Проф д. ик н. Ангел Димов– председател на Социалистическа партия Български път за политиката на реабилитация на кобургите в българия



Дата26.06.2016
өлшемі133.67 Kb.
Проф. д.ик.н. Ангел Димов– председател

на Социалистическа партия Български път


ЗА ПОЛИТИКАТА НА РЕАБИЛИТАЦИЯ НА

КОБУРГИТЕ В БЪЛГАРИЯ

(Слово, произнесено на състоялото се на

10 февруари 2011 г. в Софийската сграда на

Научно-техническите съюзи, ул. Раковска 108

обсъждане на книгата Българските „царски имоти”

на проф. д..ик.н. Ангел Димов ).
Уважаеми гости, колеги и приятели,

През последните двадесет години в България се извършиха множество вредни и унизителни за българската нация политически и углавни престъпления.

Към тях се отнасят :

Първо, „триумфалната” реабилитация на бившия български цар Симеон Сакскобургготски, чийто лични и имуществени права и титли са отнети със закон, одобрен на състоялото се на 8 септември 1946 г. допитване до народа;

Второ, фалшификациите на нотариални актове и на други документи от Симеон Сакскобургготски, който преди това декларираше, че след като бъде избран за български министър-председател ще проявява „почтеност във всичко” и ще налага „нов морал в политиката”;

Трето, присвояването от бившия български цар Симеон Сакскобургготски (в качеството му на министър-председател) на скъпи и политически важни държавни имоти - дворци, резиденции, имения, земи и гори (наричани „царски имоти”).

Извършителите на тези престъпления (главно бившия български цар, негови чуждестранни покровители и местни

протежета) прилагат политика на пълзяща реабилитация на Кобургготската династия. Те не признават състоялия се на 8 септември 1946 г. у нас всенароден референдум, по силата на който е премахната монархията и е провъзгласена Народната република.

Учредена е партия, на името на Цар Симеон Втори и се формират „граждански организации” и екипи, които водят кампания за оправдаване на извършеното от Кобургите присвояване на държавни имоти. В интернет страницата www kingsimeon.bg високомерно се употребява титлата „Негово величество Цар Симеон Втори”. Регулярно се издават луксозни книги за възхваляване на царувалата у нас Кобургска династия. А напоследък се подготвя общественото мнение за принасяне на костите на Фердинанд от гр. Кобург в Пловдив.

Неотдавна в списание „Hello” бе публикувано интервю с един от синовете на Симеон Сакскобургготски – Кирил, който е представен с титлата „княз Кирил Преславски ” и нарочно е изтъкнато, че в неговите „вени тече царска кръв”.

Дворецът „Царска Бистрица” е преименуван на „Лятна резиденция на нейно величество принцеса Калина и на сина й Хасан-Симеон”.

Съвременните наши царедворци тиражират лъжата, че през периода 1944-1947 г. българското отечественофронтовско, коалиционно правителство (което те тенденционно наричат комунистическо) е извършило „конфискация”, „национализация” на ползваните от Кобургското семейство държавни имоти. Втълпяват на младите поколения българи, че тези имоти не са заграбени от министър-председателя Симеон Сакскобургготски, а са „реституирани”.

Понятието „реституция” означава връщане на старото правно положение. Тъй като „царските имоти” винаги са били държавна собственост, „връщането” им на Симеон Сакскобургготски е явна кражба от държавата.

Обикновено тази кражба се оправдава с два документа, които не дават правно основание за въвеждане на Кобургите в частно владение на държавните „царски имоти”.

Първият е приетият през 1992 г. закон за възстановяване на собствеността върху одържавени недвижими имоти на български граждани;

Вторият е „декларативното” решение (от 4 юни 1998 г.) на Конституционния съд, установяващо противоконституционност (спрямо действащата Конституция) в приетия на 31 декември 1947 г. „Закон за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите царе Фердинанд и Борис и на техните наследници”.

Криминалното присвояване на държавните „царски имоти” беше осъдено в печата от утвърдени и уважавани български юристи, като проф. Александър Джеров, проф. Владимир Петров, Атанас Железчев, Александър Караминков, Любомир Денев и други. Тези наши интелектуалци и патриоти спомогнаха правилно да се ориентираме в аферата с „царските имоти”.

В представената книга (Българските „царски имоти”) са разкрити главните политически и правни аспекти на казуса с „царските имоти”. Посочени са ефикасни механизми за успешното му решаване в интерес на българската нация и държава.

Позволете да се спра накратко на някои от направените в нея изводи. Тези изводи са резултат на обстойни анализи на много исторически и политически събития и факти.



Първият извод е, че решаването на казуса с „царските имоти” би трябвало да почива на състоялото се на 8 септември 1946 г. допитване до народа за премахване на монархията и провъзгласяване на Народна република. По време на това допитване е одобрен закон, в чийто чл. 1 е записано, че „ХХVІ –то обикновено Народно събрание предлага да се премахне монархичната форма на управление и България да се обяви за Народна Република, като Цар Симеон ІІ и Сакс-Кобург-Готската династия се лишават безвъзвратно от всички лични и имуществени права, приемущества и титли, свързани с българския престол” .

Очевидно одобрените от народа (чрез пряко и тайно гласуване) два акта (премахване на монархията и лишаване на бившия български цар от всички лични и имуществени права) са взаимно зависими и са извършени едновременно. Но Симеон Сакскобургготски ги заобикаля стъпка по стъпка, присвоявайки най-напред държавни имоти.

Прави впечатление, че в десетките публикации, посветени на „царските имоти” почти не се споменава за закона, одобрен през 1946 г. на всенароден референдум. Само някои коментатори мимоходом отбелязват съществуването на това демократично историческо събитие, но с измислицата, че то е проведено под окупация на съветски войски .

Резултатите от референдума (1946 г.), а именно: провъзгласяване на Народната република и лишаване на Симеон Сакскобугготски от имуществените му права, привилегии и титли са признати официално от всички тогавашни партии (земеделски, комунистическа, звенарска, демократическа, радикална), както и от правителствата и наблюдателите на великите държави-победителки (СССР, САЩ, Англия) във Втората световна война(1941-1945 г.). Тези резултати, включително отнетото право на бившия български цар да притежава имоти в нашата страна, могат законосъобразно да бъдат променени само чрез провеждане на ново допитване до народа.

По време на над половин вековното царуване на българските царе Фердинанд и Борис Трети са извършени престъпления, за които няма давност. В нашето отечество са организирани (от двореца) кървави военно-фашистки преврати, а българската държава е въвличана в редица войни (в т.ч. на страната на Хитлеристка Германия), вследствие на които са избити над 400 хил. наши сънародници и над 11 хил. евреи, загубени са големи български територии, включително излаза на Бяло море.

За тези престъпления в редица местни закони и международни договори (като Ньойския 1919 г. и Парижкия - 1946 г.) е записано, че въпросните царе трябва да бъдат сурово наказани, а българските правителства да конфискуват техните и на наследниците им имоти. Прилаганата след 1997 г. у нас политика на тиха и пълзяща реабилитация на Симеон Сакскобургготски е престъпна и сигурно ще доведе до нови човешки жертви.

Заграбването на държавните „царски имоти” (под формата на „реституция”) от бившия български цар е брутално нарушение на действащата Конституция на Република България. В нейният чл.1, ал.3 пише, че „никоя част от народа, политическа партия или друга организация, държавна институция или отделна личност неможе да си присвоява осъществяването на народния суверенитет” (в случая да се поставя над закона, одобрен на състоялия се на 8 септември 1946 г. у нас референдум).

Преди да посоча втория важен извод в книгата бих желал да кажа няколко думи за приетия на 31 декември 1947 г. „Закон за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите български царе Фердинанд и Борис и на техните наследници”. През 1998 г. този закон е обявен от Конституционния съд за противоконституционен, защото видите ли чрез него било извършено „одържавяване” на „царските имоти”, „принудително отнемане на частна собственост”, „конфискация”.

В случая Конституционният съд е приел (по поръчка) необосновано и противоконституционно решение, тъй като неговите правомощия са да тълкува само сега действащата Конституция на Република България. Този съд е превишил прерогативите си, като се е произнесъл за закон приет в съответствие с резултатите от състоялия се през 1946 г. Референдум и Димитровската Конституция на Народна република България. Неговото „декларативно” решение, се използва за оправдаване на престъпно завладените от Симеон Сакскобургготски държавни „царски имоти”. То сигурно ще се представя за справедлив правов документ и пред Страсбургския Европейски съд, който преди няколко години е уважил имотния иск на бившия крал на Гърция - Константин Втори и е осъдил гръцката държава да му плати десетки милиони евро.

Не бива да се забравя фактът, че законът „за обявяване държавна собственост” на „царските имоти” е приет близо месец, след гласуваната на 4 декември 1947 г. от Великото народно събрание Димитровска Конституция на Народна република България, в която е записано, че всички български гори са „държавна т.е. общонародна собственост”. Разглежданият закон не налага ново „одържавяване” на държавните „царски гори”, а обявява, съобщава държавната им принадлежност.

Пакостно е, че разглежданият закон по презумпция се приема за конфискационен и от юристи, които се застъпват за връщане (по съдебен ред) на „царските имоти” на държавата. Даже наскоро в публикувания на страниците на в. „Труд” (от 19 януари 2011 г.), кратък коментар на бившия конституционен съдия и доктор по право Пенчо Пенев на три места е повторено, че чрез посочения закон е извършена „конфискация” на „царските имоти”.

В същност разглежданият закон за обявяване държавна собственост на „царските имоти” нито е „противоконституционен” (от гледище на републиканските Конституции), нито е „конфискационен”. Конфискационни закони са:

- „Наредба-закон за привеждане в изпълнение на конфискациите, постановени от Народния съд” (приет на 30 април 1945 г);

- „Закон за национализация на частни промишлени и минни предприятия” (27 декември 1947 г.).

Тези закони са били приети преди Великото народно събрание да гласува (31 декември 1947 г.) Закона за обявяване държавна собственост „царските имоти”. В тях липсват клаузи за конфискация и национализация на „царските имоти”, които са били считани за собственост на държавното Интендантство (ако „царските имоти” са били частни, властите са щяли да конфискуват поне половината от тях, принадлежащи по наследство на брата на Цар Борис Трети - княз Кирил, който е бил регент и осъден на смърт от Народния съд).

Авторите на посочените конфискационни закони са били високо образовани личности. Те са знаели що е „конфискация” и „национализация” и са поставили тези понятия в заглавията на съответните закони.

Това проличава и от мотивите за приемане на „Закона за обявяване държавна собственост имотите на семействата на бившите български царе Фердинанд и Борис и на техните наследници”. Докладвалият ги в парламента тогавашен министър на финансите проф. Иван Стефанов (впоследствие директор на Икономическия институт на БАН) е изтъкнал, че главната цел на този закон е „да се установи справедливостта, като се възвърнат” държавните „царски имоти” на Народната република (забележете, като се възвърнат, а не като се „конфискуват”).

Законът за обявяване държавна собственост на „царските имоти” е бил приет в изпълнение на народната воля за смяна на монархическия обществен строй и за отнемане на намиращите се у нас имоти (ползвани, закупени, дарени, заграбени и т.н.) от Кобургските семейства. Този закон е гласуван и по директива на правителствата на антихитлеристките държави (СССР САЩ и Англия), които изисквали от местните власти да наложат на царувалите у нас Кобурги най-сурови наказания (заради прилаганата от тях военолюбива пронацистка политика, довела до смъртта на десетки милиони невинни хора), включително конфискация на личното им движимо и недвижимо имущество.

Разглежданият закон от 1947 г. е приет година и половина след направения (с участието на царски интендантски служители) „Опис” на ползваните от Кобургготското семейство движими и недвижими имоти. Този опис е съставен (по заповед на премиера на коалиционното правителство в българското царство Кимон Георгиев) още през лятото на 1946 г. във връзка със състоялия се тогава референдум за премахване на монархията.

Според въпросния опис едни от „царските имоти” се водили на името на „Интендантството на цивилната листа на Негово Величество Царя”, а други – на общини или на държавата, като цяло. Но след референдума (от 1946 г.) тези подробности са загубили значение, понеже народа пряко е гласувал за лишаване на Симеон Сакскобургготски от всички имуществени права на българска територия. Освен това до приемането на закона (31 декември 1947 г.) „царските имоти” били вече придадени за ползване на различни организации – правителствени, профсъюзни, научни, писателски, музейни. Членовете на царското семейство (овдовялата царица Йоана и децата й Симеон и Мария-Луиза) по свое желание са напуснали България и се преселили в Египет.



Вторият основен извод в книгата е, че „царските имоти” винаги са били собственост на държавата. Дори и издадените по искане на цар Борис Трети нотариални актове за собственост на въпросните имоти с малки изключения са на името на държавното Интендантство. Доказателство за това са множество факти.

Първо, царувалият около три десетилетия у нас цар Фердинанд не е имал документи за собственост върху държавните „царски имоти. Макар, че в общи линии тези имоти (дворци, резиденции, ловни хижи и т.н.) са построени още в началото на ХХ век, т.е. преди водените от него три войни и принудителната му абдикация (1918 г.) от българския царски престол. Причината за това е, че той не можел да издаде на свое име нотариални актове за собственост върху построените и издържаните от държавата „царски имоти”. Съгласно чл. 51 на Търновската конституция с въпросните имоти „немогат да се ползват (в смисъл да се разпореждат) „нито княза, нито неговите роднини” (Фердинанд сигурно си е давал сметка, че при нарушаване на този конституционен член е щял да бъде атакуван от лидерите и милионите членове на тогавашната републиканска партия БЗНС).

Второ, едва след 1928 г. синът на Фердинанд – цар Борис Трети започнал да вади нотариални актове за собственост на ползваните от Кобургите държавни имоти. Тогава той вече е успял да запази и укрепи разклатеният му царски престол посредством извършения през 1923 г. деветоюнски военен преврат и последвалия го жесток терор в т.ч. избиване на хиляди българи, включително великия български държавник Александър Стамболийски и поетите Гео Милев и Сергей Румянцев.

Цар Борис Трети се стремял тайно да присвои държавните имоти, като заповядвал нотариалните актове за собственост да се издават на името на държавното Интендантство. Вероятно е смятал след време да стане едноличен собственик на всички „царски имоти” по давностно владение от неговото семейство.

Понеже почти всички нотариални актове за собственост върху „царските имоти” са издадени на името на Интендантството, съвременните царедворци се мъчат да скрият от обществеността, че Интендантската служба е била съставна част на дворцовата администрация. Напъват се да я изкарат частна царска фирма, която е строила и поддържала въпросните имоти с част от бюджетните пари, които са отпускани на цар Борис Трети по перото, наричано „цивилна листа”.

В книгата това голословно твърдение е оборено с много факти и архивни доказателства. Сред тях е и изготвената през 1920 г. от самото Интендантство схема за организационната структура на царската дворцова администрация (с.27). В тази схема Интендантството е административно звено, което се занимавало с обслужването на царското семейство (счетоводство, снабдяване, строителство на дворцови обекти).

Автентични архивни документи показват, че за строителството и поддържането на царските дворци и пътища, Интендантството е харчело пари от държавния бюджет, от Министерството на обществените сгради (след 1920 г. преименувано на министерство на „държавните имоти”), на министерството на финансите, на образованието и други.

Доказано е, че по онова време е било невъзможно „царските имоти” да бъдат построени с пари, отпускани от държавния бюджет по перата „цивилна листа” и „апанаж” (за издръжка на членовете на царското семейство). Посочени са архивни документи, които показват, че годишните суми, изразходвани само за поддържане на посроените дворци са били по-големи от тези, които са предоставяни от държавния бюджет на Царя по перата „цивилна листа” и „апанаж”.

Например през периода 1890-1906 г., (когато почти са били построени големите царски дворци) субсидията по цивилната листа на княз Фердинанд е била около 900 хил. лева. По онова време в София само за изграждането на къщата на известния държавник Григор Начович били изразходвани около 300 хил. лева. Освен това Цар Фердинанд е пропилявал в чужбина (където е прекарвал по 5-6 месеца годишно) значителна част от държавните пари, които е получавал по линия на „цивилната листа”. В писмо до министър-председателя Александър Малинов (1908-1911 г.) началника на тайния царски кабинет Добрович е писал, че с парите, предоставяни на Цар Фердинанд по бюджетното перо цивилна листа (вече достигнали ежегодно по около 3 млн лев) „няма възможност да се посрещат даже и обикновените разходи”.

Трето, през далечната 1928 г. цар Борис Трети се опитал без много шум да издаде на името на „Интендантството на цивилната листа на Негово Величество Царя” на българите нотариален акт за собственост върху двореца „Врана”. Царските адвокати изтъквали, че това Интендантство има законно основание да придобие имота „по давностно владение”, тъй като го е стопанисвало в продължение на двадесет години. За целта бил ангажиран нотариуса от Софийския окръжен съд Тодор Капитанов, който на дванадесети септември 1928 г. под №159 изготвил проект на съответния нотариален акт. Но в този акт (заверен от секретар на Софийския градски съд), липсва подписа на нотариуса. Изглежда той е отказал да участва в царската далавера и след два дни (на четиринадесети септември 1928 г.) под същия № 159 е издал нотариален акт за собственост върху пет декара земя на Минчо Стоичков Грозданов от с. Обрадовци Софийска околия. На базата на неподписания и фактически нищожен нотариален акт, съвременен сервилен нотариус е издал нов, чрез който бившия министър-председател Симеон Сакскобургготски е присвоил от държавата двореца „Врана”.

Тази документна измама в големи размери е разкрита и направена достояние на обществото от адвокат Атанас Железчев. С нейното изкарване наяве, той е извършил добро (от нравствена и политическа гледна точка) дело, което тепърва ще получава народно признание.

Впрочем в книгата е посочено, че през Втората световна война, бомби са сринали до основи централната сграда на двореца „Врана”. Няколко години по-късно социалистическата държава с народни пари е възстановила въпросната сграда в първоначалния й вид. Тогава Симеон Сакскобургготски е бил малко момче, но сигурно е запомнил тези факти. С идването си (2001 г.) в България, той се настани в обновения от държавата дворец „Врана” и чрез злоупотреба с държавна власт и фалшификации се опитва да стане негов едноличен собственик.

Междувременно хиляди български собственици на бомбардирани и разрушени жилища са останали без покрив по вина на бащата на Симеон – цар Борис Трети, който в угода на германските нацисти е обявил „символична” война на САЩ и Англия. Тези пострадали собственици били принудени години наред да работят и да понасят несгоди, докато си построят нови жилищни сгради.

Мнозинството от нашия народ с нетърпение очаква връщането на присвоените от Симеон Сакскобургготски държавни имоти на държавата. Нашата задачата е да отговорим на тези очаквания, като посочим как да стане това по най-бърз и законосъобразен начин. Инициаторите за свикване на днешното събрание предлагат проект за писмо, в което се настоява заплетения имотен казус да бъде решен от Правителството и Конституционния съд на Република България. Министерският съвет да отмени взетите от правителствения кабинет на Симеон Сакскобурготски решения за „връщане” на отделните „царски имоти”, а Конституционния съд да даде тълкование на правната сила на приетото през 1998 г. конституционно решение, в което се установява противоконституционност на прословутия закон (от 1947 г.), обявяващ държавния характер на собствеността върху имотите, стопанисвани от Кобургските семейства.

Предлагам Ви измежду присъстващите на събранието колеги да изберем юристи, представители на държавни институции, адвокатски кантори и други, които заедно с членовете на инициативния комитет да отчетат направените в изказванията бележки и предложения и да съставят обща позиция за връщане на „царските имоти” на държавата. Това да бъде постоянно действащ комитет (с говорител), до окончателното решаване на този политически казус.



Благодаря Ви за вниманието.
.








Достарыңызбен бөлісу:




©dereksiz.org 2020
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет