Акива Татц Издателство „Таргум/Фелдхайм“ 1993г. Няколко думи за книгата

Реалното съществуване - шабат

Шабатът заема централно място в Тора и еврейския живот. Затова той трябва да отразява фундаменталната схема, която изучаваме. Седмицата започва и завършва с Шабат – вдъхновеното начало за седмицата на труда и вдъхновено завършване на седмицата: от святото към делничното и отново към святото.

Какъв е смисълът на този седмичен цикъл? Кои енергийни източници го хранят и как може да го използваме? Защо се нуждаем от Шабат всяка седмица, а останалите „моадим“ (празници) са само веднъж годишно. Очевидно, Шабат представлява особена ценност за душата, той и дава важен урок, изискващ толкова често повторение.

***

Всеки процес трябва да има завършване, изпълващо го със смисъл. Ако работата не дава резултат, това означава, че тя е глупава, ненужна никому. Когато изобретателят създава уред, който напълно се обслужва – обезпечава се със гориво, смазва се и чисти детайлите и възлите си, го хвалят: той е създал умно изобретение – но при условие, че то произвежда нещо полезно, ценно. Уред, занимаващ се само с обслужване на своите нужди, не е нужен никому, той просто е абсурден.

Резултатът оправдава положените усилия, крайната точка оправдава целия процес. Чувството за свобода, безгрижност и отпуснатост, които ни завладяват в крайната точка, са пряко следствие от чувството на удовлетвореност, от осъзнаването на това, че работата е завършена. Шабатът е прекрасен, когато седмичния труд е дошъл до край и е дал реални плодове – тогава изпитваме пълно отпускане и истинско наслаждение.

Мъдреците казват, че „талмид хахам“, познавача на Тора е достоен за името „Шабат“. Какво означава това странно на пръв поглед определение? Ето за какво става въпрос. Тора – това е крайният пункт, целият свят е създаден, за да разкрие истината на Тора. Тора се изучава заради самата нея, а не като средство за постигане на целта. Тя не е средство – тя е самата цел. Затова човек, правилно изучаващ Тора, попиващ в себе си знанието й, сякаш изучава аурата на Шабата. С целият си облик той изразява „тахлит“, идеята за осъществената идея. Оттук виждаме, че между Тора и Шабата съществува дълбока връзка.

Шабатът ни учи, че всяка работа трябва да има цел. Пътешественикът не просто блуждае – той върви към набелязаната цел. Само тази мисъл заслужава ежеседмично повторение. Трябва постоянно да ни напомня, че всяко действие трябва да преследва цел, ориентирана към реален и достижим ръст. Нито една търговска фирма не се управлява на сляпо – администрацията се стреми да води работите по план, поставя цели и се стреми към постигането им. Нашият живот заслужава, в края на краищата, не по-малко точно и планово управление.

***

Ние често се поддаваме на илюзията на безсмъртието, често ни се струва, че ще живеем вечно. Но минават седемте дни, само седем и ни казват: помни Шабата.

***

Нека се замислим върху това положение. Между Шабата и бъдещия свят („олам а-ба“) има много общо. Ние се готвим за Шабат в ерев-Шабат - петъка и това много прилича, на това, както готвят починалия за последния му път към могилата: изрязват му ноктите, мият го, обвиват го в бяло покривало. Ние предварително се готвим за Шабат: към залез слънце всички приготовления трябва да са приключили. Когато настъпи Шабат, сме прекратили всякаква творческа, съзидателна дейност във физическата сфера. Това означава също, че след окончателното преминаване от този свят в бъдещия Свят, вече нищо няма да е нужно да поправяш или допълняш, строителството и подготовката завършват на този рубеж. В бъдещия Свят „нешама“ е принудена да остане на нивото, което е достигнала при живота си. Радостта от новото битие става от осъзнаването, че твоя прижизнен труд е дал реални плодове. Там човек застава лице в лице със собствената си същност, никакви илюзии, никаква фасада няма да закрият реалността. Там ще се прояви всичко, което е било заложено в личността му. Той се лишава от строителните суровини, от които се е ползвал във физическия свят и с него остава само „добавката“, тези промени, които са били достигнати с помощта на суровините. Такава е главната същност на бъдещия Свят.

Такава е същността на главния Шабат. Всяка дейност замира, възниква чувство за завършеност и човек вижда пред себе си резултатите от пожизнения си труд. Това, което е било предварително подготвено, става реално. Това, което не е било подготвено се загубва навеки. Новият свят е подобен на пътешествие в открития океан: брегът е далеч и ние ползваме само тези провизии, с които сме се запасили преди отплаването. Продуктите, които не сме взели със себе си, просто ги няма.

***

Можем да продължим този паралел. Една от знаменитите особености на Шабата се състои в това, че в този ден всички вещи остават такива, каквито са били до началото му. Да вземем, например „мукце“ („мукце“ - са предмети, които не се ползват в шабат и затова не бива да ги пипаме). Вещта се счита за съботно „мукце“, ако е била „мукце“ до залез слънце, дори и после да стават някакви промени. Например, маса, на която лежат предмети „мукце“, самата се счита за „мукце“, ако тези предмети са се намирали на нея още до залеза. Дори и после, по някакъв начин да се премахнат от нея, масата остава „мукце“ до края на Шабата. Вещите не променят същността си в Шабат, защото Шабатът е сфера на съществуване, а не установяване и след неговото начало статуса на вещите не се променя.

Един равин така обяснява това положение. Животът прилича на урок по грънчарско майсторство. На човек се дава мека глина за обработка. След преминаване на отреденото време, глинената форма се поставя на конвейер, по който тя постъпва в пещта за печене. След опичането фигурата приема окончателната форма – никакви изменения и поправки не са възможни вече. Ако човек е ленив и нищо не прави с глината в определеното време, на него ще му е трудно да направи нещо красиво в последните секунди, преди поставянето й на конвейера и каквото е успял да направи ще остане навеки. От друга страна, ако той се е старал, работел е с пот на челото и му се е получило красиво изделие, той трябва да е внимателен, за да не го развали накрая. Едно неловко движение на заключителния етап – и фигурата ще се превърне в безформен куп глина, след изпичането му, в него няма да остане и следа, от усилията положени от майстора.

При цялата му условност този пример много точно отразява същността на явлението. Шабатът изисква прекратяване на всяка работа и подготовка – физическите предмети остават през Шабата такива, каквито са били до настъпването му. В края на живота също се прекратяват всички изменения, развитието спира и „нешама“ застива на прага на новия свят – статична и непроменима.

Затова Шабат настойчиво ни учи: не губете време, непрестанно се трудете, насочвайте вашата дейност към верни цели, гответе се за дълго пътешествие по живота и главно, винаги съхранявайте вярата си, дори (и особено) в края на пътя. Резултатът от тези усилия, наградата за вас ще бъде вечния „онег Шабат“ - съботното наслаждение и „Шабат менуха“ - съботния покой.

***

Шабат наричат „ме-ейн олам а-ба“ - ехо от бъдещия Свят, малка част от изпитваните там усещания. Съгласно традициите, всички духовни реалии имат в нашия свят поне едно физическо копие, даващо ни представа за реалността: иначе, без такава пряка връзка, ще ни бъде много по-трудно да възприемем абстрактните понятия. Сънят е една шестдесета част от смъртта, съновидението – една шестдесета част от пророческото озарение. А Шабатът това е една шестдесета част от нашето състояние в бъдещия Свят.

Когато говорим, че в Шабата е заключена една шестдесета част от атмосферата на бъдещия Свят, имаме предвид, че тази част се намира на границата на вкусовото усещане. Ако човек правилно съблюдава Шабат, той вероятно ще почувства вкуса на бъдещия Свят. Ако не, този вкус ще му е недостъпен.

***

Но как да усетим този висш вкус? По пътя на отказа от работа. Не от работа, в смисъл на физическо напрежение – такава представа за съботния отдих е дълбоко погрешна. През Шабата трябва да се прекрати съзидателната дейност, която на светия език се нарича „мелаха“. Тридесет и девет вида подобна работа е била необходима за построяването на Мишкана (Светилището) в пустинята. Всяка от тези работи обладава мистично сходство с тези работи, които Б-г е свършил при Сътворението на вселената. Мишканът – това е микрокосмос, модел на вселената. Б-г отдъхнал от Своята съзидателна работа и ние се въздържаме от аналогични действия. Нашите делнични дни са запълнени с конструктивни действия, същността на Шабата е отказ от тях. Мишканът представлява по себе си вместилище „кедуша“ (святост) в пространството. Шабатът е вместилище на „кедуша“ във времето.

Думата „бирешит“ (в началото) може да се раздели на две думи: „ире шабат“ - (благословение преди Шабат). Средата на генезиса, зараждането на живота съдържа в себе си средата на вечността, а формулировката на генезиса е формулировка на целта.

Говорим за Песах като за начало на отброяването на омера, начало на строителство. Тора го нарича „Шабат“. Песах в значение на вдъхновено начало съдържа в себе си аспекта на Шабата. Подобно на това, както с Шабат започва седмицата, в ролята на неин трансцедентален източник, с Песах започва седем седмичния период на отброяване на дните, устремен към Шавуот, висшия източник на духовност. Ето защо, казва раби Шмуел Борнштейн от Сохачев (Шем ми-Шмуел), ние започваме да отброяваме омера от втория ден на Песах, а не от първия: в първия ден се намираме в такова възвишено състояние, че на нас не ни е нужно никакво отброяване – това е време на естествено вдъхновение. Само след неговото преминаване сме длъжни да пристъпим към самостоятелно строителство. На Шабата подхожда определението „квиа ве-кайма“ - той е получил святост по времето на Творението и с това се отличава от другите „моадим“, празници, които се установяват всеки път наново от началото на месеца. Песах също има дял от този аспект на трансцеденталност – неслучайно Тора го нарича Шабат.

Тора говори за Шабата веднага след строителството на Мишкана, за да ни научи на правилното съблюдаване на Седмия ден: точно тези работи, които досега изпълнявахте, строейки святостта на Мишкана, трябва да бъдат прекратени в Шабат за усещане святостта на този ден.

Но Тора споменава Шабат и по-рано, до указанията за строителството на Мишкана. По-този начин тя ни учи, че Шабатът е по-важен от Мишкана: не го стройте през Шабат. Материалното съоръжение е вторично, духовната цел е първична.

Целта се поставя в началото и се постига в самия край. Шабатът това е едновременно и план и резултат. Това е животът на седмицата, искрата на святостта, оживяваща времето.

***

Съботният отдих дава възможност за самоанализ. Какво постигнах през тази седмица? Станах ли по-добър, по-убеден, по-възприемчив? Какво конкретно аз съм длъжен да поправя и подобря в себе си? Това и е ревизията на душата, честната конфронтация сам със себе си. В него също се вижда отблясъка от финалния самоотчет, едно от главните преживявания, подготвени за всеки от нас в бъдещия Свят. Медитацията през Шабата е медитацията на съществуването, а не форма. Но от това осъзнаване възниква също й „формата“ на следващата седмица.

Шабатът се завършва с „авдала“, ритуал за отделяне на святото от делничното. „Авдала“ има пряко отношение към нашата тема, от нея може да се извлече много важен урок.

Шабатът отминава, започва седмицата. В нас възниква естественото чувство за изоставеност, сирота: святостта си е отишла и ние потъваме в най-низкото състояние на материалния делник. Ето защо ние вдъхваме благовония по време на „авдала“ - за да се оживи замиращата ни душа.

Но тук ни се разкрива по-дълбока тайна: на церемонията „авдала“ ние пием вино. Както вече отбелязахме, виното символизира духовния подем. Какво означава този парадокс?

Тук е скрита следната мисъл. Разбира се седмицата започва с печал – ние страдаме по заминаващия си Шабат, усещайки излизането то святостта. Като утешение ние вдъхваме благовония. Обаче идващата седмица ни предоставя нови възможности за продължаване на строителството, тя ни позволява да повдигнем сегашния си статус до нивото на следващия Шабат, който ще бъде по-висок от сегашния: в него се отразява духовния труд на предстоящата седмица и ръстът, добавен към всички предишни етапи на ръста. Затова пием вино. Това се нарича „йерида ле-цорех алия“ (снижаване на духовния подем), по-висок и по-значителен обем от преди.

***

„Тшува“, мотивираната и правилно осъществена, притежава способност да трансформира греха в заслуга. Този струващ ни се парадокс действа по следния начин. До съгрешаването на човека, потенциалът на този грях е дремел в неговата личност. Той е представлявал по себе си по-рано неизвестна и с нищо изразена слабост, която само е чакала своя час, за да изплува. Греховното действие е разкрило тази слабост, проявило я е в личността. Получава се, че до греха, в човек съществува сериозен дефект – той носи в себе си порока. Възможността да съгреши е потвърдила неговата тайна склонност – в резултат порокът се е разкрил и е бил после неутрализиран.

Когато човек извършва искрена „тшува“, то дори да се окаже в положение, благоприятно за грях и пред голямо изкушение, той няма да повтори греха си. Дефектът е отстранен. Грехът е разкрил слабостта и „тшува“ я е поправила. Получава се, че грехът е бил съставна част от достигането на ново ниво, на което дефекта на характера, породил грях, ефективно се унищожава. Получава се, че самият грях е бил използван като средство на ръст – грехът се трансформира в заслуга.

Това въобще не означава, че трябва съзнателно да се греши заради изпълнение на дадения процес. На практика, грехът извършен преднамерено с тази цел, блокира пътя към „тшува“. В идеалия вариант човек трябва да признае дефекта на характера си, преди той да се прояви в грях и незабавно да го унищожи. Този път на развитие на личността няма да доведе до щета от извършения грях. И още повече, ако дефектът не е бил своевременно овладян и поправен и ако е довел до грях, искрената и пълна „тшува“ ще го изкупи и даже ще го обърне в заслуга.

Нека още един път да проследим всички етапи на нашия идеален маршрут: състояние неопорочено от грях, снижаване до състояние на грях, и възхождане на новото ниво, по-чисто и ясно. Получава се, че снижението е станало „ле-цорех алия“, (заради издигането).

***

ЧЕТВЪРТА ЧАСТ

Връзката между “емет” и “емуна”, истината и вярата е такава, каквато е между мъжкото и женското начало. Тя обхваща цялото Творение и определя неговата съдба. Нашата роля се състои в това да разберем тази връзка.

В книгата “Зоар” е казано: “иу емет веИйи емуна – Той е истината, а тя е вярата”. Истината представлява по своята същност мъжкото начало, а вярата – женското. Каква тайна има скрита в това положение?

“Емет”, истината това е ясно доказуемото, неоспоримото, видимото. “Емуна”, вярата се намира в скрита сфера, там където е възможно съмнението, тя може само да се чуе, но не може да се види. Правилния превод на думата “емуна” – не е “вяра”, а “вярност”, преданост, лоялност (сравнете: “нееман”, верен). Ние намираме тази дума в много от стиховете на Тора, например: “ВаЕйн Ядав Емуна ад бо аШамеш – И неговите ръце бяха верни докато залезе слънцето”, те били верни на своята задача, те оставали на място. Очевидно е, че тази дума не трябва да се превежда като религиозна вяра. Абсолютно сляпата вяра без всякакъв намек на доказателство, без знание  тук е лишена от смисъл. В Тора концепцията “емуна” предполага вярност на това, което е истинско, а не на нещо въображаемо.

И така, първата крачка се прави в посока разкриване на истината. Втората предполага вярност на тази истина, даже ако тя не е очевидна - верността изисква усилия. Двама човека се посвещават един на друг, те сключват договор, който укрепва тяхната емоционална връзка. Но истински техните отношения ще бъдат изпитвани през годините, при преодоляване на жизнените изпитания и тежести. Ще съхранят ли двете страни вярността на договора един към друг, когато настанат трудните моменти? Лесно е да се правят декларации за взаимна преданост, много по-трудно е постоянно да се доказва тази преданост на практика.

В началото “емет”, истината се разкрива и става очевидна. След това тя изчезва от поглед. Когато стане това, нашата главна духовна работа (“авода”) е насочена върху укрепването на вярата, “емуна”. “Леагид баБокер хасдеха веЕмунатха баЛейлот" (изказвай Твоята добрина сутрин и Твоята вяра нощем). Добротата се усеща в разкриването, а вярата трябва да се съхранява, когато нищо не е разкрито. “БаБокер хасдеха”: утрото и деня трябва да се възприемат в единствено число, като едно, те са отбелязани с високи качества и се отнасят към единството и кратковременността, бъдейки първата фаза на вдъхновението. "ВеЕмунатха баЛейлот": нощите се възприема в множествено число, те са далеч от единствеността и се повтарят, като че ли до безкрайност.

На Авраам му е било заповядано да принесе в жертва своя син. Проблемът тук не е в знанието – той е знаел, че е длъжен да направи това: защото е получил това указание от Самия Б-г – не би могло да има никакво съмнение в достоверността на открито изразената воля на Твореца. Проблемът се е свеждал в друго – в изпълнението на указанията и довеждането им докрай, с демонстрацията на своята лоялност към Б-г. Еврейският народ получава своята съдба на планината Синай – Синайското откровение е било пределно ясно и не е пораждало никакво съмнение за неправилно тълкувание. Изпитанието е започнало след Синай, когато е започнало да избледнява впечатлението от преживяното откровение: ще съумеят ли евреите да запазят верността на сключения съюз?

Синай е бил “емет”, неподлежащо на съмнение откровение. И в хода на това откровение евреите получават първата заповед на Тора – заповедта - “емуна”: “Аз съм Б-г и вие сте длъжни винаги да сте Ми верни”. Рамбан казва: “Ийе Ейнейну веЛибейну Шам Кол аЯмим" – (Нашите очи и сърца трябва да са там (на Синай) винаги). “Емет” е началото,“емуна” е последващият труд на душата.

Забележителна особеност на човешкото възприятие е разривът между "емет" и "емуна": едното не винаги води до другото. Имайки съвършено ясна теоретична представа за някаква вещ, ние често предпочитаме да я игнорираме на практика. Например пушачът прекрасно знае, че вреди на своето здраве, но продължава да пуши. Един студент медик разказваше, как е лекувал човек с диагноза, която води до патологично запушване на главните кръвоносни съдове, вследствие на пушене на цигари. Болният бил предупреден, че ако продължава да пуши ще се наложи да му ампутират крака. Но той не се отказва от тази вредна привичка и се наложило да му ампутират крака. След една година студентът отново вижда този упорит пациент, как се придвижвал по коридорите на болницата на инвалидна количка вече без двата крака, но отново пушеш!

Нека да помислим върху този пример. Как може човек да знае нещо с абсолютна сигурност и въпреки това да игнорира това знание? Какво принуждава умни и здравомислещи хора да се отказват от истината и да живеят с лъжата? Ще попитаме още по-категорично: как можем да игнорираме строгия императив на истината и да отдадем предпочитанието си на празни дреболии? Та нали много често се случва така, че истината, която ние не забелязваме, стараем се да не забелязваме е крайно важна за нас, от нея зависи живота ни, а ние избираме примитивната алтернатива, дори знаейки че нейната притегателност е кратка. И така защо ние избираме не това, което трябва? Как е възможно да съществува такова нещо?

Раби Деслер също си задава този въпрос. Пушачът има две желания: да живее и да изпуши още една цигара. Волята за живот разбира се е по-силна и в това няма съмнение. В човек няма по-силна подбуда от инстинкта за самосъхранение от стремежа му да живее. Въпреки това, по-слабото желание, нищожната малка страст, доставяща ни само мимолетна радост, побеждава могъщата воля за живот. Понякога мъжете отиват на рисковани постъпки, за да получат минутно удоволствие, но като резултат разрушават семейния си живот и кариерата си. Как е възможно това?

Отговорът на раби Деслер е пределно точен. Той има пряко отношение към нашия предишен анализ на “рацон”, желанието. “Рацон” представлява по своята същност ядрото, източника на човешката същност. Както се отбеляза то лежи в основата на всички подбуди и страсти, на целия ни вътрешен живот. “Рацон” – това е източника, получен от висшия Източник на реалността и е аналогичен на висшето Единство. Всички граници и елементи на човешката личност се формират в този единствен източник “рацон”, в този духовен център. Такава е природата на всеки източник.

На нивото на отделния човек “рацон” – това е единството, всеобхватната цел, това е единствения източник на всичко останало. Поради това човек може да има в себе си само един “рацон” едновременно. Две желания никога не занимават неговия разум – това просто е невъзможно. Свободният избор (“бхира”) се реализира между борещите се помежду си желания, които претендират за трона, за висшата единствена точка, която активира всичко останало и привежда към конкретно действие.

Побеждава този “рацон”, който си пробива път и заема място в зоната на управление. Този “рацон” има безпределно господство и което е най-странно това желание господства независимо от това дали е силно или слабо. То може да е слабо, нелогично, незряло, наивно инфантилно, но когато той заеме трона на него принадлежи цялата власт, то е краля, а човек става механизъм, който изпълнява това “желания” и по същество е негов роб.

Това положение трябва дълбоко да се усвои, защото именно тук се намира скрития механизъм на нашето поведение. Когато “рацон” започва да доминира и започне да издава заповеди и да подтиква човек към определени действия, от този момент нататък всяка борба на волята се прекратява. Природата на “рацон” се свежда до неговото единовластие и тоталитаризъм. Всичко се намира под негов контрол, но самото то не подлежи на контрол. То е индикатор, а не изпълнител.

И така ние сме жертви на противоречия – разрив между това, което знаем и това, което правим. “Емет”, истината разбира се невинаги води до “емуна”, верността на тази истина. За такава тясна връзка е необходимо душата да се труди. Даже и при най-кристално чиста яснота и най-дълбоки знания няма гаранция, че тази яснота и тези знания ще се изразят, в произтичащите от тях действия. Такава гаранция просто няма. Нужен е труд. Човек е длъжен усърдно да тренира своите “мидот” (качества на ивр.), своя характер, да го развива, да приучва себе си да се подчинява на истината, а не на своите страсти и емоции.

“Емет” е мъжка категория: искра от яснота, незатъмнена от изпитанията. “Емуна” съдържа женското начало: семето се пази в земята – то е невидимо и се нуждае от храна и грижа. “Емуна”- това е “Седер Зраим”, зона на посяване, защото в нея трябва се възпитава вярата. Семената ще израстат само след дълга грижа. Докато израстъкът им не се вижда и процеса на раждане протича скрито, само верността , само “емуна” може да съедини двата края на пропастта, разделяща “емет”, истината и завършващия етап “геула”, спасението. Бременността е дела на жената. Раждането е нейната награда. От Тора ние знаем, че първото нарушение в този свят в Райската градина е било извършено от жената още в зората на човешката история. И тя, жената ще доведе “геула”: именно на нея е дадена такава способност, “Геула” ще стигне до нас, като заслуга за нейната вярност, “емуна” е нейния стремеж да оцелява, да устоява на всички изпитания, колкото и трудни и продължителни да са те.

През цялата еврейска история жените са стояли в авангарда на борбата за “геула”. Те продължават да се съпротивляват на кошмара на египетското робство, когато мъжете почти капитулират, именно жените вземат върху себе си отговорността за съхраняването на еврейския народ и неговото оцеляване. Преломът настъпва благодарение на една малка еврейска девойка, още недостигнала възрастта бат-мицва (12 години). В разгара на геноцида, когато Фараонът заповядва да бъдат убивани всички новородени еврейски момчета, Амраам от коляното на Леви се отделя от своята жена Йохевед, за да престане да ражда деца. Но тяхната малка дъщеричка Мириям започва да упреква баща си. Тя му казва: “Фараонът иска да унищожи само момчетата, а ти не пускаш в света и момчета и момичета!” Амраам се вслушал в този упрек и се върнал при Йохевед. В резултат на тяхното съпружеско съединяване на света се появява Моше! По тази начин благодарение на еврейската девойка евреите получават своя бъдещ спасител!

По времето на странстването по пустинята са грешили само мъжете, но не жените. В Пурим спасението е дошло също от жените – царицата Естер. В събитията на Ханука централна роля е играла Йеудит. “Като заслуга за праведните жени…”. Жената носи върху себе си цялото бреме на бременноста и раждането и тя се възнаграждава с освобождаването от тази бременност. Тя е – съсъда “емуна”, и тя е учител по “емуна”. “Той е емет, тя - емуна”.

Позовавайки се на история, подробно описана в талмудическия коментар “Арух” раби Натан бен Иехиел, ни учи на качествата “емет” и “емуна”, нагледно демонстрирайки тясната връзка между тях. Да чуем този разказ и да го анализираме. Всеки детайл на тази блестяща алегория заслужава внимателно изучаване. Той се нарича “Бор веХульда” (Ямата и зверчето).

Едно момиче решило да навести своя баща. Минавайки през едно пустинно място, тя паднала в яма, от която  не можела да излезе сама. Девойката я очаквала сигурна смърт, ако нейните викове не били чути от случайно минаващ оттам юноша. Той се приближил до ямата и я попитал, коя е тя. Девойката си казала името. “Ти си човек? – поинтересувал се той. Да потвърдила тя, разбира се че съм човек, аз не съм един от духовете, които населяват пустинята. “Закълни се”, - поискал той. Тя се заклела. “И ще се ожениш за мен, ако аз те спася?”- попита той. Тя се съгласила.

Тогава юношата я извадил от ямата. Той пожелал незабавно да се ожени за нея, но тя възразила: не, така не става. Аз трябва да отида при баща ми в родния ми град и там да се подготвя. След това, когато всичко бъде готово, ти трябва да дойде с мен. Юношата се съгласил. Преди раздялата те решили да направят неотменимо съглашение - годеж.

Но къде да намерят свидетели, които да потвърдят техния договор? В това пустинно място нямало нито една душа. Тогава те решили да вземат за свидетели две неща, които били там - самата яма и хорка, малко, много свирепо зверче, което се оказало наблизо. Те обявили своите задължения един към друг в присъствие на свидетелите – ямата и хорката и след това се разделили.

Девойката се отправила за вкъщи и започнала да се готви за сватба. А юношата се върнал в своя град и забравил за нея. Скоро след това той се жени за друга жена и след известно време тя му ражда дете. Веднъж това дете пада в една яма и умира. След време им се ражда още едно дете. То умира от ухапване от хорка.

Тогава майката на двете загинали деца казала на мъжа си: “Ако моите деца умираха, както умират другите хора, аз не бих казала нищо. Но всичко става много странно. Тук има някаква тайна”. Като чул това ,нейният мъж си припомнил за девойката, която извадил от ямата и за двамата свидетели и тяхното необичайно сгодяване – пред ямата и хорката. Той разказал тази история на жена си и тя пожелала той да се разведе с нея и да отиде да търси тази отхвърлена от него девойка. Той се съгласил с нея, спомнил си името на градчето, което му казала неговата първа невеста, когато те се разделили преди няколко години и се отправил да я търси.

Когато пристигнал в този град, той почнал да разпитва за своята забравена невеста и му казали, че тя е полудяла – убивала всеки който се приближавал до нея. Той помолил да го заведат при нея и скоро се убедил, че тя действително не е на себе си. Но се оказва, че тази девойка само е симулирала безумието си, за да не я оженят за друг мъж – тя е пазела верността си към истинския си жених. Когато те останали сами той и казал: “бор веХулда”, (ямата и хорката). Чувайки тези думи тя веднага го познала. Те се оженили и им се родили деца, които живели дълго и щастливо.

На какво ни учи алегорична притча? “Той е – емет, а тя е емуна”. Тя няма нищо свое – той е длъжен да и даде живота, той я спасява. Но преди това той и задава множество въпроси: коя си ти? Ти човек ли си? Водейки толкова обстоятелствено разпитване той търси истината. Тя го приема без въпроси. Тя му е задължена за своя живот. Тя изцяло и безогледно му се отдава и с това предявява своите изисквания: отначало трябва да мине време. Те трябва да се подготвят за брака.

Неговото първо увлечение е много силно, той страстно и е предан, но не за дълго. Разделяйки се с нея, той веднага забравя за нея. Тя обаче не го забравя. Такъв е в общи линии характера на отношенията между мъжа и жената. Много често се случва той да се увлича по новости, а тя да се стреми към развитието, обогатяването и задълбочаването на отношенията им. Той се жени за друга. Тя продължава да му е вярна въпреки здравия смисъл. Нима тя се надява, че той някога ще се върне при нея? Но такава е природата на “емуна”: даже ако всички обстоятелства са срещу нея, даже ако нейното положение се оказва безнадеждно, а истината, “емет”, като че ли е изчезнала зад хоризонта, независимо от всичко тя му е вярна. И той е длъжен отново да тръгне да я търси, за да разбере смисъла, значението на “емуна”. Колкото и да е парадоксално, жената не само го чака - жената не тази, а другата го учи, каква трябва да бъде неговата вярност. Това е тази жена, за която то се е оженил първоначално. Отпращайки го при другата тя съзнателно и отстъпва мъжа. Но верността е невъзможна без такава невероятна сила – жертвена сила.

Той се подчинява защото “емет” признава истината: защото те са едно и също. И след дълги, страшни изпитания, преодолявайки болката, преживяна от всички участници в тази история заради неговата невярност той е длъжен да поправи положението. И той го прави в края на краищата. Така се създава хармонията.

Този, който познава основите на мъжкия и женския характери ще разбере тази история. Той я освобождава и и дарява живот. Тя е длъжна да го научи на вяра и вярност. Преди да се съединят, те трябва да понесат страдания.

Свидетелите на договора са – “бор ве-хулда (хорка)” - не хора. Идеята тук е проста: природата е постоянна, надеждна. Цялата вселена от планетата до атома, цялата биологична среда са надеждни. Нито една планета нито едно насекомо няма да направят нещо, което не им се полага. Само хората са ненадеждни  - това за тях е главната  опасност и е цената на свободния избор. Тора казва: “Аидоти баЕм аЙом ет аШамамим веЕт аАрец" – (Аз призовавам днес, като свидетели против вас небето и земята). Става дума за този момент, когато еврейския народ е сключил своя съюз с Б-г. Небето и земята са надеждни - от нас също се изисква надеждност.

“Емуна” живее в знанието на “даат” . “Емуна” трябва да бъде опозната: тя трябва да бъде преживяна, тя е длъжна да накара да притисне самия живот. Само тогава тя ще стане източник на раждане: тя трябва да знае, че “геула” ще дойде. В молитвата си ние говорим за спасение в сегашно време: “гоел Исраел" – (Този, който спасява Исраел), а не “Този, Който ще спаси”, защото “емуна” съединява настоящето с бъдещето. В “емуна”, “геула” е надеждна и устойчива. Ако тя е абсолютно надеждна, тя може да бъде усетена в “даат” даже сега. Ако е истина, че Б-жественото общуване действително съществува, “емуна” може да говори за изпълнение на това обещание в сегашно време.

Само “емуна”, вярата израстваща от средата на знанието “даат”, може да ни доведе до целта. “ВеЦадик беЕмунато ийе"– (А праведникът ще живее само със своята вяра). Действително ще живее и то само с вяра.

Обяснявайки, защо ние се задълбочаваме в такива пластове на Тора, които сами не сме в състояние да разберем докрай, раби Иехезкел Ландау от Прага (“Цлах”) привежда “машал”, алегория, съответстваща на обсъжданата от нас тема.

Група хора, претърпели корабокрушение, се оказват на необитаем остров. Там една жена ражда дете. Когато то поотраснало, един човек от тази група го отвел настрана и започнал да го учи на азбуката, като рисувал буквите на пясъка.

“Сега това занятие може да ти се струва безполезно,” – обяснил той на детето. “ На практика, каква ползва има от тези букви тук на този необитаем остров? Но когато нас ни спасят, когато се върнем в къщи, в нашата страна ти ще видиш, че там има книги. Цели библиотеки с книги. В тези книги се съдържа цялата мъдрост на света. И ти ще можеш да четеш тези книги, защото ще научиш буквите тук. Сега тези букви ще ти се сторят разбъркани чертички и ползата от тях за теб е много съмнителна, но повярвай ми: там на голямата земя, те ще станат за теб ключ към мъдростта”.

На необитавания остров детето може да учи тези букви, опирайки се само на своята вяра. То не е способно да усети и види тяхното значение. Той просто се доверява на своя учител и вярва, че тези букви в един прекрасен ден ще го въведат в света на знанието. Ние също изучаваме дълбочината на мъдростта на Тора, която засега не ние ясна.

В по-широк смисъл от позицията на нашата тема може да се каже, че е наш дълг да се трудим, строим и служим с пълна вяра. Ние не изискваме незабавно разкритие на истината и разрешаване на всички съмнения. Ние с любов отглеждаме скритите в почвата семена на нашия живот, знаейки, че все някога те ще пробият почвата и ще стигнат до светлината и ще дадат филизи. Но това ще бъде после, не сега. Когато ни изведат от необитаемия остров.