Триумфът на,,спутник сергей корольов или вернер фон браун

Гордън Харис, офицерът за връзки с обществеността на базата, съоб-щава лошата вест на г-л Медарис: „Господин генерал, току-що съобщиха по радиото, че руснаците успешно са изстреляли сателит. Той преда-ва сигнал на открита честота и поне един от нашите местни радио-любители го е чул” (Бърнет Т. Кой спечели космическата надпревара? Издателство ,,Хермес”, Пловдив, 2009) [1].

Според разказа на самия Медарис, поместен в неговата автобио-графия „Обратно броене до решението”, фон Браун изведнъж „започна да говори и просто не можеше да спре. Опитвайки се да изразят натрупалите се емоции, думите се надпреварваха в устата му”.

          - Знаехме, че ще успеят! – възкликнал ядосано фон Браун. – проекта „Авангард” никога няма да успее. Имаме цялата техника подръка. За бога, развържете ни ръцете и ни позволете да направим нещо. Можем да изстре-ляме сателит за шестдесет дни, г-н Макелрой! Само ни дайте зелена свет-лина и шестдесет дни!”

По време на вечерята бъдещият министър на отбраната Макелрой има нещастието да седне между генерал Медарис и фон Браун, като и от двете му страни се опитват да го убедят да подкрепи проекта „Юпитер-С”. Като пример за многото критики, които могат да се отправят към все още действащия министър на отбраната Уилсън, г-л Медарис посочва, че преди повече от година фон Браун е можел да изстреля в орбита около Земята ракетата „Юпитер-С”, ако не е била намесата на министър Чарлс Уилсън. Омразата срещу Уилсън в град Хънтсвил е толкова неудържима, че някой граждани издигат бесило и окачва чучелото му на него.

- А, сега чуйте – казва радиоводещият на Ен Би Си, - чуйте звука, който завинаги разделя старото от новото”. След това в ефир ясно прозву-чава бипкането на „Спутник” – три десети от секундата звук, после пауза със същата продължителност, после пак бипкане.

Заслужава си да разкажем две истории за политическите звезди на бъдещето – една от които е още далеч от хоризонта. Водачът на мнози-нството в Сената Линдън Б. Джонсън чува за изстрелването на „Спутник”, докато в дома му в Тексас са се събрали гости за следобедно барбекю.

След угощението той ги повежда на дълга разходка и по време на неловко настъпилата тишина, философски обобщава: „Намирахме се на малък селски път, водещ от нашата къща към река Педемалес и изведнъж ме обхвана тревога и смущение. В откритите равнини на Запад човек се научава да живее с небето. То е част от живота ти. Но този ден, по някакъв странен, непознат начин, небето ме се струваше почти чуждо”.

Тъй като напълно осъзнава голямата политическа възможност, която му се е открила, Джонсън не губи време и телефонира на колегите си от Сената и от двете партии, за да получи подкрепата им за провеждане на специални слушания по проблема.

Междувременно младият сенатор от Масачузетс - Джон Ф. Кенеди е седнал на питие с брат си Боби в прочутото кафене „Лох Обер” в Бостън. Бъдещият президент на Съединените щати е потънал в разгорещен спор с професора от Масачузетския технологичен институт Чарлз (Док) Дрейпър за смисъла от изстрелването на „Спутник”. Кенеди – същият човек, който по-късно ще сложи начало на надпреварата за завладяване на Луната – през октомври 1957 г. все още има съвсем различни възгледи. Той спори с Дрейпър, че всички ракети са само прахосване на пари, а използването им в Космоса е още по-голямо прахосничество.

И докато двама бъдещи президенти реагират напълно противо-положно на новината за „Спутник”, с известна ирония можем да кажем, че действащият президент пък изобщо не показва каквато и да било реакция. Айзенхауер разпуска с голф на любимото си игрище в Гетисбърг.

Макелрой преспива в Хънтсвил, което дава възможност на Фон Браун и Медарис да подновят атаката на следващата сутрин. Те обещават, че ще изведат в орбита първия американски сателит в срок от деветдесет дни – по реалистичен график, с който Медарис удължава времето, дадено от превъзбудения Фон Браун. „Когато се върнете във Вашингтон и бурята се разрази – казва Фон Браун, - кажете им, че ние тук разполагаме с оборудването да изстреляме сателит, само да поискат”.

Едва видели гърба на Макелрой и придружаващите го, Медарис и Фон Браун се хвърлят веднага в действие, сякаш вече са получили официалното разрешение. Медарис дава заповед ракета № 20 „Юпитер-С” да бъде веднага „извадена от нафталина” и подготвена за пуск. Генерал – майорът по-късно призвана, че за тези си действия е можел да бъде наказан с военен съд, но въпреки това, всички приемат, че заповедта отгоре така или иначе ще дойде, а времето тече неумолимо. Омразата на Фон Браун към военния министър Уилсън и всички във Вашингтон, които са отнели на него и екипа му възможността да участват в надпреварата за космоса, е толкова силна, че той не може да се стърпи да не си отмъсти публично. Още в събота сутринта, на 5-ти октомври, веднага след заминаването на Макелрой, „пожелал анонимност учен заяви пред „Асошиейтид рес”, че се чувства „гневен и отчаян”, защото Редстоун Арсенал е можел да изпрати сателит в космоса преди „Спутник”, ако му беше възложен проектът за из-стрелване на сателит на Земята през 1955 г.”

На 5-ти октомври обаче страховете на Вашингтон, че Съветският съюз ще започне пропагандна кампания, злорадствайки, че е успял да из-превари Щатите, не се оправдават. Първата статия в „Правда” е поместена на незабележимо място и дори не е заглавие на броя. Разположена скромно вдясно на първа страница, под сгъвката, тя носи твърде неясното заглавие „Съобщение на ТАСС”.

Статията представя основната информация за „Спутник” и отдава чест на великия Константин Циолковски, който пръв е открил, че изстре-лването на изкуствени сателити на планетата Земя е възможно. Това е нап-равено още в края на деветнадесети век.

Членовете на съветската делегация на конференцията за изследване на Космоса във Вашингтон стават медийни звезди, но отново никой не злоупотребява с пропагандната стойност на случилото се. Професор д.т.н. Анатолий Благонравов е попитан в ТВ предаване на Ен Би Си ,,Младежта иска да знае”, дали вижда в „Спутник” символ за победа над Запада. Той отговаря:

„Ние не смятахме за необходимо да се състезаваме в тази сфера и щяхме да се радваме не по-малко, отколкото сега, да видим и американски сателит в космоса. Вярваме, че нашият спътник, както и американският, ще успее и ще служи на науката”.

Благонравов обаче казва съвсем различно нещо, вече далеч от камерите, пред американската Национална академия на науките. Когато му дават думата да говори за „Спутник”, той критикува Съединените щати, задето са вдигнали толкова шум около сателита по проект „Авангард”, преди да го пуснат в орбита. Америка според него е трябвало да следва съветския подход и първо да постигне нещо, а после да говори.

Присъстващите американци не намират голяма утеха в това, че и СССР не се е придържал към духа на науката, тъй като не е разпространил предварителна информация за изстрелването. Похвалните думи на Джоузеф Каплан са цитирани в официоза „Правда” на следващия ден, като този път почти цялата първа страница е посветена на „Спутник” под заглавие: ПЪРВИЯ ИЗКУСТВЕН СПЪТНИК НА ЗЕМЯТА СЪЗДА-ДЕН В СССР.

Няма поместени коментари от Корольов, Глушко или Тихонравов. Нито един от тях не е споменат в каквато и да било връзка с програмата; официално те не съществуват, затова и не могат да говорят.

Агенция ТАСС се занимава с представянето пред медиите, като съобщава краткосрочните и дългосрочни цели на съветската космическа програма. В съобщенията се казва, че ще бъдат пуснати и други сателити, като всеки следващ ще е по-тежък и снабден с повече техника от предиш-ния. Сателитите ще „открият пътя към междупланетните полети и нашите съвременници ще станат свидетели как свободният и добросъвестен труд на хората от новото социалистическо общество ще направи реалност най-смелите мечти на човечеството”. Тъй като официална реакция няма, амери-канските вестници просто цитират съобщенията на съветските източници.

На 7-ми октомври, понеделник, Линдън Б. Джонсън вече е уговорил със сенатор Ричард Ръсел от Джорджия, председател на комитета по въо-ръжените сили към Сената, да свика подкомитета за отбранителна гото-вност, председателстван от Джонсън, за да предприеме разследване, което да установи защо СССР е изпреварил американците в космоса. Ръсел е напълно наясно, че неговото протеже – Джонсън, има силен конкурент в лицето на сенатора от Мисури Стюарт Симингтън, който ще атакува президента по партийна линия. Според Ръсел това ще донесе неприятности на демократите, тъй като критиките на Симингтън няма да бъдат в национален интерес. Затова Ръсел подкрепя предложението на Джонсън за разследване в рамките на подкомитета и избягва исканото от Симингтън пълно разследване от страна на комитета за въоръжените сили към Сената.

Президентът Айзенхауер се връща след голф уикенда и се захваща с кризисната ситуация като иска от Доналд Куарлс, по това време вече заместник – министър на отбраната да му обясни точно по какви причини САЩ са изостанали на второ място. Куарлс е и може би най-подходящият човек, който да даде отговор на този въпрос, тъй като е бил заместник – министър на отбраната с ресор научноизследователска и развойна дейност именно през периода, когато Комитетът „Стюард” е предпочел „Авангард” пред „Орбитър”.

Куарлс обяснява пред президента, че е било взето решение напълно да се отдели гражданската научна програма от военната, така че чужде-странните учени, работещи по програмата за изследване на Космоса, да не получат достъп до военните тайни на САЩ. Опитвайки се да гледа от положителната страна, Куарлс казва, че СССР вероятно дори са направили услуга на Съединените щати, тъй като безспорно са утвърдили концеп-цията за свобода на международното космическо пространство. Президен-тът Айзенхауер, разбира се, вече е чувал всичко това и преди, по време на заседанието на Националния съвет за сигурност, който е издал директивата NSC 5520 за опазване на държавните тайни.

Космическият сателит „Спутник-1” е преминал над много суверенни държави и нито една от тях не се е възпротивяла на това. По този начин са отстранени всички правни проблеми, които държавните администрации и на Русия (СССР) и на САЩ са очаквали. Скоростта на движение на сате-лита е 29 000 km/h, като извършва една обиколка за 96,2 минути. По време на своя полет сателитът излъчва радиосигнали на честоти 20,005 MHz и 40,002 MHz. Те са приемани от радиолюбителите по целия свят. Радиосиг-налите са излъчвани общо 22 дни от 4.10.1957 г. до 26.10.1957 г., когато батериите на предавателя се изтощават. Спутник-1 изгаря при навли-зането си в атмосферата на Земята на 4.01.1958 г., след като е изминал 60 млн. km и престоява 3 месеца в Космоса (http://bg.wikipedia.org/wiki - Спут-ник-1).

Айзенхауер е особено раздразнен от прочетените в пресата комен-тари, направени от двама офицери във връзка с американските програми „Авангард” и „Орбитър”, и специално пита Куарлс за тези обвинения. Пре-зидентът има предвид съобщенията на „Асошиейтид Прес” и критиките, отправени от генерал – майор Холгър Тофтой и бригаден генерал Джон Баркли, и двамата, работещи в Редстоун Арсенал в Хънтсвил. Нека припомним, че Тофтой е същият онзи офицер от отдела за въоръженията на САЩ, който е бил натоварен да ,,пренесе” ракетите „Фау-2” и техните конструктори от нацистка Германия още през 1945 г.

Новината за „Спутник-1” сварва него и Баркли на Международния конгрес по астронавтика в испанския град Барселона. Двамата решават да дадат израз на своя гняв заради отказа на Айзенхауеровата администрация да подкрепи програмата за изстрелване на сателит от сухопътните сили. Генералите Тофтой и Баркли от авиационно-космическата база Хънтсвил използват международния форум, за да нападнат проекта „Авангард” и президента Дуайт Айзенхауер.

Куарлс отговаря на Айзенхауер, че без всяко съмнение конструи-раната от германските инженери работещи за САЩ ракета „Редстоун” (барон фон Браун и неговите колеги) е щяла да изведе спътник в орбита цяла година преди „Спутник”.

По-късно същата сутрин Айзенхауер се среща с отиващия си военен министър Чарлз Уилсън. Според собствената му автобиография, президе-нтът нарежда на Уилсън да разпореди незабавната подготовка на ракетите „Редстоун” като резервен вариант на проекта „Авангард” на американския флот (за лабораториите на флота в САЩ работи по секретни проекти и американеца от български произход Джон Атанасов – изобретател на компютъра през 1945 г. заедно със своя дипломант Клифърт Бери). По неизвестни причини обаче Дуайт Айзенхауер „забравя” да предаде тази заповед до подчинените си (има съмнения, че не е обичал много герма-нците) [http://bg.wikipedia.org/wiki – Айзенхауер].

Министерството на отбраната на САЩ отправя две препоръки към президента. Първо, че не трябва да се прави внезапна промяна в прог-рамата за изстрелване на сателити „Авангард” заради изстрелването на „Спутник”. СССР вече е победил в надпреварата за Космоса и нищо не може да промени този факт. Второ, че президентът трябва да излезе с публично обръщение, че Съединените щати са предпочели да разделят своя научно-изследователски елит, от военната си ракетна програма, за разлика от Съветския съюз. „Спутник”, според мнението на американското Министерство на отбраната, почти не може да се използва за научни цели. В действителност той е много по-усъвършенстван от първоначално зами-слената от фон Браун двукилограмова сфера, но на президента се препо-ръчва да спомене за по-добрия инструментариум на американската про-грама „Авангард”. В отговор на очакваните страхове, че „Спутник” ще създаде съмнения за състоянието на американската отбранителна ракетна програма, президентът трябва да подчертае, че е предпочел да разработва ракетите по съвсем отделна програма.

На 9-ти октомври „Правда” най-сетне публикува коментарите на Корольов, Глушко и Тихонравов – анонимно, разбира се. Двама от тях използват длъжностите си като псевдоними: Корольов става известен на съветското общество като „главния конструктор на ракетнокосмическите системи”, а Глушко е „главният конструктор на двигателите”. Тихонравов сигурно се е подразнил от това, че не са дали титла и на него.

Никита Хрушков лично обяснява желанието на СССР да запази в тайна самоличността им като казва следното: „За да гарантираме сигур-ността на страната и живота на тези учени, инженери, техници и други специалисти, ние все още не можем да обявим техните имена или да публикуваме снимките им”.

Името на Корольов се споменава за първи път публично едва след смъртта му през 1966 г. През 1957 г. името му е извадено от официалната история на съветската ракетна наука, а в енциклопедиите се казва, че той оглавява лаборатория в „машиностроителен” институт в СССР. Всичките трима „главни герои” и техните истински имена са добре известни на западните разузнавания, благодарение на информацията, дадена от завръ-щащите се германци по операция „Драконът се завръща”. След полетът на ,,Спутник-1” и на първия космонавт в света Юрий Гагарин през 1961 г., Нобеловият комитет се обръща към Хрущов да назове името на Главния конструктор, за да му даде Нобелова премия. Обаче Никита Хрущов отго-варя: ,,У нас създателят на космическата техника е целия съветски народ” (bg.wikipe-dia.org/wiki/prof-Natalia-Koroliova-za-bashta-si) [3].

В деня на важната пресконференция президентът Айзенхауер прове-жда две церемонии в Белия дом. При първата той връчва „Медал на сво-бода” на отиващия си военен министър Уилсън, а при другата приема клет-вата на Нийл Макелрой като наследник на поста. След края на церемо-нията Айзенхауер привиква всички висши служители от Пентагона в ,,Овалния кабинет”. Президентът все още е бесен от самоволната изява на генералите Тофтой и Баркли в Барселона. Той казва: „Когато военни започнат да се изказват по въпроса и да твърдят, че можели да се използват други ракети, за да се изстреля по-рано американският сателит, те карат цялата ситуация да изглежда като състезание, а именно това впечатление не желаем да се създава. Искам да помоля цялата група да се придържа към пълно мълчание по въпроса”.

Същият ден президентът трябва да се справи и с любопитството на журналистите, акредитирани към Белия дом. Там той повтаря отново, че Съединените щати не са участвали в космическата надпревара със СССР, за първенството в Космоса. „Спутник” – казва той – е само една малка топка във въздуха, но чрез нея СССР определено са получили голямо психологическо предимство по целия свят”. Погледнато в ретроспекция, вероятно Съединените щати са можели да положат повече усилия, добавя Айзенхауер. Той признава, че психологическото надмощие, което ще спечели СССР, е било обсъждано и преди, но не е било счетено за причина „да изпадаме в истерия”. Изстрелването на „Спутник” определено показва, че СССР разполага с ракети, които са в състояние да изстрелят ядрени бойни глави на хиляди мили разстояние, но после добавя, че засега няма сведения руснаците да са решили проблемите с точността и повторното влизане в атмосферата. Във връзка с коментара на Хрушков, че скоро ракетите ще изпратят самолетите бомбардировачи в историята, Айзенхауер е на мнение, че ще има дълъг преходен период на „еволюционно, а не революционно” развитие. „А що се отнася до самия сателит, той не пре-дизвиква у мен опасения, ни най-малко дори” [5].

Това изказване цели да успокои разразилата се в САЩ истерия около „Спутник” и неговото значение за националната сигурност на САЩ. Но именно чрез привидното си спокойствие Айзенхауер само увеличава общественото вълнение. След като са чакали почти една седмица техният президент да реагира на кризата, американците започват да поставят под въпрос способността му да ръководи страната. В техните очи той е велик военен, от който се очаква да може лесно да се справи с военните предизвикателства, създадени от „Спутник”. А Айк се представя колеблив и объркан. Крещящ пример за това е неговият отговор на въпрос, зададен от журналиста Робърт Кларк, който иска да знае как руснаците са изпре-варили САЩ с изстрелването на сателита. Ето причината: „От 1945 г., когато руснаците плениха всички немски учени в Пенемюнде … те съсре-доточиха цялото си внимание върху балистичната ракета”.

Това твърде забележително изказване така и никога не получава обяснение. Вашингтонският кореспондент на „Хънтсвил Таймс” пише: „С тези думи, произнесени на седмичната пресконференция, президентът даде да се разбере, че не е знаел за присъствието на световноизвестния екип от бивши германски учени, които сега работят в Редстоун Арсенал на армията в Хънтсвил, Алабама”. Освен това Фон Браун е и телевизионна звезда благодарение на участието си в документалните филми на Уолт Дисни за космическите пътувания. На всички е известно, че в края на войната в Съединените щати са доведени германски учени. Операция „Кламер” е довела до истински фурор сред еврейските и научни среди в Америка. Знае се също, че някои от германските учени са отишли да работят за СССР и че вероятно още са там, тъй като масовото репатриране на „съветските немци” не е получило широка разгласа в пресата. Връзката на германските ракетни специалисти с космическите програми, както в САЩ, така и в СССР, е била достатъчно популярен факт, за да може Боб Хоуп на живо в ТВ предаване да коментира изстрелването на „Спутник-1” с крилатата фраза: „Нищо чак толкова не е станало. Просто се видя, че руските германци са по-добри от нашите”.

Но според Айзенхауер излиза, че не е имало „наши германски уче-ни”. Нито Айзенхауер, нито прессекретарят му Джеймс Хагърти изобщо ще коментират повече този въпрос. Дали е възможно президентът така да е искал да се подиграе на екипа в Хънтсвил? Командващият Редстоун Арсенал генерал - майор Тофтой и неговият заместник бригаден генерал Баркли определено са раздразнили Айзенхауер. Освен това учен от базата в Хънтсвил, „пожелал анонимност”, е критикувал военното министерство, задето не подкрепило програмата „Юпитер-С”. Дали това е ядосало толкова Дуайт Айзенхауер, че той така задкулисно и същевременно грубо, да нападне германците? Малко е вероятно. Дали пък думите не са камък в двора на Съветския съюз? Дали Айзенхауер не се опитва да омаловажи постижението на руснаците, като го отдава на германската намеса в него? Това сякаш има повече смисъл. Президентът наистина обсъжда с научните си съветници, че е необходимо „да не се омаловажава руското постиже-ние” в публичните изказвания, но може би изкушението се е оказало пре-калено голямо. Когато обаче се вгледаме отблизо в изказването, картината изглежда съвсем различна.

„От 1945 г., когато руснаците плениха всички немски учени в Пенемюнде …” действително е вярно твърдение. В това число не влизат германците в Хънтсвил, защото фон Браун и неговите хора се предават в баварските Алпи, където СС ги е прехвърлил от Пенемюнде. Когато Черве-ната армия завладява Пенемюнде през май 1945 г., там не са останали опитни учени, инженери или техници. Онези, които са все още там, не са счетени за важни от Фон Браун или генерал Камлер от СС, тъй като те са подбрали петстотинте, които трябвало да бъдат прехвърлени в Последния редут. Затова наистина, ако руснаците са пленили останалите в района на Пенемюнде ракетчици, то те сигурно са пленили всички до един. Това обя-снение би представило Айзенхауер като невероятно педантичен говорител и предполага известна степен на подготовка за отговор, а не странична забележка, която на всичко отгоре не отговаря на истината. Айзенхауер повтаря същото по-късно в телевизионно интервю, но този път намалява броя на пленените немски учени от „всички” на „повечето”. Това показва, че той наистина е имал за цел подвеждащо да припише успеха на „Спутник” не на руския колектив, работил по него, а на немските учени работещи за Русия, за да унижи по този начин съветските технически въз-можности [1].

Каквито и да са били причините за коментара, той не е възприет много добре от фон Браун и неговия екип. „Високопоставен ракетен спе-циалист, чието име е известно на цялата нация” е цитиран от медиите да казва, че предложението на екипа в Хънтсвил да помогнат на програмата „Авангард” е било отхвърлено, но въпреки това могат да изстрелят свой собствен сателит в срок не повече от три седмици. Макар че Фон Браун е цивилен, той е служител по договор с армията на САЩ и като такъв, е длъжен да спазва заповедта за мълчание, дадена от президента Дуайт Айзенхауер. Така, че ако наистина той е неназованият „ракетен специа-лист”, а няма защо да се съмняваме в това, то само раздухва огъня и вло-шава положението си. Независимо от всичко, Вернер фон Браун е избран за един от Директорите на НАСА през 1960 г. и е основен конструктор на ракетата ,,Сатурн-5” с която се реализира програмата ,,Аполо” за кацане на Луната (bg.wikipedia.org/wiki/Венер_фон_Браун).

Директорът на проекта „Авангард” Джон П. Хейгън поддържа непре-къснат контакт с президента Айзенхауер по време на кризата, опитвайки се да го убеди да не се отказва от „Авангард”. Вече са проведени три изпи-тателни пуска, а четвъртият е заплануван за декември 1957 г. Хейгън съобщава, че смята да направи опит да пусне „Авангард” в орбита. Тъй като по начални планове сателитът е трябвало да се изстреля при шестия пуск, той предупреждава да не се прави никаква разгласа, в случай че нещата не се развият както трябва. Изстрелването на ракети все още е много рисковано начинание и важните събития могат да се обърнат срещу организаторите си, ако към тях се привлече прекалено голямо внимание. Просто така става обикновено.

СССР обявяват изстрелването на „Спутник” едва когато той вече се намира в орбита. Предвид пълната информационна завеса в Съветския съюз, напълно е възможно „Спутник” да не е бил първият опит. Освен ако Хейгън не е бил запознат със секретни разузнавателни данни, събрани от ЦРУ или наблюдателните станции, той сигурно е смятал, че или руснаците са имали късмет да успеят от раз, или са прикрили много добре преди-шните си неуспехи. Цялата предпазливост на Хегън обаче отива по дя-волите, когато прессекретарят на Айзенхауер Джеймс Хагърти смело обя-вява в петък, 11-ти октомври, че следващия полет на „Авангард”, зап-лануван за декември, ще изведе в орбита сателита на САЩ.

Същият уикенд на сцената с трясък излиза и паралелно произве-жданият таен американски сателитен проект. Съединените щати искат да съобщят на света и още по-важно, на собствения си народ, че през вси-чките тези години страната не е седяла със скръстени ръце. Изданието „Авиейшън Уийк” разкрива, че военновъздушните сили на САЩ работят по програма за милиони долара за разработване на разузнавателен спът-ник (сателит). В статията много точно е описан разузнавателния сателит WS-117L, както и техническите проблеми за предаване на снимковия мате-риал обратно до Земята. Темата се подема от „Ню Йорк Таймс” в поне-делник и е поместена на първа страница под заглавие „САЩ работят по сателит, който може да заснеме Земята на филм. Програмата тече от началото на 1956 г. Първата безпилотна „Луна” ще използва телевизионни камери или обикновени фотоапарати”.

Дори и това неразрешено от никого оповестяване на секретната програма на ВВС не успява да потуши страховете от напредналата техно-логия на СССР. В същият ден, когато броят на „Авиейшън Уийк” се поя-вява по вестникарските будки, авторът на редовна рубрика от Вашингтон Стюарт Алсъп вече съобщава, че СССР най-вероятно са изстреляли в орби-та и разузнавателен сателит. Той пише: „Има все повече доказателства, които разузнавателната общност във Вашингтон приема най-сериозно, че съветският сателит не е „сляп”. „Спутник” има очи, с които вижда”. Сред страховете се нарежда и този, че бипкането на „Спутник” са кодирани данни, които се изпращат към Земята, затова ЦРУ, Националната служба за сигурност и други разузнавателни служби отчаяно се опитват да ги дешифрират. Един от участниците в програмата за изстрелване на сателит в САЩ се заема да успокои ситуацията, като обявява, че кодирани сигнали няма и че сателитът не може да „вижда”, но никой не вярва на думите му.

На 21-ви октомври списание „Лайф” излиза със статия, озаглавена „Защо САЩ загубиха надпреварата? Критиците надигат глас”, написана от Клифърд Фърнас. Тъй като е работил като заместник – министър с ресор научноизследователска и развойна дейност от декември 1955 г. до февруари 1957 г., той е добре подготвен да коментира космическата програма на САЩ, и още по-важно, взетото с гласуване решение на Комитета „Стюарт”, на който е бил член. В него са участвали девет души, от които, по неговите думи, трима не били „от ничий лагер”. Тези подро-бности за тайния комитет, както се оказва по-късно, са много подвеждащи, тъй като цитираните цифри са неверни.

За провала на американската сателитна програма Фърнас обвинява „трагично наивните и късогледи възгледи” на Министерството на отбра-ната, където считат научните изследвания за „нещо като извънкласно зани-мание, което човек може да си позволи само ако останат пари от „наистина важните” неща”. Цялата вина е стоварена направо върху бившия военен министър Чарлз Уилсън. Фърнас разкрива, че през 1956 г. е предупредил Уилсън за тежкото поражение в пропагандно отношение, което САЩ ще претърпят, ако не отделят повече пари за сателитната програма. Отговорът на Уилсън, според Фърнас, бил: „И какво от това?” [4].

Публичните изяви на Уилсън не са много по-различни. „Никой няма да ви пусне нищо на главите от сателита, докато спите, така че не се притеснявайте” – това са успокоителните му думи, докато още е военен министър. При пенсионирането си обаче, няколко дни след изстрелването на „Спутник”, самият той не може да спи добре. Бившият му помощник, полковник Джеймс Джордж, го сварил да седи в дома си в Детройт, загледан в небето. Г-жа Уилсън и полк. Джордж накрая успели да го извадят от унеса. „Не знам защо всички са ми толкова ядосани”, казал той, имайки предвид вестникарските съобщения, че в ракетната база в Хънтсвил неизвестни са обесили чучелото му. „Та нали аз ги вкарах в програмата с „Юпитер”. Сигурно са свързани с Ку клукс клан … Когато нещата се объркат, американците веднага тръгват да търсят злодеи или жертвения агнец. Ако някои от тях толкова искат аз да опера пешкира, ху-баво. Ако бях по-умен, изобщо нямаше и да поема този пост”.           Благодарение на медийната разгласа за осуетените опити на ракетния екип от Хънтсвил да проникне първи в Космоса, фон Браун се превръща в истински народен герой. Дори и на тъмното му минало вече се гледа по друг начин. В интервю за списание „Ню Йорк Таймс”, излязло през октом-ври, той разказва за райхсфюрера от СС Хайнрих Химлер и мерките за ускорено производство на „Фау-2”: „Помня, че той се интересуваше от растениевъдство, затова му казах, че е хубаво като се засади нещо, то да се подхранва, но че ако му се сложи например много тор, това може да го убие. Химлер се подсмихва, но аз почти не обърнах внимание на този епизод, докато три седмици по-късно не ме арестуваха от Гестапо. Освободиха ме чак след лична заповед на Хитлер” [1].

Сега обаче е нужна лична заповед от Айзенхауер, за да се извадят ракетите „Юпитер-С” от нафталина. Новият военен министър Макелрой се среща с президента на 30-ти октомври и предлага „Орбитър” да се използва като резервен вариант за „Авангард”, което ще струва допъл-нителни 4 милиона долара. Айзенхауер се съгласява, като добавя ядосано, че е искал същото да стане още преди осемнадесет месеца, но Уилсън и военното министерство са подчертали колко е важно гражданската и военната програма да си останат разделени. Това, че Уилсън не е предал и наскорошната заповед на президента за подготовка на „Орбитър”, сигурно допълнително е вбесило Айзенхауер. Но бавенето ще продължи и под ръководството на Макелрой. Минава още цяла седмица, докато се даде официална „зелена светлина” на проекта. Междувременно Съветският съюз изстрелва и втори „Спутник” в орбита – на 3-ти ноември 1957 г., и дори изпраща в извънземното пространство първия космонавт – макар и не в човешки образ.

„Явно името „Авангард” отразява самоувереността на американците, че техният сателит ще е първият в света”, заявява Хрушчов в реч по повод 40-ата годишнина от Октомврийската революцията на 7-ми ноември. „Но, стана така, че съветският спътник ги изпревари, той беше „авангардът” . Обикаляйки нашата Земя, съветските спътници провъзгласяват висотата на развитие на науката и технологиите и на цялата икономика на Съветския съюз, чийто народ гради нов живот под знамето на марксизма”. Докато пред трибуната по Червения площад дефилират танкове и ракети, той продължава да възхвалява космическия успех на Русия: „Нашите сателити обикалят земята и чакат американските да отидат при тях, за да формират общност на спътниците” [http://bg.wikipedia.org/wiki – Хрущов] [6].

          След изстрелването на първия „Спутник”, Корольов е извикан в Кремъл, където Хрушчов му казва: „Ние сме мислили, че ще успеете да изстреляте „Спутник” преди американците. Но вие го направихте. Сега ви моля да изстреляте в Космоса нещо ново, за да ознаменуваме следващата годишнина от нашата революция”. Тъй като 40-ата годишнина от Октом-врийската революция е само след един месец, Корольов съветва всичките си конструктори да се „ръководят от собствената си съвест”, защото за проверки на качеството няма да има време.

Искането на Хрушчов да се изстреля „нещо ново” е задоволено с качването на борда на „Спутник-2” на едно куче от неустановена порода на име Лайка.

Когато на 3-ти ноември е изстрелян и вторият сателит, дори само размерът му стряска американските учени и ракетни специалисти. Той тежи малко повече от 550 килограма, което го прави шест пъти по-тежък от първия, а пред него „Авангард” (със своите 15 сантиметра в диаметър) изглежда като джудже. Учените изчисляват, че ракетата, която е използвана за изстрелване на „Спутник-2” трябва да е имала тяга от поне 250 тона – повече от достатъчно, за да изпрати МБР (междукон-тенентална балистична ракета) на разстояние осем хиляди километра. Сенаторът от Демократическата партия Стюарт Симингтън заявява, че невероятното постижение с последното изстрелване показва, че САЩ са поне две години по-назад от Съветския съюз по отношение на техноло-гията за междуконтинентални балистични ракети. Прочутата – и реално несъществуваща – „ракетна пропаст” влиза в устата на всички критици, което накрая ще доведе до загубата на Ричард Никсън на изборите през 1960 г. и ще изстреля Джон Ф. Кенеди към Белия дом.

Британските учени пък предполагат, че СССР е създал ново хими-ческо гориво или дори ядрен двигател. Ако това е така, няма да мине дъл-го, преди Съветският съюз да изстреля ракета и до Луната. „Ню Йорк Таймс” излиза със статия на първа страница, че според чуждестранни уче-ни, съветската ракета вече е на път към Луната и носи на борда си водо-родна бомба. Тя щяла да избухне с взрив, който ще е по-ярък от светлината на пълната луна. Ако оставим настрани налудничавите спеку-лации, американското общество сякаш се интересува повече от съдбата на кучето Лайка. Макар държавният секретар Джон Фостър Дълес да се е изказал само с пренебрежение, наричайки всичко „истински цирк”, присъствието на кучето на борда на съветския спътник силно разгневява групите за защита на животните. Предизвикани са страхове в американския комитет за космически изследвания, че СССР се готви да изпрати и човек в космоса. ,,Лайка” умира в спътника и е представена от съветската пропа-ганда като мъченик, загинал за благородна кауза.

Дуайт Айзенхауер също страда сериозно от космическия поход на Русия. От невероятните седемдесет и девет процента одобрение, регист-рирани след преизбирането му, той е загубил вече цели двадесет пункта само заради кризата със „Спутник”.

Опитвайки се да възвърне популярността си, Айзенхауер организира телевизионно и радиопредаване на живо от Белия дом вечерта на 7-ми ноември. „Ще изложа пред вас фактите такива, каквито са – и доброто, и лошото”, предупреждава той още от самото начало. Като признава, че руснаците са отбелязали важна победа със „Спутник”, заявява, че ако технологията се използва за ракети, които носят ядрени бойни глави, това „ще ни нанесе сериозна вреда. Като цяло, въпреки всичко, военната мощ на Западния свят е по-голяма от тази на комунистическите страни, а съветските ракети не могат да възпрат унищожителната сила, с която биха отвърнали Стратегическите военновъздушни сили” [5].

В отговор на съмненията, че неговата администрация не отделя достатъчно за разработване на нови ракетни технологии, Айзенхауер обя-вява, че всяка година се харчат повече от 1 милиард долара за научни изс-ледвания и разработване на ракети. Американските военновъздушни сили вече са изпитали свои МБР на разстояние три хиляди и петстотин мили, добавя той, а освен това екипът от учени и инженери е разрешил проблема с връщането в земната атмосфера. „Едно от трудните препятствия пред създаването на полезно оръжие с голям обсег е свързано с връщането на ракетата обратно от открития космос, без тя да изгори като метеор заради триенето със земната атмосфера”. Като посочва голямата бяла носова част, поставена на пода до бюрото му в ,,Овалния кабинет”, той продължава: „Нашите учени и инженери разрешиха този проблем. Предметът тук в моя кабинет е носовата част от експериментална ракета, пропътувала хиляди километра до открития Космос и обратно. Ето я пред вас, съвсем непо-кътната”.

Речта на Айзенхауер завършва с напомняне, че онова, от което све-тът се нуждае „дори повече, отколкото от гигантски скок в открития космос … е … гигантска стъпка към мира”. Той заявява, че няма да намери пълно задоволство, докато ученият не може „да отдели цялото си внима-ние не на човешкото унищожение, а на човешкото щастие и пълна изява”. Предаваното по телевизията изказване е посрещнато в пресата доста хладно, като един коментатор го описва като „поредното хапче успокои-телно”. Фон Браун и учените от Редстоун Арсенал са направо бесни заради използването на тяхната носова част от „Юпитер-С”, без никой дори да спомене имената им. Но този период на натрапено бездействие е вече поч-ти към края си. Почти ден след речта на Айзенхауер и тридесет и пет дни след изстрелването на първия „Спутник”, военното министерство излиза със следното съобщение за медиите:

,,Днес министърът на отбраната възложи на Департамента на сухопътните войски да пристъпи към изстрелването на земен спътник с помощта на модифицирана ракета „Юпитер-С”. Тази програма ще бъде в допълнение към проекта „Авангард” за изстрелване на земен сателит в орбита около Земята. Всички изпитателни полети на „Авангард” преминаха успешно и имаме всички основания да вярваме, че той ще започне работа по-късно тази година, като снабден с цялата необходима апаратура научноизследователски сателит. Решението да се пристъпи към допълнителната програма бе направено с цел да се разполага с резервно средство за извеждане в орбита, като част от програмата за МГГ, на сателит, който ще носи звукови предаватели, съвместими с наземните станции „Минитрак”, и научноизследователски инструменти, избрани от Националната академия на науките.

Заместник – министърът на отбраната с ресор ракети със системи за насочване, г-н У. М. Холидей, ще отговаря за координацията на военния проект като част от сателитната програма на Съединените щати”.

Това комюнике обаче се различава от действителната официална заповед, изпратена в Хънтсвил. Там всички знаят, че твърдението „всички изпитателни полети на „Авангард” преминаха успешно” не отговаря на истината, но го приемат като част от общата пропаганда. Онова обаче, което не са готови да приемат, е заместването на израза „да пристъпи към изстрелването” с думите „да се подготви за изстрелването”. Медарис тълкува това като опит да не се позволи на неговия екип да извърши самото изстрелване, затова веднага се обажда по телефона на Бил Холидей. Той с неохота се съгласява, че заповедта е била правилно разбрана. В този момент Медарис избухва, тъй като смята, че екипът от Хънтсвил така или иначе има право да проведе собствения си пуск, независимо от това как ще се развият нещата с планирания за декември полет на „Авангард”. Ако няма да получат разрешение да извършат полета, ракетчиците в Хънтсвил са готови да си попадат оставките и да се захванат с друга работа. Генерал Медарис, със съгласието и на Фон Браун, и на създателя на сателита Уилям Пикеринг от лабораторията за реактивни двигатели, описва всичко това в телеграма до генерал Гавин, началник на Отдела за научна и развойна дей-ност на армията, с копие до секретаря на армията.

Медарис получава отговор на следващия ден от генерал Лаймън Лемницър, началник – щаба на сухопътните сили, който се държи така, сякаш, незнаейки за избухването на Медарис, е сериозно притеснен от избухването на фон Браун. Президентът е разгневен от интервюто, дадено от германеца пред „Асошиейтид Прес” на Западното крайбрежие, в което той доста безцеремонно призовава към по-бърз отговор. Това съвсем не приляга на публичното изказване на президента, че няма съревнование със Съветския съюз, и затова се налага шефът на „Асошиейтид Прес” да бъде убеден да цензурира острите коментари. Лемницър предупреждава генерал Медарис да изчезне от заглавните страници на вестниците и да обуздае Фон Браун и острия му език, който ще навлече много неприятности.

Медарис обещава, но на 14-ти ноември той и бунтарят фон Браун заминават за Вашингтон, за да информират висшите военни и пресата за своите планове. На претъпканата с журналисти пресконференция генера-лът обявява, че има деветдесет процента шанс армията да успее да пусне десеткилограмов куршумообразен сателит в орбита още при първия опит. Журналистът Дрю Пиерсън обаче е написал в своя статия неотдавна за „шест сателита”, всички – готови за изстрелване, които събират прах в Хънтсвил.

- Това не са сателити, а ракетите „Юпитер-С” - заявява Медарис. В действителност сателитите се държат в заключен шкаф в лабораторията за ракетни двигатели в Пасадена. Макар да е получила заповед да отмени проекта „Орбитър”, лабораторията продължава да разработва сателитите в паралел с ракетите „Юпитер-С” на Редстоун Арсенал. Посветените в измамата наричат операцията „контрабанда”, а сателитът на „Орбитър” е прекръстен на DEAL („раздавам”), използвайки термин от покера. Когато на пресконференцията го питат дали работата по сателита на армията вече е започнала, Медарис признава, че това е така, но успява да създаде впеча-тление, че проектът е стартирал съвсем наскоро.

Много е трудно екипът от Хънтсвил да остане извън светлината на прожекторите, тъй като вече наближава датата за изстрелване на спътника „Авангард”, както и началото на поисканите от Линдън Б. Джонсън изслушвания в Сената пред подкомитета за отбранителна подготовка, пла-нирани за 25-ти.

Въпреки спешността на въпроса, слушанията продължават близо два месеца, в рамките на които седемдесет и осем свидетели дават над 2300 страници показания. Първият призован е Едуард Телър, „бащата на водо-родната бомба”, който в най-мрачни краски рисува последствията от изст-релването на „Спутник”.

Това е ясен знак, че Съветският съюз взема преднина в науката и технологията, казва той, а после добавя, че американците са чакали твърде дълго, преди да започнат собствената си ракетна програма, като така са дали време на СССР, а изоставането било прекалено значително, за да се навакса в надпреварата за Космоса. Всяка ракета, която е достатъчно мощ-на, за да изстреля спътник с размера на „Спутник-2”, може да се използва и за МБР.

Ваневар Буш, човекът, който мобилизира американските учени за помощ през Втората световна война, подчертава необходимостта от по-силен акцент върху основните научни изследвания, а не толкова върху експедитивна оръжейна програма, и критикува съществуващото съперни-чество между различните ведомства, в което според него се намира коре-нът на злото. Героят от Втората световна война Джеймс Дулитъл се кон-центрира върху важната нужда да се даде по.голям приоритет на природните и точни науки още на училищно ниво. „Авангард” е защитаван лично от директора на проекта Джон Хейгън, който обяснява пред Джонсън, че е можел да изпревари СССР в Космоса само ако му е бил даден по-висок приоритет. Искане за това е било направено още през 1955 г., казва той, но то е останало без отговор от Министерството на отбраната. По средата на показанията на Хейгън Джонсън го прекъсва, за да обяви публично пред подкомитета и събралите се журналисти, че: ,,Президентът Дуайт Айзенхауер е получил сърдечен удар”.

Извинението, дадено за отсъствието му от тържествената вечеря съ-щия ден в Белия дом в чест на гостуващия марокански крал, е, че е нас-тинал на летището при посрещането на монарха. Според лекаря му, доктор Хауърд Снайдър, по-вероятно е Айзенхауер да е получил само лек удар, който засегнал говора му. Айзенхауер се възстановява напълно, но между-временно вицепрезидентът Никсън се съгласява да представя страната на тържествената вечеря, което силно ядосва Айк.

След като е съобщил за случилото се, вместо да отложи слушанията, Джонсън позволява на Хейгън да продължи. В един момент откъснала се от полилея крушка пада точно върху заседателната маса, при което Джонсън пита дали крушката също е част от проекта „Авангард”. Хейгън отговаря: „Не, сър, мисля, че тя просто е един от странните летящи обекти”. Хейгън прави всичко възможно да защити „Авангард”, но тъй като е станал част от проекта съвсем скоро, далеч след обявяването му, той не е достатъчно подготвен да коментира тази фаза. Ролята трябвало да бъде дадена на друг човек, който присъства на слушанията, но така и не е извикан да даде показания.

През първите няколко дни на слушанията, консултативната група за специалните решения, която е избрала проекта за сателит „Авангард”, е споменавана многократно, но без да се използва името, с което е била неофициално известна. Решението на Комитета „Стюарт” да предпочете „Авангард” също е обсъждано, но без да се спомене официалното название на консултативната група. Свидетели напразно се опитват да си спомнят името на нейния председател Хоумър Стюарт. Заради секретния характер на комисията, никой не се осмелява да помогне. Още по-интересно е да се отбележи, че Стюарт присъства на слушанията, като запазва пълно мълча-ние за това, че е бил председател на тайния комитет за изстрелване на сателит. На всичкото отгоре е от другата страна на масата и изпълнява ролята на старши научен съветник на подкомитета за въоръжените служби, оглавяван от Джонсън. Седнал зад сенаторите, неговата работа е да им дава предложения за въпроси и да „превежда” на по-разбираем език каза-ното от свидетелите. Очевидно това не включва самият той да отговаря на въпроси.

Всъщност нито един от членовете на Комитета „Стюарт” не е призован да даде показания пред Сената. Клифърд Фърнас например щеше да бъде много подходящ свидетел, тъй като има опит и от процедурата за селекция на Комитета „Стюарт”, и по-късно като заместник – министър на отбраната с ресор научноизследователска и развойна дейност. Може би ще се окаже вярна теорията, че той е бил пренебрегнат заради партийно безпристрастните си възгледи, изразени в статията в сп. „Лайф” веднага след изстрелването на „Спутник-1”. Макар да критикува администрацията на Айзенхауер заради неефективното управление на сателитната програма, той не спестява недоволството си и срещу предишната администрация, тази на Труман, задето е позволила на Съветския съюз да набере такава преднина. Макар Джонсън да твърди, че проведените от неговия подко-митет слушания не се ръководят от партийни пристрастия, това съвсем не е вярно. Така и не прозвучават никакви упреци за ракетната политика на демократите, а отговорникът за нея при Труман – Кауфман Келер, така и не е призован, дори когато Фон Браун отправя атака лично към него. Единствените представители на Айзенхауеровата админист-рация, които са извикани да дадат показания за ракетните разработки, са Доналд Куарлс и Уилям Холидей, като последният няма каквато и да било връзка с програмата за космически изследвания. Куарлс и неговият шеф, минис-търът на отбраната Макелрой, са длъжни да подкрепят поставените от Айзенхауер максимални граници на разходите за отбрана, защитавайки се от обвиненията, че именно ограниченото финансиране е довело до проблема. И двамата заявяват, че „таванът” от 38 милиарда долара е бил определен само като насока и че винаги са били пренасочвани пари от програми с по-нисък приоритет, за да се осигури достатъчно финансиране за ракетите. На втория и третия ден от слушанията на свръхсекретно закрито заседание пред комитета говорят директорът на ЦРУ - Алън Дълес и експертът по ядрени оръжия Хърбърт Сковил; те успяват хубаво да уплашат сенаторите с песимистичните си краткосрочни и дългосрочни прогнози за предпо-лагаемата „ракетна пропаст”.

Няма как да се знае дали сателитът е граждански, или военен и нещо ще трябва да бъде направено, за де се попречи на такова посегателство върху американското въздушно пространство. Като се има предвид истинската мания на НСС (националната служба за сигурност) за зако-новата концепция на „свободата на космическото пространство”, подобно действие щеше да има пагубни последствия.

Председателят на Комитета за космически изследвания и още един бивш член на Комитета „Стюарт”, който не е извикан да даде показания – Джоузеф Каплан, свиква пресконференция в Чикаго на 2-ри декември, само три дни преди заплануваното изстрелване на „Авангард”. Той преду-преждава журналистите за „риска от фалстарт”, но ги уверява, че преди края на Международната геофизична година Съединените щати ще имат „пълноценен сателит в орбита”. Ако опитът след три дни не успее, това въпреки всичко дава на „Авангард” още дванадесет месеца, за да оправят ситуацията. Докато световната преса се е събрала в Кейп Канаверал на ат-лантическото крайбрежие на Флорида в очакване на изстрелването на пър-вия американски сателит, отлагането на полета поради технически проб-леми е възприето като огромен срам. Американското общество няма ника-къв опит с процента неуспешни стартове при ракетите, затова тълкува забавянето по най-неблагоприятния възможен начин.

Два „Спутник”-а вече гордо обикалят в орбита и е само въпрос на време Съветският съюз (Русия) отново да натрие носа на Америка, като изстреля и трети. Държавният секретар Джон Фостър Дълес избухва в невъздържан гняв по време на проведеното на следващия ден заседание на Националния съвет за сигурност, като нарича забавянето „истинско бедствие за Съединените щати”, което е направило стра-ната за „посмешище на целия свободен свят”.
Литература
[1]. Бърнет Т. Кой спечели космическата надпревара? Издателство                  ,,Хермес”, Пловдив, 2009.

[2]. http://bg.wikipedia.org/wiki - Спут-ник-1).

[3]. http://bg.wikipedia.org/wiki/prof-Natalia-Koroliova-za-bashta-si.

[4]. Фърнас Кл. Защо САЩ загубиха надпреварата? Критиците                  надигат глас. Сп. „Лайф”, New York, 21.10.1957.

[5]. http://bg.wikipedia.org/wiki – Дуайт_Айзенхауер.

[6]. http://bg.wikipedia.org/wiki – Никита_Хрущов.