Акива Татц Издателство „Таргум/Фелдхайм“ 1993г. Няколко думи за книгата

Изкуството на духовния живот се заключава именно в такова постоянно използване на скрития, но достатъчно „ефективен” механизъм на превключване, използван към всичко физическо, със способността да видим с вътрешното си зрение по-дълбоко ниво, скрито зад значението на предметите и явленията на материалния свят.

Затова за разбирането на коя да е духовна идея ни е нужно отначало да анализираме нейното отражение във физичната среда. Сега питаме: каква всъщност е схемата на физичния свят? Какво конкретно провокира тази универсална човешка реакция?

Изследването на смеха показва, че най-често той се предизвиква от неочаквано и рязко сближаване на противоположностите. Когато процеса се движи в едно направление и изведнъж твърдо сменя противоположно посоката си, това предизвиква смях. Колкото и да е странно, такъв смях възниква, дори когато наблюдаваните от нас събития или процеси по същността си въобще не са смешни: например, когато се смеят над жертва на груба шега, такава реакция във висша степен е неуместна, но е неизбежна. Защо става така? Когато виждате важен, самодоволен дебеланко, който уверено крачи по улицата и изведнъж пада, подхлъзвайки се на динена кора, това въобще не е смешно, но дори тези, които учтиво му отиват на помощ, не могат да сдържат усмивката си. Къде е причината за този странен феномен?

Работата е в това, че реалният духовен смях представлява особена космическа реакция на реална промяна. Тази мисъл е изразена в следващите „псуким”, (стихове) от Тора. „Аз йемале схок пину” (И тогава вашите усти ще се напълнят със смях): „тогава”, но не сега. Съгласно Алаха, ние не можем, не сме длъжни да се смеем самозабравено от душа, на днешния исторически етап, докато болката от изгнанието още ни мъчи. Но когато дойде спасението, безгрижния смях ще бъде напълно уместен. Още по-удивително звучи стиха от „Мишлей” (Притчите на цар Шломо), въздаващ хвала на доблестна и праведна еврейска жена: „Ваисхак леЙом ахарон”. Образцовата еврейка „ще се смее ли в последния ден?” Да се смее в деня на смъртта?! Трудно бихме си представили подобна сцена. Но прехода от земния живот във вечния, когато пред теб се открива цялата реалност, цялата истина, това действително е щастливо събитие. „Доблестната” жена, правилно подготвена за този преход и надарена с духовна сила, вероятно ще почувства в този момент „симха”, радост. Именно жената! Защото за разлика от мъжа тя първоначално притежава величие на духа, позволяващ й да бъде източник на друг живот. Именно жената може дълбоко и правилно да разбере щастието от реализацията на жизнения потенциал.

Сега да погледнем по-дълбоко. Какво изменение в плоскостта на духа поражда възторга от духовния смях? Това изменение се изразява в прехода от тежко изпитание към спасение, избавление. Когато дълбоката криза се сменя с неочаквано и по същество невероятно спасение. Когато не виждате никакъв изход от кризата, обхванати сте от безизходно отчаяние и изведнъж в точно тази минута идва спасение, смехът е почти неизбежен. Това учим от примера с Авраам и Сара. Когато им се ражда късно и единствено дете, продължител на мисията им, следващото звено в династичната верига, от която произлиза еврейския народ, Авраам е бил много стар. Сара е минала детеродна възраст. Талмудът съобщава, че тя е била първоначално физиологично безплодна – тя е нямала матка. И когато на тези двама старци, лишени от естествената възможност да имат деца, изведнъж им съобщават, че ще им роди син, те се разсмиват. Но детето действително се ражда, получавайки име от Б-г – „Ицхак” – „той ще се разсмее”. В това име, в тази съдба е съсредоточена цялата история на еврейския народ. Винаги сме почвали на границата на възможното.

Когато Ицхак пораства, баща му получава указание да го принесе в жертва. Но станало ли е жертвоприношението? Във физичен план Ицхак е спасен в последната секунда, слиза от жертвеника цял и невредим. Но по-дълбоката мъдрост гласи от устата на Твореца: „Праха на Ицхак лежи пред Мен” –  в духовен смисъл той е бил пренесен в жертва. Ето едно от обясненията на този парадокс е: след своето жертвоприношение Ицхак е живял едновременно и в двата свята: физичния – тук и духовния – трансцеденталната реалност. Мистиците отново обръщат вниманието ни на името му: думата Ицхак, ако се пренаредят буквите, съставя израза „кец хай” – „край (на смъртта) още приживе” или по-точно: „Бъдещият свят още приживе”. Човекът, чието име означава „смях” (в Тора всяко име изразява реална същност), пребивава едновременно в два свята: той живее в света на трудните изпитания, а около него е света на спасението. Такава като цяло е историческата съдба на целия еврейски народ.

Рамбам обяснява, че тази идея най-добре се изразява при раждането на дете. В тайнството и чудото на раждането нагледно се проявяват силите на резките промени, действащи на щиковете на двата свята. Като най-ярък пример на такъв прелом от тъга към радост, от изпитание към спасение могат да служат усещанията на майката. Бременността се развива постепенно и предсказуемо. После, както и болшинството други изпитания и кризи, изведнъж започват родилните контракции, несъпоставими по своята тежест с усещанията от предишните месеци. Тези спазми по себе си никак не приличат на процес на раждане на нов живот: ако нямахме представа за физиологията на човек и процеса на раждане, то в началото ако видим предродилните мъки и страдания на родилката, напълно бихме могли да си помислим, че с тази жена става нещо ужасно. Но в самия разгар на родилните мъки, когато болката и страданията на жената достигат до предел, на света се появява дете. Само тогава става ясно, че всичко това е било заради новия живот, а не обратно за смърт.

Но още на по-дълбоко ниво като илюстрация на изучаваното от нас правило може да служи началните стадии от живота на детето. Неродилият се младенец живее в среда, към която е прекрасно приспособен – плава в течност, кръвообращението и другите елементи на физиологията му напълно съответстват на вътрематочния период на развитие. Дробчетата са свити и бездействат, кръвта циркулира, подминавайки дробовете, в сърцето на младенеца, за разлика от големия човек има канали между двете страни на сърцето. Накратко, организма на зародиша има много радикални разлики. Още повече, физиологичните особености, обезпечаващи жизнедеятелността на плода в специфичните условия на майчината утроба, могат да станат причина за гибелта на вече родилото се бебе. Иначе казано, свойствата жизнено необходими там, са смъртно опасни тук: наистина пред нас е сблъсък на противоположностите.

И ето започва раждането: детето, изцяло приспособено към едни условия, рязко преминава към други. Смъртта е на две крачки от него, тъй като плодът притежава само тези свойства, които му пречат да оживее. И тогава става чудото: само за няколко съдбоносни минути картината рязко се променя! „Това, което е закрито се открива, това, което е открито се закрива” –е написано в Талмуда. Дробовете почти мигновено се раздуват и започват да дишат, едновременно се променя кръвообращението – неговия път сега е през дробовете, кръвта, която досега е минавала през пъпната връв, спира - сякаш съдовете рязко са се свили. Детето оживява в този свят, напълно приспособено към новата среда на обитание

Раждането е символ на трансформация. Феноменът на появата на нов човек в света ни учи да бъдем възприемчиви и към други кардинални промени и да разбираме природата им. Рамбам дава като пример за това раждането, за да ни покаже реалната основа на нашата вяра в съществуването на прехода от един свят в друг: макар че от тази страна на великия раздел ние виждаме само прехода от живот към смърт, всеки от нас може дълбоко да разбере дълбоката истина, фундаментална в нашата религия: всъщност смъртта води не до сляпа улица, а до нов живот, съществуващ от другата страна на раздела. Така става чудото на прехода: „Ваицхак леЙом ахарон” – „Тя ще се смее в последния ден”.

Всичко, за което току що говорихме, приложимо за отделните хора, има пряко отношение към съдбата на еврейския народ като цяло. Ние сме сформирани в горчилката на египетското робство. Но източниците на това изпитания са заложени в съдбата на Йосеф и неговите братя, срещнали се в Египет, тъй като постъпките на децата и събитията, които стават с децата, са заложени от бащите им. Анализирайки веригата от събития, довели синовете на Яаков в Египет до брат им Йосеф, ние учим всички особености, присъщи на такъв род изпитания и кризи, както на индивидуално, така и на общонационално ниво.

Братята извършват грешка – те продават Йосеф в робство. Много страдания често скривани от очите, започват с грешки. (При желание целият този процес може да се проследи по-назад, до самите основи, до Адам и последващите събития в човешката история.) Именно тогава, след изчезването на Йосеф, започват мъчителни изпитания. Когато братята му идват при баща си и му представят доказателства за „гибелта” на Йосеф - – риза, оцапана с кръв от заклано козле, Яаков се лишава от бремето на пророческия си дар. Братята виждат, че баща им губи прекия контакт с духовните светове и разбират, че те са виновни, за това. После, както често става в такива случаи, страданията се затягат – много години те не виждат никаква възможност да поправят грешката си и чак след повече от дванадесет години те отново се срещат с Йосеф. През всички тези години братята виждат, как баща им безутешно скърби и мъката му с годините не отслабва. Братята вероятно са мислили, че заради тях Яаков завинаги е загубил от поглед, по-нататъшната съдба на еврейския народ и цялата вселена. Само можем да се досетим за тежестта на страданията им.

Такъв е класическия сценарии – страданията започват и нямат край. Самата тази натегнатост, сякаш препятства края им. Но в някакъв момент страданията идват до предел. Сякаш, не могат да бъдат издържани – това означава, че изпитанието прераства в остра криза. Тази криза необратимо нараства: братята отиват в Египет да търсят храна. Но вместо храна получават страшното обвинение в шпионаж (влиятелният сановник предявил им това обвинение е никой друг, а самия Йосеф, разбира се неразпознат от братята си). Накрая братята се връщат в Харан със запаси от провизии, при което един от тях остава в залог и ще бъде освободен само ако останалите се върнат в Египет и доведат със себе си Бенямин, най-младия брат. Тук узнаваме още една особеност на тази схема: страданията ни се струват непостижими и незаслужени, несправедливи, като нощен кошмар, преследващ ни наяве. По пътя към Канаан братята намират в багажа си парите, с които са заплатили стоката, но които някои тайно им е върнал – още един повод за тревога. В такова състояние на паника те се връщат при баща си.

Следвайки развоя на събитията, ние разбира се, започваме да разбираме неяснотата за братята. Йосеф специално ги мъчи, помагайки им да се избавят от вината и страданията – за тяхно благо, него го движи само любовта към братята му. Йосеф иска те да му доведат Бенямин, вторият син на Рахел (Йосеф е първия) – тогава ще ги постави под кръстосания огън на обвиненията и ще провери лоялността им. Йосеф ще скланя братята си към предателство, към отказ от Бенямин, създавайки приблизително тези условия, при които преди много години те не са издържали на изпитанието и са го продали в робство. Но този път Йосеф е убеден и много се надява – братята да постъпят правилно и да поправят грешката си с чувство на пълно разкаяние – да направят „тишува”. И тогава историята на вселената ще се върне към правилния курс на развитието си. Залозите на тази игра са много високи. Йосеф не може да се открие на братята си, той е длъжен да страда заедно с тях, да се държи жестоко за тяхно благо. Идеята на тези събития е очевадна: страданията трябва да имат цел, особена цел и макар че изгарят като огън и не можем да разберем причината им, Владиката на вселената лека полека готви избавлението. Тъй като Той Сам (да Сам) страда заедно с народа Си – с всеки отделен евреин и с целия народ.

Яаков и синовете му се боят от издирване от египетския управител, но усилващия се глад не им остава място за маневра. Нужна им е храна и раздялата с Бенямин е практически неизбежна. Братята го взимат със себе си и се връщат в Египет. В началото, колкото и да им се струва странно всичко става по план: брата-заложник е пуснат на свобода, те купуват храна и се отправят към дома си – всички заедно цели и невредими. Често става така, че финалната криза се предшества от илюзия за спасение, избавление от опасностите и несгодите. Братята са обхванати от еуфория: всички беди са зад тях – и в този момент ги връхлита страшен удар¹ чуват зад себе си шум от конски копита, догонени са слугата на Йосеф. Той страшно им съобщава, че от господаря му е открадната ценна вещ и иска да ги обискира. Похитената чаша е намерена в багажа на Бенямин. И това е момента на главното изпитание. Братята могат да се върнат, но Бенямин отива в затвора (колко често се примиряваме с фактите, охотно признавайки тежестите на уликите, доброволно приемайки произнесената ни присъда). Йосеф проверява, доколко те са предани на по-младия брат, който не само е получил в тяхно присъствие най-скъпите подаръци от египетския управител (който искал да провери дали братята ще ревнуват Бенямин, както някога са ревнували Йосеф), но и е показан като източник на позор и мъки – моля ето ви доказателството! Но братята не остават Бенямин в беда, те остават с него, поставят своята преданост към брат си над субективните оценки и емоции – и по този начин изкупват предишния си грях.

Братята се връщат в Египет, заедно, за да противостоят на всемогъщия египетски управител. Откритото стълкновение с неузнаваемия Йосеф им предвещавало само един изход – трагедия. Те или трябвало да се върнат в Канаан и да се представят пред Яаков сами, без Бенямин, както им предлага Йосеф и по този начин да убият стария си баща (коментаторите отбелязват, че ако Яаков би узнал за ареста на най-малкия си син мигновено би умрял от мъка) или да се опитат да унищожат целия Египет. В мидрашите пряко е казано, че Йеуда е подготвял братята си за война с Египет не на живот, а на смърт, чак до пълното унищожаване на най-великата империя на онази епоха (такава задача би била по силите им – всички патриарси са притежавали нечовешки сили). Но във всеки случай ги чакала пълна катастрофа.

Йеуда излиза отпред и се обръща към мъчителя им. Братята отдавна се досещат, че тези неописуеми страдания са ги постигнали не случайно, а заради предни грехове и са готови на пълно разкаяние. В този кулминационен момент на максимално напрежение и непоносими мъки, стоейки на края на пропастта, Йеуда, лидера на семейството предлага себе си в саможертва. Той моли Йосеф да прати него в затвора вместо Бенямин. Ето го висшия акт на любовта и самоотвержеността, изкупващ предишната грешка, унищожаващ източника и!

И тук братята чуват неочакваното признание: „Аз съм Йосеф”. През тъмнината на неописуемите страдания, на границата на катастрофата звучи: „Аз съм Йосеф”. Такъв е пътят на спасението – той трябва да е предшестван от саможертва. Спасението настъпва в най-неочаквания момент и което е удивително, то идва от самия източник на страданието! Мъчителят-египтянин става техния избавител. Това е Йосеф, техния брат!.

В процеса на търсене на източника на избавление можем да откроим две елемента: единият дълбоко обнадеждаващ, вдъхновяващ и другия – отрезвяващ. Първо, много дълбоката и най-главна мисъл се състои в това, че избавлението – не е просто прекратяване на страданията, когато пробуждайки се от страх, изпитваме чувство на освобождение и облекчение. Обратно, самото изпитание, страдание става избавление. Тази мисъл трябва правилно да бъде разбрана. Всичко, което прави Господ е благо. В тази буря на емоции, която обхваща всички братя, когато те разбират, че пред тях е Йосеф, съдържа дълбокото разбиране на главния факт: всичко преживяно е било необходимо за тях, за спасяването на живота им. Чак сега братята са могли по достойнство да оценят всеки детайл от мъките им, без които не би било сегашното им щастие, тъй като без тези страдания те никога не биха постигнали духовно съвършенство. Сега гледайки назад, братята не биха се съгласели да се разделят дори и с едно от преживените страдания. Обратно, до края на живота си ще искат тези моменти, ще пазят спомена за тях, като за нещо най-ценно. В това се състои истинската радост от избавлението: човек разбира, че преживените от него страдания и тяхното благополучно решаване представляват по себе си неотменяеми елементи на самото избавление. Но тук е скрита висша ирония на битието: когато се открива правдата, възниква проблема за решението.

В общодостъпни термини тази мисъл можем да изразим по следния начин. Едно кабалистично положение гласи така: „В бъдещия свят вкусът на дървото и вкусът на плода са еднакви”. В Бъдещия свят представен ни под формата на овощна градина, растат необичайни дървета: при тях стават за ядене не само плодовете, но и самите дървета. Какво означава това? На фона на изложените положения не е трудно да си представим, макар и частично красотата на този образ. В Тора „дървета” и „плодове” символизират „процеса” и „крайния резултат”. В нашия свят дърветата, както е известно не стават за ядене, но те служат като основа за израстването на плодовете, които можем да ядем. Пред нас има две фази: първата – труда и подготовката се сменя от втората същността, на която е резултатът и наградата. Дървото е само средство за достигане на целта, израстването на плодовете. Нашия свят е подобен на дърво: в него работят и се подготвят. Бъдещия свят – това е плодът: той е сладък, ящен, и съдържа семена за вечен ръст. И тук ние разбираме важната тайна: в Бъдещия свят дървото също става част от крайния резултат. Сладостта притегателността на Бъдещия свят се състои не в това, че там се прекратяват тежестите на този свят, а в това, че трудностите на този свят, преминавайки границите на битието, сами се превръщат в съставна част на вечното съвършенство. Ние въобще нямаме намерение да преминем през този свят без борба, тъй като само тя ще ни позволи да достигнем висшата реалност в Бъдещия свят. Активното ни участие в делата от този свят, ангажираност в неговите конфликти е и тази реалност, която ни чака в Бъдещия свят. Такъв подход към живота и трудностите му играе огромна роля. Макар, че изпитанията остават изпитания и често ни се струват безсмислени, ние знаем, че в тях е заключена същността на висшата реалност, че страданията някога ще се обърнат в щастие и просто трябва да се напаснем към дълбокия източник на силата и издръжливост.

Сега да минем към втория елемент. Отбелязахме, че рязката промяна от страдания към избавление предизвиква смях. Съчетанието на тези две крайности, тяхната мигновена смяна е източник на духовния смях, за който е казано в стиховете на Тора: „Аз йемале схок пину” (И тогава устите ни ще се напълнят със смях” и „Ваицхак леЙом аХарон” (Тя ще се смее в последния ден). Но когато Йосеф се открива пред братята си, те не се разсмиват. Обратно Тора казва, че те били прекалено шокирани, потресени. Да разгледаме ситуацията.

Когато човек изпитва неочаквана смяна на състояния, когато лъжливото усещане за устойчивост рязко се сменя от плюс към минус или да вземем екстремалния вариант – когато той става жертва на груба постановка, ситуацията изглежда смешна, но само за страничния наблюдател. За този, което е обект на рязката промяна, няма нищо смешно. Когато се срещнете очи в очи с лъжливия си имидж и сте принудени да признаете ситуацията и да осъзнаете погрешността на своите предишни непоколебими убеждения, въобще не ви е до смях. Ако дори синовете на Яаков, притежаващи несравнимо духовно величие, са съумели да признаят и поправят своята стара грешка, все още са били шокирани, когато им се открива правдата, а какво да кажем за нас смъртните? Как бихме се държали, попадайки в подобна ситуация? Когато нашия свят ще се преобърне с върха надолу при идването на Избавлението, много от нас ще се окажат в положение на жертви на груба шега: нашите възгледи и представи също ще се обърнат надолу с главата. Затова еврейския начин на живот винаги е противоречал на вторичните ценности на окръжаващия свят: на фона на другите народи, евреите сякаш живеят в обърнато състояние. Но когато дойде окончателното пълно преобръщане, ще се изясни, че ние стоим правилно, и ще ни остане само да наблюдаваме отстрани, как светът поправя скалата си от ценности. Шокът на кардиналните промени няма да ни засегне.

Тези два елемента действат постоянно. Кабалистичната традиция, лежаща в основата на йеудаизма, твърди, че Г-спод се смее: „Йошев башамаим ицхак, Ашем илеаг ламо” (Седящият на небето ще се смее, Б-г ще им се присмее (на нечестивците). Всевишния се смее над този факт, че злото според степента на своето усилване, само си копае могила. Той така управлява световните събития, че всички злодеяния на нечестивците, колкото и да се изострят, в крайна сметка бият по тях като бумеранг – това е най-дълбоката и най-смешна ирония на мирозданието. Негативните действия се превръщат в източник на гибел за инициаторите им, в духовен смисъл няма по забавна ситуация. Докато Паро (Фараона) увлечено изтребва еврейските деца, боейки се, че сред тях може да се окаже бъдещия спасител в съответствие с предсказанията на придворните астролози, той сам, без да знае го отглежда Моше в собствения си дворец.

Когато Аман строи бесилка за Мордехай, той също не подозира, че ще виси на нея. Силите, с помощта, на които Аман се опитва да изтреби евреите, се превръщат в средство за тяхното спасение и унищожение на враговете им. Самата идея на празника Пурим е изразена във фразата „венаафох ху” (и преобърна се (съдбата). „Ипух”, пълно преобръщане – такава е същността на празника Пурим. В него е изразен целия мрак на живота в древна Персия: даже името на Б-г не е употребено нито един път в цялата книга „Естер”, посветена на събитията на Пурим. Самото име на спасителката царица Естер означава „скриване”, съдбата на евреите се решава според волята на „случая” с помощ на жребии (пур – зар). Мрак и произвол. И тук се включва яркото освещение: на първи план излиза името на Господ и този същия жребии паднал се на „йорцаит”, деня на смъртта на Моше рабейну, „случайно” показва и рождения му ден. Виждаме, струва ни се същата картина, но в действителност това е нещо друго – пълна противоположност. Такава е главната цел на Пурим – в началото възниква маска, а после пада. Това е смехът на Пурим. Тъй като даряването на Тора на Синай се съпровожда с най-високо Откровение, с потресаващи чудесни явления, казват коментаторите, евреите са били принудени тогава да приемат Тора – могли ли са да я отхвърлят? Но в Пурим няма никакви чудеса и необичайни явления – единствено неизчезващата очевидност на тъмнината. Затова евреите са били в правото си да отхвърлят Тора, тъй като не са забелязвали направляващата ръка на Твореца в естествения ход на събитията. Все пак вторично я приемат – доброволно без принуждения. Това е и било истинското даряване, истинското приемане. Така възниква непрекъсваемата връзка на евреите с Тора.

Истината се проявява истински там, където може да си избере лъжата. Настоящия прогрес е възможен само чрез съпротивление и, но въпреки трудностите. Преразказвайки известната постановка от кабалистичната книга „Зоар”, може да кажем: светлината на духовния ръст се разкрива само според тъмнината на изпитанията.

Забележка:

* след няколко поколения, когато Моше рабейну влиза в двореца на Фараона, еврейските роби затаяват дъх, предусещайки скорошно освобождение. Можем да си представим разочарованието им, станало сурово изпитание за вярата им, когато им става ясно, че срещата на освободителя им с Фараона не само не ги избавя от робство, а обратно, довежда до усилване на експлоатацията: надзирателите ги карали да правят същата дневна норма от тухли, но като си събирали самата слама.

Изпитание и чудо

В какво е целта на изпитанията и какви лични усилия са необходими за успешното им преодоляване?

Авторът на „Месилат Йешарим“, раби Моше Хаим Луцато (XVIII век) пише, че целта на живота е - „изпълнявай мицвот, служи (на Б-г) и издържай проверките“. Тук обичайно задават класическия въпрос: „За какво ни проверявате?“ Всъщност, за какво Б-г ни подлага на проверки, ако Той предварително знае, какъв ще бъде резултата? Ако страданията ни са предназначени за изпитание, проверка (на иврит „нисайон“) означава, че целта им се състои не в стремежа на Всевишния да разбере нещо ново за нас. Но тогава, кому са нужни тези проверки? И каква е ползата от тях?

Към тези въпроси можем да добавим още един. Думата „нисайон“ е образувана от корена „нес“ - чудо. („Нес“ означава също и знаме, високо вдигнат флаг: чудо можем да назовем такова знаме, нагледно свидетелстващо за присъствието на Б-г в нашия свят). 

Но какво отношение имат изпитанията към чудесата? Този въпрос можем да уточним: ако на човек му предстои изпитание, може ли той да му устои? По принцип: възможно ли е да се издържи на изпитанията или не? Ако е възможно, то какво чудно има в успеха? А ако не може, то защо Б-г иска от нас невъзможното?

Преди да изследваме този въпрос, в рамките на нашата дискусия, да разгледаме в началото един от често предлаганите отговори. Има мнение, че изпитанието принуждава човек да мобилизира своите резервни сили. Тези сили спят в нас дотогава, докато не възникне остра необходимост от тяхното използване за изпълнението на някаква свръхтрудна задача. Иначе казано, не Б-г, а сам човек разкрива собствените си възможности, позволяващи му да се сдобие с успех. На мистично ниво става въпрос за реализация на скрития потенциал, ако до изпитанието личността е притежавала определен запас от потенциални сили, в хода на изпитанието, тези сили ще се проявят, реализирайки се като действия в самата личност, така и в окръжаващия свят. За нашия праотец Авраам е било недостатъчно само да притежава способността да принесе в жертва на любимия си син – той е бил длъжен да прояви тази си способност в действие – да я демонстрира пред света. С други думи е важно не това, какво ти можеш да направиш, а това което реално правиш в живота си.

Този подход е безусловно верен, но не ни дава отговор на конкретния въпрос, който току що зададохме: къде е тук чудото? Ако потенциалът изначално е присъствал, това означава, че той е бил само разкрит в хода на изпитанието. Но в това няма нищо свръхестествено.

В Талмуда намираме оригинален подход по обсъждания въпрос. Обяснявайки източника на влечението на царДавид към Батшева и извършения от него грях, мъдреците привеждат следния диалог между Давид и Твореца. Давид пита: „Г-споди, защо казваме „Елокей Авраам“ (Б-г на Авраам), „Елокей Ицхак“ (Б-г на Ицхак) и „Елокей Яаков“ (Б-г на Яаков), но не говорим „Елокей Давид“ (Б-г на Давид)?“

Първоначално нека разберем  този въпрос. Давид го е задал, разбира се, не от изблик на гордост. Той е бил верен слуга на Всевишния и прекрасно е можел да подтиска амбициите си. Работата е в това, че на скрито мистично ниво, Давид представлява по себе си „малхут“, царството, което се явява отражение на царстването на Б-г в нашия свят. Еврейският цар е само посредник, въплъщаващ властта на Твореца. Машиах, идването, на който чакаме всеки ден, ще бъде от потомците на цар Давид - продължение на неговата личност и неговата душа и пред него ще стои задачата да се сдобие с всеобщото признаване на Б-жественото всевластие, а разбира се не всевластието на човека. Мъдреците характеризират Машиах и властта на еврейския цар като „лейт лей мигармей клум“, (Той нямал нищо свое). Давид питал Б-г с пределно смирение. Бъдейки въплъщение на тази добродетел, той искал само да знае, в какво е неговия недостатък в службата му към Твореца. Тъй като Авраам, Ицхак и Яаков се оказват достойни за това, техните имена да бъдат споменавани наред с Б-жието Име, иначе казано те са съумели да разкрият Неговото Присъствие в своя живот и своите деяния, а Давид - четвъртата мистична граница на Б-жествената колесница – не е съумял. Всички четирима съставлявали духовната основа на еврейския народ и от тях се изисквало пълно взаимодействие. Но Давид отпаднал от ансамбъла и затова искал да знае, къде, в коя част от живота си и в какво е бил недостатъчно развит.

Б-г му отговорил: „Те бяха изпитани от Мен, а ти не“. Давид веднага отговорил: „Г-споди дай ми изпитание!“ Той получил изпитание и не го издържал.

При внимателен анализ на тези мисли ние стигаме до неочаквания извод: Б-г изпитва човек затова, в случай на успех да му дари Името Си. Какво означава това?

***

Името изразява същността. Ако името на човек, изразяващо личната му същност, се произнася заедно с името на Б-г, това означава, че в този човек е заложен някакъв аспект на Б-жественото Присъствие и той става средство за проява на Твореца в нашия свят. Когато Авраам Авину е подложен на изпитание в огъня на „акеда“ (жертвоприношението, по-точно завързването на Ицхак) в неговите действия се отразява Самият Б-г. Но как става това?

Когато действията на човек излизат от рамките на нормалните, предсказуеми схеми на битието, пред света се открива Б-г. В Талмуда има следната поучителна история. Великият еврейски учен и мъдрец Шимон бен Шетах купил веднъж магаре от неевреин и намерил в чула на животното скъпоценен камък. Той върнал камъка на собственика, обяснявайки, че е платил само за магарето, а не за камъка. Неевреинът възкликнал: „Барух Елокей Шимон бен Шетах!“ - (Благословен да е Б-га на Шимон бен Шетах!). В тези думи ясно е изразено разгледаното от нас положение. Не „благословен да е Шимон бен Шетах“, а „благословен да е Б-га на Шимон бен Шетах“ - неевреинът благословил Името на Всевишния заедно с името на честния евреин. Той веднага разбрал, че ако човек действа въпреки своята човешка природа, значи в действията му има връзка с по-висока реалност – случило се е малко чудо!

Това положение се проявява различно. Разглеждайки висшите нива на духовността, които може да достигне човек, авторът на „Месилат Йешарим“ пише: „тхилако авода, ве-софо гмул“ - (в началото е работата, а накрая подаръка). Първите крачки на пътя към свръхестествената цел се дават с труд, това е тежка, много тежка работа, но накрая ни чака подарък, той идва някъде отвън, от сфера не отнасяща се към работата, не отнасяща се към нас. Мъдреците ни учат: ако човек казва, че той „се е трудил и е намерил“ („ягати ве-мацати“) трябва да му вярваме. Трудът дава плодове, използваните думи също са ясни и убедителни: „намерил“ означава неочаквана находка („мация“), тъй като не е казано: „трудил се и достигнал“, а „трудил се и намерил“ - находката е неочаквана, сюрприз, не благодарение на труд, а въпреки него, защото тя идва от съвсем друго измерение.

Затова, когато на човек му предстои изпитание, той трябва да произнесе такава молитва: „Г-споди, изпитанието, което Ти ми даде ми се струва непосилно. Не е в моите човешки сили да се справя с него. Но ако Ти си решил за необходимо да ме изпиташ по този начин, аз ще направя невъзможното за Теб. Аз съм готов да направя скок, аз съм целият в Твоите ръце. Аз смирено признавам, че съм нищо, а Ти си всичко. Затова ми помогни да се справя“.

***

Да разгледаме даденото положение с пример. Главното изпитание за Авраам става „акеда“ (жертвоприношението на Ицхак). Коментаторите обясняват, колко невъзможно трудна е била тази проверка за Авраам – да пожертва сина си, който чакал цял живот и който му се родил в дълбока старост, синът, от който е трябвало да произлезе еврейският народ. Не той ли, Авраам е учел света, че човешките жертвоприношения са недопустими? Не той ли е бил за всички еталон за доброта и любов? От него се изисквало не просто да нанесе на Ицхак някаква рана, белег, а да го убие със собствените си ръце. Но дори да се абстрахираме от емоцията, на нивото на логиката указанието също не пасва в главата, струва ни се безсмислено и абсурдно. Та Б-г обещава на Авраам, че родът му ще се продължи от Ицхак – може ли Всевишният Сам да си противоречи? На мистично ниво възниква още по-сложен проблем: Авраам знаел, че Б-г не иска тази жертва (както е казано: „Вело алта ал либи“ - (Това, което никога не съм желал), тъй като Авраам е четял Неговите мисли, както влюбеният юноша чете мислите на възлюбената си и това е било истина: Б-г действително не е искал жертва (и както знаем в последната минута не е позволил на Авраам да я принесе). Затова всички нива на съзнанието на Авраам яростно се бунтували, твърдейки, че това не бива да се прави, но Б-г твърдо му казал: „Да всичко, което чувстваш и знаеш е вярно, но въпреки всичко го убий!“ - това е и истинското, невъзможно изпитание! И Авраам покорно се отправил да изпълнява невероятното.

Но какво да правим с Давид и Батшева? Мъдреците на Талмуда скрупульозно търсят, в какво именно е сгрешил Давид. Простият смисъл на думите им може да ни „удари по челото“ - те казват, че никакво прелюбодеяние или друг обикновен грях в постъпките на Давид е нямало. Още повече, Батшева изначално е била предназначена за него и неслучайно от техния съюз е произлязъл цар Шломо, продължителят на царската династия, венец на която ще бъде Машиах. В края на тази история ще разберем, че грешката на Давид се заключава в това, че той сам поискал да го изпитат. Да се разбере това не е лесно. Какво лошо има в желанието да бъдем поставени на изпитание? Та ако целта на нашия живот е преодоляването на трудни бариери, защо да не се заемем с активното им търсене? Отговорът намираме в самият въпрос. Когато искаме да ни подложат на сурова проверка, с това изразяваме увереността, че сме способни успешно да я издържим: „Изпитай ме и ще ти покажа, на какво съм способен!“ Никой вероятно не иска изпитание, в което очаква да претърпи неудача.

Именно тази увереност, този егоцентризъм, тази проява на гордост са предизвикани да неутрализират, да отстранят „нисайон“, Б-жественото изпитание. Когато Давид поискал да го изпитат, той проявил гордост, присъща на характера му – дребен, почти незабележим за неговото уникално високо положение, недостатък. В хода на работата, предназначена за него, в този свят Давид е бил длъжен да покаже, че е нищо, а Б-г е всичко, „леит лей мигармей клум“. Б-г ни води през изпитания, ние действаме, а той дава резултатите. За човек, на който е възложена задачата убедително да поднесе на еврейския народ и цялото човечество, липсата на възможност да се постигне каквото и да било без помощта на Б-г, дори и най-малкият намек за „суверенитет“ е била непозволена волност. Макар, че Давид изтръгнал от себе си почти целия личен интерес, цялото си его, не му бил простено и дребно петънце гордост. Затова единственият възможен резултат от изпитанието, единственото решение за него е бил неуспехът, внесъл необходимите корективи в личността на Давид. За успеха още не е дошло времето. Истинската същност на Давид, като четвърта граница на Б-жествената колесница, ще се появи по-късно, в края на дните.

***

Съмнение и увереност

Анализирайки трудностите, с които обичайно се сблъскват хората, ще видим, че в основа им лежи съмнението. Отсъствието на увереност в правилността на избрания път става един от главните жизнени проблеми, за решаването, на който отиват много сили и енергия. Всъщност, всички наши екзистенциални безпокойства и терзания произтичат от това съмнение. Във всяко изпитание, във всички жизнени ситуации ние отчаяно търсим истинския път и в мнозинството случаи не го намираме. Много често проблема не е да съберем достатъчно сили за решаване на дадената задача. Сили се намират: готови сме да влезем в огъня и водата, само да знаем накъде вървим. Само ако бяхме уверени, че този или другия път са абсолютно верни, че той не ни готви неприятни сюрпризи, в нас биха се намерили сили и твърдост да вървим по него, без да се оглеждаме встрани. Но за съжаление това се случва рядко: ние избираме посоката интуитивно, чувствайки, че трябва да е вярна, а утре се удивяваме от собствената си слепота, тъй като за ден ситуацията е кардинално променена. На следващия ден става нова промяна и ние сме още по-разтревожени и в края на краищата съвършено губим вяра, в своята способност да предвиждаме бъдещето. Животът е пълен с препятствия: днес вие правите 3 крачки напред, а утре отстъпвате 2 назад. Често безпомощно се въртим в кръг около целта, изпадайки в отчаяние от собствената си неспособност да излезем от грешната посока.

Ще изясним това положение. Мистиците наричат този свят „алма десфейка” – свят на съмненията. В своята основа светът представлява пъстра смес от добро и зло, истина и лъжа. Наричат го още „алма дешикра” – свят на лъжата, но ако погледнем по-дълбоко, то може да се види, че лъжата съдържа изрядна степен добро: ако не беше този позитивен компонент, светът нямаше да може да съществува. Именно тук започва объркването.

Всъщност най-опасните форми на лъжа са тези, който почти изцяло се състоят от истина, защото са най-объркващи. Няма в света нищо изцяло добро или изцяло лошо: всяко решение, всеки избор има своята цена и сред многото изпитани комбинации от фактори, взаимствани и от двете страни на нравствената бариера става много сложно и се изгубваме.

В какво е източникът на съмненията, лежащ в основата на „алма десфейка”? Отговорът, разбира се трябва да търсим в Тора, в нейния разказ за формирането на човешката природа. Адам е стоял пред първоначалния избор – да се подчини на Б-жието управление и да не яде плод от „дървото на познанието на доброто и злото” или да не се подчини. Светът, който той знаел бил съвършен, а в дървото се криела страшна сила, способна да пусне злото в нашия свят.

Сега ще зададем естествения въпрос: защо дървото, за което иде реч, се нарича „дърво на познанието на добро и зло”? Не би ли било правилно да го наречем „дърво на познанието на злото”? Тъй като то е било източник на злото в Творението, защо на „добро и зло”? В това е и цялата работа. Ако дървото включаваше в себе си само зло, това зло би било така лесно разпознаваемо, то би било толкова миризливо и отвратително, че на никой не би му дошло в главата да се приближи до него. Всички щяха да знаят, че злото е лошо и трябва да се избягва: то никого не би съблазнявало и никой не би се доближил. Проблемът не е само в злото, а в неговото съчетание с доброто! Тази комбинация смущава, бута от стола. Познанието („даат” на ивр.) винаги подразбира някаква интимна асоциация, вътрешна връзка: доброто и злото така тясно са се влели в „дървото”, че човек, изял негов плод става носител на най-сложно съчетание от тези два елемента. Нито една ситуация не би изглеждала в неговите очи еднозначно ясна. И на нас, потомците на Адам, никога не би се отдало да отделят низката си същност, своите „лични интереси” от духовно си ядро. В това се състои проблема.

В него са скрити всички източници на човешката скръб. Ивритската дума „бехи”, плач, произлиза от корен, означаващ разтревоженост, смущение („мевоха”). Думата „дмеа” (сълза), течността отделяна при плач, се образува от корена „далет-мем-айн”, обозначаващ смес от чистота и скверност.

Когато Адам подходил към дървото, той бил чист и светът бил чист. Злото съществувало само като обективна, безпристрастна вероятност, намираща се някъде навън. Но когато Адам изял плода, злото влиза в плътта и кръвта му и се смесва със световното благо. От тогава човешкия разум не може напълно да се ориентира в своите съмнения, не може като по-рано да живее в света леко и непосредствено, сякаш чете отворена книга. Неслучайно мистиците наричат дървото на познанието на добро и зло, „Илан аДесфейка” – дърво на съмненията.

Какво става след първородния грях, след като човек изяжда плода на коварното дърво? Адам се крие в градината. Скрива се от Г-спод, Който се намира навсякъде! Нима Адам е можело да си помисли, че ще му се отдаде да се скрие? Та той е познавал Б-г най-добре от всички хора и дълбоко разбирал, че Б-г е Всевиждащ и Всезнаещ. Можел ли е той да се надява, че ще му се отдаде да Го излъже, да се скрие, да му се изплъзне от Погледа? Работата е в това, че от момента, от който Адам престава да възприема реалността така ясно, както преди, от една страна, той както и преди е знаел, че Б-г съществува и затова решава да се скрие. Но от друга страна, в главата му идва невероятната мисъл, че все пак може да се скрие. Каква жалка персона става Адам – крие се от Всеможещия и Всемогъщ Творец, от Който е невъзможно нито да избягаш, нито да се скриеш и въпреки това да храниш илюзията – може пък и да стане! Вие сте удивени? Нима не виждате в тази персона самите себе си?

Още по-неочаквана е реакцията на Б-г на действията на Адам. Б-г се появява в градината и го вика: „Къде си?”, нима Творецът на вселената, Този, Който вижда всичко и знае всичко може да зададе такъв въпрос? – „Къде си?” – сякаш не вижда Адам!

Когато човек иска да се скрие, да замъгли реалността, да я превърне в несвързана и фрагментарна картина, Б-г му отговаря със същата мярка: позволява на човек да вижда света именно такъв. Ти искаш да се изплъзнеш от Мен, да се чувстваш независим, надеждно скрит от Моят Всевиждащ Взор? – Моля! „Къде си, Адаме?”. Човек получава тази лъжлива картина, до която се домогва – струва му се, че е един на света. Колко мъчително! И колко справедливо.

Заклетият враг на евреите – народът на Амалек. На иврит думата „амалек” има гематрия, като думата „сафек” – съмнение. Потомък на Амалек, опитващ се да унищожи целия еврейски народ е бил Аман, първия министър на персийския цар. Мъдреците на Талмуда намират неговото име в сцената с грехопадението на Адам в Еден. Б-г задава на Адам втори въпрос: „Не от дървото ли яде?”. Въпросителната форма се въвежда тук с „амин” – „не от дървото ли...”. „Амин” това е името „Аман”. Разривът между реалността и нейното възприятие, запълвано със съмнение започва с греха. Това е и нашия враг.

Адам е изгонен от градината и повече не може да се върне там. Пред градината е поставена стража – ангели с мечове. Тези мечове са необичайни – остриетата им постоянно се въртят. „Ет лаат аХарев аМитапехет" (остриета на въртящи се мечове). Някои коментатори така обясняват метафората: въртящ се меч – това е смъртоносното оръжие на съмнението. Днес човек вижда реалността по един начин, а утре по друг. И така е винаги. Затова той не може да намери път към градината – градината се изплъзва от него като мираж, пътят постоянно се променя. Той не само не знае, къде се намира, но и обратния път към ясността също е скрит в замъглени съмнения.

Нашият свят е пълен с всевъзможни смеси. Мистиците говорят: от когато Адам е поел сместа от добро и зло, ние сме станали обречени, да правим същото в ежедневния си живот. Нашата храна – това е смес от полезни вещества и отпадъци. Заедно ни се струват вкусни, но вътре в организма полезните елементи се извличат и усвояват, а отпадъците излизат навън и виждайки ги изпитваме пределно отвращение, макар че се изработват вътре в организма ни. Когато хората придобият духовна чистота, когато си върнат макар и част от статуса, който притежавал Адам в Еденската градина – отпадъците от жизнената дейност ще изчезнат. В пустинята евреите се хранели с манна и са нямали никакви отделяния. Духовно чистата жизнена дейност може да се поддържа само с чиста храна, неоставаща отпадъци. От реалността изчезва „калта” и няма необходимост от разделяне на смесите. На чистотата на поколението на Изхода е противостоял култа на езическия бог Пеор, пред който се полагало да се изхождат в знак на поклонение пред него. Евреите се сблъскват с този омерзителен култ в годините на странство по пустинята. Тази антитеза е напълно логична. Силите на злото са съсредоточени в долната част на битието, те са ориентирани към нечистота, опитвайки се да я представят като нещо достойно за поклонение. Всъщност всяко идолопоклонство се определя от Тора като „аводат гилулим” – буквално поклонение на оборски тор. Можем да си представим, каква ще бъде непоносимата смрад, когато доброто окончателно и напълно ще се отдели от злото, ще го изгони от своята среда и ще го остави да се разлага.

В сегашните условия ще трябва цял живот, за да се отдели доброто от злото, да се отдели от сместа чистотата, духовността и доброто и да се изхвърли на сметта злото. Такава е нашата цел да се стремим към разграничаване и ясност. Всяка вещ, всяко явление трябва да се изследва и от него да се отделят елементите на святост (кидуша). Казано е в Тора: „ваани есбол ваамалет” и то от самия Г-спод: „И Аз ще изтърпя и Аз ще отделя” – завинаги ще изгоня злото.

Темата за съмненията може да се изследва също с помощта на еврейските думи. Такъв е един от методите в Тора. „Съмнение” на ивр. e „сафек”, а увереност – „вадай”. Колкото и да е странно тези разпространени думи не се срещат в ТАНАХа. Тора не употребява „сафек” и „вадай”. И двете думи са с по-късен произход, те за пръв път се срещат в равинската литература. Но ние знаем, че същността на идеята се съдържа в думата, с която Тора обозначава тази идея. Думите ги няма, това навярно значи, че такава концепция по принцип не съществува. Тя е и тук: светът първоначално създаден от Тора, не съдържа в себе си съмнения. Всяка вещ или я има или я няма. В света няма нищо „съмнително”, пробно. Съмнението е наш проблем, особеност на нашето възприятие, а не обективна реалност. Но ако съмненията не съществуват извън нас, то разбира се няма и увереност – увереност има само там където е възможно съмнението. Ако няма съмнение то и увереност няма. Всяко нещо просто си го „има” – съществува.

(Всъщност в умовете ни цари пълна каша. Често изразяваме увереност в нещо, макар че не изпитваме никаква увереност: „Аз съм сигурен, че го видях вчера”. В действителност тези думи означават, че аз съвсем не съм уверен в това. Когато сме уверени, просто констатираме факта: „Аз го видях вчера”.)

Първичният свят създаден от Всевишния е разбираем и открит. Ние пускаме мъгла и внасяме в света мрак и хаос. Думата „съмнение” е измислена от хората и означава недостатък, който сме нанесли със собственото си възприятие върху света.

Съмнението е създадено от нас и сме длъжни да го преодолеем, да намерим път към първоначалната увереност. За да решим тази задача, трябва да развиваме духовни параметри на своето съзнание. В Рош аШана и Йом Кипур, стремейки се към висшата яснота на взаимоотношенията ни с Твореца ние казваме: „Авадай шимо, кеейн теилато" (Името на Б-г е „несъмненост” и в него славата Му). Иначе казано, стремейки се да се приближим към Твореца, по-добре да Го разберем, ние му даваме името „вадай”, несъмненост. Думата „несъмненост”, „увереност”, също е измислено от хората и нашата задача е да се борим за проясняване картините на света, за да засияе над него звездата на правдата - „емет”.

Да, нашите изпитания са сложни и трудни. Такава е същността им. Предстои ни да изработим в себе си издръжливост и упоритост, за да се държим за истината даже, когато сме склонни да виждаме в нея колебания. Нашата цел е да се пропием с яснота, чистота на възприятията - да се сдобием с това е възможно само в трансцедентална среда. Такъв е скритият смисъл на израза „ейн симха кеатарот аСфекот" (няма по-голяма радост, от отстраняването на съмненията). Висшето щастие се състои в простото опознаване на своя път. Дори ако още не сте застанали на този път, достатъчно е само да знаете, какво искате от живота, какъв маршрут да изберете. Дори само това вселява радост в сърцето.