Биография "Виждаш ли светлина, докато заспиваш?" попитал Шри Рамакришна, когато срещнал Нарендра за първи път. "

В навечерието на неговото заминаване от Лондон, един английски приятел го попитал: “Свами, как би ви се сторила вашата родина след тригодишен престой в богатия и силен Запад?” Неговият значим отговор бил: “Индия аз обичах и преди да тръгна. Сега самият прах на Индия е станал свят за мен, самият й въздух е свят за мен; това е свята земя, земя на поклонение.”

Вивекананда и неговите поклонници пристигнали в Коломбо, Шри Ланка на 15 януари 1897г., следобед. В същия ден хората на Коломбо му организирали кралско посрещане. На следващия ден Свамиджи дал първата си публична лекция на Изток, озаглавена “Индия, святата земя”. Във връзка с индийската духовна традиция, той казал: “Бавна и тиха като нежната роса, която пада в утринта, невиждана и нечувана, и въпреки това пораждаща най-колосалния резултат върху света на мисълта е била дейността на тази спокойна, търпелива и многострадална духовна раса.”

Пътуването на Вивекананда от Коломбо до Мадрас било изпълнено със събития. Веднага щом Свамиджи докоснал индийска земя, Бхаскар Сетупати, Раджата на Рамнад, посрещнал своя любим гуру сърдечно и подготвил всичко за него и неговите западни последователи. Свамиджи получил завладяващи посрещания в Канди, Анурадхапурам, Джафна, Памбан, Рамешварам, Рамнад, Парамакуди, Мадура, Тричонополи и Кумбхаконам.

Удивително е как един неизвестен монах се превърнал в национален герой. Ентусиазмът на хората достигнал своя връх в Мадрас, където били направени големи приготовления за посрещането на Вивекананда. Хората от този град били онези, които първи разпознали величието на Свамиджи и осигурили неговото пътуване до Америка. Улиците на града били изобилно украсени и били издигнати седемнадесет триумфални арки. Веднага щом Свами Вивекананда слязъл от влака, хиляди хора го посрещнали с оглушителни викове и аплодисменти. Образувала се голяма процесия и той бил отведен до замъка Кърнан, където били направени приготовления за престоя му в града. Вивекананда дал четири лекции в Мадрас. Всички негови лекции от Коломбо до Алмора са записани от неговия английски ученик, Дж. Дж. Гудуин и по-късно публикувани.

Свами Вивекананда започнал да пробужда спящата и подчинена нация със тръбния зов на Веданта: “Стани! Събуди се! И не спирай докато целта не е постигната!” “Силата, силата е това, за което Упанишадите ми говорят от всяка страница. Не бъдете слаби. Грехът ще излекува ли греха, слабостта ще излекува ли слабостта? Станете и бъдете силни.” “Първата стъпка да придобием сила е да се държим за Упанишадите и да вярваме: ‘Аз съм Душата. Аз съм Всемогъщият, Вездесъщият.’ Повтаряйте тези благословени, спасяващи думи.... Тези принципи на Веданта трябва да излязат наяве, а не да остават само в горите и пещерите, трябва да излязат и да стигнат до затвора и съдилището, до амвона и до колибата на бедния човек.”

Дръзкото послание на Вивекананда отекнало в цяла Индия и пробудило националното съзнание:

“Моя Индия, стани! Къде е твоята жизнена сила? В твоята Безсмъртна Душа. Всяка нация, всеки индивид, има една тема в своя живот, която е центърът, главната нота около която всички останали ноти идват, за да формират хармония. Ако някоя нация се опита да изхвърли своята национална жизненост, посоката която е стана нейна през вековете, тази нация умира.... Жизнената сила на една нация като Англия е в политиката. При друга, това е артистичния живот и т.н. В Индия религиозният живот е този, който формира центъра, основния тон на цялата музика на националния живот.”

Вивекананда напомнял на своите сънародници да бъдат безкористни и да култивират любов към масите: “Затова чувствайте, мои бъдещи реформатори, мои бъдещи патриоти! Чувствате ли? Чувствате ли как милиони и милиони сред потомците на боговете и мъдреците са станали почти зверове? Чувствате ли, че милиони гладуват днес и милиони са гладували в продължение на векове? Чувствате ли, че невежеството е надвиснало над земята като тъмен облак? Прави ли ви това неспокойни? Прави ли ви безсънни? Направило ли ви е то почти луди? Обхванати ли сте от това единствено чувство за нещастието и гибелта, забравили ли сте своето име, слава, своите жени, деца и собственост и дори собствените си тела? Ако е така, това е първата стъпка към ставането на патриот.”

Свамиджи писал:

“За следващите петдесет години оставете всички други празни богове да изчезнат от вашите умове. Това е единственият Бог, който е буден: нашата собствена раса – Неговите ръце са навсякъде, Неговите уши са навсякъде, Той покрива всичко. Защо ние трябва напразно да вървим след тези богове, когато можем да боготворим Господ, който виждаме навсякъде около себе си - Космическия Бог, Вират? Първото сред всички богослужения е на Вират - на тези, които са навсякъде около нас. Това са нашите Богове – хората и животните; и първите Богове, които ние трябва да боготворим са нашите собствени сънародници.”

Свамиджи искал да издигне масите чрез своята “формираща мъжественост религия” и “формиращо мъжественост образование.” Той казвал: “Мъже, мъже – това ни е нужно: всичко останало ще бъде готово; но са нужни силни, енергични, вярващи млади мъже, искрени до мозъка на костите си. Стотима такива - и светът ще бъде революционизиран.” В същото време той предупреждавал своите последователи: “Нека на това което пиша или говоря не бъде придавано фалшиво политическо значение.... Не бих имал нищо общо с политическата глупост. Не вярвам в политиката. Бог и Истината са единствената политика в света. Всичко останало е боклук.”

Вивекананда оказал огромно въздействие по цяла Южна Индия. След като посетил Юга, той и неговата група се качили на параход от Мадрас до Калкута. Той достигнал Бъдж Бъдж на 19 февруари и Свамиджи се качил на специален влак за Сийлдах, Калкута. Някои от неговите събратя ученици и хиляди хора му устроили чудесно посрещане: триумфални арки украсявали улиците и файтонът в който се качил той, бил разпрегнат и теглен от студенти сред огромна процесия огласявана от музика и религиозни песни. За Свамиджи и неговата група бил приготвена една вила на брега на Ганг, Гопаллал Сийл Вила.

На 28 февруари 1897г. хората от Калкута го почели с официално посрещане. Раджа Беной Кришна Деб председателствал хилядите присъстващи хора. В отговор на обръщението по посрещането, Вивекананда говорил накратко за своята работа на Запад и за това как ученията на Веданта могат да подобрят живота на масите. Той също отдал почит на Шри Рамакришна по трогателен начин, “Моят учител, моят господар, моят герой, моят идеал, моят Бог в живота.” “Ако има нещо постигнато от мен,” казал той с дълбоко чувство, “чрез мисъл, дума или дело, ако от устата ми някога е излязла и една дума, която да е помогнала на някого в света, аз нямам претенции за нея; тя е била негова. Но ако от устата ми са излизали проклятия, ако е имало омраза идваща от мен, те са изцяло мои, а не негови. Всичко което е било слабо, е мое; всичко, което е било животодаряващо, даващо сила, което е било чисто и свято - е било неговото вдъхновение, неговите думи и той самият. Да, приятели мои, светът тепърва ще научи за този човек.”

През 1897г. рожденият ден на Шри Рамакришна бил празнуван в храмовата градина на Дакшинешвар. Вивекананда се присъединил към фестивала заедно със своите събратя ученици и поклонници. Той вървял бос по святата земя и бил завладян от силни чувства, спомняйки си за своите дни с Учителя си. Свамиджи се опитал да каже няколко думи, но не можел да бъде чут поради шума на огромната тълпа около него. Докато той бил в Калкута, хората непрестанно се тълпели около него, за да му отдадат своето уважение или да чуят неговото изложение на Веданта. В резултат на това здравето му се влошило и той заминал за Дарджийлинг, Хималайски курорт, за да получи отдиха, от който толкова много се нуждаел. Свамиджи възстановил здравето си до известна степен и след това се върнал в Калкута в края на април 1897г.

Веданта никога не е била организирана религия; през вековете тя е била практикувана от просещите монаси. Вивекананда обаче, почувствал нуждата от един монашески орден, който ще разпространява посланието на Веданта по целия свят, въпреки че знаел плюсовете и минусите на организираната религия. Докато бил в Америка, в ума се появила мисълта: “Да създам ли организация или да не създавам? Ако го направя, духът ще намалее. Ако не го направя, посланието няма да се разпространи”. На 1 май 1897г. Свамиджи извикал на среща монашеските и мирските поклонници на Шри Рамакришна в дома на Баларам Басу в Калкута и обсъдил заедно с тях полагането на неговата работа за разпространението на Веданта върху организирани основи. Свамиджи предложил на присъстващите сдружението да “носи името на този, в чието име ние станахме саннясини; приемайки когото за ваш идеал, вие водите живота на стопани и чието свято име, влияние и учения за дванадесет години след смъртта му, се разпространиха по такъв несънуван начин, както на Изток, така и на Запад.” Всички членове ентусиазирано приели предложението му и така била основана Сдружението “Рамакришна Мисия”. След това Свамиджи очертал целите и идеалите на Рамакришна Ордена, които трябвало да бъдат чисто духовни и хуманитарни по същността си и напълно необвързани с политиката.

Той бил много радостен като видял благоприятното начало на своята работа в Индия. Вдъхновени от Вивекананда, Мистър и Мисис Севие се заели с построяването на Адвайта Ашрама в Маявати в Хималаите, където европейците щели да могат да практикуват недуалистичната Веданта. Свамиджи изпратил Свами Рамакришнананда да започне център в Мадрас, а Свами Акхандананда и Тригунатитананда започнали обширна дейност за подпомагане на гладуващите хора в Муршидабад и Динаджпур. На 9 юли 1897г. Свамиджи писал на Мери Хейл в Чикаго: “Само една мисъл гореше в ума ми – да пусна в действие механизъм за издигането на индийските маси - и успях да направя това до известна степен. Сърцето ви би се зарадвало да видите как работят моите момчета насред глада, болестта и нещастието – грижейки се за поразените от холера парии край техните постели и хранейки гладуващите чандали¹, а Бог изпраща помощ на мен, на тях и на всички.”

От май 1897г. до края на същата година, Свамиджи пътувал и изнасял лекции нашир и надлъж из Северна Индия. Той полагал свръх усилия, жертвайки здравето и удобството си за възраждането на своята страна. Накрая, неговите доктори го посъветвали да отиде на някое хладно място в Хималаите; затова той заминал за Алмора, хималайски курорт. На 29 май писал на своя лекар: “Започнах да се упражнявам усилено в езда, сутрин и вечер. Оттогава наистина съм много по-добре.... Трябва да ме видите, Докторе, как седя и медитирам пред красивите хималайски върхове и повтарям от Упанишадите: ‘Той няма нито болест, нито разрушение, нито смърт; защото наистина, той е получил тяло пълно с огъня на йога.’” На 3 юни 1897г. Свамиджи писал на Кристин Грийнстайдъл: “Що се отнася до мен, аз съм напълно удовлетворен. Пробудих много от нашите хора, а това беше всичко, което исках. Нека нещата вървят по своя път и Карма да властва. Нямам окови тук долу.”

От Алмора Вивекананда заминал за Пенджаб и Кашмир. Навсякъде където отидел, той вдъхновявал хората да се организират, за да работят по практическата Веданта. В Джамму имал приятна среща с махараджата на Кашмир и обсъдил с него възможността за основаването на манастир за обучаването на млади хора. В Лахор Свамиджи изнесъл редица лекции и установил хармония между последователите на Аря Самадж и ортодоксалните индуси, две антагонистични секти. Свамиджи бил силно против религиозния догматизъм, фанатизма и личностните култове, защото знаел, че култовете към определена личност се разрастват бързо и умират скоро. Той проповядвал вечните, универсални принципи на Веданта. Веднъж в Лахор, когато Лала Хансарадж, лидерът на Аря Самадж, защитавал своя ортодоксален възглед за Ведите, Свамиджи му казал: “Господине, вие подчертавате, че може да има едно-единствено тълкуване на Ведите, което аз смятам за вид фанатизъм. Знам, че това помага да се разпространи една секта бързо. От друга страна, един култ към определена личност се разпространява дори по-бързо, отколкото една догма от писанията. Аз имам силата да доведа една трета от населението на света под знамето на Шри Рамакришна, но нямам намерение да го правя, тъй като това би противоречало на великото послание за хармонията на моя гуру, ‘Колкото много религии, толкова много пътища,’ и защото така би възникнала още една нова секта в Индия.”

Преди да се върне в Калкута, той посетил Дехра Дън, Делхи, Алвар, Кхетри, Аджмер, Джодхпур, Индор и други места от Северна и Западна Индия.

Вивекананда прекарал по-голямата част от 1898г. обучавайки своите индийски и западни ученици и работейки, за да затвърди и укрепне онова, което вече бил започнал. През този период той отново посетил Дарджийлинг, Алмора и Кашмир.

През 1892г. Рамакришна манастирът бил преместен от Баранагор в Аламбазар, а след това през февруари 1898г. - във вилата на Ниламбар Мукхерджи в село Белюр. Било купено парче земя на брега на Ганг. С напътствията на Свамиджи, братята монаси ръководели заравняването на земята, построяването на отделенията за живеене и храма. Няколко млади мъже се присъединили към манастира, вдъхновени от посланието на Вивекананда. Освен че провеждал уроци върху писанията на Веданта, Свамиджи прекарвал часове заедно с тях в медитация и религиозно пеене. Вивекананда също така натоварил Свами Сварупананда и съпрузите Севие да започнат ежемесечно списание на английски език, “Прабуддха Бхарата,” в Маявати, Хималаите и помолил Свами Тригунатитананда да започне бенгалско списание, наречено “Удбодхан” в Калкута. По това време той посветил Мис Маргарет Ноубъл в Брахмачаря и й дал името “Ниведита” или “Посветената.”

През март 1898г. в Калкута избухнала епидемия от чума. Вивекананда незабавно направил планове за възстановителна работа, но липсвали пари. Той казал на своите събратя ученици: “Ако е необходимо, ще продадем земята, която току-що купихме за манастир. Ние сме саннясини; трябва да сме готови да спим под дърветата и да живеем от подаяния, както правехме по-рано. Трябва ли да ни е грижа за манастир и притежания, ако чрез тези средства бихме могли да облекчим хилядите безпомощни хора страдащи пред самите ни очи?” За щастие, от обществото дошла парична помощ и Рамакришна монасите и Сестра Ниведита се заели с обширна възстановителна дейност в града.

Когато чумата била овладяна, Свамиджи напуснал Калкута със своите западни ученици и отишъл в Алмора за почивка, както и за да ги обучи за работа в Индия. Те научили от Вивекананда за индийския начин на живот, за историята на Индия, за нейната религия, философия и традиции. Сестра Ниведита записала тези разговори в своята книга “Записки от някои странствания със Свами Вивекананда”. По време на това хималайско пътуване, със Свамиджи били и Мисис Оле Бул и Мис Джоузефин Маклиъд. “Как бих могла най-добре да ви помогна?” попитала Мис Маклиъд. Свамиджи отговорил, “Обичайте Индия.” Тази забележителна американска жена следвала Вивекананда до смъртта си. Каква голяма служба извършила тя за Индия! Мис Оле Бул също била голяма поклонничка; тя помогнала финансово да се построи Белюрския манастир. В Алмора Свами Вивекананда научил, че Павхари Баба и Дж. Дж. Гудуин са починали. Когато на 2 юни 1898г. получил телеграмата съобщаваща за смъртта на Гудуин, възкликнал, “Дясната ми ръка я няма вече!” Той написал красиво утешително писмо за майката на Гудуин в Англия и едно стихотворение озаглавено “Заупокойна молитва в ход”.

На 11 юни 1898г. Свамиджи и неговата група напуснали Алмора и тръгнали за Кашмир. Докато били там, махараджата на областта приел Вивекананда с много голямо уважение и му предложил парче земя, за построяването на манастир и санскритски колеж. За нещастие този план бил отменен, тъй като Британското правителство не го одобрило. Докато бил в Кашмир, Свамиджи решил да направи поклонение до Амарнатх, ледения лингам на Бог Шива в ледниковата долина на Западните Хималаи. Дори и днес това е едно много трудно пътуване. Той помолил Ниведита да го придружи, за придобие непосредствен опит за индуския поклоннически живот. На 2 август 1898г. Свамиджи и Ниведита влезли в пещерата и се поклонили пред Бог. Там Вивекананда имал завладяващо духовно преживяване. Той никога не го разкрил напълно, но казал, че Амарнатх, Богът не Безсмъртието, го е удостоил с благодатта да не умира, докато сам не пожелае.

На 8 август групата пристигнала в Шринагар, където останала до 30 септември. По време на този период духовният поглед на Свами Вивекананда бил насочен към Кали, Божествената Майка. Той създал поема за Нея, а по-късно отишъл да посети Кшир Бхавани, храм посветен на Божествената Майка, който бил разрушен от мюсюлманските завоеватели много отдавна. Тук Свамиджи имал видение на Богинята. Наблюдавайки руините на храма, Вивекананда се почувствал тъжен и си казал: “Как са могли хората да позволят такова светотатство без да окажат ревностна съпротива? Ако бях тук тогава, никога не бих позволил такова нещо. Бих дал живота си за да предпазя Божествената Майка. Но тогава чул гласа на Богинята, който казал: “Какво от това, ако неверници влязат в храма Ми и осквернят образа Ми? Какво значение има това за теб? Ти ли пазиш Мен или Аз пазя теб? Дете мое, ако пожелая, аз мога да имам безбройни храмове и великолепни монашески центрове. Дори и в този момент мога да издигна седеметажен златен храм на същото това място.” След като се върнал, той казал на своите ученици, във връзка с преживяното: “Целият ми патриотизъм си замина. Всичко си отиде. Сега за мен има само ‘Майко! Майко!’ Много грешах.... аз съм само едно малко дете.”

Групата напуснала Кашмир на 11 октомври и отишла в Лахор. Западните ученици отишли в Агра и Делхи, за да видят забележителностите, а Свами Вивекананда се върнал в Белюр Матх на 18 октомври. След това поклонение, неговото здраве отново се влошило. Той страдал от жестока астма.

На 12 ноември 1898г., деня на богослужението на Кали, Святата Майка Сарада Деви открила Училището за момичета на Ниведита в Калкута. Накрая, тя се помолила “благословиите на Великата Майка на вселената да се излеят върху училището и момичетата, които то да обучава да бъдат идеални момичета.” Така Свамиджи насърчил Ниведита да образова индийските жени и й дал пълна свобода да управлява училището.

На 9 декември Белюр Матх бил официално осветен, когато Вивекананда инсталирал реликвите на своя Учител в храма. Свамиджи носел урната с реликвите на собственото си рамо и по пътя казал на един ученик: “Веднъж Учителят ми каза, ‘Ще отида да живея там, където ти ме заведеш, носейки ме на раменете си, дори това да е най-скромната колиба.’ С вяра в това милостиво обещание, сега аз сам го нося на мястото на нашия бъдещ манастир. Знай със сигурност, момчето ми, че докато неговото име вдъхновява последователите му с идеала за чистотата, светостта и милосърдието към всички хора, дотогава той, Учителят, ще освещава това място с присъствието си.”

След освещаването Вивекананда бил в екстатично състояние: Той бил облекчен, че намерил постоянно място за своя Учител. В Белюр Матх се установили главните квартири на Рамакришна Ордена. Свамиджи казал на монасите и поклонниците: “Това ще бъде център, в който ще бъде възприета и практикувана една величествена хармония на всички вярвания и религии, както беше онагледено от живота на Шри Рамакришна, и ще бъде проповядвана единствено религията в нейния универсален аспект. От този център на универсална толерантност ще се разпространява сияйно послание на добра воля, мир и хармония, за да залее целия свят.”

Вивекананда бил въплъщение на отречеността и чистотата, затова той напомнял на монасите за силата, която идва от тези добродетели. В книгата за правилата на Белюр Матх, той формулирал основната цел на монасите: “Този манастир е установен, за да може всеки негов член да постигне своето собствено освобождение и за да обучи всеки себе си да прави добро на света по всякакъв начин, в насоките положени от Шри Рамакришна.” Веднъж един от неговите ученици изразил желание да отиде на усамотено място, за да практикува аскетизъм. Свамиджи го укорил: “Ще отидеш в ада, ако търсиш своето собствено спасение! Търси спасението на другите, ако искаш да достигнеш до Най-висшето. Убий желанието за личното си освобождение. Това е най-висшата духовна дисциплина”. Тези думи показват какво гигантско, безкористно сърце имал Вивекананда!

На 16 декември 1898г. Вивекананда съобщил, че ще се върне отново на Запад, за да се срещне със старите си приятели и да види развитието на работата върху Веданта, която бил започнал. Монасите и поклонниците приветствали идеята, надявайки се че пътуването по море може да укрепи неговото нестабилно здраве. Вивекананда отплавал от Калкута на 20 юни 1899г., придружен от Свами Туриянанда и Сестра Ниведита. Това пътуване се превърнало в чудесно обучение и за двамата: Свамиджи учел Туриянанда как да работи на Запад, а Ниведита – как да работи на Изток. Ниведита пише: “Носейки се по реката (Ганг), докато седяхме и разговаряхме в първия следобед, той изведнъж възкликна: ‘Да, колкото повече остарявам, толкова повече ми се струва, че всичко се крепи на мъжеството.’” В друг ден, Свамиджи казал на Ниведита: “Социалният живот на Запад е като звънък смях, но под повърхността има ридание. Накрая всичко свършва с плач. Веселието и лекомислието е само на повърхността: в действителност, всичко е пълно с трагично напрежение. Но тук (в Индия), отвън е тъжно и мрачно, но под повърхността има безгрижие и веселба.”

Вярата на Вивекананда в ефективността на Веданта нараствала чрез неговите пътувания, наблюдения, опит и прозрения. Той я виждал не само като религия и философия, но по-скоро като средство, чрез което науката и религията могат да бъдат примирени, а материалният просперитет и духовността да бъдат съчетани хармонично. Вивекананда бил забелязал, че Изтокът е силен на възвишени религиозни и духовни традиции, въпреки че страдал от смазваща бедност; Западът обаче, с целия си технологически напредък и изобилие, страдал от духовен глад. Няма причина, смятал той, поради която Изтокът и Западът да не се облагодетелстват взаимно от силните си страни, премахвайки слабите.

Вивекананда пристигнал в Лондон на 31 юли 1899г. и останал там няколко седмици. Той се срещнал с някои стари приятели, но неговото крехко здраве не му позволило да изнася лекции. След това заминал за Ню Йорк с Туриянанда и двама американски поклонници и пристигнал там на 28 август. Било уредено двамата Свами да живеят временно в Риджли Мейнър, красивото селско имение на Франсис Легит. През цялата есен Вивекананда си почивал и се възстановявал. Той бил щастлив да види дейностите на Обществото за Веданта в Ню Йорк (което бил основал през ноември 1894г.) под ръководството на Свами Абхедананда и ангажирал Туриянанда да изнася лекции в Монтклер, Ню Джърси.

Вивекананда се почувствал отпочинал в Риджли. “Има много спомени,” пише Мод Стъм, американска поклонничка, “които са свързани с онези дни в Риджли. Почти всеки ден Свами Вивекананда беше удивителен по някакъв нов начин – веднъж това за което говореше беше музиката, друг път изкуството, а един ден влетя в дневната, провъзгласявайки ‘Свободата.’ ‘Какво ни е грижа за дали Мохамед е бил добър човек, или Буда! Това влияе ли на моята собствена доброта или лошота? Нека бъдем добри заради самите себе си и на своя собствена отговорност!’”

В своите мемоари Мис Маклиъд пише: “Вечер, докато седяхме около големия огън в залата на Риджли Мейнър, той често говореше и веднъж, след като беше изразил някои от своите мисли, една дама каза: ‘Свами, не съм съгласна с вас по този въпрос.’ ‘Така ли? Тогава това не е за вас,’ отговори той. Някой друг каза, ‘О, но точно тук аз откривам, че сте прав.’ ‘Е, значи това е за вас,’ каза той, изразявайки онова безкрайно уважение към възгледите на другия. Една вечер, докато го слушаха около дузина души, той говори с такова красноречие, гласът му беше станал толкова мек и сякаш толкова далечен! Когато вечерта свърши, всички ние се оттеглихме без дори да си пожелаем лека нощ. Едно чувство на святост беше проникнало навсякъде. Сестра ми, Мисис Легит, след това случайно отишла до една стаите. Там открила една дама от гостите, която беше агностичка, да плаче. ‘Какво не е наред?’ попитала сестра ми, а дамата отвърнала, ‘Този човек ми даде вечен живот. Не искам никога повече да го слушам.’”

На 22 ноември Вивекананда отпътувал за Лос Анжелис през Чикаго и останал в Южна Калифорния от 3 декември 1899г. до 22 февруари 1900г. Докато бил там, той изнесъл няколко лекции в Лос Анжелис и Пасадена. През последните шест седмици останал при сестрите Мийд (Мисис Кери Мийд Уикоф, Мисис Алис Мийд Хансбрук и Мис Хелън Мийд) в тяхната къща на Монтерей Роуд, 309, в Пасадена. (Къщата, сега притежание на Обществото за Веданта в Южна Калифорния и внимателно реставрирана в първоначалното си състояние, е изненадващо малка.) Мисис Хансбрук станала секретар на Свами Вивекананда по време на неговото пътуване в Калифорния. Докато бил в Пасадена, Свамиджи често играел с децата на сестрите Мийд и понякога ги придружавал, когато ходели на пикник или да разглеждат забележителности. Следобед Свамиджи обикновено седял на дивана в дневната и четял или говорел, докато Мисис Уикоф чевръсто вършела своите домашни задължения. “Мадам,” казал й той един ден, “вие работите толкова много, че аз се уморявам. Е, трябва да има някои като Марта и вие сте Марта. В друг ден, той попитал Ралф, сина на Мисис Уикоф, “Можеш ли да видиш собствените си очи?” Ралф отвърнал, че не може, освен в огледало. “И с Бог е така,” му казал Свамиджи. Той е толкова близо, колкото твоите собствени очи. Той ти е съвсем близък, дори и да не Го виждаш.”

След това Вивекананда тръгнал за Северна Калифорния, където през април 1900г. основал Обществото за Веданта в Сан Франциско. Ораторските качества и магнетичната личност на Свамиджи завладели хората. “Веднъж той ни каза,” спомня си Мистър Томас Алън, “че има такава вяра в Божествената Майка, че дори и да трябва да говори по предмет, за който не знае абсолютно нищо, той се изправя знаейки, че Тя ще сложи думите в устата му.” Мисис Едит Алън пише в своите мемоари: “Въпреки че присъствах на лекциите на Свамиджи в Сан Франциско и в Аламеда.... това, което ценя най-дълбоко е близкият контакт с него. Веднъж, след като беше мълчал известно време, Свамиджи каза: ‘Мадам, бъдете с широк ум, винаги виждайте два начина. Когато съм във Височините, аз казвам, “Аз съм Той,” а когато ме боли стомах, казвам, “Майко, имай милост към мен.” Винаги виждайте два пътя.’ Друг път той каза: ‘Научете се да бъдете свидетел. Ако на улицата се бият две кучета и аз изляза там, вземам участие в борбата; но ако си остана тихо в стаята, ставам свидетел на борбата им от прозореца. Така че се научете да бъдете свидетел.’”

Свамиджи бил храбър и безстрашен и никога не се опитвал да само удовлетвори или да поласкае другите: той казвал на хората онова, което било добро за тях. Ида Ансел, стенографът на Свамиджи, пише в своите мемоари: “Какво става с индивидуалността на човек, когато той реализира своето единство с Бог? ‘Вие, хората от тази страна, толкова се страхувате да не изгубите своята ин-ди-ви-ду-ал-ност!’ възкликваше той. ‘Но вие все още не сте индивиди. Когато осъзнаете цялата своя природа, тогава ще достигнете своята истинска индивидуалност, но не и преди това. Като познаете Бог, вие не можете да изгубите нищо. Има и нещо друго, което постоянно чувам в тази страна и то е, че ние трябва да живеем в хармония с природата. Не знаете ли, че целият прогрес, който светът някога е направил, е бил чрез побеждаването на природата? Ние трябва да се съпротивляваме на природата на всяка крачка, ако трябва да постигнем някакъв прогрес.’”

По време на второто си посещение в Америка, Свамиджи работил предимно в Калифорния. Докато бил там, той изпитал предчувствие за наближаващия му край; през април 1900г. писал на Мис Маклиъд: “Моята лодка приближава тихия пристан, от който никога повече няма да бъде извадена.” Преди да завърши мисията си в света, Свамиджи изпял своята лебедова песен; той излял квинтесенцията на Веданта:

“В тази страна (Америка) кралят е влязъл във всеки един от вас. В тази страна всички вие сте крале. Така е и с религията на Веданта. Вие всички сте Богове. Един Бог не е достатъчен.... В тази страна искате да сте демократи. Демократичният Бог е този, на който Веданта учи. Има шанс Веданта да стане религията на вашата страна заради демокрацията.

Не се разкайвайте! Не се разкайвайте!.... Плюйте, ако трябва, но продължете напред! Не стойте долу разкайвайки се! Отхвърлете товара на греха, ако въобще има такова нещо, като познаете своя истински Аз – Чистият! Вечно-чистият!... Единствено онзи човек е богохулник, който ви казва, че сте грешници.... Този свят е суеверие. Ние сме хипнотизирани да вярваме, че той е истински. Процесът на спасението е процесът на дехипнотизацията.... Тази вселена е просто игра на Бог – това е всичко. Тя е просто за забавление.

Станете и се бийте! Нито крачка назад, това е идеята. Извоювайте си всяко нещо, независимо какво идва. Нека звездите излязат от орбитите си! Нека целият свят се изправи срещу нас! Смъртта означава само смяна на одеждите. Какво от това? Така че се бийте! Не печелите нищо, като станете страхливци. Отстъпвайки крачка назад, вие не избягвате нито едно нещастие. Плакали сте на всички богове в света. Свършило ли е нещастието?... Това подвиване на колене пред суеверията, това продаване на собствения Ти ум, не ти отива, моя Душа. Ти си безкрайна, безсмъртна, безначална. Събуди се! Стани! Изправи се и се бий!

Не влизайте през дверите на нито една организирана религия. Религията е единствено между вас и Бог и никакъв трети човек не трябва да застава помежду ви. Помислете си какво са сторили тези организирани религии! Кой Наполеон е бил по-ужасен, от тези религиозни гонения? Ако вие и аз създадем организация, ние започваме да мразим всеки друг човек. По-добре е да не обичаш, ако любовта означава да мразиш другите. Това е ад!”

Свамиджи тръгнал от Калифорния за Ню Йорк на 30 май, 1900г.; по пътя си той спрял в Чикаго, за да се срещне със своите стари приятели и поклонници. Бил гост на семейство Хейл, където те си спомнили много неща за миналите дни. Свами Никхилананда е записал една трогателна случка от това посещение: “В сутринта на неговото заминаване, Мери дошла в стаята на Свамиджи и го намерила натъжен. Леглото му изглеждало непокътнато и когато бил попитан за причината, той признал, че е прекарал цялата нощ без сън. ‘Боже,’ казал почти шепнешком, ‘толкова е трудно да бъдат разчупени човешките окови!’ Той знаел, че това е последният път, в който посещава тези верни приятели.”

След като пристига в Ню Йорк на 7 юни 1900г., Свами Вивекананда изпраща в Северна Калифорния Туриянанда, който да установи място за духовни практики; по-късно то бива наречено Шанти Ашрама. Свамиджи изнесъл още няколко лекции и урока в Ню Йорк и после отпътувал за Париж на 26 юли 1900г., за да присъства на Конгреса по История на религиите, където говорил два пъти. На 24 октомври 1900г. той тръгнал от Париж към Изтока с Мосю и Мадам Лойсън, Джулс Бойс, Мадам Калвé и Мис Маклиъд. Той посетил Виена, Константинопол, Атина и Кайро. “Какво поклонение беше това!” спомня си Мадам Калвé, “Науката, философията и историята нямаха тайни от Свами Вивекананда. Цялата бях в слух, за да чуя мъдрите и учени разговори, които се водеха около мен.... Един ден ние изгубихме своя път в Кайро. Предполагам, че сме били твърде погълнати в разговора. Във всеки случай се озовахме на една мизерна улица, където се носеха лоши миризми и полуголи жени се бяха излегнали по прозорците или се бяха изтегнали по праговете. Свамиджи не беше забелязал нищо, докато една крайно шумна група от жени на една пейка не започнаха да се смеят и да го викат.

“‘Бедни деца!’ каза той. ‘Бедни създания! Те са вложили своята божественост в красотата си. Вижте ги сега!’ И той започна да плаче. Жените млъкнаха и се засрамиха. Една от тях се наведе напред и целуна подгъва на дрехата му, мърморейки на развален испански, ‘Омбре де Диос, омбре де Диос! (Божи човек).’”

В Кайро, Свами Вивекананда интуитивно почувствал, че нещо не е наред в Индия, без да знае, че Мистър Севие е на смъртно легло в Маявати. Той станал неспокоен, поискал да се върне в Индия и се качил сам на първия параход за Бомбай.