Из "Обесването на Васил Левски" и поетиката на Ботев Радосвет Коларов

Из "Обесването на Васил Левски" и поетиката на Ботев

Радосвет Коларов

Настоящата статия направи опит да извърши анализ на последното Ботево стихотворение, съсредоточавайки се върху неговия смислов свят. При това бяха оставени настрана ефектните звукови, стихово-ритмични и граматически схеми, предлагащи, както е известно, материал за задълбочено изследване. Това създава представа за богатството и неизчерпаемостта на художествената творба по принцип и в частност - на петте строфи на разглежданото стихотворение.

Същевременно опитът да се проникне в неговия смислов свят затвърди впечатлението за неговото своеобразие и нестандартност на поетическите средства, за отклонението на неговата поетика от традиционната представа за Ботевата поетична система. Опитът обаче да се измери това отклонение се оказва труден. Той предполага предварително знание на онова, което е Ботева норма, на този контекст, в който трябва да бъде вписана новата творба. А тъкмо представата за норма като единствен прототип, като втвърден канон най-малко подхожда за поезията на Ботев. Забележителна особеност на неговото малко по обем поетично творчество е не само богатството му на идеи, мотиви и образи, но и неговата художествено-стилова разслоеност, многопосочност на тенденциите на неговата неуспяла да застине в класическа успокоеност и избистреност на формите поетика. Вечно в процес на търсене и експериментиране, тя става отворена система и момент от тези търсения и експериментиране представя разгледаното в статията стихотворение.

Една най-обща типология отделя два ясно доловими дяла в поезията на Ботев: от една страна, стихотворения, близки до народно-песенната традиция ("Хайдути", "На прощаване", "Пристанала"), и от друга страна, стихотворения със социално-философски характер ("Борба", "Елегия", "Моята молитва")¹. Разбира се, у Ботев тези два дяла (по-точно типа) не са разграничени строго дихотомично - както по отношение на непресекаемостта им, така и по отношение на възможността им да обхванат цялото му поетическо творчество. Особено интересно би било между другото да се проследи тяхното взаимодействие в, така да се каже, "преходните типове", ярък образец на които е баладата "Хаджи Димитър", представяща синтез между философско-сентенциозния и народно-песенния тип лирика.

Едно по-внимателно вникване след извършените наблюдения показва, че последното Ботево стихотворение не се намира някъде по линията между двата посочени полюса. То заема спрямо тях "странично" положение, отклонявайки се по друга типологична ос, която преразпределя по нов начин конструктивните признаци на Ботевата поезия. То въвежда нов тип поетично отношение към образа на героя за свобода - отказвайки се както от образеца на хайдушката песен, така и от баладногероичната, монументална трактовка на образа в баладата "Хаджи Димитър", чиято художествена система смело преобърна. Отказвайки се от фолклорния образен реквизит и от митологизацията, стихотворението се отказа същевременно и от образността на тропите, от стихове като "ръжда разяжда глозгани кости" ("Елегия"). То се отдръпна от всякаква орнаменталност, от всякаква конструирана с "външни средства" поетичност към една демитологизация в плана на прякото значение на думите, на привичния им семантичен слой. Демитологизацията продължи в промяна на първичното съдържание на частите и промяна на привичните акценти в композицията на творбата, в текстуалното съкращаване на стратегически отговорни нейни участъци, даде отражение в промяната на патоса, което доведе накрая до нетипичен за поезията на Ботев отказ от финал-поанта.

Опростявайки се външно, приемайки облика на спартанска суровост, на нетърпяща външна показност, "реалистичност", творбата се отдалечи не само от тежката на места метафорика и сентенциозна формулираност в стихотворения като "Борба" и "Елегия", но и същевременно от неизкушената от неочаквани, подмолни ходове простота на "Тъжно щеш, майко, да гледаш..." ("На прощаване") в една нова посока. Тя премести акцента към парадигматичната ос на дистантните, неуловими връзки между думите, оползотворявайки тези връзки и развивайки в този план забележително висока организираност. Пренасяйки образността от повърхността на видимите образни конструкции в дълбинните пластове на текста, съчетавайки по този начин външната простота и дори тромавост на изказа с изяществото на подтекстовите внушения, творбата гради своя - както беше показано - забележителен художествен модел.

Може да характеризираме накратко отклонението, което бележи поетиката в "Обесването на Васил Левски", като тенденция към дискретност, замаскираност на похватите. Тази сдържаност и изящество на поетичната техника на пръв поглед може да се стори несъвместима с утвърдената представа за типа чувствителност на поета и неговия лирически герой, за Ботевата пламенна категоричност на изживяването. Удивителното обаче е там, че посочените дълбинни ходове и дискретно прокарани внушения се извършват под пласта на типично Ботевата интонация (възклицания, обръщения към майката), в атмосферата на типично Ботевата чувствителност - с неговата призивност и жертвена всеотдайност на чувството. Тази двойственост е добре изразена в цитираната статия на Р. Якобсон: "...естественото и характерно впечатление за простота и стихийност на емоционалността, което усетливият читател добива от Ботевите стихове, се постига с цената на сложно и изтънчено майсторство"².

Тази изтънченост и нюансираност, появила се в изразните средства на поета, едва ли може да се счита за случаен епизод в неговата поетика. Тя вероятно е поставяла началото на една тенденция, приближаваща Ботевата поетика към една по-съвременна представа за художественост, че тя предшества появата на някои съвременни поетични търсения.

Тази връзка има впрочем и по-конкретен израз. Новият тип баладичност, който създава творбата, атмосферата на смътно усещана двойственост и деформираност на образите, от друга страна, темата за народа в неговото трагично изпитание и единство, прозвучала с непозната до този момент в поезията на Ботев сила и непознати акценти, както и някои образи като пустинното призрачно поле с вълците и вятъра, свирещ из него, горестния диалог с майката родина - всичко това, смятам, отвежда оттук към септемврийската балада и поетиката на септемврийската поезия:

Срв. у Фурнаджиев "Там изгоряха селата и пеят бесилките,/ вятърът стене над пустите ниви сега", "страшно е, майко, и весело" ("Конници"); "Но пустее в блясък сив пустинята,/ ясно и безлюдно е по друма", "Сякаш всичко, всичко е изчезнало" ("Гибел"); у Разцветников - "Сами сред ледената пустиня" ("Сред запустение"); "Родино, по твойте поля незасети/ чакали и вълци се гонят за стръв" ("Последният воин").