/Даниил 4:14/
Това означава една ужасна съдба за Навуходоносор. Повалено на земята, дървото изчезва от погледа на хората. Същото трябва да стане и с вавилонския владетел. Даниил съобщава решението на Всевишния:”да бъдеш изгонен измежду човеците.”/ст.25/ След това дървото трябва да бъде лишено от клоните си, от листата и плодовете си. Така то губи своята функция на защитник и хранител. Същото ще стане и с Навуходоносдор. Изгонен измежду човеците, той няма да има никаква власт повече и никой не ще може да се ползва от услугите му.
Втората фаза съдържа само една заповед, отнасяща се до състоянието на дървото след падането му. Заповедта на ангела е дървото да не се отсича до дъно. Да се остави дънерът с корените му, но да бъде здраво закрепен с медни и железни обръчи, за да не може да цъфти и се развива. Това, което сега е останало от голямото и високо до небето дърво, е само един безполезен дънер, прикован към земята. Такава трябваше да бъде участта на Навуходоносор. Великият и могъщ вавилонски владетел ще загуби величието си и огромната си власт и ще стане един безполезен човек. Но има и нещо още по-лошо. Небесният пратеник съобщава ужасната вест, че човешкото му сърце ще се измени в животинско. В библейската антропология сърцето е седалището на мислите и разума. Да се каже, че сърцето на някой човек е заместено със сърце на животно, това означава да се признае, че този човек не е повече в състояние нито да мисли, нито да разсъждава.Това наистина е една трагична участ за този, който мислеше, че знае всичко и може всичко. За определено време гордият цар ще трябва да се раздели с разума си и да попадне в животинския свят. Вместо вкусните и пикантни царски ястия ще яде трева като животните, вместо пухени завивки- небесна роса ще мокри тялото му. От библейска гледна точка царят не би могъл да слезе по-ниско: той е доведен до състоянието на животно и нищо не може да го избави. Тази присъда се явява като “решение на Всевишния” и затова е абсолютна и окончателна. Ангелът определя и времето, през което Навуходоносор ще остане в това състояние ”седем времена”. Избирането на числото седем не е случайно. То е свещено и от една страна потвърждава окончателния характер на присъдата, а от друга превъзходството на седмицата над шестицата. Навуходоносор беше заповядал да се издигне статуя, в чиито мерки доминираше шестицата. Всички трябваше да се поклонят на нея. После заповяда да се нагорещи пещтта седем пъти по-силно, за да подчертае, че Богът на евреите, който претендира за това число, е неспособен да предпази от изгаряне своите верни. Но и в двата случая се провали. Сега Господ иска да покаже на непокорния и горд владетел, че когато Той реши да действа, няма сила във Вселената, която да му попречи да осъществи Своите намерения. Навуходоносор веднъж завинаги трябваше да изгуби доверието си в своите фалшиви богове и да приеме единствения жив и истинен Бог. Даниил съобщава на царя, че ще престане да бъде животно, когато признае това, когато осмисли, че”Всевишния владее в царството на човеците и го дава комуто ще”
Това наистина е една ужасна съдба за великия монарх, но в самия край на пророчество се усеща и нотка на надежда. Най –напред отсичането на дървото не е показано в съня.То е още там в пълния си разцвет, а това означава, че Навуходоносор има още време да спре хода на събитията. Даниил разбира това и отправя своята молба и съвет за покаяние към царя: “Затова, царю, нека ти бъде угоден моя съвет да напуснеш греховете си чрез вършене правда и беззаконията си чрез правене благодеянията на бедните, негли се прости престъплението ти.” (Даниил 4:27/
В съвета на Даниил се съдържа важна истина: ”Царю,-обръща се Даниил към владетеля-ти си велик и славен цар и богатствата ти, и славата ти нямат край. Но ти забрави, царю, с цената на какво е постигнат този блясък, целият този разкош, цялата тази слава. Всичко това дължиш на непосилния труд на безброй хора, постигнал си го с цената на робството. Помисли ли за тези хора? Не! Всичко приписа на себе си. Затова сега, царю, ако ти е угоден моя съвет, изличи тези грехове като обърнеш внимание на бедните хора, като им дадеш заслуженото, като облекчиш страданията, болестите и мъките им. Крайно врме е, царю, да насочиш поглед и към себе си. Славата и богатството така са те омаяли, че си започнал да се мислиш за безгрешен и всемогъщ; да мислиш, че си бог. Но не си бог, а обикновен човек. И най-голямият ти грях е, че въпреки всички откровения, които получи от Небесния Бог, ти не потърси да задълбочиш връзката си с Него. Много бързо Го забрави. И вместо да се поклониш на Дарителя на живота, ти напълни града с идоли, с празни и безсмислени ритуали, а Него-живия Бог забрави. Помисли над това, което ти казвам, царю!”
Навуходоносор слуша като омагьосан. Наскоро той беше завършил огромния си летен дворец и точно пред него беше поставил една паметна плоча, на която векове по-късно археолозите са прочели:”Неправедният, лош човек не влиза отвътре.” Това, което чуваше сега от устата на пророка е, че той, главният жител на този дворец, е един неправеден, лош човек. Чуваше също и за ужасната участ, която ще го сполети, ако не промени начина си на мислене и поведението си. В милостта си Бог отваряше една врата за царя.Навуходоносор е все още свободен и неговата участ е в собствените му ръце.
Царят взема под внимание думите на Данаил, но отново за кратко време. Само след няколко седмици сънят и тълкуванието му са забравени и Навуходоносор отново се впуска в осъществяването на своите грандиозни планове за Вавилон-разкрасяването и обогатяването му. Изминава цяла година. Милостивата Божия ръка задържа развитието на събитията, за да може царят да се опомни, да се покае. Но уви! И тази благодатна възможност е пропусната... Омаян от благополучието, блясъка, разкоша и славата на Вавилон и преписвайки всичко това на собствените си заслуги, един ден Навуходоносор изрича съдбоносните думи: “Всичко това постигна цар Навуходоносора. В края на дванадесет месеца, като ходеше по царския палат във Вавилон царят проговори, казвайки: Не е ли велик тоя Вавилон, който аз съградих с мощната си сила за царското жилище и за славата на величието си! /Даниил4:29,30/
Както и преди, царят афишира благополучие. Но думите му показват неизмерима гордост, която е обхванала сърцето му като октопод. Трябва да признаем обаче, че декларацията на владетеля не е просто самохвалство. Вавилон наистина е бил приказен град-един от най-великите градове на онази епоха и определен като едно от седемте чудеса на света. Според древни клинописни надписи и според свидетелството на вавилонския свещенник Бероз, неговият главен архитект е бил точно Навуходоносор.
Във Вавилон царят построил три огромни дворци. Но понеже се смятал за много велик и много славен, палатите му винаги му се виждали много малки за него. Затова непрекъснато ги разширявал и украсявал. На единия от тях покривът представлявал цветуща градина с екзотични цветя, дървета и храсти. Палатите били облицовани с розови гланцирани плочки и много злато. Главните порти на града били изпъстрени със сини гланцирани плочки, а външните стени с цвят на тухлено жълто. За да отдаде слава на боговете си, Навуходоносор построил 53 големи храма, 955 малки светилища и 384 улични олтара. Кубетата на тези храмове и светилищата били от злато. Наистина Вавилон е бил впечатляващ град.
И така един ден, разхождайки се всред ухаещите цветя, слушайки песните на птиците, гледайки ослепителния блясък на ширналия се пред очите му Вавилон, царят потръпва от удоволствие. Слънцето може би е рисувало чудни картини между тези розови, сини и жълти плочки, отразявало се е по най-чуден начин в златните кубета на храмовете. Гледайки всичко това, Навуходоносор се изпълва с гордост, която го кара да трепти при съзерцанието на това свое дело и да прелива в славословия и хвала към собствената си персона.
Интересно е за нас да знаем, че са намерени около петдесетина клинописни надписа, подписани от самия цар Навуходоносор, които много ясно подчертават тази слабост на царя да се хвали със строителството на Вавилон. В Берлинския музей се съхранява един от тези клинописни текстове със следното съдържание:“Направих Вавилон святия град. Слава на великите богове, над всичко, което е направено досега. Никой цар...никога не е създавал, никой цар всред всички други царе никога не е конструирал едно такова великолепие за Мардук...За да бъде името ми прославено навеки.”
От текста ясно прозира гордостта на царя. Това само потвърждава истинността на Библията и нейния безгрешен доклад.
И така, докато Навуходоносор продължава да се превъзнася, един ясен глас достига да него:
“Думата бе още в устата на царя, и глас дойде от небесата, който рече: На тебе се известява, царю Навуходоносоре, че царството премина от тебе; и ще бъдеш изгонен измежду човеците, между полските животни ще бъде жилището ти, и ще те хранят с трева като говедата; и седем времена ще минат над тебе догдето признаеш, че Всевишният владее над царството на човеците, и го дава комуто ще. В същия час това нещо се изпълни над Навуходоносора; той бе изгонен измежду човеците, ядеше трева като говедата, и тялото му се мокреше от небесната роса догдето космите му пораснаха като пера на орли, и ноктите му като на птици.
/Даниил 4:31-33/
Благодатното време на царя свърши. Небесната присъда веднага влиза в действие. Навуходоносор започва да се държи като животно. Храни се, спи и мисли като добиче в продължение на цели седем години, точно както му беше определил в присъдата си Всевишният Бог.
Състоянието на вавилонския владетел, описано в Даниил 4гл., е добре позната болест на психиатрите. Симптомите са винаги едни и същи. Болният си въобразява, че се е превърнал във вълк /ликантропия/, на вол /боантропия/ или на някое друго животно /куче, лъв, змия, крокодил/ и се държи като съответното животно. Днес тази болест е почти изчезнала, но отделни случаи са регистрирани в Китай, Индия, Африка и Южна Америка.
Дълго време историята с това нестандартно заболяване на вавилонския монарх се е смятала от критиците на Библията като увлекателна приказка и нищо повече. Но през 1975 год. асириологът Греисон публикува съхраняван в Британския музей клинописен текст под номер ВМ 34113 М 213
Въпреки че текстът е доста повреден и някои редове не могат да се разчетат, тези,които ни дават информация, ясно показват времето, през което Навуходоносор е бил болен и не е бил в състояние да управлява. Ето и буквалният текст:”Животът му изглеждаше изцяло безполезен за...той не показваше любов към син и дъщеря...семейство и род не съществуваха...вниманието му не бе насочено към способстване благополучието на Езагила” /главният дворец, средището и поклонението на бог Мардук/
Съществуват още два документа, които потвърждават библейския разказ. Единият е оставен от вавилонския свещенник Бероз три века след смъртта на Навуходоносор. В него Бероз разказва, че към края на своето четиридесетгодишно царуване “Навуходоносор неочаквано заболя, докато беше зает с изграждането на една стена...след това умря.”
Другият документ е оставен от гръцкия историк Абиденус, живял в III в.пр.Хр. В него той съобщава, че Навуходоносор,”обладан от някакъв бог или от нещо друго, се качил на терасата на своя палат, произнасяйки пророческа реч...след което внезапно изчезнал.”
Има и други исторически сведения, които показват, че за известен период от време Вавилон е бил управляван от колегиум-няколко висши държавни чиновници. Това по никакъв друг начин не може да бъде обяснено, освен със заболяването на царя.
Така болестта на Навуходоносор е исторически потвърдена, а Библията и този път се оказва права.
Може би се питате защо владетелят не е бил убит от неговите съперници, докато е страдал от тази болест. Той е бил напълно беззащитен и следователно лесен за отстраняване от царската власт. Защото е съществувало поверие, че който убие човек страдащ от такава болест, духът на животното, което владеело болния, влиза в убиеца. Древните са били дълбоко суеверни хора и затова не са посмяли да прибегнат към тази крайна мярка.
Какъв е краят на тази история?
“А в края на тия дни аз Навуходоносор подигнах очите си към небесата; и разумът ми се възвърна като благослових Всевишния и похвалих и прославих Онзи, Който живее до века, понеже владичеството Му е вечно владичество, и царството Му из род в род; пред Него всичките земни жители се считат като нищо; по волята Си Той действува между небесната войска и между земните жители; и никой не може да спре ръката Му,или да Му каже: Що правиш Ти? И в същото време, когато разумът ми се възвърна, възвърнаха ми се, за славата на царството ми, и величието и светлостта ми; защото съветниците ми и големците ми ме търсеха, закрепих се на царството си, и ми се притури превъзхоно величие. Сега аз Навуходоносор хваля, превъзнасям и славя небесния Цар; защото всичко що върши е с вярност,и пътищата Му са справедливи; а Той може да смири ония, които ходят горделиво.” /Даниил 4:34-37/
След изтичането на присъдата от седем години най-после идва и промяната. Това горчиво и силно лекарство е оказало своя ефект. Думите на Навуходоносор /а това са и неговите последни думи, записани в Библията/, са наистина впечатляващи . Какви славословия, каква благодарност към Всевишния Бог!
Една година след това на 104 год. Навуходоносор умира с пълна вяра в живия и истинен Бог.През тази последна година от своя живот той е живял в смирение и пълно послушание към Него.
Какви са поуките от Даниил 4гл.?
Първо.Грехът в човека е принудил обществото да създаде институция, която да го защитава от злото.Така се появиха крале, царе, президенти и т.н. Създаването на такава институция също поражда проблеми. За да може човек ефективно да се бори срещу злото, той трябва да притежава много силна власт. Но когато грешен човек е облечен в голяма власт-той може да злоупотреби с нея. Тъй като над него никой не може да упражнява някакъв контрол, това му дава необикновенно самочувствие, човек се самозабравя и може да причини големи злини. Спомнете си само какво голямо зло донесоха на човечеството диктатори с огромна власт като Наполеон, Хитлер, Сталин. Точно затова е нужна институция, която да контролира всяка човешка власт. Даниил 4гл. е написана, за да разкрие истината, че такава власт съществува и тя действува ефективно, когато човешката власт мине границата на своите правомощия. /Даниил 4:17,25/
“Тая присъда е по заповед на стражите, и делото на думата на светите, ЗА ДА ЗНАЯТ ЖИВИТЕ,ЧЕ ВСЕВИШНИЯТ ВЛАДЕЕ НАД ЦАРСТВОТО НА ЧОВЕЦИТЕ, ДАВА ГО КОМУТО ЩЕ И ПОСТАВЯ НАД НЕГО НАЙ-НИЩОЖНИЯ ИЗМЕЖДУ ЧОВЕЦИТЕ.”
“...да бъдеш изгонен измежду човеците, жилището ти да бъде с полските животни...,догдето познаеш, чеВСЕВИШНИЯТ ВЛАДЕЕ В ЦАРСТВОТО НА ЧОВЕЦИТЕ И ГО ДАВА КОМУТО ЩЕ”
Навуходоносор беше велик цар с огромна власт, но когато каза:”Аз съм най-великият в този свят, и над мене няма никой друг...”,тогава Господ размести само 2,3 клетки там някъде в мозъка му и с това велико и голямо “АЗ” се свърши.
Второ. Даниил 4 гл. е написана, за да ни покаже колко опасна болест е гордостта. Гордостта и високомерието водят човека винаги към гибел.
“Гордостта предшествува погибелта, и високоумието-падането.” (Притчи 16:18)
Навуходоносор се бе взел за бог и в своите си очи се беше издигнал чак до небето. Спомнете си, че дървото в съня му с върха си опираше чак в небесните висини. И точно, когато мислеше, че е стигнал върха на своята мощ и величие, дойде и страхотното сгромолясване. От могъщ цар стана диво животно!!! Едва ли е възможно по-голямо падение... Не е ли това повод да се замислим много сериозно и за своето си поведение? Ние нямаме богатствата, мощтта и властта на Навуходоносор. Но ако високоумстваме, държим се надменно и се смятаме за нещо много повече от съчовеците си, ние вече сме заболели от тази болест. Трябва да знаем, че гордостта е най-омразното нещо в очите на Бога. “Страх от Господа е да се мрази злото. Аз мразя гордост и високоумие, лош път и опаки уста” /Притчи 8:13/
Ясно и недвусмислено божествено послание до всеки човек. Защо Бог мрази гордостта и високоумието? Една от причините се състои в това, че когато твърде много високоумстваме за себе си, ние сме склонни да подценяваме другите хора и да се отнасяме с пренебрежение и с немилост към тях. Даниил каза на Навуходоносор: ”Нека ти бъде угоден моя съвет да напуснеш греховете си, чрез правене благодеяние на бедните.” Ето къде беше основният грях на вавилонския владетел. Беше се възгордял дотам, че беше направил от себе си бог, а поданиците си измъчваше с тежък и непосилен труд. Този тежък грях царят трябваше да заплати прескъпо.
Ако в себе си открием негативни чувства спрямо другите хора, това означава, че гордостта ни вече ни е отделила от Бога. Бог страда и за двете страни и прави всичко възможно да поправи нашето поведение-да ни направи милостиви, състрадателни и смирени хора. Но когато ние нехаем и не отговаряме на Неговите апели и умолявания, тогава понякога се налага да действа много драстично.Така направи с Навуходоносор. Но същото може да стане и с нас. Нека да помним думите, които смиреният вече цар каза в края на живота си: ”Той може да смири, ония които ходят горделиво.” Да, Навуходоносор разбра тази истина, но след като трябваше седем години да живее като животно. Трябва ли и ние да преживеем нещо подобно, за да се научим да не високоумстваме, да се научим да живеем смирено и да уважаваме всеки един човек?! Да не бъде!
Третата истина, която откриваме в Даниил 4гл., е: В каквото и състояние да е изпаднал човек, той може отново да придобие Божието благоволение и прощение. Има само един начин за това- “да повдигне очи към небето”. Когато човек спре да гледа отгоре надолу т.е. от позицията на превъзходството и гордостта и обърне погледа си отдолу на горе, осъзнал собственото си окаянство и нищожност, тогава идва и възстановяването.Тогава идва и прославянето.
Четвърто. Бог винаги компенсира временните загуби. За тези седем години на болест, през които Навуходоносор беше като животно, той получи като компенсация още по-голямо величие: “притури ми се превъзходно величие.”Същото беше и при страдалеца Йов. Унищожителната ръка на Сатана му отне всичко, но Бог му върна в края всичко двойно. Същото ще стане и с нас. За всичките мъки и страдания, които сме понесли в този свят, Бог ще ни компенсира богато и пребогато. Ще бъдем издигнати на най-високото място в целия Всемир.
“На този, който победи ще дам да седне с Мене на Моя престол, както и Аз победих и седнах с Отца Си на Неговия престол” /Откровение 3:21/
Не е ли повод това за най-голяма радост?! Обърнете обаче внимание за кого ще бъде тази радост-“на този,който победи”. Да победи какво? Да победи гордостта си, да пречупи онова голямо собствено “АЗ” и да доведе живота си под пълен контрол на своя Бог. Такъв човек непременно ще царува заедно с Христос във вечността.
Накрая да обобщим всичко казано до тук.
Навуходоносор заболя от най-старата болест.Тя се нарича гордост.Това заболяване го направи негоден да управлява. Затова трябваше да бъде изпратен на лечение. Лечението беше в една много странна болница. Лекарството също беше много странно, но се оказа много ефикасно. Ако установим, че и ние сме болни от тази болест, трябва бързо да се лекуваме, за да не става нужда Бог да прилага и на нас такова лечение, каквото приложи при Навуходоносор.
Случаят с вавилонския владетел много ни напомня за притчата с безплодната смокиня записана в евангелието от Лука 13 глава. Един богат човек имал в градината си голямо и хубаво смокиново дърво.Три години вече чакал той от това дърво плодове, но плод нямало-само листа. И тогава идва заповедта: ”Отсечи я-казал собственикът на градинаря си-защо само да заема площ от земята. Няма никаква полза от него. Аз искам плодове, а то само прави сянка и нищо друго.Отсечи го!” Тогава се намесва градинарят: ”Господарю, остави я и тази година. Ще разкопая около нея, ще сложа тор, ще я поливам грижливо, ще направя най-доброто за нея. И тогава ако даде плод-добре, но ако нищо не стане, тогава ще я отсека.”Символите тук са ясни. Собственикът е Бог Отец. Дървото, от което Бог очаква плодове, а няма, е всеки един от нас, който много добре познава Божията воля, но въпреки това продължава да живее непокаян и горделив. Слуша истината от Божието слово, но в живота му няма никакъв напредък. Той си е все същият лош, горд, непокорен, немилостив човек. Няма плодове в живота си-отнася се недружелюбно, немилостиво с другите, не се смирява, не се покайва, не прощава. “Искам плодове”-казва Господ. И посочва точно какви:“А плодът н Духа е: любов, радост, мир, дълготърпение, благост, милост, милосърдие, верност, кротост, себеобуздание“ /Галатяни 5:22/
И Господ чака, а ти продължаваш да живееш в упорство, продължаваш да си безплоден. Една година, две години, три години... Едва тогава се изрича присъдата: ”Отсечи това дърво! Няма никаква полза от него. Няма смисъл от един такъв безплоден християнски живот. В Божията градина е раснал той, полагано е за него много грижи, израснал е голямо дърво с много листа /много претенции, много шум, много хвалба/, но никакъв плод! Кому е нужно такова дърво? Кой градинар би продължил да се грижи дълго време за едно такова безплодно дърво? Никой. Затова идва и присъдата: “Отсечи го!” Но тогава се намесва градинарят. Той ходатайства за още малко благодатно време за това безплодно до този момент дърво.Той още не е загубил надежда. Иска да опита още веднъж. Да положи възможно най-добрите грижи за него.Той отново ще разкопае около буренясалото му сърце, ще се опита да изтръгне от там плевелите на злото, отново ще го полива със Своята любов. И ако и тогава нищо не се получи, тогава и градинарят отстъпва. Градинарят е Исус Христос.Той прави всичко възможно да спаси грешника, но когато човекът дръзко пренебрегва предоставените му благодатни мигове и прождължава упорито да живее в греха, идва момент, когато се изрича божествената присъда:”Отсечи го! Не може вечно да се отлага!”
С особена сила казаното важи за онази група от хора, които с разума си всичко разбират и ясно виждат Божиите планове, но подобно на Наовуходоносор си остават сред идолите и никога не решават да направят решителната крачка. Слушат, отиват си и нищо повече. Няма напредък, няма промяна за добро, няма плодове. Тогава има реалната опасност един ден да чуят страшната присъда: ”Отсечи го!”
В предвид на тази реална възможност да бъдем отсечени, ако сме безплодни, няма ли да направим всичко възможно да имаме плодове? Ще се възползваме ли от грижите на градинаря? Дано го направим!
Невидимият наблюдател
Задачата на историята винаги е била не само да документира събития и факти, но и да поучава чрез тях, та злините и грешките, които са допуснали народи, царства и отделни личности, да не се повтарят повече. Историята е великата учителка на народите. От миналото всяко поколение може да се поучи твърде много. Ап. Павел ни казва, че това е и част от задачата на Библията. “Защото всичко, що е било от по-напред писано, писано е било за наша поука, та чрез твърдостта и утехата от писанията да имаме надежда.” /Римляни 15:4/
“А всичко това им се случи за примери, и се написа за поука нам, върху които са стигнали последните времена.” /1 Коринтяни 10:11/
Като хора, живеещи в края на ХХ век, ние имаме голямата привилегия да четем Божието слово на родния си език и да се поучаваме от него, защото ”...всичко се написа за поука на нас...”. Господ не желае да допускаме същите грешки на хора, които са живели преди нас, защото и последиците ще са същите, а Той ни жали и не желае да повторим съдбите им.
Ако внимателно изследваме Библията, ще видим, че в нея са отразени такива събития и ситуации от човешкия живот, които почти изцяло обхващат обществения и личен живот на човека. Чрез примерите с хора, които Бог е благославял или наказвал, Тои желае ние да извлечем необходимите поуки и за нас. Поуката се състои именно в това-да не повтаряме техните грешки, защото Бог е същият и наивно и лекомислено е да си въобразяваме, че правейки същите грешки, животът ни ще протече по по-различен начин от този на съгрешилите.
В живота човек се учи главно по два начина: от собствените си грешки и от грешките на другите. Много по-мъдро е да се поучаваме от грешките на предците си. Ако някой е изгорил ръката си при своите неправилни действия, трябва ли и аз да изгоря своята, за да разбера, че законът за причинно- следствената връзка е вечен и неотменим?! Библията представя тази истина по следния начин.“Недейте се лъга. Бог не е за подиграване: понеже каквото посее човек, това ще и да пожъне.” /Галатяни 5:22/
Ако даден човек е посял злини и неправди в своя живот и е пожънал същото, колко наивно, колко глупаво, колко безрасъдно е да смятаме, че правейки същото, ще жънем други плодове.Това просто е невъзможно... Но в Библията са записани и много случаи, при които определени личности са сели правда, доброта и любов в живота си и жетвата им е била същата. А това на простичък земен език означава- ако искаш живота ти да бъде пълноценен и щастлив, прави и ти като тях. Но както обикновенно става, бавно учим и бързо забравяме. И това не е от днес. Ние вече надълго и нашироко говорихме за един човек /цар Навуходоносор/, който правеше точно това-много бавно учеше и много бързо забравяше. Най-накрая Господ приложи едно болезнено лечение, след което Навуходоносор беше напълно излекуван и повече никога не забрави урока, даден му от Небесния Бог. Но в Даниил 5-гл. четем за неговия внук Валтасар, който не само че не се поучи от грешките на дядо си, но ги и надмина. И когато премина границата на своето беззаконие, тогава трябваше да се срещне с Божията справедлива присъда. Нека сега се запознаем по-отблизо с тази вълнуваща история.
“Цар Валтасар направи голям пир на хиляда от големците си, и пиеше вино пред хилядата”
/Даниил 5:1/
Цар Валтасар-това е последният цар на Вавилон. В 562 г.пр.Хр. умира на 104 години цар Навуходоносор. След него на трона на вавилонското царство се изреждат неспособни монарси, които бързо водят могъщата и бляскава империя към гибел.Този, който наследява Навуходоносор, е Амел Мардук-неговият син.Той е убит след две години царуване. Неговият наследник Нериглисар застава на престола в 560 год.пр.Хр. и царува до 556 год. В 556 год.умира и оставя на трона невръстния си син Лабаши Мардук, който след девет месеца бива убит.Тогава мястото му заема Набонид, зет на Навуходоносор и баща на Валтасар.Това става в 555 год.пр.Хр.
Текстът, който ни въвежда в Даниил 5 гл.докладва, че царят, който организирал това бляскаво тържество, се наричал Валтасар. Историята обаче не споменава никъде това име, а определя Набонид като последен вавилонски цар.Това дава право на модерната критика от 19 век да обяви Даниил 5 гл. за една легенда, без всякаква историческа стойност, а Валтасар-само за един измислен герой. Така се подкопава вярата и в цялата Библия, и нейната боговдъхновеност. Защитниците на Библията са смълчани, критиците триумфират. Но преди 2000 год.Христос изговори едни знаменателни думи, които започнаха да се изпълняват по поразителен начин в края на времето.
“И Той в отговор рече:Казвам ви, че ако тия млъкнат, то камъните ще извикат...”/Лука 19:4/
Христос казва, че освен хората,Той има на разположение и други свидетели, които ще вкара в действие, когато е необходимо и те ще свидетелстват за истината с не по малка сила. И когато в средата на 19 и началото на 20 век модерната критика започна да атакува историческата истинност на Библията, която посочваше имена на хора и градове, за които историците никъде не споменаваха, тогава камъните проговориха. В 1861 год.археологът Талбот намира една глинена плочка с клиновиден текст и го публикува. Този текст представя молитвата на Набонид за неговия син Валтасар. Ето и буквалният текст на тази молитва: “А на Валтасар, моят възвишен син, рожбата на моето тяло, дай в сърцето място и обожание на великото божество; дано той не отстъпи пред греха, дано бъде задоволен с изобилен живот и дано почитанието към великото божество да обитава в сърцето на Валтасар, моят първороден любим син.”
През 1882год./двадесет години по-късно/ археологът Теофил Пинчес намира друга глинена плочка, чийто текст е наречен “Хроника на Набонид”. В тази хроника се разказва, че Набонид в края на своето царуване става горещ поклонник на бога на луната-Син. Владетелят получава това влияние от майка си, която вярвала в силата на този бог. Но тъй като във Вавилон той не можел да практикува своята религия, се оттегля да живее в оазиса Тейма, намиращ се в северна Арабия. За цар на Вавилон той оставя първородния си син Валтасар.
Но гвоздеят на доказателствата е окончателно забит през 1924 год. от археолога Сидней Смит. Той намира една глинена плочка, която днес се съхранява в Британския музей под №38299. На нея е изписано:“Той повери “Лагера” на най-големия си син, първородния. Той нареди войсковите части в страната под негова власт. Той остави всичко да върви, повери му царуването. А сам той се отправи на далечно пътешествие.”
Ето как става ясно, че в последните години от своето съществуване Вавилонската империя е била управлявана от двама царе едновременно-Набонид и неговия син Валтасар. Някои теолози смятат, че голямото пиршество, което Валтасар организира и което е докладвано в началния стих на Данаил 5 гл., всъщност е официалното му коронясване за цар на Вавилон.
И отново Библията излиза права, а критиците посрамени. Така ще бъде и до края, защото Библията е Божие слово и тя винаги говори истини от последна инстанция.
Каква е международната обстановка по времето на събитията, описани в Данаил 5 гл.?
В 550 год.пр.Хр.персийците отхвърлят робството на Вавилон. Кир, блестящият персийски пълководец, най-напред покорява Мидия, след това цялата Вавилонска империя, цялата Мала Азия и предния Изток. В 540 год. от могъщото Вавилонско царство е останал само градът Вавилон. Всичко друго е в ръцете на Кир.Тогава персийският владетел насочва войските си към този град-държава. Събитията в Данаил 5 гл.се развиват през 539год.пр.Хр и описват точно тези драматични последни часове на Вавилонското царство. Кир е пред стените на огромния град. След като разполага войските си, със специален отряд той започва да обикаля града, търсейки слабо място, където да атакува. Но напразно! Слабо място няма. Всичко е построено така, че градът практически е непревземаем. Обграден с три крепостни стени, високи и много здрави, Вавилон стои мощен и сякаш присмиващ се на своите противници. Ако преминат първата стена /което е малко вероятно-та тя е широка 20м!/, ги посреща втората. Ако преминат втората, ги възпира третата... Да преминат през трите крепостни стени, които са много силно охранявани, е било непосилно за нито една армия в тогавашния свят. Да не забравяме, че пред първата крепостна стена имало голям и дълбок ров, пълен с вода от р.Ефрат. Да се стигне до самата стена трябвало да се премине през този воден пояс, което за една пехота било непосилна задача. Разбирайки, че чрез пряка атака няма да успее, Кир решава чрез обсада да принуди жителите на Вавилон да се предадат. Обсадата продължава две години, но без никакъв резултат, защото жителите на града имат запаси от храна за 20 години. Вавилонските войници, които дежурят по стените, се подиграват с войските на персийския владетел, като им казват, че по-скоро те ще умрат от глад, отколкото жителите на Вавилон. За да ги уверят в думите си, вместо с камъни те ги замерят с храна. Кир е отчаян. Почти загубва надежда, че ще успее. Изглежда, че ще трябва да отстъпи и да се откаже от желанието си да покори гордия Вавилон. И изведнъж гениална мисъл минава като светкавица през ума му. Ако отбие по някакъв начин водите на р.Ефрат, която минава диагонално през целия град, тогава ще може да премине по коритото на реката под крепостните стени и да влезе в града. Идеята е великолепна и Кир веднага се заема с осъществяването й. Той разделя войските си на две. Едната част продължава обсадата, а другата се изтегля нагоре по течението на реката, за да търси подходящо място за осъществяване замисъла на царя. На известно разстояние от града те откриват едно огромно пресъхнало езеро съвсем близо до коритото на р.Ефрат. Войниците на Кир прокопават изкуствен канал и в точно определено време преграждат водите на реката, които потичат по този канал към дъното на пресъхналото езеро. Постепенно нивото на реката спада, докато става толкова плитко, че вече може спокойно да се върви по дъното й. Пътят за града е отворен...
Но как Кир стигна до този гениален план? Как така цели две години умът му стои безплоден и не ражда нищо и изведнъж такова невероятно озарение?! От Библията разбираме, че тази гениална идея му беше изпратена от Небето.“Така казва Господ изкупителят ти, Който те е образувал в утробата; Аз съм Господ, който извърших всичко.; Който сам разпрострях небето, и сам разтлах земята. Който осуетявам знаменията на лъжците, и правя да избезумеят чародеите.; Който превръщам мъдрите, и обръщам знанието им в глупост. Който казвам на бездната: Изсъхни, и Аз ще пресуша реката ти; Който казвам за Кира: Той е Моят овчар, който ще изпълни всичко, което Ми е угодно...” /Исая 44:24,25,27,28/
“Затова, така казва Господ: Ето,Аз ще се застъпя за делото ти, и ще извърша въздаяние за тебе; И ще обърна реката на Вавилон в суша, и ще пресуша извора му...” /Еремия 51:36/
Човек не може да чете тези стихове спокойно, без да се вълнува.Та помислете само! Господ споменава името на Кир близо 150 год. преди той да се роди! Казва още и начина, по който Кир ще превземе Вавилон-като “пресуши реката”. Не е ли поразително това?! Кой може да направи подобно предсказание и да го реализира по-късно? Никой, освен живия Бог!
Изминава век и половина от това знаменателно пророчество. Кир се ражда, пораства и застава със своите войски пред стените на Вавилон. После идва и гениалната идея за пресушаване на р.Ефрат, изпратена му от Небето.Всичко върви точно така, както Бог е предсказал много, много по-рано! Реката е пресушена и войските на персийския владетел тръгват към града.
И сега след тези задължителни обяснения да се върнем отново в двореца на цар Валтасар.
“Цар Валтасар направи голям пир на хиляда от големците си, и пиеше вино пред хилядата. Когато пиеше виното, Валтасар заповеда да донесат златните и сребърните съдове, които дядо му Навуходоносор беше задигнал от храма, който бе в Ерусалим, за да пият с тех царят и големците му, жените му и наложниците му. Тогава донесоха златните съдове, които бяха задигнати от храма на Божия дом, който бе в Ерусалим; и с тях пиеха царят и големците му, жените му и наложниците му. Пиеха вино и хвалеха златните ,сребърните, медните, железните, дървените и каменните богове.”/Даниил 5:1-4/
Каква гротескна картина! Отвън Кир подготвя последния щурм за превземането на града, а вътре в царския дворец-бляскаво пируване. Текат последните часове на Вавилон, а всеки нехае. В една огромна зала /открита през 19 век от археолога Колдуей/ с размери 53/18м. веселбата е в разгара си. На централното място, седнал в своя трон, разгърден и зачервен от погълнатия алкохол, заобиколен от жените и наложниците си /колко на брой никой не знае/, цар Валтасар е на върха на своето щастие.Всички пият, пеят и смях кънти в залата заедно с гръмки хвалебствия към техните богове. Във вихъра на празненството, вече много пиян, с размътена от алкохола глава, царят издава необичайна заповед-да бъдат донесени веднага свещените съдове на еврейския Бог, които дядо му Навуходоносор беше задигнал преди време от Ерусалимския храм и пренесъл в храма на своя бог Мардук. Защо ли му бяха нужни точно тези свещени съдове? Та не му ли стигаха множеството златни, сребърни, медни и какви ли не други чаши, които притежаваше като цар? Откъде се появи тази безумна негова идея да се пие от свещените съдове на Израилевия Бог? Да, Валтасар търсеше начин да покаже превъзходството на своите богове над еврейския Бог; да покаже тяхната сила над безпомощността на Йехова; да изрази своето презрение към Него. И го намери в осквернение на свещенните съдове, заграбени от Божия храм в Ерусалим.
Заповедта веднага е изпълнена. Свещенните съдове са донесени. Веднага наливат вино в тях. Клатушкайки се царят се изправя с чаша в ръка и отправя хваление към своите златни, сребърни, медни и железни богове.
Забележете, че тук се изброяват същите метали, от които беше направена статуята в съня на Навуходоносор, и то в същия ред. Това съвсем не е случайно. Металите в статуята представяха земни царства в упадък, които изчезваха едно след друго.Тук картината е съвсем различна. В постъпката на Валтасар те са обожествени и са предмет на поклонение. По този начин царят явно демонстрира своето несъгласие и презрително отношение към това, което е предсказал Израилевият Бог. Сега точно е и моментаът да покаже, че се разграничава от своя дядо Навуходоносор и да даде един ярък урок по национализъм на всички. И Валтасар го прави като дръзко и зрелищно се подиграва на еврейския Бог, Който е победен от неговите богове и в чиито свещени съдове той ще пие вино.
След като е завършил хвалението към своите богове, царят излива чашата в гърлото си. Всички в залата надават вик на одобрение, след което следват примера на своя владетел. Залата отново заехтява от пиянски песни, смесени с поругания и светотатствени викове срещу Бога и Твореца на Вселената.
Актът на оскверняване е един арогантен начин да се докаже собствената истина, начин Бог да бъде провокиран и предизвикан. Провокиран, Бог много пъти не отговаря на предизвикателството и Неговото мълчание сякаш поощрява палачи, и инквизитори от началото на човешката история та чак до наше време.“Понеже присъдата против нечестиво дело не се изпълнява скоро, затова сърцето на човешките чада е всецяло предадено да струва зло.” /Еклесиаст 8:11/
Ето затова човек е толкова дързък да върши зло. Но при Валтасар е малко по-различно. Бог приема предизвикателството. Божието дълготърпение свършва. И Господ проговоря:
“В същия час се появиха пръсти на човешка ръка, които пишеха ,срещу светилника, по мазилката на стената на царския палат; и царят видя тая част от ръката ,която пишеше.”
Достарыңызбен бөлісу: |