Въведение в теорията на данъчното облагане учебни



Дата14.07.2016
өлшемі271.54 Kb.
#199434
түріГлава


Седма глава

ВЪВЕДЕНИЕ В ТЕОРИЯТА НА ДАНЪЧНОТО ОБЛАГАНЕ


УЧЕБНИ ЦЕЛИ


След усвояване на материала в тази глава Вие ще можете:

  • Да разбирате същността на данъка и данъчното облагане;

  • Да използвате инструментариума от микро-икономическата теория за да определяте ефектите от въздействието на отделните данъци върху пазара;

  • Да оптимизирате ефектите породени от това въздействие;

  • Да прилагате на практика наученото.

Данъците са толкова присъщи на стопанския оборот, че се приемат като естествено за стопанството явление. Дотолкова, че афоризма на Бенджамин Франклин1 – “На този свят неизбежни са само две неща... данъците и смъртта” и до днес предизвиква горчива усмивка на съгласие...

Истината е друга – данъците не са естествено явление, но те са “необходимото зло”. Чрез данъците се акумулира финансов ресурс, което позволява на публичните власти – на централно равнище (правителството и областните управи) и на местно равнище (общината), да осигуряват присъщия за обществото вътрешен ред и сигурност. Ейбрахам Маслоу2 определя потребността от “сигурност” като инстинктоидна, т.е. като естествена в степен съпоставима с физиологичните потребности (потребност от преодоляване глада, студа и т.н.). И понеже чрез постъпленията от данъците се финансира удовлетворяването на потребности от такъв порядък – с характеристика като “естествени”, то същата неволно се прехвърля и върху данъците като икономическо явление.



Ефекта, който данъците упражняват върху стопанските субекти, е подходящо да се разглежда в две направления – като “технология” (или още “механизъм”) и като система (т.е. в тяхното съвкупно действие). Затова в настоящата глава първоначално вниманието е съсредоточено върху същността на данъка, сполучливо онагледена в научната литература като “анатомия на данъка”, което позволява да се разбере т.нар. “механизъм на данъка”. В последствие се изследват ефектите, които упражняват данъците (опосредствани чрез данъчния механизъм) – по отделно и в тяхната съвкупност (т.е. като система). Разбирането на последното е предпоставено от въвеждане на представа за същността и принципите на “данъчна система”.
7.1. ПРОИЗХОД НА ДАНЪКА
Данъка е претърпял съществена еволюция, паралелна на еволюцията на обществото. Така в древните общества, при родово-общинния строй, стопанството е затворено и натурално – поради това е съвсем естествено и данъка да е в натурална форма: обикновено като определена част от селскостопанския добив (реколтата) и улова. По този начин са се формирали запаси, които са позволявали на племето (общината) да преживява в трудни времена. Постепенно, с развитието на обществото, са се обособили специфични непроизводствени дейности, но които са се възприемали за особено важни и необходими за просперитета и благополучието на общността – като племенни шамани (които осигуряват Божествената закрила над рода), старейшините на рода (които осигуряват вътрешния ред, пренасянето на традициите на рода, справедливото разпределение) и т.н. Съзнанието за необходимостта от поддържането на условията за благоденствието на рода, по естествен начин резултира в доброволни жертви от страна на всеки отделен представител на общността, изразяващи се в даряване на определена част от придобитото. Колкото и да е странно дори и днес това явление не е отживяло – така от даренията на пилигримите преживяват по-крайните представители на отделни религиозни общности (например монасите в Тибет, Индия и др. страни). В последствие – с укрепването на тези институции (жреци, старейшини, бойци), започва разслояване на примитивното общество, с което то се трансформира в йерархизирано на съсловен принцип. Така ползвайки се от придобитата поради йерархичната си позиция власт, представителите на по-висшите прослойки заменят доброволната жертва с принудителна, първоначално изразяваща се не толкова в желанието да дарстване, колкото в изискуемият размер на дарството. Постепенно, осъзнали силата на властта, която имат, представителите на управляващата прослойка започват да трупат икономическа мощ, като въвеждат нови и нови задължения. Така данъка – освен във веществена натурална форма, намерил и ново макар и натурално, но невеществено, измерение. Това е позната ни “ангария” – задължително полагане на труд. В случая данъка се изразява в продукта, създаден с отчуждения труд. Появата на парите променя картината. С утвърждаването на паричния метал като всеобщ еквивалент, натуралните форми на данъка започват да се заместват с парични плащания. Тази тенденция приключва в края на ХІХ в. и в съвременността всички данъчни плащания са в парична форма.

Какво показа историята?

Дори и този бегъл преглед за произхода на данъка е достатъчен за да може да бъдат откроени съществените характеристики на данъка. На първо място, данъка води до намаляне на благосъстоянието на отделния индивид. Тази “данъчна жертва” има определена насоченост – дали като резерв, дали като необходима предпоставка за поддържане на определени обществено необходими и полезни дейности (като вътрешен ред, Божествена закрила и т.н.) или просто като израз на неоспоримо надмощие (напр. т.нар. “трибути” – годишни плащания на поставените във васалитет, изплащани на суверена). Следователно, втората важна характеристика на данъка е, че въпреки пряката жертва на благосъстояние, отделните индивиди са компенсирани с доставката на друг род блага – които в предходните глави от учебника са определени като публични – правосъдие, сигурност и т.н. Всъщност тази проста взаимовръзка между пряката загуба на благосъстояние и косвената компенсация с публични блага е в основата на първата теория за произхода на данъка – т.нар. “Осигурителна теория”, развита от Шарл Д`Монтескьо3. Според тази теория поданиците са длъжни да плащат данъци, за да е в състояние държавата (в лицето на монарха4 и духовенството), да изпълнява своите основни функции, т.е. с данъците се осигурява съществуването на държавата. Това е дало името на тази теория – “осигурителна”...

В последствие, формирането на гражданско общество, води до промяна на обществените ценности. Променя се разбирането за “суверен” и “държава”. Така “държавата” не се изчерпва с монарха – който вече не се възприема и като суверен (т.е. като единствен носител на суверенитета и респ. на държавността), а е разбирана като съвкупност от обществени институции, които изпълняват държавнически функции. Това води и до промяна в разбирането за функцията на данъка. Чрез него се осигурява не просто самото съществуване на държавата, но и се прибавя изискване за постигането на предварително определени ефекти от действието на държавните институции. Това ново разбиране резултира и в нова теория – “теория на дълга”. Според нея гражданите са длъжни да плащат данъци, а държавата е длъжна да действа спрямо определени стандарти – например да осигурява еднакво право на достъп до правораздаване, образование, здравеопазване и т.н. По-задълбоченото изследване на тази взаимовръзка води до разбирането, че съществуването й предопределя наличието на определени принципи на данъчното облагане. Те са определени като “основни” и са разгледани по-обстойно в последващия текст.



Възникването на концепцията за общностното благосъстояние трансформира теорията на дълга в “теория за еквивалентността”, според която пряката загубата на благосъстояние трябва да формира генерирането на такъв обем от блага с публичен характер, че тази загуба да е компенсирана във възможно най-висока степен. С други думи – на дневен ред идва проблематиката относно ефективността на данъка и данъчната система като цяло, които проблеми са обхванати в глобалното изследване на въпросите за оптимум на данъчната система. Това съставлява същината на изследванията на съвременната икономическа теория в областта на данъците и данъчното облагане, чиито основни достижения са представени в съответната част на настоящата глава. По-доброто им разбиране предпоставя необходимостта от въвеждането на “инструментите”, с които се операционализират тези изследвания.
7.2. “АНАТОМИЯ” НА ДАНЪКА. “МЕХАНИЗЪМ” НА ДАНЪКА.
В юридическата литература “данъкът” се определя като “парично, невъзвръщаемо и безвъзмездно плащане, установено едностранно и по общ начин от публичните власти”. Последната може да е на централно равнище (т.е. правителството) или на местно равнище (т.е. общината). Всяка отделна дума в цитираното определение задава определена характеристика на данъка:

  • Данъка е парично плащане, т.е. представлява определена сума пари. Това означава също, че в съвременността данъците са само в парична форма, т.е не е възможно да “изплатим” данъчното си задължение в натурална форма, независимо веществена или невеществена (т.е. под формата на ангария) е тя;

  • Данъка е невъзвръщаемо плащане, т.е. с парите, които стопанските субекти дават (плащат) на публичните власти, те не я кредитират. Поради това държавата (публичните власти) нямат задължението при някакви условия да върнат получените, като данъчно плащане, пари. Същевременно трябва да се уточни, че публичните власти “възстановяват” неправилно внесени или надвнесени парични суми. Това се парични суми, които неправилно са били определени като данъчно задължение и поради това са били и платени. Очевидно е, че с акта на “възстановяването” на тези парични суми, публичните власти не “възвръщат” данъци (трябва да се обърне внимание на разликата в термините – “възстоновява” и “връща”);

  • Данъка е безвъзмездно плащане. Това е една основните разлики в гледната точка на икономистите спрямо тази на юристите, но това е обект на по-обстоен анализ в последващия текст. Тук е достатъчно да се разясни само това, че срещу парите, които публичните власти получават под формата на данъчно плащане, те нямат пряко, законово вменено, задължение да престират нещо (т.е. да извършат нещо “за” или да доставят нещо “на” данъкоплатците);

  • Данъка се установява едностранно от публичните власти. Това, както са се изразявали юристите още от времето на древен Рим, е израз на “империум” – т.е на върховенството на държавата. С други думи, тази характеристика на данъка идва да покаже, че само и единствено държавата (т.е. публичните власти със съответната им нормотворческа компетенция) има правомощието да определя данъците;

  • Данъка е плащане установено по общ начин от публичните власти. Това означава, че въвеждането на даден данък може да стане единствено на основата на закон. И тъй като закона е задължителен за всички, то това е и смисъла на характеристиката на данъка, като “установен по общ начин” (т.е за всички, с еднаква сила). Тук веднага може да се уточни, че е възможно освобождаване от данъчно задължение или от неговото облекчаване (намаляване на размера на дължимата парична сума, опрощаване на данъчното вземане, разсрочване и т.н.), но това също се извършва само и единствено на основата на отделен закон, а последния... е с обща задължаваща сила за всички.

Икономистите влагат в съдържанието на понятието “данък” още нещичко, спрямо юридическата трактовка на това понятие, а именно:

  • Данъка е принудителен трансфер на ресурси от стопанските субекти към публичната власт;

  • Данъка е основен метод за алокация на ресурсите, преразпределението на доходите и богатството.

Характеристиката “принудителен трансфер” подчертава много съществена черта на данъчното плащане – то е принудително, не само защото при неплащане, данъчно задължените лица търпят негативни последици (това е по-скоро в полето на юристите), но и защото е в разрез с принципа за “рационалност” в икономическата теория. От тук веднага може да се направи и по-общ извод, а именно – че данъците деформират пазарните отношения. В този смисъл втората характеристика, която добавят икономистите – че данъка е основен метод за алокация на ресурсите, преразпределението на доходите и богатството, е допълваща (т.е. прецизираща) първата, но тя има и свой собствен смисъл.

Различие в интерпретацията по отношение на същността на данъка има не само между юристите и икономистите, но между самите икономисти представители на различни клонове на познанието за икономиката – в частност между финансистите (вкл. счетоводителите) и микро-икономистите.

От гледна точка на финансите (т.е. от гл.т. на финансовата теория) по дадено данъчното отношение има две страни – този, който плаща данъка и друг, който получава данъчното плащане. Първата страна по това отношение се нарича “данъчен длъжник”, а втората – “данъчен кредитор”. И докато данъчните длъжници могат да са както физическите лица (т.е. отделните членове на обществото, хората), така и юридическите лица (т.е. фирмите), то данъчния кредитор е винаги и само публичната власт. Това отношение е опосредствано от “данъчните власти (администрация)”. В това понятие се включват всички лица, които са овластени от държавата да администрират данъчните плащания. Администриране на данъчното плащане включва не само “прибирането” на парите (т.е. фактическото плащане на дължимия данък), но и контрола по законосъобразността на плащанията, събираемостта и т.н.

От гледна точка на микро-икономиката (т.е. от гл.т. на микро-икономическата теория) данъчното отношение се усложнява с включването на фигурата на “данъчния платец” – това е лицето (независимо дали ФЛ или ЮЛ), което в действителност плаща данъка. Не е задължително данъчния платец да съвпада с данъчния длъжник, поради което микро-икономическата теория разграничава и фигурата на “данъчния вносител”. Всъщност според микро-икономиката данъчния длъжник и данъчния вносител са едно и също лице, често синонимизирани с общия термин “данъчно задължено лице”, който термин е заимстван от правото. И така – по данъчното задължение микро-икономистите различаваме три субекта (страни):



  • Данъчно задължено лице. Това е лицето, което по закон има задължението да плати данъка;

  • Данъчен платец. Това е лицето, което понася тежестта на данъчното плащане. С други думи това е лицето, което в крайна сметка се лишава с част от благосъстоянието си (т.е. от дохода си), поради това, че потреблението на една или друга стока е свързано с начисляване на данък, подлежащ на плащане;

  • Данъчен кредитор. Това са, както е отбелязано и по-горе в текста, публичните власти, които имат властта да установяват данъчни задължения (едностранно и по общ начин).

В крайна сметка – общото между всички гледни точки е, че данъка е парично плащане на определена сума. Тя се определя въз основата на нормативно зададен (т.е. със закон, наредба или друг общ нормативен акт) “механизъм”. Основните елементи на този механизъм, освен посочените по-горе “главни действащи лица” (т.е. данъчният длъжник и данъчният кредитор), са:

  • Данъчна база. Това е определен стопански факт или дейност, които подлежат на данъчно третиране;

  • Данъчна ставка. Това е съотношението (пропорцията) на данъка към съответната данъчна база, която от своя страна може да бъде:

    • Средна – съотношението между данъчното задължение и данъчната база;

    • Пределна – прираста на данъчното задължение в резултат на нарастване на данъчната база с единица.

По отношение на данъчната база има особеност – тя може да е определена или като стойност (т.е. в пари), или като натурален показател. Това определя една от основните класификации на данъка – като такива “върху физическата единица” (или още “специфични”) и такива “върху стойността” (или още “адвалорни”). Например за някой продукти се дължи данък за единица от изделието – кутия цигари, бутилка алкохол, литър гориво, тон зърно и т.н. Този вид специфични данъци най-често се срещат във формата на акцизи, но трябва да се отбележи, че те изчерпват съдържанието на специфичните данъци. Адвалорните данъци са такива, които се определят върху стойността – например: данъка върху размера на корпоративната печалба, данъка върху размера на доходите на физическите лица и др.

Друга важна класификация на данъците, произтича от икономическата представа за данъчното отношение, според което фигурата на данъчния длъжник се свежда до данъчния вносител, който не винаги е действителния данъчен платец. Съобразно тази особеност данъците са деформиращи или не. Например – данъкът върху добавената стойност е деформиращ данък, защото данъчно задълженото лице са фирмите, но реалните платци на данъка са потребителите на продуктите на тази фирма. Следователно деформиращ е данък, при който данъчното задължение е възможно да се прехвърли на други лица, които по закон не са данъчни длъжници. Всъщност – прехвърля се не самото данъчно задължение, а величината на данъчния платеж, т.е. с размера на дължимия данък се обременяват лица, които по закон не са данъчно задължени. Затова в определението за “деформиращ данък” е по-коректно да се работи с термина “данъчно бреме”, а не просто с данъчно задължение. В степента, в която се прехвърля данъчното бреме, прехвърлянето може да бъде “пълно” или “частично”. А в зависимост от това кой е субект на данъчното задължение, то прехвърлянето може да бъде “напред” (т.е. по веригата “вносител-платец”) или “назад” (по същата верига).

Деформиращите данъци се наричат още “косвени” данъци. Това пък определя друго деление (класификация) на данъците – като “преки” и “косвени”. Следователно преки ще бъдат данъците, при които фигурата на данъчния вносител съвпада с данъчния платец. Съществуват и множество други класификации. За тях е характерно, че са конструирани по алтернативни критерии, което означава, че характеристиките на отделен данък могат да се кумулират. Например съществува проста класификация, въз основа на критерия дали данъка е върху продукт (стока или услуга) или е върху богатството (дохода на ФЛ или печалбата на фирмата). Всички те обаче са деформиращи, въпреки, че могат да бъдат преки или косвени. По този начин става ясно, че даден данък може да е косвен, деформиращ, върху потреблението (или аналогично – върху продукта). В обобщение – разновидовата класификация не е самоцелна. На практика всяка класификация характеризира данъка по определен начин, такъв, че се разкрива истинската му природа.

Ако считате, че сте разбрали всичко казано до тук – опитайте се да решите задачите в карето след този текст.




Задачи за самостоятелна проверка на знанията

Задача 1:

Адвалорни/специфични
Задача 2:

Определяне на данък (адвалорен)


Задача 3:

Определяне на пределна/средна данъчна ставка.





7.3. ДАНЪЧНО ОБЛАГАНЕ – ПРИНЦИПИ. ДАНЪЧНА СИСТЕМА
Данъчното облагане се разглежда в широк и в тесен смисъл. Цялостния механизъм на данъка съставлява същината на данъчното облагане – в тесен смисъл. В предходното изложение е изяснен т.нар. “механизъм на данъка”. Затова предмет на текущия анализ е по-широкото тълкуване (характерно за икономистите) на данъчното облагане. По-конкретно предмет на анализ ще са принципите на данъчното облагане. Няма да е пресилено, ако кажем, че тези принципи определят както данъчния механизъм, така и характеристиките на данъчната система като цяло. Последната представлява съвкупността от прилаганите данъци, тяхната организация и акумулиране, както и съответните органи, от които се осъществяват тези дейности. С други думи – всеки отделен данък има свой механизъм, а тяхната съвкупност съставлява данъчната система. Тази съвкупност не е механична – в съвременността тя са организирана по строго определени принципи, но не винаги е била така.

Първите данъчни системи действително представляват проста (механична) съвкупност от различни данъци и се наричат “исторически”. Те не са продукт на предварително осмислена система, а са продукт на историческото (хронологично) развитие на данъчната система. То се изразява се в последователно включване на нови данъци, изменение на механизма на съществуващите или отпадането на някои видове налози (данъци) – съобразно конкретните изисквания на историческия етап от развитието на обществените отношения. Тази динамика обаче, не е съобразена с цялостния ефект, който генерира съвкупността от данъци. Затова нерядко се е стигало до колизии (противоречия, несъвместимост), които са преодолявани с палиативни мерки. Така на определен исторически етап този начин на решаване на проблемите, произтичащи от несъгласуваното действие на отделните данъци, достига своя предел. Наложило се е прецизирането на данъците, разглеждани като съвкупност, а не като отделни налози. Така се стига до реформиране на историческите данъчни системи в “рационални”. Следователно “рационална данъчна система” е тази, при която индивидуалния ефект (действие) на отделните видове данъци, както и ефекта от съвкупното им действие, е съгласувано и подчинено на реализирането на предварително поставени цели пред икономиката. Основата, на която се съгласува и преценя данъчната система, представлява съвкупността от основните принципи на данъчното облагане – принципа за справедливост и принципа за ефективност. Съгласно теорията за жертвата, те се определят така:



      • Принцип за равната абсолютна жертва. Според този принцип, данъчното облагане е справедливо тогава, когато “ощетява” всички данъкоплатци с еднакво (равно) “количество” загуба на полезност (благосъстояние);

      • Принцип за равната пропорционална жертва. Според този принцип, данъчната справедливост изисква такова разпределение на данъчното бреме между данъкоплатците, че всеки да даде еднакъв процент от своята съвкупна полезност, получена от съответния им доход;

      • Принцип за минималната съвкупна жертва. Според този принцип, се изисква данъчното бреме (тук разглеждано като загуба на полезност, произтичаща от загубата на паричната сума, с която се разделяме за да платим данъци) да бъде възможно най-малко, като пропорция към събрания приход (т.е. данъчното бреме, но сега разглеждано като паричната сума, с която сме се разделили и която е влязла в държавната хазна).

Изрично трябва да се подчертае, че в цитираните определения представата за “справедливост” на данъчното облагане е обвързано с две важни категории – благосъстояние и данъчно бреме. Това е типично микро-икономически прочит на понятието за справедливост. На практика такъв подход позволява на икономистите да надникнат зад формализма на данъчния механизъм и да определят ефектите – както от отделния данък, така и на данъчната система като цяло. В технически аспект принципа за справедливост се реализира чрез концепциите за “хоризонтална”-та и “вертикална”-та справедливост:

    • Вертикална справедливост – изисква хората с по-висок данъчен капацитет (данъчни възможности) да плащат по-високи данъци;

    • Хоризонтална справедливост – хората с еднакъв данъчен капацитет да плащат еднакви данъци.

Рационалността на данъчната система (като второ важно изискване) в технически план е сведено до следния набор от критерии:

  • Икономическата ефективност;

  • Административната приложимост (“механизъм на данъка”);

  • Гъвкавост;

  • Политическа отговорност;

  • Справедливост.

Изискването за икономическа ефективност е изискването данъчната система да не препятства ефективното разпределение на ресурсите. В тази връзка се анализират влиянието на данъчното облагане върху поведението на стопанските агенти – интерпретират се решенията по отношение на избора “свободно време/работа”, характера на труда, спестяванията, потреблението и т.н., като анализа е микро-икономически.

Административната приложимост е разглеждана основно във връзка с механизма на отделния данък, като стремежа е да се калкулират административните разходи, произтичащи от сложността му и респ. те да бъдат минимизирани. Аспекта “гъвкавост” на данъчната система интерпретира вградените (“автоматични”) стабилизатори във връзка с политическия процес относно необходима тяхна корекция, навременното идентифициране на която е израз на политическа отговорност. Специфичен аспект на последната се явява изискването за съблюдаване на принципа на справедливостта в двете й измерения (хоризонтална и вертикална).

За икономистите принципа за справедливост не се изчерпва с конкретните решения по посочените формални критерии, а се подчинява на принципа за рационалността, като действието на данъците (поотделно, т.е. като механизъм и вкупом, т.е. като система) е преценено от гледна точка на благосъстоянието (респ. полезността). Така горните принципи (въведени с теорията на жертвата) се трансформират в принцип за облагане според възможността за плащане и принцип на облагане според ползите от потреблението. Така според първия (определян по-кратко като принцип на възможността за плащане) бремето за финансиране на държавата трябва да се разпредели между данъкоплатците според тяхната възможност да плащат данъци, т.е. данъчният платеж се третира независимо от количеството на търсените и потребените публични блага. Втория принцип (определян по-кратко като принцип на ползата) изисква бремето за финансиране на държавата се разпределя между данъкоплатците, според ползите, които те извличат от потреблението на публичните блага, т.е. налице е връзка между данъчният платеж и консумираните блага. Как точно са обвързани благосъстоянието и данъчното бреме – ще видим в последващия текст, но преди това опитайте за анализирате текста в карето по-долу.


Текст за самостоятелен анализ

ВТНН... по отношение на прогресивна/регресивна-средна/пределна-принципи (вградени).





7.4. ЕФЕКТИ ПОРОДЕНИ ОТ ДЕЙСТВИЕТО НА ДАНЪКА
Основната характеристика на данъците е тази, че те водят до намаляване на размера на разполагаемия доход, което от своя страна предопределя ограничаването на възможностите за потребление на различни блага (в количествен и/или качествен смисъл). По-ниското равнище на потребление (или поне – изменение в неговата структура) води до загуба на полезност, която е извличана от потреблението на блага. На практика това означава, че се влошава личното благосъстояние на обременените с допълнителни данъци потребители.

От друга страна, със сумите акумулирани от данъчните плащания, публичните власти финансират както собствената си издръжка, така и доставката на блага в обща полза (или това са известните, от предходните глави, публично доставяни блага). Очевидно губим полезност, но имаме възможност да компенсираме тази загуба чрез потреблението на публични блага. Това е така, но публичните блага са неделими и неконкурентни в потреблението. Тогава възможно ли е публичните власти като “перпетуум мобиле” не само да компенсират загубеното ни благосъстояние, но да получим полезност в повече? Както във физиката, така и в икономиката отговорът е “не”. Причините са разнообразни, но една от съществените произтича от пространственото ограничение от ползите от потреблението на отделните публично доставяни блага. Това всъщност е проблем, който разглеждаме в главата озаглавена “Фискална децентрализация”. На настоящия етап за нас представляват интерес няколко конкретни аспекта по темата свързани със загубата на благосъстояние, а именно неговото измерване и оптимизиране. За да ги опишем ще използваме няколко христоматийни примера. Нека да разгледаме пазара на цигари. Както на всеки пазар и тук имаме неотменимото взаимодействие на познатите ни сили на търсене и предлагане (представени със съответстващите им криви D и S), което формира пазарното равновесие (т.Е) и респ. равновесната цена (РЕ) и количество (QЕ) – фиг.7.1:


Фиг.7.1: “Пазар на цигари”

цена (Р)



(за кутия)

предлагане (S)


РЕ Е

търсене (D)


О QЕ количество (Q)(бр. кутии)
С оглед защитата на определени ценности – здравето на нацията и на отделния индивид, публичните власти предприемат мерки за ограничаване на тютюнопушенето. Така освен забраната за пушене в затворени помещения и на обществени места, правителството решава да въведе данък върху потреблението на цигари. За целта въвежда данък върху физическата единица (т.е. специфичен данък). Така за всяка закупена кутия, потребителите ще трябва да плащат нововъведения данък. Така с оглед запазване на непроменено равнище на благосъстоянието си, те са изправени пред избор – или да спрат, или да ограничат потреблението на цигари. И тъй като този процес няма как да бъде проследен от правителството, то взема решение данъка да е наложен върху продажбите (т.е. данъчно задължените лица са продавачите). По този начин за всяка потребена кутия цигари, правителството ще получи изискуемия от него данък, който ще се внесе в хазната от продавачите. Последните на свой ред не желаят да плащат “чужди грехове”, т.е. не желаят да финансират потреблението на цигари, поемайки цялото данъчно бреме върху себе си. Напротив – като рационални икономически субекти, продавачите ще търсят възможност потребителите да платят за страстта си към цигарите. Най-лесният начин е да включат в цената на кутията цигари целия размер на данъка. В теоретичен план това означава, че кривата на предлагането се измества успоредно нагоре до позиция Stx, като вертикалното отместване съответства точно на размера на данъка (tx) – фиг. 7.2:
Фиг.7.2: “Въздействие върху предлагането при въвеждане на данъка”

цена (Р) Stx



(за кутия)

предлагане (S)



Ptx Etx

РЕ Е

Рр Ер
търсене (D)
О Qtx QЕ количество (Q)(бр. кутии)
Формира се ново пазарно равновесие в т. Etx и респ. нови равновесна цена Ptx и равновесно количество Qtx. Това е първият и непосредствен ефект от въвеждането на данъка, а именно – нарастване на равновесната цена и ограничаване на равновесното количество на потребление. С оглед на последното (ограничаване на потреблението на цигари, поради по-високата цена) може да приемем, че правителството е постигнало пряката си непосредствена цел, посредством въвеждането на данъка върху потреблението на цигари. Освен това обаче, то е реализирало още поне три ефекта. Първият произтича като резултат от механизма на данъка и това е данъчното постъпление в хазната (т.е. това е данъчното бреме за потребителите на цигари). Неговият размер може лесно да се определи. Той е резултативен на произведението на данъка (да не забравяме, че той е специфичен) – (tx) и новото равновесно количество на потребление на цигари (брой кутии) – ОQtx. Формално това всъщност е лицето на фигурата РрЕрEtxPtx (забележете, че новото равновесно количество на потребление на цигари ОQtx е точно съответстващо на отсечката РрЕр, както и на EtxPtx, а величината на данъка tx е точно съответстваща на отсечката РрPtx, както и на ЕрEtx). Вторият ефект обаче е загубата на потребление, което произтича от редукцията на количеството потребяван продукт (в случая – на кутии цигари) в размер илюстриран с отсечката QtxQЕ. И ако това може да се интерпретира като допълнително наказание за пушачите и в този смисъл да е приемливо от обществена гладна точка, то само ако си представим, че това не е пазара на цигари, а е на горива – тогава наказанието ще е за всички, които управляват автомобили, то това съществено ще промени оценката ни за случващото се... Така че ако поставим проблема в глобален аспект, ще констатираме, че въвеждането на специфичен данък върху продажбите ще генерира и неблагоприятен (т.е. неприемлив) ефект, който се изразява в редуциране на потреблението, което с нищо не се компенсира. Това определя и неговото наименование – “свръх-данъчно бреме”. На фиг. 7.2. неговият размер е илюстриран с площта на фигурата ЕрEtxЕ. Тъй като това е триъгълник, лесно може да се пресметне величината на абсолютната загуба на потребление (и в този смисъл – и на благосъстояние), която ще е резултативна на половината от произведението на абсолютната загуба на потребление (в размер на отсечката QtxQЕ) и величината на данъка tx (т.е. в размер на отсечката ЕрEtx). Третият ефект се извежда чрез анализ на новата равновесна цена Ptx и съпоставката й с предишната равновесна цена РЕ (т.е. цената преди въвеждането на данъка). По-горе вече е отбелязано, че величината на данъка tx е точно съответстваща на отсечката РрPtx, както и на ЕрEtx, а графичния анализ показва, че РЕPtx е по-малка от коя да е от тях. В икономически смисъл това означава, че стратегията на продавачите – да избегната тежестта на данъчното плащане, като го включат в цената на кутия цигари не е успяла! Или по-точно: успяла е, но само частично, защото все пак новата равновесна цена Ptx е по-висока от старата равновесна цена Рр и в този смисъл част от данъчното плащане за всяка потребена кутия цигари се финансира от потребителите на цигари – точно в размера на отсечката РЕPtx. Очевидно е, че разликата до пълния размер на данъчното плащане за всяка потребена кутия цигари, а именно тази илюстрирана с отсечката РЕРр, колкото и изненадващо да е – ще е за сметка на продавачите... Отношението между РрPtx и РЕPtx показва каква част от данъчното бреме се понася (т.е. се финансира) от продавачите и респ. отношението между РрPtx и РрРЕ показва каква част от данъчното бреме се понася (т.е. се финансира) от купувачите. Това е същността на третият ефект – а именно: разпределението на данъчното бреме.

По аналогичен начин може да се демонстрира, че въвеждането на нов данък винаги генерира тези три ефекта, независимо от вида им (в смисъл: независимо дали данъка е специфичен или адвалорен) и независимо от субекта на данъчното задължение (т.е. независимо от това дали данъчния вносител са продавачите или купувачите). Естествено всеки отделен случай има своите специфични въздействия върху силите на търсене и предлагане, но те са такива, че те не водят до изменение на същността на анализа, респ. на изводите. Затова конкретното им разглеждане тук е безпредметно, но можете да проверите знанията си с казуса представен в карето по-долу.




Упражнение

ВТНН... графика на адвалорен данък върху потреблението – да разграничат трита ефекта.






7.5. ОПТИМИЗИРАНЕ НА ДАНЪЧНИТЕ ЕФЕКТИ

В предходното изложение достигнахме до извода, че въвеждането на данък, въздейства върху пазара, пораждайки три ефекта:



  • Данъчно бреме;

  • Свръх-данъчно бреме и

  • Вътрешно разпределение на данъчното бреме.

Всички те зависят от съотношението на еластичностите на търсенето и на предлагането, но те се определят като данъчни, тъй като импулса, които ги поражда, идва от въвеждането на данъка и размерът им зависи и от величината на самия данък. Съответните на търсенето и на предлагането еластичности са екзогенно зададени (т.е. те са независими, обективни характеристики на пазара, които не зависят от конкретния данък). Следователно “инструмента”, който е на разположение на публичните власти, с който могат те да управляват величината на въпросните ефекти е единствено величината на конкретния данък. Проблемът се заключава в това, че тези ефекти не могат да се управляват поотделно. С други думи, ако публичните власти желаят определено равнище на данъчните постъпления от въвеждането на конкретен данък, то генерирането на желания обем на данъчно бреме, генерира неконтролиран обем на свръх-данъчното бреме. Валидно е и обратното твърдение – ако публичните власти желаят определено равнище на свръх-данъчното бреме (например желаят то да е минимално), тогава от техния контрол се изплъзва величината на данъчното постъпление (т.е. на данъчното бреме). Очевидно задачата за едновременната оптимизация на данъчното и свръх-данъчното бреме, породени от въвеждането на конкретен данък на един единствен пазар, е невъзможна за изпълнение.

Тогава се търси “второто по-добро” решение, съобразно което данъчните приходи на държавата следва да бъдат събрани с цената на минимално възможното общо свръх-данъчно бреме. В теорията се възприема, че като се минимизира общото свръх-данъчно бреме, едновременно с това се максимизира общото благосъстояние. Като под минимизация на общото свръх-данъчно бреме, в случая се има пред вид изравняването на отделните свръх-данъчни бремета – породени на отделните пазари. Счита се, че това отговаря на критерия за ефективност. Това изисква друга формулировка на проблемът за оптимизацията на данъчните ефекти. Тя се преформулира в следната задача: да се минимизира свръх-данъчното бреме, породено от въвеждането на конкретен данък (например специфичен данък върху продажбите) на отделните пазари в стопанството (т.е. за няколко или за всеки от тях), чийто размер на данъка е прецизиран така, че да генерира желан обем от данъчни постъпления (т.е. данъчно бреме). Постановена по такъв начин, тази задача също не може да бъде решена успешно в икономическата теория. Оказва се, че изравняването на отделните свръх-данъчни бремета и едновременното с това изравняване на отделните величини на данъчните бремета, е възможно само при използването на диференцирани (т.е. различни) величини на данъците за отделните пазари. Нека демонстрираме този извод.

Така първоначалната постановка на задачата включва два пазара – на продукт “А” и на продукт “В”. Приема се също, че тези продукти се произвеждат с едни и същи производствени разходи, които при това са постоянни. Това допускане означава, че кривите на предлагането и на двата продукта са абсолютно еластични и че първоначалната равновесна цена и на двата пазара ще е една и съща. Нека търсенето на отделните продукти е с различна еластичност. Например търсенето на продукт “А” е по-еластично от това на продукт “Б”. При тази постановка на задачата, различните еластичности на съответните криви на търсене за двата продукта, определят различни равновесни количества – съответно ОQАЕ и ОQВЕ (на фиг.7.3).

Да приемем също, че данъчното бреме, породено от въвеждането на един и същ специфичен данък върху продажбите, е еднакво и на двата пазара. Това означава, че количествата в които ще се потребяват двата продукта, след въвеждането на специфичния данък, са еднакви (т.е. ОQАtx = ОQВtx) и респ. площта на фигурите РАЕЕАрEАtxPАtx и РВЕЕВрEВtxPВtx, които илюстрират размера на съответното данъчно бреме са еднакви (фиг.7.3).

При такава постановка на задачата различно ще е само свръх-данъчното бреме, породено от действието на еднаквия специфичен данък на отделните пазари (съответно – на пазара на продукт “А” свръх-данъчното бреме се илюстрира с площта на фигурата ЕАрЕАEАtx, а на пазара на продукт “В” свръх-данъчното бреме се илюстрира с площта на фигурата ЕВрЕВEВtx).

Фиг.7.3: “Оптимизиране на свръх-данъчното бреме”



РА (пазар на продукт “А”) РВ (пазар на продукт “В”)

SАtx SВtx



PАtx EАtx PВtx EВtx

РАЕ SА РВЕ SВ

ЕАр ЕА ЕВр ЕВ

DА DВ


О QАtx QАЕ QА О QВtx QВЕ QВ


Така задачата за минимизиране на общото свръх-данъчно бреме се свежда до изравняване на свръх-данъчното бреме на пазар “А” и на пазар “В”. Това става на основата на маржиналния подход, което налага да се използват диференцирани данъци (т.е различни по величина специфични данъци) за двата отделни пазара. Последното освен, че изравнява свръх-данъчното бреме, но дава и възможност данъчното бреме на отделните пазари също да е еднакво.

Теорията отива крачка напред и доказва, че ако искаме изравняване на свръх-данъчното бреме, то отношението на отделните данъци трябва да е пропорционално на отношението на абсолютната загуба на потребление (на фиг. 7.3. илюстрирани съответно с отсечките QАtxQАЕ и QВtxQВЕ). Но от анализа илюстриран с фиг.7.2. установихме, че величината на тази загуба зависи от съотношението на еластичностите, което позволява последния извод да се доразвие. Така във формулировка включваща само отношението на еластичностите, този извод е известен в теорията като “правило на обратните еластичности”:


= (1)
Зависимостта представена с уравнение (1) показва, че за минимизирането на общото свръх-данъчно бреме нормативно регламентираните данъчни ставки трябва да бъдат обратно пропорционални на ценовите еластичности на търсенето.

Приложението на това правило не бива да се абсолютизира – динамиката на пазарните сили е такава, че в момента, в който се определят характеристиките им посредством концепцията за еластичността, то те най-вероятно ще са се изменили. В противовес на това, данъчната система и в частност – величината на отделните данъци, не е толкова адаптивна. Това противоречие – между динамиката на икономиката и инертността на данъчната система, обяснява сложноста на задачата по оптимизация на данъчната система.


Ключови понятия и термини

ВТНН...


Основна литература

.....


Допълнителна литература

1 Бенджамин Франклин (на английски Benjamin Franklin, 1706-1790 г.) е американски общественик, учен, издател, дипломат и изобретател. Самоук печатарски работник, благодарение на упорития труд и необикновените способности той си пробива път в живота, ставайки един от най-видните политически дейци и създатели на Съединените американски щати. Той не се стремял да превърне своите предприятия в дейност за лесна печалба и заявявал, че основната му цел е просветителската дейност.

2 Ейбрахам Маслоу (на английски: Abraham Maslow, 1908-1970 г.) е американски психолог и заедно със Станислав Гроф - един от създателите на трансперсоналната психология. Името му се свързва главно с йерархичното подреждане на човешките потребности, което той предлага. Той е един от основоположниците на хуманистичното течение в западната (главно американската) психология. Близо три десетилетия разработва теорията за самоактуализацията.


3 Шарл Луи де Секонда (1689-1755 г.), барон дьо Ла Бред и дьо Монтескьо е френски писател, юрист, социолог. Макар и успял романист, Монтескьо преди всичко е известен в историята като историк — философ и държавен мислител.

4 Нека си припомним афоризма на Луи ХІV – “...държавата...това съм аз!”.



Достарыңызбен бөлісу:




©dereksiz.org 2024
әкімшілігінің қараңыз

    Басты бет