Николай Слатински

Би било логично да се предполага, че изграждането на новия световен ред ще съкрати обхвата от задачи и функции на въоръжените сили (ВС) на САЩ. Ала по думите на бившия министър на отбраната Лес Аспин, ако при Студената война САЩ са имали готовност да използват своите ВС в два случая – за защита на своята сигурност и защита на своите интереси, сега те са готови да сторят това в трети случай: за защита на своите ценности[128].

Това е новата философска рамка за мисиите на американската военна мощ. Продължава обаче дискусията за критериите за нейното прилагане. През 1984 г. министърът на отбраната Каспър Уайнбъргър формулира 6 принципа (критерия) за използване на въоръжените сили на САЩ: 1. За защита на жизненоважните американски интереси; 2. При ясно намерение да се победи; 3. Ако има ясно дефинирани политически и военни цели; 4. Постоянно да се анализира и привежда в съответствие, когато е необходимо, връзката между силите и целите; 5. Ако е налице подкрепата на американския народ и неговите представители в Конгреса; 6. Само като последно средство[129].

През 1992 г. ген. Колин Пауъл, председател на Съвета на началник-щабовете, формулира нови критерии, отразяващи новата ситуация след края на Студената война. За да се определи кога се налага използване на ВС на САЩ, трябва да се даде отговор на следните шест въпроса: 1. Достатъчно важна, ясно определена и добре разбрана ли е политическата цел? 2. Провалили ли са се всички ненасилствени политически средства? 3. Ще бъде ли постигната целта с военна сила? 4. На каква цена? 5. Анализирани ли са ползите и рисковете? 6. Как би могла да се развие ситуацията, след като я променим с военната си сила, и какви ще бъдат последиците?[130] По убеждението на ген. Пауъл, за да бъде употребена военна сила и да се постигнат поставените пред нея цели, тя трябва бъде с подавляваща, съкрушителна мощ – така, както това бе продемонстрирано във войната в Персийския залив[131].

През 1996 г. помощникът на Клинтън по проблемите на националната сигурност Ентъни Лейк дефинира седем критерия, оправдаващи използването на сила, като към нея трябва да се прибягва, когато са опитани всички мирни средства, но те са се провалили: 1. За отбрана при пряка атака срещу САЩ; 2. За противодействие на агресия; 3. За защита на ключови икономически интереси; 4. За опазване на демокрацията; 5. За предотвратяване разпространението на оръжия за масово поразяване, тероризъм или трафик на наркотици; 6. За поддържане на надеждността на САЩ като международен партньор; 7. За хуманитарни цели[132].

Също през 1996 г., в годишния доклад до президента и Конгреса, министърът на отбраната Уилям Пери определи три типа операции, в които ще се използват американски ВС – жизненоважни, важни и хуманитарни.

- Жизненоважните операции възникват когато са застрашени американските интереси или някой съюзник е заплашен с конвенционална военна сила, икономическо задушаване или с оръжия за масово поразяване.

- Важните операции, вкл. военна интервенция в етнически конфликти или граждански войни, изискват обсъждане на определен брой критически фактори, сред които: дали интервенцията укрепва американските интереси; дали тя ще изпълни американските цели; дали рисковете и разходите са съвместими с интересите на САЩ, които са подложени на риск; дали всички други средства за постигане на американските цели са били изчерпани.

- Хуманитарните операции се осъществяват дори при отсъствие на пряка заплаха за американските национални интереси и прилагането на военна сила в тези операции може да бъде подходящо когато: хуманитарната криза надхвърля възможностите на гражданските агенции да ù дадат огговор; потребността от помощ е неотложна и само военните могат да отреагират бързо; отговорът изисква ресурси, които само военните притежават и рисковете за американските военнослужащи са минимални[133].

Уилям Пери и Аштън Картър предложиха неотдавна нова градация на рисковете за националната сигурност на САЩ[134]:

* Списък "A" включва заплахи от мащаба на тази, която представляваше СССР за оцеляването на САЩ;

* Списък "B" включва надвиснали заплахи за американските интереси, но не и за оцеляването на САЩ – като Северна Корея и Ирак;

* Списък "C" включва важни непредвидени случаи, които индиректно въздействат върху сигурността на САЩ, но не застрашават американските интереси: кризи, подобни на Косово, Босна, Сомалия, Руанда, Хаити.

Преобладаването понастоящем на заплахи от третия списък се свързва и с всесилното присъствие на медиите, способни да фокусират вниманието на обществеността върху дадено събитие. Подчертава се ролята на CNN, наречена шести член на Съвета за сигурност на ООН.

В глобален мащаб се прокарва нов възглед: правата на индивида стоят над правата на обществото. Това е идеологическа плънка на идеята за хуманитарната интервенция, която не зачита границите, суверенитета, независимостта, идентичността и при всеки сблъсък слага на подсъдимата скамейка мнозинството, а толерира малцинството. За нея избиването на хора от малцинството е варварски акт, а на хора от мнозинството – нещастен случай. Това е стратегия за господство, а не за морал и просперитет. Тя е лицемерна, а не универсална; кредото ù е експанзионизъм, защото е насочена само навън и не важи за греховете на силните. Нейният кинжал се забива в обществата втори сорт. Нали се изключва хуманитарна интервенция срещу САЩ за погромите над негрите в Калифорния или срещу Великобритания за тероризирането на католиците в Северна Ирландия? “Узаконяването” на хуманитарната интервенция може да се окаже равнозначна на революция в международните отношения. Ако след Втората световна война системата за международна сигурност бе центрирана върху суверенната национална държава и тази държава бе издигната в абсолют, сега Западът (предимно по отношение на народите с ограничени възможности и ресурси) налага система за международна сигурност, центрирана върху индивида, практически издигаща го в абсолют. С новата си стратегическа концепция НАТО включи хуманитарната интервенция в безусловния арсенал от действия, запазвайки си правото да пристъпва към нея дори без санкцията на Съвета за сигурност на ООН (както в Косово).

Хуманитарната интервенция е свързана с действия в агресивна, ожесточена среда, сред враждуващи лагери, които са готови да платят много висока цена за постигането на своите цели, докато САЩ и особено техните поддръжници на Запад имат много по-ниско ниво на търпимост и допустимост на човешки жертви. По този начин слабият може, без да щади човешките си ресурси, да води война на живот и смърт, да причинява неприемлив ущърб на силния и така да се налага над него, да го накара да се оттегли, без да е постигнал целите си. Пример е безславно прекратената интервенция на САЩ в Сомалия (1992 г.), когато озверени сомалийци влачеха телата на мъртви американски войници из улиците на Могадишо и тези кадри обиколиха целия свят.

Войната в Косово показва колко решителен, въпреки съпротивата на военните е преходът от доктрината “Пауъл” за масирана употреба на сила, към концепцията “на ограничените цели”, чиито привърженици са в Държавния департамент, цивилните сред външнополитическата бюрокрация и експертите в областта на отбраната и сигурността. Есенцията ù е чрез военна принуда страните в конфликта да бъдат накарани да поемат по пътя на вътрешнополитически промени (т.е. осъществяване на ограничени политически цели с ограничени военни средства), което би означавало рутинизиране на използването на ВС на САЩ в регионални конфликти и кризи[135].

Теоретичният дебат оказва влияе слабо върху практическите действия на американското ръководство. То прибягва към употреба на военна сила когато преследва и чисто тактически цели: наказание на опърничава държава, демонстрация на единството на НАТО, отклоняване на вниманието от вътрешни проблеми и скандали (напр. около президента). Свидетелства за това през последните години са бомбените удари срещу Судан и Афганистан (август, 1998 г., като възмездие за терористическите взривове срещу американските посолства в Кения и Танзания), Ирак (“Пустинна буря”, януари-февруари, 1991 г. и “Пустинна лисица”, декември, 1998 г.) и Югославия (“Съюзническа сила”, март-юни, 1999 г.).

От 1945 г. до 1991 г. САЩ са използвали своите ВС в силови операции 48 пъти (17 от тях – за евакуация на американски граждани)[136]. След края на войната във Виетнам, САЩ са разполагали бойни части или са използвали военна сила в Камбоджа, Иран, Гранада, Панама, Ливан, Либия, Саудитска Арабия, Кувейт, Турция, Сомалия, Хаити, Босна и Херцеговина, Южнокитайско море, Либерия, Македония и Албания и цитираните вече Судан, Афганистан, Ирак и Югославия[137]. Само за първите седем години на 90-те, САЩ са изпращали военни части с различни мисии зад граница 25 пъти, и това им е струвало 15 млрд. дол.”[138]

II.12. Ядреният паритет

Военният аспект, при който се запазва паритет между САЩ и Русия е ядреното оръжие. Благодарение на него Русия си остава единствената държава в света, в състояние да нанесе разрушителен удар на САЩ. Историческо събитие е споразумението, подписано през януари 1994 г. от САЩ и Русия, съгласно което ракетите с наземно и морско базиране на двете държави вече не са насочени срещу другата, т.е. супермощните ядрени заряди вече не “гледат” към довчерашния враг, готови да му нанесат страшен удар. По-късно Русия подписа подобни споразумения и с Великобритания и Франция.

Русия наследи от СССР не само неговото място в Съвета за сигурност на ООН и външния му дълг, но и неговия ядрен статут. При разпадането на СССР из необятните му територии бяха разположени 27 000 ядрени бойни глави: 77% от тях - в Русия (1064 междуконтинентални балистични ракети с 4280 бойни глави, 62 преместими комплекса с 940 ракети и 2800 бойни глави, 69 тежки бомбардирочава, способни да доставят към целите около 800 крилати ракети с голям обсег и ядрени авиобомби[139]), 3% - в Беларус , 5% - в Казахстан, 15% - в Украйна[140].

Отношенията между САЩ и Русия в тази сфера се регулират от договорите СТАРТ-1, СТАРТ-2 и ПРО.

Договорът между СССР и САЩ за съкращаване и ограничаване на стратегическите нападателни въоръжения, или СТАРТ-1 (Strategic Arms Reduction Treaty), съответно СНВ-1 (Стратегических наступательных вооружений) – установи тавани за общия брой ядрени бойни заряди – по 6 000, и за общия брой на носителите им, междуконтинентални балистични ракети (МБР), балистични ракети изстрелвани от подводни лодки (БРПЛ) и носещи ядрени заряди тежки бомбардировачи (ТБ) – по 1 600. Договорът е подписан от Дж. Буш и М. Горбачов на 31.07.1991 г., влиза в сила от 05.12.1994 г., след като преди това, на 23.05.1992 г. в Лисабон външните министри на четирите бивши съветски ядрени държави – Русия, Беларус, Казахстан и Украйна, подписаха в присъствието на държавния секретар на САЩ Джеймс Бейкър т.нар. Лисабонски протокол, с който всяка от тях стана страна по договора СТАРТ-1.

Лисабонският протокол към СТАРТ-1 всъщност осигури изпълнението на договора в новите условия след разпадането на СССР. Беларус, Казахстан и Украйна се задължиха да се присъединят към Договора за неразпространение на ядреното оръжие [ДНЯО, Nuclear Non-Proliferation Treaty, NPT] и в течение на седем години да унищожат цялото ядрено оръжие на своята територия. На 01.10.1992 г. Протоколът получи съгласието на Сената на САЩ, а влезе в сила от 05.12.1994 г., когато президентите на САЩ, Беларус, Казахстан, Украйна, Русия си размениха ратификационните документи. Междувременно Беларус (22.09.1993 г.), Казахстан (14.02.1994 г.) и Украйна (05.12.1994 г.) вече се бяха присъединили към ДНЯО, като неядрени държави.

Съгласно Договора между САЩ и РФ за по-нататъшно съкращаване и ограничаване на стратегическите настъпателни въоръжения (СТАРТ-2, СНВ-2), към 01.01.2003 г. общото количество ядрени бойни глави на стратегическите нападателни оръжия на Русия и САЩ (на МБР, БРПЛ и ТБ) трябва да се съкрати до 3 000 - 3 500. С корекциите, договорени от Б. Клинтън и Б. Елцин в Хелзинки, 20-21.07.1997 г., и зафиксирани в подписания на 26.09.1997 г. в Ню Йорк от министъра на външните работи на Русия Е. Примаков и държавния секретар на САЩ М. Олбрайт Протокол по договора СТАРТ-2, срокът за ликвидация на стратегическите носители на ядрено оръжие е продължен до 31.12.2007 г., а за тяхното деактивиране чрез демонтаж на ядрените бойни глави или за предприемане на други съвместно съгласувани стъпки – до 31.12.2003 г.

СТАРТ-2 бе подписан от Дж. Буш (в самия края на мандата му) и Б. Елцин на 03.01.1993 г. Ратифициран е от Сената на САЩ на 26 януари 1996 г. (87 “за” срещу 4 “против”). Руската Дума, независимо от конкретния си състав отказваше да го ратифицира, с което забавяше съкращаването на стратегическите въоръжения. Всъщност, тя на три пъти бе посягала към ратификацията – 1995 г., 1998 г. и 1999 г. но войната в Чечня, ударите на САЩ срещу Ирак и казусът “Косово” пресичаха нейния “ентусиазъм”.

С 288 гласа “за” и 131 “против” (от 450), на 14.04.2000 г., Думата най-сетне ратифицира СТАРТ-2 и целия пакет съпътстващи го договорености от 1997 г. Вдъхновен от високия пост – президент на велика Русия, Владимир Путин бързо натрупа точки пред Клинтън, който вече бе навлязъл в постепенно доизживяване на мандата. Малко по-късно СТАРТ-2 бе ратифициран и от горната камара – Съветът на федерацията. Всъщност, ратификационният процес на СТАРТ-2 в САЩ не е завършен, защото Сенатът трябва да ратифицира Протокола и останалите договорености по СТАРТ-2, подписани на 26.09.1997 г. в Ню Йорк.

В речта си пред Думата Вл. Путин каза, че в края на 2007 г. Русия ще разполага с 1400 ядрени заряда. Условията, които съвсем в духа на американския Сенат (руският превод на резолюцията на Сената за ратифициране на СТАРТ-2 е от близо 15 страници, от които 14 са с уговорки, поправки и условия[141]) бяха приети от Думата, са свързани с обстоятелствата, при които Русия може едностранно да излезе от СТАРТ-2: нарушение от американска страна; нарушаване на Договора за ПРО от 1972 г.; увеличаване на ядрения арсенал на държави, неучастващи в СТАРТ-2; решения на САЩ и НАТО, които биха създали заплаха за националната сигурност на Русия, вкл. разполагане на ядрено оръжие на територията на държави, приети в НАТО; разработване на оръжия, които биха попречили на руската страна за противоракетно оповестяване, извънредни икономически и технически обстоятелства.[142]

Категория	САЩ	СССР
Към подписването на СТАРТ-1
Пускови установки*	2 246	2 500
Количество бойни глави	10 563	10 271
Към 1 януари 1998 г.
Пускови установки	1 486	1 484
Бойни глави	7 986	6 680

жүктеу/скачать 1.9 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: