Виктория Жак Бехар София България

Виктория Жак Бехар

София

България

Моите пра-пра деди са дошли по българските земи още в края на 15-ти и началото на 16-ти век след изгонването на евреите от Испания. Тогава България е била под турско (османско) робство. На бабите и дядовците ми по линия и на майка ми и на баща ми майчиният им език беше ладино (шпаньолски). Дори си спомням, че ние с моите сестри и братовчедки карахме бабите ни да ни говорят на български, като мъничко им се подигравахме, че не го знаят добре. Говореха и турски език.

Баща ми имаше незавършено висше образование, но работеше като счетоводител, а майка ми беше завършила прогимназия, но не е работила, за да гледа мен и сестрите ми. Аз съм най-голямата, Елвира е втората. Тя е родена на 5 април1932 г. Почина в Израел през1987 г. Има син и дъщеря, две внучки и един внук. Най-малката Девора е родена на 11 декември 1936 г. и почина 1980 г. в Израел в автомобилна катастрофа. Имаше 4 дъщери и един син, сега има много внуци, но нея я няма. Ние всички сме родени в София. В къщи се говореше на български, само когато идваха бабите ми се говореше на ладино. Живели сме и в Дупница, където бяхме изселени на 3 юни 1943 г. по време на Холокоста и се върнахме през октомври 1944 г.

Вкъщи се изпълняваха почти всички религиозни обреди. Всички празници се празнуваха и обредите се изпълняваха, например на Кипур баща ми не даваше и ние да ядем. Е, беше трудно, но го изпълнявахме. Баща ми беше много строг човек. Но в синагогата ходеше само на Рош Ашана и на Песах. Празниците отбелязвахме главно вкъщи.
Ние живеехме в еврейския квартал близо до Бетама и голямата Синагога, но тогава имаше и по-малки синагоги. Имахме къща с двор и с моите приятелки играехме главно там. Моите родители другаруваха главно с роднините, нали бяхме голям род, а и приятелите им бяха главно евреи. Баща ми беше много близък с работодателя си - собственикът на трикотажната фабрика Гоце Гулев, който му уреди гражданската мобилизация. Баща ми с цялото ни семейство беше изселен от София в Дупница. Той идваше всеки месец да работи по една седмица в София и получаваше заплата все едно е работил цял месец. Те много ни помагаха и, дори когато майка ми я оперираха от апандисит, неговата жена Елена ни взе от баба ми, която тогава гледаше децата на чичо ми Аврам, с по-малката ми сестричка, докато майка ми се оправи.

Като дете ходех в еврейска забавачка и там учех иврит. Но после постъпих във Френския колеж от първи клас и там посещавах само часовете, когато се изучаваше Стария Завет, което си е нашата еврейска библия. От часовете за Новия завет бяхме освободени всички еврейки, които учехме там. Който искаше, можеше да ги посещава, но ние не сме ходили. Иначе не съм участвала в младежките еврейски организации по онова време. Всяко лято ходехме при баба ми в Дупница или при чичо ми в Кюстендил с влак - това е още в началото на 1930-те години. Някъде тогава се качих и за първи път на кола. Вуйчо ми Рахамим, който живееше в Пловдив, беше директор на цигарената фабрика и разполагаше с кола. Идваше с нея в Кюстендил и ни разхождаше в покрайнините на града. А работодателят на баща ми правеше на християнския празник Арахангел-Михаил курбан за работниците си и винаги идваха да вземат нашето семейство с кола. От онези години ми е останал и детският спомен, че баща ми ни водеше на ресторант от време на време да ядем кебапчета.

В детството ми в София и през ваканциите в Дупница никога не бях усещала лошо отношение към нас, защото сме евреи. В колежа цареше дух на изключителна толерантност. Но след приемането на Закона за защита на нацията започнахме да носим жълтите звезди, започнаха да ни забраняват много неща. Тогава видях, че много хора от нашия квартал също са евреи – познавахме ги по звездите. На 24 май (празник на славянската писменост и култура) 1943 г. забраниха на учениците евреи да участват в традиционната ученическа манифестация в центъра на София. Моите съученички българки предложиха независимо от това решение на властите, ние, еврейките, заедно с всички други да участваме. Но нашите преподавателки калугерки, които много ни обичаха, ги убедиха, че така ще ни навредят и можем да пострадаме и ние, и колежът. Затова се отказахме, но след манифестацията заедно всички празнувахме в училището.

Дядо Гоце успя да уреди на баща ми нещо като гражданска мобилизация, т.е. че е необходим на фабриката и баща ми идваше всеки месец за една седмица в София на работа, а му плащаха все едно, че е работил без прекъсване. Бяха прекрасни хора, но по-късно и те имаха много злощастна съдба. Аз трябваше да прекъсна учението си, защото в Дупница разрешиха само по една еврейка да има в клас, в който евентуално има места. За мен нямаше място и аз трябваше да уча като частна ученичка в пети клас на гимназията (сега 9 клас), но баща ми не можа да набави всички учебници и ми беше много трудно.

През 1946 г., когато в България се извърши национализация от комунистите, изселиха във Враца семейството на Гоце Гулев, като им взеха всичко. Те и двамата по-късно се разболяха и за срок от една година починаха от рак и двамата, но не ги пуснаха да се върнат в София да се лекуват, а те бяха правили само добрини...

В този период започнаха и много от българските евреи да се изселват в Израел. Събираха се семействата, цели родове, за да решават дали да заминат за Израел. Тогава си спомням, че у нас дойде целият род на майка ми и решиха, че няма да заминават. Това беше 1948 г.. Aз бях завършила вече и се бях запознала с приятеля ми тогава. Това е една романтична история. Още като ученичка в последните класове на път за колежа, често срещах един висок, малко мургав войник, който винаги ми се усмихваше. Дори когато се е случвало да бъда със сестрите си или с приятелки, и те го забелязваха. По някакъв начин това достигна до моите родители, които ми казаха, че мога да имам интимен приятел и по-късно съпруг само евреин и да нямам никакви илюзии по този въпрос. Особено след преживяното по време на Холокоста баща ми беше казал, че българин не иска в никакъв случай. А сестричката ми все ми показваше как ме гледа този висок мургав войник, който аз по едно време реших, че е арменец или турчин, не ми приличаше и на българин. Но веднъж в София дойдоха някои от нашите роднини и приятели от Дупница и с други техни приятели се срещнахме пред едно кино в София. Сред тях беше и този мой ухажор от разстояние. Запознахме се и той се оказа също евреин. Жаклен Якоб Бехар. Започнахме да ходим заедно в неговия младежки ремсов клуб. Той беше активен член на РМС (младежкото крило на комунистическата партия). Mинаха две години и станахме семейство. Докато не разбрах, че е евреин не го погледнах, но после много се влюбих. Жаклен беше роден на 3 февруари 1926 г. в София. По време на Холокоста неговото семейство е било изселено във Враца.

Разбирайки, че семейството ми няма да заминава за Израел, с моя приятел решихме да кандидатстваме в Софийския университет и да продължим образованието си. Аз много обичах химията, но я бях учила на френски в колежа и не успях да преодолея изпита на български език. Направих глупост, че не отидох да следвам френска филология и така останах без висше образование. Приятелят ми и бъдещ мой съпруг отиде да следва педагогика. Жаклен, като приет студент отиде на бригада (по време на комунистическото управление особено в първите години след 9 септември 1944 г. младите хора в България са работили доброволно по строежи на нови пътища, в селското стопанство и на други места), а аз започнах да работя. Всичко вървеше добре, вече говорехме и за сватба, и когато той се върна от бригадата, набързо се оженихме. Mеждувременно, независимо от предишното им решение, всички роднини на майка ми заминаха за Израел. Тя остана тук сама и заедно с баща ми също решиха да заминат. И аз трябваше бързо да се оженя, ако не - трябваше да замина с тях. Аз останах в България заради любовта си към Жаклен.

Всъщност родителите малко драматично се изселиха в Израел. В един момент майка ми искаше от мен аз да им кажа дали да заминат или не. Вече беше ясно, че аз оставам със съпруга си в България. Но вече решиха и започнаха да опаковат багажа. Един ден, аз се връщам от работа и гледам сандъците разопаковани. Питам какво става, а в това време се връща и баща ми и той пита майка ми. А тя каза, че не може да замине без мен, че не може да остави детето си... Беше ми тежко, че съм пречка в избора на окончателното им решение – нито исках да спра, нито да се разделя с тях. Това беше в началото на април 1949 г., но все пак те заминаха за Израел на 7 май същата година.

През 1950 г. на 27 февруари се роди синът ми Емил, а на 19 ноември 1955 г. - синът ми Ели – в София. Те и двамата имат по две деца. Емил - две дъщери, Виктория и Силвия, Ели – син Виктор и дъщеря Даниела. И двамата имат висше образование – Емил е педагог като баща си, а Ели е фармацевт. Ние с баща им искахме да се оженят за еврейки, но те и двамата се ожениха за българки. Различен е начинът на живот в едно еврейско семейство и в едно българско, независимо, че живеят в една страна. Дори с баща им искахме да поживеят малко повече преди да се оженят за избраничките си. Но те си решиха. Бяхме им казали, че в нашите семейства развод няма, но ето вече от две години Ели се разведе с жена си. Така е решила съдбата. И двамата считат себе си за евреи, но не можах да ги закарам в Бетама да участват в живота на еврейската общност. Но сега съм доволна, че внучките си успях, само внука ми Виктор не успях. И те се чувстват евреи.
Никога в работата си не съм имала проблеми с това, че съм еврейка. Но когато стана процесът срещу евреите лекари в Съветския съюз, свекърът ми беше шеф на предприятието “Казанлъшка роза” (предприятие за производство и износ на розово масло в Казанлък – малък град в Централна България, намиращ се в подножието на Стара планина) и при износ на някакво количество за чужбина със самолет (за първи път транспортът се е осъществявал по този начин), се оказва, че то пристига в по-малко количество. Вместо да е пълен съдът, в който е розовото масло, той е на 2/3. Подведоха го под съдебна отговорност като сериозно се намекваше, че той е евреин. Негов колега физик доказа пред следствието, че това намаляване на количеството се получава вследствие някакви физически закони, когато розовото масло е на голяма височина и го оправдаха. Но неговото служебно и обществено положение вече не бяха същите. Въпреки това, той си остана, както и мъжът ми, убеден комунист.

Бъдещият ми свекър работеше като директор на един от малкото големи магазини, тогава ги наричаха “Народен магазин”. Той ми намери една чанта за сватбата. Аз имах бяла рокля от шантунг от ученическите ми години и свекърва ми ми даде едни нейни бели обувки и така се ожених. Бракът ни беше граждански, защото тогава комунистическата власт беше забранила всякакви религиозни бракове, независимо от вероизповеданието. Постъпих на работа при свекър ми в този магазин. После, когато се родиха децата и нямаше кой да ми помага, започнах надомна работа. Това беше организирано за възрастни хора и жени с малки деца. В един момент не можеше вече да работя по този начин и продължих в държавната фирма за туризъм “Балкантурист”, където работих 19 години и се пенсионирах през 1983 година. Съпругът ми достигна високата академична степен доцент д-р на педагогическите науки, като по-тясната му специалност беше педагогическа психология.

Целият ми живот в онези години беше едно тежко раздвоение – много обичах съпруга си и децата си, но и много страдах за близките ми, които бяха далеч в Израел. Баща ми беше антикомунист, а семейството на съпруга ми комунисти. Когато за първи път отидох в Израел през 1959 г. от българската милиция не ме пускаха, но мъжът ми успя да уреди и ме пуснаха. Толкова бях щастлива, че ще ги видя след 10 години. От притеснение тогава получих алергия на нервна почва, която ми остана и до днес, когато съм притеснена. Пътувах със самолет с прекачване в Атина. Когато видях, че се качваме с малкия ми син на самолет на Ел Ал – нещо ми стана, толкова бях развълнувана. Така си остана в годините неразбирането на баща ми колко обичам съпруга си и колко не мога да живея без него. Едвам издържах 3 месеца в Израел, толкова ми липсваше той и големият ми син. Така беше и със събитията и войните в Израел и скъсването на дипломатическите отношения между двете ни страни. Беше ми много тежко, но така беше решила съдбата.

Баща ми също дойде веднъж в България в началото на 1970-те години. Стоя един месец и всяка вечер с мъжа ми спореха за политика – така и не се разбраха. Баща ми защитаваше позицията на Израел, а мъжът ми от своя гледна точка, позициите на комунистическите тогава страни.

Аз не съм била никога член на Комунистическата партия. Но съм живяла в такова семейство и след промените през 1989 година си мисля, че въпреки всички приказки, които тогава, а и сега се изговарят за тези 45 години, ние живеехме по-добре. По-добре, защото хората имаха осигурена работа, нямаше такава просия, нямаше проституция, нямаше такива престъпления. Е, имаше някои десетки, да кажем стотици, които живееха по-добре, но другите като общо не бяхме така зле, както сега. Можех винаги, съдя по моето семейство, да отида да занеса на внуците подаръци, а сега не мога да си го позволя.

Не беше редно на времето да се строи Берлинската стена и да разделя един народ. Но след като падна, се изговориха много лоши неща за комунистическия режим. Всичко това може би възприемам нещата така болезнено, защото и съпругът ми страдаше от тези промени. Той почина 30 юли 1995 г. в София. Беше тежко болен. Сега отново има някаква драма в моето семейство – всички работят много без почивка. Дъщерята на големия ми син Емил - Виктория работи в първата частна национална телевизия bTV и не мога да я видя. Същото се отнася за синовете и внуците ми. Аз ходя всеки ден по два часа в Бетама, помагам на групата на възрастните евреи, които там се храним. Не е като вкъщи обаче. Моите снахи, независимо, че не са еврейки, научиха еврейската кухня, но и те нямат много време да приготвят за семействата си. Никога не сме се събирали за еврейските религиозни празници, само за Нова година – те отиват да я посрещнат някъде с приятели в навечерието, но на другия ден са вкъщи. Сега и това не става. Знам, че много ме обичат, помагат ми и материално, но аз искам да ги виждам повече. А са много заети.