Географски измерения на българското име

Нека застанем пред един атлас на света и преди да сме го разтворили, да си припомним формулата, по която издирвахме корена на българското име в неговите разновидности. Като първи знак е българското Б, което в езиците на други народи можем да го открием трансформирано във В, П или М, в отделни по-редки случаи – във Ф или Г, а вероятно и в К. Вторият звук е гласната Ъ, типична за българския език, която обаче би могла да бъде заменена от всяка друга гласна или пък да отсъства. На трето място е звукът Л, при допустима замяна със звучното Р. Четвъртата позиция се заема от гласна, която много често може и да липсва. Последната, пета позиция се заема от съгласната Г, често заменяна с Х, Т, К или със звучните С, Ш, Ц, З, Ч.

А сега нека разтворим един, който и да е непретенциозен географски атлас. И са тръгнем по следите на българското име. Интересно ще бъде дали ще го открием. Затова нека го потърсим.

Навсякъде по-долу в текста географските обекти ще бъдат определяни с известните съкращения, като за краткост само селищата ще бъдат задавани единствено с названията си.

• 
  замяна на гласната О с У:
  

• 
  замяна на гласната Ъ с Е или И:
  

• 
  замяна на гласната Ъ с А или Я:
  

• 
  замяна на Г с Х:
  

• 
  замяна на Г с К:
  

• 
  замяна на Г с Т:
  

• 
  замяна на Г с Д (ДЖ):
  

• 
  замяна на гГ с Ф:
  

• 
  замяна на Г със С, З, Ш, Ц или Ч:
  

• 
  замяна на Л с Р:
  

• 
  подмяна на началното Б с П;
  

• 
  замяна на Б с В:
  

• 
  замяна на Б с Ф:
  

• 
  замяна на Б с М:
  

Както показват посочените многобройни примери, времето ни отишло в търсене на географски обекти с названия близки до българското име, съвсем не е било напразно. Напротив, броят им може да се определи като значителен. А това не само позволява, но и налага подлагането им на анализ. За да се изясни случайно или закономерно е появата им по света. И ако е закономерна, възможно ли е тя да отразява, действително, българско име? Или нещо друго?

Търсейки отговорите на тези интригуващи въпроси, първото нещо на което следва да обърнем внимание е обстоятелството, че сред изброените названия има такива, за които със сигурност може да се твърди, че отразяват етническото ни име и присъствие. Такива са например Болград – град основан и заселен предимно с българи като резултат от руската имиграционна политика при руско-турските войни от XIX в. Такава е областта Балкария в Кавказ, планинския масив Бюгараш в Пиринеите, именуван така по името на българските богомили, обитавали тия места през XI-XIII в., тавърският хребет Булгар-даг над Мерсинския залив в Турция, р. Булгар-чай в Азърбейджан, възвишението Монти Булгерия край Неапол, селището Белгорате на ез. Лаго Маджоре в италианските Алпи. За други от примерите може да се предполага, че името им е свързано по някакъв начин с българското като например испанския град Балагер, разположен в южното подножие на Пиринеите, р. Волга, областта Балх в Афганистан или пък местността Палгар (Булгар) по средното течение на р. Заравшан в Таджикистан. За трета група от примерите, най-многобройната, не бихме могли да кажем нищо определено. Намираме я обаче най-перспективната, доколкото всеки един топоним от нея може да стане обект на самостоятелно изследване. Засега безспорно най-важното за нас си остава обстоятелството, че и ограничените по брой примери на топоними, изградени на основата на българското име свидетелстват категорично, че появата на българското име в топоними не е нещо немислимо, а напротив, отразява някаква неизвестна нам практика в миналото, която явно е била твърде широко разпространена. А това ни дава основание целенасочено да търсим подобна връзка и при всички останали случаи, колкото и невероятна да изглежда тя на пръв поглед. Като например случая с Болгатанга, открита в Гана, на Гвинейския залив, в чието име разпознаваме освен българското име, но и също и това на вездесъщия Тангра. Случайно или не, фактът си е факт и въпросът, който той поставя, очаква своя отговор.

Прави силно впечатление, че разпространението на подобни топоними е явно неравномерно като се формират области, където те са често и други в които напълно отсъстват. Посочената закономерност заслужава особено внимание и представлява сериозно указание за неслучайния характер на явлението. Проследим ли обаче кои са тези области върху географския атлас, ще установим, че те почти напълно съвпадат с областите, където българското име се открива в разнообразни думи и понятия, в митологиите и божествените пантеони. И това за сетен път ни изправя пред загадката, която ни поставя българското име. Вече можем уверено да приемем, че появата му в толкова разнообразни качества почива не само на закономерни, но и на реални основи. За това свидетелства най-вече последното ни изследване , от областта на топонимията, позволило ни да разкрием пространствените координати на етническото ни име. С това стигаме до следващата стъпка в изследването му. След усилията ни да разкрием неговата съдържателна страна и географските му измерения, следва да разгледаме неговото развитие във времето. Защото само историзмът ще ни позволи да разкрием голямата загадка и да го свържем или не с българския етнос.

Миналото ни е необходимо, за да

черпим оттам светлина за настоящето.

Карл Есперс

Който контролира миналото –

контролира бъдещето.

Джордж Оруел
Струва си да се позамислим над тези, колкото кратки, толкова мъдри и съдържателни сентенции, говорим ли за историята въобще или за българската история в частност. Защото те не само маркират мястото на историята като знание от миналото и трасиращо времето в развитието на обществото. Отнесени към нашата история, те твърде категорично разкриват причините за извършения от нея погром и обясняват защо родолюбивите български историци биваха интернирани, репресирани, въдворявани в концлагери и затвори или пък “тихичко” ликвидирани, защо българското име токова пречеше на управляващите ни Андрешковци, че не трепнаха, когато посегнаха да го заличат, защо да се занимаваш с древна българска история, десетилетия наред бе най-тежък грах и провинение и представляваше нещо рисковано и опасно, защо вместо към опознаване, вървяхме към изкривяване на образа си, защо ни пишеха толкова малобройни, диви, варвари и какви ли не още, лишени от всякаква култура, достойнство и човешки образ, защо историците ни бяха принудени да изоставят старата българска история, а години наред тя се пишеше от писатели, лекари, архитекти. Някому това беше изгодно! Някому това беше необходимо! За да заличи чуждата слава и да си я присвои и така, с лъжа и измама да подчертае собственото си величие! Затова той и местните му лакеи посегнаха и на името ни, и на идентичността ни, и на миналото ни! А то би трябвало да е наистина величаво, за да привлича алчните чужди погледи, да предизвиква такава омраза и толкова насилие, да не пести време и средства за фалшификации. Явно, дълбоко вкоренените малоценностни комплекси не дават и минутка покой на диктаторите като ги карат да треперят от злоба и страх и тях, и целите им империи.

Така се роди легендата за шепата диви конници, водени от Аспарух, за “мръсния” му народ. заселил се отсам Дунава само благодарение на “подаграта” и милостта на византийските императори. Така паметната 680/1г. се превърна от погром на войските на имп. Константин IV Погонат, в погром над собствената ни история. Така древната българска писменост набързо се превърна в руска, още във времето преди историята да опознае русите като народ, а пък ние българите – във, векове по-късно появилите се на историческата сцена, славяни. Така поредната руска завоевателна експанзия срещу разпадащата се Отоманска империя бе издигната в “Освободителна” война. А най-продажните български историци – в “български научен елит”! Така непобедимата конница на българските канове беше обезличена в разбойническа орда, високоразвитото земеделие и животновъдство – забравени, каменните български градове – повизанчени, каменните български надписи – заличавани и изчуквани, писмеността и широката грамотност – зачеркнати, чуждите източници – свидетели на всичко това анатемосвани и набеждавани за “анахронизми”, книгите от царската и патриаршеската библиотеки в Търново – изчезнали, изнесени от руския консул на магарешки керван, заличени и забравени. Има ли нещо учудващо тогава върху падналата сянка на забрава над българския битов календар и изключителните астрономически познания на дедите ни, дали основания на чуждите народи да използват етническото ни име бълг-балх-влъх(ви) за обозначаване на маговете-звездобройци в древността? Кой се наема днес да обясни какви познания са ползвали възрожденските ни майстори, вграждали в чешми образите на деветте планети от слънчевата система век преди откриването на Плутон и дори на Нептун? И още нещо, къде остана древната българска държавност, чиито корени се губят назад през вековете и днес са обект на широки дискусии и коментари, а някога е била модел, върху който е възникнал съвременния свят, такъв, какъвто го познаваме.

Ако българските историци можеха да работят спокойно, ако не бяха насилвани и програмирани като еничари, те със сигурност нямаше да оставят ръждата на забравата да обхване цялото това познание, да го разяде и да го превърне в незнание. Но нека не клеймим днешния роб.

По-добре ще бъде ако се обърнем към гордия му господарски корен. И да потърсим истината и за широката популярност на името му, още от най-дълбока древност, и за самия му род. Само така той ще върне самочувствието си на горд и достоен човек и ще се включи в търсенето на загубеното.

Вече разгледахме присъствието на българското име в речниковия фонд на много и най-различни народи. Открихме го не само в живи съвременни езици, но сред такива, които отдавна вече не съществуват. Като например в латинския, у древните келти и у още по-древни тохари, фриги, кимери и шумери. Срещнахме го в най-различни географски селища, реки, планини и местности: в средноазиатския Бурджан, днес – Бурсан-джирт и малоазиатския град Бурса, откъдето българите били разселени от Александър Велики. Срещнахме го през средновековието и до наши дни на територията на съвременна Турция в названията на хребета Булгар-даг, част от Тороските планини, в езерото и едноименния град Балкар, в градчето Булгар. Открихме го в кавказките Балкария и реката Булгар-чай. В памирския Палгар/Фалгар, Булгар по средното течение на р. Зеравшан (Сорд) и в съседен Балх, в ширналия се на юг, по долината на величествения Инд Белуджистан. Откриваме го в името на притока на Горен Ефрат – Балих (Белих). Да не забравяме масираното му присъствие в митологиите и теологиите през хилядолетията на толкова много народи. В арабския език божествения просветлен носеше наименованието Балхаур. Най-популярният келтски празник беше известен като Баулхини. Ако шумерите бяха най-първата, известна ни цивилизация, а БИЛГА на шумерски означаваше “родоначалник”, докъде ли стигаше назад във времето българското име? Да не забравяме, че и бащата на Дева Мария, т.е. дядото на Христос носеше името Бат Билга – първата част, от което фиксираше стара българска титла, а втората – самото ни име…

Излишно е да казваме как всичко това насочва интересът и изследването към далечното ни минало. Постигнали дотук бихме ли могли и ние да си затворим очите? Явно е, че не си струва. Тогава нека продължим напред. Това е комай единствения ни път да потърсим във времето оная нишка, която би могла да обвърже всичките посочени от нас многобройни примери в една цялостна картина. Необятна и величава! Неподражаема по своето великолепие! И да потърсим мястото и ролята, която дедите ни са играли при съставянето й. Защото толкова многобройните сходства е изключено да бъдат обяснени с обикновената случайност. Това, просто, изключва възможността за каквото й да е обяснение, докато обратното, колкото и да ни се струва трудно и дори и невъзможно да го докажем е може би единствения ни възможен изход.

Нека сега потърсим какво би ни дала историята, което да ни помогне за изясняване на интересуващата ни теза. Струва си да започнем изследването си от това, което знаем за древната българска държавност. На първо място, бихме могли да си припомним удивителното обстоятелство на съществуването на няколко български държави паралелно, все на територията на Източна и Югоизточна Европа: Стара Велика България на Ирник и Кубрат, Дунавска България на Аспарух и Волжко-Камска България на Котраг. Към тези познати на историята държавни образувания някои изследователи допълват Керамисийска или Илирийска България (Македония) на Кубер, Италианска Балкария (по-късната Валакия) на Алцек и потомците му, кавказка Балкария, свързвана с прикубанските българи и Черна България, образувания обитавани предимно от потомците на Бат Баян, както и прикавказки Бурджан, днешен Дагестан – държавата на Атрак, сина на Боян Челбир и внука на Ирник. Да не пропуснем обаче и загадъчната “славянска” държава. Само, известна още и като Дулоба, просъществувала само три десетилетия – дело на Шамбат – по-малкия брат на кан Кубрат. И произлязлата от нея Карантания, съвременната област Каринтия. Както можем да се уверим българското присъствие в Югоизточна Европа, дори и само през средновековието предлага цяла дузина и квази-държавни образувания, дело изключително на кан Кубрат и неговите синове и най-близки родственици. Тук обаче по-интересното е да проследим народите, обитавали тези държави, названията на някои от които откриваме и понастоящем.

Любопитно е да надникнем сред етносите на територията на някогашната Кубратова България, там където остават потомците на Бат Баян. Тук, през средновековието населението става известно под името “черни българи” и по-късни техни потомци са берендеите (киевски черни българи) и ковуите (черниговски черни българи). След татаро-монголското нашествие през XIIIв. тези българи, заедно със свободното степно население образуват украинското казачество. Черните българи от Крим заедно с т.н. торки (кумани) дават началото на кримските татари. Бурджаните или беленджерите от източното Прикавказие стават родоначалници на съвременните кавказки карачаевци, балкарци и кумики. В източното Прикавказие (съвременен Дагестан) допреди столетие е живял народът БОЛГОДОР. Днес техните потомци живеят заедно с аварците (потомци на хуните-авари) и биват наричани от тях с името БОЛХОДЕЛИ или БАЛХАЛ. Сред съседните народи, говорещи езици от лезгинската група същите са известни с името БЪЛГАР, докато самите те имат самоназвание БУЮЛХ или БЪЛХ. Сред този народ болгодор днес откриваме друг един малък народ т.н. ВУРУГУНИ, които ни напомнят за вуругундите на Агатий, една от именните разновидности на древните уногури. Част от тази народност понастоящем е известна като ЛАКИ, докато други са се смесили с даргинците и са известни под името ВУРКУН ДАРГВА. И това е само в Кавказ. А не е и всичко, което може да се свърже по някакъв начин със старите българи живели някога по тези земи. Защото тук срещаме още редица малки народности, напомнящи ни за тях, като УДИНИТЕ, например, потомци на т.н. УТИИ и езиково сродните им народности от лезгинската група, всеки един от които заслужава особено внимание. Още по-интересно става потърсим ли съвременните потомци на древните волжки българи, наричани в отличие от нас БОЛГАРИТЕ – БУЛГАРИ. Сред големите народности, в основата на етногенезата на които са участвали потомците на Котраг днес обикновено причисляват т.н. казански татари (бившите БУЛГАРЛЪ), чувашите (ПУЛХАР, БУЛХАР), потомци на старите шубари (савири), БАШКИРИТЕ и МОРДВИНИТЕ. В действителност обаче се касае за далеч по-многобройно населени, разпръснало се на значително по-обширно пространство, включително и някои части на Сибир и в много случаи, обособило се със специфични собствени имена: БЪЛГАРИ-МИШАРИ, КАЗАНСКИ БЪЛГАРИ, БЪЛГАРИ-ТЕПТЯРИ, НУКРАТСКИ БЪЛГАРИ, АСТРАХАНСКИ БЪЛГАРИ, БЪЛГАРИ КАРАТАИ, СИБИРСКИ БЪЛГАРИ, БЪЛГАРИ-НОГАЙЦИ, БЪЛГАРИ-КРЯШНИ, ПРОУРАЛСКИ БЪЛГАРИ, БЪЛГАРИ-ХАЙНИНЦИ и пр.

Не бива да забравяме и българското население в Унгария (Уногурия) и Прикарпатието. Днес са известни множество данни за многократното заселване на българи през вековете тук. При това, далеч преди появата на маджарите по тия места. Но не бива да се пропуска и обстоятелството, че при заселването си те съвсем не са представлявали някаква хомогенна етническа маса. В състава на войските на Арпад бепе не някой друг, а Арбат – синът на Алмуш – великият владетел на Волжка България. Векове по-рано в унгарската пуста се заселват българите – кутригури като съюзници на придошлите от изток авари. Още по-рано, отново тук, срещаме българите като основна опора на хунските сили, разгромили лонгобардите, погубили владетеля им и дали пленената принцеса Хилдико за жена на самия Атила. Отделни изследвачи приемат за българско населени и т.н. ДАКИ – народът на Декебал, създал по Долен Дунав силна държава и противопоставял се продължително на римската власт на император Траян. Българи в Панония, според Й. Вълчев е имало още преди новата ера, в подкрепа на което той сочи имената на един и двама римски военачалници, консули и императори. Тъй или иначе, като оставим настрана въпроса за давността на заселването на българско население по тези земи, то самото им присъствие тук не буди никакво съмнение, което личи най-малкото от названието на съвременната им държава Унгария, отпращащо ни към името на българите – уногури, както и наличието на географски и фамилни имена на хора, като градовете Полгар и Полгарди и известната фамилия шахматисти Полгар, пряко указващи българското етническо име.

Не по-малък интерес представляват заселванията на бълкгари през средновековието и дори преди него на Балканския полуостров. Защото освен известното преселение на Аспарух т.н. Дунавски българи са нещо значително по-широко понятие. Тук наред с Аспаруховите потомци намираме и потомците на неговия по-малък брат Кубер, заселили се в Керамийското (Битолското) поле и станали ядро на днешните македонци. “Долната Охридка земя” като обект на български заселвания е явно известна значително по-рано. Тук в края на V в. се заселват българи, предвождани от Драгун (Драгон, Дрогго, Драгич, Грод, Драгго) и станали известни под названието ДРАГОВИТИ или ДРУНГИ и дали названието на областта Драговития и на гр. Драч. Друго едно преселение на българи – БАРСИЛИ от страната Барсилия по-късната Беленджер в съседство с драговитите в Родопите и в междуречията на Места и Струма става повод да се говори за страната Берзития (Велзития, Версилия и за “славяните” березити, борсяци, бърсяци) някъде през VIII в. Когато говорим за заселването на “славяни”, т.е. на българи отсам Дунава не бива да забравяме и това на т.н. СЕВЕРИ, дошли тук заедно с останалите Аспарухови българи, на които ювигият кан е гласувал доверието да отбраняват стратегическите старопланински проходи от евентуални византийски нашествия. Тези севери идеха от държавата на Кубрат, от областта около Киев, където по-късно бяха станали известни с името северяни.

Струва си да обърнем внимание и на съобщенията за заселването на българи по времето на император Маврикий и по-точно в периода 586-588г., предвождани от Булгарис (Булгариос). както е известно те заемат земите на Горна и Долна Мизия и Крайбрежна Дакия, идвайки тук от областта на Малък и Голям Балкани (източно на Каспийско море) и давайки по земите ни носените от тях названия на топоними като гр. Варна, гр. Каспичан, Мадара, р. Камчия и пр.

САКРОМОНТИЗИ (лат. “заселници по свещенните могили”, т.е. в Лудогорието) и ФОСАТИЗИ (лат.”пазотели на валовете по ънгълите”) са названията на онези хуно-българи заселили Долен Дунав и Мизия, потомци на Атиловите синове Емнецур и Улциндур, заели земите в съседство с Ирник и останали известни с тези си имена дори и век, след като са влезнали в състава на неговата Стара Велика България.

За жалост, това последно наименование – Бактрия, е довело не само до подмяна на истинското Балх, но и до изличаването на българската същност на населението и областта. И днес историците говорят за Бактрия като за самостоятелна държава или за т.н. Гръко-Бактрийско царство без и думичка да се споменава за българския етнически характер на населението, напротив – налага се тезата за някакво бактрийско население. Именно поради това струва си да се направи кратка историческа справка и да се потърси названието на народа и областта през вековете.

Днес от древния Балх са останали само руините. Все пак името му се е запазило в това на прилежащата му провинция на съвременен Афганистан. И нещо твърде любопитно за отбелязване, когато говорим за трайна тенденция за обезличаване на българското име. По времето на съветската окупация, марионетните власти послушно преименуват областта. Населението обаче не се разделя с холядолетното си име, носено с гордост от не една царска династия (последния ирански монарх също носеше името Шейх Реза Пахлави) и на понятия като “пехливан”. То продължило да се придържа към старото си име и да надписва пощенските пликове с познатото “Балх”. Това конфузно положение продължило няколко месеца и властите били принудени отново да възстановят старото название. Връщайки се назад през вековете ще установим, че през средновековието по времето на арабското владичество тук, областта е носила името Балх. В епохата на Великата Кушанска империя, I – IV в. сечените тук монети са били надписвани “Бахло”, т.е. отново Балх. Гръцките хронисти още от V в.пр.Хр. именуват областта Бактрия, а едноименният град – Бактр, вероятно по името на бог Бакхус (Дионисий), сам пребивавал и разпрострял култа си по тези места. По-интересното е, че в древната индийска книжнина, в “Кама сутра” и “Махабхарата”, корените на последната, от които достигат до второто хилядолетие пр. РХ, местното население е наречено БАЛХИКИ или БИЛХИКИ. Следователно гръцкото название само заменя временно името Балх, което се оказва оригинално и първо. Можем само да допълним, че съвременната провинция Балх представлява само една малка част от териториите, обитавали някога от старите балхики. В древността балхите, идентифицирани понастоящем и с китайското наименование юечжи, са заемали значително по-големи територии и освен Средна Азия са обитавали и долината на р. Тарим в съвременната китайска провинция Кансу. И неслучайно днес под пясъците на пустинята Такламакан се откриват руините на някогашните величествени градове, обитавани от европеидно население, една от съвременните сензации на археологията.

Спираме се така подробно на древните балхи, не само поради идентифицирането на балхите като българи, но най-вече поради обстоятелството, че българското присъствие тук е продължило хилядолетия, по време на които районът многократно е ставал център на миграционни вълни. Не са малко натрупалите се данни, които свидетелстват за връзката на ирландските БОЛГИ и сродните им континентални БЕЛГИ с миграция на население придошло именно от Балх. Това е станало някъде на границата между IV и III в. пр.Хр. и появата на т.н. “келтски” владетели със странните имена Болг (на Балканите), Балгер (пръв владетел на Бавария), БОЛГОРОС (пръв цар в земите на Испания) само допълнително маркират българското име при неговото придвижване на запад от Балх. Ето защо не бива да ни учудва и появата му за означаване на един от най-големите келтски празници – т.н. Баулхини, т.е. Бългини, както и на оня най-типичен за българските духовници (колобри) атрибут – единственото им имущество - кожената торба, наречена ВУЛГИЯ, явно неслучайно. Вгледаме ли се обаче по-внимателно в названията на някои от другите келтски племена, ще открием между тях и ВОЛКИ - по среден Дунав, но и в и около Пиринеите, ще открием МОЛДИ по северното Черноморие и МЕЛДИ в Софийско. Излишно е да казваме, че имената на всички тях ни отвеждат все към българското етническото име в неговите възможности и известни разновидности.

Това е накратко за миграцията в посока на запад на население от древен Балх като резултат от кръвопролитните събития, разиграли се в земите му само няколко десетилетия след усядането тук на Александър Македонски. Миграционна вълна от това време обаче е имало и на изток. И тя достига до самата Япония, издигайки обаче на повърхността името на ХОНИТЕ, т.е. хуните, все пак заслужава си да поразсъждаваме върху близостта на японското име и това на загадъчната “хунска” държава Юепан в Седморечието, около ез. Балхаш, идентифицирана като България на Авитохол. За отбелязване е, че японската митология е свързана с митологията и историята на срещулежащата й Корея и по-специално с една от най-древните корейски държави – Сила или Шила, чийто основоположник китайците наричаха Пулгоне, името на който отново ни връща към българското име.

Далеч преди това някъде в началото на II хил.пр. Хр. областта на Балх става център на друга голяма миграционна вълна на запад, която разпространява конната култура на запад в Предна Азия, достигайки до бреговете на Средиземно море и Египет. Точно тогава в Северна Месопотамия се появява племето БАЛХАРИС, а наскоро пътят на завоевателите хиксоси бива маркирано на териториите на Сирия и Палестина с библейски герои и селища като Билган, Билхан, Билха, Пилха, Вилга, р. Балих, Билгай и пр., в които също не е трудно да се съзре българското име.

Трудно е да се каже дали по същото време или по-късно става проникването на брахманите в С. Индия. Родството на брахманите и българите (вулгарес) постулира анонимния латински хронограф (354г.), където първите са записани с прозвището им “гимнософисти”. Общо пък брахмани и вулгарес се определя като бахтр. Названието им пък води произхода си от балканските БРИГИ (ФРИГИ, ПРИКИ), чието име, както беше разкрито през последните години, според законите на източната лексика се трансформира в БЪЛГИ. ПРИКИТЕ не представляваха само едно от най-древните балкански племена, но ни отпращат към най-старото име на Тракия – ПЕРКЕ, с което ненадейно се оказваме на наша, Балканска територия, но в доисторически пределински времена.

Отново към Балканите ни насочва и пеласгийската версия за българския произход. ПЕЛАСГИТЕ или ПЕЛАРГИТЕ са автохонно, местно население от южна Гърция и островите Пелопонес, тесалия и Епир. Пеласг беше син на Зевс-гърмовержеца, докато българите имаха за родоначалник Зиези. Имената и на двамата ни насочваха към шумерския Ной – Зиусудра, към представата за небето и звездите. Подобно както беше и при келтите – болги, чийто родоначалник имаше за баща Старият (където стар на англ. беше звезда, подобно на шумер. тар – също звезда).

така достигаме до самата първооснова на човешката цивилизация – древен Шумер. И ако връзката Зиези – Зиусудра е само един хипотетичен ориентир, то изследваният в тази посока се оказват далеч по-перспективни. Защото Билга-меш беше не само митологичен герой, но и историческа личност – пети цар от първата династия на град Урук. А самия Урук шумерите завяха Унуг (унуг на шумерски означава център, столица). Сега ако си припомним българската история ще се сетим, че и Кубрат, и Аспарух бяха начело на българите унугури, чието име крещящо напомня за древния шумерски Унуг. Наред с името на героя-цар Билга-меш, което недвусмислено ни насочва към собственото ни етническо име, оказва се, че в шумерския език като понятие съществува и думата БИЛГА и има значението на “родоначалник”, “прародител”, нещо което ни се струва твърде символично, но и показателно. Най-неочаквано за всички нас в шумерския език, история и митология не само откриваме понятията УНУГ и БИЛГА, но ги намираме обвързани помежду си по същия начин, тъй както са обвързани те и в известната ни българска история. Ето защо, като изхождаме от току що казаното и допълвайки го с хипотезата ни за близките родствени връзки на шумери и кимери (кимерийци), както и по-късните свидетелства за това от някои средновековни източници за връзките и на едните и на другите с нас, българите, пренебрегнем и хипотезата за етническата ни връзка с древните КИМЕРИ (КИМЕРИЙЦИ) и ШУМЕРИ.

Всичко казано дотук недвусмислено маркира българското присъствие по света и в географски, и в исторически аспект. Оказва се, че днес не един и два съвременни народи съхраняват в себе си следите на древните български бит, култура и родови корени. И това съвсем не се изчерпва единствено със съседните ни македонци, румънци, украинци и унгарци,

Десетки са народите родеещи се с нас на територията на съвременна Русия, включително и една значителна част от рускоезичното, християнско население, в графата “народност” в личните документи на които е вписано: “руснак”, което пази спомен за българска етническа принадлежност (по линия на т.н. “волжки българи”), без да смее обаче да я афишира, от страх пред кремълските диктатори. Да не говорим за онези стотици хиляди насилствено именувани “башкирци”, “чуваши” и “татари”, в една немалка част, от които българското самосъзнание продължава да блещука в мрака на руското авторитарно самодържавие. Кръвно-родствени връзки се обсъждат и с определени етнически групи в Италия, Австрия, Германия, Франция и Испания, в Словения, Чехия и Полша, с уелсци, ирландци и шотланци. Следи от такова население се предполага, че съществуват и в отделни райони на Сибир и на много други места из Азия, като се започне от Турция, Сирия, Палестина, мине се през области на Двуречието и съвременните независими средноазиатски държави и особено през части от териториите на Таджикистан, Афганистан и Северна Индия и се стигне до Западен Китай, Монголия и Корея и та се стигне до самите японски острови. Защото дори и отдавна асимилирано, културното му българско влияние може да се проследи и до днес като се започне още от митологиите и се стигне до известни езикови, битови и културни следи, запазени в легендите, преданията, обичаите, традициите и начина на живот на съвременните народи. Навред, на десетки места из необятните простори на Евразия, буквално от Атлантика до Пасифика търсещият може да открие древната българска следа. И само въпрос на целенасоченост и настоятелни действия е тя да бъде надеждно засвидетелствана. Естествено, основната част от това голямо дело се пада на историците. И българските историци следва да се разбудят от принудителния си летаргичен сън. Защото е дошло времето, когато трябва да изкупят греха си пред България и българите. Защото това е повелята на новото време, на епохата на настъпващия глобализъм. това е повелята на науката история! И на древната родова кръв!

А на по-прагматично настроените бихме припомнили казаното от К. Ясперс и Дж. Оруел.