Капитан Петко войвода

Предложението е съблазнително, но Капитан Киряков не се замисля нито за миг и дава отговор на Стамболова, че той като малограмотен не се смята за достоен да бъде окръжен управител.

– Ще ти назнача грамотен секретар! – не се отчайва Стамболов.

– Не! – идва новият категоричен отговор.

Честолюбивият диктатор няма да забрави този „афронт“ и ще дири по-нататък удобния случай да сложи тежката си лапа върху Петка. Този удобен случай идва 3 години по-късно с процеса срещу заподозрения в заговор против Стамболов известен вироглавец и юнак майор Коста Паница. На 17 май 1890 година Коста Паница е осъден на смърт. Докато се чака утвърждаването на смъртната присъда, в София се пуща слух, че в столицата ще пристигнат много арамии, приятели и почитатели на Паница, които ще направят опит за неговото освобождение чрез пленяването на княза, когато се връща от Бургас. По една случайност по същото време в София се намира и Капитан Петко.

На 2 юни към полунощ, малко преди да си легне, в хотел „При руски цар“, където е отседнал бившият войвода, на вратата се похлопва и се появява приставът на I софийски полицейски участък Бончев.

– Господин Киряков, министърпредседателят желае да се срещне и да говори с ваша милост – казва той на Петко. – Ще обичате ли да ви заведа?

– Защо не?

Капитан Киряков навлича набързо връхното си палто и тръгва заедно с пристава. Пред хотела ги чака файтон и стражар. Стражарят почтително козирува, докато двамата господа се наместват на седалките, в същото време, когато файтонът потегля, изскачат изневиделица петнадесет души стражари и се нареждат с извадени шашки отляво и отдясно на файтона.

– Какво става? – пита Капитан Киряков.

– Арестуван сте! – отговаря приставът на Първи полицейски.

– Защо?..

– Нямам заповед нито да ви питам, нито да ви отговарям.

Файтонът пристига в градоначалството и там се произвежда разпит: защо е пристигнал Капитан Киряков, с кого се е срещал, има ли намерение да ходи в Кюстендил, сборището на харамиите, и т. н.

Установява се, че Петко и хабер си няма да се съюзява с харамиите за освобождаването на Паница, а обискът, извършен в хотела, не намира нищо подозрително: книги, дрехи, малко пари, няколко писма без особено значение – и това е всичко. За Петко се застъпва и началникът на стенографското отделение в Народното събрание, родопчанинът Христо Попконстантинов. Градоначалникът му отговаря, че след като вземе разрешение от Стамболов, Капитан Киряков ще бъде освободен. И наистина, към обед Петко напуща участъка, където е бил задържан, с нареждане веднага да се завърне във Варна, след като предварително се „обади“ в пети полицейски участък.

На другия ден, 3 юни, една внушителна група от Петкови приятели и почитатели са се събрали пред хотел „При руски цар“, за да изпратят бившия войвода, но се научават, че той в 9 часа е отишъл да се „обади“ в пети участък. Групата отива пред участъка, чака до към обед, но Петко не излиза. Оказва се, че едно допълнително донесение на тайните агенти засилва подозренията на Стамболов и Капитан Киряков е отново задържан. Най-после, към един и половина след обяд, той излиза от участъка и на другия ден, 4 юни, съгласно заповедта на полицията, заминава с железницата през Пловдив за постоянното си местожителство във Варна.

Радват се Петковите приятели, които съпровождат войводата до железопътната станция, че Капитана се е най-сетне отървал и сърдечно се сбогуват с него, когато тренът потегля на изток, без никой в това време да подозира, че над главата на техния Петко е надвиснала нова гибелна опасност. Самият Петко узнава за тая опасност едвам когато слиза в Пловдив, където заедно с пристигането на влака по телефона е предадена от „'високото място“ в столицата нова тайна заповед тоя път не за задържането, а за унищожаването на Петка.

Точното съдържание на тая заповед не е известно, но събитията са известни, а те са: след пристигането си в Пловдив Петко е отново арестуван. Градоначалникът на Пловдив Георги Котабанов предава войводата в ръцете на пристава Кавалов и старшия стражар Димитър Добрев уж да разследват арестувания, но отделно, „на четири очи“, той заповядва на пристава да види сметката на руския Капитан още през същата вечер. Подсказан е дори и начинът, едно безшумно извеждане до Маричиния остров, наречен после „Царският“, един приклад по темето, един камък на шията и – хайде в Марица!

Вероятно така е и щяло да стане, но случило се, че и приставът, и старшията участвали някога в Чепеларската Петкова дружина, познавали, обичали войводата и затова решили да го спасят. Те просто отлагали заповедта за неговото унищожение, докато приятелите му в София научили, та вече не било възможно безшумното му унищожаване във водите на Марица.

Но тогава как? Въпросът оставал открит.

И ето, ражда се тогава в една помрачена от ярост глава – не е известно дали в главата на Стамболов, или на някой от неговите ревностни помощници – идеята да бъде заведен бившият войвода Петко на турската граница и там да бъде предаден на турците, за да го съдят за неговите „разбойничества“ в Тракия.

В изпълнение на тези зловещи замисли пловдивската полиция препраща своята жертва през Ямбол за граничното градче Кавакли (Тополовград). След като опитва подред гостолюбието на полицейските кауши в Стара Загора, Нова Загора и Сливен, на 15 юни бившият войвода пристига при засилена полицейска охрана в Ямбол. В Ямбол се намират между местните граждани и маса тракийски бежанци, които, щом научават, че техният господ и закрилник се намира в кауша, бързо се събират пред полицейския участък, за да го видят, но градоначалникът на Ямбол е получил вече заповед от софийския градоначалник за „екстрадирането“ (изпъждането) на Капитан Киряков в Турция и никому не позволява да се приближи.

Неизвестно как хората разбрали защо Капитан Петко ще върви за Кавакли, неколцина от тях решават да се въоръжат, да причакат конвоя по пътя насила да избавят своя благодетел. Предводителят на тази малка чета, обущаринът Панайот Бояджиев, наричан „Боята“, залага своята засада в местността Канлъдере, но полицията, надушила, види се, миризмата на барут, прекарва видния си арестант от друго място и така успява да доведе жертвата си до самата граница.

Още малко и бившият хайдутин и двоен капитан, и славен войвода Петко, легендарният бранител на тракийските и родопски българи, народен закрилник и защитник е щял на българско време и от българските власти да бъде предаден в ръцете на турците като разбойник за вечен позор на Княжество България, ако каваклийските граждани не бяха се намесили в тая безогледна операция на Стамболовата полицейщина. Гражданите на Кавакли научават новината за пристигането на бившия войвода, преди още да се появи конвоят, и сума свят се насъбира в края на града, за да срещне своя любимец с „добре дошел“ и ако трябва – да го избави от ръцете на стражарите. Минали час, минали два, слънцето вече залязло, а знаменитият „гост“ все още не идвал, докато най-сетне около седем и половина вечерта полицейският ескорт се появява – един нает със собствените на войводата пари файтон, съпровождан от взвод конни жандарми.

Тълпата оживено зашумява, гръмнало „ура“. А каваклийският околийски началник Николаев, човек уравновесен и добродушен, като доловил възбуденото състояние на духовете, решава на своя глава да се присъедини към народното мнение и да посрещне бившия войвода като гост. И наистина, когато файтонът приближава, той любезно се ръкува с Капитана и като го хваща под ръка, повежда го към околийското управление, заповядвайки на конвоя да се превърне в ескорт. След един поверителен разговор в околийското Николаев дава честната си дума, че той ще направи всичко необходимо Петко да бъде освободен и наистина удържава дадената дума. Предавайки положението в Кавакли като много сериозно, с оглед опасността от граждански бунт, благоразумният началник успява да издейства разрешение за освобождаването на видния арестант и да предотврати по този начин големия позор.

Виждайки голямата и опасна популярност на родопския войвода Капитан Петко, Стамболов отменява заповедта за неговото задържане. Всесилният диктатор е принуден да отстъпи, но това, както събитията ще покажат, е временно. Само след две години ръката на диктатора отново ще се стовари върху Петка, за да нанесе върху него.

РЕШИТЕЛНИЯ И СТРАШЕН УДАР.

От май 1892 година в кафенето на Ахмед Ефенди все по-често започва да идва и лицето Ангел Райчев, което взема участие в разговорите с Петко, а когато се видят сами, след като се поогледа и прокашля – той доверява на Капитана какви нови безобразия е извършил Стамболов едикъде си, кого къде пребил, къде какви чифлици купил и към каква тъмна пропаст е повел „нашето славно отечество“ България. Ангел Райчев е рядък човек, с хубаво сресана брада и достолепна външност, разговорът с него е забавен и приятен и макар бившият войвода да знае, че Ангел работи в полицията – не обръща особено внимание на това. Та малко ли хора вадят по туй време хляба си в полицията, а не мислят като Стамболов? Затова Капитан Петко не скрива, че страната върви на зле, че Стамболов прекалено е развъртял тоягата си и се не вижда къде ще му излезе краят. Освен с любезния Райчев на Капитан Петко се случва от време на време да дружи и с още един официален човек – управителя на двореца в Евксиноград, – някои си Иванов, който, макар да е царски чиновник, държи на приятелството си със славния войвода и често го кани в двореца на тюрлюгювеч.

На 27 юли 1892 година към обед Иванов изпраща известие чрез Ангел Райчев, че се е вече приготвил да посрещне Капитана вечерта и нека да заповядат двамата с Ангела, но да си вземат и ракията, защото нямал хубава ракия. Петко се съгласява: хем една хубава разходка ще направят през лозята, хем пък и ще пийнат и ще хапнат. Уговорено било между Райчев и Капитана, че ще се срещнат следобед около 6 часа вечерта в „Райската градина“, откъдето ще се отправят към Евксиноград. Петко бил в „Райската градина“ точно в 6, но Райчев се забавил цели два часа, тъй че когато тръпнали за към двореца, вечерта била настъпила. Когато двамата се озовали вън от града, досетливият Райчев предложил за по-пряко да минат през лозята „кестерме“, та и полицейските постове по пътя да не ги съгледат и в нещо да се усъмнят.

Криволичейки по синорите на лозята, двамата приятели вече наближавали двореца, когато Ангел, трогнат от гледката на чудното море и хубавата вечер, викнал да пее. В същата минута храстите около тях неочаквано се раздвижили и докато да разберат какво става – двамата другари се видели заобиколени от двайсетина жандарми, които държели насочено в тях оръжието си. Стражарите веднага започнали да претърсват задържаните, но у Петко те не намерили нищо особено, затова пък от Ангел Райчев измъкнали от вътрешния джоб на палтото му едно лимонадено шише и една тясна мукавена, завързана с канап кутия.

Докато се разигравали пред очите на Капитан Киряков тези неочаквани събития, той се подсетил, че с него става нещо лошо, и през главата му минала мисълта да грабне една от стражарските пушки, да натръшка стражарите и да фукне през лозята към града, но в следващия миг благоразумието надделява. Накъде да фукне? Ако да беше сам – може да забие в планината, но в града у дома си той има една жена, с която е свързал живота си и на която се е клел, че ще си живеят мирно. А може пък задържането му да е за кратко, както се е случвало не веднъж и дваж.

Капитан Петко се покорява и тръгва пред стражарите заедно с Ангел, който никак не изглежда много-много да е загрижен. Двамата арестувани завеждат в участъка при лозята. В стаята, където ги разполагат. След малко вратата се отваря и се появява лично варненският градоначалник Спас Турчев и безцеремонно пристъпва към разпита:

– Признавайте всичко! Какви са тия содени шишета? Каква е тази кутия.

Ангел проговаря пръв:

– В това содено шише има динамит, а в кутията – фитил. Капитан Петко ме накара да ги взема. Той ми даде и парите за купуването им. А сега идвахме да ги сложим в банята, където се къпе министърпредседателят Стамболов.

– Защо?

Капитан Петко не вярва на ушите си. Вярно ли чува той? Не сънува ли? Но не! Ангел Райчев повтаря всичко дума по дума.

– Ти, господине, какво ще кажеш? – обръща се Турчев към Петко.

– Ще кажа, че това е една мръсна лъжа! – едвам намира думите си Петко. – Това е мръсна уйдурма на тогози, вашия агент!

– Ще видим! – скръцва със зъби Турчев и дава заповед на старшията: – С пранги на ръцете! В града!

В града първият, при когото е заведен Капитан Киряков, е окръжният управител Паничерски. Още като се отваря вратата и вижда бившия войвода с белезници на ръцете, той започва злобно-тържествуващо да вика:

– А-а, ти си бил, ха! Аз ще те науча тебе как се правят комплоти против властта и царя!

– Никакви комплоти не съм правил! – опитва се да каже истината Петко и започва да обяснява какъв капан са му скроили полицейските и как са го измамили.

– Измамили те, а? – прекъсва го Паничерски, като става иззад бюрото си и размахва пред лицето му потния си космат юмрук. – Как тъй те измамили, ти дете ли си бе, да те измамят толкова лесно? Такива шейретлици, драги, ти не можещ да прекарваш пред нас! Аз ще те накарам тебе да изкажеш и майчиното си мляко, а не само това, дето сте кроили в дома на Великова! Ще те набутам сега в кауша, а сетне ще поговорим пак… Водете го! – заповядва той на войните. Този път арестантът е заведен в градоначалството. Ангел Райчев не е вече с него: като „самопризнал се“ е освободен. В градоначалството най-напред се опитват да го разследват правителствените чиновници Муткуров и Карагьозов, но като не успяват да го убедят да „си признае“, с разпита се заема самият Турчев. Отначало той играе ролята на доброжелател: сгрешил е Петко, подал се е на своята омраза, това се случва, но той знае, че честният на родей войвода е оръдие на други, та нека да изкаже тези „други“, които заговарят против живота на министърпредседателя, а за това той ще получи не само свободата си, но почест и пари. В отговор Турчев получава все едно и също:

– Това е измама! Това е уйдурма! Градоначалникът решава да обърне „дебелия край“ и заповядва опасният арестант и заговорник да бъде преместен във втори полицейски участък на „Балък пазар“, който се слави с най-жестоките стражари и най-влажното мазе, но като вижда, че и тая заплаха не дава никакъв резултат, изобретателният Турчев решава да пристъпи към последното си средство, за да изтръгне необходимите му признания, и дава нареждане Киряков да бъде затворен в подземията на Римската крепост „Ичкале“, която е само на 30 разкрача от втори участък.

Що за крепост е това? По времето, когато Петко, е хвърлен във влажните нейни подземия, тя вече не е никаква крепост, а хилядолетна руина, хаотична грамада от стари, хоросанени зидове, заровени до половината в земята. През тесен вход се влиза в широчък, пълен с всякакви влечуги, буренясал двор, ограден отвсякъде с високи стени. От двора, през малки сводести ходници, се прониква в лабиринт от влажни, с плесенясали стени подземия, пресъхнали водопроводни канали, скривалища, малки и големи сводести помещения, използвани преди хиляди години за бани, без прозорци и пролуки, изобилно населени с плъхове, буболечки и стоножки.

В тия зловещи катакомби, дори през най-горещите летни дни е толкова студено, че войниците, които ги охраняват, пазят със закопчани шинели и се сменяват вместо през четири часа през два! А Петко е вкаран там в тънко лятно облекло. Не му е дадена нито покривка, нито постелка. Уморен от недосъницата и изтощителния разпит, когато вратата след него се затваря и щрака ръждясалото резе, той опипва къде да легне, за да си почине, но напипва голи плужеци, мазнотия, лиготия, влажна пръст, локви и настръхва от погнуса. Тогава той решава да остане треперещ от студ и влага на краката си, прав. Смазан от умора, зашеметен от необозримата пропаст на човешката подлост, в която през последните двадесет и четири часа е надзърнал, той зачаква по този начин със свито сърце своята по-нататъшна съдба.

Докато Капитан Петко чака в адското подземие на Римската крепост решаването на своята съдба и се мъчи да разбере какво точно се е случило с него, нека да хвърлим малко светлина върху събитията откъм противоположната страна. Защо Ангел Райчев става предател на Петко? Защо Спас Турчев става неговият палач? Защо министърпредседателят благославя тая смъртоносна за Петко войвода полицейска хайка?

На част от тези въпроси отговаря съдебното следствие против бившия варненски градоначалник Турчев след падането на Стамболов, когато е изправен да отговаря за полицейските си произволи над Киряков. Става ясно, че Ангел Райчев е човек на Турчев, представен от него за назначение в тайната полиция на щатно място „конен потераджия“, а всъщност той изпълнява длъжността „таен агент“. У кого за първи път се появява идеята да бъде скроена клопката на Капитан Петко войвода – дали у Райчев, Турчев или Стамболов, – не е известно, но определено може да се каже, че и тримата са имали очевиден интерес да се изработи тази клопка. Турчев като градоначалник на Варна сигурно е имал поръчението на диктатора зорко да следи за поведението на бившия войвода. Причините са ясни: след многократно арестуване и разкарване на Капитан Петко по заповед на диктатора, пропастта между министърпрезидента и бившия войвода става още по-голяма. Капитан Киряков си остава във Варна не само най-видният представител на враждебната Стамболову руска партия, но и най-опасният за неговата репутация човек. Със своята стара хайдушка слава и със своята популярност Петко дразни Стамболов; със своята политическа твърдост и смелост вбесява всесилния диктатор, който в последните години на своето владичество не може да търпи никакво противоречие, никаква едра фигура до себе си, нито една глава, която да стърчи наред с неговата собствена.

След като е знаел Турчев какво е настроението на министърпрезидента към Капитан Киряков, работата с Капитан Киряков става за Турчев много привлекателна по няколко причини: ако се справи по някакъв начин с Кирякова, той знае, че щедрият Стамболов няма да остави без награда неговата усърдност и вярност. „Окръжен управител“ звучи къде-къде по-приятно от „градоначалник“, а тази промяна министърпрезидентът може да направи само с едно мръдване на малкия си пръст. Това е сериозно основание за преследването на Капитан Киряков, но не е единственото. Около гордия капитан витае през цялото време, докато е във Варна, една легенда, че той е пълен с хайдушко злато. При един енергично организиран полицейски обиск това имане – току виж – минало в ръчиците на Спаса. Това е много съблазнително, но все пак не е още всичко: варненският градоначалник Спас Турчев, бившият „революционер“ в Пловдив ако, има да преглежда с Капитан Киряков една стара лична сметка от 1878/1879 година. Капитан Киряков, както вече е известно, беше доведен от руските окупационни власти в Румелия да сложи ред в застрашената от анархия Родопска област. Преди още да нахълта във вътрешността на Централните Родопи с дружина, гражданските власти в Пловдив се обърнали към него с молба да помогне в разчистването на областта от пъкналите навсякъде разбойници и крадци. Петко се съгласява и ето че един от първите, с когото трябвало да се справи, е бъдещият варненски градоначалник Турчев, същият този пловдивски „революционер“, който при обявяването на въстанието още първия ден, след като попада в ръцете на турците, издава всичките съзаклятници в Пловдив до последния човек. Това предателство, за което авторитетно свидетелства арестуваният по негова вина революционер апостол Отон Иванов, не попречва на Турчев след освобождението на Румелия да минава за „жертва“ и герой и накичен с тия труфила и въоръжен с авторитета на поборник, да пристъпи към мечтаното лично забогатяване. Другите поборници търсят служби, хващат търговия, искат пенсии, Турчев няма търпение за такива бавни неща, а пристъпва направо към заграбване на богатствата, които са му нужни. Доказателствата за тая му дейност са опазени в архива на Пловдивската библиотека: две прошения, постъпили в Пловдивското окръжие през 1878 година против Спас Турчев, първото от „няколко селяни от село Чирпанлий за отнетите им овце неправилно“, а другото „от Садъка из Марково, против братя Турчеви, у които си познал воловете“.

Освен около Пловдив Турчев „забивал“ от време на време и по на юг в планината и особено в Тъмръшко, където под заплахата на пищова и камата ограбвал беззащитните помаци в едно време, когато те нямали кураж никому да се опрат.

Капитан Петко се справил отлично с възложената му задача да излови конекрадците и плячкаджиите в Пловдивско и Тъмръшко, като един от първите, попаднали в ръцете му, бил именно бабаитинът Турчев, който бил съден и осъден от Пловдивския областен съд на няколко години строг тъмничен затвор.

Ето „къздисалата“ рама, която възпламенява Турчев с усърдието му да сгромоляса държавната полицейска сила върху Петка. Навярно още когато е назначил Ангел Райчев, той нему е възложил наблюдението върху бившия войвода. Уговорил ли е с него подробно всичко около хващането на Капитана, или е оставил тая работа на неговата шпионска досетливост – не знаем, важното е, че Ангел се справя с това отлично.

Защо?

Първо, Ангел Райчев си прави сметка за пристав. Второ, той също знае за хайдушкото злато на Киряков и се надява да не остане с празна лъжица. И, трето, един полицейски подвиг пред очите на министърпрезидента Стамболов е за тая долна и мерзка душица най-желаното нещо на света. Ангел Райчев – спасител на министърпрезидента! – това е полицейската мечта на Райчев и той решава да я осъществи, все едно дали президентът е заплашен, или не. Капитан Петко не желае доброто на Стамболова, това е известно и на децата във Варна, а и на самия Стамболов, останалото при доверчивия характер на бившия войвода много лесно може да се изработи.

Вярно, няколко дреболии попречват илюзията да е пълна, като например шишето. Вместо да се намери то в джоба на Петка, намират по в джоба на Райчев, защото жандармите излизат прекалено бързо и Райчев не успява да го мушне в джоба на войводата. След това много бързо Ангел се съгласява да признае, че можеше да се потруди нещичко да изиграе. Тия засечки обаче не попречват на Петка да се намери в Римската кула, а за останалото споразумение е ясно: грижата ще има Турчев.

Турчев наистина поема върху себе си тая тежка и отговорна грижа. Първото нещо е да прати известие на министърпрезидента. След това той се захваща лично да извърши щателен полицейски обиск в дома на арестувания Капитан Киряков с помощта на своя помощник Райчев. За да не пречи на обиска, жената на Киряков е задържана в участъка, тъй че нищо не попречва на бившия конекрадец и негов пръв помощник да ограбят каквото намерят ценно в дома на арестуваните. Злато те не намират, но сребърните и златни скъпоценности, платна копринени за ризи, сукно, бои, – незабавно се присвояват. Обират най-сетне и чаршафите от семейното легло, задигат и бялата везана със сърма хайдушка дреха, шита в Атина, и напущат озверени този дом, задето не са открили хайдушкото злато.

Справил се по този начин с обиска в дома на арестанта, Турчев се връща към своята главна задача: да принуди Капитан Киряков да признае, че е кроил заговор срещу министърпрезидента и да посочи останалите помагачи в „комплота“. И тъй – на работа! Преди да играе опакият край, все пак нека да бъде извършен последният дипломатически опит. За тая цел са подбрани двама от най-влиятелните в Министерството на вътрешните работи Стамболови сановници – Кръстьо Карагьозов и Тодор Муткуров (брат на бившия военен министър Сава Муткуров). След като Петко пренощувал една нощ в катранената гробница, на заранта той бил изведен от стражарите вън на двора, където го чака двучленната комисия.