Николай Слатински

След речта на Брайеш Мишра, отговорен секретар на премиера и съветник по националната сигурност, в залата възникна известно напрежение по индийско-пакистанския проблем за Кашмир:

“Глобалният тероризъм не започна на 11 септември 2001 г. Ние вече виждаме прегрупиране на талибански елементи в области на южен и югоизточен Афганистан. Трябва да схванем, че глобалният тероризъм няма да умре с “Ал Кайда”. Прокарването на различията между борци за свобода и терористи съдържа странна логика, прославяща избиването на едни невинни хора, но осъждаща убийството на други. Ние трябва веднъж завинаги да установим цивилизования принцип, че правото на живот на невинни хора не може да бъде отнето от правото те да бъдат убивани поради политически причини. Заблуждение е, че тероризмът може да бъде изкоренен само като се въздейства на неговите дълбоки причини. Това е нонсенс. Тероризмът се определя от неговото действие, не от атрибутите му или от описанието на неговите извършители.

Демократичните общества, които атакуват дълбоките причини на гнева и отчуждението с плурализъм, с толеранс, със социално-икономическа справедливост всъщност са главните цели на тероризма. В лицето на тероризма демократичният свят среща най-голямата и екзистенциална заплаха за своята идеология и начин на живот. Защитата срещу такъв противник неизбежно е неефективна, тъй че можем да придадем най-прагматично оправдание на антитерористичната атака и защо не - на изпреварващия удар. Ефективният съюз в борбата с тероризма трябва да включва демократични държави, чиито водещи принципи определят стратегическата парадигма на 21 век: мирно съвместно съществуване и диалог като база на отношенията между държавите и разрешаване на различията; демокрация като оптимално средство за организиране на вътрешните работи на тези страни; либерални пазарни структури за впрягане на силите на глобализацията да работят за икономическото развитие. Режими, които провеждат политика, която ражда радикализъм и екстремизъм не могат никога да бъдат наши дългосрочни партньори в битката с глобалния тероризъм. Балансът между ценностите и realpolitik трябва да се премести в посока на ценностите, ако искаме да успеем. Краткосрочният прагматизъм не трябва да замъгли дългосрочната визия.”

“Казаното не се базира на реалните факти. За Кашмир важи правилото: това, което сте постигнали с насилие, можете да удържите с още повече насилие. Индия окупира Кашмир преди 55 години и сега го съхранява с още повече насилие. Стотици хиляди са там индийските войници, това е държавен тероризъм, те грабят, бият, измъчват. Борбата за освобождение на Кашмир продължава. Целта е референдум под егидата на ООН. Това движение няма връзки с “Ал Кайда”. Пакистан го подкрепя с политически и дипломатически средства, дава му моралната си поддръжка. Военно решение на Кашмирския проблем няма. Индия отказва диалог с Пакистан. Призоваваме международната общност да помогне. Единствено Индия не признава ролята ни в борбата с тероризма. Тя се сърди, че светът не се хваща на въдицата й, че Кашмир и “Ал Кайда” имат връзка. В Индия във властта е и фашистка партия, подкрепяща избиването на мюсюлмани.”

“Главни проблеми на сигурността са: Придаване на нарастваща роля на елементите на културата и цивилизацията в международната сигурност; Милитаризация на международната среда за сигурност; Тероризъм – той не се подхранва от културните ценности и многообразието им, а базисните причини трябва да търсим в хроничните нерешени конфликти, раждани от отчуждение, деградация, бедност, растяща маргинализация на иначемислещите личности и групи, от нарастване на пропастта Север-Юг.

Трябва да избягваме късогледия подход, който дели света на две групи: “с нас” и “против нас”. Иран е най-голямата жертва на химически оръжия, използвани от Ирак. И все пак войната срещу Ирак не е решение. Иран принципно отхвърля употребата на сила за разрешаване на тоя конфликт.

Войната срещу Ирак ще влоши ситуацията в региона. Запазването на териториалната цялост на Ирак е приоритет - за да се даде шанс на мира и сигурността в региона. Разчленението на Ирак ще има непредсказуеми последствия, ще посее семената на несигурност и нестабилност в региона.

Хуманитарните последствия от евентуална война ще са катастрофални за народа на Ирак. Кризата в Ирак не е единствената в региона. Но тя се ползва, за да отклони вниманието от друга криза, водеща до хуманитарна катастрофа в Палестина. Независимо от приоритета, който се придава на ОМУ от международната общност, положението с тях в Израел все така се игнорира от главните международни фактори. Израел упорито отказва да се присъедини към всички договори за разоръжаване и продължава да развива и притежава ОМУ, вкл. ядрени оръжия. Това е двоен стандарт!

Израел агресивно провежда политика на избиване на цивилни граждани и разрушаване на палестинската социално-икономическа инфраструктура.

Президентът на Иран един от първите осъди 11 септември. В исляма ако загине един човек, това е убийство на цял народ. Ние осъждаме тези действия и техните извършители. Нашите главни цели са: Свобода от потискане, Независимост от поробване; Ислямска Република. Ислямска означава, че ние признаваме 14-те века посвещаване не само на религията, но и на начина на живот в неговата всеобхватност. Нека Западът разбере, че Ислямът за нас е начин на живот. Република значи, че ние се стремим към демократично, основано на волята на народа, управление.”

Eфраим Халеви, директор на Съвета за национална сигурност на Израел и (забележете!) бивш директор на митичния Моссад:

“В региона ни голямо количество държави се стремят да се снабдят с ОМУ. Ирак е най-ясният случай, но можем да посочим и Либия, Сирия. В региона е пълно с режими, чиито политики и принципи са далеч, често много далеч от тези на свободните народи. След Иранската революция през 1979 г. тук има нарастващо желание от ислямските движения в Близкия Изток да експортират революционните си убеждения и то с насилствени средства. Ред ръководители на държави в Близкия Изток са се доказали като натрапчиви лъжци и нечестни манипулатори. Добре би било през 2003 т. да видим естествена замяна на дискредитирания и не заслужаващ доверие Арафат с истински нови, сериозни лидери, които се стремят да влязат в макар и болезнени преговори по всички въпроси.

Новите лидери на Палестина ще получат съответстващ отговор от нас. Развръзката в Ирак ще има особено позитивен ефект върху умереността на палестинската власт.Борбата с ислямския тероризъм трябва да се води не против, а съвместно с Исляма и затова се надявам, че победата на Саддам ще е жизненоважна стъпка в засилването на модернизацията и отслабването на екстремизма в региона. Ние се надяваме че Ирак няма да допусне фаталната грешка да предприеме действия срещу Израел и да предизвика съответната наша сурова реакция. Ние имаме истински добри надежди за бъдещето, но се готвим и за най-лошото.”

И последен, в опустяващата вече зала, говори Aдам Инграм, държавен министър за въоръжените сили на Великобритания:

“Великобритания се надява, че военният конфликт в Ирак може да бъде избегнат. Всички сме заинтересовани в поддържането на натиска върху Саддам, за да се осъзнае той и да сътрудничи на инспекциите. За да свършат своята работа и да направят това добре, инспекторите се нуждаят от Истината, от пълноценно, активно сътрудничество. Лицемерието трябва да спре. UNMOVIC е инспекционен, а не детективски режим.

Ако не изпълни всички свои задължения, Саддам ще бъде разоръжен със сила: не защото ние искаме това, а защото той ни принуждава към това. Само с разрешаването на Иракския проблем и с постигането на прогрес в процеса за Близкия изток, ще достигнем точката, в която всички страни в региона ще могат да живеят рамо до рамо в сигурни и признати граници, в мир и нормални отношения със съседите си. Израел трябва да живее в сигурност. Това е напълно съвместимо с жизнена Палестинска държава.”

Освен изказванията по време на конференцията, много полезни са разговорите през почивките и на съпътстващите мероприятия. Записките по време на форума крият доста интересни наблюдения.

Въпреки мнението, че Ирак е причина за раздорите на САЩ с Германия и Франция, според мнозина бе по-правилно да се смята, че този спор е следствие от по-сериозни противоречия. Страните навлизат в спиралата на взаимните обвинения, изгарящи доста от мостовете за отстъпление и компромис, при които можеш да се откажеш от своята позиция, като обаче си “съхраниш лицето”.

Приех мнението, че България не бива да си мисли, че може да влияе на процеси с изключително сериозна цена: за единството на световната общност, на НАТО, на ЕС и за европейското единство (“за European Union и European Unity”). Налице беше тревогата, че тази война ще има последици и за икономиките, и за политиките на ред европейски страни, вкл. за техните политически елити.

Когато слушахме с колеги от региона речите на Йошка Фишер и Петер Щрук и четяхме изявленията на канцлера Герхард Шрьодер, не можеше да не си кажем колко е важно всички да говорят в един глас, всеки да си знае правомощията и да спазва конституционния ред. Във външната политика не бива да се случва “не кучето да върти опашката, а опашката да върти кучето”. Казвам го, защото през ония седмици, в навечерието на войната не бях единственият смутен от бързината и самостоятелността на действията на нашия външен министър Паси. И не само аз научавах за тези действия от медиите, вкл. за подписа на България под т.нар. Декларация “Брус Джаксън” – на Вилнюската десятка - в подкрепа на войната в Ирак.

Често не е толкова важно каква позиция заемаш, а каква позиция ти е приписана. Обмяната на мисли в Мюнхен усили опасенията ми, че в очите на света България твърде силно се е превърнала в основен участник от лагера на “ястребите”. Попита ме французин: “Защо толкова се изпъчихте? Можете да се окажете в засада и дори да вкарате гол, да ви го отменят. Знаете ли какъв дявол дърпате за опашката?” И ми заобяснява как САЩ градят с милиарди долари системата за вътрешна сигурност, как Великобритания и Испания с десетилетия трупат опит в жестоката борба с тероризма на ИРА и баските. И че сега било добре (за да запазим сигурността си) да се помисли внимателно – как България да не е все така най на фокус.

На един от приемите балтийци слушаха напрегнато как израелец им говори за “толерантност към смъртта” (“death tolerance”, DT) или колко смърти може да понесе обществото в името на някаква кауза - 5, 10, 50, 100? Страни, които досега не са се сблъсквали с терора, казваше той, имат много ниска DT и биха могли да се парализират и паникьосат лесно даже при един взрив на публично място.

Съветваха ме позицията ни и да не е идентична, да е завързана за тази на Франция и Германия с по-късо или по-дълго въже - та да има един момент, в който нещо да ни дръпне и ни напомни, че като европейска държава сме се отдалечили доста от нея. Защото това именно били държавите с мисия за Европа – Европа като самостоятелен геополитически фактор и полюс в световната политика.

А Испания излиза на голямата сцена като изгряваща звезда на европейската, пък и на световната политика. Както Великобритания тя има славно имперско минало, плюс вулканичен резервоар от латиноамерикански народи, а също и растящ брой испаноговорящи в САЩ. Затова тя щяла да копира англосаксонската (US-UK) връзка в бързо променящата се етническа структура на американското общество. Аснар нямало да иска да пропусне този звезден миг… Отговорих, че имам по-различно мнение за испанския народ и неговите амбиции, които ми се струват по-европейски от политиката на правителството на Аснар.

Полезен съвет бе нашата външна политика да се обяснява най-подробно на хората. Непрозрачността при вземането на решения винаги поражда масови нагласи, че ни се налагат готови решения.

Разбира се, че е твърде важно нашият свят да стане предвидим и управляем. Но това трудно ще се осъществи с глобална система за наблюдение и контрол, и с форсирано преминаване към глобално управление. Трябва да се разчита много повече на несиловите подходи за управление на кризи и регулиране на конфликти.

Конференцията в Мюнхен през 2003 г. ме убеди и в следното:

- Стилът на американските лидери от правителството и Конгреса е с очевидни елементи на силов натиск, на налагане на позиции (принудителен консенсус) и понякога стига до твърда принуда.

- Повечето европейски страни следват линия на приспособяване в новата геополитическа еднополюсна среда за сигурност, избират да подкрепят САЩ, отколкото да рискуват конфронтация с тях.

- В жестока заблуда ще се окажат тези, които смятат, че Франция и Германия ще “клекнат” по повод военното решение на конфликта, че САЩ с лекота ще прокарат каквато си искат резолюция на СС на ООН, че НАТО ще подкрепи САЩ за Ирак и всичко ще бъде ОК.

- От 1997 г. пиша: срещу еднополюсния геополитически модел ще възникне съпротива както “отдолу” – бунтът на онеправданите, бедните, унижените и той ще се изрази в тероризъм – като евтино средство за постигане на скъпи последствия; така и “отгоре” – от държави като Русия, Китай, Индия, Франция, Германия. Може би това да е плод на пожелателно мислене, което приема желаното за действително, ала това, което видях с очите си в Мюнхен ме кара да смятам, че има елемент на истина в тези мои размисли.
За конференцията в Мюнхен през 2004 г. заминах с голяма доза любопитство - какво ще се говори на нея една година по-късно?

Тонът бе зададен още на традиционния прием преди началото на конференцията, организиран от кмета на Мюнхен Кристиан Уде (дългогодишен кмет социал-демократ в сърцето на консервативна Бавария). Преди година той бе цитирал папа Йоан Павел II: “НЕ на Войната! Войната не винаги е неизбежна. Тя е винаги поражение за човешкия род.” Сега заяви убедено: “Не е ли крайно време да се върнем към принципа, че военни действия могат да се предприемат само със санкцията на ООН? Нямаме ли необходимия разум да разчитаме на силата на правото, вместо на правото на силата? Войната в Ирак не можа да положи край на тероризма. От завършека на тази война терорът вече причини повече жертви, отколкото самата война.”

Като своеобразен отговор на тези, а и на редица други, сериозни въпроси, Хорст Телчик каза при откриването на конференцията:

“Иракският конфликт нанесе много сериозна рана на отношенията между САЩ и Европа. Ние сме се събрали тук обаче не за да ближем тази рана. Ние сме тук заедно за да намерим отговори на редица въпроси: Кой ще се погрижи за Белорусия, намираща се под властта на непредсказуема автокрация? Как въобще ние ще се справяме нататък с диктатурите и с автократичните режими? Накъде отива Русия? Какво развитие очаква държавите от Централна Азия? Какво ще прави Европа с нарастващата своя зависимост от суровини, идващи от Русия и Централна Азия? Какви решения ще има на съществуващите проблеми на Балканите и особено – в Косово? Как ще се преодоляват и разрешават конфликтите в Близкия и Средния Изток? Имаме ли изобщо стратегия за развитието на процесите и отношенията ни с Арабския свят и по-специално със Средиземноморието - как ще се развиват държавите там – от Мароко до Египет? Ще остане ли Африка все тъй “забравеният континент”? Как ще се решават проблемите с тероризма, с неразпространението на ОМУ, с трафика на наркотици и оръжия? Как ще реагираме на проблемите, пораждани от провалящите се и разпадащи се държави? Ами различните пандемични болести, а кибер-сигурността, а бедността и нищетата? Какви са основните приоритети и задачи на ООН в укрепването на международната сигурност?”

Министърът на външните работи на Германия Йошка Фишер:

“Развитието на събитията в Ирак ни кара да смятаме, че нашият подход бе оправдан - ние така и не бяхме убедени за причините за започването на тази война. Но след като тя така или иначе е започнала, две неща са ясни:

- Войната трябва да се завърши успешно и то колкото се може по-скоро;

- Мирът също трябва да се спечели (да победим в борбата за мир там).

Провалът в Ирак би имал тежки последствия за всички нас, за Европа, за САЩ; и за тези, които бяха против войната, и за тези, които бяха за нея.

Не спечелим ли днес заедно в Ирак, ще загубим в Ирак заедно – всички.

Жизнено важно е сега да възстановим суверенитета на Ирак и да придадем на процесите легитимност, да предадем властта на иракско правителство, и по възможност, избрано демократично. ООН трябва да играе ключова роля в процеса на демократичното възстановяване и развитие на Ирак.

Решението за участие на НАТО в Ирак трябва крайно внимателно да се осмисли - един провал в Ирак би имал сериозни последствия за Алианса.

Германия няма да попречи за формиране в НАТО на консенсус за участие, но няма да изпрати войски в Ирак - ако такова решение се вземе.

Все по-очевидно става, че кризата в Ирак не би могла да се разреши без траен процес на реформи в целия регион на Близкия изток. Статуквото в този регион повече не бива да бъде поддържано. Регионът е епицентърът на най-голямата угроза за 21 век: деструктивният джихадистки тероризъм с неговата тоталитарна идеология. Но борбата с тоя нов тоталитаризъм не може да бъде спечелена само с военни средства. Ние трябва да работим - без патернализъм към този регион, - а само заедно с народите в него.

Джихадисткият тероризъм не може сам да постигне своите цели и затова иска да вкара Запада, особено САЩ в сблъсък на цивилизациите: Западът срещу Исляма. За тази цел той се стреми да хвърли целия регион в хаос.

Ние се нуждаем от нов и всеобхватен подход към проблемите на този регион. Проблеми, които са резултат от дълбоката криза в редица части на Арабския и Ислямския свят. Това са проблеми, свързани със сигурността, но също и с демокрацията, върховенството на закона, правата на жените, с ефективното управление, с цялостната модернизация на обществото.

В този регион повече от половината население е под 18 години. Тези млади хора нямат достъп до работа, до съвременно образование. Няма там развито гражданско общество, жените са в неравноправно положение.

Пред нас са задачи с дълбоко, генерационно измерение. За глобалната сигурност не е толкова важно дали НАТО като Алианс ще бъде в Ирак, а дали САЩ и ЕС ще могат да се справят с тия значими предизвикателства.

За да успеят, ЕС и САЩ трябва да имат качествено нов подход към региона. Да лансират Трансатлантическа инициатива за Близкия изток, която да открие съвсем нови перспективи за страните в региона: засилено сътрудничество и близко партньорство в сигурността, в политиката, икономиката, законността, културата, гражданското общество. Тя трябва да се опре на сътрудничеството на ЕС и НАТО, на техния опит и досегашни ангажименти в Средиземноморието. В това сътрудничество трябва да участват държавите от НАТО и ЕС, от Магреба – Алжир, Тунис, Мароко и Мавритания, както и Египет, Йордания и Израел, а също така Сирия, Ливан и Палестинските територии. НАТО трябва да допринесе за стабилизацията на региона, като ползва опита на “Партньорство за мир”.

Би могло до 2010 г. да създадем зона за свободна търговия, обхващаща цялото Средиземноморие. Да се засили партньорството в изграждането на демократичните институции и укрепването на гражданското общество, върховенството на закона, свободните медии, културата и образованието.

Важна крачка в това направление ще бъде подписването от тези страни на Декларация за общо бъдеще. С нея всички държави се ангажират да се борят съвместно срещу тероризма и тоталитаризма, заедно да търсят и намират отговори на предизвикателствата на 21-и век в политическата и социалната сфера, в интегрирането на икономиките им. Те се ангажират да спазват общопризнатите стандарти за демократични права, за участие на всички граждани, без разлика на пола и етническата принадлежност в обществените и социалните процеси, за защита на правата на хората и малцинствата, за равен достъп на всички до знанието и образованието.

Изработването на тази инициатива е процес на внимателно обсъждане и консултации, в които да вземат участие Г-8, ЕС и НАТО. Контурите й могат да се очертаят още до срещата на върха на НАТО в Истанбул.

В интерес на всички нас е Близкият изток да получи равноправен достъп до достиженията на глобализацията, високите технологии и просперитета.

За осъществяването на тези тъй високи цели, нашето трансатлантическо сътрудничество ни е жизнено необходимо. Допринасяйки за сигурността и модернизацията на Близкия изток, ние ще допринесем и за нашата обща сигурност. Ако не успеем в тази си цел, ако сме късогледи и тесногръди, колебаещи се, ще бъдем принудени да платим много висока цена за това.

Главният въпрос, стоящ пред нас е: можем ли да мислим стратегически, можем ли да си поставим стратегически приоритети, способни ли сме да разработим обща стратегия на НАТО и ЕС за региона на Близкия изток?”

Aнгела Меркел, председател на ХДС и на ПГ група на ХДС/ХСС:

“Да, остават открити въпроси: имаше ли алтернатива войната, имаше ли Ирак ОМУ? Но проблемите трябва да се виждат по-дълбоко. Конфликтът днес е между свободните държави и заплахите на 21 век, главна от които е тероризмът. Краят на Запада не е дошъл. Нашите интереси са по-ясни и отпреди – САЩ и Европа да бъдат заедно като партньори и приятели.

Ценностите ни както никога са актуални и стават все по-актуални. Има тясна връзка между ценности и интереси. Нашите интереси се определят от нашите ценности. Въпросът е как да се предотвратят разногласията ни и като дискутираме следвоенното възстановяване на Ирак да не се върнем в изходната точка на спора от преди година. От тази гледна точка трябва да се разглежда въпросът за участието на германски военни в Ирак. Права е Медлин Олбрайт, като казва, че САЩ трябва да защитават интересите си с всички налични средства - от добрите думи до крилатите ракети.

Не бива да изграждаме единна Европа, насочена срещу САЩ и като техен противовес. Европейската стратегия за сигурност е точно в този дух: за укрепване на партньорството между ЕС и САЩ. Многостранният подход във външната политика трябва да се подкрепя и да се легитимира, да не допускаме между нас търкания. Евроатлантическата и европейска интеграции трябва да протичат в духа на партньорство. Германия е най-голямата европейска държава, тя трябва да бъде надежден партньор в НАТО. А това изисква увеличаване на нейните способности за реагиране при кризи и увеличаване на военния бюджет. Всяка страна-членка в НАТО е изправена пред тази необходимост, в противен случай пропастта във военните способности от двете страни на Атлантика ще се задълбочи.

Бундесверът ще продължи да участва в операциите по мироопазване и мироналагане. Но освен тази функция за армията ни остава и другата, традиционната – защитата на териториалната цялост и суверенитета на страната. А за да може да осъществява тази си функция, нашата армия се нуждае от съхраняване, а не от премахване на наборната военна служба.

За да е единен Западът, ние трябва да се изявяваме в международните отношения и политиката за сигурност и отбрана като единен Запад.”

Министър на отбраната на Великобритания Джефри Хуун:

“Ако САЩ провеждаха политика на изолационизъм, в т.ч. ако не се бяха ангажирали с Ирак, то Европа щеше да бъде днес много по-опасно място, с много повече конфликти. Без активната политика на САЩ Милошевич щеше още да тероризира Косово, талибаните и “Ал Кайда” щяха още да са в Кабул, а сатрапът Саддам още да изтезава народа си.

В Европейската стратегия за сигурност е казано много добре колко важни са трансатлантическите отношения между САЩ и ЕС - особено за предотвратяването на кризи и своевременното реагиране на конфликти.

Стратегическите условия се променят много по-бързо отколкото можем да се адаптираме към тях. Все по-често ще ни се налага да сме готови за бързо осъществяване на операции, за регулиране на кризи с различна, в т.ч. висока интензивност. Операции, подобни на тези, които са разгърнати на Балканите. Слабо вероятно е Великобритания да участва в операции при кризи с висока интензивност без САЩ. Ние трябва да посрещаме с нужната степен на готовност глобалните ангажименти срещу глобалните заплахи. Това изисква от нас максимална ефективност – и тактическа, и стратегическа – във всички форми на партньорство, алианси, коалиции.

Безкрайно важен въпрос е съвместното използване на разузнавателните данни, ала към момента НАТО няма структура за събиране, обработка и анализ на такива данни. Ние трябва да развиваме тези способности. Но не само тях, а също така нашите експедиционни сили, нашите способности за управление на кризи. Успехът в реализирането на инициативите от Прага е сериозен тест за НАТО. ЕС, чрез своята Обща външна политика и политика за сигурност, подкрепяна от Европейската политика за сигурност и отбрана, ще играе ролята на допълваща организация, чрез която ние можем да действаме тогава, когато НАТО не се ангажира.”

Руският военен министър Сергей Иванов (отново in English):

“Основният въпрос пред нас е за приемливостта да се използва сила без решението на легитимните международни организации. Не е правилно и възможно да се борим с тероризма с незаконни способи, техники, начини.

Наблюдава се частично възстановяване на талибаните в Афганистан и Пакистан, както и на “Ал Кайда” в Афганистан и Ирак. Ирак е магнит, притеглящ всякакви типове терористи от целия Близък изток. Само след падането на режима на талибаните в Афганистан добивът на наркотици е нараснал 9 пъти! Така навярно се купува лоялността на някои от местните племенни лидери. Но на наркотрафика трябва да се противодейства – с обединени усилия. Иначе международните терористични групи, както е в Афганистан и Косово, се сливат с организираната престъпност, която се занимава с наркотрафик и заедно стават източник на несигурност.

В Чечня основните бандитски групировки са унищожени, но има още отделни терористични групички с наемници от Арабския свят, от Турция, че дори и от Западна Европа, които създават проблеми. Последен пример е техният варварски акт в московското метро. Но иначе в Чечня се търси политическо решение и пътят е правилен – с 80% от гласовете бе избран президент, одобрена бе конституция, сега ще има парламентарни избори.

Трябва да си дадем отговор на въпроса дали Договорът за обикновените въоръжени сили в Европа, още повече след приемането в НАТО на много негови участнички, които до 1989 г. бяха държави от Варшавския договор, е реален договор за европейска сигурност или той е поредният реликт от времето на Студената война, какъвто беше договорът ПРО (за противоракетната отбрана).

Длъжен съм да подчертая, че със своето разширяване, НАТО започва да действа в зоната на жизнено важните интереси на Русия. Необходима е по-голяма прозрачност във военната политика, и то не само от страна на Русия, но вкл. и от НАТО. Ние бихме приели, че разполагането на някои обекти на НАТО, да кажем в Румъния или в България може да е свързано с борбата с тероризма – като опорни пунктове за действие в Близкия и Средния изток, но аналогичното предислоциране в Прибалтика и Полша – то по какъв начин е свързано с тази борба? Ние няма да се намесваме във политиката на разширяване на НАТО и няма да диктуваме условия на новопоканените страни в НАТО, но нека да се помисли за допускането до тия обекти на постоянни групи за мониторинг, съставени от руски военни с подходящо техническо снаряжение - с цел да се удостовери фактът, че използването на тези обекти не представлява никаква заплаха за Русия.

Сред главните приоритети на руската външна политика са нашите връзки с най-близките ни съседи от ОНД. Ние сме свързани с тях с обща история, здрави икономически отношения, цивилизационни и културни връзки. В региона на ОНД Русия има жизнено важни интереси – в икономиката, отбраната, сигурността, човешките права, подкрепата на сънародниците ни. Русия оказва съществена помощ на своите съседи по ОНД – пряка и непряка. Такива отношения не са свидетелство за руски неоимперализъм, а са императив за сигурността и стабилността на Русия, за стабилността и сигурността на огромните пространства на Евразия.”

Министърът на отбраната на САЩ, Доналд Ръмсфелд:

“35 държави участват в нашата операция в Ирак, от тях 17 са настоящи или скорошни членки на НАТО. 24 от всички 26 държави членуващи или встъпващи в НАТО са в Афганистан или в Ирак. Това е широка коалиция от приятели, семейство от съмишленици. Сваляйки Саддам, намерихме множество масови гробове, камери за изтезание на неговите политически опоненти. Вижте как либийският лидер прекрати програмите си по ОМУ, предостави информация за тях и започна унищожаването на химическите боеприпаси. Саддам също можеше да отвори страната си за света, както по-рано направиха в Казахстан, Украйна, Южна Африка. Но той избра пътя на измамите и увъртането. Саддам загуби милиарди долари от санкциите. Тези санкции щяха да се вдигнат, ако бе дал доказателства, че няма ОМУ. Даже като неговите статуи падаха, режимът му унищожаваше документи, свързани с ОМУ. Ако Саддам бе направил като Либия, война не би имало. Но той пое по опасен път. Ние дадохме сигнал към всички подобни нему – който се откаже от този опасен път, ще получи подкрепа от международната общност, ако не – ще сложим край на неговия режим.

Ако не победим тероризма, очакват ни още по-опасни угрози. В света, в който шепа екстремисти имат способности да убият огромни множества от невинни хора, всяка друга надежда на свободния свят е под угроза. За да предотвратим разпространението на ОМУ по терористичните мрежи, ние трябва да работим заедно: да разширим нашите алианси, да подобрим военните си способности, да усъвършенстваме нашето взаимодействие.

Ние трябва да воюваме не само с терористите, но и с идеологиите, които ги пораждат. В този дух е Стратегията, която президентът Буш предложи за Близкия изток. Иначе този регион ще бъде източник на тероризъм. Ние можем да усъвършенстваме нашия Средиземноморски диалог в рамките на НАТО. Тази задача трябва да бъде основен приоритет в Истанбул.

Посеем ли семената на свободата, те не само пускат дълбоки корени, но имат свойството да се разпространяват, да поникват и в други държави.

Разбира се, разпространението на свободата неизбежно изисква жертви. Но тези жертви си струват, така както те си струваха в Корея и на много други места, които днес са свободни. Помислете само – нашата коалиция освободи повече от 50 млн. души, взети заедно в Афганистан и Ирак…

НАТО и друг път е имала сериозни противоречия, но ги е преодолявала.

Сега стратегическата среда се мени много динамично Ние сме активни в НАТО, защото това е съюз с централно място, с бъдеще. Не е важно дали нашето отношение към НАТО е стратегия или тактика. По-важното е, че страните в Европа и САЩ изповядват еднакви интереси и ценности. Това са нашите общи интереси и ценности. Това са интересите и ценностите на САЩ.

По повод на доктрината за изпреварващите удари ще кажа следното – ако някой ви удари със снежна топка, вие ще го преживеете, не е чак толкова страшно. Но ако някой иска да ви удари с ОМУ, последствията от които са стратегически, тогава вие какво бихте предпочели – да понесете този удар и да се опитате да го преживеете, или да действате първи?”

Новият генерален секретар на НАТО Яап де Хоп Схефер:

“Афганистан е моят приоритет Nо. 1. Ако политическият процес се провали, тази страна отново ще стане убежище на най-опасни терористи.

НАТО трябва да усили своето присъствие там, за да се разпространи стабилността и извън Кабул, да се подпомогне правителството на Карзай в консолидирането на страната, да се укрепи властта на правителството над процеса на политическо, икономическо и социално възстановяване.

Ситуацията на в Босна и Херцеговина се подобри и НАТО е в състояние да редуцира, без опасност за региона, своето присъствие в тази държава.

Предаването на отговорностите в Босна от НАТО към ЕС е лакмус за дълбочината на взаимоотношенията и съвместимостта между тези Съюзи.

Независимо от предишните различия относно войната в Ирак, не може да има никакво съмнение, че спечелването на борбата за мир в Ирак е от общ интерес на всички нас. Ако легитимно иракско правителство помоли за помощта на НАТО и ако ние имаме подкрепата на ООН, то НАТО не би трябвало да абдикира от отговорностите си по отношение на Ирак. Моята задача като генерален секретар се състои в това да направя така, че ако стигнем до такава ситуация, НАТО да е готова да свърши работата си.

За да остане НАТО водеща организация за подготовка, провеждане и поддържане на големи, многонационални и дългосрочни мисии, трябва да се приведем в състояние, което да позволи да изпълняваме тези мисии.

Силите за отговор на НАТО са общ проект, позволяващ участие в най-сериозни военни операции извън зоната. В този проект няма разделение на работата – няма такива, които воюват и такива, които “мият чиниите”.

Силите за отговор свързват в едно най-съвременни технологии, военни доктрини и мислене за отбраната. Трансформацията на въоръжените сили е предизвикателство за всички членки на НАТО, не само за някои от тях.

Ние, не само в Афганистан, чувстваме недостиг от персонал и ресурси за силите за бързо разполагане в кризисни региони. Не го ли преодолеем, твърде скоро можем да се окажем до точката, в която политическите ни ангажименти и принципи ще надхвърлят нашите военни възможности за тяхното отстояване.”

Министърът на отбраната на Германия Петер Щрук:

“Алиансът се нуждае от нов концептуален документ като фундамент за бъдещата НАТО – нов доклад от рода на знаменития Harmel Report. Да се изготви такъв документ може да се реши още на срещата в Истанбул.

Не трябва да се създава европейски противовес на САЩ. САЩ не могат без силни партньори, а ЕС може да е такъв партньор. Дееспособна, силна Европа само ще укрепи лидерството на САЩ. Стратегията за национална сигурност на САЩ и Стратегията за сигурност на ЕС създават важни предпоставки за задълбочаване на взаимодействието между САЩ и ЕС.

Ако евроатлантическите държави и институции станат по-гъвкави, това ще повиши ефективността на действията им в сферата на сигурността.

НАТО е с водещата роля на първо средство за реакция в операции при кризи с различна интензивност. ЕС има уникален капацитет от военни и граждански инструменти, незаменими в изграждането на държавността.

Не може да се залага само на една организация, не може да се говори или НАТО, или ЕС, а и НАТО, и ЕС. А това значи да се направи всичко, за да не се дублират способности. Трансформацията на НАТО не може да се осъществи без трансформация на въоръжените сили на всяка държава. Тази цел изисква сериозно внимание, сериозни усилия, сериозни ресурси.

Що се отнася до Бундесвера, то ние извършваме трансформацията му с оглед на най-вероятните сценарии и най-вероятните мисии. Инвестираме не малки средства за укрепване на военните ни способности. Но в нашето военно планиране ние не се отказваме от наборната армия, мнозинството от германското население не приема професионалната армия.”

Министър(ката) на отбраната на Франция Мишел Алио-Мари:

“Изправени сме пред сложни кризи, чието управление изисква ефикасен и колективен отговор. Това прави реформата в НАТО необратим процес.

В политически план трябва да се определят методите за управление на тези кризи, а във военен - да намерим средствата за тяхното управление.

Критерий за успех на нашите операции е развиването на способности да се реагира бързо - особено в отдалечени театри на бойните действия. При посрещането на предизвикателствата трябва да използваме потенциала на всички организации - ООН, НАТО, ЕС – всяка със своята роля.

ООН доказа (напр. на Балканите) умението да организира и управлява в трудни периоди на стабилизация и реконструкция. Тя си остава основен фактор, легитимиращ всяко едно действие в международните отношения.

ЕС придоби капацитет за самостоятелни акции и вече провежда такава операция в Конго, а сега участва и в Македония - с подкрепата на НАТО.

НАТО е в процес на трансформация, за да се адаптира към най-новите предизвикателства към сигурността, които са общи за Европа и Америка.

Нека бъдем реалисти - има недостатъчен капацитет у всяка от тези три организации и трябва да ползваме разумно способностите на всяка от тях.

Силите за отговор на Алианса ще се превръщат в ефективно средство за постигане на висока степен на гъвкавост на военните операции на НАТО. Франция ще продължи да дава своя голям принос за тези сили. И новите страни-членки трябва да следват процесите на трансформация на НАТО.

В Афганистан НАТО показа, че вече не се ограничава с европейската си географска рамка и може да играе важна роля извън своята зона: в мисии за стабилизиране, сигурност, демократизация, изграждане на държавност.

НАТО и Европейската политика за сигурност и отбрана са съвместими и се укрепват взаимно една друга - това е всъщност взаимен процес. Не може да има място за конкуренция между ЕС и НАТО в тази насока – не на последно място заради все по-нарастващите потребности в сферата на сигурността.

ЕС и НАТО трябва да споделят и си разделят задачите – от гледна точка на способностите, на традициите, на историческите си връзки с отделните региони - това е ключов приоритет и за новата, трансформираща се НАТО и за задълбочаващата се европейска отбранителна политика. Няма място за съмнение: Стратегиите за сигурност на ЕС и НАТО са кохерентни.

В областта на отбранителната индустрия Европа иска да развива свои възможности за производство на въоръжения и снабдяване на армиите си.

Франция следва изграждането на една и единна Европа на сигурността. Европейската политика за сигурност и отбрана според нас е съвместима и съзвучна със задачите и ролята на НАТО. Тези две организации трябва да действат съвместно и допълващо се за мира и сигурността на целия свят.”

Силни емоции и не само овации събра сенаторът Джон Маккейн:

“Нека сме своеобразно братство от либерално мислещи държави, които споделят общи ценности. Да помним, че китайският йероглиф за “криза” означава едновременно и “опасност” и “възможност”. В момента протича стремителен процес на трансформация на НАТО. Алиансът за пръв път действа извън Европа – днес в Афганистан, утре може би в Ирак. Нашето движение напред се натъква на неразбиране и нежелание да се отпускат достатъчно средства, възможности и хора за новите мисии на НАТО.

Трябва да успеем в Ирак. Ирак трябва да бъде стабилна, демократична, самоуправляваща се държава. Ирак граничи с Европа чрез Турция. Ако се провалим в Ирак, провалът ни ще е общ. Нещо повече, този провал ще се отрази най-зле на Европа, защото ние знаем, че много от терористичните си актове “Ал Кайда” планира от европейска земя. Докато успехът ни в Ирак ще стимулира реформаторите в региона, ще ускори позитивните промени, които се наблюдават напоследък тук, например тези, свързани с отказа на Либия от програмата си по ОМУ, подобните процеси в Иран, готовността на Сирия към по-добри отношения с Турция. Неуспехът ще се оцени като слабост на Запада. Единствената “exit strategy” (стратегия за излизане от Ирак) е победата. Ние, Западът, често поддържахме измамна стабилност в държави от Близкия изток. Тази практика трябва да се преустанови.

Турция е единствената държава в Европа с преобладаващо ислямско население. Тя ще бъде централен елемент в политиката на НАТО. Ние не можем да изградим нов, трансформиран Алианс без Турция. Турция е част от НАТО от 50 години, а все още не е член на ЕС. Турция е стабилна опора на демокрацията. Ако не бъде приета в ЕС, Турция може да тръгне в коренно друга посока – към фундаментализма и екстремизма.

Новите Сили за отговор на НАТО ще позволят на Алианса бързо да развръща свои подразделения в кризисни региони. Но Европа има над какво да се замисли. От нейните близо 2 милиона военнослужещи само 5% могат да се развръщат бързо. Това положение трябва да се измени.

Ние заедно сме призвани да разработим стратегия като Западен проект за подкрепа на демократичните реформи в Близкия Изток. Този проект би трябвало да е от интерес за Европа, да го приеме тя от сърце, защото има широко поле за нейната мека (soft) сила – “търговия и помощ”, за разлика от по-честия наш уклон към твърдата (hard) сила на “шок и ужас”.

Западът трябва да разработи стратегия за ограничаване и възпиране на тиранията на Лукашенко. А ако Украйна удовлетвори демократичните стандарти, трябва да стане член на Евроатлантическата общност.

Ще бъда пределно откровен и прям. Управлението на Путин в последно време провежда политика на демонтаж на свободните средства за масова информация, на грубо преследване на неговите политическите опоненти, на кървава война в Чечня, на твърдо въздействие срещу демокрацията и териториалната цялост на нейните суверенни съседи. Русия се отказа да изпълнява предписанията на Договора за обикновените въоръжени сили в Европа, тя се опита със своите ВМС да установи контрол върху канала, свързващ Азовско и Черно море, окупира с военни части територия на Молдова и Грузия, използва спецсужбите си за влияние върху изборите в Грузия и Азербайджан и със своята агентура иска да обвърже по-тясно Украйна към своята орбита. Тя манипулира цинично руското малцинство в Латвия и му дава сила чрез доставките на суровини, като по този начин въздейства върху демократичното правителство в Рига. Тя подкрепя и последния европейски диктатор – този в Беларус. Това недемократично поведение не е в интерес на Русия. То ще доведе само до изключването на Русия от общността на западните демократични държави.”

Външният министър на Украйна Константин Гришченко:

“Приветстваме бъдещото развитие на сътрудничеството между НАТО и Русия. Това партньорство е крайъгълен камък за сигурността на Европа.

Украйна е твърдо решена да бъде част от този процес. Удовлетворени сме от развитието на нашите отношения с Алианса след Прага. Надяваме се в Истанбул да изведем тези отношения на ново, по-високо равнище.

Приближаването към НАТО е приоритетна задача за Украйна. Това е проблем на нашата национална сигурност, на нашия стремеж да изградим демократична и модерна държава. За НАТО също е логично да въвлече Украйна в целия спектър на своите дейности. Това не е само въпрос на геополитически баланс и стабилност. Ние трябва да се изправим заедно пред новите предизвикателства и да търсим заедно отговор за тях, трябва да споделяме едни и същи ценности за да достигнем общите си цели.”

Външният ни министър Соломон Паси, като председател на ОССЕ:

“Действията на коалиционните сили в Ирак се нуждаят от подкрепата на НАТО – мога да го кажа това от нашия болезнен опит в Кербала.

Отговорът е: да, НАТО трябва да излиза от зоната на своята отговорност – нещо повече, в бъдеще НАТО ще участва предимно в подобни мисии.

България предлага да приеме на своя територия военни съоръжения на САЩ - това ще допринесе за общата ни защита срещу общите заплахи.

ЕС има мисии в Македония и Конго, сега се готви за такава в Босна. Вярвам, че ще приемем и новата Конституция на ЕС, която подчертава, че сме развили своя нова европейска идентичност. Тази конституция има качествено нова интерпретация за суверенитета, която ще ограничи доста обхвата от въпроси, които ще изискват консенсус при тяхното решаване.

Що се касае до ОССЕ, то аз съм сигурен, че отново ще бъде подновен дебатът за консенсуса при вземането на решения. При 55 държави това е един много сложен механизъм, той прави възможни решения на принципа на най-малкия общ знаменател и с него конвоят се движи със скоростта на най-бавния кораб, а някои от малките “кораби” в ОССЕ са твърде бавни.

Не се ли промени ОССЕ, не се ли адаптира към новите реалности, тя ще се превърне в поредната организация, произвеждаща главно документи.

Заедно с ЕС и НАТО, ОССЕ също има свой потенциал за съдействие на процесите на сътрудничество в региона на Средиземноморието.

Специално трябва да се отбележат промените в Либия, особено отказа й от програмата за ОМУ. България играеше пилотна роля в този процес. Но в Либия има още въпроси за разрешаване - напр. проблемът с човешките права, където са нужни много промени. ОССЕ може да допринесе за това. България също има сериозен проблем в този аспект – вече пет години 6 наши медици и 1 палестинец в затвора очакват законова справедливост.

След 15 години ние можем да очакваме, че в ОССЕ ще бъдат приети нови държави от различни континенти. Може би тогава НАТО и ЕС ще имат не 26-27 членки, а 36-37. Навярно тогава броят на страните в ОССЕ от 55 ще стане 65 или 75. И евроатлантическата общност ще се простира тогава не само от Ванкувър до Владивосток, но и от Владивосток до Ванкувър.”

Кралят на Йордания Абдула II (посрещнат със ставане на крака):

“Арабско-Израелският конфликт е главният проблем за сигурността в региона на Близкия изток. Никой друг конфликт не хвърля такава дълбока сянка върху цялата планета, не причинява толкова разделение и не ражда толкова горчивина. Време е да сложим край на този цикъл на насилие.

Този конфликт е главният проблем, неговото разрешаване е ключът към останалите дълбоки и дългогодишни противоречия и проблеми в нашия регион, условието, без което не може да има сигурност в региона и в света.

Очертава се структурата на приемливо решение: самостоятелна държава Палестина; признаване на Израел в границите от 1967 г.; палестинците са съгласни, че правото на бежанците за завръщане в родните места не може да подкопае демографския баланс на Израел; израелците осъзнават, че не могат безкрайно да са окупанти. Източен Ерусалим ще бъде столицата на Палестина, Западен - на Израел. Това са контурите за изход от проблема и никой сам, едностранно, не може да реализира или наложи решението му.

Ала САЩ трябва да съхранят своята водеща роля, заедно с един Алианс за мир, който е в състояние да обезпечи мира между Израел и Палестина.

Развитието е другото регионално предизвикателство. Но за да го разберем, трябва да помним, че доходите на глава от населението сред арабите през последните години падат. Всеки пети арабин живее с по-малко от 2 дол. на ден, всеки седми е безработен. Това поражда апатия или склонност към насилие сред младежта. Международната общност трябва да помага, като поддържа лидерите, които провеждат реформи. Арабският свят се нуждае от своите общи усилия за отговорно държавно управление, за достъп до образованието и укрепване на гражданските права. Доброто в развитието на Арабския свят е добро и за света като цяло. Мнозина на Запад смятат, че мюсюлманите не са способни да изграждат демократични общества. Но Ислямът не предпоставя такава неспособност. От самото си начало това е религия на търпимостта и против насилието. Ето защо ние веднага и без уговорки заклеймихме терористичните актове от 11 септември. Йордания е начело в тази борба, в този процес на модернизация. Ако ние успеем в тази нелека борба, то ще дадем надежда на повече от 1 милиард души.

Всички приятели на свободата трябва да помогнат за успеха в Ирак. Там трябва да се обезпечи сигурността, да се даде на иракчаните да построят демократично общество, работещи, стабилни институции. Проблемът е не колко скоро ще има избори, а колко добре ще се изградят устойчиви, надеждни държавни институции и органи на властта. Успехът в Ирак е изключително важен за сигурността и стабилността в целия регион.

Колин Пауъл каза – ние се борим с тероризма, защото сме длъжни, но се стремим към по-добър свят, защото сме способни да го постигнем.

Йордания се нуждае от Вашата подкрепа в изграждането на този по-добър свят. Но и вие можете да разчитате на Йордания в тия свои усилия. Защото ние споделяме една обща съдба и което е още по-важно – ние споделяме общ ангажимент в борбата за свобода, сигурност и мир.”