Акива Татц Издателство „Таргум/Фелдхайм“ 1993г. Няколко думи за книгата

1) Желанието

Всеки процес си има начало. До началото на процеса няма нищо – една празнота. Изведнъж нещо се появява – проблясва идея, изригва енергия, възприемани от разума в началния момент. На границата, разделяща тази празнота, този потенциал и първата искра мисъл, се намира желанието – то може да бъде наречено движеща сила, творяща от празнотата. Разбира се, това желание е мимолетно: в момента на осъзнаване на присъствието на мисъл, тя мигновенно ни се представя в готов вид. Но този момент на взрив успява да остави енергеийна следа в разума ни, на която известно време се наслаждаваме.

За всяко действие е нужна мотивация. Тази мотивация е и „рацон“ - „желанието“ или волята. Тя се проявява в неочакваното озарение.

„Рацон“ представлява по себе си загадъчна сила, присъстваща в съзнанието ни. Тя е източник на всеки вътрешен живот. Численото значение на „рацон“ е същото като на думата „макор“ - източник и „Шимо“ - Името Му (което по себе си представлява Висшия източник). Нито една мисъл, нито едно действие не може да бъде проследено по-надълбоко от тази точка. Нито една причина не може да се определи на по-дълбоко ниво. „Рацон“ е коренът на всяка причина, най-дълбокият източник на всички процеси, които стават в разума и душата.

Всъщност ако съберем смелостта, необходима за дадения анализ и проследим своята мотивация до най-съкровеното ни желание, което включва в себе си все по-повърхностни желания, то това всеобхващащо желание ще се окаже принципно - точно определение на човешката същност. Всяка мотивация има причина, цел: ако постигна това, то това ще доведе до еди какво си и т.н. Накрая единствената главна цел („тахлит“), към която водят всички пътища и която не притежава страничен елемент, целта към която се стремят, защото изначално я желаят, се явява самият източник.

От този дълбок корен се взимат всички средства обезпечаващи свободата на избора („бехира“). Сега разбираме, защо „бехира“ се определя като венец на славата за човек, като „целем Елоким“, „образът Б-жи“, най-важният елемент в нашата структура. Свободата на избора представлява по себе си функция на този източник, нищо не може да повлияе на истинската свобода на избора. Такова е истинското значение на думите „рацон Ашем“, „Б-жествената воля“ - това и е висшият източник.

Тази част на „рацон“ не само съдържа в себе си основата на личността, в определен смисъл тя и е цялата личност. В момента на възникване на активно желание, всички останали части на личността се превръщат в механични средства за осъществяването му. Като пример ще разгледаме изпълнението на кое да е физическо действие. В момента, в който мозъкът изработи нервен импулс, който се предава по нервните канали към мускулите, процесът върви автоматично. Функциите на нервите и мускулите са механични. В този смисъл човек въобще не се различава от животното и дори машината може да работи по подобен начин. Едиствената неповторима, от човешката част на дадения процес, е първоначалната генерация на идеята, която после се осъществява с помощта на механични средства. Но тя, тази част и е целият процес от гледна точка на значението му. Всичко останало е техника. Значителни промени могат да станат само на нивото на волята, на нивото на решенията, касаещи бъдещите действия. Промените в механиката на процеса – кои мускули ще бъдат използвани в процеса и как не е съществено. Тук става въпрос само за избор на средства.

Точно така всякакви външни промени в личността представляват по себе си само промяна на стратегията: как да се достигне същото по друг път. Единствената значителна промяна може да бъде само в корена. Всички технически средства на разума и тялото се намират в робско подчинение на целта - „рацон“. Външните промени се правят лесно. Те често отразяват упорита, но достатъчно ефективна тактика за бягство от конфронтация с ядрото, с „истинския аз“. Обаче за духовен ръст, тази конфронтация е необходима, колкото и да е трудна. Именно в това се състои целта на сблъсъка, да се пробие собственото ядро, да се осъзнае присъствието му и да се разкрие, да се достигне тази граница, зад която се намира Коренът на душата, разположен извън самата душа, но оживяващ и вдъхновяващ я.

2) Желанието и дълбочината на молитвата

В молитвата има такива аспекти, които не се поддават на обяснение. Нашите молитви са формулирани като молби. Ние искаме Твореца да удовлетвори нашите нужди – това е главната съставна на молитвата. Но ще помогнат ли тези молби? Та Б-г знае, какво искаме, още преди да сме Го помолили и тъй като е Нашият любещ Баща, няма съмнение, че няма да удовлетвори, тези молби, които могат да ни доведат до отрицателни последствия. Затова, защо въобще искаме? Иначе казано, можем ли да заставим Б-г да промени Своето мнение? Ако Той е решил, че някакво събитие трябва да стане, нима можем да Го разубедим? При това положение дори и малка промяна би била откровено чудо.

Но ако нашите молитви, все пак нищо не решават, за какво се молим? Нима бихме изливали душата си в дълбока емоционална молитва, предварително знаейки, че молбите ни няма да дадат резултат? Всъщност защо молитвите са формулирани като искане? Та тя представлява по себе си вид медитация, духовно общуване, но личните молби, моля, не са най-подходящата форма за това. Не е ли по-добре да се прибегне към обезличена концентрация на съзнанието? Освен това молитвата се смята за форма на служене, а ходатайството за изпълнение на лични нужди е нещо противоположно.

В молитвата има и други парадоксални аспекти. Самата дума „тфила“, молитва е образувана от корен с две противоположни значения: „пилел“ (пей-ламед-ламед) подразбира надежда за осъществяване на съвършено непредсказуеми, нелогични събития, вярата, че въпреки неблагоприятните обстоятелства, ще се извърши акт на милосърдие, както е казано: „Рео панеха ло пилалти“ - (Не можех да се надявам отново да видя лицето ти) – с тези думи Яаков изразил радостта си, когато след дълги години на разлъка отново се среща със сина си Йосеф. Но същият корен означава също и строг, справедлив съд, „плили“ - е подсъдност в тясно юридическо значение, т.е. нещо съвсем противоположно на неочаквания подарък от съдбата. Защо тези взаимоизключващи се елемента се съдържат в молитвата?

Талмудът пряко казва, че Б-г се моли. Самият Владика на вселената, способен мигновено да удовлетвори всички искания и ходатайства, Източникът и Строителят на цялата реалност – се моли? На кой? Как въобще да разберем това талмудическо съобщение?

***

Да пренесем тази мисъл към обсъжданите от нас въпроси. Ненапразно се надяваме, че нашата „тфила“ ще даде резултати – ще доведе до позитивно изменение в света или в нашите лични обстоятелства. За тази надежда има стабилно основание. Разбира се, не можем да убедим Б-г, в това кое ни е нужно или не, ако Той счита друго. Но ние сме в състояние да се променим толкова, че предметът на нашето искане да придобие друго значение. Например, ако човек иска богатство и на тази му молба е отказано, защото това ще е лошо за него, (богатството може да стане тежко изпитание) никакви молби няма да помогнат. Но ако човек иска да работи върху себе си, постоянно да подобрява личните си качества, по-добре да разбира целта на живота и да изработи в себе си правилно отношение към богатството, то ситуацията може да се измени и този дар да му е от полза. С други думи, ако човек се промени, в системата на предопределените му блага, също стават изменения и той се удостоява с нови „дарове“. Оттук виждаме, че „тфила“ не е просто медитация, търсене на контакт, а стремеж за получаване на желаните резултати. Съвършено очевидно е, че трудът на молитвата се заключава не само в искането на блага. Молещият се иска, на първо место, да промени себе си и това изисква от него тежка и честна работа.

(При това първоначалните промени стават в неговото отношение с Б-г. Дори сега своите молби той оценя по различен начин и иска само това, което идва от „чистите“ източници. Обаче това е достатъчно, за да получи човек това, което по-рано му е било отказано. Б-г иска, на първо място, четейки молитвата, да се поставим в положение на молещи. Обръщайки се към Него с искане, с това Го признаваме за източник на всички блага и сме готови да Му благодарим за удовлетворяването на нуждите ни. Нека поясним тази мисъл с помощта на аналогия: бащата иска и е готов да даде на детето си някаква вещ, но той я задържа, защото главната му цел се състои в укрепването на доверието между него и детето. Всичко, което чака бащата от детето е искреното признание на статуса му на баща дарител.)
***

Преди да преминем към другите повдигнати от нас въпроси, да разгледаме първо същността на тези изменения, към които ни подтиква Всевишният. Както вече казахме, истинското изменение на личността е промяната на желанието, „рацон“. Само коренните промени в сферата на „тахлит“, крайната цел, можем да смятаме за значителни, всичко останало се отнася към повърхностни технически настройки. Но как да изменим своя „рацон“? Как да въплътим в себе си ново желание? В това е главният проблем.

На първия етап молитвата трябва да попадне в „рацон“ - да се възнесе в съзнанието и да проникне до самото ядро на личността. За да достигнем до истински изменения, трябва да се обърнем с лице към изходното си желание, квинтесенцията на същността ни, която формира целия ни вътрешен живот и външно поведение, без страх и честно да го погледнем в очите. Това е и висшата медитация. Трябва да прогоним от себе си всички странични мисли и да постигнем пълна концентрация на съзнанието.

Къде по-трудно е да се разбере другото: да допуснем, че накрая сме проникнали в тази дълбочина – как сега да пристъпим към изменение? Как да създадем ново желание? Как искрено да поискаме това, което е по-високо, по-чисто, по-духовно от нашата сегашна същност, ако все още не желаем промяната? Говорейки с езика на кабалистите, нима бихме могли да се повдигнем „над“ себе си, за да направим ново желание? Разбира се не. Максимума, който можем да направим е да напипаме корена на своята тайна същност – но откъде да вземем приложна стълба, за да се повдигнем по-високо? Просто да кажем, че аз искам друго, макар и на лъжа. Това друго трябва да се чувства и знае по-дълбоко от останалото.

Решението е следното. Вие не можете да проявите нов „рацон“. Тъй като „рацон“ по определение е първопричината и той не може да бъде създаден на основата на някакви други причини. Просто казано, вашето най-дълбоко ниво на „рацон“ - това сте самите вие, а себе си, както е известно не можеш да промениш. Вие не можете да направите това, но Б-г може! Изменението и възвишението на дълбоката същност на човек – това е безценен Негов дар. Ние вече говорихме, затова в друг контекст: възхождането на върха изисква лични усилия, по-нататъшният подем - над височината – това е вече дар. Той е възможен само благодарение на помощ отвън, това е ново ниво, нова гама на усещане. Това е и висшият дар, в него е отговорът на молитвата!

(Макар, че не можем да създадем ново желание по собствена воля, има едно нещо, което сме в състояние дълбоко да усетим по естествен начин: това е стремежа към изменение. Не бива да казваме: аз искам да достигна това или онова ниво на самоотвержено служене – това ще е лъжа. Но можем да кажем: „Г-споди, аз искрено искам да имам по висок „рацон“, аз искам истински да усещам възвишеното желание. Аз искам в мен да възникне това желание! Обмисляйки тази мисъл, трябва да я излеем със сърцето си в молитвата, да помолим Б-г за духовно възвисяване.)

Но как да заслужим този дар? Ако той се ражда вън, как да го притеглим към себе си от висотата на духовността? Отговорът е: за да получим потока от Б-жествена енергия (шефа на ивр.) и да запълним с него душата, трябва сами да станем вместилище за него. Потокът го има винаги – единственият въпрос е: къде са съсъдите? Желанието на Б-г е да дава – максимално и постоянно, но отиваме ли Му на среща? (Блестяща илюстрация на това положение намираме в историята с чудесното благословение, което пророк Елиша дава на бедната жена. По указание на Елиша, тя донася съдове (съсъди) и те започнали по чудесен начин, да се пълнят с масло. Маслото се стичало дотогава, докато не останал нито един празен съд (съсъд). Накратко с маслото няма проблем – съсъдите (съдовете) не винаги стигат.)

Но как да станем съсъд? Какво означава това и как да се сдобием с това? Съществува мистичната идея, че висшата същност на личността е кристално чиста и прозрачна, но нея я засенчва нашата долна същност, нашето его. (Духовната красота подразбира прозрачност, която пропуска светлината на Б-г. Когато видим праведник, пред нас възниква частичка от Самия Творец. Ограничената човешка същност се изяснява и под нея се открива по-високата реалност. Антиподът на красотата е уродството, на иврит „киур“, буквите на корена му са същите като в думата „акур“ - мътен.)

Като аналогия можем да приведем следната мисъл: когато съсредоточаваме вниманието си, решавайки някаква задача, тази концентрация е насочена не към решението – тъй като ние още нямаме никакво решение. Говорейки за концентрация на вниманието, ние просто имаме предвид, че сме очистили разума си от странични мисли, ограничили сме го от умствените „шумови пречки“, подготвили сме в него място за решение и сега решението ще дойде от самосебе си. Идеята не се създава – тя се появява. На идиш „идея“ е „ейнфал“, нещо падащо в краката, само идващо в главата.

Колкото по-силно е изразена низката същност на човек, проявяваща се в неговите приземени стремежи, егоизма, толкова повече е мъглата в неговия „рацон“. Парадоксът на духовното битие е в това, че придобивайки величие, приближавайки се до висшата реалност, трябва да се отказваме от грубите материалистични желания, агресивно ангажиращи нашето внимание. Най-великият човек на всички времена – Моше е бил също и най-смирения. Това не е случайно: именно в смирението е източникът на неговото величие. Когато човек напълно се пренебрегне, изгонвайки от душата си всичко дребно, суетно, образуваната празнота се запълва от Б-г. Нашата задача не се състои в това да помогнем на светлината да възсияе, а просто да премахнем от пътя й препятствията. Перифразирайки известното изказване на мъдреците, можем да кажем: светът е напълнен със светлина, а ние хвърляме сянка.

От гледна точка на „рацон“ този процес на очистване и проясняване е необходим, за да отдадем целият си „рацон“ на Б-г. Такова е значението на стиха: „асе рецонха рецоно“, (Направи волята си Негова воля): избави се от желанията си дотолкова, за да искаш това, което Той иска. Това въобще не означава, че трябва да бъдем пасивни, безжизнени пешки. Обратно, трябва страстно да искаме, но само това, което иска Б-г. Това ниво се дава като награда за способността да обуздаваш своите собствени негативни подбуди и интереси.

По такъв начин медитацията и труда на молитвата ни помагат да изявим най-дълбоката си духовна сърцевина и да я посветим на висшето служене. Ние сякаш казваме на Б-г: „Г-споди ето я моята същност. Това е всичко, което имам. Тук, в моето най-съкровено желание е събран смисълът на живота ми. Вземи Г-споди тази същност и прави с нея всичко, което мислиш за нужно. Аз се отдавам в ръцете Ти“.

По принцип тук е скрита главната тайна на живота по Тора и тя се разкрива в „тфила“.

Парадоксът на молитвата, изискваща напрегнат сърдечен труд, се състои в това, че ние отдаваме своя „рацон“ и едновременно формираме свой „рацон“. Ние така решително обуздаваме своите желания и страсти, че преставаме да ги чувстваме и после съсредоточаваме вниманието си за усилване на висшия „рацон“, който възниква благодарение на нашите действия. При това ние позволяваме на желанията ни напълно да се разкрият, за да ги поставим в служба на Б-г.

Ето защо нашите молитви се състоят от искания, от изказани пожелания. Такава е средата на молитвата, тъй като молитвата е труд, насочен за промяна на желанието. Трудът на молитвата представлява по себе си работа над „рацон“. Рав Хаим от Воложин в „Нефеш аХаим“ обяснява следното. Ние формулираме молитвите си под формата на молби – така работим над нашия „рацон“, но когато молим за това, което упоменаваме в „тфила“, следва да се молим заради Б-г, а не за себе си. Иначе казано, ние ползваме своето желание, но заради Него. Дай ни мъдрост – за да служим на Теб, Г-споди. Дай ни здраве – за да изпълняваме твоите заповеди и т.н. Получава се прекрасно упражнение за саморазвитие, в което нашите потенциални егоистични мотивации се използват за възвишени цели. Впрочем, така и трябва да бъде, тъй като обръщане към Всевишния, само заради, това да Му предявим списък с лични пожелания, би било явна наглост – такава молитва не бива да наричаме – служене.

Рав Хаим отбелязва, че ние учим много аспекти и детайли на „тфила“ от Хана, майката на пророка Шмуел, дошла в Светилището, за да измоли от Б-г дете. Да разгледаме по-подробно този пример. Тора съобщава, че Хана се молила много самоотвержено, дори в някаква степен преминавайки границите на позволеното. Раби Йосеф Дов Соловейчик от Бриск (Бейт алеви) разяснява, че стремейки се да постигне своята цел, Хана стига до крайна мярка: заплашила Б-г, че ако Той откаже, да и даде дете, тя ще се уедини с чужд мъж, за да предизвика изпитанието „сота“, което е предназначено в древността за жените, заподозрени в измяна на мъжете им и в хода, на което изтривали Името на Б-г от пергамента и го разтваряли във вода. Когато подозираната жена, „сота“ пиела от водата, резултатът зависел от това, как тя в действителност се е държала: ако жената била виновна в измяна, я чакала мъчителна смърт, но ако нямала вина, то като компенсация за нанесените унижения и страх, жената възнаграждавали с бременност и раждала дете – такова е обещанието на Тора. Хана решила да използва това обещание. Хана казала: „Г-споди, аз съм твърдо решена да направя това. Тъй като аз няма да съм виновна, Ти ще трябва да ми дадеш дете, тъй като ти си обещал в Своята Тора и Ти никога няма да нарушиш това, което е написано в нея“. Рискована молитва на отчаяна жена.

Но мисълта е ясна. Както твърди рав Хаим от Воложин, Хана е движена не от личен интерес, а от стремеж да укрепи честта и славата на Твореца. Всъщност, Хана е искала да каже в своята молитва следното: Г-споди, преминавайки през изпитанието „сота“, аз навярно ще имам дете. Но аз Те моля, за дете без това изпитание, за да не се налага да изтривам Името Ти от пергамента. Дай ми крайния резултат, без това междинно звено, без необходимост от оскверняване на Твоето свято Име. В нейното истинско благочестие не се налага да се съмняваме. В края на краищата и се ражда дете и тя от ранна възраст го посвещава на Б-г. Хана отдава Шмуел в светилището, „мишкана“, за да го подготвят за пожизнено служене на Твореца. Получава се, че първоначалното и желание да има дете, е било изначално посветено на Б-г. Тя е искала син заради Всевишния. Тя е възвеличила страстното си желание да стане майка и го е поставила на служба на Б-г.

Самото име на момчето – Шмуел - „Б-г чува“, прекрасно подхожда за този случай. Пред нас е блестящ пример, на който еврейският народ може да изучи законите на молитвата: еврейската жена изцяло е посветила на Б-г своето лично желание да стане майка.

Сега, накрая можем да разберем парадоксалното значение на корена „пилел“ в думата „тфила“: тук строгата лична съдба се съчетава с почти невероятното милосърдие, даващо неочаквани резултати. Б-г иска да дава, има намерение да дава, но той чака нашата молитва. Той чака, кога ще въплътим своя „рацон“ в Неговия „рацон“. Той поставя своето желание да дава, в зависимост от нашето желание да получаваме. Когато искаме, Той реализира това, което е длъжно да се случи. Резултатът идва само защото молим, но в него се разкрива волята на Самия Всевишен.

Ще дадем пример от Тора. Мидрашът ни съобщава, че Адам, в началото, не виждал Еденската градина. Там нямало нито трева, нито листа. Растенията не растели на повърхността на земята поради отсъствие на дъжд. А дъждовете не падали, защото „ва-адам ейн лаавод ет а-адама“, (нямало човек, който можел да работи на земята). В дадения случай под думата „работя“ се подразбира сърдечния труд – молитвата. С други думи, дъждовете не валяли, защото никой не се молил за тях. Ако Адам не моли за дъжд, то дъжд няма да има. Независимо от това, че дъждът чака, че е готов да се излее, бъдейки съставна част на Творението, дъжд няма да има дотогава, докато човек не изрази еднозначно своето желание да го получи. И в момента, в който той поиска дъжд, Еденската градина мигновено ще се превърне в райското място, за което знаем.

Дъждът е едно от немногото неща в Творението, които Б-г управлява Сам, а не чрез посредници. С този пример, Тора ни учи, че молитвите ни притежават огромна сила, откликът към тях може да бъде наистина грандиозен: Самият Творец чака нашето обръщане и тогава на земята пада дъжд, живителен дъжд.

Сега виждаме, че същността на молитвата се появява още в самото начало на историята, в самите източници на мирозданието. Молитвата е не нещо полезно, не е просто наш избор, а абсолютна необходимост. Нейният резултат е хармонията на Б-жествената и човешката воля, хармония, която в буквалния смисъл създава света. Оттук е изречението: „Кол милин деалма ло талин ела берута“, (Всичко в света зависи от желанията).
***

Сега настана време да разберем, какво са имали пред вид мъдреците на Талмуда, твърдейки, че сякаш Б-г Сам се молил. Ние вече определихме „тфила“ като промяна на желанието. Но какво е това „тфила“ на Б-г? В Талмуда е казано, че Той се моли така: „Да бъде Моята воля да стана от престола на съда и да премина на стола на милосърдието“. „Йеи рацон милфанай...,“, (Да бъде Моята воля...). Оттук учим, че актът на молитвата се и явява акт на изменение на „рацон“, волята. Следвайки примера на Твореца, Който казва: „Йеи рацон милфанай...“, (да бъде Моята воля...), ние казваме: „Йеи рацон милфаниха...“, (Да бъде Твоята воля...“.

И така, молитвата е проникване в корена на личността, заради неговото съединение с Корена на мирозданието. Когато установяваме тази връзка, Б-г излива, Своята енергия върху нас в този свят. Но как да осъществим тази връзка? Трябва да разтворим сърцето си, да преодолеем мъглата на дребните страсти и низките инстинкти. Трябва да се пропием с желание да проявим желанието на Всевишния. Най-добре на това можем да се научим от Давид, който е образ на абсолютното подчиняване на своето его на Висшата воля и със своето велико царстване разкрил на света истинския „малхут“, Царството на Б-г. Давид, предтечата на Машиах и най-великият от певците на Б-жествената Слава, е бил предан на Б-г с всички фибри на душата си. За себе си казвал: „Ва-ани тфила“ - не „аз се моля“, а „аз съм молитва“.

Интелект и въображение

Да разгледаме външния разум. Вече видяхме, че „даат” (вътрешното знание) има по-високо изходно ниво – „рацон” (воля, желание). Точно така, външният разум се състои от две нива. Това са интелекта (сехел) и въображението (димьон). Към тях можем да отнесем всички аспекти на първичните или коренните нива и техните взаимоотношения с вторичните или външни нива. Подобно на това, както при фазата на опита има по-висок източник на вдъхновение, след който следва по-трудната фаза и подобно на това, както „даат” съдържа вдъхновено-възвишения източник наричан, „рацон”, точно така във външния разум има сехел, по-високо ниво и димьон – по-ниско ниво. Нека проследим тази връзка, за да разберем нещо по-дълбоко и фундаментално за хармонията на разума. В хода на предстоящото обсъждане ще разберем нещо много важно за системата на управление на разума и способността за концентрирано мислене.

Всички двойки мъжки и женски, по-точно, абстрактно-планови и конкретно-строителните съставки имат еднакви изходни елементи. Нека ги определим и после да ги измерим във връзката сехел-димьон. Плановото или кодовото ниво е абстрактно, но то съдържа в себе си всички необходими инструкции за управление на физическо ниво (точно както в гените на бащата, има всичко необходимо за участие във формирането на плода в матката на майката). На абстрактно ниво не стига енергия. Всички сили за физическото строителство дава майката на своето физическо ниво. Абстрактното ниво е изцяло теоретично, физическо ниво е нищо друго освен осезаемата реалност. Едното ниво без другото е безполезно: планът, нереализиран от строителите, остава теория, а строителят без план, ще построи хаотична, лишена от логика структура. Затова при наличието и на двата компонента и на строителя и на плана се получава ценно, добре планирано и безупречно изпълнено здание.

Маарал (раби Йеуда Лев бен Бецацель от Прага) представя тази връзка като съотношение на формата и същността. Формата е абстрактна концепция, същността е осезаема. Формата налага своите условия на същността, затова същността има форма. Всяка същност е длъжна да има някаква форма и всяка форма има някаква същност, за да я изразява. Хармония се постига в случай, че същността пределно точно и красиво отразява своята форма. Такава е формулата на всяко изкуство и естетика.

Как тези постановки се въплъщават в интелекта (сехел) и въображението (димьон)?

Интелектът е чиста теория. Той представлява по себе си набор от инструкции, логически ход, от които разума се ползва за мислене. Това е чиста форма, чиста абстрактна логика. Въображението представлява по себе си набор от графични образи, съхранявани в разума, когато разума конституира тези образи, се получава същност, която манипулира мисълта. Интелектът това е ако щете – компютърната програма, а въображението – специфичната информация, която трябва да заложим в компютъра, за да работи програмата. Интелектът това е логиката, математичното уравнение, въображението е наборът от конкретни числа, които съдържа даденото уравнение.

Интелектът не притежава собствена енергия, въображението притежава. Когато се отпускаме на облегалката на стола и разпускаме, интелектът се изключва, а въображението работи. Интелектът изисква специфична мотивация, насоченост. За да се построи логическа верига от мисли, трябва да се стремим към това да приложим съответните усилия. За да се отдадем на стихията на въображението, трябва просто да подтиснем логиката.

Още повече: за нас е извънредно трудно дълго да съхраним логическото мислене и дори съсредоточено да мислим за един предмет известно време. Обикновено става следното (и то именно тогава, когато най-малко го искаме): по средата на стройния логичен ход на мислите в пълно съзнание, неочаквано нахлува някакъв страничен образ и върху него избухва цяла серия асоциации. В резултат започваме да мислим за нещо, толкова далечно от изходната тема, че после трудно можем да си спомним, как сме стигнали до тази мисъл.

Постарайте се дори един път съсредоточено да прочетете молитвата „Шмоне есре” (главната молитва на еврейския канон, състояща се от осемнадесет благословения) и вие ще разберете, колко е трудно да се съхрани пределно логичен, продуктивен и подреден ход на мислите.

Този проблем е предизвикан от това, че интелектът е пасивен – трябва да го бутаме, докато въображението кипи от енергия – то лети на своите крила. Тъй като въображението – по определение е набор от графични образи, спомени, картини и то няма собствена логика, неговите асоциации са безпорядъчни и непоследователни. И тъй като цялата енергийна сила е заложена във въображението, то е пряко свързано с емоциите и първичните подбуди на личността. Във въображението се съдържа цялата енергия, необходима за строителството, за получаването на осезаеми резултати и излиза от контрол, ако му отпуснем спирачките.

Получава се до болка известния маршрут: вие се движите от пункт „А” към пункт „Б” по логична смислена верига, опитвайки се да решите, да допуснем някаква задача или да съставите план за важно мероприятие. Но едва стигнали до „Б” и някакъв периферен, постоянен детайл в „Б” провокира мощен взрив на спомени (споменът това е графичен, зареден с енергия продукт на въображението). Този спомен, чисто асоциативно, пробужда още една верига от спомени. Под въздействието на някакъв периферен детайл, на тази втора верига в паметта избухва нов образ или картина. В резултат Вие затъвате в морето на фантазиите, толкова бурно, че забравяте за изходната задача, която сте искали да решите. Обхваща Ви раздразнение и досада, Вие отхвърляте от себе си върволицата мечти и се връщате към началото на логическия мисловен процес, придвижвате се от точка до точка – до следващата предателска атака на въображението.

Всичко това е добре познато на всеки от нас. Рядко някому се отдава така да дисциплинира своето мислене, че да мисли, без да се отвлича, макар и за няколко минути наред от един предмет.

Да се сдобием с подобна дисциплина на мислене може само по един път: да поставим въображението под контрола на интелекта. Димьон трябва да служи на сехел. Сехел е длъжен да информира и насочва димьона. Интелектът трябва да изисква от въображението само тези елементи – образи, спомени, факти, които са необходими за дадения етап на мисловния процес и не повече. След завършване на етапа, трябва да се подтиснат инициираните графични елементи и да се премине към следващия етап на мислене, да се мобилизира нова серия елементи. Не трябва да се допуска, въображението да пренатоварва интелекта, да се впуска в него със своя богат арсенал от спомени, образни картини и чувства. Такава съгласуваност ще позволи да се контролира мисленето и ще способства за концентрацията му.

Хармонията на мисълта се появява в най-различни форми. Например, талантливият художник дава воля на своето въображение, непоставяйки пред него практически никакви бариери. Интелектът контролира процеса само в степен, позволяваща да се добие единството на темата и творческото търсене – баланса и естетическата връзка. Същността на този баланс може да се изрази с образа на могъщ кон, яхнат от малък, но много умел и опитен ездач.

При блестящия математик в мисленето почти изцяло доминира логиката. Неговата логика се нуждае от факти, цифри, числови данни, които съвкупно му дават необходимата база за по-нататъшни търсения.

Такъв е анализа на мисленето. Значението на изброените фактори ще ни помогне да развием в себе си способността за концентрация на мисленето. Нашата главна цел е да се сдобием с хармония между абстрактната форма и осезаемата същност, между абстрактния източник на логика в разума и графичната проява на въображението. Тъй като истинската красота е заключена в хармонията на противоположностите.