Пурпурна есен – I част

Мъжът изкриви уста в непроницаемо изражение, но след момент чертите му се изправиха. Двамата се гледаха изпитателно, запазвайки определено разстояние помежду си. Никой не помръдваше. Само звездите проблясваха тревожно около тях. Халид неочаквано нанесе първия си удар – масивна вълна от Баланс, която Ти’сейн претопи в ослепителна Светлина, избухваща пред него. Богът опита още няколко заклинания, но противникът му ги избегна по същия начин, приближавайки се с крачка към него.

Ярки лъчи пробиха стиснатите му пръсти и полетяха към Халид. Спря ги протегната му ръка, по която се стичаха ромонящи планински поточета. Отвърна му с поток, този път от огън. Заревото на магическите пламъци проблесна в очите на Ти’сейн и огънят утихна. Усети как Балансът се сгъстява около него, затягайки невидима примка. Принцът призова ветровете и те се подчиниха на Окото в ръката му. Космически вихри разпръснаха затварящите се стеги с тихо прошумоляване, което изчезна в тишината.

Звездите заплакаха с изгарящи сълзи от Светлина, които се стекоха по защитите на Халид. Ти’сейн приготвяше мрежа от лъчи, в която да оплете спиращите заклинания на магьосника, когато силна болка проряза гърба му и той удари челото си, падайки от удара. Падане, което му се стори безкрайно. Тих стон се изтръгна от устните му, докто се обръщаше и отбиваше лилавите спирали, които Джоррам запращаше по него.

В този миг кървав полумесец закръжи около Халид и Балансът започна да забавя своето трептене. Затишието постепенно наближаваше Ти’сейн, смръщил вежди в усилие. Усети как времето около него се забавя, усуквайки се около нежни лунни лъчи. Принцът освободи почти изплетената мрежа и остави лунната светлина да се плъзне по неговата. Очите му заискриха със силата, която вливаше в разширяващата се мрежа.

Безвремието ги обгърна, откъсвайки Джоррам от арената на равновесието. Последната спирала на Първосвещеника се заби в краката на Ти’сейн и той се препъна в изкривената нематериална повърхност. Посрещна го силен удар в ребрата и Халид го преметна, запращайки тялото му надолу.

Принцът се превъртя и само за миг осъзна, че е успял да неутрализира Джоррам. Вниманието му отново бе привлечено от вълните Баланс, които го засипваха. На свой ред огъваше въздуха и той поемаше силите на равновесието. Отново на крака, Ти’сейн контраатакува с режещи ветрове, които успяха само да откъснат парчета от туниката на самопровъзгласилия се бог...

* * *

Неанската чалма закриваше лицето на Върховния свещеник Дестан, наблюдаващ гаснещата звезда, висяща ниско над крепостта. Загърнат пътно в наметалото си, опитвайки да прогони нощния студ, той чакаше изгрева на пустия площад в Ерисея. Ранобудни търговци вече вдигаха чергилата на шатрите си и разравяха въглените в заградените с камъни огнища, за да разпалят сутрешните огньове за закуската.

Първите топли лъчи докоснаха обрулената кожа на Дестан и той се запъти към къщата на лорда. Две пресечки преди нея го пресрещнаха двадесетина храмови гвардейци, преоблечени като селяни или различни занаятчии. Още петима свещеници се присъединиха към тях по пътя, излизайки от разкаляните и задръстени със строителни материали и отпадъци улички между новопостроените къщи.

Усети магическите защити, обкръжаващи новия дом на рода Велиан. Спогледа се с другите свещеници и те също насочиха силите си от едната страна на оградата. Съсредоточиха Баланса в тази точка, пренасочвайки го от другите части на къщата. Предпазните заклинания се поколебаха, разклатиха се и се разнесоха, опитвайки да компенсират нарушеното магично равновесие.

Синя топка полетя към залостената порта и тя избухна сред дъжд от трески и разтопено желязо. Гвардейците прекрачиха прага и посякоха изненаданите сражи. Двама сънени магьосника се появиха на терасата на втория етаж, но свещениците ги изпепелиха отвътре, засилвайки трептенето на Баланса, поддържащ живота им. Ответната вълна ги разтърси и те потръпнаха от усещането за смъртта, която бяха причинили. Подобни заклинания бяха строго осъждани от църквата, но нямаха възможност за непредвидено забавяне.

Влязоха в къщата, където част от гвардейците се опитваха да задържат останалите стражи на дома. Свещениците ги подминаха забързано и се заизкачваха към стаята на младия благородник.

На стълбището ги пресрещнаха трима магьосници със завеси от зеленикав огън. Двама от свещениците се строполиха на стъпалата и с викове се опитваха да загасят пламъците, плъзнали по телата им.

Дестан поклати глава, докато пробиваше защитните заклинания на единия магьосник. Не очакваше да вдигнат толкова шум. Но поне щяха да привлекат повече войници, което означаваше да ги спрат по–бързо.

Противниците им ги гледаха с празни мъртвешки погледи, докато свещениците прекрачваха телата им. По пътя успя да захвърли досадната чалма, която за пореден път му падна на очите.

Лорд Велиан бе притиснал гръб в стената на покоите си, размахващ окървавения си меч. Кръвта от труповете в краката му попиваше в скъпия неански килим, но все пак храмовите гвардейци го бяха обкръжили. Младият благородник понечи отново да нанесе удар, но Върховният свещеник го спря с думите:

– Достатъчно! – властният му тон не остана нечут от човека насреща. – Безсмислено е, лорд Велиан. В момента единственото, което може да сторите, е да запазите живота си. Вашия и този на подчинените си. Хвърлете оръжието.

Мъжът се поколеба, огледа още веднъж обградилите го войници и четиримата свещеника, шепнещи защитно заклинание. Наемните магьосници бяха избити, но искаха да се подсигурят срещу евентуални изненади. Хвърли последен поглед на Дестан и захвърли меча върху посечените от него гвардейци.

Храмовата стража го обгради плътно и го поведоха навън.

– Ако само един човек напусне Ерисея или вдигне ръка срещу хората ми, няма да ви остане време дори да съжалите. Заповядайте на хората си да останат по местата си и да върнат оръжията си в оръжейните.

Все пак не очакваха войниците в Ерисея да се предадат толкова лесно, въпреки заплахата за живота на Първия им министър. Затова оръжейните вече бяха окупирани, храмови гвардейци пазеха коневръзите, а свещениците лично съпътсваха Велиан.

Слънцето се бе издигнало в небето и Дестан отправи взор към големия керван “Свободни търговци”, запътил се към проход Тагоя по своя път покрай крепостта. Останалите свещеници и гвардейци се спотайваха из строящия се град, очакващи началото на битката. Джоррам ясно бе заявил да не го чакат.

Силно тропане по вратата го изтръгна от съня му, в който отново стоеше с Арабела на кулата и гледаха изгрева. Но този път тя плътно се бе притиснала в него, обвила тялото му с ръце. Брет плисна веднъж лицето си със студената вода, останала в легена от вечерта и набързо облече някаква риза.

Риена го посрещна с думите:

– Нещо става в Ерисея.

В този миг крепостта бе разтърсена от силен магически удар и се чу грохот на трошащи се камъни. Брет затича след Наблюдателя към кулата й, а тревожна свирня на гайди огласи нападението.

Покривните площадки на кулите вече се пълнеха с Магове, а стрелци заемаха местата си по крепостната стена. В двора обърканите Отряди опитваха да се групират, а сред тях наемници проклинаха подскачащите червеникави кълба, сеещи смърт.

Воинът заповяда на пешаците да се скрият в казармите и постройките около двора.

– Свещеници на Халид. – процеди през зъби Корвейл, който се бе появил от някъде.

Огън и лед полетяха към спрелите в полукръг коли, зад които свещениците се бяха събрали. От Ерисея се зададоха препускащи коне, а Риена мрачно оповести:

– Още Свещеници. И войници.

Рамегал започна да поставя невидимите си отражателни заклинания около позициите на стрелците и попита ядно:

– Къде е Ти’сейн сега?!

Воинът потръпна при вида на приближаващата основна сила на свещениците и умът му опитваше да измисли някакъв план за действие. Или поне за отбрана. Успя да отвърне само:

– Където трябва да бъде. – “Където е от три дни насам...”

Ако наблюдаваше Маговете, щеше да види изненадата, изписана на лицата им.

* * *

Халид съсредоточаваше Баланс около дланите си и посрещаше с портегнати ръце звездите и лъчите от Светлина, с които Принцът го засипваше. Те само просветваха безобидно и се сливаха с първоизточника на силата им.

“Но Светлината не е стихия...”, опитваше се да мисли Ти’сейн сред плющящите лунни лъчи, опитващи се да се усучат около него. “... на Баланса. А негово проявление...” Халид бе вторачил взор в нещо невидимо за него и продължаваше с магическите атаки. Удар след удар... “Трябва да има начин...”

Отметна кичур от дългата си коса и погледна нисичкия човек срещу него. Стоеше непоклатим и привличаше все повече от Баланса. Принцът реши рязко да смени естеството на нападенията си и отново призова ветровете. Около самозвания бог се завъртя ураган, през чиито завихрени движения преминаваха остри скални късове. Ти’сейн начупваше въздуха пред себе си, изкривявайки посоката на полета им. Опитваше да помръдне урагана, да отнесе едва различимата фигура, притаила се в окото на стихията.

Камъкът зовеше за още и още, придърпваше от силите му и светлинните му щитове започваха да отслабват, пропускайки по някое заклинание. Три огромни тръна се забиха в бедрото му и той усети стичащата се по крака му кръв, обагряща падащите бели венчелистчета на магическото цвете.

Не можеше да удържи на повелята на Окото още дълго. Без да е негов Пазител, той представляваше сравнително лесен източник на енергия за камъка, който жадно поглъщаше волята, концентрацията и силата му, за да я претвори в собствената си стихия. А Халид все така не помръдваше от мястото си в сърцето на урагана. Ти’сейн насочи разпиляните си мисли към собственото си тяло и опита да събере възможно най–много от Светлината около трите рани, задържайки част от кръвта.

Започна да връща ветровете през камъка, замествайки бясното им въртене с размесетн въздух, и да пречупва света около Халид. Преди да остави вихрите да стихнат напълно, Ти’сейн задърпа Светлината около ниския мъж и от огъването й се разхвърчаха искри. Част от тях поразиха противника му, но той сякаш не забеляза дълбоките прорези в плътта си и скъси разстоянието между двамата, хищно протягайки към него заплетени корени. В безкрая се разнесе дъх на мокра пръст...

* * *

Оплетени сини и лилави спирали удряха камъните, изграждащи крепостните кули. Се’ган опитваше да ги отрази със стени от лед, които се пръскаха на ситни парченца, превръщащи се в капчици изпаряваща се вода. Учениците му се бяха събрали на стълбището, където им бе заповядал да останат. Бяха твръде необучени, за да се предпазват и да предусещат невидимите заклинания. А и единственото, което успяваха да направят в момента бе, да създават временни илюзии за точното местоположение на кулата.

Малко над него, от поста на Южния наблюдател, половин дузина Магове запращаха огнени кълба по множеството, събрало се недалеч от крепостта. Малко от тях успяваха да пробият защитните заклинания на свещениците, но няколко коли от кервана вече горяха, а до колелата им се валяха обгорени трупове. Храмовите гвардейци опитваха да угасят пожара, нямащи какво друго да правят в настоящата битка. Бе немислимо да се изпратят войници между двете магически огнища, разменящи си удари.

На няколко места крепостната стена бе разрушена, сред развалините стърчаха крайници и изкривени дълги лъкове. Най–предните позиции бяха сринати и стрелите вече бяха безполезни, тъй като свещениците стояха извън обсега на оръжията.

“Не, че бяха особено полезни преди”, иронично си помисли Се’ган, подпирайки се на парапета. Кулата се залюля от избухналото в основата й зеленикаво кълбо. Долу зацвилиха коне и няколко наемника останаха изпепелени.

Б’саен и Дагал стояха до него и обсипваха с ледени копия халидовата армия.

– Се’ган! – извикаха двамата, но твърде късно. Ледените им прегради се стопиха и поредното огромно зеленикаво кълбо отнесе върха на една от кулите. Каменни отломки и тела се понесоха към двора долу.

Бяха изгубили Килиан и още няколко Мага, боравещи с огъня.

Започна да се смрачава и първата мисъл на Се’ган бе, че някой създава поредната илюзия. После видя тежките облаци, придвижващи се бързо от запад. “Най–сетне”, помисли си той и се обърна към Централната кула. “Къде бяха цял ден и цяла нощ?!” Черис бе протегнала ръце към небесата и засилващият се вятър вееше косите й.

* * *

Първите светкавици ги посрещнаха на северния ръб на платото. Астар наведе глава при оглушителния тътен, който се разнесе откъм крепостта. Значи все още имаше жрици там... Размаха жезъла си и всички се качиха отново по конете. Бяха изоставили пехотата назад и успяха да вземат разстоянието до столицата за пет дни вместо за цяла седмица.

Войниците едва се държаха на седлата. Отрядите на кръвта също не изглеждаха по–добре, но вече заемаха по–стегнати стойки в очакване на скорошната битка. Черни кръгове имаше под очите на Маговете, които не бяха спали последните две нощи, за да приготвят първите си ударни заклинания.

Астар искаше силен и незабавен първи удар. Знаеше, че след това битката ще се проточи. Сега трябваше да нанесат колкото се може повече загуби на свещениците. После всичко зависеше от Ти’сейн.

Наближиха струпването на халидовата армия и Боецът–Маг размаха дългия си жезъл. Тъмните нокти на стоманената ръка, стискаща аметиста на върха му, се забиха в ранения свещеник, който успя да извика предсмъртното си предупреждение.

Огън изригна сред редиците на свещениците и лед ги сковаваше, разтрошавайки се редом с телата им. Докато част от тях успеят да пренасочат заклинанията си и да ги засипят с ответни удари, храмовата гвардия се бе втурнала да ги пресрещне. Астар пропусна тиен’харската войска да води нейната си битка и запрати огнени фунии към най–близките свещеници. Белите нишки в кръглия аметист потъмняха от силата на поглъщаните противникови заклинания.

– Астар. – оповести Северният наблюдател и Гар обърна поглед към ръба на платото. Тиен’харската войска, някога изпратена към Триумвирата, връхлиташе върху халидовата армия. – И... –продължи жената. – Много Магове. Може би всички.

– Само той е способен на това. – изхъхри Гар и се възхити на силата на заклинанията на Боеца–Маг. Огнените фунии погълнаха десетина свещеника и още толкова гвардейци. И угаснаха.

Свещениците успяваха да се координират изключително. Едни удряха, други защитаваха... Отпусна се уморено на каменните плочи и отпи вода направо от голямата глинена кана. Етеран засилваше впечатлението за огнения дъжд, който Микас създаваше и затрудняваше поглъщането на огнените капки.

Гар подпря глава на парапета и затвори очи. Само след миг ги отвори, стреснат от предсмъртния вик на Микас. Приятелят му се свлече на площадката с кръв, стичаща се от ушите. Магът изкрещя и прибави своите диви пламъци в хаоса от заклинания, беснеещ на платото.

* * *

Драскотини покриваха лицето на Халид. Капчици кръв бяха избили на кожата му, но се задържаха на набраздената й повърхност. Свирепо отразяваха остриетата от Светлина, които Ти’сейн размахваше около бога. Ниският мъж правеше вяли опити да ги спре. Само от време на време някоя скала изникваше от нищото и те се стапяха в нея.

Принцът се зачуди дали силите му отслабваха или подготвя нещо. Но не очакваше малката луна, понесла се към него. Успя единствено да се наведе, избягвайки директния сблъсък. Режеща болка пробяга по крака му и той падна на колене. Преди да се отмести от сияещата сянка на луната, тя се разтопи в сребристи лъчи, които го затвориха в решетка.

Споменът за пясъчната клетка, в която го заловиха в Марашна, го накара да потръпне. Загубил самообладание, не забеляза огнените вихри, които го застигнаха. Лъчите се разплетоха, а стихията отблъсна тялото му назад. Болеше. Заклинанието на Халид започна да го изгаря, да прокъсва халата и кожата под него.

Гърдите му се заспускаха усилено и той протегна врат нагоре, за да си поеме дъх. Окото му донесе лек полъх, който му даде възможност да събере отново мислите си.

Прогаряше плътта, изпаряваше кръвта и Светлината в нея...

Сребристият блясък на очите му помътня и тъмни петна замъглиха зрението му. Затвори очи и докосна Светлината. Започна да се слива с нея, докато не достигна онова кратко междинно състояние, когато се сливаше със своето отражение, когато самият той можеше да бъде отражение на всяко едно огледало. Задържа се, олюлявайки се на “прага” и остави изгарянията да се разнесат из многото кристални повърхности, които бе опознал.

* * *

В покоите на кралицата в Бодар старият сатенен чаршав, покриващ голямото огледало на тоалетката й, се свлече с овъглени краища и скоро от него остана само черна пепел, сливаща се с гримовете на кралицата.

В Джендин една прислужница почистваше покоите на раджата. Бършеше с дебел мек парцал огледалото, което Самра държеше отскоро в предверието. Рязко отръпна ръката си и извика от изгарящата болка, която плъзна по нея.

В Храма на Халид в Даная пламъци обхванаха голямото сиво платнище, хвърлено небрежно върху огледалото в покоите на Джоррам. Огнените езици плъзнаха по плата и той скоро откри кристалната повърхност.

Сгъсти въздуха около Халид, опитвайки се да го смаже. Долавяше мирис на изгоряла плът. На собствената си изгоряла плът. Не искаше да поглежда към гърдите си, които го боляха най–много. Другите три еднакви рани отдавна бяха спряли да кървят и докато все още бе коленичил със същия крак, не усещаше нищо.

Продължи да затяга хватката си, докато лунни лъчи не разнесоха събрания въздух. Ти’сейн сякаш почувства сблъсъка на погледите на двете Очи. Халид се втурна към него и го блъсна силно с рамо. Принцът се плъзна по изведнъж наклонилата се равнина и полетя в нищото. Неземен студ започна да се събира около него, облекчавайки малко изгарянията по тялото му.

Мразът, съпътстващ го при падането, ставаше все по непоносим, домогващ се до него с острите си нокти от замръзнали капки вода. Ти’сейн се покри с одеало от Светлина и опита да излъчи топлина през него.

Някъде високо луната му се подиграваше безмълвна както винаги, а Халид успя за миг да насочи вниманието си към една друга битка.

* * *

Предишната вечер първоначално се бяха оттеглили към Ерисея. Грешката им струваше Отряд и половина и цяла дузина преуморени Магове. Свещениците държаха строящия се град, но нямаха достатъчно сили там, за да ги преследват по платото.

Астар постоянно пращаше части от войската, които да сеят още смърт сред свещениците. Служителите на Халид бяха претърпели значителни загуби, но същото се отнасяше и за Маговете. Две от кулите на крепостта вече бяха сринати. Втората бе погребала и войниците в една от казармите.

Подпря се на жезъла си и се изправи с разтреперани крака.

– Астар, защо не освободим Ерисея. Свежите подкрепления...

– Не си заслужават усилията. – прекъсна го Боецът–Маг. – Капитане, тази битка се води и ще бъде спечелена с магия, ако някой въобще извоюва победа. Доведи коня ми, моля.

При други обстоятелства офицерът на Отряд можеше да се почувств обиден от думите на Астар, дори отправени като молба. Но той само кимна и се затича сред ранените и стенещи войници.

Озова се откъснат от групата, която бе повел. Изгуби половината Магове при “засада” от свещеници, преоблечени като храмови гвардейци. Конят му се свлече безсилен на земята и Астар скочи в калта. Вече втори ден бурите на Умбра стоварваха светкавиците си върху халидовата армия, но поройният дъжд, който носеше със себе си, не щадеше никого.

Замахна с жезъла и отби меча на един войник. Втори се присъедини към дуелиращите се, но стоманените нокти скоро разкъсаха корема му. Държеше тоягата с двете си ръце, парирайки ударите на първия си противник. Изведнъж спусна лявата си ръка в основата на жезъла и едновременно с това се отдръпна назад, замахвайки широко. Чу се изпращяване на кост и войникът се свлече на земята с пукнат череп.

Почвата под краката му се размекна и той загуби равновесие. Жезълът се изплъзна от пръстите му и той успя само да се превърти в калта, за да избегне заклинанието на изникналия от някъде свещеник. Служителят на Халид го откъсна от оръжието му и без защитата на аметиста Астар знаеше, че няма да успее да отрази магиите му. Никога не бе бил особено силен в тази област, а и дори с камъка понякога срещаше трудности.

Боецът–Маг се изправи на крака с едно рязко движение и се хвърли срещу свещеника. Мускулестото му тяло се разтресе с поглъщането на ответното заклинание, но все пак успя да се добере до гърлото на противника си. С бърз замах на дланта строши гръкляна на свещеника, който безпомощно опитваше да си поеме дъх.

Силен грохот се разнесе откъм крепостта и Светлината в кръвта на Астар сякаш се сви уплашено в тялото му. Той обърна очи към Тиен’хара.

Свещениците успяваха да поддържат магическия си тунел към крепостта и храмовата гвардия си проправяше път през пробивите в стените. Войниците бързо се омешаха със защитниците и бе невъзможно за Маговете да ги спрат, без да погубят и свои.

Брет бързо слезе от Източната кула и поведе Отрядите на кръвта срещу нападателите. Мечът му сееше смърт сред халидовите стражи, настъпващи в двора. Ако достигнеха входовете на крепостта, Маговете по кулите бяха обречени...

Една мисъл го успокояваше – поне Арабела бе далеч от този ужас.

Но друга една мисъл не му даваше спокойствие – вече почти седмица откакто Ти’сейн бе заминал. “Дали въобще ще се върне?”, питаше се той, посичайки поредния гвардеец.

Тътен заглуши звуците на битката и го накара да се обърне назад към издигащата се крепост. Тътен, по–силен от светкавиците на жриците...

В падащия здрач Брет успя да различи очертанията на Звездата, която се заклати несигурно и потъна няколко метра надолу. Чу се силен пукот и Централната кула поддаде. Свистене на остре близо до ухото му го върна отново към действителността на битката и той отби удара на мъжа, изправил се срещу него.

Звездата падаше! Ужас пробяга в очите му, пред които за миг се спусна дебела сянка. А след това – вечна тъма, докато Централната кула се сриваше върху него. Крепостта загиваше заедно със своя пазител.

Енергиите, които се вихреха горе на повърхността в продължение на дни и нощи бяха всяли страх у сфинкса. Нито Танх, нито Алаир можеха да различат нещо в плетеницата от сили и заклинания, които сееха смърт и разрушение.

Пещерата се разтърси и сякаш нечия невидима ръка притисна нещо отгоре им. Магьосниците, сляти в едно тяло, усетиха бавното падане на Звездата, понесла се право към тях.

– НЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕЕ! – разнесе се смесеният вик на сфинкса, усетил неимоверната сила, която скоро щеше да го погуби.

Танх пръв преодоля първоначалния шок и насочи всички сили, които можеше да промъкне покрай оковите, към Звездата. Скоро и Алаир я подкрепи.

* * *

Корвейл пръв усети намесата на Халид. В потрес наблюдаваше сриващата се Централна кула и сред мъжете долу различи Воина на Светлината, отбраняващ своята крепост до край.

“Не е време за скръб”, опитваше да се съвземе той. Вече и другите Магове бяха забелязали падането на Звездата.

– Трябва да я задържим! – провикна се той, седна с кръстосани крака на каменните плочи и затвори очи. Рамегал го последва, а Риена се затича да предаде на оцелелите Магове.

Опитваше се да види нещо в спускащия се сумрак и облака прах, обвиващ крепостта. Последното, което наблюдателят успя да му каже, бе, че Маговете засядали по местата си, обърнати към спускащата се Звезда.

– Няма кой да се противопостави на свещениците! – със закъснение осъзна Астар и гайдата на Наблюдателя засвири сигнал за цялостно нападение.

Събра Маговете, които успя да срещне по пътя и ги поведе напряко към Тиен’хара. Трябваше да опазят поне знамето й.

Когато все пак успя да разкъса обръча от храмови гвардейци около развалините на крепостта, Боецът–Маг забеляза, че от отделни места все още проблясват заклинания. Посрещна го Рамегал, който с видимо усилие подържаше някаква отразяваща магия някъде...

– Вече трима дадоха живота си, поддържайки Звездата. Но засега я спряхме. Алаир Танх бяха първите, които опитаха да спрат падането й. Реших, че ще съм по–полезен на бойното поле.

– Бойното поле е астралната равнина на Халид. – прошепна Астар, поспрял за малко, за да си поеме дъх.

– Знаем. Брет успя да ни каже, преди...

Битката отново ги понесе във вихъра си, но Астар разбра какво му казваше другия Маг. И още по–бясно заразмахва жезъла си, докато мяташе огнени кълба по първите свещеници, приближаващи крпеостта.

* * *

Въздушният поток го издигаше обратно към изплъзналата му се астрална равнина. Лунният студ бе потънал в прозрачните дълбини на Окото. Ти’сейн използваше момента, за да помисли. Светлината му и Балансът на Халид се неутрализираха като проявления едно на друго. Не можеше да го победи със силите в кръвта си, а Въздух бе просто подчинена на равновесието стихия.

Халид го посрещна със силен ритник, който отвори раната на гърба му. Самозвания бог го прикова с очите си и този път му позволи да надникне отвъд тях. Само за да му покаже ужасяваща картина. Звездата над Тиен’хара се разклати и започна своето спускане към крепостта. Крепостта, от която скоро останаха само руини. Стори му се, че видя и сцените на битка, но магьосникът отряза взора му.

– Губиш, Ти’сейн. – наблегна на името му ниският мъж и го засипа с ритници.

Костите му пращяха под ударите, обвити в силата на Баланса.

“Обвити. Обгръщащи...”, мислеше си Ти’сейн, докато засипваше Халид с лъчи от Светлина. Не му стигаше вниманието, за да придаде някаква форма на силата си, затова я запращаше по бога в най–чистия й вид.

“Обгъщащи... Обгръщащи тъканта. Плътта”, редяха се мислите му сред ярките бушуващи потоци.

“Както Светлината може да се пречупва, така и Балансът може да се извърне”, каза си той, припомняйки си последната битка с пустинния магьосник, появил се в Бодар. Защото самият той не бе правил нищо друго, освен да превръща сенките в Светлина. А сега можеше да стори обратното.

Усети, че отново се държи на крака. Имаше ли някакъв смисъл, запита се той, докато се настани удобно с кръстосани крака на несъщестуващата материя на сивата плоскост. “Няма плът”, внушаваше си той, забравяйки за болките по цялото си тяло. “Има само Баланс. И това, което е от другата му страна. Смъртта.”

Халид се възползва от затишието и запрати синьо–лилав поток, който се разгъна под силите на равновесието и заудря Ти’сейн през лицето като подивял камшик. Преди да го пречупи като безобидна Светлина, заклинанието проряза едното око на Принца, оставяйки дебела черна резка в сребърния ирис.

Ти’сейн затвори парещите си очи и призова Светлината. Въздухът около Халид придоби яркостта й, а камъкът, който все ще стискаше в ръка, заприлича на една от околните звезди. Гънеше Въздух и Светлина, оплитайки все по–здраво нишките на Баланса около мъжа, провъзгласил се за бог.

И после започна да ги извръща. Една по една. Сгъстяващи се сенки закръжиха около ниската фигура, която едва сега опита да избяга. Но вихърът от тъмнина го спря.

Сякаш след цяла вечност Ти’сейн обърна и поседната вълна от Светлина в самата нея, превръщайки затвореното й съществуване в смърт. Затягаше нишките около ръцете си, следвайки спираловидните извивки на металните остриета. Болеше. Болеше повече от всяка рана, отворила се по изтерзаното му тяло.

Черната смърт погълна Халид и той беззвучно изчезна от нищото, в което се намираха. Балансът, който бе събирал с векове в сърцето си, се освободи изведнъж, помитайки създадената астрална равнина.

– Няма плът. Има само Светлина. – този път произнесе Ти’сейн, но думите му изчезнаха безгласно в освободения Баланс.

Превърна се в отражение на самия себе си. Последната му мисъл, преди да избере огледалото, пред което да се появи, бе: “Остана само още едно писмо”.

Отклони удара на жезъла си и го заби в разкаляната земя. Пороят все още се лееше, макар Черис да бе изчерпала силите си малко преди Централната кула да се срине. Астар се подпря на дългата тояга и едва задържа клепачите си да не се спуснат върху кървясалите му очи.

Погледна замаяния Върховен свещеник, изоставил заклинанието си по средата. Стоеше с отворена уста, полуизрекъл поредната дума. Боецът–Маг знаеше какво вижда с вътрешното си зрение – смъртта на Халид.

Ти’сейн бе успял. Нямаше сили дори да възприеме новината. Просто с празен поглед съпроводи отдалечаващите се свещеници, събиращи се в далечния край на платото. Заклинанията стихнаха, оцелелите Магове, които все още се държаха, се заклатушкаха към другарите си, седящи с кръстосани крака сред развалините. Някой трябваше да поддържа Звездата. Не бяха малко загиналите от изтощение под благодатното й сияние.

Сияние, което пулсираше ярко и видимо дори в светлината на деня.

Протяжните звуци на гайди се разнесоха над платото. Тъжно–радостната мелодия на победата заскита редом със смъртта сред руините на крепостта.

Превърна в плът отражението пред огледлото в покоите на Джоррам и се строполи на пода. Последното, което видя, бе застиналия Първосвещеник. Протегна ръка към него, държаща малко томче с кожена подвързия, от което се подаваше обгорен лист хартия.

Потъна в лабиринта от болка и разпилени мисли, които милостиво го избавиха от спомените за изминалите безкрайни мигове...

“Преди хилядолетия велик магьосник успял да разбере същността на Баланса и създал петте камъка, улавяйки в тях стихиите му. Чрез сложни заклинания, вплетени в стените на неговия отшелнически дом, Халид държал Очите в равновесие, докато постепенно се учел да черпи от силата им. Когато ги овладял, той започнал да се единява с Баланса.

Двете страници бяха разделени от обгорелия по краищата лист, на който с наклонен почерк бе изписано:

– Свърши се. Каквото и да е ставало, Носителят не се появи. – гробовно оповести Денн.

Чан’тал се надигна бавно от твърдия каменен трон, на който безмълвно бе прекарал изминалите дни и заговори с мъртвешкия си глас:

– Човекът Цион се оказа прав. Опасността за Безликите премина със сбъдването на последното му пророчество. Грехът е забравен.

Ниско спусната черна качулка се извърна рязко към стария Безлик и сини очи проблеснаха в мрака отдолу. “Все пак е успял да вникне в думите на пророка”, изненадано си помисли Денн, докато горчиви сълзи на радост и облекчение се стичаха по сухата сивкава кожа на скулите му.

* * *

Ярко сияние избухна пред невиждащите му очи и Плутар се разтрепери в сумрака на залата. Стисна здраво крайчеца на одеалото, с което бяха завили изнемощелите му крака. Свит в голямото си кресло, той изглеждаше сякаш притиснат от студа, от мрака, от светлината, отновно докоснала сетивата му след толкова години.

Сега започваше истинският възход на Тиен’хара. Но балансът между нея и Умбра трябва тепърва да се установи. Както и в целия свят...

“Успя да победи Халид, все ще намери начин да усмири малко Таис.” Плутар едва–едва се усмихна на мислите си, а тънката му пожълтяла кожа се сбръчка още повече. “Милото ми момиче...”