Ххі. Аграрната политика в русия поземлената политика в Русия

Откакто е възникнала държавата, винаги е прилагана определена държавна аграрна политика. Нейна сърцевина е поземлената политика, която включва главно завладяване или закупуване на територии, преразпределение на поземле-ни площи, трансформация на формите на собственост и сто-панисване на земеделските земи.

Поземлените отношения са в центъра и на прилаганата аграрна политика в Русия. За тяхното формиране и развитие в руската държава са водени кръвопролитни междудържавни и граждански войни и са дадени милиони човешки жертви.

1. 
   Поземлената политика в княжеска и царска Русия
   

По онова време в Европа е имало редица племена, на-ричани славяни. Тяхното оформяне като етническа общност е станало през първото хилядолетие преди новата ера в областта между горното течение на река Одер – на запад, горното течение на р. Ока – на изток, Балтийско море – на север, и Карпат-ските планини – на юг. В римски съчинения, писани през І в. от н.е. славяните се споменават под името венеди ¹. Римляните знаели за венедите, че живеели уседнало на земи, чиято граница между тях и германските племена била р. Висла.

П
60. Аграрна политика

о сведения на византийски източници славянските племена били разделени на три групи – славини, анти и ве-неди ². Славините обитавали земите между р. Днестър, сред-ното течение на р. Дунав и горното течение на р. Висла (Полша), антите – земите между реките Днестър и Днепър (в долните им течения) и Причерноморието, а венедите –басейна на р. Висла. При развитието на посочените славян-ски групи върху обширни земи се формирали три клона на славянството: южно (славини); западно (венеди); източно (анти). Всички славяни се отличавали с единството на езика, народните обичаи и традиции.

През VІ в. от н.е. развитието на обществото на славя-ните се намирало в последния стадии на общинно-родовия строй. Основна форма на обществена организация била пат-риархалната семейна община. При този начин на устройство на обществото земята вече е била частна собственост на се-мействата. Пасищата, горите, реките и т.н. били общинска собственост и можели да се ползват от всеки член на общи-ната. Имало и общински земи, които се обработвали задруж-но. Тогава славяните все още нямали държава. Племената им се управлявали от народно събрание и племенен вожд, княз.

Общината е архаична обществена формация на индий-ци, афганистанци, германци, славяни и други народи. Ней-ната еволюция намира израз главно в промените, свързани със собствеността върху земята. В древността, когато общи-ната е формирана предимно от родове и кръвно свързани роднини, общинската земя е била неотчуждаема, обща и се обработвала колективно. Съвместно произвежданите продукти се разпределяли според нуждите.

Впоследствие се появила т.нар. „земеделска община”, която включвала и хора, несвързани с кръвни връзки. В нея поземлените отношения са преминали през няколко фази на развитие. Най-напред е дадено право от общинските земи да се предоставят на членовете на общината частни парцели за дворове и къщи. По-късно се преминало от колективно към семейно обработване на общинската земя (отделните семейства обработвали общински ниви и прибирали за себе си получаваната реколта). Накрая по-голямата част от общинските земи са преминали в частни ръце, а за общо ползване са останали общински пасища, пустеещи земи, гори и други землени площи.

Автентичният вид на „земеделската община” в нацио-нален мащаб е бил запазен до началото на ХХ в. само на територията на Русия, където общинската обработваема земя е била обща, но била разпределяна и стопанисвана от отдел-ните семейства. Колективно са обработвани и поддържани предимно определени общински земи, пасища, мери и гори.

Племенните вождове на отделните славянски племена постоянно воювали на юг с Византия, а на север – с гра-бителските скандинавски племена (варяги). Това ги карало да правят съюзи помежду си и със съвместни усилия да по-беждават общите им врагове.

При общинно-родовия обществен строй е извършено и голямото преселение на славяни на Балканския полуостров. По-късно те са в основата на създадените държави (българ-ска, сръбска и т.н.) и съставляват южното разклонение на славянството.

Векове наред славянски племена се движели и на се-вер и североизток и завладявали значителни територии, на-селени с прибалтийски и фино-угорски племена. Приижда-щите големи групи славяни се заселвали сред рядко насе-лените местни жители и след продължително общуване ги асимилирали.

С развитието на производителните сили в славянските общества е настъпило по-нататъшно разделение на труда и съ-ответно разслояване на обществото на бедни и богати. Постепенно се появявали знатни родове, които заемали господ-стващо положение в обществото и съставяли богатата земевладелска класа. Нараствала потребността от държава (армия, данъчни органи и т.н), която да държи в подчинение преобладаващото бедно население и да се използва за завладяване на нови богатства и земи.

При такива обществени отношения започва заражда-нето на руската държава. Това става още през VІ в. в района на средното течение на р. Днепър (днешна Украйна) и ней-ния приток р. Рось. По името на тази река в древността областта е наричана Руска земя (Русь), а населяващите я източ-нославянски племена – „руси”. По късно, когато начело на славянския съюз било племето „поляни” центърът на държавата е преместен в Киев. В този район по пътя на обеди-нението на южната част на източнославянските племена е образувано ядрото на руската държава, наричана Русь, Руска земя. Същевременно на север от Киев под ръководството на словените било извършено обединение на други източносла-вянски племена в района на Новгород.

През ХVІІІ в. живеещи в Русия немски историци съчинили т.нар. „норманска теория”, според която руската държава е създадена едва ли не от северните племена „варяги”, т.е. от нормани, скандинавци. Тази „теория” почива на легендата за вожда Рюрик, който застанал начело на наети варяги, завладял (през ІХ в.) Новгород, отстранил от власт неговите старейшини и се провъзгласил за новгородски княз (преди това Рюрик е живеел в замък на 200 км от Новгород и сигурно е бил славянин). С изтъкването на това предание се правят внушения, че славяните са слабо развити племена, неспособни сами да се управляват. Начело на техните държави следва да се поставят местни васали, ръководени от западни политици.

През ІХ в. приемникът на Рюрик – новгородският княз Олег, извършил военен поход на юг, завладял Киев и го превърнал в център на обединената славянска държава. Това историческо събитие е отнесено от летописците към 882 г., която традиционно се счита за година на образуване на древ-норуската държава.

При властването на следващите князе (Игор, Святослав и Владимир) са извършени множество военни походи, вклю-чително срещу византийската империя. Древноруската дър-жава Русь получила признание от западноевропейските дър-жавни власти. Между Русь и Византия били установени икономически и културни връзки, чийто резултат е приемането (988 г.) на християнството за държавна религия. Смятало се, че чрез смяната на славянския бог на мълниите Перун с Исус Христос (представян за „син” на еврейския бог Йехова и потомък на еврейския цар Давид) ще бъде постигнато единст-вото на древната държава Русь с център Киев и ще се укрепва властта на господстващата в нея феодална класа.

През ХІ и ХІІ в. в новообразуваната древноруска държава бил установен феодален обществен строй. Тази държава била феодална, т.е. в нея господствала класата на едрите земевладелци, на феодалите. Бързо се разраствала и класата на богатите търговци и лихвари, а бедните селски труженици, които били преобладаващата част от населението, влачили жалко съществуване. Те били третирани, като роби и жестоко експлоатирани от богатите си господари.

При това положение древноруската държава се разди-рала от вътрешни класови и феодални междуособици и се разпаднала на многобройни самостоятелни и независими княжества. Политически центрове на новите княжески дър-жави били редица градове, като Новгород, Ростов на Дон, Рязан, Псков, Смоленск, Твер, Москва. Князете и болярите на отделните княжества заговорничили и воювали помежду си главно за постигане на икономическо и военно надмощие и за разширяване на държавните граници, стремели се да завоюват нови земи и да ги заселват със свои съплеменници.

В такава обстановка през 1236–1242 г. всички руски зе-ми (без Новгород) били завоювани от татаро-монголски „златни орди”. Славяните попаднали под татарско иго, което продъл-жило над два века и забавило славянското държавно и общест-вено развитие. Едва към края на ХV в. руските земи са осво-бодени от чуждите завоеватели и са обединени около княжест-во Москва в една централизирана държава. Нейната терито-рия била най-голямата от всички тогавашни държави в Европа (към средата на ХVІ в. гр. Москва е наброявал около 200 хил. жители и бил един от най-големите градски центрове в Европа)³.

По онова време политиката на руската държава е насоче-на главно към разширяване на нейните земи и укрепване на вече формираните феодални поземлени отношения. При тези отношения в държавата по-голямата част от земята принадлежи на малка група богати феодали, „благородници”, а незначител-на част от нея се владее от милиони трудещи се селяни. Селс-ките стопани разполагат с малки парцели земя и за да се изхран-ват, са принудени да работят даром, ангария (барщина) опре-делени дни и месеци през годината на обширните феодални поля. Същевременно те наемат определен размер феодална земя със задължението да предават на феодала примерно половина-та от получаваната селскостопанска реколта (у нас тази аренд-на форма на стопанисване на земята е наричана „изполица”).

През ХІV в. в земеделието на Русия са въведени по-усъвършенствани оръдия на труда и триполна система на стопанисване на земята, при която ежегодно се сменя полето на засяваната земеделска култура (сеитбообръщение). Внед-ряването на по-ефикасни средства за селскостопанско про-изводство дава силен тласък на развитието и на феодалния обществен строй. Преди всичко нараства земевладението на светските феодални господари – князе и боляри. Увеличават се земите и на т.нар. „болярски деца” и „слуги при двора” т.е. на придворните, които по-късно се наричат „дворяни”. Така формираното дворянско съсловие представлявало средната класа на феодалното общество. Дворяните, които формирали и голяма дворянска войска, били възнаграждавани за добра и вярна служба при монарха с предоставяне на парцели земи, които можели само да владеят и ползват. Право на частна собственост върху земите, включително на предаването им в наследство (вотчина), все още имали само князете и болярите. Едва след близо едно столетие цар Петър І е издал (през 1714 г.) указ, с който се разпорежда помещи-ческите („поместные”) земи подобно на „вотчинные” да се признават за наследствени. По този начин дворяните (помещиците) се признавали за пълни феодали и се изравнявали по статут с „реакционните боляри”.

Постоянно се увеличавали и земите на църковните фе-одали (най-голям и богат земевладелец във феодална Русия станал московският митрополит и глава на руската църква). Особено агресивни присвоители на поземлени площи били манастирските игумени и монаси.

В зависимост от това чии земи са обработвали руските селяни, се разделяли на три групи: държавни, наричани още черни палешници („черносошные”), които владеели т.нар. „черни” („черныe”), т.е. държавни земи, принадлежащи на държавата; владелски (владельческие) – на боляри; дворцови (дворцовые) – на дворяни.

„Държавните селяни” имали най-много формални пра-ва да се разпореждат с предоставените им от държавата по-землени участъци. Макар да са собственост на държавата, тези участъци можели да се предават по наследство, да се продават, заменят, залагат и изоставят срещу получаване на нови земи.

Светските и църковните феодали придобивали позем-лена собственост и като отнемали държавни и общински зе-ми, предоставени за индивидуално ползване на селяни, кои-то имали малки стопанства и собствени средства за произ-водство. Тези селяни загубвали своята самостоятелност (в рамките на общината) и за да оцеляват физически, приемали да обработват феодални земи на изполица. Първоначално фео-дално зависимите селяни можели да сменят феодалите и да пре-минават от едно княжество в друго, но през ХІV в. това право е отнето по силата на подписани междукняжески договори.

Към края на ХV–ХVІ в. в обединената руска държава е извършено поредно преразпределение на земята. Мос-ковското правителство отнемало земите на победените и от-странени от власт князе и боляри, чиито княжества били присъединени към Москва. Тези земи се давали на Москов-ски дворяни и търговци. Дворянството получавало и общин-ски (волостные) селски земи. Неговите представители били възнаграждавани, като им се давало правото да усвояват новозавладени от държавата земи.

Постепенно се оформило т.нар. дворянско, помещи-ческо („поместно”) земевладение. Обикновено негови пред-ставители са дворяните, които получавали земи за временно ползване, при условие че са лоялни към централната власт. Тогава болярството, считано за опозиция на московското пра-вителство, е подложено на радикална „чистка”, а земите на болярски родове били отнемани и раздавани на лично преда-ните на монарха дворяни. Например конфискуваните земи на новгородското болярско и търговско съсловие (купечество) са раздадени на няколко хиляди московски дворяни и болярски деца, които съставяли и многобройна дворянска войска.

Съгласно с московски преписи към края на ХV в. дво-рянските (поместные) земи в Новгород представлявали око-ло половината от поземлените площи в района, а в средата на ХVІ в. техният дял достига 90 %. През този период в този район делът на т.нар. „черни” (държавни) земи, дадени на селяни за обработване под аренда, е намалял от около 30 % на 1 % ⁴ (т.е. и тези землени площи са отнети и дадени на дворяните).

В централните райони на старомосковската руска дър-жава повечето земи останали във владение на имащите пра-во да ги наследяват светски и църковни феодали. В средата на ХVІ в. само православните християнски манастири са притежавали около една трета от частната земя в страната (например манастирът Троице-Сергиев имал имения в над 30 околии).

В северните руски райони край Бяло море, Онежското езеро, р. Мезен, р. Печора и т.н. (които по онова време пред-ставлявали половината територия на Русия) не е имало част-но светско и църковно земевладение. В тях земята била дър-жавна и общинска и се обработвала от индивидуални стопа-ни срещу ежегодно плащане на данъци и натурална рента (главно селскостопански продукти).

Така сложилата се структура на руската поземлена соб-ственост показва, че в северозападните райони, които са по-близко до страни от Западна Европа са преобладавали инди-видуалните селски стопанства. В Източна и Централна Русия, където почвено-климатичните условия за водене на стоково земеделие са сравнително по-благоприятни, е господствало крупното болярско и дворянско (помещическо) земевладение.

През ХVІ в. в Русия се формирали две феодални гру-пи. Едната включвала едрите феодали (князе, боляри, манас-тири), а другата – средния слой феодали (имащи право на собственост върху земята) и помещици, които можели само да я ползват. Едните и другите се приспособявали към раз-ширяващите се стоково-парични отношения, като претенди-рали вместо натурална рента селяните да им правят парични рентни плащания за ползваната феодална земя. За да постиг-нат това болярите и помещиците (от дворянски произход) отнемали земи, ползвани от селяните и ги заставяли по-дълго да работят ангария (барщина) върху наследствените и дворянските земи. Селяните се задължавали първо да орат господарските земи, а след това да се трудят на ползваните от тях сравнително малки (100–200 дка) нископлодородни и нискодобивни парцели.

Т
61. Аграрна политика

ака с превръщането на придворните слуги и охрани-тели в дворяни (помещици) се подкопавали устоите на сел-ските общини и на индивидуалното селско стопанство. Ог-ромни маси от селското население в Русия оставали без парче земя и били принуждавани да стават ратаи и роби на зе-мевладелците. Под натиска на помещиците и другите средни земевладелци били приети закони за закрепостяване на рабо-тещите в техните стопанства безимотни селяни. В Съдебни-ците (Судебники), включително и на този приет (1550 г.) при царуването (1547–1584 г.) на деспотичния руски цар Иван ІV (получил прякора „Иван Грозни”), било записано, че селя-нинът може да преминава от едно селско имение в друго само 14 дни преди и след есенния Юрьев ден (Димитровден).

Докато болярите били на власт масово разграбвали държавни и дворцови земи. Това правели и църковните отци и монаси, които при придобиването на земи разкривали ис-тината, че написаните от Мойсей и допълнени от Исус Хрис-тос „божии заповеди” („не кради”, „не убивай” и т.н.) се отнасят само за робите и безнаказано се нарушават от богаташи и господари.

След коронясването на младия цар Иван Грозни (1530–1584 г.) в Русия открито се прилагала политика на ограничаване и ликвидация на болярското земевладе-ние. Правителството толерирало и оземлявало дворяните (по-мещиците) и търговците. Това засягало интересите на боля-рите, които всячески (включително чрез държавна измяна и заговори срещу правителството) се мъчели да запазят своите богатства, привилегии и мястото на първенци в държавата. Главно по тези причини през 60-те години на ХVІ в. много от тях били избити, а наследствените им земи и имоти били конфискувани.

За разправа с болярската опозиция и за нейното пълно ликвидиране през 1564 г. цар Иван Грозни въвел нов ред на държавно управление, наречено „опричнина”. Към това сил-но централизирано дворцово и наказателно ведомство била прикрепена „опричнинска войска”, наброяваща 1000 войници.

Опричниците имали отделна хазна и се разпореждали предимно с княжеско-болярското земевладение. Изпадна-лите в немилост боляри били изселвани и лишавани от сво-ите родови феодални земи и имения. Онези от тях, които проявявали лоялност към царя и самодържавието, можели да предоставят земите си на опричниците и да се запишат в местните държавни служби за получаване на нови земи. Иззетите от болярите огромни землени площи се предавали в собственост на опричниците („опричные служилые люди”).

Под натиска на укрепилите се в държавната власт по-мещици (дворяни) било ограничено и църковното земевла-дение.

Както е известно, при това земевладение се води ек-стензивно и нерентабилно земеделие. Извършва се безми-лостна експлоатация на трудещите се селяни. Църковната и манастирската земя се използва главно за изхранване на пос-тоянно нарастващия състав на партията на християнските попове и монаси, за парични приходи и строителство на църкви, манастири и параклиси и за духовно покоряване на безпросветните и нещастните хора. Тази земя не може да служи като основно средство за задоволяване на потребнос-тите на цялото общество от хранителни и нехранителни продукти.

Още при царуването на Иван Грозни в Русия е свикан църковен събор (1580 г.), на който били приети решения за ограничаване на размерите на църковните и манастирските земи и за данъчно облагане на онези от тях, които са наслед-ствени. Няколко години по-късно са премахнати данъчните привилегии на църквите и манастирите.

При управлението (1762–1796 г.) на императрица Ека-терина ІІ през 1764 г. е ликвидирано манастирското земевла-дение. Работилите на манастирските земи милиони земедел-ски труженици станали съставна част на „държавните селя-ни”. До статута на тази селска категория се приближили и дворцовите, помещическите селяни. Тогава държавните се-ляни представлявали около 40 % от руското селячество. Обикновено срещу ползваната държавна земя те плащали на държавата паричен данък.

По онова време почти цялата държавна власт в Русия вече се държала от дворяните. Императрицата им раздала допълнително около 850 хил. „държавни” и „дворцови” кре-постни селяни.

При хилядолетния феодален социално-икономически строй в Русия най-мъчителен и многострадален е бил животът на руските крепостни селяни. Както се отбеляза, това са селски труженици, закрепостени към земята на даден едър земевладелец – феодал, който имал неограничена власт над тях. Положението им се влошило най-много, след като държавната власт е била овладяна от феодалната фракция на дворяните, помещиците. Още при царуването на Иван Гроз-ни е прието решение (1581 г.) да бъде прекратено премина-ването на крепостните селяни от едно феодално имение в друго и да се отмени „Юрьев ден”. В страната е създадена специална организация за издирване на избягали селяни. За-ловените бегълци били връщани на съответните помещици заедно с техните жени, деца и имущество.

Към края на ХVІІ в. се очертало и разпределението на крепостните селяни съобразно със земевладението на от-делните фракции на феодалната класа. По сведение на дър-жавни преписи от 1678 г. към болярите и дворяните били прикрепени 68 % от крепостните селяни, към църквата и ма-настирите – 20 %, към дворцовите владения – 12 %. В трите категории стопанства работили около 80 % от селските жи-тели на страната. Делът на „държавните” и „ясашные” селя-ни от Севера, Сибир и Поволожието възлизал на под 20 % ⁵.

Помещиците извличали основните си доходи, главно като задължавали крепостните селяни да обработват поме-щическата земя безплатно (ангария). В южните черноземни райони те били принуждавани да работят на господарските земи 2–4 дни в седмицата. Наред с ангарията в нечерно-земните централни райони на страната селяните плащали на помещиците и рента, включително в пари. Навсякъде из страната селяните, владеещи земи били длъжни да изпъл-няват не само трудови повинности спрямо феодалите, но и да плащат на държавата данъци (в по-малки размери от тези, които плащали държавните селяни).

Към средата на ХVІІІ в. (при царуването на дъщерята на цар Петър І – Елизавета) крепостните селяни не били признавани за поданици на държавата. Тяхната съдба била изцяло предадена в ръцете на господарите – помещици. През 1747 г. на помещиците било разрешено да продават селяни – „новобранци”, а през 1760 г. да изпращат крепостници за заселване в Сибир.

Няколко години по-късно (след възцаряването на Екатерина ІІ на руския престол) помещиците получили и право да изпращат своите селяни на каторга. Под заплаха за жестоки наказания на крепостниците било забранено да се оплакват от господарите.

Робското отношение към крепостните селяни достига своя апогей по времето на тридесетгодишното царуване (1825–1855 г.) на руския цар Николай І. През този период продължавала експлоатацията на селяните, зверските им измъчвания и издевателствата над техните „души”, включи-телно от т.нар.енатае земите и на так така феодална, „наследствена полиция”.

Година след встъпването (1855 г.) на царския престол цар Александър ІІ (освободител на българите от турско робство) се срещнал с московските дворяни и им заявил, че е по-добре крепостните селяни да бъдат освободени „отгоре”, отколкото да се чака, когато те започнат сами да се освобож-дават „отдолу”. През 1861 г. той подписал два документа „Положения за селяните, излезли от крепостна зависимост”; „Манифест за отмяна на крепостното право”), с които се да-вали известни правни селски свободи. Селяните получавали право да имат недвижимо имущество, да се занимават с търговско-промишлена дейност, да водят съдебни дела.

Помещиците оставали собственици на своите земи и икономически господари в обществото. Те се лишавали само от правото да продават и подаряват селяни, а също и да се месят в семейните им дела (включително и от правото на първа брачна нощ).

Селяните били оземлявани с помещически землени участъци, които изплащали около половин век на държавата и помещиците на четворно по-висока цена. „Откупните плащания” били в пари, натура и труд. Една част от откупа (около 80 %) се изплащал с високи лихви на държавата, тъй като правителството платило в брой на помещиците по-го-лямата част от сумата, определена за земята на предоста-вените на селяните помещически земи. Останалата част от този откуп, селяните изплащали на помещиците десетилетия наред с арендни плащания и ангария.

„Откупните плащания” били отменени от руския царизъм едва през ХХ в., по време на първата в човешката история буржоазно-демократична революция (1905–1907 г.). Междувременно „разкрепостените” селяни били отново заробени чрез високи рентни плащания, „отработвания” на по-мещическа земя, натоварване с високолихвени финансови задължения към държавата.

Многовековната тирания на царското самодържавие в Русия среща силен отпор едва при работническо-селската революция (1905–1907 г.). През 1906 г. царската камарила назначава за премиер П. А. Столыпин, който реализира мерки за развитие на капитализма в руските села и за по-нататъшно социално разслояване на селското население. Ръководеното от него правителство започнало да прилага политика на създаване на едри семейни фермерски стопанства главно чрез ликвидация на общинската поземлена собственост. Главна насока на тази политика (наричана още „столыпинские реформы”) е да се създават предпоставки за развитие на капитализма в руските села, като се изземват общински земи и се раздават на едри фермери, „кулаци”.

За целта през 1906 г.бил издаден правителствен указ, разрешаващ на селяните да излизат от общините, да полу-чават общински земи и да ги превръщат в лична собственост. Правителството осигурявало данъчни и други облекчения на селяните, напуснали общините. Посредством тази политика в руските села била формирана кулашка прослойка, чиито пред-ставители потискали огромната маса от бедни и средни селя-ни и съдействали за укрепване на разклатения от революцията монархически режим. Кулаците станали и основният класов съюзник на помещиците, които се опасявали, че при евентуална победа на революционния пролетариат ще загубят големите си поземлени владения.

Векове наред общините в Русия са символизирали колективния дух на руското общество. Способствали са за изграждане на богатата душевност и толерантност на руския народ. По време и след затихването на въпросната работни-ческо-селска революция царската власт е водила политика на ликвидация на общините. Реализирала е мерки за разру-шаване на общинската система на стопанисване на земята и на угнетяване на селяните – общинници (вероятно и заради участието им в революцията).

Тази политика активно се прилага след 1910 г., когато посоченият указ е утвърден от руската Дума (Парламента). В изпълнение на указа специално били създадени въоръжени групи и земеустройствени комисии раздавали на кулаците плодородни общински земи. Бедните селяни веднага продавали предоставяните им малки парцели от общинските земи, понеже нямали с какво да ги обработват.

Земеустройствените комисии раздавали на помещици-те големи и комасирани масиви общински земи, които се откроявали сред разпръснатите дребни поземлени парцели на бедните и средните земевладелци. Собствениците на големите поземлени участъци можели да се заселват на тях и да формират ферми по подобие на тези в Западна Европа.

Още през 1881 г. големият икономист Карл Маркс е предвидил гибелта на руските селски общини. В черно-вите (три на брой) на изпратено до руската социалистка Вера Засулич писмо, той стига до заключението, че в Русия може да се очаква промяна на начина на експлоатация на народни-те маси, като се „унищожи общинската собственост” и земя-та се даде на „състоятелното малцинство от селяните”, формиращи „средна селска класа, а грамадното мнозинство да бъде превърнато просто в пролетарии” ⁶.

Тези чернови и самото писмо са написани в отговор на въпросната руска гражданка, която през февруари 1881 г. писмено помолила К.Маркс да изрази мнението си за бъдещата съдба на руската селска община. Този въпрос възникнал след като руските социалисти прочели неговата класическа книга „Капиталът”, където е доказано, че дребната частна собственост се превръща в капиталистическа, т.е. основана на експлоатацията на чужд човешки труд частна собственост, а развитието на последната неминуемо води към нейното обобществяване – коопериране и одържавяване. При такъв закономерен, естествен ход на общественото развитие основателно възниква въпросът дали може да бъде избягнато разграбването на общата общинска земя и нейното превръщане в частна капиталистическа собственост, като се има предвид че „физическата конфигурация на руските земи” благоприятства тяхната машинна и колективна обработка. Отговорът е бил, че руската община е „опорна точка на социалното възраждане на Русия”, но нейното съществуване в капиталистически условия „е застрашено от един заговор на мощни интереси”.

Столипиновата поземлена политика включвала и при-нудително заселване на обезземлените селяни в Сибир и по покрайнините на руската държава (Средна Азия, Кавказ и т.н.). За периода 1906–1910 г. са преселени над 2,5 млн. ду-ши. Близо една трета от тях успели да се върнат в родните места, други се присъединили към просяците и скитниците, а трети се разболели и измрели.

Царските власти обвързвали преселническата с нацио-налистическата политика. В Казахстан, Средна Азия и Забай-калието се изземвали най-плодородните и удобни земи на местните жители и се предавали на преселили се кулаци. Вследствие на това в местното население се трупала ненавист към рус-ките преселници и великоруския колониализъм и шовинизъм.

Трудещите се селяни оказвали съпротива на столипи-новата политика. За това може да се съди и по факта, че в страната е имало общо 9,5 млн. селяни, работещи по закони-те на общината, но от тях само 2,5 млн. са успели да придо-бият собственост върху общински земи.

През периода 1907–1910 г. ежегодно са избухвали по няколко хиляди селски бунтове. Нощно време били подпал-вани и изгаряни помещически и кулашки имения. Населе-нието в страната масово гладувало (особено след сушавата и нискодобивна 1911 г.). Тогава основна храна на руските жители станала чорбата от лобода (вид плевел, който не пасат говедата) и се появила епидемия от тиф.

Всичко това било нагледно доказателство за фалита на Столипиновата поземлена политика. Селяните продължа-вали да се борят за разделяне на помещическите земи и за запазване на общинското земевладение. В руската Дума пред-ставителите на буржоазната конституционно-демократичес-ка партия в Русия (кадетите) продължавали да призовават за по-нататъшно отчуждаване на част от помещическата земя и за нейното откупване от селяните. Селските депутати се обя-вявали за национализация на земята и за нейното безплатно раздаване на селяните.

Преди включването (лятото на 1914 г.) на Русия в Пър-вата световна война (1914–1919 г) е постигнат известен растеж на селскостопанското производство. През 1912 г. руският ек-спорт на зърно достигнал над 15 млн. тона. Това се дължало главно на обстоятелството, че селяните престанали да плащат на държавата откупни плащания, а в повечето кулашки имения се внедрявали усъвършенствани земеделски оръдия и инвен-тар (Столипин залагал на „здравите и силни селяни”). След военната мобилизация и избиването на няколко милиона руски селяни във войната селското стопанство в Русия е доведено до пълна разруха и настъпва повсеместен глад. Под лозунгите за „хляб” и „мир” през 1917 г. в руската държава са извършени две революции – буржоазна, капиталистическа (февруари) и пролетарска, социалистическа (ноември).

П
62. Аграрна политика

осредством февруарската революция в Русия е сло-жен край на многовековния царски деспотизъм и е устано-вена републиканска форма на управление на държавата. Начело на буржоазното правителство е избран Александър Керенски, при чието кратковременно министерстване е бил заточен (през лятото на 1917 г.) руският цар Николай ІІ.