Пурпурна есен – I част

Разтриваше измръзналите си ходила край огъня, а кучетата се бяха свили край него, гледайки го предано в очите. Дали го обичаха, защото ги хранеше или той самия ги хранеше за да го обичат? Пропъди мисълта от главата си, любовта и храната нямаха нищо общо. Сгуши се в мечата кожа и миг преди да заспи му хрумна, че някой някога беше казал "любовта е храна за душата". Имаха ли тогава кучетата душа?

Замени кучешкият впряг за кон и малко пари, остави само две от кучетата си да го придружават. После обърна поглед на юг, към Селения.

Събранието на Лордовете мина почти скучно, всички бяха наясно с избора, затова и задължителните спорове бяха вяли и безинтересни. Херцог Естора се закле във вярност към престола и Селения, принцеса Деа прие клетвата му и с това официалната част приключи. В последвалата суматоха Върховният жрец Врод се приближи незабелязано до барон Блитцен и промърмори:

– Ще имаме проблем със Сетий. Едно местно парвеню – онзи търговец Терем Харт – е убедил Естора да го постави под засилена охрана, не можем да се доберем лесно до затворника.

Блитцен кимна, че е разбрал и после се изгуби в тълпата.

Няколко дни по–късно Врод посети новоизбрания регент в кабинета му. Двамата посветиха известно време на взаимни любезности, а после преминаха към същината на разговора:

– Поговорих с някои от пограничните владетели – започна Естора, – изглежда, че са склонни да се откажат от престъпните си занимания, ако бъдат овъзмездени подобаващо...

На лицето на Върховния жрец се изписа искрено съжаление:

– С прискърбие трябва да заявя, че ще се наложи да се откажа от плановете си за ъъъ превъзпитание на някои от тукашните благородници... Виждате ли, напоследък настъпиха трудни времена за Халидовите храмове и се боя, че паричните потоци, които се вливаха в тях, попресъхнаха... А и наскоро получих прозрение, че би трябвало Халидовите свещеници да се заемат с душевните дела, нежели да се бъркат в мирските такива...

– Не разбирам накъде биете, Върховни – усмихна се непринудено херцога.

– Амии... бих искал да се заема отблизо с душевния мир на принцеса Деа... като неин наставник и учител... вярвам, че няма да имате нищо против скромната ми молба...

Внезапна сянка помрачи лицето на регента.

– Ясно... Е, рано или късно сам щяхте да научите... Проблемът е, че принцеса Деа изчезна...

– Изчезнала?! – подскочи от стола си Врод. – Пак ли?

– Боя се, че да – измъчено въздъхна Естора.

Умът на Върховния жрец бясно запрепуска за да осмисли новата ситуация. След известен размисъл той промълви:

– Ще ми позволите ли да предложа помощта си за решаването на този неприятен проблем?

– Всяка помощ е добре дошла – отговори херцогът, видимо обнадежден.

– Предлагам... предлагам на първо време да потулим изчезването на принцесата. Знаете, тя не се чувства добре, по цял ден стои в покоите си и никой не я вижда... ще спечелим две–три седмици...

Естора кимна в знак на съгласие. Врод продължи:

– Друго – не можем да рискуваме с процес срещу Сетий точно сега, ще трябва да го отложим за след намирането на принцесата. Все пак тя задължително трябва да присъства на процеса.

Херцогът отново се съгласи.

– И ако позволите, нека ние се заемем с издирването на Деа, понякога методите на Халид са изненадващо ефикасни.

Естора се замисли за миг и рече:

– Добре, ще имате достъп до двореца, но само ще помагате, моите хора ще се погрижат да намерят принцесата.

Врод се усмихна:

– Разбрахме се.

По–късно същия ден един от Посветените влезе при Върховния жрец с малък списък.

– Проверихме всички от прислугата, които са постъпили или напуснали наскоро двореца. Открихме ги с едно изключение – и той погледна листа в ръката си, – някоя си Мари, прислужвала на принцесата, изчезнала заедно с нея.

– Добре – кимна Врод, – искам да намерите това момиче.

* * *

Внезапен повей на вятъра разлюля копринените завеси и довя гласа на сина му, някъде на двора се упражняваше с учителя си. Шри пристъпи към прозореца пряко волята си и коварният вятър хвърли шепа песъчинки в лицето му. Той неволно присви очи и погледът му се плъзна към пустинята. Чу мамещият й глас и се понесе като волна птица над дюните, под изгарящите лъчи на бялото слънце. Внезапно нещо го дръпна и той полетя надолу с прекършени криле, предчувствайки, очаквайки онзи фатален удар, който ще отнеме последния му дъх. И тогава, с изненадата на неочаквано прозрение, истината го зашлеви. Шри видя себе си оплетен в невидима паяжина от коварство, прикрито зад хитрост, забулена в лъжи, маскирани като полуистини, да го обвиват и задушават. А после отново чу гласа на сина си и спомените му полетяха към неговата жена, онази, чието име дори не искаше да си спомни, за да не събуди болката отново. Жената, която обичаше повече от собствения си живот, жената, която напусна живота и него самия, жената, която занесе една сутрин в пустинята и предаде на пясъците. И след това ден подир ден коленичеше на една и съща дюна, очаквайки, молейки се, докато сърцето му се превърна в същата изгорена и безжизнена пустиня. А сега се беше появила Мария и в изпепелената му душа се роди оазис, със вечнозелени палми, ромон на вода и песен на птици. Но дърветата раждаха отровните и болни плодове на подозрението... Внезапно някъде дълбоко в него се надигна пясъчна вихрушка и връхлетя оазиса, засипа кладенците, изтръгна палмите, погреба ги под дюните. А щом пясъкът се уталожи, той полетя отново... свободен...

– Шри? – разтревоженият глас на Арит го сепна. Пое си дълбоко въздух и се обърна.

– Трябва да изляза. Спешно. – без повече да я поглежда, той почти изтича до вратата и я затръшна зад гърба си, преди отново да е чул мамещия й глас или да е видял изкусителната й фигура.

– Господарю... – се чу несигурният глас на един от стражниците му. Шри разкърши рамене и за миг възвърна гордата си осанка.

– Никой да не излиза или влиза в тази стая. Никой освен мен. – слугите му се изпънаха като струни и застанаха на пост край вратата, познаваха суровия му нрав и затова винаги изпълняваха заръките му безпрекословно. Дервишът тръгна надолу по коридора и през рамо заповяда:

– Доведете ми слугинята Сара!

Щом тя се появи, той впи в нея пламтящия си поглед и каза:

– Искам да разбера къде сте ходили с господарката си последните дни!

– И защо да разказвам това? – дръзко попита слугинята. Шри се изуми от подобна наглост, но се сети че Сара вече не е негова робиня. Явно Мария умееше да влияе на хората около себе си, и то доста добре, заключи горчиво дервишът. Спомни си какво го учеше неговия учител навремето "ако се биеш с пума, бъди пума". Ако се бориш срещу коварство, използвай хитрост. Шри продължи със спокоен тон:

– Сара, знаеш, че господарката ти значи много за мен. Ценя я повече от всичкото си богатство. Но имам много врагове в този град, хора, които искат да ми навредят... Отвлекли са Мария и ми трябва твоята помощ да я намеря...

– Отвлечена?! – слугинята беше ужасена. – Но как? Кога?

– Тази сутрин е изчезнала от покоите си... Сара, моля те, спомни си всичко за последните дни, с най–малки подробности...

Тя го заля с объркан разказ за разходките им из Джендин, но Радхаканта успя да улови нишката, която му трябваше. Ашот. Магазин за платове. Шри нареди на слугите си да заключат Сара в една от стаите и сам тръгна с неколцина от верните си хора към младия търговец.

Ашот се оказа упорит и не искаше да говори. Дервишът поначало не обичаше мъченията и затова дълго и подробно му разказа какво се случва на човек заровен в пясъците – как пустинята изсмуква всяка капчица влага от тялото му, как пясъкът прониква в дробовете му и как човек сам накрая се превръща в дюна. След това му предложи заедно да наблюдават подобно превъплъщение като използват майката на Ашот като жертва. Кой знае защо езикът на младежа внезапно се развърза. Хората на Шри изведоха търговеца в покрития му паланкин и го заведоха в къщата на Радхаканта, а самият дервиш направи внезапна визита на лекаря Танви Гарт. Никой не разбра какво са си говорили двамата, но само след час лекарят заедно с двама свои помощници напусна Джендин през западната порта, препускайки сякаш гонен от хиляди демони.

Щом се прибра в дома си, дервишът взе табла със закуска и лично я внесе в стаята на Арит. Тя беше облечена и четеше книга, впи поглед в него и с леден глас рече:

– Какво означава всичко това? Дължиш ми обяснение.

Радхаканта остави подноса на една маса и отговори:

– Вярвам, че ти си само пионка в тази игра и ще помоля раджата да прояви снизхождение.

– За какво говориш? Ти нищо не разбираш!

– Така е, – съгласи се дервишът. – Всички ние сме пясък в ръцете на боговете, те знаят и разбират, те определят съдбата ни.

– И ако съдбата ми е да умра, ще ме убиеш ли... Шри?

Радхаканта сви рамене и понечи да излезе. На вратата се спря и я погледна в очите:

– Знаеш ли, ние всички сме обречени да убиваме това, което най–много обичаме.

Раджата го прие веднага и съсредоточено изслуша дългия му разказ. Дервишът не спести нищо – нито среднощните убийства, нито защо всъщност се е отказал от службата си. Когато свърши Самра дълго мълча, а накрая рече:

– Поставяш ме в неудобно положение, Шри... Действал си против закона и трябва да те накажа, но пък си го направил от вярност към мене... Хм, какво да те правя? А защо мислиш, че принц Ти'сейн стои зад всичко това?

– Не е ли очевидно? – отвърна разпалено Радхаканта. – Жената на първия му министър е замесена, значи самият му министър е подбудител и организатор, едва ли принцът е в неведение относно делата му...

– А как аз самият се оказах в неведение относно твоите дела? – пресече го раджата. – Вярвам, че принц Ти'сейн ще има логично обяснение относно всичко това... Кой би повярвал, подземна престъпна организация в Джендин, ръководена от Тиен'хара... А на всичко отгоре и халидови свещеници!

– Погрижих се вече за това – рече тихо Шри.

– Добреее – проточи Самра. – Къде е жената? В твоя палат? Върни се там и я дръж затворена, а аз ще помисля какво да правя с всичко това.

Терем скочи към Силиан и го подхвана, но един поглед му стигаше за да проумее, че вече никой не може да помогне на ковача. Извика силно името му, но човекът само потръпна и очите му се разшириха, поглъщайки сякаш цялата луна.

Едрият мъж изкрещя отново името на Силиан, но единственото, което постигна, беше, че събуди селото. Ковачницата беше в самия му край, но сякаш само след миг стаята се напълни с безчет хора – сънени, уплашени, викащи далеч по–силно от отчаяния Терем. Груби ръце отделиха търговеца от мъртвия, просветна светкавица пред очите му, когато някой го халоса и после светът изчезна...

Събуди се в късна утрин от крясъци, достатъчно силни, за да събудят и покойния ковач. Откри, че се намира вързан като пашкул и захвърлен насред засъхналата локва от кръвта на доскорошния му домакин... нямаше място по него, където да не го боли и пулсирането под лявата скула му подсказваше, че поне ден, два едното му око ще е отекло и почти затворено.

Крясъците бяха на някой много ядосан човек, някой, който отвори вратата с ритник, след което в зейналия, бял правоъгълник се появи моравото от гняв лице на Лу`ус Баргин:

– Здравейте, господин Харт! Предупредих ви, че не може да се има доверие на тези животни – той махна с ръка, отдръпвайки се от вратата, при което двама от стражите нахлуха с широки крачки в миришещото на смърт помещение и помогнаха на пленника да се изправи, чевръсто разрязвайки вървите му.

– Снощи се случи инцидент, бароне. Играхме приятелски двубой с ковача, а после.... оказа се, че парче от върха на моя меч е забито в една от пролуките на бронята му. Беше нещастен случай!

– Разбира се, че е било случайно, видях как се вдижи онзи младеж! Не бихте могли да го нараните нарочно, дори и да е бил срещу вас с голи ръце. И въобще – да не съм толкова тъп, че да повярвам на банда голтаци. Нека все пак проведем съдебно заседание! Моля елате!

– Сега ли?

– Аз съм съдия в собствените си земи, господен Харт – усмихна се Баргин и Терем разбра, че дори наистина да беше убил Силиан, щеше да му се размине.

Половин час по късно баронът изрече:

– Издавам оправдателна присъда по делото на господин Терем Харт. Моля да се внесе делото във връзка с нарушаването на благородническата дума на барон Лу`ус Баргин от селото. Тя е потъпкана заради насилието над господин Терем Харт, обявен от барон Лу`ус Баргин за почетен гост на въпросното село. Правя си отвод, защото не мога да бъда едновременно съдия и потърпевш. Като най–старши след мен, съдия трябва да бъде капитан Суадо от стражата ми.

Онова, което последва, трудно влизаше в представите за справедливост. Селяните проумяха какво им предстои и някой изграчи ругатня по адрес на барона – нещо във връзка с родословието му... който и да го направи, само влоши положението. Заваляха удари с ножниците на масивните мечове, бронираните конници тръгнаха да се развръщат, а двамата халидяни решиха най–накрая да се намесят, но направиха грешката да започнат с думи.

В отговор Баргин просто взе самострела от застаналия до него капитан и застреля единия свещенник, а другият се счепка с наемен маг Нейвил! Но докато заклинанията им се преплитаха, една дълга и тежка пика набоде мисионера като пеперуда на шиш, след което работата очевидно тръгна на масово клане. В този миг Терем, вече свободен, се приближи към барона и му прошушна:

– Не мислите ли, че кладите са по–красиви нощем, бароне!

Предложението на търговеца даде още няколко часа живот на селото. Баргин се върна към имитацията си на правосъдие, забавлявайки се чрез посредничеството на своя капитан да осъжда един по един хората на смърт чрез изгаряне. Докато той се наслаждаваше на ужаса, който пораждаше, гостенинът стоеше до него и се взираше в мъчително бавното движение на сенките. Те се скъсиха, удължиха, после се разтеглиха и накрая избледняха, сливайки се с настъпилия здрач. Слънцето залезе, първите жертви на баргиновата справедливост бяха завързани за кладата и луната изгря.

Терем се обърна към барона и съвсем тихичко му прошепна:

– Ако пощадите хората, ще ви позлатя?

– Вие сте мекотело, Харт – отвъна му Баргин, след което се усмихна и попита тихо – колко?

– По сто жълтици на пощаден човек.

– В селото има почти оседесет човека, Харт? Ще дадете осем хиляди, за да пощадя хората, които ви пребиха?

– Да, сър!

– Амиии.. не! Нали разбирате? Парите не са всичко на този свят! – баронът се усмихна почти топло – седнете някъде и се учете от мен как да бъдете мъж!

– Боя се, че не мога да се съглася с вас, сър – отвърна селенитът и пусна лунната светлина през себе си.

Той събра няколко бели лъча в ръцете си, оформяйки сфера с размерите на детска глава, а после я метна нагоре и я простреля с лунна стрела. Резултатът беше рояк от блестящи остриета, който шурна от небето и, без да засегне нито един цивилен, превърна барона и хората му в късове месо.

Всъщност от войниците не остана много... нито от магьосника Нейвил...

Колкото до селяните, те стояха вцепенени от ужас и се вторачваха със зяпнали уста в смъртоносния, обвит в бяла светлина, едър силует. Не смееха да дишат от ужас, но миговете течаха, а бялата фигура не им правеше нищо.. тогава някой изкрещя проклятие срещу гнусното изчадие на Луната и изчадието се стопи мълчаливо във вихрушка от светлина и мрак.

* * *

Гневът му нямаше граници. Масивната глава на чука отскачаше от статуите, ломейки мраморни и сребърни ръце, нозе и глави. Уплашено лице на слуга надникна през ръба на вратата, но се дръпна, когато нещо тежко полетя към него. Повече никой не се опита да дойде в светаята светих на господаря – та той не пускаше никой тук дори и когато беше в най–прекрасно настроение.

Гняв, болка, ярост, празнота, сълзи, които възпитанието му на мъж подтискаше неизплакани в него... Замахна с чука и отнесе с един удар гранитната глава на пастирче, наведено над козичката си... между шума от търкаляне на парчета по пода се чу звук от стъпки... а само един човек се осмеляваше наистина да пристъпи тук, в неговата светая светих:

– Мартин, напусни веднага!

– Не, чичо! Няма! Знам, че те боли! Тигион ми беше като брат!

– Върви си, Мартин... аз самият трябва да ви напусна! Разкрих се пред онези селяни! Слухът скоро ще дойде до тук. Ти също се пази – нека баща ти се показва пред света известно време!

– А къде ще отидеш?

– Не е твоя работа... някъде далеч от тук! Много далеч! – Терем изкрещя и пускайки чука, награби мраморната статуя на целуваща се двойка, след което с едно единствено усилие я вдигна и метна на пода.

Тя се разби на разлитащи се парчета, а младежът отскочи, след което поклати тъжно глава:

– Ваял си тези статуй тайно от целия свят... защо просто не ги оставиш след себе си... Един ден, когато хората забравят, че на света е съществувал някой си Терем Харт Търговеца... това ще остане? От всичко, което си създал, ще остане само това, чичо!

– Ти подиграваш ли ми се? – изсъска полудял Терем, награби чука и замахна към поредната си „жертва“, но ръката му замря неподвижна. Мартин се обади:

– Давай, удари и тази, хайде де! Покажи ми, че....

– Не! Тази не мога! – Терем изпусна чука и отстъпи крачка назад, впервайки отчаян поглед в статуята. Тя представляваше малък пиедестал, върху който красива жена беше коленичила, сядайки върху петите на малките си стъпала – усмихнато навела лице леко надолу! Едната й ръка разпускаше тежък, висок кок и част от гъстите, дълги коси се бяха спуснали покрай нежната шия на жената. Другата й ръка галеше издутия, натежал от прииждащия нов живот корем...

Терем тъжно, горчиво се усмихна. Промълви, внезапно укротен:

– Така и не можах да реша в коя ръка да държи ябълката!

– Не е нужно, чичо! ТЯ Е ЯБЪЛКАТА– каза Мартин и се взря със затаен дъх в съвършенното лице на жената!

– По спомени, Мартин, по– спомени! – Терем въздъхна – някой ден, когато си сигурен, че наистина съм умрял, занеси тази статуя в двореца. Все някоя ниша ще й намерят някъде, че да я поставят.

Терем понечи да мине покрай младежа и той се опита да го спре:

– ....Веднага ли тръгваш?

– А за какво да оставам?

– Заради мен, чичо?

– Мога да ти навлека вече само беди! Сбогом, хлапе!

– Как смееш да идват тук ? – просъска гласът на стария Дриас, когато усети госта си.

Неканената светла сянка поклати глава в знак на съгласие:

– Знам, че не бива да идвам, но трябва да поговорим?

– Нима? Слушай, ти... сине на майка си... само защото ти дължа услуга заради Сетий, не значи, че трябва да ти търпя присъствието!

– Силиан загина?

– Ти.. Какво? Моля?

– Случи се нещастие! – едрият силует тежко се отпусна на някакъв стол, започвайки бавно и подробно да разказва. Когато свърши, стареца успя да каже само едно нещо:

– Лошо.. много лошо! – той се почеса по главата – искаш ли нещо за пиене?

– Да, може, стига да не нахалствам?

– А бе... , зарежи ги тези глупости! – старецът махна величествено, великодушно с ръка и извади от дебрите на бюрото си бутилка бяло, в комплект с две чаши:

– Светла му памет на Силиан!

– Светла да му е – гаврътна своята чаша Терем, преди да продължи – Мела ще плаче!

– Мога да й кажа какво се е случило вместо теб?

– Че аз и без това не знам къде живее! А и предпочитам да умра, вместо да й кажа, че съм причинил, макар и неволно, смъртта на обичания от нея мъж!

– Мда! Ти си един нещастен кучи син, Терем! – съгласи се с него Дриас и отпи още една глъдка – къде ще отидеш сега?

– Не знам! – той допи питието си, прошепна кратка молитва за душата на Силиан и метна чашата в огнището, а Дриас повтори думите и жеста му секунда по–късно... И гостът вече го нямаше.

* * *

Мария не каза нищо, когато Шри Радхаканта й каза, че ще остане затворена в стаята си, докато я преместят в двореца. След като той излезе, тя се усмихна и разпери белите си, нежни като лилии ръце към светлината, идеща от прозореца. Носеше само два пръстена – единия на безимения пръст на дясната ръка и един на показалеца на лявата. Особеното на бижутата беше, че тъмносините им камъчета всъщност бяха кухи, а вътре имаше по капка от нещо много специално и ценно. Все така нежно усмихната, тя превъртя камъчетата наобратно – към шепите, а после с върховете на ноктите на палците натисна точно определени точки по пръстените... Чу се двойно изщракване, толкова тихо, че прозвуча като шумолене и встрани от камъчетата щръкнаха миниатюрни шипчета. Тя сви шепи, защото на нея отровата не и действаше, дори да се одраскаше, и започна високо и шумно да стене...

Стоновете й докараха нервна суетня пред врата й, но накрая все пак се смилиха над нея и пуснаха лечителя на дома, за да я прегледа. Тогава тя започна да крещи, да се мята и да буйства. Дотичаха стражите на къщата, неколцина по–яки слуги и самият дервиш, и я озаптиха, полагайки неимоверни усилия, за да я обездвижат, без да я осакатяват. Всъщност вече се готвеха да я нокаутират, за надделеят над бесните й мятания, но Радкаханта ги спря. В същото време лечителят извика да не обръщат внимание на ританията и драсканията й, защото бедната жена е изпаднала в истерия. Унизително състояние, причинено най–вероятно заради съчетанието от бременността, арестуването и всичкия останал стрес, който й се е насъбрал.

Накрая хората се разотидоха и остана само лечителя, който приседна на едно столче, разсеяно зяпайки нещо през прозореца, докато чакаше последните следи от буйството да отминат. Когато това стана, той развърза жената и й даде да пие някаква настойка. Тя с готовност протегна ръка, за да вземе чашата от него и извинително се усмихна:

– Какво е това?

– Успокоително... господарке – отвърна пълничкия човек, а паузата беше, защото не знаеше как все пак да се обърне към нея. Тя се усмихна:

– Май съм се изложила малко! Кога се е случило?

– Преди десетина минути? Добре ли сте вече?

– О, да? Но ме е страх, лечителю, останете с мен още малко?

– Не ... може... вие сте... затворничка!

– Моля ви... това.. уплашено ми е! – отвърна жената, полагайки неимоверни вътрешни усилия да не прихне. Всъщност успя да задържи лекаря още три минути – до мига, в който той започна да клюма върху стола си!

– Спи ли ви се, господине? Още е ранен следобед!

– Точно, защото е ранен следобед! Страшна жега е, даже мухите спят!

– Няма ли да останете още минута поне?

– Не! Дервиш Радхаканта забрани да разговаряме с вас.. и... – човекът не довърши, защото неочаквано се строполи на земята. Стряскащият звук обаче не предизвика никакаква реакция от стражите, стоящи пред вратата. Тя знаеше и защо!

Стана, усмихна се студено на падналия и набра ръкава на дясната му ръка, вглеждайки се в миниатюрното убождане точно под лакътя. Промърмори на себе си:

– Имам още няколко минути, лечителю и, съжалявам, но не мога да ги дам на вас.

Изправи се и мина през вратата, която стражите отвън бяха оставили незаключена, чакайки лечителя да излезе. Самите те се бяха свлекли на земята и точно в този момент някакъв слуга се мъчеше да разсъни единия. Мария и човека за половин дихание се гледаха в очите, а в следващия миг графинята се озова с меко приплъзване до приклекналия и заби дълга, тънка игла в гърлото на жертвата си. И още една през окото му.

Пристъпи зад ъгъла на коридора и се натъкна на две жени, суетящи се объркано около неколцина припаднали мъже с телосложението на професионални войни. Те се забавиха със секунда, преди да й обърнат внимание и това се оказа повече от достатъчно. Приближи зад гърба на едината, пробождайки я между прешлените на наведения надолу врат. Жертвата не падна веднага – изви се назад, хващайки се за врата, докато отровата почти мигновенно я парализира, отнасяйки я в света на мъртвите. Това даде необходимия миг на ин Арит, за да забие иглата в другата си ръка в сънната артерия на втората жена.

После прекрачи умиращите стражи и падналите жени и пристъпи в покоите на домакина си, заварвайки го полубуден. Могъщото тяло на дервиша се бореше с отровата, която шипчето на пръстена й беше вкарало в кръвта му, докато той и останалите мъже я бяха озаптявали в мнимия й истеричен припадък. За разлика от тях обаче, неговата телесна и душевна сила все още го държаха жив и това я изпълни с неволно възхищение. Пристъпи до леглото му и го погали:

– Твърде великодушен си, Шри! Трябваше да ме затвориш в килия без прозорци, като ми отнемеш всички вещи, най вече бижутата и дори накараш слугините да ми изрежат ноктите. Сега.... ме изкушаваш да те оставя да умреш!

– Върви ... – устните, езика и гърлото му бяха толкова изтръпнали, че едва шепнеше – върви.... в ада, Мария!

– А ти откъде мислиш, че съм дошла, мили!? – тя го целуна по носа и заби в шията му игла с по–тъмен цвят от първите две. Засмя се:

– Противоотровата от втората игла ще те спаси, мили! Ще се вдигнеш на крака до час! Ето че сме квит, Шри, живот, за живот?

Тя го целуна, този път по устните:

– Ще се върна за теб, красиви войне, искам да ме чакаш!

Малко по–късно единият от слугите, пазещи задната врата на дворя умря, споделяйки съдбата на градинаря и готвачката. Една самотна женска фигура отвори вратичката и надникна навън...

Никой не я подгони от къщата зад гърба й. Никой не я посрещна отвън на улицата с извадени мечове или настръхнали копия. Градът спеше, препечен под дланта на слънцето.

Само двамата просяци от отсрещния ъгъл станаха и кротко се приближиха, кимнаха й пристъпиха в двора... последваха ги двама продавачи на вода, твърде уморени, за да предлагат с викове стоката си, както и още двама уж случайни минувачи, като последния от тях затвори вратата зад себе си и свали качулката, разкривайки своето странно, ужасяващо лице.

А ин Арит погледна с любовта на къщовна стопанка шесте котколака, нейният последен резерв в този забравен от бог град, давайки си сметка, че като ги използва за личното си оцеляване, оголва тайната и най– сигурна охраната на местната си Градина на Цветята. Но пък нейния собствен й живот стоеше над всичко:

– Кой ви прати, за да ми помогнете?

– Сестрата на лейди Далия, господарке... Къщата на дервиша и без това я държим под наблюдение от няколко дни! Какви са заповедите ви!

– Влизате вътре и убивате всеки, който е от къщата, без самия Шри Радхаканта и сина му Шабан. Момчето го вържете и му запушете устата, за да няма изненади.

– Както заповядате, господарке – отвърна старшият котколак и попита – а колко са стражите вътре, господарке?

– По голямата част от охраната вече е мъртва и няма да срещнете затруднения. Вземете лейди Сара с вас. После ще ме придружите в оттеглянето ми от Джендин.

– На вашите заповеди, господарке – полуизсъска, полузмяука старшия от котколаците и заедно с останалите потънаха в огромния, разкошен дом, който се беше оказал толкова негостоприемен към нея. След десетина минути, прекарани в следобедна тишина, от къщата излязоха убийците й, заедно с прислужницата.. и Ашот. Той падна на колене пред Мария и на един дъх изповяда малодушието си, но за негов потрес графинята само се усмихна:

– Ще ти дам шанс да изкупиш прегрешението си към мен... Мъжете трябва да са силни и твърди, младежо, ако искат да задържат уважението и любовта на жени като Сара! Нали Сара?

– Господарката... – прошепна попитаната – е невероятна жена. Самата аз съм готова да дам живота си за вас.

– Животът понякога е евтин, мила! Понякога диханията на цяла къща не струват колкото туптенето на едно единствено сърце, отрекло се от теб – отвърна й Мария Арит, неволно поглеждайки към прозореца на радхакантовата стая.

Завъртя се, прекрачвайки навън:

– Тръгваме си веднага от този град, заедно с котколаците!. Ще тръгнем на север.... не че имаме избор с друга посока.

Дали защото беше крайно време късметът й да проработи, но успяха да се измъкнат, преди вестта за стореното от господарката им да е стигнала до двореца, преди някой там да е издал заповед за затваряне на вратите преди залез слънце, преди това нареждане да е стигнало до портите на града. Минаха навън заедно с групичка амазонки и няколцина мълчаливи свободни търговци.. и Джендин остана зад тях.

Сънят му стана неспокоен и плитък, и Тифон , син на Асаил, син на Лин, син на Мащема, осъзна потока на вековете, стичащи се около съществуването му. Минаха изгреви и залези – някъде там, на повърхността – докато съвсем се разсъни и премигне за пръв път от... колко?

Колко слънчеви цикъла бяха изминали от последното му събуждане? Народа на забулените жени все още ли съществуваше на изток от родните му планини? Народа на огнените жени все още ли съществуваше на север от родните му клисуи и закътани сред скалите усоета? Неговия собсвен народ все още ли чакаше Вечността да се излегне на другия си хълбок.

Колко Вечност се беше отронила от последния му сън?

Протегна се, изпълнен с безразличие към собствените си въпроси, обгърнат в мълчанието на още неотминалия си сън, изпълнен с видения, в които дълбоката древност и далечното бъдеще се преплитаха, подминавайки с презрение настоящата епоха.

Погледна ръцете си, прекара пръстите им по лицето си, спомни си името – Тифон, от рода на Вестителите. Един от най–старите и саможиви кланове на древните, така обикнал самотата, че дори другите им събратя не си спомняха често за тях... каквото беше останало от тях, пръснато на отделни спящи, пропълзели под скалите на Времето.

Облече панталон и риза с цвят на засъхваща кръв, навличайки отгоре тъмно, неопределено на цвят палто от странна, подобна на паешка тъкан материя. Взе в ръка тънкия си жезъл, завършващ с мъничък череп в единия край и изскачащо режещо острие в другия. Прекара пръсти по мрачното си лице, по четината на брадата и гривата на косата, пламтящи в същия скверен цвят като ризата му... и пое по безкрайните вити стъпала нагоре, към повърхността. Със всяка крачка силата в тялото му се връщаше и когато измина всичите две хиляди стъпала, вече си спомняше какво е да си могъщ. Какво е да си винаги на една крачка от неистовостта, довеждаща те до ръба, отвъд който е самото саморазрушение.

Погледна слънцето, впивайки в него черните си очи без ириси и бяло, вгледа се във формата на скалите около убежището си и проумя, че са минали по–малко от четеридесет и три слънчеви кръговрата след последното му заспиване.

Твърде скоро... твърде рано.. тъмният отвор на пещерата зад него го мамеше да се върне, но го спря спомена за съновиденията на попаднала в беда негова потомка с човешка кръв.

„ Любопитно“ – помисли си той – „дали потомката ще прилича на онази жена?“