Виктория Жак Бехар София България



Дата11.07.2016
өлшемі146.06 Kb.
#190861

Виктория Жак Бехар

София

България


Интервюирал: Зелма Алмалех

Моите пра-пра деди са дошли по българските земи още в края на 15-ти и началото на 16-ти век след изгонването на евреите от Испания. Тогава България е била под турско (османско) робство. На бабите и дядовците ми по линия и на майка ми и на баща ми майчиният им език беше ладино (шпаньолски). Дори си спомням, че ние с моите сестри и братовчедки карахме бабите ни да ни говорят на български, като мъничко им се подигравахме, че не го знаят добре. Говореха и турски език.


Дядо ми по бащина линия се казваше Арон Бохорачев. Той е от Кюстендил, градче в югозападна България. Аз не си го спомням, защото той е починал през 1929 г., а аз съм била само на 1 годинка - родена съм на 1 юни 1928 г. в София. Баба ми се казваше Сара, но не зная моминското й име. Когато я питахме на колко е години, тя казваше, че е много стара, защото е живяла и през турско. За дядо ми не зная, но тя не беше ходила на училище. Но доживя и през 1949 г. се изсели в Израел. Там е починала, не зная кога. За дядо ми не знам, но родът на баба ми е бил много голям - трима братя и три сестри. Една от сестрите й е другата ми баба, майка на майка ми. Наричаха я Франка, но истинското й име е Девора. Така че, майка ми и баща ми са първи братовчеди.
Баща ми има двама братя и една сестра. Най-голямата му сестра Роза е родена 1892 г., Аврам е роден 1894 г. и е починал на 87 г. през 1981 г. в Израел. За Исак не зная датите, той е починал много млад. Баща ми, най-малкият брат Якоб, но му викаха Жак, е роден на 18 април 1900 г. и почина на 31 декември 1977 г. в Израел. Дядо ми е имал и предишен брак, от който е имал 6 дъщери. Баща ми често ги изброяваше, но не съм запомнила имената им. Леля ми Роза живееше в Перник (град близо до София), Аврам и баща ми – в София. Те не бяха много религиозни, спазваха само официалните еврейски празници. Докато рода на майка ми бяха по-религиозни, хранеха се с кашерна храна, спазваха Йом Кипур, цялото семейство се събираше на Шабат.
Моминското име на майка ми е Естер Бохор Комфорти, родена в Дупница (малко градче в Западна България между София и Кюстендил) през 1905 г. Те бяха три сестри и трима братя. След като се омъжва за баща ми, майка ми идва в София. Брат й Давид умира много млад, другият й брат Рахамим живееше в Пловдив, третият - Жак - остава в Дупница, другата й сестра Роза умира от испанска треска по време на Първата световна война някъде през 1918 година. Дядо ми Бохор беше търговец на брашно и си го спомням винаги в едни кафяви груби дрехи, леко набрашнени.

Баща ми имаше незавършено висше образование, но работеше като счетоводител, а майка ми беше завършила прогимназия, но не е работила, за да гледа мен и сестрите ми. Аз съм най-голямата, Елвира е втората. Тя е родена на 5 април1932 г. Почина в Израел през1987 г. Има син и дъщеря, две внучки и един внук. Най-малката Девора е родена на 11 декември 1936 г. и почина 1980 г. в Израел в автомобилна катастрофа. Имаше 4 дъщери и един син, сега има много внуци, но нея я няма. Ние всички сме родени в София. В къщи се говореше на български, само когато идваха бабите ми се говореше на ладино. Живели сме и в Дупница, където бяхме изселени на 3 юни 1943 г. по време на Холокоста и се върнахме през октомври 1944 г.

Вкъщи се изпълняваха почти всички религиозни обреди. Всички празници се празнуваха и обредите се изпълняваха, например на Кипур баща ми не даваше и ние да ядем. Е, беше трудно, но го изпълнявахме. Баща ми беше много строг човек. Но в синагогата ходеше само на Рош Ашана и на Песах. Празниците отбелязвахме главно вкъщи.
Ние живеехме в еврейския квартал близо до Бетама и голямата Синагога, но тогава имаше и по-малки синагоги. Имахме къща с двор и с моите приятелки играехме главно там. Моите родители другаруваха главно с роднините, нали бяхме голям род, а и приятелите им бяха главно евреи. Баща ми беше много близък с работодателя си - собственикът на трикотажната фабрика Гоце Гулев, който му уреди гражданската мобилизация. Баща ми с цялото ни семейство беше изселен от София в Дупница. Той идваше всеки месец да работи по една седмица в София и получаваше заплата все едно е работил цял месец. Те много ни помагаха и, дори когато майка ми я оперираха от апандисит, неговата жена Елена ни взе от баба ми, която тогава гледаше децата на чичо ми Аврам, с по-малката ми сестричка, докато майка ми се оправи.

Като дете ходех в еврейска забавачка и там учех иврит. Но после постъпих във Френския колеж от първи клас и там посещавах само часовете, когато се изучаваше Стария Завет, което си е нашата еврейска библия. От часовете за Новия завет бяхме освободени всички еврейки, които учехме там. Който искаше, можеше да ги посещава, но ние не сме ходили. Иначе не съм участвала в младежките еврейски организации по онова време. Всяко лято ходехме при баба ми в Дупница или при чичо ми в Кюстендил с влак - това е още в началото на 1930-те години. Някъде тогава се качих и за първи път на кола. Вуйчо ми Рахамим, който живееше в Пловдив, беше директор на цигарената фабрика и разполагаше с кола. Идваше с нея в Кюстендил и ни разхождаше в покрайнините на града. А работодателят на баща ми правеше на християнския празник Арахангел-Михаил курбан за работниците си и винаги идваха да вземат нашето семейство с кола. От онези години ми е останал и детският спомен, че баща ми ни водеше на ресторант от време на време да ядем кебапчета.


Независимо, че бях във Френския колеж, аз имах голямо желание да продължа да уча иврит и към еврейското училище имаше курсове за тези, които не учат там. Но ходих само няколко пъти, защото излезе Закона за защита на нацията.
Oграничаваха се правата на евреите и майка ми и баща ми ми забраниха да ходя там, за да не ми се случи нещо лошо. Скоро след това еврейското училище беше затворено, а с него и курсовете по иврит и можех да ходя само на училище. Много обичах всички празници, но най-много Песах, защото тогава ни купуваха нови дрехи и обувки, а и много обичах да ям бурмоелос (сладкиш, който се прави от обредния хляб маца след накисване във вода, след това се панира с яйца и пържи в олио, и става като бухтички).

В детството ми в София и през ваканциите в Дупница никога не бях усещала лошо отношение към нас, защото сме евреи. В колежа цареше дух на изключителна толерантност. Но след приемането на Закона за защита на нацията започнахме да носим жълтите звезди, започнаха да ни забраняват много неща. Тогава видях, че много хора от нашия квартал също са евреи – познавахме ги по звездите. На 24 май (празник на славянската писменост и култура) 1943 г. забраниха на учениците евреи да участват в традиционната ученическа манифестация в центъра на София. Моите съученички българки предложиха независимо от това решение на властите, ние, еврейките, заедно с всички други да участваме. Но нашите преподавателки калугерки, които много ни обичаха, ги убедиха, че така ще ни навредят и можем да пострадаме и ние, и колежът. Затова се отказахме, но след манифестацията заедно всички празнувахме в училището.


Всички евреи от София и от по-големите градове на България бяха изселени в по-затънтени краища на страната. Нас ни изселиха в Дупница и ние отидохме да живеем в къщата на баба ми. Някои от моите роднини бяха изселени във Враца (малък град в северозападна посока от София), други в Кюстендил. Само чичо Рахамим от Пловдив не беше изселен. Евреите от този град първи ги готвеха да бъдат депортирани в нацисткия лагер Треблинка. Но гражданството на града начело с пловдивския митрополит Кирил (обявен за праведник на народите от музея Яд Вашем през 2002 г. за приноса му за спасяването на българските евреи по време на Холокоста), не допусна това. Изселиха ни на 5 юни 1943 г. Разрешиха ни да вземем само най-необходимото и майка ми и баща ми започнаха да разпродават набързо и на безценица покъщнината ни. Тогава дойдоха в къщи Гоце Гулев - собственикът на трикотажната фирма, където работеше баща ми като счетоводител и жена му Елена и казаха на родителите ми да не продават нищо и че те ще съхраняват нашите мебели, докато всичко това свърши. Майка ми беше много обезверена и им каза, че ние няма да се върнем, а ще ни пратят в лагерите на смъртта, за които вече знаехме. Но те й отговориха, че такова чудовищно деяние не може да продължи. Той дори прати с нас до Дупница двама свои служители, за да видят как ще бъдем настанени там, как ще живеем. По-късно разбрах, че на 24 май дядо Гоце (аз му виках “дядо”, защото той ме обичаше като своя внучка и аз него), когато в София имаше голямо шествие на еврейството, българските интелектуалци и представители на православната църква, е бил сред тях заедно с екзарх Стефан (обявен за праведник на народите в музея Яд Вашем през 2002 г. за приноса му за спасяването на българските евреи по време на Холокоста).

Дядо Гоце успя да уреди на баща ми нещо като гражданска мобилизация, т.е. че е необходим на фабриката и баща ми идваше всеки месец за една седмица в София на работа, а му плащаха все едно, че е работил без прекъсване. Бяха прекрасни хора, но по-късно и те имаха много злощастна съдба. Аз трябваше да прекъсна учението си, защото в Дупница разрешиха само по една еврейка да има в клас, в който евентуално има места. За мен нямаше място и аз трябваше да уча като частна ученичка в пети клас на гимназията (сега 9 клас), но баща ми не можа да набави всички учебници и ми беше много трудно.


Беше ни забранено да минаваме по главната улица на Дупница след 16 часа и абсолютно не ни се разрешаваше да излизаме на улицата след 20 часа. Но един ден аз трябваше да пусна писмо в пощата до баща ми, който беше за седмицата си в София. Трябваше само да пресека главната улица, само това ни се разрешаваше. Беше към 5-6 часа надвечер и на връщане, вече към еврейската махала, наше близко момче, също евреин, бързо ме заведе у тях, защото бранниците заедно с полицията правили хайка срещу евреите. Аз седях дълго у тях, но се притеснявах, че близките ми се тревожат за мен. Накрая близкото ни еврейско семейство реши да ме пусне, за да не закъснея за след забранения час, а и ни се виждаше вече по-спокойна обстановката. Но в един момент изскочиха двама бранници на улицата покрай реката, където живеехме и имахме право да се разхождаме. Дойдоха полицаи и ме закараха в полицията, където имаше и много други евреи, прибрани от улицата, без да са нарушили полицейския час и без всякаква причина. Оставиха ни така цяла нощ, без да знаем какво ще направят с нас. Чакахме, питахме, но само ни казваха: ”Тук ще стоите!”. Някъде към 3-4 часа сутринта казаха да си оставим личните карти и ни пуснаха. Сред арестуваните беше и един мой чичо, с когото се прибрахме и после от полицията казаха, че майка ми трябва да плати 200 лв, за да ми върнат личната карта. Това беше изключителен тормоз.
Тази година, след като учех като частна ученичка, бях много затруднена след като се върнахме и трябваше да продължа образованието си. Завърших трудно. Тези антиеврейски закони и изселването ни всъщност ликвидираха пълноценното ми образование. Признаха ми завършен този клас, макар че се бях явила само на изпита по пеене, защото дойде 9 септември 1944 (the day communists officially assumed power in Bulgaria) и признаха на всички учебната година. Разрешиха ни да се върнем в София. Вече беше дошла новата власт, съветските войски бяха дошли и в България. Баща ми дойде в къщата ни, за да я освободи от хората, които се бяха настанили там и като се върна в Дупница, ми каза, че ме е записал да си довърша колежа и че учителките ще ми дадат учебници. Аз се върнах в София сама през октомври 1944 г., като майка ми ми беше дала пердетата и някои други неща, за да пооправя къщата, докато те приготвят целия багаж. Тогава дядо Гоце Гулев и жена му Елена ме прибраха да спя у тях, за да не съм сама вкъщи. А понеже при изселването ни в Дупница нашите бяха продали спалнята си, той им купи нова. Такива добри хора бяха. Тази спалня пазя и до днес. В София се върнаха и родителите ми, и сестрите ми, които също продължиха училище след едногодишно прекъсване.

През 1946 г., когато в България се извърши национализация от комунистите, изселиха във Враца семейството на Гоце Гулев, като им взеха всичко. Те и двамата по-късно се разболяха и за срок от една година починаха от рак и двамата, но не ги пуснаха да се върнат в София да се лекуват, а те бяха правили само добрини...

В този период започнаха и много от българските евреи да се изселват в Израел. Събираха се семействата, цели родове, за да решават дали да заминат за Израел. Тогава си спомням, че у нас дойде целият род на майка ми и решиха, че няма да заминават. Това беше 1948 г.. Aз бях завършила вече и се бях запознала с приятеля ми тогава. Това е една романтична история. Още като ученичка в последните класове на път за колежа, често срещах един висок, малко мургав войник, който винаги ми се усмихваше. Дори когато се е случвало да бъда със сестрите си или с приятелки, и те го забелязваха. По някакъв начин това достигна до моите родители, които ми казаха, че мога да имам интимен приятел и по-късно съпруг само евреин и да нямам никакви илюзии по този въпрос. Особено след преживяното по време на Холокоста баща ми беше казал, че българин не иска в никакъв случай. А сестричката ми все ми показваше как ме гледа този висок мургав войник, който аз по едно време реших, че е арменец или турчин, не ми приличаше и на българин. Но веднъж в София дойдоха някои от нашите роднини и приятели от Дупница и с други техни приятели се срещнахме пред едно кино в София. Сред тях беше и този мой ухажор от разстояние. Запознахме се и той се оказа също евреин. Жаклен Якоб Бехар. Започнахме да ходим заедно в неговия младежки ремсов клуб. Той беше активен член на РМС (младежкото крило на комунистическата партия). Mинаха две години и станахме семейство. Докато не разбрах, че е евреин не го погледнах, но после много се влюбих. Жаклен беше роден на 3 февруари 1926 г. в София. По време на Холокоста неговото семейство е било изселено във Враца.

Разбирайки, че семейството ми няма да заминава за Израел, с моя приятел решихме да кандидатстваме в Софийския университет и да продължим образованието си. Аз много обичах химията, но я бях учила на френски в колежа и не успях да преодолея изпита на български език. Направих глупост, че не отидох да следвам френска филология и така останах без висше образование. Приятелят ми и бъдещ мой съпруг отиде да следва педагогика. Жаклен, като приет студент отиде на бригада (по време на комунистическото управление особено в първите години след 9 септември 1944 г. младите хора в България са работили доброволно по строежи на нови пътища, в селското стопанство и на други места), а аз започнах да работя. Всичко вървеше добре, вече говорехме и за сватба, и когато той се върна от бригадата, набързо се оженихме. Mеждувременно, независимо от предишното им решение, всички роднини на майка ми заминаха за Израел. Тя остана тук сама и заедно с баща ми също решиха да заминат. И аз трябваше бързо да се оженя, ако не - трябваше да замина с тях. Аз останах в България заради любовта си към Жаклен.


Семейството на Жаклен не желаеше да заминава в Израел. Баща му става член на Българската комунистическа партия още през 1919 година и те считаха, че трябва да останат в България, за да строят социализма и комунизма. Сега съжалявам, че не заминахме тогава и с неговите родители. Но такава е била съдбата. Семействата на баща ми и на майка ми никога не се бяха занимавали с политика в България, бяха отдадени на работата си и на семейството си. Когато за първи път отидох в Израел с малкия си син Дани на гости на родителите ми, баща ми искаше да остана в Израел, но по-големият ми син Емил, на 9 г., тогава остана в България, а и мъжът ми беше в София. Това отдавна вече беше моето семейство, колкото и да бях свързана с родителите и сестрите си. Баща ми е идвал на гости в България и винаги много спореха със свекър ми и със съпруга ми по политически въпроси.

Всъщност родителите малко драматично се изселиха в Израел. В един момент майка ми искаше от мен аз да им кажа дали да заминат или не. Вече беше ясно, че аз оставам със съпруга си в България. Но вече решиха и започнаха да опаковат багажа. Един ден, аз се връщам от работа и гледам сандъците разопаковани. Питам какво става, а в това време се връща и баща ми и той пита майка ми. А тя каза, че не може да замине без мен, че не може да остави детето си... Беше ми тежко, че съм пречка в избора на окончателното им решение – нито исках да спра, нито да се разделя с тях. Това беше в началото на април 1949 г., но все пак те заминаха за Израел на 7 май същата година.

През 1950 г. на 27 февруари се роди синът ми Емил, а на 19 ноември 1955 г. - синът ми Ели – в София. Те и двамата имат по две деца. Емил - две дъщери, Виктория и Силвия, Ели – син Виктор и дъщеря Даниела. И двамата имат висше образование – Емил е педагог като баща си, а Ели е фармацевт. Ние с баща им искахме да се оженят за еврейки, но те и двамата се ожениха за българки. Различен е начинът на живот в едно еврейско семейство и в едно българско, независимо, че живеят в една страна. Дори с баща им искахме да поживеят малко повече преди да се оженят за избраничките си. Но те си решиха. Бяхме им казали, че в нашите семейства развод няма, но ето вече от две години Ели се разведе с жена си. Така е решила съдбата. И двамата считат себе си за евреи, но не можах да ги закарам в Бетама да участват в живота на еврейската общност. Но сега съм доволна, че внучките си успях, само внука ми Виктор не успях. И те се чувстват евреи.
Никога в работата си не съм имала проблеми с това, че съм еврейка. Но когато стана процесът срещу евреите лекари в Съветския съюз, свекърът ми беше шеф на предприятието “Казанлъшка роза” (предприятие за производство и износ на розово масло в Казанлък – малък град в Централна България, намиращ се в подножието на Стара планина) и при износ на някакво количество за чужбина със самолет (за първи път транспортът се е осъществявал по този начин), се оказва, че то пристига в по-малко количество. Вместо да е пълен съдът, в който е розовото масло, той е на 2/3. Подведоха го под съдебна отговорност като сериозно се намекваше, че той е евреин. Негов колега физик доказа пред следствието, че това намаляване на количеството се получава вследствие някакви физически закони, когато розовото масло е на голяма височина и го оправдаха. Но неговото служебно и обществено положение вече не бяха същите. Въпреки това, той си остана, както и мъжът ми, убеден комунист.

Бъдещият ми свекър работеше като директор на един от малкото големи магазини, тогава ги наричаха “Народен магазин”. Той ми намери една чанта за сватбата. Аз имах бяла рокля от шантунг от ученическите ми години и свекърва ми ми даде едни нейни бели обувки и така се ожених. Бракът ни беше граждански, защото тогава комунистическата власт беше забранила всякакви религиозни бракове, независимо от вероизповеданието. Постъпих на работа при свекър ми в този магазин. После, когато се родиха децата и нямаше кой да ми помага, започнах надомна работа. Това беше организирано за възрастни хора и жени с малки деца. В един момент не можеше вече да работя по този начин и продължих в държавната фирма за туризъм “Балкантурист”, където работих 19 години и се пенсионирах през 1983 година. Съпругът ми достигна високата академична степен доцент д-р на педагогическите науки, като по-тясната му специалност беше педагогическа психология.

Целият ми живот в онези години беше едно тежко раздвоение – много обичах съпруга си и децата си, но и много страдах за близките ми, които бяха далеч в Израел. Баща ми беше антикомунист, а семейството на съпруга ми комунисти. Когато за първи път отидох в Израел през 1959 г. от българската милиция не ме пускаха, но мъжът ми успя да уреди и ме пуснаха. Толкова бях щастлива, че ще ги видя след 10 години. От притеснение тогава получих алергия на нервна почва, която ми остана и до днес, когато съм притеснена. Пътувах със самолет с прекачване в Атина. Когато видях, че се качваме с малкия ми син на самолет на Ел Ал – нещо ми стана, толкова бях развълнувана. Така си остана в годините неразбирането на баща ми колко обичам съпруга си и колко не мога да живея без него. Едвам издържах 3 месеца в Израел, толкова ми липсваше той и големият ми син. Така беше и със събитията и войните в Израел и скъсването на дипломатическите отношения между двете ни страни. Беше ми много тежко, но така беше решила съдбата.

Баща ми също дойде веднъж в България в началото на 1970-те години. Стоя един месец и всяка вечер с мъжа ми спореха за политика – така и не се разбраха. Баща ми защитаваше позицията на Израел, а мъжът ми от своя гледна точка, позициите на комунистическите тогава страни.

Аз не съм била никога член на Комунистическата партия. Но съм живяла в такова семейство и след промените през 1989 година си мисля, че въпреки всички приказки, които тогава, а и сега се изговарят за тези 45 години, ние живеехме по-добре. По-добре, защото хората имаха осигурена работа, нямаше такава просия, нямаше проституция, нямаше такива престъпления. Е, имаше някои десетки, да кажем стотици, които живееха по-добре, но другите като общо не бяхме така зле, както сега. Можех винаги, съдя по моето семейство, да отида да занеса на внуците подаръци, а сега не мога да си го позволя.

Не беше редно на времето да се строи Берлинската стена и да разделя един народ. Но след като падна, се изговориха много лоши неща за комунистическия режим. Всичко това може би възприемам нещата така болезнено, защото и съпругът ми страдаше от тези промени. Той почина 30 юли 1995 г. в София. Беше тежко болен. Сега отново има някаква драма в моето семейство – всички работят много без почивка. Дъщерята на големия ми син Емил - Виктория работи в първата частна национална телевизия bTV и не мога да я видя. Същото се отнася за синовете и внуците ми. Аз ходя всеки ден по два часа в Бетама, помагам на групата на възрастните евреи, които там се храним. Не е като вкъщи обаче. Моите снахи, независимо, че не са еврейки, научиха еврейската кухня, но и те нямат много време да приготвят за семействата си. Никога не сме се събирали за еврейските религиозни празници, само за Нова година – те отиват да я посрещнат някъде с приятели в навечерието, но на другия ден са вкъщи. Сега и това не става. Знам, че много ме обичат, помагат ми и материално, но аз искам да ги виждам повече. А са много заети.



Сега има и неща, които ме притесняват по отношение на нас евреите. Дори по време на Холокоста в България, антиеврейските закони не направиха българите като цяло антисемити. Напротив, те ни съчувстваха, помагаха ни. Аз ви казах какви прекрасни хора бяха семейството на работодателя на баща ми. А сега чувам непрекъснато, че ние, евреите, ръководим света, че винаги сме най-добре в днешно време. Стига сме говорили за Холокоста. Мен ми е неприятно да слушам тези неща. Особено ми е неприятно, когато говорят за Соломон Паси, настоящия външен министър на България, за това как е възможно евреин да е начело на българската дипломация. Но нали той е български гражданин!

Семейството на родителите ми не беше религиозно, но всички еврейски празници се отбелязваха главно в семейна среда с роднините. Баща ми два пъти в годината ходеше на синагога – на Рош Ашана и на Песах. Тази традиция продължих и аз, и после моето семейство. Понякога, особено след като почина съпругът ми през 1995 година, моето семейство станаха моите връстници, а и по-възрастните евреи от Бетама. Вкъщи пазя спомените – снимки и албуми, касетата, която ми пратиха от фондацията на Стивън Спилбърг след участието ми в проекта Shoah. От Бетама се грижат за нас и ни помагат, когато идват помощи от различни световни еврейски организации. Не бих искала да притеснявам моите синове, техните семейства, внуците ми. Такива са времената.

Достарыңызбен бөлісу:




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет