/ Числа 14:34 / Езекиил 4:6/

Ден=година, е библейският секретен ключ, с който се отключват тежките врати на библейското пророческо време. И така с този ключ вече можем с трепет да се приближим към масивната врата, на която стои надписа “2300 денонощия” и която е стояла заключена повече от 2000 год. Какво ли ще открием вътре? С треперещи от вълнение ръце поставяме ключа в ключалката и оставаме изненадани, като откриваме, че вековете не са могли да я повредят ни най-малко. Ключът влиза лесно и без усилия. После настъпва решителният момент. Отваряме вратата бавно и полека, прикривайки с ръце очите си от светлината, която струи зад нея. Свикнали вече, прочитаме блестящия надпис на стената пред нас-2300 денонощия са равни на 2300 години. Всичко, което ни остава сега, е да преклоним глави пред божественото откровение.

Открили вече истинското значение на този пророчески период, ние все още сме малко смутени и объркани, защото не знаем от кога да започнем да пресмятаме. Не знаем от кога започват тези 2300 години. Отговорът не можем да намерим в Даниил 8 гл. В нея Даниил получи отговор на много свои въпроси. Ангелът му обясни с подробности кой всъщност се крие зад символа на двурогия овен, кое царство е представено с гордия козел, даде му и много обяснения върху силата, представена със символа на един малък рог. Сигурно е имал намерение да му обясни и видението за 2300 денонощия, но това става невъзможно поради здравословното състояние на Даниил. Виждайки как една зла богопротивна сила ще преследва и унищожава верните чада на Бога за един толкова дълъг период от време, как истините за славната жертва на Месия, които се разкриваха в светилището по един неповторим начин, ще бъдат изопачени и стъпкани от нея, пророкът силно се развълнува. Стана му лошо. “ Тогава аз Даниил премрех, и боледувах няколко дни...” /Даниил 8:27а/ Виждайки, че на Даниил му прилошава, ангелът бе принуден да спре видението. Така въпросът за 2300 денонощия остана неизяснен.

След кратко боледуване пророкът отново е на крака.”...после станах и вършех царските работи.” /Даниил 8:27 б/ Но истината за загадъчния период от 2300 денонощия остава неразкрит и това го измъчва ужасно. “ А чудех се за видението, защото никой не го разбираше.” /Даниил 8:27 в/

Даниил търси отговор. Допитва се до други мъдри мъже. Резултатът е отчайващ. Никой не може да вникне в тайната на тези загадъчни дни. Минават 13 години. Няма отговор! Даниил обаче не се предава. Започва още по-усилено и горещо да се моли. Неговата огнена молитва е записана в 9 гл., която ще разгледаме по-късно. В отговор на тази молитва ангел Гавриил пристига отново. Този път той има специалната задача да обясни на пророка истината за 2300 денонощия.” И докато още говорех и се молех и изповядах своя грях и греха на людете си Израиля, и принасях молбата си пред Господа моя Бог за светия хълм на моя Бог. Дори още като говорех в молитвата, мъжът Гавриил, когото бях видял във видението по-напред, като летеше бързо се приближи до мене около часа на вечерната жертва, и вразуми ме като говори с мене, казвайки:”Данииле, сега излязох да те напхравя способен да разбереш. Когато ти започна да се молиш заповедта излезе; и аз дойдох да ти кажа това, защото си възлюбен; затова размисли за работата и разбери видението.” /Даниил 9:20-23 /

Преди да продължим с обяснението на небесния пратеник, ще ми се да спрем за минутка и да размислим върху думите на Гавриил. Те са още по-шокиращи за нашите смъртни умове. Та помислете! Даниил е във Вавилон и отправя горещата си молитва към своя Бог, Който е ...никой не знае къде, но във всеки случай с Неговия престол е обозначен центъра на Вселената. Учените ни казват, че всички планети, звезди, звездни купове, галактики и квазари се въртят около един безкрайно могъщ център, който те наричат “великия атрактор”. Ние, вярващите, го наричаме Бог. Къде обаче е този център и на колко светлинни години е от нас- това никой човек нито може да изчисли, още по-малко да схване и обясни. Това са безкрайни дълбочини, неподвластни на нашите скромни човешки възможности. Това, което предизвиква възхищение и почуда у нас, е факта, че въпреки тези смайващи разстояния молитвата на Даниил стига моментално до Божия престол! Връзката е перфектна! Веднага излиза заповед и Гавриил тръгва към планетата земя. За колко време той изминава разстоянието от центъра на Вселената до мястото, където се моли пророкът? За броени минути! Докато Даниил е още в молитва, служителят на Бога пристига. Невероятно!!!

Като си помисля само колко шум вдигнахме, когато човекът измина скромното разстояние от 380 000 км. и стъпи на луната; като го сравня с възможностите на небесните ангели, които прекосяват Вселената за броени минути- не ни остава нищо друго, освен смирено да сведем глави и да признаем своите скромни възможности. И повече да не се напъваме да се равняваме с Бога! Ако другото сме изгубили, то нека запазим поне скромност...

Сега да насочим вниманието си към обясненията на Гавриил относно тайнствения период от 2300 денонощия. “ Седемдесет седмици са определени за людете ти и за светия ти град за въздържането на престъплението, за довършване греховете, и за правене умилостивение за беззаконието, и да се въведе вечна правда, да се запечана видението и да се помаже Пресвятият.”

За да обясни въпросните 2300 денонощия, ангелът използва нов пророчески период-70 седмици. “70 седмици са определени за людете ти...” Еврейската дума, преведена тук с “определени” е chathak. Тази дума е употребена само веднъж в цялата Библия- именно в Даниил 9:24. Но тя е добре позната на учените от употребата й извън Библията. Древните равини са я използвали в смисъл на “да ампутирам, да отрежа” Така я превеждат и съвременните речници. В такъв случай текстът в Даниил 9:24 ще гласи: “70 седмици са отрязани за людете ти...” Отрязани от къде? Разбира се, от по-големия период от 2300 денонощия. Няма от къде другаде. Още нещо. Трябва винаги да помним, че всичко, което ще каже оттук нататък ангел Гавриил, то е, за да обясни загадъчния период от 2300 денонощия. Новият пророчески период, който той въвежда е именно с тази цел. Така че ние имаме още едно солидно доказателство, че “отрязването” на 70 те седмици е точно от тези 2300 денонощия.

И така вече имаме два пророчески периода. И вместо да започнат да се изясняват нещата -стават още по-объркани, защото вместо с един, сега трябва да се справим с два проблема. Но да се доверим на небесния пратеник и да продължим напред.

За да се разшифрова хронологически интересуващият ни пророчески период, са необходими три факта: неговата отправна точка, неговата продължителност и точката на завършване. Досега имаме само неговата продължителност-2300 години. Но ние все още не сме разбрали най-важното в загадката. Нямаме началната дата и не знаем от кога да започнем да броим, за да установим кога ще приключи този период. Това не знаеше и Даниил, но копнееше с цялото си същество да научи, колкото се може по-скоро. Това желаем и ние. Знаейки за изгарящото ни желание, Гавриил бърза да го удоволетвори.” Знай, прочее, и разбери, че от излизането на заповедта да се съгради изново Ерусалим до княза Месия, ще бъдат седем седмици и шестесет и две седмици; ще се съгради изново, с улици и окоп, макар в размирни времена.” / Даниил 9:25/ Ето го и дългоочакваният отговор. Началната година, от която трябва да започне нашето изчисление е годината, в която ще излезе указ за изграждането отново на Ерусалим. По времето, когато Даниил разговаря с ангела, святият град на евреите лежеше в развалини. Той беше разрушен от Навуходоносор и като че ли нямаше никакви изгледи за възстановяването му. Но сега небесният пратеник казва нещо на Даниил, което вярвам едва не пръсва сърцето му от радост. Вестта е от небесен произход и тя гласи, че идва ден, в който ще се издаде царски указ за новото съгражданет на Ерусалим. И точно това знаменателно събитие ще посочи началната година, от която Даниил трябва да започне да пресмята кога ще приключи както периода от 2300 денонощия, така и другия от 70 седмици.

В нашия случай ние сме по-привилигеровани от древния пророк, защото докато той трябваше да чака с вълнение и пареща надежда издаването на този декрет, ние вече го имаме като исторически факт. Какво ни казват историческите летописи?

Древната история отбелязва три декрета, свързани с делото на еврейския народ. Първият указ е издаден от цар Кир в 538 год. пр. Хр. С него се разрешава преселването на еврейските изгнаници в родната им земя, както и построяването на храм на техния Бог. За него четем в книгата на Ездра.”Така казва персийският цар Кир: Небесният Бог Йеова ми е дал всичките царства на света; и Той ми е заръчал да Му построя дом в Ерусалим, който е в Юда. Прочее, който между вас, от всичките Негови люде, е наклонен неговият Бог да бъде с него, нека възлезе в Ерусалим, който е в Юда, и нека построи на Йеова Израилевия Бог ( Той е Бог) дома, който е в Ерусалим. На всеки, който е оцелял, в каквото и да било място, гдето пришелствува, нека му помогнат мъжете на онова място със сребро и със злато, с имот и с добитък, освен това, което доброволно би се принесло за Божия дом, който е в Ерусалим.” /Ездра 1:2-4/

Като израз на своята добра воля към евреите и като личен пример, Кир се отказва от святите съдове на еврейския храм, които Навуходоносор бе пленил и отнесъл във Вавилон, а той придоби като трофейна плячка след покоряването му. Това беше огромно богатство, състоящо се от 5 400 златни и сребърни прибори, което Кир върна на истинските им собственици. /Ездра 1:7-11/

За една година около петдесет хиляди евреи се завръщат в родината си. С ентусиазъм започват възстановяването на храма, но срещат твърда съпротива от неевреите, населяващи областта. Изправени лице срещу лице със свирепата омраза на техните противници, невъзстановени още от пленничеството, те изоставят работата по възстановяването на храма. За всички тези драматични събития можем да прочетем в Ездра от 2 до 5 гл.

Вторият указ е издаден от Дарий I Хистап / да не се обърква с Дарий Мидянина / през 519 г.пр. Хр. След като Дарий се възцарява, получава писмо, в което е замолен да потвърди първоначалния декрет, издаден от Кир. Като мъдър държавник, Дарий заповядва да се проведе цялостно изследване на Персийските архиви, съхранявани във Вавилония и Екватана. Въпросният документ е открит и Дарий с радост издава потвърждението, за което е замолен.” При туй, относно онова, що трябва да направят за тия старейшини на юдеите, за построяването на тоя Божий дом, издавам указ да се дадат незабавно от царския имот, от данъка на жителите отвъд реката, разноските на тия човеци, за да не бъдат възпрепятствани... Аз Дарий издадох указа, нека се изпълни незабавно.” /Ездра 6:8-12/

Третият указ е издаден от Артаксеркс I Лонгиман / Дългоръки/. Ето част от него: “Артаксеркс, цар на царете към свещеник Ездра, книжника вещ в закона на небесния Бог, съвършен мир и прочие. Издавам указ, щото всички, които са от израилевите люде, и от свещениците и левитите, в царството ми, които биха пожелали да идат в Ерусалим, да отидат с тебе.” “И аз, аз цар Артаксеркс издавам указ до всичките хаанатари, които са отвъд реката, щото всичко което би поискал от вас свещеник Ездра, книжника вещ в закона на небесния Бог, да се дава веднага.

Пълният текст можете да прочетете в Ездра 7 гл.

Ето, че имаме три указа, които разрешават на евреите да се завърнат в родината си и да започнат възстановяването й. Трите указа са сумирани в Ездра 6:14. Кой обаче е въпросният указ, за който говори ангел Гавриил? Известен брой указания ни позволяват да направим заключението, че небесният пратеник е имал впредвид последния указ, издаден от Артаксеркс I Лонгиман. Защо смятаме така?

1/ Той е последният и следователно единственият, който потвърждава действието на всички предишни като цяло.

2/ Той е единственият пълен указ, защото чрез него се дава автономия на еврейската държава, както и възможността да се възстановят политическите и административните структури на град Ерусалим. Докато първите два указа засягат само реставрирането на храма, третият указ обхваща цялостното възстановяване на Ерусалим и еврейската държава. На Ездра му се дава обширна власт, която никой преди него не е имал. Той създава администрация и назначава управници и съдии. С въвеждането на Еврейския закон като основа на местното управление настина започва самостоятелното развитие на държавата. Това е новото законно рождение на Ерусалим и Юдея.

3/ Има и още една интересна подробност, която са разкрили изследовотелите. До Ездра 7:26 стих текстът е на арамейски. А това е езикът на изгнаничеството, на робството. След издаването на забележителния указ на Артаксеркс , текстът преминава на еврейски- родния език на евреите. А това е сигурен знак, че с него започва националното възстановяване.

Следователно само този указ е имал предвид Гавриил, когато разкрива забележителното събитие на стария пророк. Според книгата на Ездра, Артаксеркс е издал този указ в седмата година от своето царуване. Историята ни докладва, че Артаксеркс се възкачва на престола в 465 г. пр. Хр. Но за Библията първата година от неговото царуване се отчита от началото на следващата година в месец Тишри. Броят се винаги пълните години от управлението на царете. Така седмата година на неговото управление е 457 год. пр. Хр. Това е годината, в която е издаден интересуващият ни указ и който книжникът Ездра получава на ръка лично от цар Артаксеркс. Казва ни се, че със скъпоценния документ в ръка, Ездра е пътувал от Вавилон до Ерусалим пет месеца. Не трябва да се учудваме на продължителното пътуване. Разстоянието е 800км! Ето и доклада на Библията.”Ездра стигна в Ерусалим в петия месец от седмата година на царя. Защото на първия ден, от първия месец, той тръгна от Вавилон, и на първия ден от петия месец, стигна до Ерусалим, понеже добрата ръка на неговия Бог беше над него. /Ездра 7:8,9/ Като вземем под внимание, че Ездра използва еврейския календар, според който годината започва от пролет до пролет, петият месец се пада в началото на есента. Кратко време след пристигането на Ездра в Ерусалим въпросният декрет е обнародван и влиза в сила.

Така вече ние имаме отправната точка, от която можем да започнем нашите изчисления. Това е 457 год. пр. Хр. Сега към тази година трябва да прибавим още 2300, за да открием годината, която всъщност най-много ни интересува от цялото пророчество- годината, от която ще започне очистването на небесното светилище и неговата реабилитация. За по-семплия читател се осмелявам да напомня, че времето пр. Хр. се отчита по - различно от това сл. Хр. Например пр. Хр. вървим напред във времено, но назад в цифровото обозначение на годините. В новото време тази объркваща за някого аритметика вече не съществува. Така, когато изминат 457 години, ние стигаме до година 0. Сега лесно можем да изчислим, че до запълването на цялото число от 2300 години, остават 1843 години. Но тъй като нулева година няма /от 1 год пр. Хр. направо преминаваме на 1 год сл. Хр./, се пропуска цяла година, която ние задължително трябва да прибавим към 1843. Така получаваме и крайната година на пророческия период. Това е 1844 . Великото откритие, което сме направили е, че през есента на 1844 год. е започнало очистването на небесното светилище.

Скъпи читателю, не се ли вълнуваш от това, което научи току що? Думите на ангел Гавриил, фиксиращи края на този дълъг период, са разтърсващи:”...Разбери сине човешки, защото видението се отнася до последните времена.” /Даниил 8:17 в / Последните времена са тези след 1844 год. А къде живееш ти? Точно в тях... Затова сериозно помисли накъде ще продължиш в своя кратък житейски път! Ще се съобразиш ли с тази, неподлежаща на промяна истина, или ще продължиш упорито да браниш неверието си? Ако си искрен, само те моля да прегледаш отново надеждността на оръжията си. Сигурен съм, че ще откриеш, че те вече отдавна не са годни за употреба и не стават за война срещу Бога. Затова вместо да бъдеш всред победените, застани смело на страната на Христос. Това със сигурност ще ти донесе победата. Зная, че още се колебаеш, затова бих желал да ти разкрия още по-пречудни и разтърсващи истини от книгата на Даниил, които вярвам, ще ти помогнат да направиш решителната крачка. Една от тези истини е очистването на светилището.

Очистване на светилището

При разглеждането на Даниил 8:14 ние си зададохме три въпроса. На два от тях вече имаме отговорите. Сега да преминем към третия. Какво означава очистване на светилището?

За да разберем значението на пророческата вест от Даниил 8:14, която явно визира очистването на небесното светилище, задължително е да проследим как ставаше очистването на земното светилище. За това е необходимо да разгледаме службите, които се извършваха в него.

Службите в светилището бяха впечатляващи и изключително разнообразни. Те всички символично представяха Христовата смърт и Неговата посредническа и ходатайствена служба за прощение греховете на земния жител. Това ставаше чрз смъртта на определени животни и службата на посветени свещеници.

В светилището се извършваха два вида служби:

• 
  Ежедневна. Наричаме я така, защото тя се извършваше всеки ден. Макар и доста
  

Не е възможно да разгледаме подробно всички обреди и служби. Това би отнело много време, а не е и предмет на нашето изследване. Ние ще се спрем само на тези, които са свързани пряко с пророчеството на Даниил.

В ежедневната служба имаше два основни обряда:

Първо. Всяка сутрин и всяка вечер на жертвения олтар в двора на светилището се изгаряше по едно агне. ,,А ето какво да принасяш на олтара: всеки ден по две едногодишни агнета, винаги. Едното агне да принасяш заран, а другото агне да принасяш привечер.” /Изход 29:38,39/

Веднага задаваме въпроса. Защо?

С тази горяща жертва от по едно агне сутрин и вечер се опрощаваха греховете на хората, които поради една или друга причина не бяха в състояние да принесат своята лична жертва. С разрастването на еврейската нация, населяваща вече цялата земя на Палестина, а по-късно и една голяма част от Римската империя, много от нейните жители не можеха да посещават вече храма и да принасят своите жертви за грехове поради отдалечеността им. Дори по пътя към дома, завръщайки се от някое от редките си посещения в Ерусалим, поклонникът можеше да съгреши отново, но връщането в храма беше невъзможно. За всички тези хора имаше само една надежда и тя беше в жертваните сутрин и вечер агнета. Там те мислено можеха да сложат и своя грях.

Всекидневното изгаряне на двете агнета със съответния хлебен принос означаваше и още нещо. По този начин се символизираше всекидневното посвещение на народа пред своя Бог, както и постоянната му зависимост от изкупителната кръв на Христос.

Часовете, определени за утринната и вечерната жертва, се смятаха за святи и се съблюдаваха като специално време за поклонение.

Но освен общата вина човек извършва и лични грехове. И тогава съгрешилият трябваше да извърши нещо строго индивидуално и лично. ,, Господ каза още на Моисей: Кажи на израилтяните: Ако някой съгреши несъзнателно, като извърши нещо, което Господ е заповядал да не се прави-ако помазаният свещеник съгреши, така че народът да бъде въведен в престъпление, тогава за греха, който е извършил, нека принесе на Господа теле без недостатък в принос за грях. Нека приведе телето при входа на шатъра за срещане пред Господа, нека положи ръката си върху главата на телето и нека го заколи пред Господа. Тогава помазаният свещеник да вземе от кръвта на телето и да я принесе при шатъра за срещанем; и свещеникът да натопи пръста си в кръвта и от кръвта да поръси пред завесата на светилището седем пъти пред Господа. Свещеникът да сложи от кръвта и върху роговете на жертвеника за благоуханното кадене, който е пред Господа в шатъра за срещане; тогава да излее цялата кръв на телето в подножието на жертвеника за всеизгаряне, който е при входа на шатъра за срещане.”

/ Левит 4:1-7 /

Разбира се, Бог не беше ограничил жертвите да бъдат еднакви за всички. Бяха принасяни телета, агнета, ярета, кози и т.н., та дори и гълъби. Но каквато и да беше жертвата, тя задължително трябваше да бъде без недостатък. Свещениците имаха за свято задължение много внимателно да преглеждат всяко животно, доведено за принос и да отхвърлят онези, които имаха някакъв дефект. Само жерва без никакъв недостатък можеше да бъде подходящ символ на съвършената чистота и безгрешност на Христос.

Когато жертвата на животното се предлагаше за грях, човекът, който я принасяше, извършваше един задължителен ритуал. Пред олтара за всеизгаряне, в присъствието на свещеник, той полагаше ръце върху животното, тържествено изповядаше греха си, след което собственоръчно го заколваше.

Чрез полагането на ръцете си върху животното, грешникът символично пренасяше собствената си вина върху невинната жертва и тя ставаше условно негов заместник. ,,... и ще бъде прието от негово име, за да извърши умилостивение за него.” / Левит 1:4 / В еврейската енциклопедия можем да прочетем, че полагането на ръце върху главата на определено животно, е обичаен ритуал, посредством който се извършва замяната и прехвърлянето на греховете. Всеки вид принасяне на жертва се свързва със схващането за замяната- жертвата заема мястото на съгрешилия човек.

После свещеникът вземаше от кръвта на невинното животно и с нея влизаше в първото отделение на светилището. Бавно и тържествено, понесъл в ръцете си жертвената кръв, той вървеше право напред към Божия престол. Пред втората завеса спираше. Не можеше да продължи напред. След това вземаше от кръвта и попръскваше с нея пред завесата, а после слагаше от нея и върху роговете на кадилния олтар, който беше непосредствено пред завесата.

Какво означава всичко това? Какъв беше истинският смисъл на този странен ритуал?

Зад завесата в Светая светих беше Божият закон, който грешникът беше нарушил. Този закон изискваше неговата смърт. ,,Защото заплатата на греха е смърт...” / Римляни. 6:23 / За да се извърши умилостивение за грешника и да се удоволетвори изискването на закона, трябваше да бъде пожертвуван нечий живот. Трябваше да има кръв, защото тя символизираше живота: ,,Защото животът на тялото е в кръвта, която Аз ви дадох, за да правите умилостивение на жертвеника за душите си; защото кръвта е, която по силата на живота, който е в нея, прави умилостивение.” /Левит 17:11 /

“ И почти мога да кажа, че по закона всичко се очиства с кръв; и без проливане на кръв няма прощение.” /Евреи 9:22 /

Това е впечатляващата истина! Без проливане на кръв няма прощение! Ето защо свещеникът внасяше кръвта. Това със сигурност означаваше, че някой беше умрял за нарушения закон. И поръсването на кръвта потвърждаваше факта. Така изискването на закона беше удоволетворено и чрез заместническата жертва грешникът беше опростен.

Така ден след ден, през цялата година, греховете на народа, поети от кръвта на жертваните животни се внасяха в първото отделение на светилището. По този начин то се омърсяваше, ставаше нечисто и се налагаше да бъде почистено. Това ставаше чрез специална служба само веднъж в годината.

Кога се извършваше този специален ритуал - очистването на светилището?

В точно определен ден на годината -10-ия ден на 7-ия месец. ,, Това да ви бъде вечен закон; в седмия месец, на десетия ден от месеца, да смирите душите си и да не вършите никаква работа, нито туземец нито пришълец, който се е заселил между вас; защото в тоя ден ще се направи умилостивение за вас, за да се очистите от всичките си грехове, та да бъдете чисти пред Господа.” /Левит 16:29,30 /

Този ден се наричаше “Великият ден на умилостивението” или на еврейски ЙОМ КИПУР. Евреите и до сега празнуват много тържествено този празник.

Някои теолози смятат, че е допусната грешка в еврейската теология, която се е пренесла и в протестантската теология. В какво се състои грешката? В обозначението на този велик ден за очистване греховете на целия народ с израза ЙОМ КИПУР.

Изразът ЙОМ КИПУР в точен превод означава-Ден на умилостивението. Но колко пъти в годината имаше такива дни? Верният отговор е- всеки ден. Сутрин и вечер с принасянето на двете агнета и през целия ден с принасянето на животни за лични грехове. Така че ЙОМ КИПУР имаше всеки ден. Правилният израз за десетия ден на седмия месец би трябвало да е ЙОМА КИПУРИМ-т.е. в мн.ч. И наистина, умилостивение за грешника имаше всеки ден-това беше индивидуално умилостивение, личен ЙОМ КИПУР. Но веднъж в годината идваше великият ден на умилостивенията, денят на колективното, на общо умилостивение. И това беше ЙОМА КИПУРИМ. Тогава се заличаваше вината на целия народ, очистваха се всички хора, очистваше се и светилището.

Как се провеждаше самата служба?

Специалното приготовление за този най- велик ден в Израил започваше десет дни по-рано, на първия ден от месец Тишри. Облекли своите великолепни одежди, свещениците започваха да свирят с дългите си сребърни тръби. Меките им звуци се издигаха прозрачни като слънчеви лъчи и после, сякаш носени от невидими ръце, заливаха целия стан. Когато народът чуеше тръбите, преустановяваше работа и се събираше на свято събрание. ,,Господ говори още на Моисея, казвайки: Говори на израилтяните, като речеш: В седмия месец, на първия ден от месеца, да ви бъде тържествена почивка, спомен с тръбно възклицание, свято събрание. В него да не вършите никаква слугинска работа и да принасяте жертва чрез огън Господу. “ / Левит 23:23-25 /

Следващите девет дни бяха дни на сериозна подготовка както за народа, така и за първосвещеника, който щеше да извърши службата. В Юдейската енциклопедия, в статията ,,Умилостивение” четем: ,,Първите десет дни на Тишри трябваше да бъдат десетте дни на покаяние през годината, с цел-да произведат една съвършена промяна на сърцето и да направят всички в Израил новородени създания,... като кулминационната точка се достига в самия ден на умилостивението, когато най-големият религиозен дар- Божията опрощаваща благодат, трябваше да бъде предложена на човека.” / т.2 стр.281 /

Колкото до първосвещеника, една седмица преди да настъпи Денят на умилостивението, се преместваше от своята къща в Ерусалим в границите на храма. Тези последни дни преди решитилния ден той прекарваше в дълбоко изследване на своя живот, в молитва и размишление. Останалата част от подготовката му се състоеше в репетиране на всеки детайл от ритуала за умилостивителния ден, така че никаква грешка да не може да се случи по време на церемонията. За тази цел той беше старателно подготвян от по - възрастен свещеник, участвал многократно в службата и познаващ в подробности всеки елемент от ритуала. Опитният служител внимателно следеше репетициите на първосвещеника като коригираше и най-малките грешки, допуснати от него. Едва след като се увереше, че всичко е разбрано и усвоено до най-малките подробности, той се оттегляше. В предвид на това, че първосвещеникът е също грешен човек, подвластен на болести и смърт, поне в последните години се подготвяше и друг първосвещеник като дубльор, който трябваше да извърши целия ритуал в тържествения ден. В нощта преди Деня на умилостивението на първосвещеника беше забранено да спи, за да не би случайно да му се случи някакво осквернение.

Когато настъпеше великия ден на умилостивението, първосвещеникът извършваше определени ритуали, които имаха за цел да го направят годен за тази служба / измива се старателно, облича специално облекло, принася жертва за своите грехове /. След това преминаваше към най-съществената част от своите задължения. Пред него се довеждаха два специално подбрани козела. Хвърляше се жребий и по този начин се определяше кое от двете животни да се нарече за Господа и кое да бъде за отпущане. После Господният козел бе посичан и принасян в жертва за греховете на народа. ,, Също да вземе двата козела и да ги представи пред Господа до входа на шатъра за срещане. Тогава да хвърли Аарон жребий за двата козела, един жребий за Господа, и другия жребий за отпущане; и да приведе Аарон козела, на който е паднал жребият за Господа, и да го принесе в принос за грях.” /Левит 16 :7-9 /

Първосвещеникът вземаше от кръвта на заклания козел и с нея се отправяше навътре към светилището. Но за разлика от всички служби до този ден , сега той трябваше да влезе в Светая светих в самото присъствие на Бога. Това със сигурност беше изключително преживяване за първосвещеника. Той щеше да влезе там, където никой смъртен човек не можеше да влезе и да излезе жив! Той щеше да има една лична среща с Бога. Това беше висша привилегия, оказвана единствено на него и то само един път в годината... Наистина вълнуващо преживяване!

С трепет, страхопочитание и благоговение първосвещеникът влизаше в светилището пред очите на смълчания в трепетно очакване народ. С бавни крачки , тихо и почти безшумно, страхувайки се с нищо да не наруши святостта на особеното място, където се намираше, той прекосяваше първото отделение на светилището. После спираше пред вътрешната завеса за кратко време сякаш да събере смелост, а след това с треперещи от вълнение ръце и почти останал без дъх я отдръпваше, и влизаше в Светая светих в самото присъствие на Бога. Кръвта, която носеше в ръцете си го предпазваше от сигурна смърт. С нея той попръскваше пред Божия ковчег и върху златната плоча върху него, която се наричаше умилостивилище. ,,Тогава да заколи козела на приноса за грях, който е за людете, и да внесе кръвта му отвътре завесата, и с кръвта му да направи както направи с кръвта на юнеца, като поръси с нея над умилостивилището и пред умилостивилището. Така да направи умилостивение за светилището,поради нечистотиите на израилтяните, поради престъпленията им и всичките им грехове; така да направи и за шатъра за срещане, който стои помежду им всред нечистотиите им.” / Левит 16:15,16 /

Ясно разбираме, че службата на първосвещеника в този ден имаше за цел да очисти предметите в светилището, народа, както и самия първосвещеник от осквернението на греха. Това ставаше чрез кръвта на заклания козел. Тази кръв преминаваше през цялото светилище и стигаше до Божия закон, съхраняван в най-святото място в специалния златен ковчег. Дала доказателства / с попръскването върху капака /, че за греха е дадена жертва, тя преминаваше обратно през цялото светилище, поела вече всички грехове на еврейския народ, които се трупаха целогодишно вътре. След това те символично бяха стоварвани върху главата на другия козел, който беше отвеждан чрез специален човек в пустинята и изоставян там. ,, А като свърши да прави умилостивение за светилището, за шатъра за срещане и за олтара, нека приведе живия козел; и като положи Аарон двете си ръце на главата на живия козел, нека изповяда над него всичките беззакония на израилтяните, всичките им престъпления и всичките им грехове, и нека ги възложи на главата на козела; тогава да го изпрати в пустинята чрез определен човек; и като пусне козела в пустинята, козелът ще понесе на себе си всичките им беззакония в необитаема земя.” /Левит 16:20-22 /

Преданието гласи, че за да е сигурна смъртта на козела, вместо да бъде изоставян на дивите зверове, той бил хвърлян от висока скала. После човекът, извършил това действие, се измивал и изпирал дрехите си , след което се завръщал в стана, съобщавайки радостната вест, че животното е мъртво. Тогава в целия стан се надавал вик на триумф - народът е чист и оправдан пред Бога. Светилището също е очистено, доведено до първоначалното си праведно състояние.

Ето че си отговорихме и на третия въпрос-какво означава очистването на светилището?

С отговорите на тези изключително важни въпроси ние фактически открихме много съществени детайли, които ще ни помогнат да подредим правилно тайнствения пъзел в Даниил 8:14, така че картината на Божествената любов и мъдрост да блесне с ослепителна светлина и да прогони и последните остатъци от тъмнина в душите ни. С вълнението на деца ние бързаме да подредим и останалите детайли, намиращи се в плика с надпис:

Очистване на небесното светилище
Кой е най-големият християнски празник? Милиони християни по целия свят ще отговорят веднага, без да се замислят и в един глас-ВЕЛИКДЕН. И с право. Това е денят, който се празнува много тържествено от всички християни в чест на Христовото възкресение. Телевизия, радио, преса- всичко в този ден говори само за едно-чудното Христово възкресение. Дори и трапезите в този ден са впечатляващо по-различни. Наистина това уникално събитие си заслужава напълно името, което му е дадено-ВЕЛИКДЕН. Велик е, защото това е денят, в който любовта, истината и живота постигнаха съкрушителна победа над омразата, лъжата и смъртта. Велик е, защото в този ден заедно с Христос възкръсна и надеждата за вечен и щастлив живот. Надежда, която Сатана беше скрил дълбоко в своите скривалища и пазеше с цената на всичко от човека. Всичко онова, което виждаше земният жител беше планини от омраза, реки от кръв и безмълвни каменни градове, посрещаши своите обитатели с отчайващия надпис: ,,Надежда всяка тука оставете”. Така, заедно със своите близки, хората погребваха там мечтите и надеждите си. Но идва ВЕЛИКДЕН - денят, в който нашият Спасител излезе победоносно от гроба, връщайки усмивките и надеждата на хоратакато показа ясно и недвусмислено, че животът е вечен, а не смъртта. Така Неговото възкресение стана сигурна гаранция и за възкресението на всички, приели Христовата жертва, и за крайния триумф на живота над смъртта. Това ще стане при второто пришествие на Исус Христос.. Това ще бъде и кулминацията на човешката история. За славното събитие ап. Павел пише: ,, Защото както в Адама всички умират, така и в Христа всички ще оживеят. Но всеки на своя ред; Христос първият плод, после при пришествието на Христа тия, които са Негови.”

/ 1Коринтяни 15:22,23 /

Каква вест на надежда е само това! И тя е реална надежда, а не плод на болни фантазии. Ние не можем да обясним как ще стане самото възкресение. Нашите умове са крайно ограничени, за да могат да разберат Божията премъдрост и сила. Но имаме сигурността на Христовото възкресение. И това ни е достатъчно.

Този, Който никога не лъже казва: ,, ...Не бой се, Аз съм първият и последният и живият; бях мъртъв, и ето живея до вечни векове; и имам ключовете на смъртта и на ада /гроба /*

/Откровението 1 :17,18 /

* Забележка. Думата ад е превод на гръцката дума хадес, която в буквален превод означава гроб, мястото на мъртвите.

Исус обещава да се завърне отново, за да вземе своите последователи и да ги заведе във вечната родина.Това са едни от последните Му думи. Думи, които трябваше учениците да помнят и да пазят като най-ценно съкровище; думи, които носеха в себе си небесен заряд от сила, крайно необходима в тежката борба с дявола и неговите ангели.

И после пред очите им Христос поема към небето. ,, И като изрече това, и те Го гледаха, Той се възнесе, и облак го прие от погледа им .” / Деяния 1:9. /

Дотук всичко е известно. Това са азбучни истини , които всеки християнин знае. Оттук нататък знанието е ограничено за мнозина. На интригуващите въпроси: ,,Къде отиде Христос след възнесението Си и какво прави до завръщането Си ? ”- огромна част от християните вдигат рамене и отговарят лаконично:,, Отиде на небето и седна отдясно на Бога Отца“. За мен е учудващ и смущаващ факта, че за повечето вярващи това е крайната точка на познанието им за Христос и Неговото дело за спасението на човека. Питам се защо? Защото няма повече информация ли? Не! Библията много подробно говори за това. Тъжната истина е, че дори и днес, когато всеки може да притежава това съкравище, по-голямата част от християнския свят е забравил за нея. Вече много малко хора изследват задълбочено нейните свещени страници, за да търсят там познание, мъдрост, утеха и сила. Вместо това днес се търси чувствената религия, религията на обрядите и ритуалите, религията на традицията, лесната религия, която храни богато душата , без обаче да дава нещо на ума. Това е основната причина, поради която най-впечатляващите истини от крайната фаза на спасителния план, провеждан от Бога, са неизвестни за милиони християни. Но аз се радвам, че има все още много искрени търсачи на истината, хора, които са направили Библията ръководител в своя живот и я изследват с посвещение и любов. За тях има приготвени смайващи истини за делото на Христос след възнесението Му- службата Му на първосвещеник в Небесното светилище.

И така, къде отиде след възнесението Си Исус Христос? Отговора намираме в посланието към евреите: ,, А от това, което казваме ето що е смисълът: Ние имаме такъв първосвещеник, Който седна отдесно на престола на Величието на небесата, служител на истинската скиния, която Господ е поставил, а не човек.” / Евреи 8:1,2 /

Ето я смайващата истина, която ни разкрива Библията! След възнесението Си, Христос влиза в небесното светилище като първосвещеник, за да служи там за нас. Колко ясно е всичко! И според символиката на земното светилище Той е влязъл най-напред в първото отделение - в СВЕТАЯ.

Каква дейност извършва там нашият Спасител? Това лесно можем да разберем като изследваме службата на свещениците, провеждана в СВЕТАЯ на земното светилище. Техните служби на земята, както и всичко друго в земното светилище, бяха само символ на истинската служба на Христос в небесното светилище. Това направихме в предишните теми и читателят трябва да си спомни, че основната дейност на свещениците в СВЕТАЯ беше принасянето на кръвта на жертваните животни за греховете на хората и умилостивяването чрез нея. Когато един човек съгрешеше, по силата на престъпения закон, той трябваше да умре. Но за да не умре грешникът, умираше едно невинно животно като негов заместник. И точно с кръвта на тази заместническа жертва свещеникът правеше умилостивение т.е. измолваше прощение за съгрешилия човек. По този начин Бог учеше еврейския народ / а тези истини той трябваше да предаде и на другите народи / на два изключително важни урока:

Първо. Грехът е отделяне от Бога, от източника на живота и затова задължително води до смърт. Грехът няма алтернатива! При всяка церемония и при всяка служба Бог искаше да запечати тази истина в умовете на евреите.

Второ. Прощението на греха може да се придобие само чрез изповядването му и пренасянето върху друга, но напълно без грях жертва. Кръвта на невинното животгно измолваше прощението на съгрешилия човек. Евреите бяха поучавани, че кръвта на жертвата, която умираше на мястото на грешния човек, всъщност представлява кръвта на идващия Месия. Той щеше да дойде от небето и щеше да пролее кръвта Си като откуп за греховете на цялото човечество. Единствено чрез тази кръв човек можеше да бъде изкупен и оправдан пред небесните светове и пред Бога.

Следователно в първото отделение на земното светилище т.е. в СВЕТАЯ с попръскването на кръвта пред завесата и слагането на отпечатъци от нея на кадилния олтар, както и с принасянето на тамян се извършваше службата на примирение. Въпреки че човекът се е отрекъл от своя Създател, отделил се е от Него и Го е наранил жестоко със своите грехове, общението би могло да се възстанови, примирението да се издейства. Грехът отделяше, кръвта обединяваше. Така приятелските отношения между Бога и човека се възстановяваха напълно. Тази служба на примирение беше поверена на свещениците, които се явяваха посредници между съгрешилия човек и Святия Бог. Това беше най-важната част от тяхната работа, ярко изпъкваща пред всичко друго, което вършеха там. Макар грешникът да можеше да принесе жертва, той нямаше право да поръси с нея в светилището, нямаше право да яде от присъствените хлябове, нито да кади с тамян, нито да пали, чисти и поддържа светлината на лампите. Всичко това трябваше да се извърши от някой друг вместо него. Съгрешилият можеше да се приближи до храма, но не можеше да влезе вътре; можеше да донесе жертва, но не му беше позволено да я принесе пред Бога. Трябваше собственоръчно да убие невинното животно, но не можеше да си послужи с кръвта му. Грешникът нямаше право сам да пледира за милост пред Твореца.Той можеше да се приближи до Бога само чрез някого другиго. Затова имаше нужда от посредник. И това беше свещеникът. Изследвайки службите в светилището, ние откриваме, че всъщност всичко се въртеше около службата на свещениците като посредници. На тази основа беше изградена цялата жертвена система в еврейското богослужение. Важният урок, който евреите трябваше да научат, беше, че Бог може да влезе в контакт със съгрешилия човек единствено и само чрез посредничеството на свещеник. За да стане още по-ясна тази впечатляваща истина, ще си послужа с един пример, цитиран от Андреасън в книгата му ,,Службата в светилището”: ,, Един езичник, който искрено желае да се поклони на Бога, чува, че израилевият Бог е истинският Бог и че Той живее в Ерусалимския храм. Езичникът предприема дълго пътуване и на края пристига в святото място. Той е чул, че Бог обитава между херувимите в Светая Светих и решава да влезе в това място, за да се поклони на Бога. Но още не направил и няколко стъпки в двора и бива спрян от един надпис, който казва, че никой чужденец не може да премине отвъд този надпис, освен с опасност за живота си. Той е смутен. Той иска да се поклони на истинския Бог, за Когото е чул и за Когото му е казано, че Той истинския Бог, желае да Му се поклонят. А пък го спират. Какво да направи? Пита един от богопоклониците и му бива казано, че трябва да се снабди с агне, преди да може да се приближи при Бога. Той веднага се снабдява с исканото животно и се явява отново. Сега може ли да види Бога? Отново му се казва, че не може да влезе.

• 
  Тогава защо е агнето?-пита той.
  
• 
  За да дадеш на свещеника да го пожертвува.
  
• 
  И тогава ще мога ли да вляза?
  
• 
  Не, няма възможен начин, по който би могъл да влезеш в светилището или да видиш храма.
  
• 
  Но защо да не мога да видя вашия Бог? Искам да Му се поклоня.
  
• 
  Никой човек не може да види Бога и да живее. Той е свят. И само този, който е свят
  

/ Службата в светилището –42,43 стр. /

Сега да пренесем огледално всичко в небето.

,, А понеже Христос дойде като първосвещеник на бъдещите добрини, Той влезе през по-голямата и по-съвършена скиния, не с ръка направена, сиреч не от настоящето творение, веднъж завинаги в светилището, и то не с кръв от козли и от телци, но със Собствената Си кръв, и придоби за нас вечно изкупление.” / Евреи 9 :11,12 /

Свещеникът от земното светилище не можеше да влезе там, да прави умилостивение за съгрешилия човек, ако нямаше кръв в ръцете си. Без тази кръв той нямаше с какво да пледира за милост, нямаше какво да представи като откуп пред Бога. Същата истина важи и за небесното светилище. Ако Христос не беше се жертвал, нямаше да има кръв, нямаше да има и откуп. Без тази кръв, Той не можеше да влезе в небесното светилище да пледира за милост и ние завинаги бихме били изгубени. Но Христос умря на Голгота. Скъпоценната кръв се стичаше по нараненото му лице, прободени ръце и крака. Сега вече имаше жертва, имаше кръв, имаше откуп за грешния човек. Едва сега беше вече възможно да тръгне към небесното светилище. Там Исус представи собствената Си кръв на Отец и измоли с нея прощение за грешните човеци.

,, При това, поставените свещеници са били мнозина, защото смъртта им пречеше да продължават в чина си. Но Той , понеже пребъдва вечно, има свещенство, което не преминава към другиго. Затова и може съвършено да спасява тия, които дохождат при Бога чрез Него, понеже всякога живее да ходатайствува за тях. Защото такъв първосвещеник ни трябваше: свят, невинен, непорочен, отделен от грешните и възвисен по-горе от небесата; Който няма нужда всеки ден, като ония първосвещеници, да принася жертви първо за своите грехове, после за греховете на людете; защото стори това веднъж завинаги, като принесе Себе Си.

/ Евреи 7:23-27 /

И така след като Христос принесе живота Си в свята жертва, Той “взе собствената Си кръв” и с нея влезе в първото отделение на небесното светилище, за да ни примири с Бога и да възстанови приятелството ни с Него.

Нека сега нагледно да си представим нещата. В земното светилище, когато някой извършеше грях, той трябваше да вземе определено животно, да го занесе в светилището, да изповяда греха си върху него и да го заколи. Така грехът преминаваше от съгрешилия човек върху невинното животно. С кръвта на това животно човекът се оправдаваше. Но как се оправдава грешникът в новозаветно време? Сега, когато съгрешим, какво да правим? Вече няма жертви, старозаветното светилище отдавна не функционира... Ето го и отговорът: ,, Ако речем че нямаме грях, лъжем себе си, и истината не е в нас. Ако изповядаме греховете си, Той е верен и праведен да ни прости греховете и да ни очисти от всяка неправда. Дечица мои, това ви пиша, за да не съгрешите; но ако съгреши някой, имаме ходатай при Отца, Исуса Христа праведния.”