Тайнствената сила на пирамидите Богомил Герасимов Страхът на времето

Това е заглавието на моята книга за древната култура на маите, но тук искам да разкажа само за още едно незабравимо преживяване, свързано с пирамидите. Всъщност това бе невероятна среща с бог, която стана в деня на есенното равноденствие - 22 септември 1978 г. Бях чувал за странното явление в Чичен Ица*, но исках да го видя с очите си, да се уверя извън всякакво съмнение, че не е измислица.

До Мерида, столицата на щата Юкатан, пътувах със самолет. От там до древния културен център на маите Чичен Ица има около 120 км, които обаче с луксозните автобуси се вземат за час и половина. Асфалтираният път пресича равна земя с еднообразен пейзаж: измъчени от жажда храсталаци и жалки участъци от тропическа гора, сякаш затрупани от камъни и скали. Те ми напомниха за една мисъл на знаменития епископ от времето на испанската конкиста Диего де Ланда. Още през XVI в. той е написал: "Юкатан е земята с най-малкото земя, която съм виждал." Въпреки това на тази земя се е развивала и е процъфтявала богата култура. По пътя често срещахме надписи, които насочваха към един или друг исторически център, останки на стари градове, развалини на храмове и пирамиди.

Чичен Ица в превод означава "при кладенеца на племето ица". Всъщност там има два големи и дълбоки кладенеца, но само един е на почит, защото бил дом на Чак Моол - бога на дъжда. Нямаше турист, който да не застане на скалистия бряг на Сеноте саградо (Свещения кладенец) и да не впери очи в мътната вода на двайсетина метра под него. Представях си как в тази огромна дупка с диаметър 65 м са хвърляли млади девойки, за да измолят дъжд от коравосърдечното божество. Тук можех да прекарам часове и все ми се струваше, че нещо ще изплува от мътната вода, че нещо необикновено ще се случи.

В Чичен Ица има три квадратни километра, разделени на стар и нов град. И в двете части има много за гледане и възклицаване. Ще спомена само игрището за игра с топка (пок-то-пок), обсерваторията "Каракол", Храма на воините, Храма на хилядите колони, стената с черепите "Цомпантли" и още мн. др.

Тях можех да разгледам и друг път, а сега бях дошъл да видя как богът Кукулкан слиза от небето. Затова около 3 часа следобед заедно с хиляди мексиканци и чужди туристи застанах пред пирамидата на Кукулкан, наречена от конкистадорите Ел Кастильо (Крепостта).

Гледах със страхопочитание най-внушителния паметник в целия комплекс. Не ми изглеждаше много стар - реставраторите бяха свършили добра работа. Официалната му датировка е около XI в. от н. е., но тя не е вярна. При реставрационните работи под външната каменна обвивка са били открити по-стара пирамида и стълбище, водещо към вътрешни помещения с две статуи: на бога на дъжда и на един ягуар. Това не е предизвикало особена изненада, защото пирамидите в Мексико са изградени по принципа на луковицата: една пирамида върху друга, втора, трета, не знам колко. Този факт е от значение и обяснява защо не може да се определи точната възраст на конструкцията. Очевидно е, че при нахлуването на толтеките от север през XI в. тук е съществувал голям церемониален център и пирамидата е била част от него. А неговата рождена дата не е установена.

Някъде около 4 часа следобед, не мога да кажа точно кога, защото почти се бях вкаменил, усетих, че някаква необикновена тишина се е възцарила на площада пред пирамидата. Това, което се разигра пред очите, приличаше на ефектна сцена от фантастичен филм, режисиран от неизвестен режисьор в далечното минало. Не знам какво е съдържал първоначалният сценарий, но явно същото представление се повтаря по два пъти всяка година - в дните на пролетното и есенното равноденствие.

Ловци са ми казвали, че змията хипнотизира жертвата си и тя не може да помръдне. Няколко хиляди души се превърнахме на "жертви" - онемели и възхитени.

Най-напред "пламна" ръбът от върха на северното стълбище, което гледа към Свещения кладенец. Слънчевите лъчи като по команда огряваха само този ръб. След малко светна и ръбът на по-долната тераса. Блестящата ивица бавно пълзеше по ръба на деветте тераси към основата, където я очакваше голямата каменна глава на "пернатата змия". Тя също светна и така тялото на божеството се съедини с главата си.

При такава невероятна гледка човек забравя за времето, за съмненията, за проблемите си. Кукулкан беше на земята за няколко минути, после си тръгна. Първо "загасна" змийската глава, след това блестящата ивица запълзя нагоре по стъпалата, спря за малко сякаш в очакване на аплодисменти и изведнъж изчезна.

Трудно е да си представим, че днес, при съвременното развитие на науката и техниката ще се намерят строители и архитекти, които да повторят ефекта на маите при пирамидата в Чичен Ица. "Примитивните" индианци, нека си признаем, в много отношения са ни превъзхождали.

Разказах това мое преживяване, за да стане ясно защо се интересувам толкова от този бог Кукулкан. Кой е той и какво се знае за него?

Авторите на великолепното издание "Мексико през вековете" (том I) пишат дословно: "Това име (Кукулкан - б. м.) не е нещо повече от буквалния превод на Кецалкоатл, защото "кукул" означава "перната" и "кан" - "змия"... На езика киче същото божество се нарича Гукумац, което е буквален превод на Кецалкоатл; всичко това доказва, че божеството е било чуждо, доведено в цивилизацията ноа, която е превела името му на различни езици." В изданието се изтъква, че жреците на Кецалкоатл са носили същото име. Известно е, че и владетелите, които по съвместителство са били и върховни жреци, са се кичили с името Кецалкоатл. И точно затова в литературата съществува доста голяма бъркотия, тъй като много автори бъркат божеството с владетеля и правят грешни изводи и тълкувания. Аз не възразявам против твърдението, че Кецалкоатл и Кукулкан (Гукумац) може да означават в превод едно и също нещо: перната змия. Моите съмнения са, първо, дали Кукулкан и Гукумац са превод на Кецалкоатл, или Кецалкоатл е превод на Кукулкан и, второ, дали може да се говори за едно и също божество или герои на легенда, ако то се среща в две страни в древността, за които науката заявява, че не са имали връзка помежду си.

Кецалкоатл се подвизава като божество на толтеки и астеки и може да се срещне навсякъде по техните пирамиди и други паметници. Тези култури, особено астекската, която излиза на историческата сцена около два века преди появата на испанските завоеватели, са много по-млади от майанската. Нашествието на толтеките в Юкатан може да обяснява определени черти на тяхната култура в новата част на Чичен Ица, включително на божеството Кецалкоатл. В книгата "Мексико през вековете" са поместени две рисунки на Кукулкан. В едната той прилича повече на толтекски вожд, отколкото на бог. На другата, взета от сграда в Чичен Виехо (старата част), е типичният образ на Кукулкан - божество с брада. Дори и да приемем, че това може да не е божеството, а негови жреци с брада (такива е нямало), пак трябва да заключим, че маите са го познавали преди толтеките. Следователно трябва да правим разлика между Кецалкоатл и Кукулкан по същия начин, както се прави разлика между тези две божества и друго, подобно на тях в Перу - Виракоча. По мое мнение Кукулкан не е превод от Кецалкоатл и е значително по-древно божество, отколкото се предполага. Неговият прототип вероятно са реални хора, може би извънземни "богове", появили се на Американския континент и научили местното население на много полезни неща в областта на медицината, земеделието, домакинството. Най-вероятно това са били знаещи и можещи хора, като Имхотеп, Христос, Буда, Мохамед и т. н.

Има нещо много любопитно в легендата за Кецалкоатл. Според нея богът си заминал на изток през морето с обещанието (или заплахата), че пак ще се върне. Той бил човек с брада, а по онова време сред индианското население нямало хора с брада. В прекрасната си книга "Кортес и Монтесума" Морис Колис разкрива сложната психологическа основа и духовната борба на астекския владетел Монтесума, който бил убеден, че Кецалкоатл (брадатият Кортес) се е завърнал. Това негово убеждение станало причина за рухването на астекската империя и за завладяването на Мексико от испанците.

Да се прехвърлим сега в Перу по същото време. Според археолозите и други учени инките и хората от неизвестната цивилизация преди тях не са имали никаква връзка с цивилизацията на маите. Въпреки това инките са наследили от предшествениците си преданието за бога Виракоча, който си заминал на изток през океана с обещанието (или заплахата) да се върне. Подобно на Монтесума и владетелят на инките Атауалпа бил допуснал същата съдбоносна грешка: той сметнал, че брадатият Писаро е бог Виракоча. Могъщите за времето си империи на астеките и инките се сгромолясват в резултат на фаталните грешки на Монтесума и Атауалпа. Наистина не е за вярване, че между древните култури на Мексико и Перу не е имало връзки в миналото. Нещо повече - смятам, че и в Мексико, и в Перу са живели хора от една и съща високоразвита древна цивилизация, появила се на континента след катастрофата на Атлантида. И веднага следва логичният въпрос: възможно ли е пирамидите да са част от наследството, оставено от Атлантида?

За да отговорим на този въпрос, трябва да надникнем в... Бермудския триъгълник.

Американският природолечител д-р Рей Браун от Меса, щата Аризона, е собственик на уникална и безценна кристална топка. Намерил я е в онзи район на Атлантическия океан, известен като Бермудски триъгълник. Там изчезват самолети, кораби, хора. А всеки който е запознат с преживяването на д-р Рей Браун, спокойно би казал, че там потъват и континенти.

За Бермудския триъгълник са написани толкова много книги и се приказва толкова често, че нямаше да се занимавам с него, нито със случая на д-р Рей Браун, ако не беше свързан с легендата за изчезналия континент Атлантида и с една подводна пирамида, изникнала изневиделица от морското дъно.

Събитията се развиват в онази част на Бермудския триъгълник, известна като Език на океана. Там водата е плитка - 10-15 м, после дъното изведнъж пропада в бездна, дълбока близо 4000 м. За ловците на потънали испански галеони, натоварени със злато, сребро и други скъпоценности, тук потъва и надеждата. "Езикът" сякаш им се изплезва и приканва водолазите да се спуснат покрай стената, за да видят какво ги очаква. След 15-ия метър водолазът се чувства като в космическа камера - в безтегловност. Дори рибите губят ориентация и по думите на д-р Браун "мислят стената за дъно".

Естествено, се взират в огромните територии, плитки, но с дебели пластове подводен пясък. Вълните, особено при силна буря, са в състояние за кратко време да заличат всякакви следи, да покрият изкопаните с много усилия дупки.

"Дупки" в пясъка на дъното? Така е, няма друга възможност. Който иска злато от галеони, копае. Водолазите разполагат с добри инструменти, между които сонари и магнитомери. С тях се изпращат сигнали към дъното. Ако там има метални предмети, те деформират обратния сигнал, апаратът го улавя и късметлиите се споглеждат многозначително.

През 1968 г. водолазите на малкия кораб, сред които бил и д-р Рей Браун, претърсвали района между Големия Бахамски остров, Холандските Антили, Антигуа и Мартиника. Те изкопали стотици дупки по пясъка на дъното, но напразно. В края на лятото, след като били погребани милион и половина долара в тези дупки, групата се разпръснала. Но не за дълго. Две години по-късно се сформирала нова група, за да рови из същия район.

Д-р Рей Браун не е първият, който съобщава за подводна пирамида в района на Бахамските острови. Пилоти на самолети, прелитащи над океана в тази част на Бермудския триъгълник, разказвали, че отвисоко се виждат контурите на бяла пирамида и някакви други постройки под водата. На такива приказки обикновено не се обръща внимание, защото при проверка други пилоти не откриват нищо.

През 1970 г. д-р Рей Браун заедно с още четирима водолази се завърнал в района на островите Бари, които са част от Бахамския архипелаг. Застигнала ги силна буря и те спрели корабчето си в един залив. Там изчакали бурята да утихне и отново се върнали в открито море. Водата изглеждала мрачна, някак тъмна, но чиста и прозрачна. И внезапно пред погледите им се открила фантастична картина: очертанията на някакви постройки. Веднага хвърлили котва и всички наскачали във водата. Д-р Рей Браун се озовал пред голяма бяла пирамида. От пясъка се подавали само трийсетина метра от връхната й част. Направена била от добре полирани и идеално пасвани каменни блокове. Той три пъти обиколил пирамидата и внимателно изследвал всяка една от четирите й страни. На третия път внезапно се изправил пред отвор. Намерил смелост да заплува през открилия се тесен коридор и стигнал до доста голяма зала, която също имала формата на пирамида. От върха й се спускал метален лост с диаметър приблизително 7,6 см. Точно под лоста, завършващ с шлифован островърх червен камък, имало нещо като постамент, покрит с метална плоча, завита нагоре в краищата. Върху нея били изваяни от същия подобен на злато метал две човешки ръце, които държали в шепите си кристална топка. Водолазът забелязал, че около тази конструкция били наредени в полукръг седем каменни стола.

Д-р Браун се опитал да остърже малко метал от непоклатимия лост като доказателство за находката си, но успял само да повреди острието на ножа, направен от специална стомана. След това насочил вниманието си към металните ръце с кристалната топка. Направило му впечатление, че отвън ръцете били бронзови на цвят, а дланите им - златни подобно на лоста и дори леко почернели, сякаш са били горени. Тогава докторът докоснал кристала и топката помръднала. Взел я боязливо в ръце, но нищо не се случило. Всъщност нещо се случило, нещо необяснимо и много странно: чул глас, който му нареждал: "Вие дойдохте и получихте това, за което дойдохте. Сега си вървете и никога не се връщайте."

Подобно предупреждение получили и другите четирима водолази. Когато излезли от водата, се оказало, че всеки си бил взел някакъв предмет от подводните сгради и чул глас със същото предупреждение.

Д-р Рей Браун е единственият водолаз от тази група, останал жив. Другите намерили смъртта си някъде във водите на Бермудския триъгълник при мистериозни и неизяснени обстоятелства.

Убеден съм, че всеки, който се запознае с преживяното приключение на д-р Рей Браун, ще гори от желание да зададе стотици въпроси. И аз се питах дали докторът е сигурен, че отначало не е имало отвор в пирамидата и че после се е появил, сякаш някой му е отворил врата след почукване. Той твърди, че в пирамидата било изключително чисто, нямало следи от пясък, че не забелязал лампи, но вътре било светло.

Д-р Рей Браун намира - мисля, че е по-правилно да се каже получава като подарък - кристалната топка в Бермудския триъгълник през 1970 г., но започва да я показва открито пет години по-късно. Той обяснява мълчанието си със страх, че топката може да бъде конфискувана от властите в САЩ. За първи път я демонстрира през 1975 г. на семинар в град Феникс.

Кристалът е от кварц и представлява сфера, която е удивителна и без да прави нещо. Но тя, колкото и странно да звучи, прави и някои необясними неща. Няма съмнение, че това не е естествена кристална форма, че "топката" на д-р Браун е обработвана по някакъв начин и за някаква цел. Кварцът никога не образува кристали с кръгла форма. Модерната техника от началото на ХХ в. позволява да се извайват кристални топки, но нито една лаборатория в света не е успяла да създаде изкуствени форми или образи вътре в самия кристал. В кристалната топка на д-р Браун обаче ясно се различават формите на три пирамиди, наредени една зад друга. Според американския автор Джефри Кийт "някои хора, когато изпаднат в дълбоко медитативно състояние на съзнанието, виждат и четвърта пирамида на фона на другите три".

Когато научават за кристала от Бермудския триъгълник, медиуми от всички краища на САЩ се опитват да разберат нещо повече за странната находка. Всичките им "прочити" си приличат в едно: кристалът е феномен за планетата, той увеличава или намалява излъчваната енергия и може да бъде добър или лош. Най-често се цитират думите на Елизабет Бейкън, прочут медиум от Ню Йорк, която казала, че някога този кристал е принадлежал на египетското божество Тот. Имало предание, според което Тот бил скътал важни тайни в неизвестна подземна пирамида някъде в Гиза. Джофри Кийт допуска, че четвъртата пирамида, която се забелязва в кристалната топка, е онази предполагаема, но неоткрита пирамида в Гиза, в която били съхранени тайните на древните богове.

Освен четвърта пирамида в кристалната сфера могат да се видят и множество миниатюрни пирамидки, една в друга, образуващи нещо като решетка, вероятно с някаква енергийна функция. От определен ъгъл при специални условия някои хора виждат вътре в кристалната топка човешко око, което гледа ведро, като живо. Не вярвам на твърденията, че това око дори било снимано, защото, ако беше истина, досега щяхме да видим хиляди негови фотографии.

Забележително е, че кристалът не стои смирен и понякога се държи, като че ли има собствен живот. Застанал до него, човек има чувството, че кристалът го обстрелва с йонен вятър - нещо като усещането в близост до водопад. Стрелка на компас, поставен до кристала, започва да се върти обратно на часовниковата си колежка. Ако компасът се помръдне само на сантиметър, стрелката му се завърта в обратна посока. Някои хора виждали кристала да излъчва светлина, други чували човешки гласове или изпитвали необясним сърбеж. Метални предмети до кристала временно се намагнитизират. Според собственика на трофея от подводната пирамида, когато постави ръцете си върху него, ясно усеща студени и горещи пластове. "Излагал съм го на показ - казва д-р Рей Браун - и от време на време някой ще го докосне. Веднъж една дама се приближи до него, превивайки се от болки в панкреаса. Тя докосна кристала и болката изчезна. Няколко минути по-късно жената, която докосна камъка след нея, получи болки в панкреаса... Моят кристал има странна енергия - много мощна форма на енергия наоколо, и зарежда и други материали, разположени наблизо. Зареждащата енергия, изглежда, се засилва с времето и не намалява. Нямам обяснение за това."

Докторът разказва как бил направен опит за кражба на кристалната топка. Историята е много любопитна: "Занесох я на събиране при моя приятел Ю. С. Андърсън в Калифорния. Един от гостите, които имаше магазин за окултни предмети, помоли да я разгледа. След няколко минути той и кристалната топка бяха изчезнали. Изглежда странно, но на следващата сутрин кристалът се завърна, чакаше в хола. Но за човека, който го бе взел, вече не се чу нищо. Не се появи нито в дома си, нито в магазина. Просто изчезна."

Какво точно представлява кристалната топка на д-р Рей Браун, каква е била ролята й в пирамидата на потъналата цивилизация - това са въпроси, на които все още е невъзможно да се даде отговор. Загадката обгръща и една друга кристална находка в джунглите на Белис...

Освен че няма навика да прави кръгли кристали, природата досега не е сполучила да моделира и пирамиди в тях. И сега ще запитам: А има ли природата навик да създава кристали във формата на човешки череп? Питам, защото именно такъв череп открива девойката Ана Мичъл-Хеджис на 17-ия си рожден ден, когато от върха на една пирамида в древния град на маите Лубаантун забелязва в една цепнатина нещо да блещука. Какво е правило младото момиче в днешната държава Белийз, тогава Британски Хондурас? Тя била твърде млада за археоложка, но достатъчно смела, за да не се страхува от отровните паяци и змии. Все пак какво е правила в Лубаантун?

Археолог любител бил вторият й баща Фредерик А. Мичъл-Хеджис, иначе банкер и борсов посредник. Не разполагал с много средства, но бил човек с богато въображение, жаден за пътешествия, изследователски подвизи и авантюри. Намерил спонсори за стъкмяване на научна експедиция и заминал с кораб от Ливърпул за пристанището Пунта Горда. В експедицията взели участие също доведената му дъщеря Ана и аристократичната лейди Ричмънд Браун - приятелка и спонсорка на Фредерик.

В многобройните писания за намирането на кристалния череп съществуват някои незначителни различия. Според едни автори местните работници от племето кекчи, потомци на маите, копаели в пирамидния комплекс и изровили кристалния череп без долната челюст. Други източници предлагат същата история, но с повече романтични подправки. Ана се изкачила на доста порутена пирамида. От върха й се наслаждавала на прекрасна гледка. Зелена джунгла като безкраен килим се простирала пред очите й. Ненадейно погледът й попаднал на нещо блещукащо през един процеп във вътрешността на пирамидата. Ана слязла и събудила баща си, за да му съобщи новината. Разчистването на тежките каменни блокове не било лесна работа и затова чак след няколко седмици упорит труд кристалният череп се намерил в ръцете на младото момиче.

Интересна била реакцията на около тристата работници кикче. Щом видели черепа, индианците паднали на колене, започнали да целуват земята и две седмици прекарали в плач и молитва.

Разкопките продължили и едва след три месеца открили долната подвижна челюст на черепа.

Находката в Лубаантун е истинска загадка, която може да се сравнява само с кристалната топка от Бермудския триъгълник. Кристални черепи са били намирани и другаде и днес може да се видят в престижни музеи в Европа и Америка. Но въпреки това черепът се смята за уникален. Изработен е от цял прозрачен къс планински кристал, в който се виждат вътрешни вени и мехурчета. Само иронична усмивка предизвикват твърдения на онези експерти, според които кристалът е шлифован с пясък. Те стигат до това заключение, след като изследванията под микроскоп не са намерили следи от метални инструменти. За да се обработи ръчно, с пясък или с нещо по-твърдо, са необходими най-малко 150 години по 12 часа упорит дневен труд на много занаятчии. Някои изчисляват, че за постигането на този резултат ще бъдат необходими 800, 1000 или 1500 години. Не вярвам, че ще се намерят майстори, които да се заемат с толкова тънка и продължителна работа.

Скулите и очните кухини на черепа са обработени по такъв начин, че като отразяват светлината, създават впечатление на блясъци, на някакво вътрешно движение. Ефектът се подсилва и от една призма, оформена в основата на черепа. Кристалното творение тежи 5,3 кг, високо е 13 см, широко също 13 см и дълго 18 см. Съдейки по някои анатомични особености, специалистите са на мнение, че кристалът е моделиран по черепа на жена.

Един факт особено тормози експертите: ако е вярно, че целият предмет е изработен от един кристален къс - а това означава и подвижната долна челюст, - как е бил разрязван този къс? Планинският кварцов кристал не може да се реже и всеки опит би завършил с натрошаване. Освен това майсторите по шлифоване знаят, че кварцовият кристал расте спираловидно около невидими оси. Те могат да се видят само при определени условия и силно увеличение. Обработката може да се извършва само по посока на тези оси. И най-незначителното отклонение веднага би го натрошило на малки късчета. А кристалът на маите е обработен тъкмо по този невъзможен начин. Това дава повод на един учен да възкликне: "Проклетото нещо не би трябвало да съществува!"

Ана Мичъл-Хеджис e предоставила за шест години "проклетото нещо" на Франк Дорланд - известен реставратор и консерватор на произведения на изкуството. Той e открил и описал някои свойства на черепа, които напомнят за кристалната топка на д-р Браун. Веднъж за няколко минути около черепа се появил ореол, аура или сияние. В дома на реставратора, докато черепът бил у него, понякога се чували звънчета. Усещала се и някаква неопределена миризма. Имало моменти, когато в кристала се забелязвали странни сенки и светлини, образи на други черепи, човешки лица, разни предмети. Както Дорланд, така и собственичката му Ана Мичъл-Хеджис не се съмняват, че кристалният череп оказва някакво влияние върху хората, които са близо до него, върху техните чувства, настроения и мисли. Според сп. "Нешънъл инкуайърър" не една или две холивудски звезди са посещавали дома на Ана в Кичънър, провинция Онтарио - Канада, за да се усамотят с черепа, да му се помолят или да медитират в негово присъствие. Самата дама - щастливата собственичка на такава необикновена скъпоценност - изглежда добре на 90-годишна възраст. С кристала се е разделила за по-продължителен срок само когато го е дала на реставратора. Втори път се е лишила от него, когато го е предоставила за една година на Музея на американския индианец в Ню Йорк. По този повод някои автори иронично подмятат: що се отнася до предполагаемите окултни качества на кристалния череп, те кой знае защо не се проявиха в този музей.

Ще обърна внимание на някои сходни черти в кристалните предмети, притежавани от д-р Рей Браун и Ана Мичъл-Хеджис. Те са различни по форма и все още никой не е в състояние да каже какво е било предназначението им. В Мексико, а и на други места в Америка има много черепи, изработени от камък, глина, благородни метали, и дори от кристал. Но черепът от Лубаантун е уникален по начина на изработка, по размерите и по приписваните му окултни свойства.

И двата кристала са намерени в пирамида. И в двата случая находките не са били веднага обявени по сходни причини. Д-р Рей Браун се e страхувал, че ще му бъде отнета. Фредерик Мичъл-Хеджис e изпитвал същите опасения и e съобщил за кристалния череп чак през 1935 г. със статия в сп. "Ню Йорк америкън". Статията му e предизвикала сензация и гневна реакция от страна на Нормън Хамънд, който дълго време извършвал археологически проучвания в Белийз. Археологът заявява на всеослушание, че Фредерик Мичъл-Хеджис е нарушил законите на Англия, присвоявайки си находката, без да я опише и регистрира. Нещо повече: в гнева си Хамънд се нахвърля и срещу невинните маи от древността, които според него не били способни да направят такъв череп. Археологът е категоричен: черепът не е на маите, не е намерен в Лубаантун или другаде в Централна Америка. И ето главния му аргумент: маите не са използвали планински кристал. Черепът не е изработен в стила на маите.

И още една любопитна прилика в двата кристала: те не могат да бъдат датирани. Кой би дръзнал да каже кога е направена кристалната топка на д-р Браун? Ако е принадлежала на древната Атлантида, тогава може да се мисли за някакъв период от десетина хиляди години пр. н. е. Но коя е гаранцията, че самите атланти са нейните майстори и че не са я получили от друга цивилизация, по-стара и от тяхната? Или от някакви извънземни богове?

Специалистите признават, че със сегашните методи за датиране не е възможно да се определи възрастта на кристалния череп. Те не могат да отрекат, че е намерен в Лубаантун, но хвърлят съмнения върху способността на маите да изработват с примитивните си инструменти нещо с такова високо качество. Остава ни да насочим поглед отново към загадъчната Атлантида.