Стефан Цанев българскихроники

Тука виси добър юнак

На 11 август - половин година след издъхването на Дя­кона - в „Независимост" най-сетне се появява дописка, която описва последните му дни:

„Левски беше страшно мъчен. Когато той беше затво­рен в казармата, то низамите, по повелението на пашата, му извадили един по един всичките зъби. Месата му са били късани с клещи парче по парче. Обиколили го пет-шест души и всеки из тях държал в ръката си по един нож. В това време низамите захващат да го тласкат насам-нататък, така щото върховете на ножовете им се забивали в тялото му. Когато турското правосъдие видяло, че из устата на този български светия не излиза ни една дума, то заповядало да го обесят. Левски е обесен полумъртъв. Вечна му памят!"

Описаната сцена, вярна или невярна, страшно напомня бичуването и мъките на Исус. Това не е случайно. Това тряб­вало да подсили низостта и гнусното предателство на Юда - и той, българският Юда, се явява моментално във втората до­писка, която следва веднага след първата:

Плевен, 2 Августа. Позитивно вече се знае, че Васил Лев­ски е предаден от поп Кръстя... У поп Кръстя имало 100 лири Василеви пари - те били най-главната причина, която е накарала черковният служител да продаде една християнска душа на турските джелати. Няколко честни българи съветвали Василя да не ходи при поп Кръстя, но той не ги послушал, защото поп Кръстю бил председател на един от частните ко­митети. Когато Васил излязал от поп Кръстевата къща, той бил хванат от заптиетата. На поп Кръстя дали едно „аферим", едно горчиво кафе, сто лири и един хат¹ му обещали да не го преследват за неговите стари грехове. Сега за сега по­чти всеки българин се гнуси от поп Кръстя. Всеки българин го нарича Юда и го презира. Презират го даже и турците...

На 24 март 1874 година в „Независимост" се появява трета дописка - пак за предателя на Левски:

На 10 август 1874 година в „Независимост" се появява четвърта дописка за предателя:

Както виждаш, читателю, не самата гибел на Левски, а кой е предателят му не дава покой на Каравелов година, годи­на и половина и през цялото това време чрез вестника си той все по-свирепо твърди, че предателят на Левски е не някой друг, а поп Кръстю!

Човек би си казал: от любов към Дякона е, любовта към погубения приятел избухва в омраза към предателя му - какво по-естествено?

Но май причината е малко по-друга.

През 1907 година, 33-34 години след тези събития, На­талия Каравелова разказва на Константин Величков нещо твърде интересно:

Гледам по едно време Либен стана съвсем кахърен. Така склонен и в най-голяма тъга да пее, сега беше мрачен и неве­сел и аз не можех да отгадая сама, ни да изкопча от него откъде идва това.

Най-сетне един ден ми каза: „Виж, еди кой си ме обви­нява, че за седем хиляди жълтици съм предал Василя на тур­ците".

Разбрах тегобата му, защото мина и у мене. От тоя час нямах мира. Да обвиняват Либена в предателство! Пък кой тогава ще бъде чист?

Кой е бил този еди-кой си, който е обвинявал Либена в предателство, ще се помъчим заедно с теб, читателю, да разга­даем в следващия разказ. От разказа на Наталия сега-засега разбираме, че това обвинение в предателство на Левски е било голямата тегоба (мъка) на Каравелов.

Това наистина не е малка мъка и от тоя час не само Наталия, но и Либен е нямал мира.

Как може да докажеш, че не си предател (макар и нево­лен), особено като знаеш (а и други вече знаят!) къде е отишло чувалчето с архива и че именно този твой архив е затегнал примката около врата на Дякона?

Има само един начин: да докажеш, че друг е предате­лят.

И случаят с поп Кръстю е добре дошъл за Каравелов. Предател ли е попът, или не е - аз не знам. Достоверни ли са „дописките" в „Независимост", или са измислени, кой и от­къде е надничал да види как на поп Кръстя дали едно „аферим", едно горчиво кафе, сто лири и един хат - е също неиз­вестно и загадъчно, но Каравелов успял да убеди всички бълга­ри, че поп Кръстю е българският Юда, който е предал българ­ския Исус за 100 златни турски лири - цената е по-висока от 30-те сребърника на Юда Искариотски!

„Това не е лична омраза или жажда за отмъщение..." - пише Ботев, а какво е, дали не е нещо свързано пак със съдбата на прословутото чувалче с архива, това ще се помъчим да разбе­рем в следващия разказ.

А сега, скъпи мой читателю, нека се върнем към по-страшния въпрос: защо не само съратниците му - защо и на­родът е изоставил Левски? За да разберем това, ще трябва да се върнем малко назад и във времето.

Когато избрали Каравелов за председател на Български Централен Революционен Комитет в края на 1869 година - в продължение на две цели години нямало нито една забелязана дейност на този Централен Комитет, сън дълбок.

И чак когато Левски, след като му писнало да виси по кръчмите, минал оттатък Дунава и основал в България Вътреш­на революционна организация с ръководен орган БРЦК или Привременно правителство в Ловеч, чак тогава дейците на БРЦК в Букурещ начело с Караве­лов се стреснали, че изпускат славата на водачи на революци­ята, и започнали да обвиняват Левски, че разединявал революционните сили.
Въобще в нашата история се наблюдава едно странно явление: емигрантите винаги считат себе си за по-вещи и по-важни от туземното население: стоят си баровците в някоя свободна държава, хабер си нямат какво става в бив­шето им отечество, пият си кафето или виното в някоя кръчма и дават акъл на поробените си братя как да се борят. Ами елате тук и се борете! - както ще им каже след малко и Левски...
Бележите ми в писмото си йоще - отвърнал на обвине­нията им той - как смея да правя програма и печат, с който да се разполагам в Българско, без да се споразумея с сичките членове в делото? Я кажете ми с две думи: с кои членове в делото? и колко ли сте души?

Казах ви няколко пъти: нямаме хора във Влашко. Еди кой си води сръбска политика, други - руска, трети - турска. Тежко ни и горко от вашата там помощ - тук в Българско ви бележим досега вашите работи: убийство за народът ни!

Ако бъдете истинни патриоти - ще дойдете в Българ­ско... дето ще се пролива кръв.

Искате вие там да се съберем и да видим по който път, та да вървим всички заедно?

Добре. В името на обединението Левски се съгласил и преминал тайно Дунава. В края на април 1872 година в Букурещ се събрали представители на двата Български Революци­онни Централни Комитета.

Левски занесъл в Букурещ своята собственоръчно напи­сана Nареда на работниците за освобождението на българ­ският народ.

(Забележи, драги читателю, колко просто и делнично е казано: работниците за освобождението - не борците, не дейците, не поборниците, не юнаците, не героите, а чисто и просто работниците за освобождението...)

Още на първата страница Левски бил написал:

Цел: с една обща революция да се направи коренно пре­образувание на сегашната държавна деспотско-тиранска система и да се замени с демократска република¹ (Народно управление) на същото това място, което са нашите праде­ди с силата на оръжието и с своята свята кръв откупили, в което днес владей правото на силата, да се подигне храм на истината и правата Свобода.... на съгласието. Брат­ството и съвършеното равенство между всичките народно­сти.

Кратко и ясно. Това обаче не стигало. По-нататьк, в § З от „Наказателен закон", Левски предупреждавал:

- Ти луд ли си бе, Василе, да говориш за република? Я се огледай: в цяла Европа монархии, ще ви смажат за едната дума като парижките комунари³!

И сръбкинята - била права. Дали са щели да ни смажат европейските монархии за едната дума „република", не знам, но да говориш за република на тогавашния наш народ, наисти­на е било лудост: народът е мечтаел за цар, за български цар, той не е мо­жел да си представи държава без цар.

(То и днес половината български народ мечтае за цар, а представяш ли си, читателю, какво е било тогава, преди пове­че от век?!)

Че Каравелов се е отнасял към Левски като към по-прост и по-необразован от него с високомерието на първожрец и вълшебник на идеите, няма съмнение (щом той дори за Ботев казвал: силите му са равни с моите⁴), затова с такова самочувствие и пренебрежение като ня­какъв Прокруст⁵ орязвал и изхвърлял всяка мисъл на Дякона, която не се побирала в главата му (как да се побере - Левски бил изпреварил поне с век времето си!), сега дори не удостоил апостола с някакво обяснение, а задраскал с размах всичките онези негови думи за република, равенство и пр. и вместо тях в Програмата към Устава на БРЦК написал:

Бълг. Р. Ц. ком. има за цел да освободи България чрез Революция морална⁶ и с оръжие. Формата на бъдащето българско управление ще бъде неопределена до онова време, когато чрез сяко средство българското освобождение стане дело свършено.

Точка. Идеите на Левски за бъдещото устройство на България били зачеркнати - и умрели: никой не си спомнил за тях след Освобождението ни, макар че били минали само 5-6 години...

Странно: никой друг освен Левски не надниквал отвъд свободата.

Как ще се освободим - с чети ли, без чети ли, или с коми­тети, чрез просвета или с оръжие, сами ли, или с чужда по­мощ? - това бил спорът; а какво ще бъде, след като се освободим, каква ще бъде свободната наша България - за това никой не мислел, поне не говорел.

А Левски се интересувал преди всичко от това - какво ще стане след общата революция?

За разлика от всички други Левски наистина е вярвал, че ние сами ще се освободим и сами ще решим какво да бъде отечеството ни:

- Отникъде не трябва да се надяваме и на никого не тряб­ва да се молим - говорел той. - Нам не ни трябва подарена свобода, който ни освободи, ще ни пороби, казвам ви!

- Ти наистина ли си вярваш на думите бе, Василе? - ви­кали му и Каравелов, и Хитов, и Филип Тотю, и другите... - Как тъй без Русия, как тъй без Сърбия?...

Защото всичките други - и Раковски, и Каравелов, и Об­щия, и Бенковски, и Стамболов, и Ботев дори, - ако трябва да си говорим честно, са гледали на четите и на легиите, на бун­товете и на въстанията само като на повод да се предизвика намесата на великите сили: да се дигне пушилка, да се разпали пожар, да се отвори рана, да се предизвика клане, само тъй Европа ще се стресне и ще рече: брех, то там под Балкана имало народ! - и ще ни освободят, както е била освободена и Гърция, и Сърбия, и Влашко, и Молдова (както впрочем бе освободена и България)...

В идеите на Левски имало и нещо друго, което още по-силно стреснало тогава българите.

Това вече било прекалено. В ония години на „всекиднев­ните ни убийства, потурчвания на невръстните ни грабна­ти деца от турчина, обезчестяванието на девойките ни и на жените ни все от турчина "² - да преодолееш кръвната си робска омраза към пороби­теля и да говориш, че „няма да гоним турският народ, ни вярата им" - това е било равностойно на Исусовото „обичайте вра­говете си!", само че не абстрактно, а конкретизирано - затова още по-болезнено и още по-непостижимо.

- Няма да ги гоним ли? Ти християнин ли си, бе, или ибрикчия? Както те нас трепят сега, така и ний ще ги трепим, гробищата им ще изорем, джамиите им ще срутим, ще ги го­ним до девето коляно и тях, и Господа им, както те сега гонят нашия Господ! - това бил естественият и справедлив вик на роба, робът е прокълнат да мрази, а Левски говорел като свободен човек, той може би е бил единственият свободен българин в онова робско време и трудно е било на робите да го разберат.

Но и това му било малко на Дякона - чрез себе си той поставял пред хората непостижими лични морални норми, както се казва, вдигнал летвата твърде високо (в такива случаи „нормалните" хора се провират отдолу):

Сиреч: бъдещата ни държава трябва да управляват ум­ните, а не заслужилите.

Успокой се - няма и да се случи! Защото, вземе ли властта човек, както казва на едно място хаджи Иванчо хаджи Пенчович, веднага става умен, така че няма защо да я дава дру­гиму; колкото по-нагоре се качва човек, толкова по-умен става - това загадъчно, почти светкавично поумняване наблю­даваме и днес в нашите държавници, за тях такива личности, като Дякона Васил Левски, са не само неспасяеми глупаци, но и - не дай Боже! - могат да станат опасен пример за подрастващото поколение, оттук - опасни и за “вечните устои" на държавата и обществото, затова...

Най-малкото стават омразни. Праведниците ги тачим ний и ги обичаме, но след като умрат - живите са трън в очите ни.

Така, изглежда, стои въпросът и с Левски. Докато е жив, гледат да го клъцнат в челото, докато се люшка на бесилото - мълчат (и Каравелов), ще започнат да го хвалят, като ми­нат поне десетина години¹, когато ще е безопасно мъртъв.

Заплашителните писма до чорбаджиите: до два дена да дадат за народното дело по еди-колко си турски лири (или ще ви пратим при черните души, при чернаго Бога!) - нямали почти никакъв ефект, както признава сам Дякона: Няма друг народ, на когото богатите хора да не са дали два гроша за свободата; няколкото терористични опита за ограбване на чорба­джийски каси, както видяхме, също излезли несполучливи, а без пари нищо не може на този свят - тогава на Левски не му оставало нищо друго - разпратил до частните революционни комитети писма, в които нареж­дал:

Като чул това, ако не друго, българинът се свил в черуп­ката си като охлюв: залагаме главите си - и да плащаме ли трябва отгоре?

Познаваме се, читателю: българинът по-лесно дава жи­вота си, отколкото имота си. Не от алчност: животът е твой, засяга само тебе - да го дадеш не ти е толкова жал, а от имота зависят децата ти, семейството ти...

Тук, изглежда, е станало голямото разминаване на Левс­ки с народа. {„Лесно му е на Дякона, няма ни дете, ни коте...")

И не случайно в някой от последните дни на декември (в последните дни на своя живот) на една от последните странички в прословутото си джобно тефтерче Левски е написал една самотна дума:
Народе????
С четири въпросителни. Почуда ли е това? Изненада? Недоумение? Или ужас?

Или е питал нещо народа? Какво го е питал?

Тези въпросителни ще продължат да скърцат в нощта на съвестта ни като бесилки. Кой ще отговори?

Притурка към глава VII