно, че дори най-зрелите и на външен вид най-самоуверените членове на групата имаха дълбоко вкоренени проблеми, които се опитваха да разрешат в живота си. Едва когато всички свалихме фасадата на хора, в чийто живот всичко бе наред, можехме да установим наистина сърдечен контакт. И, разбира се, в дъното на разговорите и срещите ни беше духът на Раджнийш. Беше утешително да знаем, че той щеше да работи с нас и да помага в духовните ни борби. Не бяхме сами. Имахме Раджнийш и един друг.

След няколко дена в рибарското селце предприех пътуване около острова с една жена, която също живееше в дома на новите ми приятели. Тя също се интересуваше от Раджнийш и духовните неща. В продължение на около седмица обикаляхме Биг Айлънд, ходехме по плажовете, изследвахме природата и четяхме Раджнийш. Хранихме гигантската златна риба в центъра на Хило, устроихме куклено шоу от прозорците на колата и прекарахме забавно лудо и чудесно. Тя беше като продължение на семинара за мен, може би защото отказваше да ме приеме сериозно. Някак си Раджнийш, семинара и сега тази приятелка ми дадоха едно ново чувство за самоличност. Най-сетне започвах да се възприемам добре, дори да се харесвам. Беше много необичайно.

Една вечер, докато новата ми приятелка и аз седяхме в малко италианско ресторантче край Хило, решихме да планираме бягството си до Индия. Щяхме да ставаме саниасини и да приемаме нови имена. Чрез отдаването си на Раджнийш щяхме да станем такива, каквито знаехме, че можем да бъдем.

Когато най-сетне хавайското ми пътешествие завърши, отлетях обрат но към континента. Беше вече късно вечерта, когато потеглих по улиците на Сан Франциско и минах по моста Златни врата към дома на стария си съквартирант от колежа на Марвин Хилс. Докато си проправях път в полите на Мил Вали, почувствах колко съм се променил през месеците, прекарани в Хавай. Но си мислех също и за Кари и за празнотата, която изпитах, когато ми се обади да ми каже, че с връзката ни вече е свършено. Звучеше странно, че никога нямаше да я видя повече, но знаех, че така трябваше да бъде, защото бях твърдо решен да продължа пътя си с Раджнийш.

Още щом се върнах, започнах да нося дрехи в различни нюанси на оранжевото. Отначало — оранжева риза или оранжеви панталони, но скоро всичките ми дрехи бяха в оранжево. Дори чорапите ми бяха оранжеви. Това беше най-голямата крайност, до която бях стигал и беше явен белег на все по-пълното ми посвещение към Раджнийш. Това беше също доказателство, че външното ми идентифициране с Раджнийш и неговите саниасини беше сега по-силно от притеснението ми как ще изглеждам в очите на другите. Бях предан на Раджнийш и неговото учение и се приближавах все повече и повече към титлата саниасин.

По това време преместих бюрото си от офиса и се настаних на ново място, където можех да седя на пода. Закачих над бюрото картина на Раджнийш и прибрах всичките си книги зад стена от бамбукови паравани. Колегите ми влизаха понякога и медитираха заедно с мен през почивките и много скоро станах нещо като местния „йога".

Понякога улавях погледите на застрахователните агенти, които работеха от другата страна на улицата, когато минаваха покрай прозорците ми и ме виждаха да седя на възглавницата си, облечен в оранжево, докато оправям документацията си или звъня по телефона. Чувствах изучаващите им погледи върху себе си и моя мини-ашрам. Вероятно мислеха, че съвсем съм се побъркал.

4. Дусой в моя живот

След пътуването ми до Хавай духовността ми просто възкръсна и отново стана преобладаващ фокус на внимание в живота ми. Почти всекидневно упражнявах „динамичната медитация" на Раджнийш. Дълбокото чувство на отпускане, което получавах от нея беше чудесен начин да започна деня. Когато не бях зает на работа, се потапях в някоя нова книга или статия на все по-растящата купчина с литература от Раджнийш, която събирах.

Най-много харесвах историите и притчите, които Раджнийш заплиташе в своите книги. Той можеше да изрази и най-сложните духовни истини чрез най-простата история. Вярвах, че Раджнийш разбира живота; той имаше проникновение за истината и лъжата. За мен той беше велик учител и аз знаех, че ми помагаше да се преориентирам към Бога, като ме преустройваше както духовно, така и психологически. Беше болезнен процесът, в който осъзнавах кой съм, но с новите си метафизически оръжия и разбирания се учех да бъда честен със себе си. Учех се също да казвам какво чувствам — а не това, което според мен другите искаха да чуят.

Докато се занимавах с личността си по един духовно дисциплиниран начин, започвах също да преживявам повече радост и щастие. Приемащото, неосъждащо отношение на Раджнийш и неговите саниасини ми осигуряваха спокойно и сигурно обкръжение, докато се опитвах да разреша проблемите, които изникваха. И в това обкръжение на приемане и любяща конфронтация знаех, че действително започвам да израствам духовно.

Тогава срещнах Джой. Запознах се с нея в едно местно кафе чрез общ познат. Харесах я веднага.

Пътеките ни с Джой продължиха да се пресичат през следващите няколко дни. Когато се видехме, разговорите ни винаги носеха силно духовно доверие. И двамата бяхме посветени на духовния си живот и скоро разбрах, че като човек, който търсеше истината, тя беше женския ми двойник. И двамата искахме да научим повече за себе си и да преодолеем множеството вътрешни пречки, които ни отделяха от връзката с Бога и другите. Дълбокият ни ентусиазъм за духовните неща стана основа на приятелството ни.

Когато се срещнехме на улицата, в ресторанта или в университета, се радвахме че се виждаме. Сякаш бяхме стари приятели, говорехме с огромно въодушевление за това, което ставаше в живота ни. На събиранията нещо ни привличаше и обикновено накрая се отделяхме в някой ъгъл и споделяхме най-новите си мисли и духовни прозрения. Забравили за другите, обсъждахме възходите и паденията в духовните ни авантюри. Разговаряхме оживено за мечтите си, за книгите, които четяхме, и всички малки синхронистични случки, които правеха живота интересен. Използвахме всяка възможност да споделим любовта си към духовните неща.

Бързо разбрах, че Джой притежаваше огромна интуиция. Когато се случваше да се сблъскаме на улицата, тя казваше: „Знаех си, че ще те срещна днес!". Когато по някаква приумица спирах пред дома й, тя ме посрещаше със: „Знаех, че идваш". Бях и объркан, и удивен от способността й да предугажда и прониква в нещата преди да са се случили.

Джой ми разказа, че още от тринадесетгодишна възраст била нещо като медиум и имала преживявания на излизане от тялото, а участвала и в безброй други неща, включително скорошното й увлечение по учението на един индийски гуру, наречен Суами Баба Муктананда. Стори ми се изключително интересен фактът, че тя също следваше гуру и прекарвахме часове в разговори за прозренията, които бяхме получили от индийските си учители.

Започнах да разбирам, че Джой вървеше по тъй наречения от нея „духовен процес". Това беше едно прогресивно, кумулативно духовно израстване, което непрекъснато се менеше и еволюираше. Бях малко озадачен понякога от Джой и нейния „процес", но я гледах с все по-голямо уважение. Посвещението й да опознава себе си и Бога беше всепоглъщащо. Някакво вътрешно чувство я водеше почти неуморно и я тласкаше все по-нагоре и по-нагоре към истината и Бога.

С времето наблюдавах как Джой се впускаше и се оттегляше от различни духовни неща. Не беше вятърничава, нито авантюристка. За всичко, в което участваше, времето беше точно премерено, имаше цел и тя сякаш успяваше да извлече същността от всичко, което правеше. Успяваше също да остави назад онова, което не носеше смисъл или стойност. Всяко духовно преживяване се извисяваше и естествено утихваше и се преливаше в следващата дейност.

Приятелството ни беше уникално в това, че не бяхме обвързани с романтична любов. Когато общите ни приятели подмятаха каква прекрасна двойка сме били, ние бързо подчертавахме, че сме „само приятели". Фактът, че не бяхме влюбени, ни даваше свободата до голяма степен да бъдем приятели. Можехме да се опознаваме без сексуалните прикрити чувства, които толкова често характеризират и монополизират ранните етапи на една нова връзка. Вместо това, ние бяхме подкрепа един за друг, носехме взаимно насърчение един на друг във всичко, което вършехме. За другите изглеждаше странно, че посвещавахме такава голяма част от времето си на духовните проблеми, но за нас това беше най-естественото нещо на света. И двамата искахме да забравим за себе си и да намерим истината, която стоеше извън нас. А и двамата бяхме готови да направим всичко, за да я намерим. Останалото в живота ни заставаше след духовното търсене.

Скоро след Нова година отидох в интензивния семинар на Раджнийш в Харбин Хот Спрингс, на три часа път от дома ми и недалеч от Напа Вали. Амитаб, един надарен саниасин, който беше уважаван групов водач на Раджнийш в Индия, водеше семинара. Двата дни бяха много интензивни, пълни с медитации, лични срещи, групови занимания, танцуване и време, отделено специално за здравословни процедури в минералната вода на Харбин. Когато медитациите разкриваха проблеми в емоционалната област, бяхме насърчавани да „работим" над тези лични проблеми.

Групата даваше подкрепа и приемане и хората имаха възможност да се справят с нещата, които ги притесняваха. Някои дойдоха на семинара със специфични проблеми. Амитаб имаше особена чувствителност и интуиция и обикновено работеше индивидуално с всеки, но винаги в контекста на групата. Той улесняваше взаимодействието между хората, предлагаше роли, които да разиграваме и знаеше кога да спре да се занимава с един човек и да премине към друг. Семинара се оказа оздравяващ за много хора в групата и към края на уикенда чувството на близост и общност нарасна, така че можехме спокойно да споделяме и разрешаваме заедно проблемите си.

През една от почивките всички танцувахме в една голяма слънчева стая под звуците на новия албум на Боб Дилън „Бавен влак". Бяхме щастливи, че Боб Дилън е тръгнал по духовната пътека и усещахме някаква близост и празнично увлечение, докато танцувахме под звуците на песента му „Трябва да служиш някому".

„Е, дали ще е Бог или дявола, някому трябва да служиш."

Думите на Дилън изпълваха стаята, докато се движехме и се радвахме в състояние на полублаженство. В крайна сметка, семинарът се оказа полезен за мен и след уикенда всички се чувствахме отпочинали, за да се върнем обратно в света.

Този понеделник все още бях изключително въодушевен от уикенда. Когато няколко колеги ме попитаха за подробности около семинара, с удоволствие им разказах за него. Спомням си, че се чувствах много „духовен", докато им разказвах за медитациите и сериозните дискусии. Дали го признавах или не, за мен беше много важно другите да гледат на мен като на духовен човек. Това беше един вид нова самоличност за мен и ми създаваше приятно чувство.

Към края на седмицата почувствах, че блясъкът на уикенда избелява. Искаше ми се тази топлина и чувство за общност да останат в мен завинаги. Но хубавите чувства сякаш се изплъзваха. Няма нужда да казвам, че бях зарадван, когато научих, че в края на месеца ще има още един семинар в Харбин. Веднага изпратих таксата от 100 долара и с нетърпение зачаках семинара.

Хората в офиса ми вече започваха да свикват с нетрадиционните ми духовни пътища. Макар че някои от тях с удоволствие слушаха за духовните ми приключения, една жена изглеждаше загрижена и ми даде Библия. Подтикна ме да я чета. Бях доволен, че тя имаше нещо, което я правеше щастлива, но старомодната й духовност не беше това, което търсех. Християнството беше толкова остаряло в сравнение с тези невероятно вълнуващи духовни преживявания. Искаше ми се тя да се отпусне и да дойде на един от нашите уикенди на Раджнийш, където можеше да танцува, да вика, да медитира и да вникне в чувствата си — след това никога нямаше да се върне в църквата.

Когато прекрачих прага на втория семинар в Харбин, се почувствах така сякаш се връщах у дома. Познати лица от предния семинар се появиха при моето пристигане, навсякъде наоколо имаше прегръдки. За минути бях обграден с топлината и любовта, които са характерни за групите на Раджнийш. Във всичко, което вършехме, имаше грижа и любов. Чувствах се подкрепян от тези хора в оранжево.

Интензивните курсове на Раджнийш даваха на много от нас, които бяхме духовно изолирани, усещането за семейство. Притежавахме чувство на общност и както винаги зад всичко стоеше присъствието на Раджнийш. Той беше изграждащата сила, подтикът, учителят на всички ни.

Но забелязах, че уважението и преклонението ми към Раджнийш имаха граници. Отдръпнах се малко, когато саниасините седнаха пред снимката му и започнаха да му се покланят. Колкото и да обичах Раджнийш и да го виждах като невероятна част от Бога, не можех да гледам на него като на самия Бог. Борбата ми в тази област правеше отдаването ми на Раджнийш почти невъзможно. Можех да се отдам на учението му, но не на него. И знаех, че това е една от причините още да не съм отлетял за Индия и да съм станал саниасин. Не бях сигурен, че искам да предам живота си на него по такъв начин. Той можеше да бъде учителят ми, но не и господарят ми. Раджнийш винаги мъмреше онези от нас, които оставаха в периферията на неговата енергия, без да се предават напълно на Бога чрез него. Знаех в сърцето си, че не ми беше трудно да предам живота си на Бога, но се доверявах на колебливостта си и уважавах нежеланието си да се поклоня пред Раджнийш.

След като прекарах една необичайна болест, един ден с учудване открих, че увлечението ми по Раджнийш е изчезнало. Духовното електричество, което зареждаше връзката ми с него го нямаше вече. Тази връзка не ми харесваше и не я разбирах. Почти сякаш силните ми чувства към Раджнийш бяха изчезнали заедно с болестта.

Толкова бях объркан от промяната в сърцето си, че прекарах близо цял ден в опити да възкреся предишния си жар — но без резултат. Тръпката беше изчезнала със сигурност. Истинската радост, която изпитвах някога с Раджнийш, се беше смалила само за две седмици в хладно уважение към бивш учител. Колкото и да се опитвах да я съживя, духовното увлечение беше свършило.

Опитвах се да анализирам случилото се, но нямаше смисъл. Прекалено бях уплашен от ходенето в Индия? Дали неспособността ми да приема Раджнийш като Бог несъзнателно ме отблъскваше? Не знаех, но промяната беше толкова ненадейна и решителна, че ме свари напълно неподготвен. Нямаше нищо съзнателно в нея. Мистиката Раджнийш беше престанала.

Точно както се бе случило с Джой и нейния гуру Муктананда, аз се отдръпвах от Раджнийш. Бях му благодарен за всичко, на което ме беше научил, и със сигурност щях да запазя учението му в сърцето си, но не можех да продължа пътя с него. Нещо друго ме чакаше. Може би близката връзка с него щеше да се върне пак някой ден, може би не. Колкото и да беше трудно да го повярвам, засега Раджнийш не съществуваше за мен.

Непосредствено след мистичната липса на увлечението по Раджнийш, реших да посетя една жена, местен медиум на име Каролин*, която ми препоръча горещо един приятел от службата. Може би тя щеше да се намеси в духовния ми застой и щеше да ми даде насоки за духовното ми пътуване.

При първото посещение тя ми направи впечатление със своята прецизност и многото неща, които знаеше за мен. Даде ми полезни съвети и реших да й се обаждам от време на време. В края на всеки сеанс Каролин ми даваше напечатано на машина обобщение на сеанса, което подготвяше физически предната вечер. В края на всеки лист винаги имаше препоръчана книга и изповед, подходящи именно за тази седмица. Изповедите бяха с цел да насърчат в мен положителни мисли и да подсилят определено метафизично поучение. Често те ми напомняха за собственото ми вътрешно съвършенство и наследствена божествена природа. Те бяха като щитове на истината срещу стрелите на отрицанието и илюзиите, които се насочваха към ума ми заради неправилното ми мислене.

Изповедите приличаха на молитви, но всъщност бяха вдъхновение и насърчение от мен за мен. Често се срещаха изрази като божествена любов и божествен ум. Обикновено изпитвах голяма утеха и насърчение, когато си повтарях: „Аз съм божествена любов" или „Умът ми е част от божествения ум".

Виждах, че сеансите и учението на Каролин бяха в хармония с това, което вече бях научил от Бони и Раджнийш. Всички те казваха едно и също и всичко се вместваше прекрасно в това, което вече се оформяше като моя метафизически мироглед. Четях незабавно книгите, които Каролин ми препоръчваше. Първата книга беше от Ю. С. Андерсън „Три вълшебни думи". Тя ме държа в напрежение до края и научих, че трите вълшебни думи бяха „Аз съм Бог". Това беше още една линия от четката, която се прибавяше към моята метафизическа картина. Бони ми беше дала въведението, Раджнийш ми даде едно красноречиво и поетично съдържание, а сега Каролин ми помагаше да запълня някои от останалите области. Докато един учител подсилваше учението на друг, започнах да оценявам и да разбирам последователността на духовните принципи, които управляваха сега живота ми. Виждах повече и повече вътрешната зависимост и единство на живота. Бях съвършен, чист и божествен, свързан с божествения ум и колкото повече виждах себе си и другите като съвършени, толкова повече животът ми се променяше. Накрая щях да заживея в светлината на собственото си същество, светлината, която беше Бог и самият аз.

Понякога, когато бях сам, образи от духовното ми пътуване проблясваха в ума ми: сеансите, топката светлина, молитвата ми на покрива, стаята в небето на Биг Сър, странният индийски гуру, семинарът в Хавай, интензивното обучение в Харбин Хот Спрингс и медитациите със завързани очи заедно с хора, облечени в оранжево. Изглеждаше лудост и безумие, но някак си всичко имаше смисъл.

Чувствах се като изследовател на един нов вълнуващ свят. Повече и повече хора навлизаха в метафизиката, учеха се да медитират и виждаха, че могат да създадат свой собствен свят. Най-сетне разбирахме, че Бог е навсякъде и във всичко,, че всички бяхме едно. Този нов свят и нарастващото движение набираше инерция. Докато размишлявах върху някои от духовните движения и промени, които си проправяха път в американското съзнание, не можех да не се усмихна на тази ирония. Като деца често показвахме пренебрежение с думите: „За какъв се мислиш? За бог?" Сега разбирахме, че всъщност показваме пренебрежение към себе си, ако не отговорим на въпроса с ясно да. Това беше духовният еквивалент на „Измина дълъг път, скъпа!". Времената действително се меняха.



Достарыңызбен бөлісу:
1   2   3   4   5   6   7   8




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет