глава: Витлеемската звезда

жүктеу/скачать 1.66 Mb.

бет	19/22
Дата	02.07.2016
өлшемі	1.66 Mb.
	#172081

1 ... 14 15 16 17 18 19 20 21 22

2 глава: Витлеемската звезда

Едно предположение на Оригена — Халеевата комета над Китай — Наблюдението на Кеплер в Прага — Намерената звездна таблица на Сипар — Астрономическо описание от Вавилон

А КОГАТО СЕ РОДИ ИИСУС ВЪВ ВИТЛЕЕМ, В ИУДЕЙСКАТА ЗЕМЯ, ПО ВРЕМЕТО НА ЦАР ИРОД, ЕТО, ТОГАВА МЪДРЕЦИТЕ ОТ ИЗТОК ДОЙДОХА В ИЕРУСАЛИМ И КАЗАХА: КЪДЕ Е НОВОРОДЕНИЯТ ЦАР НА ЕВРЕИТЕ? НИЕ ВИДЯХМЕ ЗВЕЗДАТА МУ НА ИЗТОК И ДОЙДОХМЕ ДА МУ СЕ ПОКЛОНИМ.

(Мат. 2:1, 2)

Международните експедиции от астрономи отдавна са нещо съвсем естествено за съвременния човек. През 1954 година Швеция преживя едно масово нахлуване от тези експерти на звездното небе. Учени от всички страни на земята, натоварени със специални инструменти и измерителни уреди, се устремиха към Скандинавия, за да проследят подробно едно слънчево затъмнение. Може ли да се е касаело за нещо подобно при пътуването на мъдреците от Изток за Палестина? От столетия вече разказът на евангелиста Матея за звездата на Месия е занимавал и занимава отново любознателността на хората. Несведущи хора, както и експерти са се задълбочавали в този въпрос, и техните занимания са намерили отражение в една богата литература. Всичко, което преминава по небесния свод, а също и много нещо, което съществува само във въображението, беше таксувано като «Витлеемската звезда».

Библейският текст недвусмислено показва, че тук се касае за небесно явление от съвсем особен вид. Астрономите имат компетентност в областта на небесните явления и ние трябва да очакваме от тях такова обяснение, което да отговаря на съвременните познания.

Ако си представим на небосвода едно внезапно светло трепване, тогава — независимо от падащите звезди — можем да направим само два извода: че се касае за комета или пък за нова звезда, наричана от специалистите «Nova».

Такива предположения са станали известни отдавна вече. Така църковният писател Ориген, живял в Александрия в около 200 години след Христа, писа навремето: «Аз съм на мнение, че звездата, явила се на мъдреците на Изток, е била нова звезда, която не е имала нищо общо с онези звезди, които ни се явяват или на хоризонта, или в по-ниските небесни простори. Вероятно тя е била от вида на въздушните огньове, които се показват от време на време и биват наричани от гърците веднъж комети, друг път огнени кобилици, трети път стадни и опашати съзвездия, четвърти — бурета, или другояче Така гърците ги наричат, за да ги различават по имената, дадени им според тяхната форма.»

Светлите комети с една опашка, които се явяват често над половината от небесния свод, са вълнували духовете винаги дълбоко. Те са били считани като предвестници на особени събития. И не е чудно, ако това най-хубаво от всички небесни явления е било свързано с представата за звездата на мъдреците от Изток! Художниците са използвали този хубав мотив; в много национални изображения на ясли, в картини за раждането на Христа, над Витлеемския обор стои една блестяща комета.

Някои разкопки и намерени надписи доставиха удивително точен материал за астрономическите събития през миналите хилядолетия. Налице са доста записвания и наблюдения от гърци, римляни, вавилонци, египтяни и китайци.

След убийството на Цезаря, малко подир средата на март 44 година преди Христа, се появи една светла комета. През 17 година преди Христа внезапно се появи пак една много светла опашата звезда, която е била наблюдавана цяла нощ в средиземноморските страни. Следващата блестяща комета се явява едва през 66 година след Христа, малко преди самоубийството на Нерон.

От този интервал е останало още едно описание на китайски астрономи, направено с най-голяма точност. В енциклопедията Wen-hien thung-khao на китайския учен Ma-Tuan-lin е казано за това наблюдение:

«В първата година на (императора) Yven-Yen, в седмия месец, в деня Sin-ouei (25 август) бе забелязана една комета в небесния сектор Toung-tsing (до Му на Близнаците). Тя премина над Оu-Tschoui-Heou (Близнаците), излезе от Ho-su (Кастор и Полукс) и пое пътя си на север, а след това в групата Hien-youen (Лъвска глава) и в семейството Thaiouei (Опашка на лъва)... На 56 ден тя залезе със Синия Дракон (Скорпион). Общо кометата бе наблюдавана 63 дни.»

Твърде подробното старокитайско изложение съдържа първото описание на прочутата Халеева комета, тази голяма опашата звезда, която се появява винаги след един период от 76 години близо до слънцето. Последният път тя се показа през годините 1909 до 1911. През 1986 година светът ще преживее отново това рядко събитие, понеже кометата спазва точно времето си по огромната елипсовидна линия през световното пространство. Но тя не винаги и не навсякъде се вижда еднакво добре. И в 12 година преди Христа в Китай тази комета беше небесно събитие, което можеше много точно да се наблюдава във всички подробности. Напротив, от Средиземноморието, от Месопотамия и Египет не са останали никакви Сведения от това време за едно така поразително светло и забележително небесно тяло.

Същото се отнася и за «новите звезди». Тези «Novae» са съзвездия в световното пространство, които се разпръсват внезапно при някоя атомна експлозия от неимоверен мащаб. Тяхната светлина, която превъзхожда блясъка на всички други звезди, е толкова поразителна, толкова необикновена, че за нея е било разказвано винаги. Около рождението на Иисуса става дума само два пъти за изгряването на нова звезда — през 134 година преди и 173 година след Рождество Христово. Нито един от многото стари източници и предания не споменава нищо за някаква светла комета или нова звезда в Средиземноморието около рождението на Христа.

Малко преди Рождество, на 17 декември 1603 година, императорският математик и дворцов астроном Йоханес Кеплер седи през нощта високо над Вълтава, в Храдчани сред Прага, и наблюдава с обикновения си далекоглед приближаването на две планети. Учените наричат «конюнкция» разположението на две небесни тела, които са попаднали на един и същи градус на дължината. Понякога две планети се приближават толкова много, че изглеждат като една-единствена по-голяма и по-блестяща звезда. В онази нощ Сатурн и Юпитер си дават среща в световното пространство, и то в съзвездието на Рибите.

При повторно изчисляване на своите записвания Кеплер се натъква неочаквано на едно описание от равинския писател Абарбанел, съдържащо указания за онова необикновено влияние, което еврейските астролози трябвало да припишат на същата констелация. Месия следва да се яви при една конюнкция между Сатурн и Юпитер в съзвездието на Рибите.

Дали конюнкцията по време на Рождество Христово е била същата, каквато Кеплер я е наблюдавал около Коледа през 1603 година?

Кеплер пресметна веднъж и още веднъж. Той беше учен и псевдоучен, астроном и астролог, привърженик на онова правило, което още кодексът на Юстиниана беше поставил наравно с отравянето. Резултатът бе трикратна конюнкция в продължение на една, година. Астрономическото изчисление показа година 7 преди Христа. Според астрологическите таблици това трябва да е била година 3 преди Христа. Кеплер се установи на година 6 преди Христа и по този начин отпрати зачатието на Мария в година 7 преди Христа.

Той оповести своето омагьосващо откритие в редица книги; ала накрая този озарен дух и основател на планетните закони, наречени на негово име, се загуби твърде много в царството на мистиката. Поради това хипотезата на Кеплер беше изоставена за дълго време и потъна най-после в забвение. Едва в XIX век астрономите си спомниха отново за нея. Но все още липсваше възможността да се достигне до ясно научно доказателство.

Науката на нашето столетие стигна до него.

През 1925 година германският учен П. Шнабел разгада нововавилонски записвания с клиновиден шрифт на един прочут античен специален институт по астрология в Сипар, във Вавилония. Между безкрайни редици от безпристрастни дати за наблюдение той намира една бележка за положението на планетите в съзвездието на Рибите. Юпитер и Сатурн са обозначени грижливо за една продължителност от пет месеца. И така пресметнато по нашето време, получава се година 7 преди Рождество Христово!

Археолозите и историците имат трудната задача да възстановяват образа на известна епоха чрез паметниците и документите, чрез отделни находки или остатъци. За съвременния астроном това е по-лесно. Той може да завърти назад световния часовник според желанието си, може да разположи в планетариума звездното небе така, както е било преди хилядолетия, за всяка желана година, за всеки месец, дори и за точно определения ден. Така именно звездните разположения се преизчисляват най-точно.

В година 7 преди нашето летоброение Юпитер и Сатурн действително се срещнаха в Рибите, и то, както вече Кеплер установи, три пъти. При това математическите изчисления доказаха, че тази трикратна конюнкция на планетите в Средиземноморието се е виждала особено добре.

Разписанието за срещата на планетите според безпристрастните дати на съвременните астрономически пресмятания има следния вид:

Констелацията се осъществи към края на месец февруари в година 7 преди Христа. Юпитер излезе от съзвездието Водолей и се отправи към Сатурн в съзвездието на Рибите. Понеже Слънцето по това време също се намираше в знака на Рибите, неговата светлина покри съзвездието. Едва на 12 април двете планети изгряха в Рибите хелиарно, при една разлика в дължина от 8 градуса. Хелиарен или ранен изгрев астрономът нарича първото видимо изгряване на едно небесно светило в утринния здрач.

На 29 май настъпи първото сближаване, видимо цели два часа на утринното небе в 21 градус на Рибите при 0 градуса разлика в дължина и 0,98 градуса разлика в ширина.

Втората конюнкция се случи на 3 октомври в 18 градус на съзвездието на Рибите.

На 4 декември се осъществи за трети и последен път сближаването на планетите Юпитер и Сатурн. Този път то стана в 16 градус на Рибите. В края на януари, година 6 преди Христа планетата Юпитер премина вече от Рибите в Овена.

«Ние видяхме неговата звезда на Изток» (Мат. 2:2), гласяха думите на тримата мъдреци според превода на Лютер. Находчиви критици на този текст дойдоха до заключението, че думите «на изток» в оригинала значат «en tae anatolae». На гръцки това е формата за единствено число; на друго място понятието «на изток» се предава чрез «anatolai», следователно — в множествено число. В такъв случай формата за единствено число «anatolae» трябва да е имала едно съвсем специално астрономическо значение дотолкова, доколкото под нея се е разбирало наблюдението на ранното изгряване на звездата, т. е. така нареченият хелиарен изгрев. Тъкмо това Лютер не е могъл да знае.

Ако се приеме тази критика на текста, тогава преводът — според езика на експертите, на астрономите — би гласял ясно:

«Ние видяхме неговата звезда да се появява в зарята на утринното разсъмване.» Това би съответствувало точно и на астрономическите факти.

Защо обаче древната научна експедиция на тримата мъдреци се е отправила за Палестина, когато е доказано, че събитието е било видимо и във Вавилон?

Наблюдателите на небето от Изтока придават като астролози особено значение на всяка звезда. Според халдейското схващане Рибите бяха знакът на Запада, на Средиземноморието; според еврейската традиция те бяха знакът на Израил, знакът на Месия. Съзвездието на Рибите се намира в края на всяко старо и в началото на всяко ново слънчево обръщение. Какво по-лесно от това — да се види в него признакът за края на всяко старо и началото на всяко ново слънчево обръщение!

Юпитер се считаше от всички народи и през всички времена като звезда на щастието и на царете. Според древноеврейското предание Сатурн е бил закрилник на Израил; Тацит го поставя наравно с Бога на евреите. Вавилонската астрология ценеше украсената с венец планета като специална звезда на съседните страни Сирия и Палестина.

От времето на Навуходоносор във Вавилония живееха много хиляди евреи. Някои от тях трябва да са следвали училището по астрология в Сипар. И една така удивително блестяща среща на Юпитер със закрилника на Израил — Сатурн, в съзвездието на «Запада», на Месия, сигурно е развълнувала дълбоко еврейските астролози. Защото според астрологичното тълкувание тя е означавала появяването на един могъщ цар на Запад, в земята на техните бащи. Това именно да преживеят лично, да го видят със собствените си очи — ето причината за пътуването на астрономите-мъдреци от Изток!

На 29 май, година 7 преди Христа те наблюдаваха първото сближаване на двете планети от покрива на училището по астрология в Сипар. По това време в Двуречието цари вече непоносима горещина. Лятото не е време за изнурителни далечни пътувания. При това те разбраха, че конюнкцията ще се повтори на 3 октомври. Също както за предстоящите слънчеви и лунни затъмнения, те можаха да пресметнат и тази констелация предварително и точно. А обстоятелството, че тъкмо на 3 октомври беше еврейският празник на очищението, те са могли да приемат като напомняне и в тези дни именно да тръгнат на път.

Темпът на пътуването по керванските пътища дори с най-бързото транспортно средство, камилата, беше твърде бавен. Ако се пресметне, че тяхното пътуване е траяло около месец и половина, в такъв случай мъдреците трябва да са пристигнали в Иерусалим към края на ноември.

«Къде е новороденият цар на евреите? Ние видяхме звездата му на Изток и дойдохме да му се поклоним. И като чу това цар Ирод, той се уплаши, а заедно с него и целият Иерусалим» (Мат. 2:2, 3). За звездобройците от Изток това трябваше да бъде първият и най-естествен въпрос, който обаче в Иерусалим можеше де предизвика само страх. Защото в свещения град не знаеха нищо за училищата по астрология.

Ирод, омразният тиранин, беше обзет от страх. Вестта за един новороден цар го накара да се уплаши за своето владичество. Народът изпита по-скоро една радостна уплаха, както се разбира от други исторически източници. Около една година след описаната планетна констелация възникна силно движение от последователи на Месия. Според еврейския историк Йосиф Флавий по това време сред народа се носел слухът, че краят на чуждото римско владичество бил решен от Господа и че божествен знак оповестил идването на един еврейски владетел. Назначеният от римляните Ирод беше именно не евреин, а идумеец.

Ирод не се поколеба. Той «събра всички първосвещеници и книжовници измежду народа и поиска да узнае от тях къде трябва да е роден Христос». Те прегледаха старите свещени книги на своя народ и намериха указанието в книгата на пророк Михей, който бе живял седемстотин години преди това в царството Иудея: «И ти, Витлееме Ефратов, малък ли си измежду градовете на Иудея? От тебе ще ми произлезе онзи, който трябва да бъде владика в Израил...» (Мих. 5:2).

Тогава Ирод остави мъдреците да дойдат и «ги отправи към Витлеем» (Мат. 2:4–8). И понеже на 4 декември Юпитер и Сатурн се приближиха за трети път в съзвездието на Рибите, «...те се зарадваха много» и тръгнаха за Витлеем, «и ето, звездата, която бяха видели на изток, вървеше пред тях» (Мат. 2:10, 9).

На път за Хеврон, 7 километра далеч от Иерусалим, лежи селото «bet lahm», старият Витлеем в Иудея. Древният стръмен път, по който премина отдавна и Авраам, води от север почти направо към юг. При своята трета конюнкция планетите Юпитер и Сатурн се явиха като претопени в една голяма блестяща звезда. Във вечерния здрач те бяха видими в южно направление, така че мъдреците от Изток винаги имаха пред очите си светлата звезда по своя път от Иерусалим за Витлеем. Звездата се движеше действително, както предава евангелието, «пред тях».

Всяка година милиони хора на света слушат историята за мъдреците от Изток. «Витлеемската звезда», впрочем този неразделен от Рождество Христово символ, придружава хората въобще в живота им. Неговото място е запазено както в речниците, така и по надгробните паметници наред с датата на раждането.

3 глава: Бягството в Египет

Матария при Кайро — Една прочута «зеленчукова градина» — Място за молитва при библейския Он — Благоуханната градина на царица Клеопатра

ТОГАВА СЕ ЯВИ АНГЕЛ ГОСПОДЕН / НАСЪНЕ ЙОСИФУ И КАЗА / СТАНИ / И ВЗЕМИ МЛАДЕНЕЦА И НЕГОВАТА МАЙКА СЪС СЕБЕ СИ / И БЯГАЙ В ЕГИПЕТ / И ОСТАНИ ТАМ ДОКАТО ТИ КАЖА / ЗАЩОТО СЕ ЗНАЕ / ЧЕ ИРОД ЩЕ ТЪРСИ МЛАДЕНЕЦА / ЗА ДА ГО ПОГУБИ / И ТОЙ СТАНА / ВЗЕ МЛАДЕНЕЦА И НЕГОВАТА МАЙКА СЪС СЕБЕ СИ ПРЕЗ НОЩТА / И ПОБЯГНА В ЕГИПЕТ / И ОСТАНА ТАМ ДО СМЪРТТА НА ИРОДА.

(Мат. 2:13–15)

Този, който бяга в чужбина, отива по възможност там, където живеят негови сънародници. А този, който има при това и кърмаче със себе си, ще предпочете селище, близо зад границата.

На пътя от Палестина за Египет, около десет километра северно от Кайро, на десния бряг на Нил е разположено малкото тихо селище Матария. Не е потребно значи да се преминава широката река. От просторните ниви със захарна тръст се вижда кубето на «Sanctae Familiae in Aegypto Exuli», «църквата на Свещеното семейство». Френски йезуити счетоха древните предания, които се носят около разположената наблизо градинка, като достатъчен повод за построяването на църквицата.

И днес както някога богомолци от целия свят влизат през скърцащата порта в градината и застават пред грамадното остаряло стъбло на една сикомора(107), наречена «дървото на света Богородица». В неговото кухо стъбло, така гласи едно благочестиво предание, се е скрила Мария с Младенеца Иисуса Христа при бягството от преследвачите си. И един паяк изплел такава гъста мрежа над бегълците, че те не са били открити.

Относно истинската възраст на почтеното дърво са водени дълги спорове. Най-старите показания на очевидци за него стигат обаче само няколко столетия назад. Но едно друго описание за това място е старо почти две хиляди години.

В средните векове градината при Матария беше известна като зеленчукова градина, защото отглеждаше растения, каквито нямаше никъде другаде в Египет. «Тънки дръвчета, които са по-високи от колана на яздитни панталони и наподобяват стъблото на дива лоза», отбелязва англичанинът Джон Мандевил, който ги е видял при едно пътуване през 1322 година. Това, което той описваше, бяха балсамови храсти. Начинът, по който тези скъпоценни растения са дошли в Египет, е описан от даровития историк Йосиф Флавий.

След убийството на Цезар Марк Антоний идва в Александрия. Клеопатра, честолюбивата царица на Египет, установява интимни връзки с него.

При това има тайното намерение да възстанови предишната мощ на своите предшественици, да си възвърне Палестина. Клеопатра е посетила вече няколко пъти иудейската страна и Иерусалим, като се е опитала да оплете в мрежата си дори назначения от Рим цар Ирод, за да го спечели на своя страна. Наистина Ирод е всичко друго, но не и женомразец, ала той е премного умен и достатъчно трезвен, за да знае, че една подобна авантюра би му донесла омразата на могъщия Марк Антоний. Но и отблъскването на Клеопатра е щяло да му струва едва ли не главата. Дълбоко наранената женска суетност скроява интрига пред Марк Антоний против Ирода. Тя направя така, че иудейският цар бива повикан в Александрия поради тежки обвинения. Клеопатра съчинява играта си с най-голяма ловкост, но Ирод се оказва по-хитрата лисица. Натоварен със златни скъпоценности, той се явява при Марк Антоний и успява да укроти римлянина, като го подкупва. Това е нова тежка обида за царицата! Но и последната не остава съвсем безутешна. Ирод трябва да й отстъпи цялото богато крайбрежие на Палестина с всички градове; Марк Антоний го подарява на своята любима като лична собственост. И освен това града Иерихон на реката Йордан заедно с разположените наоколо плантации. Те съдържаха в просторни ароматни градини най-ценните растения, добити от семена, които някога царицата на Сава е донесла на великия Соломон — балсамови храсти.

Новата собственица, отбелязва буквално Йосиф Флавий, взема разсад от тях и го занася у дома си. Той бива посаден по нейна заповед в храмовия участък на Хелиополис, библейския «Он» (Бит. 41:50). Под грижите на опитни иудейски градинари от долината на Йордан редките и скъпоценни растения се развиват добре в Нилската област — «зеленчуковата градина» на Матария.

Тридесет години по-късно — Клеопатра и Марк Антоний след загубеното морско сражение при Акция(108) бяха отдавна завършили със самоубийство — Йосиф, Мария и Иисус трябваше да намерят сигурно убежище в ароматните балсамови градини на Матария, при иудейските градинари.

Много следи водят настойчиво и постоянно именно към това селище; може би един ден някоя от тях ще се окаже исторически вярна.

4 глава: В Назарет Галилейски

Смъртта на цар Ирод — «Най ужасният мъчител» — Размирици в страната — Финансова проверка в Иерусалим — Сабиний открадва съкровището на храма — Варус погубва 2000 иудеи — Градът на дърводелците — Къде порасна Иисус?

А СЛЕД КАТО УМРЯ ИРОД / ЕТО / ТОГАВА СЕ ЯВИ АНГЕЛ ГОСПОДЕН /ЙОСИФУ НАСЪНЕ В ЕГИПЕТ И КАЗА / СТАНИ /, ВЗЕМИ МЛАДЕНЕЦА И НЕГОВАТА МАЙКА СЪС СЕБЕ СИ / И ИДИ В ЗЕМЯТА ИЗРАИЛЕВА /ЗАЩОТО ИЗМРЯХА ОНЕЗИ / КОИТО ИСКАХА ДА ПОГУБЯТ ЖИВОТА НА МЛАДЕНЕЦА / НО ТОЙ КАТО ЧУ / ЧЕ В ИУДЕЙСКАТА ЗЕМЯ ЦАРУВА АРХЕЛАЙ / НАМЕСТО БАЩА СИ ИРОДА / УПЛАШИ СЕ / ДА ОТИДЕ ТАМ.

(Мат. 2:19, 20, 2)

Ирод умря седемдесетгодишен, в година 4 преди нашето летоброене, тридесет и шест години след като Рим го беше назначил за цар. Непосредствено след неговата смърт трябва да е станало лунно затъмнение, за чиято точна дата съвременните астрономи считат 13 март.

Йосиф Флавий дава жестока преценка за Ирод, като пише няколко десетилетия по-късно за него: «Това не беше цар, а най-ужасният тиранин, комуто някога е било поверявано управление. Той погуби много хора, а съдбата на онези, които остави живи, беше толкова печална, че погубените можеха да се считат по-щастливи. Той изтезаваше не само отделни личности измежду своите подчинени, но подлагаше на мъчение и цели селища. За да разхубавява чуждестранни градове, Ирод ограбваше собствените си градове, като правеше такива подаръци на чужди народности, които биваха заплащани с кръвта на иудеите. Поради това предишното благосъстояние и почтени традиции бяха заместени от пълно обедняване и развращаване на народа. Въобще през малкото години под управлението на Ирода евреите претърпяха повече злочестини, отколкото техните прадеди в дългия период от напущането на Вавилон и връщането им под владичеството на Ксеркса.»

В продължение на тридесет и шест години едва ли е минал ден без смъртна присъда.

Ирод не жалеше никого, нито собственото си семейство, нито своите най-близки приятели, нито свещениците, а още по-малко народа. Към броя на убитите от него се числят дори двамата мъже на сестра му Саломе, неговата жена Мариам и синовете му Александър и Аристобул. Той удави брата на жена си в реката Йордан и отстрани тъща си Александра. Двама учени, които бяха свалили златния римски орел от вратата на храма, бяха изгорени живи; Хиркан, последният от рода на хасмонеите, беше умъртвен; благороднически семейства бяха изтребени напълно, много фарисеи бяха тайно премахнати. Пет дни преди смъртта си старикът погуби и своя син Антипатър. И това е само една частица от злодеянията на този, който беше «един див звяр като владетел».

Отвратителният образ на този човек съвпада напълно с приписаното му в Библията убийство на децата във Витлеем (Мат. 2:16).

След погубването на Антипатър Ирод определя от смъртното си легло чрез завещание трима от своите по-млади синове за наследници: Архелай — като приемник на короната; Ирод Антипа и Филип — като управители-владетели на Галилея и Перея, на една част от Източна Йордания, както и на областта североизточно от Генисаретското езеро. Архелай бива признат за цар от семейството на Ирода и наемните войски на последния — германци, гали и траки — го акламират. Но при вестта за края на този деспот в самата страна избухват размирици в такъв размер, какъвто еврейският народ рядко е преживял преди това. Пламтящата омраза срещу рода на Ирода се смесва с негодуването против римляните.

Вместо тъга по Ирода отекват воплите за неговите невинни жертви. Народът иска възмездие за учените Йехуда бен Сарифа и Мататиас бен Марголот, които бяха изгорени като факли. Архелай отговаря с изпращането на своите войски за Иерусалим. В един-единствен ден биват съсечени 3000 души. Дворът на храма е пълен с трупове. Това първо злодеяние на Архелай разкрива изведнъж неговия истински характер — синът на Ирода не отстъпва на баща си по своята несправедливост и жестокост.

Потребен е още актът на признаването от императора Август. Поради това Архелай и Ирод Антипа се отправят един след друг за Рим. В същото време към двореца на Август бързат и петдесет старейшини като пратеници на Израил, за да измолят от него освобождението си от това «владичество». В отсъствието на иродианците бунтовете вземат още по-застрашителни размери. За сигурност в Иерусалим бива настанен един римски легион. За нещастие тъкмо в това размирно време пристига един омразен римлянин, Сабиний, финансовият прокуратор на Август. Без да се предпазва ни най-малко, той отсяда в двореца на Ирода и започва проверка на данъците и дълговете на Иудея.

За празника на родилката в Свещения град нахлуват тълпи от поклонници; стига се до кърваво стълкновение. На храмовия площад се разгаря ожесточена битка. Камъни летят срещу римските войски. Но те подпалват галериите, проникват в храма и ограбват каквото намират. Лично Сабиний задига 400 таланта от съкровищницата на храма. След това обаче е принуден светкавично да се укрепи в двореца.

От Иерусалим бунтът се разнася мигновено по цялата страна. Царските дворци в Иудея биват ограбени и след това опожарени. Управителят на Сирия се притичва на помощ с голяма римска армия, подсилена чрез войски от Бейрут и Арабия. Щом тази войскова сила се появява пред Иерусалим, въстаниците се разбягват. Те биват преследвани и взети в плен масово.

Две хиляди души биват погубени.

Представителят на Рим в Сирия, по чиято заповед стана това, записа в 9 година след Христа името си — Квинтилий Варии — в книгата на историята чрез едно унищожително поражение: преместен от Сирия в Германия, той загуби битката в Тевтонската гора.

Така страшно беше положението, когато Йосиф, напуснал вече Египет, «чу, че в Иудейската земя царува Архелай наместо баща си Ирода». Затова «той се уплаши да отиде там».

«И като дойде, засели се в един град, наричан Назарет...» (Мат. 2:23).

Мнозина учени и писатели са възхвалявали неуморно красотата на мястото, в което Иисус е прекарал детството и юношеството си. Блаж. Иероним нарече Назарет «цветето на Галилея». Днешният Назарет е малко селище с 8000 жители. По тесните, покрити със сводове улици и улички много дърводелци оживено работят в своите отворени работилници. Там се изработват дървени яреми, плугове и всякакви други принадлежности, от каквито селските стопани се нуждаят винаги.

Както във времето на Иисуса, и сега жените черпят вода от една чешма в подножието на хълма, където блика малък извор, и наливат вода в стомни, които ловко носят на главите си. «Ain Maryam», «Изворът на Мария» се нарича оттогава този единствен водоизточник в цялата околност.

Древният Назарет е оставил многобройни следи. Той е бил разположен над сегашното селище, където на 400 метра височина са били притиснати една към друга малките глинени къщици, една от които е принадлежала на дърводелеца Йосиф.

Като Иерусалим и Назарет е обкръжен от планини. Но колко различен е характерът на двете местности, колко противоположни са техните очертания, колко нееднаква е тяхната атмосфера! Някаква мрачна заплаха лежи сякаш над планинската земя на Иудея. Твърди и строги очертания на един свят, който роди пророка, непоколебимия борец, който противопоставя своята воля срещу волята на целия свят, който повежда борба срещу всяка неправда, срещу безнравствеността, срещу потъпкването на правото, който проповядва отплата срещу народите и опомняне на нациите.

Напротив, околността на Назарет е мирна, мека в очертанията, приветлива. Градини и ниви обграждат малкото селище с неговите селяни и занаятчии. Гори от финикови палми, смокинови дървета и нарове покриват лежащите наоколо хълмове в привлекателна зеленина. Нивите са засети с пшеница и ечемик, лозята предлагат разкошен плод и навсякъде по слоговете и пътищата растат прекрасни пъстри цветя.

Такава е местността, от която само Иисус можа да извлече многото хубави притчи, притчите за сеитбата и жътвата, за пшеницата и плевелите, за синаповото зърно, за лозето и за полските лилии.

Древният Назарет обаче в никой случай не лежеше откъснат напълно от големия свят. Идващ от север през планините на Галилея, край Назарет минаваше военният път на римляните, а няколко километра по на юг един стар кервански път, оживеният търговски път от Дамаск за Египет, пресичаше Изреелската равнина.

5 глава: Иоан Кръстител

Йосиф като свидетел — Един противозаконен роднински брак — Заповед за арестуване от Ирод Антипа — Крепостта Махерус в Моав — В смъртното подземие — Принцеса Саломе — Капернаум на «морето» — Развалини в евкалиптовата гора — Местата, където Иисус поучаваше

ТОГАВА ИИСУС ДОЙДЕ ОТ ГАЛИЛЕЯ / НА ЙОРДАН ПРИ ИОАНА / ЗА ДА СЕ КРЪСТИ ОТ НЕГО.

(Мат. 3:13)

С това събитие Иисус се отделя за пръв път от отечествения Назарет. След годините на детството и юношеството, от които едва ли е останал спомен, той навлиза в полето на своята обществена дейност. «Иисус беше, когато начеваше, около тридесетгодишен» (Лук. 3:23).

Иоан проповядваше в долината на Йордан, южно от Иерихон, там, където през реката минава известният брод, следователно — тъкмо в областта, управлявана от Ирод Антипа, назначения от Рим тетрарх(109).

От живота на Иоана, освен кръщението на Иисуса, в целия свят е известен преди всичко трагичният му край. Той беше обезглавен.

Живял ли е наистина благочестивият кръстител, който определя решителния обрат в живота на Иисуса? Съвременникът Йосиф Флавий пише, че Иоан е бил благороден човек, «който съветваше евреите да се стремят към съвършенство и ги подканваше да бъдат справедливи един към друг и смирени пред Бога и да пристъпват масово към кръщение. И понеже около него се трупаха хора от всички страни, Ирод започна да се бои, че влиянието на един такъв човек би могло да предизвика въстание. Поради това подозрение Иоан беше окован във вериги, изпратен в крепостта Махерус и там обезглавен.»

«Но Ирод улови Иоана, върза го и го хвърли в тъмница заради Иродиада...» (Мат. 14:3; Марк. 6:17; Лук. 3:19), така обосновават евангелията затварянето на Иоана. Йосиф Флавий дава следните подробности за тези интимни подбуди:

При едно пътуване за Рим Ирод се запознава с жената на своя брат, Иродиада, и се сближава толкова с нея, че се осмелява да й предложи ръката си. Иродиада приема предложението му. В този брак тя довежда и своята дъщеря Саломе.

Понеже този роднински брак е недопустим от Моисеевия закон, Иоан Кръстител — според евангелията — издига тежко обвинение против него, а според мнението на разгневената Иродиада това е престъпление, което може да бъде изкупено само със смърт.

Йосиф Флавий свързва това събитие с едно конкретно историческо място — крепостта Махерус, едно от многобройните укрепления, които Ирод Велики е построил в Палестина.

Махерус, мястото, където Иоан е трябвало да завърши своя живот, лежи сред мрачна и дива местност край източния бряг на Мъртво море. Никакъв път не свързва самотното място със света. От долината на Йордан се върви по тесни пътеки в южна посока, през безутешно голите планински дебри на стария Моав. В дълбоко разположените сухи долини минават отделни бедуински семейства със своите стада заради оскъдната груба трева.

Недалеч от реката Арнон един грамаден конус доминира над очертанието на другите планини. По неговия връх, брулен от студените ветрове, и днес се виждат развалини. «El Mashnaka», «Висящият дворец», така наричат бедуините това изоставено място. Тук е било разположено укреплението Махерус. Далеч на север може да се види с просто око онази част от долината на Йордан, където Иоан е кръщавал хората и откъдето е бил арестуван.

И до днес нито един изследовател не е забил лопатата в развалините на «El Mashnaka», a само малцина са посетили въобще това усамотено място. Под върха каменната стена е доста издълбана на едно място. Оттам се отива през тесни коридори в една грамадна изба, която понякога представлява подслон за номадите и техните стада, Щом бъдат изненадани от внезапна буря в планините на Моав. По старателно изсечените стени се познава някогашният затвор. Това мрачно подземие приюти Иоан Кръстителя след неговото арестуване и там той беше обезглавен.

Всеки, който чуе за обезглавяването на Иоан Кръстителя, свързва несъзнателно с него името на Саломе, припомня си непременно за онази дъщеря на Иродиада, която след танца по искане на своята майка е пожелала като награда главата на Иоан Кръстителя. Тази Саломе премина и в световната литература. Оскар Уайлд написа драмата «Саломе», Рихард Щраус се възползва от историята за еврейската княжеска дъщеря като повод за своята прочута опера «Саломе»; дори Холивуд използва историята за Саломе като сюжет за един монументален филм.

В Новия Завет обаче е безполезно да се търси името на тази принцеса. Библията не споменава нито една дума за Саломе. В сказанието за Иоан Кръстителя се казва само «дъщеря на Иродиада» (Марк. 6:22).

Името на «дъщерята на Иродиада» е стигнало до нас чрез историка Йосиф Флавий. Нейният лик е запазен за потомството посредством една малка монета, на която тя е изобразена заедно със своя съпруг Аристовул. Освен това върху монетата са гравирани думите «На цар Аристовул, на царица Саломе». Саломе трябва да е била още млада девойка, когато Иоан Кръстител е бил обезглавен, около деветнадесетгодишна.

А КАТО ЧУ ИИСУС / ЧЕ ИОАН Е ПРЕДАДЕН / ОТИДЕ В ГАЛИЛЕЯ / И КАТО НАПУСНА ГРАДА НАЗАРЕТ / ДОЙДЕ И СЕ ЗАСЕЛИ В КАПЕРНАУМ / КОЙТО Е РАЗПОЛОЖЕН НА МОРЕТО / В ЗЕМЯТА ЗАВУЛОНОВА И НЕФТАЛИМОВА.

(Мат. 4:12, 13)

В късата дейност на Иисуса, която според евангелистите Матей, Марко и Лука не траяла повече от година и половина, едно селище заема винаги централно място. Матей го нарича веднъж дори «Неговият град» (Мат. 9:1): Капернаум на Генисаретското езеро.

В северния край на това езеро, недалеч от мястото, където водите на Йордан нахлуват стремително в него, се извива малък залив. Сред тъмната зеленина на евкалиптовите храсти изпъква бяла настилка от четириъгълни камъни, пред която стърчат четири колони. Кичури трева растат между каменната настилка на двора, напукани стълбове и базалтови блокове с издълбани орнаменти лежат разпръснати наоколо. От някогашния вход са останали само широките стъпала на една стълба, последни останки от изчезналото великолепие на една синагога.

Това е всичко, което може още да свидетелствува за стария Капернаум.

През 1916 година германските археолози X. Кол и К. Ватцингер откриват разрушените остатъци на тази постройка, затрупани от камъни и обрасли с трева. Францисканци използват развалините и възстановяват една част от някогашната фасада. Стените на първоначалната постройка са били направени от бял варовик; от три страни тя е била заобиколена с редица от високи колони. От вътрешното помещение, голямо 25 на 15 метра и украсено с орнаменти от палми, лозови клонки, лъвове и кентаври, погледът се плъзга през един голям прозорец над широката повърхност на езерото, далеч на юг, където лежи Иерусалим зад бледосините очертания на далечните планини.

Двамата изследователи бяха убедени, че са открили храма на Капернаум от времето на Христа. Но в цяла Палестина не е останала вече нито една-единствена синагога от онова време. Когато римляните през две кръвопролитни войни изравниха Иерусалим със земята и жителите на древната страна се пръснаха из целия свят, тогава бяха подложени на унищожение и Божиите домове.

Тази постройка беше възстановена едва в 200 година след Христа от развалините и основните зидове на оная синагога, в която Иисус стоеше често и поучаваше в събота. «И те отидоха в Капернаум; и наскоро в събота Той влезе в синагогата и ги поучаваше» (Марк. 1:21).

Повечето от жителите на градчето Капернаум живееха от естественото богатство на езерото; много от колибите и къщите се гушеха смирено към приветливите склонове или заобикаляха синагогата. В деня, когато Иисус тръгна от Назарет за Капернаум, той направи първата решителна стъпка за провъзгласяване на Своето учение: «Но като вървеше покрай Галилейското море, Той видя Симона и брата му Андрея да хвърлят мрежите си в морето; защото бяха рибари. И Иисус им каза: Последвайте Ме; искам да ви направя ловци на човеци» (Марк. 1:16, 17). Другите двама братя, Иаков и Иоан, които Той срещна, кърпеха мрежи. Първите човеци, които чуха Неговите думи, възприеха словото Му и станаха Негови ученици, бяха прости хора — рибари от Галилея.

Често пъти Иисус възлиза от езерото нагоре, в планините на Галилея, проповядва в много градове и села, но винаги се връща обратно в малкия рибарски град; той остава главното място на Неговата дейност. И когато един ден Иисус напуска Капернаум и се отправя за Иерусалим, придружен от своите дванадесет ученици, това e вече Неговото последно пътуване.

6 глава: Пътуване за Иерусалим, съд и кръстна смърт

Обиколен път през Източна Йордания — При митаря в Иерихон — Изгледът от Елеонската планина — Залавянето в Елеонската гора — «Боздуганите» на първосвещениците — Прокураторът Понтий Пилат — Венсен открива «високата каменна настилка» — Бичуване в двора на Антония» — «Най-жестокото смъртно наказание» — Венец от сирийски Христови тръни — Една глътка, която упойва — Сърдечна смърт като причина за смъртта — Crurifragium ускорява края — Отделен гроб под гробищната църква — Тацит назовава «Христос» — Показанията на Светоний

И КАТО ВЗЕ СЪС СЕБЕ СИ ДВАНАДЕСЕТТЕ / РЕЧЕ ИМ ЕТО / НИЕ ВЪЗЛИЗАМЕ НАГОРЕ КЪМ ИЕРУСАЛИМ / И ЩЕ СЕ ИЗВЪРШИ ВСИЧКО / КОЕТО Е ПИСАНО ЧРЕЗ ПРОРОЦИТЕ / ЗА СИНА ЧОВЕЧЕСКИ.

(Лук. 18:31)

Измежду всички пътища, по които Иисус мина през Своя живот, има един, който може точно да се проследи — това е Неговият последен път през Палестина, пътят от Капернаум за Иерусалим.

Той е един обиколен път. Най-късата връзка между Галилея и свещения град води през планините на Самария, точно в южна посока. Пътеката се провира по височините, минава край върховете на Гаризим и Ебал, където лежи старият Сихем, и продължава нататък, над Ветил, до самото сърце на Иудея, покрай древния планински път, по който бе минал някога Авраам със своето семейство и стадата си.

Три дни трае това пътуване пеша от Галилея за Иерусалим.

Иисус би могъл също да избере пътя през Самария (Лук. 9:51–56). Но понеже Му бяха познати противоеврейските чувства на самаряните, Той не беше сигурен дали те ще пропуснат малката група през страната си. За да узнае това, Иисус изпрати напред апостолите Иаков и Иоан. И наистина самаряните отказаха да ги пропуснат.

Тогава Иисус и Неговите ученици минаха през «местата на иудейската земя, отвъд Йордан» (Марк. 10:1), където пътят минава сред широката гореща низина, по течението на реката, където само бреговете са покрити от изобилна зеленина, където се срещат малки горички от тамариски и тополи, от рицинови и сладкодайни дървета. Самотен и тих е пътят през «хубостта на Йордан» (Зах. 11:3; Иерем. 12:5). Защото низината, в която девет месеца през годината цари тропическа горещина, е съвсем слабо населена.

По стария брод, по който вече бяха преминали уверено синовете на Израил, водени от Иисус Навин, Христос минава реката Йордан и пристига в Иерихон (Лук. 19:1). Това отдавна вече не е укрепеният със здрави стени град на стария Ханаан. В южната част на хълма се простира един високо модерен град, построен от Ирод Велики, едно скъпоценно творение на елинско-римското строително изкуство. В подножието на цитаделата Кипрус (Cyprus) е издигнат великолепен дворец. Разкошни, ослепително бели колони украсяват един театър, един разположен върху склона амфитеатър и един хиподрум. В прекрасните градини, осеяни с цветя, танцуват най-хубавите водоскоци. През града се разстилат най-скъпоценните насаждения на всички страни край Средиземно море — балсамовите плантации, а просторните палмови гори предлагат сянка и прохлада.

Иисус прекарва нощта далеч от този разкош в Иерихон при еврейския митар Закхей (Лук. 19:2). Той не можеше да избегне Иерихон, който беше център на гръко-езическия живот; защото пътят за Иерусалим води през този град.

От Иерихон до Иерусалим има двадесет и седем километра. И в продължение на двадесет и седем километра се вие на серпентини една прашна пътека между стръмни, почти голи планински склонове, високи 1200 метра.

По-силен контраст от този, който предлага споменатото късо разстояние, едва ли има някъде другаде на света. От райската растителност и просто непоносимата горещина и тропическа жар край бреговете на Йордан се преминава непосредствено в студената неприветлива атмосфера на голите планински върхове.

По този път, който прилича на предсказание за края, Иисус минава с учениците Си една седмица преди празника на Пасхата. Това е времето, когато евреите се стичат отдалеч, за да прекарат празника в свещения град.

Стигнали до най-високото място, а заедно с това и почти до края на пътуването си, пред тях се разкрива — зад върха на Елеонската планина — свещеният град, изникнал сякаш вълшебно от планинските дебри. Какъв изглед е предложил Иерусалим на Иисуса и апостолите, това може да се разбере от тогавашните му описания:

«Който не е видял красотата на Иерусалим, все едно че не познава нито един хубав, голям град през целия си живот; а който не е видял сградата на втория храм, все едно че не познава нито едно прекрасно архитектурно творение в живота си», писаха с голяма гордост еврейски равини от онова време.

Изследванията на англичанина Гърстън относно древния Иерусалим са резюмирани в следните негови изречения: «В никой период от своята история светинята и градът не са могли да предложат по-възхитителен изглед. Ритъмът и хармонията на гръко-римското изкуство, които се очертаваха така прекрасно срещу ориенталското небе, хвърляха сянка дори върху прекалените строителни идеи на Ирод и внасяха ред и приветливост в традиционния хаос на града.»

Седемдесет и пет метра високо над котловината се издигат мощните стени. Зад техните назъбени ръбове израстват към небето от тесните редици къщи, улици и улички очертанията на величествените строежи.

Точно срещу Елеонската планина лежи на преден план храмът, който превъзхожда всички други постройки по великолепието си. Неговата петдесет метра висока и широка фасада е обърната на изток и е направена цялата от светъл мрамор. Украшенията й са от чисто злато. Редица колони от стълбове ограждат широките дворове и преддверия. Най-красиво от всичко е обаче светилището в средата, което блести «като планина, покрита от сняг», ако се изразим с думите на историка Йосиф Флавий.

Непосредствено от северозападната страна на храмовия вал се издига укреплението Антония, построено върху една изпъкнала скала. Всяка от неговите четири могъщи ъглови кули отмерва 35 метра нагоре в простора. Един сводов мост води от южната част на храмовия участък нагоре към двореца на хасмонеите, в горния град. На западния зид, върху най-голямото възвишение сред града, се простира резиденцията на Ирода, защитена също от три кули, високи 40, 30 и 25 метра, на които Ирод е дал имената Хипикус, Фазаел и Мариам. Оттук широк зид води през морето от къщи за храмовия участък и разделя вътрешността на града още веднъж на две половини.

Една атмосфера на непобедимост лъха от този град с многото защитни стени, валове и с кулите, които се издигат около храма и над него. Наблюдателят, който хвърля поглед към Иерусалим, бива обзет от чувство на твърдост, непреклонност и безкомпромисност. Твърдост, непреклонност и безкомпромисност бяха също така силите, които помогнаха на Израил да устои срещу всички световни сили повече от едно хилядолетие. Но твърдост, непреклонност и безкомпромисност бяха и силите, които причиниха един ден разрушението на Иерусалим и прогонването на жителите му от бащината земя.

Иисус навярно е бил обзет от предчувствие за бъдещата съдба на този град. «И когато приближи, Той видя града и заплака за него» (Лук. 19:41).

И ВЕДНАГА СУТРИНТА / ПЪРВОСВЕЩЕНИЦИТЕ НАПРАВИХА СЪВЕЩАНИЕ / СЪС СТАРЕЙШИНИТЕ И КНИЖНИЦИТЕ / КАКТО И С ЦЕЛИЯ СИНЕДРИОН / И КАТО ВЪРЗАХА ИИСУСА / ОТВЕДОХА ГО И ГО ПРЕДАДОХА НА ПИЛАТА / ТОГАВА ПИЛАТ КАТО ИСКАШЕ / ДА УГОДИ НА ТЪЛПАТА / БИЧУВА ИИСУСА / И ГО ПРЕДАДЕ / ДА БЪДЕ РАЗПЪНАТ.

(Марк. 15:1, 15)

Описанията в четирите евангелия на съдебния процес, осъждането и разпятието са изследвани основно от многобройни учени и са признати, до пълни подробности, за исторически верни описания. Главните действуващи лица в процеса срещу Иисуса са потвърдени и от трета страна; а мястото, на което е била произнесена присъдата, бе открито наново чрез разкопки. Отделните моменти от хода на процеса можаха да бъдат установени чрез съвременни източници, както и чрез най-новите изследвания.

С арестуването неизмеримата трагедия поема своя ход. На Елеонската планина Иисус бе събрал Своите ученици около Себе Си в Гетсиманската градина «...и още докато говореше, дойде там Иуда, един от дванадесетте, а заедно с него и множество народ, с мечове и колове, от страна на първосвещениците, книжниците и старейшините» (Марк. 14:43).

За «боздуганите» и «тоягите» на ветусианските първосвещеници, които управляваха от времето на Ирода, припомня една сатирична песен в Талмуда:

«Горко ми от рода на Ветус: Горко ми от техните боздугани!

Горко ми от рода на Анна: Горко ми от техните клевети!...»

Тази песен завършва: «Понеже те са първосвещеници, техните синове са ковчежници, зетьовете им — управители, а слугите им бият народа с тояги.»

Между поименно споменатите първосвещеници има един познат: «Анна» от евангелията. «Тогава четата и хилядникът и слугите на иудеите хванаха Иисуса и Го вързаха. И Го отведоха най-напред при Анна; защото той беше тъст на Каиафа, който бе първосвещеник през тази година. А Каиафа беше онзи, който бе посъветвал иудеите, че би било добре един човек да погине за народа» (Иоан. 18:12, 13, 14).

Първосвещеникът Йосиф бен Каиафа беше назначен от римския прокуратор Валерий Грат(110). Той остана да служи и при неговия приемник Понтий Пилат.

След арестуването Му Иисус беше предаден на Висшия съвет — Синедриона, който навремето бе върховната еврейска власт и съчетаваше в себе си цялата духовна и светска мощ. Същевременно той действуваше като висш съд за евреите. Синедрионът изпълняваше функциите си в долната страна на храма, близо до моста, който водеше оттам за горния град.

Какви бяха основанията на съвета, за да осъди Иисуса на смърт?

«Предсказанието на старите иудейски пророци за един бъдещ месиански цар — пише проф. Мартин Нот — се беше превърнало през дългите години на чуждо владичество в надеждата за един политически освободител. И колкото по-голямо ставаше негодуванието срещу римската власт в страната, толкова по-силно се затвърдяваше представата за един месиански победител срещу омразното чуждо господство. Сравнен с тази представа, Иисус от Назарет не можеше да бъде очакваният Месия... Щом обаче Иисус от Назарет не беше Месия, не беше «Христос», тогава значи Той трябваше да бъде измамник и лъжец. А щом беше един опасен измамник и лъжец, тогава пък се налагаше да бъде премахнат заради сигурността и спокойствието на религиозното общество в Иерусалим... Обстоятелството, че при разпита Иисус се е признал за Месия и чрез това — въз основа на думи от Стария Завет — се е обявил за Син Божий, беше достатъчно, за да бъде осъден на смърт заради явно богохулство.»

Според установеното право присъдата е трябвало да бъде потвърдена от римския прокуратор, комуто е било възложено така нареченото ius gladii; само той е можел да нареди и за нейното изпълнение. Прокураторът в Иудея е бил тогава Понтий Пилат(111).

Съвременници като Йосиф Флавий и Филон от Александрия(112) го характеризират като потисник, тиранин, кожодер и продажен човек: «Той бе жесток и неговото коравосърдечие не познаваше никаква милост. По негово време в Иудея цареше подкупничество и насилие, грабителство, потисничество, оскърбления, екзекуции без съдебно разследване и безгранична жестокост.» Евреите изпитваха често и най-осезателно презрението и омразата, които Пилат проявяваше към тях.

Пилат трябва веднага да е съзнал, че обвиняемият Иисус представляваше една цел на омразата, раздухвана от фарисеите. Само това трябваше да бъде за него достатъчно основание да отхвърли искането им и да признае Иисуса за невинен. И наистина той Го обяви най-напред и без колебание за невинен. «Пилат рече на първосвещениците и на народа; Аз не намирам никаква вина в Този Човек» (Лук. 23:4).

Но тълпата, събрана и подбудена от хората на Синедриона, настоява шумно за своето искане: смъртно наказание! И Понтий Пилат отстъпва.

Как се стигна дотам, че жестокият враг на евреите, Пилат, изпълни тяхното желание?

Евангелието на Иоана съдържа едно убедително обяснение: «Евреите обаче викаха и казваха: Ако пуснеш Тогава, ти не си приятел на кесаря; защото този, който прави себе си цар, той е противник на кесаря» (Иоан. 19:12).

За Пилат това беше опасна политическа заплаха, която ясно означаваше: донесение в Рим за небрежно отнасяне към службата, за освобождаването на един бунтовник. «Да правиш себе си цар», това значеше измяна спрямо римския император; а според кодекса на Юлиана тя се наказваше със смърт. Пилат се ужаси от тази недвусмислена заплаха. Той не беше още забравил, че иудеите веднъж бяха си послужили вече с нея.

Както съобщава Филон от Александрия, Понтий Пилат беше донесъл в Иерусалим златния герб с името на императора и беше го закачил в двореца на Ирода, посред града. Това беше една тежка обида срещу дадените от Рим права на еврейското религиозно общество, едно предизвикателство. Молбата им да отстрани златния герб от свещения град беше отблъсната презрително от него. Тогава евреите се обърнаха към Рим и получиха своето право. Император Тиберий лично заповяда да се отстрани златният герб. Чрез това и други подобни самовластнически действия, които противоречеха на римската колониална политика, уважението към Понтий Пилат в Рим по време на процеса беше вече понижено.

«Когато Пилат чу тази дума, той изведе Иисуса навън, седна на съдийския стол, на мястото, наречено Литостротон, а по еврейски — Гавата... И тогава им Го предаде, за да бъде разпнат...» (Иоан. 19:13, 16).

От съдилището на Пилата, където се разигра тази сцена, само «високата каменна настилка» (мястото, наречено Литостротон) преживя разрушаването на Иерусалим през 70 година след Христа, Нейното откриване се дължи на дългогодишната работа, извършена от археолога пастор Л. X, Венсен. То беше постигнато благодарение на точните указания в евангелието на Иоана.

Лютер преведе думата «Литостротон» с «висока каменна настилка». Това означава настилка от камъни. Еврейската дума «Гавата» означава това, което и «повдигната местност».

Непосредствено до северозападното укрепление на храма лежеше по времето на Христа върху една скалиста издатина — значи върху една «повдигната местност» — силно укрепеният замък Антония. Ирод I нареди да го построят и го нарече така по името на един приятел. В него беше настанен римски гарнизон. В 70 година след Христа, при завладяването на Иерусалим, Тит разруши до основи крепостта Антония. По-късно върху нейните развалини беше извършен нов строеж.

Точно там, където се намираше дворът на Антония, Венсен можа да установи наличността на една гладка каменна настилка от римски образец, голяма 2500 кв. м и характерна за времето на Христа.

Тук Иисус стоеше пред Пилата, докато вън беснееше тълпата. На тази каменна настилка беше извършено и бичуването Му (Иоан. 19:1), което във всички случаи е предшествувало разпъването на кръст, както историкът Йосиф на два пъти изрично отбелязва. При това ужасно наказание тялото е било разголвано и бито толкова дълго, докато месото е увисвало на кървави ивици.

След това Иисус е бил предаден на римски войници, които да изпълнят присъдата — разпъването на кръст. Цицерон го нарича «най-ужасното и най-страшното смъртно наказание», а историкът Йосиф се отвращава от него като «най-жалкия от всички видове смърт». Това характерно римско смъртно наказание не беше познато на иудейската наказателна процедура.

Още в съдилището грубите войници проявяват своята разюзданост към Иисуса «и Му облякоха багреница и като оплетоха венец от тръни, положиха Му го» (Марк. 15:17).

Относно това растение ботаниците не са могли да постигнат съгласие досега. «Това растение е разпространено в Мадагаскар и по времето на Иисуса бе съвсем непознато», изказва мнението си американският ботаник д-р Харолд Молдънк. Мнозина други учени приемат, че тръненият венец е бил изплетен от сирийския Христов трън, откъдето произлиза и неговото име. Сирийският Христов трън е храст или дръвче, високо от три до пет метра, с гъвкави бели клони, чиито прилистници носят по два здрави бодила, извити назад. Според ботаника д-р Г. Е. Пост това растение вирее в околността на стария Иерусалим, преди всичко — на мястото, където трябва да е била разположена Голгота.

Пътят от съдилището до Голгота бе, слава Богу, къс; «защото мястото беше близо до града» (Иоан. 19:20), до главния път, който водеше от северозапад в самия Иерусалим. Един поклонник от Бордо, посетил Иерусалим през 333 година, споменава буквално «малкия хълм на Голгота(113), където Господ беше разпънат».

«И дадоха Му да пие вино със смирна, ала Той не прие» (Марк. 15:23). Такъв акт на състрадание може да се обясни много повече с други подбуди. Ето какво се казва в една стара иудейска бараита (Baraita): «Този, който се извежда, за да бъде умъртвен, нему дават да пие малко тамян от винена чаша, за да се замае съзнанието му... Почтените жени в Иерусалим бяха свикнали да го носят и щедро да го раздават.» Молдънк, изследователят на библейския растителен свят, дава следното обяснение на това: «Виното, размесено със смирна, е било предложено на Иисуса непосредствено преди разпятието, за да облекчи болките Му, също както на достойните за съжаление пациенти, преди дните на анестезията, се вливаха упоителни напитки при сериозни операции.»

Но Иисус не прие питието и понесе мъките на разпятието при ясно съзнание.

«Беше третият час, когато Го разпнаха» (Марк. 15:25). Според нашето разпределение на времето «третият час» в древния Изток означава 9 часа преди обед. А на деветия час», което означава според нашето разпределение на времето в 3 часа след обед, трагедията се завърши. «Но Иисус извика с висок глас и издъхна» (Марк. 15:34, 37)

По какъв начин умря Иисус? Научните изследвания, проведени през последните години в Кьолн, се опитаха да дадат отговор на този въпрос от медицинска гледна точка. При човек, окачен за двете ръце, кръвта се стича много бързо в долната половина на тялото. Още след 6 до 12 минути кръвното налягане спада наполовина, а пулсът се покачва двойно. Сърцето получава съвсем малко кръв. Последицата е изпадане в несвяст. Това води твърде скоро поради недостатъчното подхранване на мозъка и сърцето с кръв до ортостатичен колапс. Кръстната смърт следователно е смърт на сърцето(114).

Установено е, че разпънати на кръст са умирали едва след два дни или още по-късно. На отвесната греда са поставяли често една малка подпора, наречена «sedile» (столче), или също «cornu» (рог). Ако висящият се подпре от време на време в своята беда на тази подпорка, тогава в горната половина на тялото се изкачва отново кръв и започващото безсъзнание преминава отново. А щом трябва най-после мъката на разпънатия да бъде прекратена, тогава се пристъпва към «crurifragium; чрез удари с дебела тояга счупват му се пищялите. В резултат на това облекчението чрез подпорката за краката става вече невъзможно и спирането на сърцето настъпва много скоро.

Иисус остава пощаден от «crurifragium». «Тогава дойдоха войниците и строшиха пищялите на първия, както и на другия разпнат с Него. Когато дойдоха обаче при Иисуса и видяха, че Той беше вече умрял, не Му строшиха пищялите» (Иоан. 19:32, 33).

Иудеите бяха замолили Пилата за «crurifragium», защото беше «вечерта срещу събота» (Марк. 15:42; Лук. 23:54), а също така и навечерието на празника Пасха. Според иудейския закон разпнатите не трябваше да се оставят да висят през нощта (Второзак. 21–23). А в 6 часа започваше съботата пред пасхалната седмица, през която бяха забранени всякакви екзекуции. Предстоящите големи празници обясняват и прекалената бързина на събитията през деня — нощното арестуване, осъждането, екзекуцията и полагането в гроба на Иисуса, станали в продължение на няколко часа.

Едва хиляда крачки е дълъг пътят, който води сега от дъгата на Ecce Homo, мястото, където се е намирало съдилището на Пилата, по тесния път на страданието (Via Dolorosa) за гробищната църква.

Император Константин издигна през 326 година великолепна гробница над разкрития тогава отново гроб на Иисуса. Богато украсени стълбове поддържаха един покрив от позлатени греди, както свидетелствуват стари поклоннически дневници и древнохристиянски скулптурни произведения. Днес в гробищната църква е натрупана смесица от мъждукащи параклиси. Всяко християнско поделение си е създало кътче за молитва в най-свещеното място на християнството.

В «Параклиса на свещения гроб» една изтъркана стълба води в дълбочината до скалиста пещера, в която е издълбан един гроб, дълъг два метра. Гробът на Иисуса ли е това?

В Палестина бяха намерени над хиляда гробове от онова време, но те всички бяха подземни, семейни гробници. Този гроб обаче бе един отделен гроб. Според преданието на евангелията Иисус е първият покойник, положен в голямо гробищно помещение: «И Йосиф взе тялото, обви Го в чиста плащеница и Го положи в неговия нов гроб, който бе изсякъл в скалата; и като търколи един голям камък пред вратата на гроба, отиде си» (Мат. 27:59, 60).

Един въпрос се е натрапвал непрестанно в миналото: как е възможно за събитията от онези дни да не са останали никакви съвременни описания освен книгите на Новия Завет? «Световната история не си е взела тогава никаква бележка от Него (Иисус от Назарет)», пише проф. Мартин Нот в своята знаменита «История на Израел». «Неговото появяване развълнува духовете в Иерусалим за кратко време; после този епизод се причисли към миналото и хората отдадоха вниманието си на по-важните текущи събития. Но все пак това беше последно и от решителна важност събитие в историята на Израел. Едва когато Неговите подражатели се наложиха като исторически дадено явление в света, започна да се споменава и Неговото име.»

В книгата си «Иудейски древности», която Йосиф Флавий написа в последните десетилетия на първото столетие след Христа, при споменаването на първото християнско общество в Иерусалим той говори за «Иисус, Който бе наречен Месия(115)». Римският историк Тацит също споменава Иисуса изрично в «Annales»(116), за да обясни името «християни». «Христос, от Когото произлиза тяхното име, бе осъден на смърт от прокуратора Понтий Пилат по времето на императора Тиберий.»

Най-значителното показание обаче остана запазено от римлянина Светоний(117).

Той описва едно месианско движение през управлението на Клавдий, който беше римски император от 41 до 54 година. За него Светоний казва в книгата си «Дванадесетте цезари»: «Той прогони от Рим евреите, които вдигнаха голям шум заради Христа.» Писателят Орозий споменава, че това прогонване било станало през 9 година от управлението на Клавдий — тоест в 49 година след Христа, чрез което се доказва, че не по-късно от 15 до 20 години след разпятието в Рим е имало вече християнско общество.

Към тези римски свидетели се присъединява едно удивително потвърждение от книгата Деяния на св. апостоли. Когато Павел именно дойде от Атина в Коринт, той намери там «един иудеин, на име Акила, по рождение от Понт, дошъл наскоро от Италия заедно с жена си Прискила, затова защото император Клавдий беше заповядал на всички иудеи да напуснат Рим» (Деян. ап. 18:2).

7 глава: Торинският саван

Трофей от Константинопол — Откритие във фотонегатива — Опити на съдебни медици — Едно научно доказателство за достоверност

ТОГАВА ВЗЕХА ТЯЛОТО НА ИИСУСА / И ГО ОБВИХА В ЛЕНЕНИ ПОВИВКИ С БЛАГОВОНИЯТА / КАКТО ИУДЕИТЕ ПО ОБИЧАЯ СИ ПОГРЕБВАХА.

(Иоан. 19:40)

През 1204 година кръстоносци завладяха при четвъртия кръстоносен поход града Константинопол. Във връзка с това историкът Роберт дьо Клари съобщава за един французин, Ото дьо ла Рош, комуто тогава попаднал в ръцете един ленен синдон като трофей. На този синдон, който имал ширина 1,10 метра и дължина 4,36 метра, било отдадено особено внимание, когато по него се установили следи от кръв и пот. При по-дългото му разглеждане по него били забелязани неясните очертания на едно човешко тяло, което трябва да е било голямо около 1,80 метра. Ото дьо ла Рош го взел със себе си във Франция.

Сто и петдесет години по-късно същият ленен синдон се появява в Безансон, където го ценят като саван на Христа. При един пожар той едва не става жертва на пламъците, от които понася обаче леки следи. Оттогава вече неговият по-нататъшен път може точно да се проследи.

Когато в Милано избухва чумата, свети Карл Боромеус, тогавашен епископ в този град, пътува за светите места, подтикнат от своята почит към този саван, който му бива донесен от Южна Франция в Торино, където се намира и днес.

До пето или шесто столетие саванът трябва да се е намирал в Иерусалим. Според преданието това е саванът, в който Йосиф от Ариматея е обвил тялото на Христа.

От тези сведения не може още да се извлече едно историческо доказателство за достоверност. Към това трябва да се прибави и обстоятелството, че освен Торинския саван съществуват две други повивки, които също претендират да са погребалният саван на Христа.

Най-известна е кърпата за пот на света Вероника. Както легендата гласи, светицата е подала тази кърпа на Христа по пътя към разпятието и после е получила кърпата обратно с отпечатъка от Неговия образ.

Достоверна се считаше и картината от съкровищницата на цар Авгар V от Едеса «Антиохия». Но френският богослов и историк Шевалие откри в папските архиви, така да се каже, контрадоказателство в един старинен документ, датиращ от 1389 година. Неговият текст свидетелствува, че един художник нарисувал подобен саван. Когато това стана известно, Торинският саван се отъждестви с едно копие на този художник. Чрез това въпросният саван загуби в очите на почти всички исторически интересуващи се тогава хора своята цена като възможен съвременен документ.

По този начин той би изпаднал в забвение, ако през 1889 година интересът към обвития в легенди саван не беше подновен. Напредващата техника даде възможност да се направи първата фотографическа снимка на Торинския саван. Тогава се получи нещо извънредно забележително. В негатива фотографическата плоча превръща отпечатъците върху платното в черно-бели очертания. От мрака в тайнствена пластика се очертава ясно един образ.

Специалисти в целия свят разучиха сензационната снимка. Познавачи на това изкуство, пред които тя беше показана, откриха допълнително, че негативният образ е поразително естествен, че той е напълно верен анатомически пластично. Чертите на лицето именно, като при всеки човек, са различни в дясно и в ляво. На тази неправилност художниците от ранното средновековие още не обръщаха никакво внимание. Опити с художници показаха, че нито един от тях не беше в състояние, дори по модел, да си представи и да нарисува един човешки образ, природно верен в негатив.

Торинският саван не можеше да бъде фалшификация; във всички случаи тук се касаеше до действителния отпечатък на едно човешко лице. Дори познавачи на изкуството, които имат отрицателно отношение към този саван, признават днес, че той не може да бъде нарисуван негативно, подобно нещо е невъзможно за никого.

След това вълнуващо откритие за савана се заинтересуваха и хора на естествените науки. Известен брой учени от най-различни специалности започнаха своите изследвания. След редица студии, опити и проучвания в продължение на десетилетия работите са доведени до надежден край. Предстоят конкретни и твърде разяснителни резултати. Съществува цяла мозайка от безкрайно трудни проучвания за изясняването на въпроса:

Как произлезе този саван?

Проф. Вивьон от Париж пръв се занима експериментално с възпроизвеждането на отпечатък от едно тяло върху ленено платно. Той взе платно, поръсено с алое, и го постави в контакт с едно мъртво тяло. Но опитите останаха незадоволителни, защото дълбоките гънки не можаха да бъдат отстранени. Италиански съдебни медици, професорите Юдика от Милано и Романезе от Торино, имаха повече успех при техните опити. Те се придържаха в своите експерименти към библейското описание, което показваше правилната метода: «Но дойде и Никодим... и донесе около сто литра смес от смирна и алое. Тогава те взеха тялото на Иисуса и Го обвиха в ленени повивки с благовонията, както иудеите по обичая си погребваха» (Иоан. 19:39, 40). Дълга редица опити показаха, че мъртвото човешко тяло трябва да бъде напудрено, а платното — намокрено с ароматично масло. Отпечатъци без гънки има преди всичко тогава, когато косата предотвратява плътното странично прилепване на чаршафа към главата. Резултатите от италианските опити показват най-голямо сходство.

Отпечатъкът на Торинския саван сочи подутини на лицето. Те могат да се дължат на удари. «А някои Го удариха по лицето» (Мат. 26:67). На челото и по врата могат ясно да се различат петна от кръв. «И войниците оплетоха венец от тръни и го поставиха на главата Му» (Иоан. 19:2). Също и по останалата част на тялото се виждат малки подутини. «Тогава Пилат хвана Иисуса и Го бичува» (Иоан. 19:1).

Освен това по тялото могат да се различат следи от кръв. Тя произлиза от раните по ръцете и краката, причинени от гвоздеи, както и от една странична рана в дясната част на гръдния кош. «Един от войниците прободе ребрата Му с копие и оттам изтече веднага кръв и вода» (Иоан. 19:34).

Парижкият лекар д-р Барбе се е занимал твърде обстойно с изследването на тези рани. И тук резултатът бе също удивителен. Раните не съответствуват на общоприетите представи, подхранвани от художествени изображения.

Торинският саван показва точно местата, където са били забивани гвоздеите: те са били прокарвани не през дланта, а отдолу — през китката. От физиологическа и медицинска гледна точка художествените изображения са фалшиви. И тук един необикновен експеримент реши въпроса в полза на савана.

Д-р Барбе прикова един мъртвец на кръст; раната от гвоздея, забит през дланта, се разкъсва още при една тежина от 40 килограма. Напротив, през ставата на ръката минава напречно едно широко сухожилие. То е достатъчно здраво, за да издържи тежестта на човешкото тяло.

По следите от раните медиците познаваха, че по савана има два вида кръв. Те различиха кръв, която трябва да е изтекла още приживе — тези следи се намират по главата, ръцете и краката — и мъртвешка кръв по страничната рана в гръдния кош, а също и по краката.

Дотук стигат естествените науки.