Франсис Бърнет Малкият лорд Фаунтлерой

Тези спомени далеч не радваха сега себичния, избухлив старец, който си бе прекарвал чудесно в собствена компания вече седемдесет години и който никога не се бе интересувал какво мисли светът за него, стига това да не пречеше на плановете му. В действителност подобни мисли навестяваха за пръв път съзнанието на графа на Доринкорт и единствената причина за това беше, че едно малко момче го сметна за много по-добър, отколкото бе всъщност, и дори пожела да стане един ден точно като него. Графът се питаше дали би могъл да послужи за пример на когото и да било.

Фаунтлерой си помисли, че болният крак сигурно отново измъчва дядо му, тъй като той бе присвил вежди, докато гледаше през прозореца. Затова, загрижен за него, Седи реши да не го безпокои и продължи да се забавлява с приказната гледка наоколо. Накрая каретата достигна оградата на парка, измина краткия път по зелените ливади и спря пред Корт Лодж. Седи скочи на земята още преди лакеят да успее да слезе от капрата, за да му отвори.

Сепването измъкна графа от потока на нерадостните му мисли.

- Какво? - попита той. - Пристигнахме ли вече?

- Да - каза Фаунтлерой. - Чакайте да ви подам бастуна. Просто се облегнете на мен след като слезете.

- Няма да слизам - отвърна Негово Превъзходителство сърдито.

- Няма... няма ли да се видите с Миличка? - възкликна Фаунтлерой с изумено личице.

- "Миличка" ще ме извини - отвърна графът сухо. - Хайде, върви и й кажи, че дори новото пони не може да те удържи далеч от нея.

- Тя ще бъде много разочарована - каза Фаунтлерой. - Тя много ще иска да ви види.

- Боя се, че няма да е така - беше отговорът. - Лакеят ще те повика, когато се върнем, за да те вземем. Кажи на Джефри да тръгва, Томас.

Томас затвори вратичката на каретата, Фаунтлерой й хвърли един последен учуден поглед и изтича по алеята. Графът, точно като господин Хавишъм в Америка, не можа да не се възхити на пъргавите му крачета. Техният притежател явно нямаше излишно време за губене. Каретата се отдалечи бавно, но Негово Превъзходителство не се облегна веднага. Той продължаваше да гледа от прозорчето. През една просека между дърветата се виждаше широко отворената врата на къщата. Малката фигурка се стрелна натам и друга фигура, стройна и млада, облечена в черна рокля, се спусна насреща му. Двамата сякаш политнаха един към друг, Фаунтлерой скочи в прегръдката на майка си и покри красивото й лице с целувки.

На следващата неделна утрин господин Мордонт завари църквата си препълнена. Той дори не можеше да си спомни дали бе виждал някога толкова хора на неделната служба. Очите му мярнаха няколко персони, които доста рядко удостояваха неговите проповеди с присъствието си. Имаше хора, дошли чак от Хейзелтън, който беше в съседната енория. Имаше загрубели, почернели от слънцето фермери и яки, червенобузести домакини, нагиздени с най-хубавите си бонета и с най-новите си шалове, плюс по около половин дузина хлапетии на всяко семейство. И съпругата на доктора беше там с нейните четири дъщери. Госпожа Кимзи и господин Кимзи, които държаха единствената аптека в радиус от десет мили, госпожа Дибъл, госпожица Смиф - селската шивачка, нейната приятелка шапкарката госпожица Пъркинс, младият помощник на доктора, чиракът на аптекаря, въобще всяко семейство в енорията беше представено в една или друга степен.

През цялата предишна седмица бяха разказвани куп невероятни истории за малкия лорд Фаунтлерой. В магазинчето на госпожа Дибъл се изсипа такава лавина от клиенти, въоръжени с малко пари и много клюки, че звънчето окачено на входната й врата едва издържа на напъна. В края на седмицата госпожа Дибъл беше абсолютно наясно с това как са мебелирани стаите на малкия лорд, колко и какви играчки са му купили, какво на цвят е понито, което го очаква в конюшнята, как се казва малкият коняр, който ще се грижи за понито и колко струва украсената със сребро сбруя на кучешкия впряг, приготвен за внука на графа. Тя бе получила и всевъзможни сведения от всички слуги, които бяха успели да мярнат детето по един или друг повод през вечерта на неговото пристигане. Госпожа Дибъл знаеше още, че всички прислужнички са абсолютно единодушни, че е грехота да се дели горкото малко същество от майка му. Сърцата им подскочили от уплаха, когато малкият влязъл в библиотека при графа, по техните собствени думи - "без да знае как ще се отнесе той към него, защото Негово Превъзходителство може да стресне дори възрастен мъж, камо ли невръстно дете".

- Вярвате или не, госпожице Дженифър - бе казала госпожа Дибъл, - както лично Томас каза, това дете не знаело що е страх. Влязло вътре с усмивка и заговорило с графа сякаш били стари приятели. Графът пък, пак според Томас, тъй се сащисал, че загубил 'ума и дума и само го гледал изпод вежди. И пак според господин Томас, госпожо Бейтс, колкото и да е проклет, в душата си графът се зарадвал и дори се почувствал горд от малкия, щото по-красиво и по-възпитано дете трудно можело да се намери на света.

След това дойде ред на историята с Хигинс. Преподобният господин Мордонт я бе разказал на собствената си маса по време на вечеря. Прислужникът, който бил там, я чул и я предал в кухнята, а оттам тя плъзнала из селцето със скоростта на горски пожар.

Когато в пазарния ден Хигинс се появи в селото, всички се спуснаха към него с въпроси. Кръстосаният разпит не подмина и Нюик и за да се измъкне по-лесно той показа на двама-трима души бележката, подписана "Фаунтлерой".

И тъй, фермерските съпруги си намериха нова тема за следобедния чай и докато се усетят бяха разкрасили историята до неузнаваемост. В неделята те се стекоха вкупом в църквата, някои от тях дойдоха сами, други бяха докарани от съпрузите си, които комай също бяха поне мъничко любопитни какъв ли ще е този млад господар, който след време щеше да притежава земята, която те обработваха.

Ходенето на църква определено не беше сред любимите занимания на стария граф, но през тази първа неделя след пристигането на неговия наследник той реши все пак да се появи там. Прищя му се всички да го видят седнал на фамилната си пейка с Фаунтлерой до себе си.

През онази сутрин църковният двор беше пълен с хора, които се мотаеха насам-натам без цел. Около портите на двора и покрития вход се бяха оформили две групички, които спореха разгорещено дали младият господар ще се появи или не. И точно когато дискусията бе достигнала връхната си точка, една възрастна жена възкликна:

- Я виж ти! Това прекрасно младо същество трябва да е майката.

Всички, които я чуха, се обърнаха към стройната млада жена, облечена в черно, която се приближаваше по пътеката. Воалетката беше отметната от лицето й и всички успяха да видят колко открито и миловидно е то и как прекрасната й, светла, чуплива и нежна като на дете коса се подава изпод скромната черна шапчица.

Тя не мислеше за хората наоколо. Мислеше си за Седрик, за неговите посещения при нея, за радостта му от полученото като подарък пони, с което бе яздил предишния ден чак до Корт Лодж. Когато спря пред вратата, той седеше гордо изправен на седлото и имаше толкова щастлив вид. Но скоро младата жена забеляза, че е наблюдавана с интерес и че пристигането й е предизвикало нещо като сензация. Отначало една възрастна жена с червено наметало й се поклони леко, после друга последва примера й и добави "Бог да ви поживи, миледи!", след което мъжете един подир друг си свалиха шапките, докато минаваше край тях. Отначало госпожа Ерол не можеше да разбере какво става, но после се сети, че всички са разбрали, че тя е майката на лорд Фаунтлерой. Това я накара да се изчерви и да се почувства доста неловко, но въпреки това смогна да се усмихне учтиво, да се поклони в отговор и да каже "Благодаря ви" на старата госпожа. За човек, живял винаги в забързан, пренаселен американски град тази простичка реакция беше нещо невероятно, ново и неочаквано, както и малко стряскащо, поне в самото начало. Но като цяло американката се почувства трогната от топлината и чистосърдечието, с които я бяха посрещнали. Тя едва бе успяла да прекоси покрития вход и да влезе в църквата, когато се случи събитието на деня. Каретата от замъка, с нейните прекрасни коне и застаналите на стъпалата лакеи, изтрополи по пътеката и спря досами ливадата на църковния двор.

- Ето ги, идват! - зашушукаха си зяпачите един на друг.

Томас слезе пръв от капрата, отвори вратичката на каретата и едно малко момче с разкошна руса коса, облечено в черно кадифено костюмче, изскочи оттам.

Всички в двора впериха поглед в него с нескрито любопитство.

- Ами че това си е малкият капитан от плът и кръв! - възкликна един от зяпачите, който помнеше отлично бащата на Седрик.

Малкият лорд застана до каретата, огрян от слънцето, изчака Томас да помогне на графа да слезе от нея и още щом графът стъпи на земята, тутакси му предложи рамото си за опора, сякаш разполагаше с физиката на двуметров мъжага. Още в този миг за всички стана повече от ясно, че Седрик не изпитва и капчица страх от достолепния си дядо.

- Просто се облегнете на мен - чуха го всички да казва. - Колко са радостни всички да ви видят! И всички до един изглежда ви познават!

- Свали си шапката, Фаунтлерой - каза графът. - Те ти се покланят.

- На мен?! - възкликна Фаунтлерой, смъкна на мига шапчицата си, поклони се на тълпата и се взря в хората с широко отворени, изумени очи, сякаш поклонът бе отправен към всеки един от тях поотделно.

- Господ да поживи Ваше Превъзходителство! - каза същата възрастна жена, която бе благословила и майка му. - Дълъг живот и щастие!

- Благодаря ви, мадам - каза Фаунтлерой.

После всички влязоха в църквата и се отправиха под погледите на насядалите към тапицираната в червено и оградена с параван пейка на графа. След като Седрик се настани удобно, две неща привлякоха мигом вниманието му. Първо той зърна майка си, която тъкмо в този момент сядаше в отсрещния край на църквата, където можеше да я вижда чудесно. Тя също го видя и му се усмихна. Второто нещо бяха двете причудливи фигури, гравирани в каменната стена точно срещу края на пейката, коленичили една срещу друга от двете страни на колона, поддържаща два каменни требника. Ръцете им бяха събрани като за молитва, а дрехите им бяха много древни и странни. На една плоча до фигурите бе изписан текст, от който Седи успя да разчете само следните думи:
"Тук почиват в мир

тленните останкий на

Грегъри Артър,

Първий Граф на Доринкорт,

редом с тези на неговата

благородна съпруга

Алисън Хилдегард."
- Може ли да шепна? - поинтересува се Негово Невръстно Превъзходителство.

- Какво има? - попита дядо му.

- Кои са те?

- Едни от твоите предци - отговори му графът. - Живели са преди няколкостотин години.

- Може би... - започна Фаунтлерой, взирайки се с уважение в двете фигури, - може от тях да съм наследил правописа си.

Когато прозвуча музиката, Седи се изправи, погледна към майка си и й се усмихна. Той много обичаше музиката и двамата с майка му често пееха заедно. Затова малкият лорд се присъедини без колебание към хора на останалите и чистото му, звънливо гласче се извиси като песента на птичка. Седи почти се забрави, увлечен от удоволствието, което му доставяше пеенето. Графът също се отнесе малко, уединен в своя прикрит от паравана край на пейката. Той не сваляше поглед от момчето. Седрик държеше в ръце големия псалтир и пееше с все сила, с грейнало от щастие лице. И докато пееше, през цветния витраж на прозореца се плъзна един любопитен слънчев лъч, за да позлати накрая русата косица на детето. Майка му, която също не сваляше поглед от него, усети как една тръпка прободе сърцето й и в него се надигна спонтанна молитва. Тя се молеше това чисто, неподправено щастие на детската му душа да трае вечно, молеше се огромното състояние, което съдбата му бе отредила, да не успее да го промени за зло. През последните дни в ранимото й сърце се бяха събудили твърде много нови, макар и бледи засега страхове.

- О, Седи! - му бе казала тя предишната вечер, докато се сбогуваха. - Седи, миличък, ще ми се за твое добро да бях много умна и да можех да ти дам много мъдри съвети! Но ти просто бъди добър, скъпи мой, бъди смел, бъди винаги мил и откровен с хората. Така няма да навредиш никому чак до последния си ден и ще успееш да помогнеш на много хора. Заклевам този свят да бъде добър с моето малко момче. И ако сториш всичко това, Седи, ако го сториш, тогава светът ще стане поне мъничко по-добър, защото на този свят е живял поне един малко по-добър човек.

Когато се върна в замъка, Фаунтлерой повтори думите й пред дядо си.

- И докато тя казваше това, аз си мислех за вас - завърши той. - И казах на Миличка, че ако сега светът е по-добър, то е защото вие сте живял на него, и че ще опитам, стига да мога, да стана като вас.

- И какво ти отвърна тя тогава? - попита Негово Превъзходителство, леко разтревожен.

- Тя каза, че това е така и че аз винаги трябва да се мъча да приличам на добрите хора.

Може би за това си мислеше старият благородник в църквата. На няколко пъти той се взря над главите на хората към мястото, където бе седнала вдовицата на неговия син и всеки път съзираше върху лицето й отпечатъка на непрежалената любов. Очите й бяха като на детето, седнало до него. Но каквото и да си мислеше графът всъщност, добро или лошо, беше почти невъзможно да се прецени отстрани какво точно е то.

На излизане от църквата много от онези, които бяха присъствали на службата, сега ги очакваха, за да ги видят по-добре. Когато се приближиха до портата на двора, един мъж, хванал шапката си в ръка, направи крачка напред, но после се поколеба. Беше фермер на средна възраст, със загрубяло от вятъра и слънцето лице.

- Хигинс - каза графът.

Фаунтлерой се обърна бързо, за да го погледне.

- О! - възкликна той. - Това ли е господин Хигинс?

- Да - отвърна му сухо графът. - Предполагам, че е дошъл да види новия господар на земите си.

- Да, милорд - каза мъжът и грубото му лице се изчерви. - Господин Нюик ми каза, че младият господар е бил тъй великодушен да се застъпи за мен и си помислих, че е редно да му благодаря лично, стига да ми бъде разрешено.

Хигинс като че ли се сепна, когато видя колко малък е всъщност неговият щедър благодетел. Той стоеше и го гледаше точно така, както би го гледало някое от неговите нещастни деца, очевидно без да осъзнава ни най-малко своето влияние.

- Невероятно съм ви задължен, Ваше Превъзходителство - каза фермерът, - невероятно много. Аз...

- О - каза Фаунтлерой, - аз написах само едно писмо. Всъщност моят дядо направи всичко. Но вие сам знаете колко добър е той. Сега гопожа Хигинс по-добре ли се чувства?

Човекът изглеждаше леко слисан. Заявлението, че Негово Превъзходителство графът на Доринкорт е всъщност щедър и изпълнен с доброта човек, го свари малко неподготвен.

- Аз... ами, да, Ваше Превъзходителство - заекна той. - Госпожата е по-добре, откак има една беля по-малко на главата. Точно грижите я бяха свалили на легло.

- Радвам се да чуя това - каза Фаунтлерой. - Моят дядо така съчувства на болните ви от скарлатина деца. Аз също. Той също е имал деца. Аз съм дете на малкия му син.

Хигинс беше вече на ръба на паниката. Той реши, че ще е далеч по-здравословно да не поглежда за известно време графа. На всички беше известно, че бащината любов на графа на времето се изчерпваше с две срещи с децата му годишно. Когато пък някое от тях се разболееше, той без колебание се преместваше в Лондон, за да не му досаждат разните доктори и сестри. Това на свой ред обясняваше защо сега милорд се чувстваше леко изнервен от твърдението, че скарлатината на фермерските деца остро го вълнува.

- Видиш ли, Хигинс - включи се графът с добре отработена мрачна усмивка, - вие всички сте грешили за мен. Само лорд Фаунтлерой ме разбира. Затова когато се нуждаете от достоверна информация за мен, обръщайте се към него. Качвай се в каретата, Фаунтлерой.

Фаунтлерой скочи вътре и каретата потегли надолу по зелената ливада. Дълго време след това усмивката на графа не бе слязла от лицето му.
Осма глава
Уроци по езда

Графът на Доринкорт имаше още много поводи за подобни усмивки в следващите няколко дни. Всъщност, колкото повече се заздравяваше връзката му с неговия внук, толкова по-често се усмихваше графът. Старецът не можеше да отрече дори пред себе си, че преди Фаунтлерой да се появи, самотата бе започнала да му тежи непоносимо, заедно с подаграта и седемдесетте години. След дълъг живот, прекаран в търсене на удоволствия и веселие, човек трудно би могъл да остане съвсем сам кой знае колко дълго дори и в най-разкошната стая, с крак върху табуретката и без друго забавление освен скандалите, които би могъл да вдигне на наплашения си лакей. Старият граф беше твърде умен, за да схване, че неговите слуги го ненавиждат и че единствените му посетители не идват от любов към него. Докато беше още силен и здрав, той не спираше на едно място, като се опитваше да повярва, че пътуванията го забавляват. Когато обаче здравето му започна да се срива, графът се почувства твърде изморен, за да се занимава с каквото и да е и се затвори в Доринкорт насаме с подаграта, вестниците и книгите си. Но непрекъснатото четене започваше да го отегчава все повече и повече. Той мразеше дългите дни и нощи и това го правеше още по-зъл и раздразнителен. Затова и появата на Фаунтлерой бе истински късмет за него. Ако Седрик не беше така симпатичен, проклетият стар благородник можеше до такава степен да не го хареса, че да не му даде никакъв шанс. Графът мигом отдаде прекрасната външност и безстрашния дух на Седрик на неговото благородно потекло, т.е. на рода Доринкорт. Когато след това го чу да говори и оцени колко добре е възпитан, милорд започна да харесва своя внук все повече и повече, въпреки пълната незаинтересованост на малкия от наследствената титла. Нещо повече, графът се забавляваше чудесно. Стори му се забавно да даде в ръцете на наследника си властта да спаси бедния Хигинс. Той никога не бе изпитвал и най-малка симпатия към Хигинс, но му доставяше удоволствие да си мисли как селяните ще си говорят за неговия внук и как той ще успее да си спечели популярност още като дете. Възбудата и любопитството, които всички бяха проявили при пристигането им в църквата доказваха, че това ще е така. Графът знаеше още, че фермерите и обитателите на селцето ще бъдат впечатлени от красотата на неговия наследник, от неговото грациозно и едновременно с това силно малко телце, от изправената му походка, от разкошната му руса коса. И наистина, още на влизане в църквата той дочу някой да шепне - "От господарска жилка е, от главата до петите."

Сутринта, когато Седрик видя за пръв път своето пони, графът бе така доволен, че почти забрави за подаграта си. Конярят изведе красивото дребно същество с елегантно извит врат, покрит с пищна кафява грива, и изящна малка глава, огряна от слънцето, а графът остави прозореца на библиотеката широко отворен, за да наблюдава оттам първия урок на Фаунтлерой по езда. Негово Превъзходителство беше любопитен да види дали момчето най-после ще прояви някакви признаци на плахост. Понито не беше от най-дребните и той често бе виждал доста въодушевени деца да губят куража си, когато се наложи все пак да се качат на седлото.

Фаунтлерой яхна понито с огромно удоволствие, макар да му се случваше за пръв път. Уилкинс, конярят, поведе животното за юздата напред-назад под прозореца на библиотеката.

- Голям куражлия е - отбеляза след това Уилкинс в конюшнята, ухилен до уши. - Хич не ми беше трудно да го кача на седлото. Малко ездачи съм виждал да седят толкоз изправени. Пък той ми вика, Уилкинс, вика ми, изправен ли съм? Щото в цирка яздят изправени, ми вика. И аз му викам, прав сте като стрела, Ваше Превъзходителство! Пък той се смее, много се зарадва. Точно тъй, вика ми, и да ми кажеш, Уилкинс, ако взема да се изгърбвам.

Но само правилната стойка и разходката с водач не се сториха достатъчно интересни на Седрик. След няколко минути той вдигна глава и извика на дядо си:

- Може ли сам? И може ли по-бързо? Момчето от Пето авеню яздеше в тръс и лек галоп!

- А мислиш ли, че и ти ще можеш? - попита го графът.

- Много ми се иска да опитам - отвърна му Седи.

Милорд направи знак на Уилкинс. Конярят изведе своя кон, яхна го и пое юздата за водене на понито.

- Сега го остави да подкара в тръс - каза графът.

Следващите няколко минути се сториха невероятно забавни на малкия конник.

- До-о-о-ста дру-у-у-са - каза той на Уилкинс. - Те-е-е-бе дру-у-са ли те-е то-о-о-лко-ва-а?

- Не, млади господарю - отговори му Уилкинс. - Ще свикнете с времето. Надигнете се малко в стремето.

- На-надигам се-е през цяло-о-то вре-е-ме-е - каза Фаунтлерой.

Той подскачаше нагоре-надолу по доста неприятен начин, с множество междинни поклащания и подрусвания. Скоро остана почти без дъх, а личицето му ставаше все по-червено, но продължаваше да се държи на седлото толкова здраво, колкото му позволяваха условията. Графът следеше всичко от прозореца. За миг ездачите изчезнаха зад дърветата и когато се появиха, той видя, че шапката на Седи е паднала от главата му, а бузките му аленееха като два домата. Но той продължаваше мъжествено да се държи на седлото.

- Спри за малко! - извика дядо му. - Къде ти е шапката?

Уилкинс провери дали неговата е още на главата му и после каза:

- Падна по пътя, Ваше Превъзходителство. Той обаче не ме остави да спра, за да я вземем, милорд.

- Май не е от плашливите, а? - попита графът сухо.

- Той ли, Ваше Превъзходителство?! - възкликна Уилкинс. - Не бих казал, че знае дори какво значи да те е страх. И преди съм учил млади джентълмени на езда, но за пръв път виждам някой да се държи толкоз здраво на седлото.

- Умори ли се? - обърна се графът към Фаунтлерой. - Искаш ли да слезеш?

- Друса малко повече, отколкото си мислех - призна искрено малкият лорд. - И е малко изморително, но още не искам да слизам. Искам да се уча още. Само ще си поема дъх и ще се върна да си взема шапката.

И най-изкусният ласкател в света не можеше да научи Седрик как би могъл да се хареса повече на своя дядо. Когато Седи подкара понито отново към алеята, по страховитото старческо лице за пореден път пропълзя бледа руменина, а в очите изпод рунтавите вежди проблесна пламъче на такова задоволство, каквото Негово Превъзходителство не бе предполагал, че ще изпита отново. Графът се загледа с нетърпение към алеята, докато оттам за пореден път се дочу трополенето на конски копита. След малко се появиха и самите коне. Този път Седрик и Уилкинс ги бяха подкарали в по-бърз ход. Шапката на малкия лорд все още не беше на главата му, Уилкинс я носеше в ръка. Бузките му бяха още по-червени от преди, къдриците бяха полепнали по челцето, но той водеше уверено понито си в бавен галоп.

- Ето! - викна задъхано Седи. - П-подкарах го в галоп. Още не го правя толкова добре колкото момчето от Пето авеню, но все пак успях и още съм на седлото!

След този първи урок по езда той, понито и Уилкинс станаха близки приятели. Почти не минаваше ден без селяните да ги мярнат да препускат жизнерадостно през зелените ливади. Децата в селото изтичваха до портите на къщите си, за да видят гордото кафяво пони и елегантната малка фигура, седнала здраво върху седлото му. Малкият лорд сваляше шапка, размахваше я и им викаше - "Здрасти! Добро утро!", като най-сърдечен техен приятел. Седи понякога дори спираше, за да си поговори с децата. Веднъж Уилкинс се върна в замъка и разказа как Фаунтлерой настоял да слязат от седлата близо до селското училище, за да може едно куцо момче да се прибере в къщи с неговото пони.

- Ей Богу - само повтаряше Уилкинс, докато разказваше историята в конюшните, - ей Богу, и дума не ме остави да продумам напротив! На мене не ми позволи да сляза, защото момчето щяло да се чувства неудобно на голям кон. Уилкинс, вика ми, това момче куца, а аз не куцам, освен туй искам да си поприказвам с него. И тъй момчето се качи на понито, а младият господар тръгна редом с него, пъхнал ръчички в джобовете, шапката килната леко назад, подсвирква си и си приказва с момчето, сякаш се знаят от години! А когато стигнахме до къщата на момчето и майка му излезе да види какво става, младият господар си свали шапката и рече: "Доведох сина ви у дома, мадам, защото кракът го боли и не мисля, че таз пръчка е достатъчно здрава, за да се облегне на нея. Ще помоля моя дядо да заповяда да му направят няколко чифта патерици." И да пукна, ако жената не зяпна от изненада! Аз сам тъй се сепнах, че само дето не хиксплодирах!