Вярата и доверието в бога

“Който не е с Мене, той е против Мене; и който не събира с Мене, разпилява.” (Матей 12:30)

Валтасар не отдаде сериозно внимание на думите на своя дядо Навуходоносор. Не ги отхвърли, но не ги и прие. Това средно положение постепенно го доведе до пълно отчуждение.Той прекъсна всякакъв контакт с онези, които изповядваха вяра във Всевишния Бог. Отчуждението по-късно прерасна в открит бунт, в открито потъпкване на всякакви норми и принципи.

Под властта на този убийствен закон попадат всички, които предпочитат да си останат зрители на събитията.Те не са против Христос, но не застават и решително на Негова страна.Те нито са изцяло в света, нито в църквата.Това средно положение им носи известен успех и в двете сфери.Те не се чувствуват ангажирани нито със света, нито с църквата, което им позволява /според тях/ да правят компромиси и в двете посоки, когато им се налага. Но това е само една самоизмама, защото просто средно положение няма! То съществува само в техните умове, умело и майсторски поддържано от големия изкусител.Точно за тези хора Христос разказа една притча:

“Когато нечистият дух излезе от човека, той минава през безводни места да търси покой, и не намира. Тогава казва: Ще се върна в къщата си откъдето съм излязъл. И, като дойде намира я празна, пометена и наредена.Тогава отива и взема при себе си седем други духве, по-зли от него, и, като влязат, живеят там; и последното състояние на оня човек става по-лошо от първото. Също така ще бъде и на това нечестиво поколение.” (Матей 12:43-45)

В живота на всеки човек идват съдбоносни мигове, когато Божията слава просветва и прогонва тъмнината на неверието и на заблудата, която е обгръщала неговия ум и сърце. От тази светлина човек може да се сепне; да спре да се бунтува срещу Бога; да започне да се замисля за вечните стойности, за Христовата жертва, за смисъла и целта на своя живот.Той все повече и повече започва да открива реалното присъствие на Бога в природата и в него самия. Това естествено води до нови решения, до промени.Така нечистият дух е прогонен, къщата подредена т.е.Божиите нравствени норми са приети за правилни и добри. Къщата е и украсена-радостно е да се говори за Христос и Неговата безподобна любов. Но има нещо много странно и учудващо в тази притча. Въпреки всичко, къщата остава празна...! Имало е много добри подбуди, имало е вълшебни мигове на радост от познаването на истината, имало е велики планове и намерения за един друг живот, но...всичко си е останало само в сферата на добрите намерения. Решението за категорично преминаване на страната на Христос така и не е дошло. А без Исус къщата е останала празна. И тогава става най-страшното. Старата бунтовна природа възстава. Грешни навици, лоши характерни черти отново се появяват и вземат връх над човешката личност. Вярата и добрите намерения се стопяват като пролетен сняг и човекът става по-лош и от преди-вече не един, а седем нечисти духове го владеят. Дали и в нашия живот може да стане така!? Едно е сигурно-ако познаваме истината и дълго време си играем с Христовата благодат, без да вземем своето решение за убедително заставане на страната на Исуса, тогава тази притча съвсем сигурно ще стане реалност в нашия живот. Но не е ли страшно нашата къща / ум, душа и тяло/ да стане жилище на седем нечисти духа, когато може да стане жилище на Христос!? И какво очакваме, че ще направят тези нечисти духове с нашата къща, когато се настанят удобно там? Ще я държат подредена и чиста ли? Едва ли...Няма да мине много дълго време и всичко вътре ще бъде опустошено и разграбено. Затова приеми Христос и се радвай на една чиста, подредена, красива и изпълнена с много щастие и любов къща. Нима не искаш това?!

“Падна, падна Вавилон!” Това са истинни Божии думи! Скоро ще стане много, много страшно да си във Вавилон. Единствената ни закрила е при Христос. Да се скрием там, докато има още благодатно време.

Който издържи докрай

Когато разглеждахме Даниил 3гл., станахме свидетели на опита на цар Навуходоносор да наложи със сила идолопоклонството в своето царство. За тази цел той построи една огромна златна статуя и я постави в обширното поле Дура. След това събра всички свои елитни служители и жители на Вавилон, които трябваше публично да се поклонят на този идол. Който не направеше това, щеше моментално да бъде изгорен в огнената пещ, намираща се съвсем наблизо.Тази заповед се отнасяше абсолютно за всички, включително и за евреите, които изповядваха друга религия.В следващия разказ Библията ни докладва, че опитът на Навуходоносор не е сто процента успешен. Трима млади евреи не се подчиняват на царската заповед и не се покланят на идола. Въпреки ужасното наказание, което ги очакваше, тези млади хора остават прави като израз на своята безпрекословна вярност към своя Бог. Навуходоносор не успя да ги принуди да отстъпят от своята вяра, да предадат своя Бог и да се поклонят на неговия фалшив бог.

В Даниил 6 гл. имаме друг опит-опит вече за забрана на богослужението на евреите. Във времето, когато се развиват събитията, описани в Даниил 3гл., такова богослужение все още бе възможно. Никой не преследваше евреите, когато те извършваха своите богослужения в домовете си. Поклонението пред златния идол не отнемаше възможността им да се покланят и на своя си Бог. Почти съм сигурен, че преди да се отправят към полето Дура, тримата евреи са имали богослужение и са се молили на своя Бог да се намеси в тази толкова драматична ситуация от техния живот. Но в Даниил 6гл.положението е коренно различно. Вече не е достатъчно, че верните евреи не се кланят на вавилонските богове. Сега вече им се забранява да се покланят и на своя си Бог.

Същата картина ще се повтори и в края на човешката история. Божият народ по най-различни начини ще бъде принуждаван да се отклони към фалшиво поклонение, а след това ще му бъде забранено да извършва и своето богослужение. Но както и в древния Вавилон, верните на Бога не отстъпиха нито крачка назад, така ще постъпят и верните Божии деца при последните мощни атаки на злия. Въпреки всички заплахи и санкции, те не ще приемат фалшиво поклонение, нито пък ще спрат да се покланят на своя Бог по начина, по който са правили това и преди. Причината за тяхната непоколебима вярност ще бъде същата, както и на верните евреи във Вавилон-голямата им любов към техния Бог. Любовта е единствената, която дава сили за невероятни подвизи. Само тези, които имат любовта, само те ще издържат до край. За такава една голяма любов и преданост четем в Даниил 6гл. Да започнем с началните стихове:“Видя се добре на Дария да постави над царството сто и двадесет сатрапи, които да бъдат из цялото царство, и над тях трима князе, един от които бе Даниил, за да дават тия сатрапи сметка на тях и тъй царят да не губи. В това време тоя Даниил се отличаваше от другите князе и сатрапите, защото имаше в него превъзходен дух; и царят намисли да го постави над цялото царство.” /Даниил 6:1-3/

За личността на Дарий се говори в края на петата глава. Оттам разбираме, че след убийството на Валтасар и превземането на Вавилон, той е първият цар, който поема управлението. Но библейските критици оспорват достоверността на библейския разказ.Те са категорични в твърденията си, че личността на мидянина Дарий е непозната извън Библията и заключават, че такъв цар следователно не е съществувал. Но както обикновено става и в този случай Библията се оказва права, а критиците-засрамени. В прочутата глинена плочка, известна като “Хрониката на Набонид”, открита през 1882 год. от археолога Теофил Пинчес, се описва и падането на Вавилон.Там има няколко изречения, които потвърждават достоверността на библейския разказ:“Гобриас, управител на Готиим, и армията на Кир навлязоха във Вавилон без битка. След това Набонид бе арестуван във Вавилон, когато се завърна там... През месец архашаму, на третия ден от месеца Кир влезе във Вавилон. Гобриас, неговият управител, постави под-управители във Вавилон.”

“Гобриас назначаваше официално в длъжност управниците във Вавилон”

Този текст ни разкрива няколко важни истини:

Първо. Говори се за някаква личност на име Гобриас, който е влязъл заедно с армиите на Кир във Вавилон и е станал негов управител. Всички факти подкрепят твърдението, че въпросният Гобриас не е никой друг освен посоченият в Библията Дарий Мидийски. Някои, разбира се, могат веднага да кажат, че си нагласяваме нещата, защото Гобриас и Дарий са две съвсем различни имена. Но трябва да знаем, че името Дарий не е собствено име, а почетна титла, означаваща “този, който държи скиптъра”. А този, който е държал скиптъра по това време във Вавилон е именно Гобриас, който с пълно право е могъл да приеме тази титла като царско име.

Второ. Текстът ни разкрива също, че едно от първите действия на новия управител на Вавилон било да назначи местни подуправители, което напълно потвърждава разказа на Даниил.

Трето. От текста разбираме още, че Гобриас бил управител на Гутиим преди да стане управител на Вавилон. Гутиим беше провинция на Мидия, така че към Гобриас можем да се отнасяме като към мидиец.

Също и древният историк Ксенофон разказва, че човек на име Гобриас е оказал специална помощ на Кир при превземането на Вавилон.

Като последно доказателство в подкрепа на библейския разказ можем да приложим и твърдението на древните хроники, според които Гобриас е умрял година и три седмици след падането на Вавилон. Известният историк професор Уйлям Шеа е установил, че Кир не е приел титлата “Цар на Вавилон”, докато Гобриас е бил още жив. След смъртта му към имперската си титла “Цар на Земите” той прибавя и титлата “Цар на Вавилон”. Това става точно една година след падането на Вавилон, което съвпада и със смъртта на Гобриас.

От всички тези доказателства е съвсем логично да заключим, че личността на мидянина Дарий напълно съвпада с личността на Гобриас, който управлява Вавилон от есента на 539 год.пр.Хр. до есента на 538 год.пр.Хр.

Интересен за нас е фактът, че Кир въпреки очевидната си власт над Мидия, преотстъпва управлението на Вавилон на възрастния вече мидиец Дарий. Защо ли? Може би това е бил един дипломатичен ход на Кир, с който е целял да сплоти двата народа-мидяните и персите, както и да не дразни подчиненото му, но все още много силно мидийско царство.

И така новият цар Дарий се заема веднага с устройването на огромната Мидо-Персийска империя, състояща се от 120 области.Той назначава един екип от 120 сатрапи /управители/. Над тези управители са поставени трима князе /председатели/. Данаил е един от тях и царят има намерение да го постави над всички /ст.3/. Не може да не бъдем учудени и впечатлени от постъпката на новия цар! Та помислете! Даниил беше пръв министър при Навуходоносор. После Валтасар го постави като трети цар във Вавилон. А сега и Дарий го поставя като върховен управител в новото царство! Сменят се царе и управители, но отново и отново Даниил е на върха! Не е ли впечатляващо?! Защо? Какво толкова ценно намериха в този човек владетелите, та му гласуваха такова високо доверие? Отговорът е записан в Даниил шеста глава трети стих: “В това време тоя Даниил се отличаваше от другите князе и сатрапите, защото имаше в него превъзходен дух.”

Даниил не беше човек със свръхестествени дарби. Но поради голямата му любов и изключителното му посвещение на Бога, той беше и богато възнаграден от Него. Именно неговият Бог беше Този, Който му даваше необикновена мъдрост, необикновена чистота, честност, благородство-качества, ценени при всяко едно управление. Всеки мъдър владетел иска да има до себе си сигурни хора, които да управляват добре царството му. Никой не желае да се обгражда с хора, на които не може да има доверие-лицемери и нечестни. Един такъв неподкупен, честен, изключително мъдър и благороден човек беше Даниил. Точно затова беше и високо ценен от всички царе, при които служеше. Разбира се, това не се харесваше на останалите служители. Не се хареса и на сто и двадесетте управители, и на двамата председатели, над които цар Дарий беше поставил Даниил. “Тогава князете и сатрапите се стараеха да намерят причина против Даниила относно делата на царството; но не можаха да намерят никаква причина или вина, защото той бе верен, и в него не се намери никаква погрешка или вина.” /Даниил 6:4/

Държанието на сатрапите и князете към Даниил е същото, каквото беше и поведението на халдеите спрямо тримата евреи (глава трета). И тук завистта е отровата, която разяжда душите им и ги тласка към действия, целящи компрометирането на Даниил.Те не могат да се помирят, че един евреин, и при това роб, е така високо почетен от царя. Още повече, че ще трябва да му се и подчиняват. Всички са съгласни, че това е недопустимо и че Даниил трябва да бъде свален от постта. Как? Чрез компромат...Десетки зорки очи започват да дебнат всяка негова крачка; ровят се в живота и управлението му; следи се всяка негова дума, жест,действие. Но...напразно! Даниил е безупречен и верен във всичко. Завистта и злобата се оказват неспособни да опетнят неговия чист характер. Заговорниците са смутени и почти отчаяни. И тогава им хрумва една “гениална” идея:

“И тъй тия човеци рекоха: Няма да намерим никаква причина против Даниил, освен ако намерим нещо относно закона на неговия Бог” /Даниил 6:5/

След като установяват, че животът му е безпрекословно чист, те се насочват към неговата религия. Обърнете внимание, че отново възниква същият проблем, както и в предходните събития. Конфликтът е по въпроса за Божия закон-вечния трън в очите на Сатана. Послушанието спрямо този закон и начинът, по който Даниил се покланя на Бога, бяха спорните точки в конфликта.Управителите хитро се бяха насочили към единствената област, където Даниил може да бъде атакуван-неговото богослужение. И те скроиха един много коварен и хитър заговор: “Прочее, тия князе и сатрапи се събраха при царя и му рекоха така: Царю Дарие, да си жив до века! Всичките князе на царството, наместниците и сатрапите, съветниците и управителите като се съветваха решиха да поискат от царя да издаде указ и да обяви строга забрана, че който да тридесет дена, би отправил някаква просба до кой и да било бог или човек, освен до тебе, царю, той да се хвърли в рова на лъвовете. Сега, царю, утвърди забраната и подпиши писмената й форма, за да не се измени, според закона на мидяните и персите, който не се изменява. Затова цар Дарий подписа писмената забрана” (Даниил 6:6-9)

С лукавство, хитрост и чрез ласкателства управителите се опитаха да убедят Дарий, че той е най-важната личност в този свят, та хората да отправят молбите си единствено до него. По този начин те му преписаха божествени прерогативи, които Дарий прие с удоволствие. Горд и високо поласкан от оказаната му чест, с лека ръка подписва указа, без да разбере тайните намерения на висшите си сановници да унищожат Даниил.

И така вече съществуваше указ, подписан и подпечатан с царския печат, който постановяваше, че Даниил няма, право да извършва своето богослужение и да се моли на своя Бог така, както е правил досега.Той или трябваше да се подчини и да живее, или да продължи своя молитвен живот и да рискува да бъде изяден жив от гладните лъвове. За кой ли път верността на Даниил към Йехова е поставена на огнена проба! За кой ли път малкият, дребен земен жител трябва да доказва пред цялото сатанинско войнство, че съществува една връзка между човека и неговия Създател, която никаква сила не може да унищожи! Че има любов, която не може да бъде сплашена-любов по-силна и от смъртта.

Даниил дори не протестира пред царя. Като висш държавен служител той имаше право на това, но се отказа.Пророкът знаеше, че това е напълно безполезно, поради неизменимостта на персийските закони. Веднъж подписан указ от царя, не може да бъде отменен дори и от този, който го е подписал. Вместо да търси човешка закрила, той съсредоточи цялото си внимание върху своя Бог и потърси помощ от Него.“А Даниил, щом се научи че била подписана писмената забрана, влезе у дома си, и като държеше прозорците на стаята си отворени към Ерусалим, падаше на коленете си три пъти на ден, молещ се и благодарящ пред своя Бог, както правеше по-напред.”

Това, което лично мен ме удивлява в поведението на Даниил, е безстрашието, с което той приема тази заповед. Изисква се смелостта на герой, за да пренебрегнеш царската заповед и да продължиш да се молиш. Забележете, тук става въпрос за неговия живот! Неподчинението означава сигурна смърт и то каква-разкъсан от освирепели от глад лъвове! И въпреки това няма никакво колебание в поведението на стария вече пророк. Няма тюхкане, няма сълзи, няма никакъв страх. Той продължава да извършва своето богослужение точно така, както е правил и преди, като че ли не съществува никаква заповед, заплашваща живота му! Не е ли удивително това?!

Дълбоко ме впечатлява и неговата молитва! Забележете, той продължава да благодари на Бога! Изправен пред рова на лъвовете, очакващ отворените челюсти и скърцащите зъби, Даниил продължава да благодари на своя Бог! Да благодариш на Бога, когато си здрав, когато живота ти се подрежда по най-добрия начин и на хоризонта всичко е безоблачно, разбирам , но когато часове те делят от една ужасна смърт...това вече е подвиг. Не, не, това просто е любов!

А изкушенията за Даниил, които биха гарантирали живота му, са били много, например:

-- Можеше и да не отваря прозорците, а да спусне пердетата и да се моли спокойно, без да е възможно някой да го види какво прави вътре.Та той беше висш държавен служител и никой освен царя не можеше да му държи сметка за неговите действия. Никой не би могъл да го обвини за това, че е затворил прозорците си. В заповедта такава забрана не съществуваше.

-- Можеше също да си намери достатъчно основание да замине някъде из огромната империя, да се скрие от погледите на своите преследвачи, докато изтече определения срок.

-- Можеше за един месец просто да не се моли на глас и под определена форма.Та нали Бог слуша и тайни молитви, нали чете мислите и познава и най-дълбоките и скрити чувства на човека. Да не се молиш на глас и непременно на колене, това в никакъв случай не означава, че си прекъснал връзката си с Твореца. Просто понякога обстоятелствата го налагат. А сега случаят беше точно такъв и Бог би трябвало да влезе в положението на своя пророк.

Сигурно е имало и други възможности за избягване на поставения му капан, но Даниил не се възползва от нито една от тях. Продължи да следва молитвения си живот, като част от своето богослужение по същия начин, както правеше това и преди заповедта.Това беше най-важното нещо в неговия живот.Чрез молитвата той влизаше в пряка връзка със своя Бог, разговаряше с Него, черпеше сила, мъдрост и утеха от Твореца. Какво би бил без подкрепата на своя Бог? Безпомощна дребна прашинка, подмятана от бурите и ветровете на времето и накрая затрупана от земната пръст. Не, това не можеше да стане. По-скоро би умрял, отколкото да прекъсне тази връзка и да се подчини на царя. Имаше и още нещо. Всяка промяна на неговото богослужение би дала възможност на противниците му да си помислят, че се е уплашил от царя и се е отрекъл от своя Бог. Когато е мирно време молитвата може да се произнася и тайно, но когато е забранена, скриването й би означавало предателство, страх, невярност.Това Даниил не можеше да допусне за нищо на света. Той се гордееше със своята вяра и за нея бе готов да умре.

Нещо повече, Даниил не промени своето богослужение дори и в най-малките подробности. Защо? Защото неговото богослужение отговаряше на точните указания на пророците.

“Ако ти съгрешат (защото няма човек, който да не греши), и Ти се разгневиш на тях та ги предадеш на неприятеля, и пленителите им ги заведат пленници в земя далечна или близка, и дойдат на себе си в земята, гдето са отведени пленници, та се обърнат и Ти се помолят в земята, гдето са запленени, и рекат: Съгрешихме, беззаконствахме, сторихме неправда, и се обърнат към Тебе с цялото си сърце и с цялата си душа в земята, гдето са запленени, гдето са ги завели пленници, и се помолят, като се обърнат към земята си, която си дал на бащите им, към града, който си избрал, и към дома, който построих за Твоето име, тогава Ти послушай от небето, от местообиталището Си, молитвата им и моленията им, защити правото им, и прости на людете Си, които са Ти съгрешили.” /2Летописи 6:36-39/

Ето защо Даниил отваряше прозорците си, които бяха в посока към Ерусалим. Насочвайки лицето си в тази посока, пророкът се моли, не защото вярва в магическата стойност на това място,а защото е изпълнен с надежда. Ерусалим беше неговият роден град, мястото, където Бог настани името Си. Даниил никога не можеше да забрави величествените служби в храма, символизиращи идващия Месия. Но сега храмът беше разрушен, а Ерусалим- разграбен.Ориентацията към Ерусалим означаваше, че Даниил силно вярва във възстановяването на храма и службите в него. Молитвата му е изпълнена с надежда и оптимизъм.

Освен това, желаеше да бъде верен дори до най- малките подробности на своя Бог. Това беше причината да се моли и три пъти на ден. “Но аз към Бога ще извикам, и Господ ще ме избави. Вечер и заран и на пладне ще се оплаквам и ще стеня; и Той ще чуе гласа ми” /Псалм 55:16,17/

Разбира се, това не е някаква механична молитва, просто навик, а добре организирана програма. За Даниил молитвата не е моментен сърдечен импулс, мигновен полет на душата, а редовен ритъм в живота.Тя е ежедневен разговор на син със своя Баща.Това Даниил правеше през целия си живот във Вавилон.Това продължи да прави и след заповедта на Дарий.

Виждайки, че Даниил продължава да се моли на своя Бог, въпреки царския указ, управтелите не се поколебаха нито за момент какво да правят. Капанът, който бяха заложили за Даниил, беше щракнал и сега те радостни и щастливи побързаха да занесат жертвата на царя.Този омразен Даниил вече няма да ги притеснява със своята честност, няма повече да разкрива тайните им машинации за собствено облагодетелстване.Този глас, който непрекъснато тормозеше съвестите им, трябваше да замлъкне завинаги. “Тогава ония човеци се събраха и намериха, че Даниил отправяше просба и се молеше пред своя Бог. Затова приближиха се и говориха пред царя за царската забрана като рекоха: Не подписа ли ти забрана, че всеки човек, който до тридесет дни би отправил просба до кой и да е било бог или човек освен до тебе, царю, ще се хвърли в рова на лъвовете? Царят в отговор рече: Това е вярно , според закона на мидяните и персите, който не се изменява. Тогава отговаряйки те рекоха пред царя: Оня Даниил, който е от пленените юдейци, не зачита ни тебе, царю ,нито подписаната от тебе забрана, но принася молбите си три пъти на ден. Тогава царят, като чу тия думи, наскърби се много, и тури присърце да отърве Даниила; и трудеше се до захождането на слънцето да го избави” (Даниил 6:11-14)

Едва сега царят разбра, че е подведен и изигран. Разбра, че целта на този указ не е възхвала на неговото име и престиж, а унищожението на Даниил. Стихът казваше, че царят се наскърбил.Той проумя, че се е хванал в собствените си думи, които сега осъждаха най-добрия му съветник и управител на смърт. Реши да поправи грешката си като потърси някаква пролука в мидо-персийския закон...но напразно. Заговорът е перфектен. Пролука няма. С голямо нежелание царят нарежда присъдата да бъде изпълнена. Всичко, което може да направи, е да каже няколко окуражителни думи.“Тогава ония човеци се събраха при царя и му рекоха: Знай,царю, че е закон на мидяните и персите какво никаква забрана или повеление, което царят постави, да не се изменява. Тогава царят заповяда, та докараха Даниила и го хвърлиха в рова на лъвовете. А царят проговаряйки рече на Даниила: Твоят Бог, Комуто ти служиш непрестанно, Той ще те отърве. После, като донесоха камък и го поставиха на устието на рова, царят го запечати със своя си печат и с печата на големците си, за да не се измени никакво намерение относно Даниила. Тогава царят отиде в палата си и пренощува гладен, нито остави да донесат пред него музикални инструменти; и сънят побегна от него.” (Даниил 6:15-20)

И тук отново си мисля с възхищение и удивление за Данииловото поведение. Той вече е на 84 години. Целият му живот дотук е преминал в една безпрекословна вярност към Бога. И за награда трябва да умре по един толкова ужасен начин! Защо? Какъв е този Бог, който награждава по такъв начин верните си служители?! И дали изобщо има Бог, след като не се намесва при една такава явна несправедливост? Сигурен съм, че Даниил горещо се е молил Бог да се намеси и да спаси живота му.Това е нормално и естествено за всеки човек, изпаднал в подобна ситуация.Та нали сам Бог ни насърчава да правим това: “И призови Ме в ден на напаст; и Аз ще те избавя; и ти ще ме прославиш.” (Псалм 50:15)

Въпреки горещите молитви, Небето мълчи. Бог като че ли е запушил ушите си и не се интересува вече от своя пророк. Бавно, крачка след крачка, Даниил се приближава към ужасната яма, очаквайки все пак, че Бог ще се намеси и ще прекрати това зло дело. Но...нищо не става.Тишината е повече от зловеща и само пустинният вятър съпровожда тази мрачна процесия, пеещ сякаш погребалната песен на пророка. Вече са пред рова. Надушвайки хората, гладните лъвове започват да издават звуци, от които сърцето се смръзва. Оголетите им челюсти и страшните зъби могат да пропъдят далече, далече всяко геройство и да накарат всеки човек да моли за милост. На палачите подобно поведение е добре познато. Те нееднократно са виждали търкалящи се в краката им осъдени, да вият от страх и да молят за милост.Затова с недоумение и с широко отворени очи наблюдават поведението на Даниил. Изражението на лицето му е спокойно. Някакъв чуден вътрешен мир се излъчва от него. Да, той не знае защо Бог допуска всичко това, но знае, че Бог го обича и тази любов е вечна и непроменима.Той многократно е пил от нея, хранил се е с нея, всяка клетка от неговото същество я е усещала и то в продължение на много години.Да, той знае в кого е повярвал, затова има пълно доверие в своя Бог. Ако Бог е решил така да завърши живота му, той ще му се довери, но никога с нищо няма да покаже отстъпление от вярата си, да похули и да се отрече от Него. Такова поведение не може да не удивлява, такава вяра и безпрекословно доверие в Бога наистина са впечатляващи и заразяващи.

После Даниил е хвърлен в рова. Над него е поставен голям камък, прикрепен към отвора с голямо и здраво въже, върху което на парче глина царят слага своя печат. Това означава, че никой, под страх от смъртно наказание, няма право да отмества камъка. Мисля си защо е било необходимо всичко това? Какъв ли ще е резултатът от преместването на камъка след час, два или по-късно? Обикновено гладните лъвове посрещат своите жертви още във въздуха и само за броени секунди ги умъртвяват. Затова, по човешки погледнато, подобни осигурителни средства, за мен, са напълно неразбираеми. Но изследвайки борбата в невидимия свят, онази титанична борба между Бог и Сатана, аз разбирам поведението на царя и на неговите палачи. Аз разбирам кой работеше в техните умове и кой всъщност се страхуваше от Даниил и желаеше на всяка цена той да бъде умъртвен. Това беше падналият ангел, вечният противник на Бога и на хората-Сатана. Даниил беше мощен представител на живия Бог всред една езическа страна и чрез него Бог внасяше светлина в тъмния свят на езичеството.Това не се нравеше на злия демон. Затова този глас трябваше да замлъкне. В книгата “Царе и пророци” религиозната писателка Елена Вайт пише:“Сатана дейно участваше в заговора. Пророкът заемаше висок пост в царството и злите ангели се страхуваха, че влиянието му ще отслаби контрола им над управниците. Точно сатанинските посредници бяха подбудили завистта и ревността у князете; точно те бяха вдъхновили плана за унищожаването на Даниил”

Не ви ли е познат този маниер на действие, приложен и за унищожението на Христос? Както Даниил, така и Христос става жертва на заговор от висшите служители в Израил, изгарящи от завист, поради влиянието на Исус и намаляване доверието на народа към тях. И още нещо- държавните власти са умело манипулирани, за да се оправдае присъдата. За Христос също не може да се намери някаква грешка или вина и Пилат напразно се мъчи да Го спаси. После е разпнат, а след смъртта Му тялото е положено в скален гроб, който е затворен също с камък и запечатан с царския печат. Отново същите мерки за сигурност, непозволяващи на никой смъртен да помогне по някакъв начин на осъдения. Отново същия страх.... Опитвайки се да вляза в начина на мислене на този паднал ангел, аз започвам да разбирам неговия страх. Това не е страх от човеци. Това е страх от силата на Бога, която Сатана много добре познава. Сила, пред която смъртта е безсилна да унищожава. А това, че действа сега по този глупав начин, поставяйки камъните като гаранция за своя успех, ми показва неговото отчаяние. Като че ли с тези камъни той затваря собственото си безсилие. Това не е нищо друго освен отчаян жест на един победен враг.

Да се върнем при Даниил. Той е хвърлен в рова с лъвовете, отворът е закрит с голям камък и Дарий слага своя печат отгоре. Съдбата на Даниил е запечатана. Що се отнася до царя, той си ляга без да яде и без всякакво настроение за музика и веселба. За обикновения човек в Мидо-Персия това е често срещано явление, но за царския двор това е напълно необичайно. Вечерното ядене е най-важното събитие в двореца. Канят се гости и това е времето за празнуване и удоволствия. Да се откаже царят от тях означава, че нещо изключително е станало в живота му. Да, царят страдаше за своя висш служител, още повече, че беше пряко отговорен за издаването на смъртната присъда.Текстът внушава идеята, че отказът на царя от храна не означава само липса на апетит, а по- скоро това е пост, свързан с молитва за избавление на Даниил. Така минава цялата нощ. Рано на сутринта царят е при рова, за да види дали има резултат молитвата му и дали Богът на Даниил е успял да предпази своя служител от смъртта. С давещ се от вълнение глас той пита:

“И на утринта царят стана много рано и побърза да отиде при рова на лъвовете. И като се приближи при рова, извика с плачевен глас към Даниила. Царят проговаряйки рече на Даниила; Данииле,служителю на живия Бог, твоят Бог, Комуто ти служиш непрестанно, можа ли да те отърве от лъвовете? “ (Даниил 6:19,20)

След кратка пауза на зловеща тишина, през която сърцето на Дарий ще се пръсне от напрежение, се чува спокойния глас на Даниил: “Тогава Даниил рече на царя: Царю, да си жив до века! Моят Бог прати ангела Си да затули устата на лъвовете, та не ме повредиха, защото се намерих невинен пред Него, още и пред тебе, царю, не съм сторил никакво прегрешение.Тогава царят се зарадва много и заповяда да извадят Даниила из рова. И когато Даниил бе изваден из рова, никаква повреда не се намери на него, защото бе уповал на своя Бог.” (Даниил 6:21-23)

Даниил е жив! Бог е защитил своя верен служител. Точно така, както избави тримата младежи от огнената пещ, така избавя и сега своя пророк от устата на гладните лъвове,“защото бе уповал на своя Бог.” Това е истина, която Дарий трябва да разбере. Спасението на Даниил не е поради някакви негови лични заслуги, а поради милостта на неговия Бог. Вярата в справедливостта, непогрешимостта и безусловната любов на Твореца осигуриха спасението на Даниил. Но делата имат също своето място.Те са другото гребло на лодката, с която пътуваме към небето. Невъзможно е да пътуваме само с едно гребло. Невъзможно е вярата и делата да бъдат разделени. Опитът да се пътува само с едно гребло би означавало непрекъснато да се въртим на едно място, би означавало фалшиво чувство за движение напред. В случката,която разглеждаме, тази истина е много ясно очертана.Даниил вярва безпрекословно в любовта на Бога и Му се доверява напълно за крайния изход от тази ситуация. Точно тази вяра му дава сили да не се ангажира с интриги, които биха спасили живота му. Това е вяра, която води до дела. Жан Дукан пише: “Погрешно разбраното християнство често пъти схваща религията като умствен и безплътен процес, съставен от абстрактни вярвания и доктрини, облечен в прекрасни чувства. Опитът на Даниил ни дава пример за религия, въплътена във всекидневното съществуване и в стремежа към праведност”

Разбирайки, че Даниил е жив “царят се зарадва много.” Веднага издава заповед незабавно да извадят Даниил от рова. Заповедта е изпълнена и старият пророк стои жив и здрав пред очите на всички. И точно така, както учудено гледаха тримата евреи, когато излязоха невредими от огнената пещ, така управителите и народът гледат напълно здравия Даниил. Едва сега разбираме и защо Бог не се намеси по-рано, за да спре изпълнението на присъдата. Ефектът щеше да бъде много по-незначителен и имаше възможност освобождението на Даниил да бъде криво изтълкувано с намесата на странични фактори и събития. Според преданието, записано от Йосиф Флавий, заговорниците оспорили чудното избавление на Даниил, твърдейки че лъвовете изобщо не били гладни, затова и не обърнали внимание на доставената им храна в лицето на стария пророк. И ако едно такова велико чудо е било възможно да се оспори, какво да кажем за някаква друга намеса на Бога преди това. Затова Той допусна зли ангели и непочтени хора да стигнат толкова далеч в намеренията си, за да направи избавлението на служителя Си още по-забележително, а разгрома на враговете на истината и правдата още по-голям. А за това, че наистина има чудо, и че Даниил е спасен единствено благодарение намесата на неговия Бог, скоро всички се убеждават. Разгневеният цар издава сега нова заповед- в рова на лъвовете да бъдат хвърлени всички, които скроиха пъкления план.“Тогава по заповед на царя, докараха ония човеци, които бяха наклеветили Даниила, и хвърлиха тях, чадата им и жените им в рова на лъвовете; и преди да стигнат до дъното на рова лъвовете им надвиха и счупиха всичките им кости.” (Даниил 6:24)

Много скоро всички разбират, че лъвовете са ужасно гладни, защото преди дори да стигнат до дъното на рова всички заговорници са разкъсани. Сега вече никой не смееше да се съмнява в свръхестественото избавление на Даниил. Впечатлен от чудото и могъществото на Данииловия Бог, Дарий издава заповед отсега нататък всички да се покланят на този Бог: “Тогава цар Дарий писа до всички племена, народи и езици, които живеят по целия свят: Мир да се умножи на вас! Издавам указ щото в цялата държава, над която царувам, да треперят човеците и да се боят пред Данииловия Бог; защото Той е живият Бог, Който е утвърден до века, и Неговото царство е царство, което няма да се наруши, и властта Му ще трае до край. Той избавя и отървава, и върши знамения и чудеса на небесата и на земята; Той е, Който отърва Даниила от силата на лъвовете. И тъй, тоя Даниил благоденстваше в царуването на Дария и в царуването на персиеца Кир”