Българската идея в действие

Българската национална идея

Струва си да започнем с даденостите, с които разполагаме и то с тези, които могат да имат няколко положително значение при определяне на стартовата ни позиция. На първо място бихме откроили една твърде интересна особеност във външната ни политика от последните десетилетия, включително и от времето на студената война. Макар и най-верен сателит и активен “износител на революция” (т.е. средище н международен тероризъм и търговия с оръжие и наркотици), България се оказа остров на стабилността във външната си политика по отношение на съседите си, при всичките си идеологически и политически различия и противопоставяния с тях. Разбира се, причините за това съвсем не бива да се търсят в някакъв възвишен хуманизъм, а в малоценностния комплекс на кремълските господари спрямо нас, българите и наложения поради това в страната национален нихилизъм като държавна политика на марионетния режим. Възпитаните по този начин днешни социалисти, управлявали страната след 10-ти ноември, като добри ученици не измениха на наложилата се досега традиция на пасивна защита и безразличие към българските интереси. Демократичните правителства на Ф. Димитров и И. Костов също не предприеха коренни промени във външнополитическия ни курс, ако и да преминаха към варианта “активна защита”. Всичко това на фона на бурните процеси и развихрилите се балкански страсти у съседите ни, издигна България в остров на стабилността и спокойствието за региона, поне що се касае във външнополитически план. Това беше осъзнато и оценено и от международната общественост и от българските държавници и те не закъсняха да го превърнат в печеливша карта. И тя се оказа първият ни коз, с който влязохме в голямата игра пред старта към Европа. Нещо повече, прословутата ни българска толерантност и изграденият през столетията модел на междуетническа и междурелигиозна търпимост ни превърнаха в истинско изключение и пример за подражание не само за Балканите, но и за света.

Вторият “коз”, с който България разполага понастоящем е безспорно демократичното ни управление от последните години. Чуждо на старите норми и догми за преклонение и самоотричане пред “Големия брат” за “славянска солидарност”, за “православни оси и дъги” и изправено пред острите проблеми за осигуряване на насъщния след Голямото Разграбване, то няма друг изход, освен да поеме един по-прагматичен и гъвкав курс. И подобно на останалите бивши социалистически страни, да издигне в приоритетна задача интегрирането с евроатлантическата общност. Както показаха събитията от последните години, именно това правителство не само прояви волята, но се и оказа единственото, способно да стори това.

На трето място следва да се отчете, че именно правителството “Костов” находчиво и успешно прие предизвикателството на времето, потърси и намери налагащите се международни тенденции и перспективи и се постара да ги превърне в реален политически и управленски факт. Така България се озова в самия водовъртеж на стратегическия проект “Пътят на коприната”, нареждайки се сред неговите пионери и истински двигатели. Затова се превърнахме в обект на толкова много и височайши посещения през последните години, а след трасирането на “пътя” от външната ни министърка през бившите кавказки и азиатски републики, сам президентът достигна Китай. Независимо от интригите и сплетните от близо и далеч, независимо от опитите за дестабилизация на региона и компрометирането на проекта, подготовката му вече излиза извън идейните рамки и поема към реализацията си. Само преди месец американското правителство и Албано-македонско-българската банка решиха въпроса за инвестирането на нефтопровода Бургас-Дурас. Същевременно новото демократично македонско управление издигна сред своите приоритети строежа на магистралния път до Гюешево и българската граница. Не бива да се забравя и огромното стратегическо значение на целия проект, в който “канал № 8” е само една незначителна по размерите си част и още повече – неговия български участък. Наред с чисто икономическото си значение на основна транспортна и комуникационна артерия за преноса на стоки, нефт и природен газ той има и чисто цивилизационно значение за бившите руски колонии и съветски републики. Защото притиснати от север от бившия суверен, от – юг – от ислямските-фундаменталистки режими, опиращи на изток границите на комунистически Китай, единственият им изход към нормалния и цивилизован свят е в посока на запад. И точно той съвпада с древния “Път на коприната”, свързвал някога целия стар цивилизован свят между бреговете на Атлантическия и Тихия океани.

Безспорен успех е и пробивът относно втория мост на Дунав край Видин, в общия за реката българо-румънски участък. На първо място той ще избягва необходимостта от преминаването през размирна Югославия и става най-прекият път за България, Македония и Гърция към Централна Европа. От друга страна, очаква се да има живително значение за икономиката на един от най-засегнатите от икономическата реформа и изоставащи напоследък географски райони в страната. Същевременно ще разрешава поемането през територията ни на огромния търговски поток от азиатските и кавказки републики към европейските пазари, посредством наличието на железопътните колесници в пристанище “Варна”. Всичко казано по въпроса свидетелства не само за желанията, но и за реалните успехи в превръщането на България в оживен международен комуникативен възел. Показва, че върху хода на събитията влияние оказват както глобалните, така и редица локални процеси, протичащи в сгъстеното време на прехода. А това означава пълна концентрация на усилията, строго съобразяване с налагащите се тенденции и възникналите конюнктурни обстоятелства и своевременно възползване от новопоявилите се изгодни ситуации: без колебания, с бързи, точни и адекватни действия.

Условно, цялото това направление във външноикономическата ни политика, посветено на съживяването на древния търговски път между Изтока и Запада, бихме могли да наречем: “първият вектор на новата българска външна политика”. По наше мнение коментираният крупен международен проект съвсем не изчерпва възможностите на геостратегическата роля на България, свързани с бъдещето й развитие. Напротив, убедени сме, че пред страната съществуват реални възможности и за втори подобен проект. За какво става дума?

Говорим за водния път “Рейн-Майн-Дунав”, свързващ Северно с Черно море и преминаващ през почти цяла Централна Европа и по-точно през териториите на Холандия, Германия, Австрия, Словакия, Унгария, Югославия, Хърватска, Румъния, България и Украйна, включително и през четири европейски столици: Виена, Братислава, Будапеща и Белград. Имаме предвид неговото естествено продължение през Черно и Азовско морета, а от там през плавателния Дон и Волго-Донския канал до самата Волга. Волга пък стои в основата на грандиозния Волго-Балтийски воден път, свързващ в една плавателна система Каспийско с Балтийско морета. А това означава, че отправили се на юг, т.е. по течението на Волга, от мястото на вливането на Волго-Донския канал в нея, достигаме до Каспийско море, чиито води мият бреговете на три от новите суверенни държави: Азърбейджан, Туркменистан и Казахстан. А достигнем ли до техните пристанища, достигаме и до пазарите им и до огромните им природни богатства. Както и обратно, правим достъпни за тях нашите пристанища и пазари. Това съвсем не е всичко, защото отправим ли се на север, нагоре по течението на реката, навлизаме в територията на бившата Велика Волжка България, където и днес има хора, самосъзнаващи се като българи и изпитващи гордост от етническата си принадлежност. Минаваме през българската Самара (Куйбишев) и последната столица Казан, а след това рязко завивайки на запад – през Чебоксари – столицата на Чувашия и българите-чуваши. Продължаваме лъкатушния път на реката до Рибното водохранилище, а от там, все на север, а после на запад, през Онежкото и Ладожкото езера и накрая по р. Нева стигаме до Финския залив на Балтийско море. Преминаваме покрай бреговете на Финландия, Естония, Латвия, Литва и Швеция, покрай Полша, Германия и Дания и достигайки Норвегия, навлизаме в Северно море. С това водната артерия, описвайки формата на пръстен, който минава през цяла Централна Европа о европейска Русия се затваря, завършвайки точно там, откъдето е започнала.

Това е основната част от артерията, която по цялото си продължение е плавателна. От пръстена излизат отклонения. Едно от тях, както посочихме, води до Каспийско море. Второто, отново плавателно отклонение прави Волга при гр. Дубна, на Иванковското водохранилище - този път направо към, столицата Москва. Има обаче и трето – от Онежкото езеро през Беломорско-Балтийския канал към северното Бяло море и Колския полуостров….

Естествено, зад всичко това се крият огромни, неизползвани досега транспортни възможности, истинско предизвикателство пред гражданския и търговски транспорт и туризма. целият този гигантски воден път е вече изграден като плавателен, а не представлява само някакво пожелание, отправено в необозримо бъдеще. Определени части от него и днес функционират като оживени транспортни артерии, но като цяло той не се използва пълноценно. За Европа неговата руска част е напълно затворена. Недостъпен и неизползваем е той и за Прикаспийските държави. Единствената причина за това е руската страна. Струва си България да впрегне дипломацията си да положи максимални усилия за оживяването на паневропейския воден пръстен, което ще се окаже изгодно и полезно за нас, и за всички останали участници в използването му, включително и за самата Русия. Дори най-много за нея. Именно този проект ние наричаме “Втория вектор в българската външноикономическа политика” и предлагаме на вниманието на компетентните български власти и широката общественост. Убедени сме, че си заслужава. Нещо повече, той допълва първия коментиран проект – “Пътят на коприната”. И още нещо. Тъкмо България е единствената обща пресечна точка между двата мащабни стратегически проекта. Това трябва да бъде ясно осъзнато! И да се пристъпи към реални подготвителни действия, които да превърнат проекта в изгоден и желан от всички участващи страни и най-вече за Русия, при всичките й настоящи резерви.

Разглеждайки перспективата пред България за издигането й като важен транспортен и комуникативен възел със стратегическо значение за региона, не бива да пропускаме и въпроса за значението й като местен енергиен център. Известно е, че освен енергопроизводител, страната ни е и сериозен енергоизносител за съседните балкански страни – Турция, Гърция, Македония и Сърбия. Това я прави не само важен енергиен възел за Балканите, но и за околочерноморския енергиен пръстен като цяло. Отчитайки именно тези реалности, както и географските ни местоположение, египетски проект в сферата на енергетиката предвижда ролята ни на свързващо околочерноморската и околосредиземноморската енергийни системи в едно. Тука няма да разглеждаме проблемите пред българската енергетика от последните години, нито да търсим тяхното решение. Достатъчно е да осъзнаем трезво и по достойнство завоюваните от страната но досега позиции в енергетиката. Да не допуснем отстъпление и диктат на чужди интереси, каквито тенденции и страсти напоследък все по-осезателно започват да се чувстват. Да знаем интересите си и да ги защитаваме. Да търсим нови възможности пред енергетиката си и да я развиваме чрез проекти като горепосочения.

Обобщавайки казаното за бъдещето ни икономическо развитие, в контекста на геостратегическите дадености на България, явно се изправяме пред нова за страната ни икономическа перспектива. Оказва се, че разполагаме с разумна и реална алтернатива на социалистическата гигантомания в тежката и добивната промишленост. Погълнали огромни инвестиции, работна сила, енергийни и природни ресурси и изгубила конкурентната надпревара за по-ниска себестойност, качество и пазари тази част от българската промишленост десетилетия тежеше на страната, изчерпвайки природните ни богатства и жизнените сили на българската икономика. С нефтената рафинерия край Бургас и ЖП-съоръжението при пристанище Варна, с нефтопровода Бургас-Дурас и втория мост на Дунав, край Видин, с осъвременена енергетика и оживено речно корабоплаване, опасана с нови магистрали, газопроводна и нефтопроводна мрежи, България, наистина ще се превърне в нова и просперираща страна. В съвременен транспортен, енергиен, нефто- и газопреразпределящ възел за Балканите, но и кръстовище между Изтока и Запада. Това е големият ни шанс пред прага на третото хилядолетие. И българските политици и държавници нямат право да го проиграват!

Естествено е там, където има развита търговия и оживен транспорт, да има движение на стоки и капитали. Естествено е капиталите да търсят сигурни спокойни места за съхранение и инвестиране. Изграждането на България в качеството й на основен възел по пътя между Изтока и Запада, както и вътрешната й и международна стабилност бия превърнало в привлекателно място за живия финансов капитал. А това означава – в страна с развита банкова система. Затова може би е необходима особена далновидност да предскажем издигането на Варна и Бургас като центрове на черноморския капитал, а София и Пловдив – на балканския. Това би било едно желано и благополучно следствие на усилията ни, предвидени в предлаганата национална концепция. Дали то ще се оправдае и сбъдне, зависи от всички нас. И от хората, на които гласуваме доверието си да ни ръководят. Проблемът е да не допуснем шанса си поради безволие и вътрешни противоречия.

И така, със своето местоположение като център на Балканите, България е безспорно най-подходящата страна в региона за реализацията на крупния икономически проект. Същевременно ние се оказваме и най-добре подготвени за реализирането му, изпреварвайки тези от съседите си, които проявяват претенции за включването си в него. Благоприятен за нас е и международния климат, включително и най-съвременните реалности на региона, които ни позволяват да преодолеем основните препятствия, стояли досега пред страната ни. Налице е и трезво българско правителство, което не само е оценило представилите се възможности и перспективи, но и е направило първите си делови крачки в съответната посока. Колкото до нас – българските граждани, всеки един трябва да има ясната представа за предоставилия се пред страната ни шанс. Да го осъзнава и оценява по достойнство. И да го предпазва от родоотстъпниците, вредителите и чуждите агенти, чиято вековна цел е била малка, бедна и слаба България – страна сателит и марионетка, удобна за манипулации за користните им имперски амбиции.

Така се озоваваме пред повдигналия оживени дискусии въпрос за отбраната на България в контекста на бъдещите й перспективи. При цялото му многообразие, най-общи казано, проблемът има два основни аспекта и следва да бъде разглеждан във външен и вътрешен план, независимо от цялата условност на това деление. За да бъдем обаче най-точно и ясно разбрани за същността на военната реформа, тъй както я виждаме ние, нека изясним на първо място ролята на Българската армия (БА) като гарант на мирното ни и спокойно съществуване в коренно променилите се международни условия. Затова нека започнем като формулираме принципите, върху които тя ще се реформира. Първият принцип, който извеждаме от предлаганата от нас национална концепция, акцентира изключително върху отбранителния характер на БА. Това означава на армията да се гледа единствено като инструмент на отбрана, а не като такъв за агресивни действия навън или за вътрешно жандармерийски функции, както това беше доскоро. От друга страна следва да се поучим от военните конфликти, на които сме свидетели през последните години и да признаем, че нито числеността, нито високото конвенционално въоръжение помогнаха на Ирак и Сърбия да се противопоставят успешно на военния удар по въздух. Особено показателен бе случаят със Сърбия, която понесе огромни щети в инфраструктурата си и чиято армия се оказа напълно парализирана и неефективна, докато НАТО не даде дори и една жертва. Струва ни се, че тези примери достатъчно убедително отговарят на въпроса има ли България нужда от голяма конвенционална армия. Включим ли пък в сметката значителните икономически загуби понасяни от държавата, от една страна, както и от войниците и техните семейства, от друга, да не говорим за многобройните инциденти по казармите, завършващи често с трайна загуба на трудоспособността на потърпевшите или пък с тяхната смърт, този отговор става още по-категоричен. Защото дори една жертва на българско момче в мирно време поставя под съмнение самата целесъобразност от съществуването на подобна армия, още повече, че една немалка част от тези инциденти имат в основата си чисто субективни причини, нерядко резултат и на умишлено зложелателство и лични конфликти. В същото време обучаването в боравене с огнестрелно оръжие на млади, емоционално и волево неукрепнали и личностно незавършени младежи, останали с финансови затруднения след уволнението, ги прави лесна плячка за престъпния свят. Като цяло, подобна армия се оказва подходяща за полицейски функции или за провеждането на етнически прочиствания, но не и за сериозна защита на националните граници и суверенитет.

Всичко казано дотук налага мнението, че голямата конвенционална армия не решава проблемите на отбраната в съвременните условия. Показва, че естественият изход се свежда до съвременното въоръжение – ракетно, електронно, а защо не и лазерно. Боравенето с него обаче не бива да се поверява на хора аматьори. А това означава, че България е изправена пред необходимостта от професионална, висококвалифицирана и надеждно обучена армия. Армия, оставила зад гърба си наборния принцип от времето на Аспаруха, и скъсала веднъж и завинаги с доскорошните феодални, класово-кастови порядки в редиците си. Армия, чиито офицери са изградени личности. готови да служат на България, а не на чужди интереси и партийни страсти. И чиито редови войници са зрели и отговорни професионалисти, сами избрали своя житейски път. Армия, уважавана и почитана от обществото. И самата тя готова да го защити надеждно при нужда!

Всичко това касае първия принцип – отбранителния характер на реформирана БА и има пряко отношение към чисто военната, т.е. към военно-техническата страна на проблема, към вътрешно-организационния аспект на военната ни доктрина. Наред с него обаче съществува и втори, външно-политически, стратегически аспект. И той почива върху втория принцип – колективния характер на отбраната на една страна в съвременните условия.

Става дума за това, че отбраната на коя да е страна, а дори и Велика сила, да не говорим за малка като България държава, отдавна не е проблем единствено неин и излиза далеч извън нейните граници. Историята изобилства с примери за какви ли не стратегически съюзи през вековете. Още по-актуални стават военните съюзи в условията на интегриращия се свят и особено днес, на прага на епохата на глобализацията. Ето защо, въпросът за колективната отбрана на страната, останалата изолирана и без никакви международни гаранции, стои с цялата си острота пред нас и чака своето разрешение. Преди обаче да сме пристъпили към анализ на възможните варианти за решението му, следва да отбележим нещо друго – безспорно първостепенният приоритет във външнополитически план пред националната ни стратегия. А той може да е само един: курс към пълна и безвъзвратна интеграция в евроатлантическите структури и военни, и икономически, и политически! Курс към цивилизования, демократичен и благополучен свят! Особено след злополучния полувековен азиатски диктат, превърнал България от просперираща европейска страна в робовладелска колония и накрая, в полупустинна географска област със затихващи функции! Друга разумна алтернатива просто няма! Има демагогия, манипулация и плач по времето на лагерите, по безконтролното и безнаказано насилие и грабеж! Затова е само един – по-надалеч от Голямата илюзия, фалшивото “братство”, насилената “любов”, изкривеното, изкористено “равенство”, диктатурата на Злото.