Жив е той, жив е! Там на Балкана,
потънал в кърви, лежи и пъшка
юнак с дълбока на гърди рана,
юнак във младост и в сила мъжка.
На една страна захвърлил пушка,
на друга сабля на две строшена;
очи темнеят, глава се люшка,
уста проклинат цяла вселена!
Лежи юнакът, а на небето
слънцето спряно сърдито пече;
жътварка пее нейде в полето,
и кръвта още по-силно тече!
Жътва е сега… Пейте, робини,
тез тъжни песни! Грей и ти, слънце,
в таз робска земя! Ще да загине
и тоя юнак… Но млъкни, сърце!
Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира: него жалеят
земя и небо, звяр и природа
и певци песни за него пеят…
Денем му сянка пази орлица
и вълк му кротко раната ближе;
над него сокол, юнашка птица,
и тя се за брат, за юнак грижи!
Настане вечер — месец изгрее,
звезди обсипят сводът небесен;
гора зашуми, вятър повее, —
Балканът пее хайдушка песен!
И самодиви в бяла премена,
чудни, прекрасни, песен поемнат, —
тихо нагазят трева зелена
и при юнакът дойдат та седнат.
Една му с билки раната върже,
друга го пръсне с вода студена,
третя го в уста целуне бърже —
и той я гледа, — мила, зесмена!
„Кажи ми, сестро, де — Караджата?
Де е и мойта вярна дружина?
Кажи ми, пък ми вземи душата, —
аз искам, сестро, тук да загина!“
И плеснат с ръце, па се прегърнат,
и с песни хвръкнат те в небесата, —
летят и пеят, дорде осъмнат,
и търсят духът на Караджата…
Но съмна вече! И на Балкана
юнакът лежи, кръвта му тече, —
вълкът му ближе лютата рана,
и слънцето пак пече ли — пече!
Обесването на Васил Левски
„Обесването на Васил Левски“ е последната песен на Ботев. Създадена е вероятно към края на 1875 г., защото не е включена в „Песни и стихотворения“. Напечатана е в „Календар за 1876 година“ под образа на Васил Левски.
Ботев е ценял извънредно високо личността и революционната дейност на Васил Левски. Той е познавал добре Апостола
.
О, майко моя, родино мила,
защо тъй жално, тъй милно плачеш?
Гарване, и ти, птицо проклета,
на чий гроб там тъй грозно грачеш?
Ох, зная, зная, ти плачеш, майко,
затуй, че ти си черна робиня,
затуй, че твоят свещен глас, майко,
е глас без помощ, глас във пустиня.
Плачи! Там близо край град София
стърчи, аз видях, черно бесило,
и твой един син, Българийо,
виси на него със страшна сила.
Гарванът грачи грозно, зловещо,
псета и вълци вият в полята,
старци се молят богу горещо,
жените плачат, пищят децата.
Зимата пее свойта зла песен,
вихрове гонят тръни в полето,
и студ, и мраз, и плач без надежда
навяват на теб скръб на сърцето.
Иван Вазов
|
Псевдоним:
|
Пейчин, Добринов, Ц-в, Д. Н-ров, Т. Габровски, Боянец, Белчин, Н-чев и др.
|
Роден:
|
9 юли* 1850
Сопот, днес България
|
Починал:
|
22 септември 1921 (на 71 години)
София, България
|
Националност:
|
българин
|
Жанр:
|
лирика, епос, драма
|
Дебютни работи:
|
стихотворение Борът
|
Съпруга:
|
Атина Болярска
|
Иван Минчов Вазов е класически български писател, наричан често "патриарх набългарската литература". Творчество на Вазов е отражение на две исторически епохи —Възраждането и следосвобожденска България. Иван Вазов е бил академик на БАН и министър на образованието от 7 септември 1897 до 30 януари 1899 от Народната партия.
Достарыңызбен бөлісу: |