Еон. Изследвания върху символиката на цялостната личност Карл Гюстав Юнг Предговор

Нашата религиозна история, а с това и съществена част от психичното развитие биха могли донякъде да бъдат предсказани във времево и съдържателно отно-шение въз основа на прецесията на точката на пролетното равноденствие през съзвездието Риби. Както ви-дяхме, предсказанието е направено и то съвпада с факта, че през XVI век църквата се разцепва и започва един процес на енантиодромия, който, в противоположност на „готическата" устременост нагоре, може да се характеризира като хоризонтално движение (завладяване на планетата и покоряване на приро- дата). Хоризонталата пресича вертикалата, а духовното и морално развитие взема все по-ясна антихристиянска насоченост и днес европейската култура е в криза, изходът от която не се вижда.

В тази връзка искам да спомена астрологическото предсказание на Учителя Мишел Ностра- дамус в писмо до крал Анри II от 27 юни 1558 година: след описанието на една година, се казва: „Защото началото на тази година ще види no-жестоко от което и да било преследване на християн- ската църква в Африка²⁰⁰, и това ще стане в годината 1792, когато всеки ще го смята за обновление на епохата...По това време и в тези страни силите на пъкъла ще се надигнат срещу църквата на Исус Христос. Това ще е вторият антихрист, който ще преследва споменатата църква и нейните верни служители със силата на временни царе, които в своето невежество ще бъдат изкушени от езици, по-опасни от меч в ръцете на безумец...Преследването на духовенството ще започне при управлението на Северните царе, към които ще се присъединят Източните. И това преследване ще продължи 11 години или малко по-малко и ще свърши, когато главният Северен цар падне от власт". Нострадамус обаче смята, че „един Южен цар" ще надживее Северния с три години. Той вижда връщане на езичеството („храмът разрушен от езичеството"), Библията ще бъде изгорена и ще се устрои невиждана кървава баня: „Изпитания, каквито не е имало от основаването на христи- янската църква." Това ще засегне всички романски страни.

Има исторически фактори, които може би са подтикнали Нострадамус да определи тъкмо годината 1792 за начало на нов еон. Тогава кардинал Petrus de Aliaco, като се позовава на Albuma- sar, пише в своята „ Concordantia " за осмата конюнкция максима, определена за 1693 година: „И тогава ще се изпълнят десетте обиколки на Сатурн В годината 1789 след Христа и според споменатата конюнкция това ще стане за около 97 години... При тези условия, казваме ние, ако светът просъществува дотогава, което само Бог знае дали ще стане, той ще претърпи много чудот- ворни промени и преображения, най-вече по отношение на законодателството и религиозните секти, защото със споменатите конюнкция и обиколки на Сатурн ще съвпадне още и завъртането или обръщането на горния кръг, т. е. на осмата сфера, по което, както и по други неща, ще се поз- нае промяната на сектите..” „Затова е вероятно тъкмо в този момент да се появи антихристът със своя закон и своята заслужаваща проклятие секта, която ще бъде крайно враждебна и противо- положна на Христовия закон; не е по силите на човека да узнае със сигурност момента на появата му...но хипотезата, че ще се появи приблизително по това време, е вероятна и правдоподобна, в съгласие с астрономическите твърдения. След като според астрономите настъпи промяна на секти- те в този момент, след Мохамед щяла да се появи една могъща фигура и да създаде лош магически закон. Ето защо можем с голяма вероятност да предположим, че след сектата на Мохамед ще се появи не друга, а сектата на антихриста."Относно определянето на годината 1693 De Aliaco привежда свидетелството на Albumasar, че anno mundi 3200 се е състояла първата конюнкция максима на Сатурн и Юпитер. Като се прибавят 960 години, за година на осмата конюнкция максима се получава 16931. В третата част на своя труд (глава 17) De Aliaco критикува този възглед и го нарича „falsa deductio" (погрешен извод). В трактата си срещу „superstitiosos astronomos" (суеверните астрономи) от 1410 година той застъпва принципно становището, че хрис- тиянската религия не може да се подчинява на астрологически закони. Той има предвид по-специално Роджър Бейкън, който подкрепя теорията, че християнството се намира под знака на Меркурий. Според De Aliaco на астрологическо влияние са подложени само суеверните и еретически възгледи като този за появата на антихриста. Имаме всички основания да приемем, че Нострадамус е познавал тези изчисления и е поправил датата 1789 на 1792. Двете дати са знаменателни и познавайки последвалите събития, не е трудно да се съгласим, че нещата, случили се тогава, са важни предшественици на съвременни явления. Установяването на „Deesse Raison" действително бележи началото на поврата в антихристиянска посока.

„Renovation de siecle" (обновлението на епохата) може да означава нов еон, но представлява забележително съвпадение със започналото от тази година ново летоброене на френската революция, което има подчертано антихристиянски характер. Тогава става явно всичко онова, което се подготвя отдавна - енантиодромията, протичаща паралелно на рибата като астрологичен символ; Ренесансът съвсем ясно бележи началото й. По различни причини моментът би могъл да бъде важен от астрологическа гледна точка. Преди всичко това е моментът, в който прецесията достига звездите от опашката на втората риба²⁰¹. Освен това през 1791 година Сатурн е в Овен,един огнен знак. И още традицията изхожда от учението за coniunctiones maximae²⁰² и разглежда годината на осмата конюнкция максима - 1693 - като начална точка за изчисляване на бъдещето²⁰³. Тази критична година се съчетава с една друга традиция, основаваща се на периоди от по 10 обиколки на Сатурн (по 300 години). Petrus de Aliaco се позовава на Albumasar, в чиято„Magnae coniunctiones" (tract. 2, diff. 8, p. D 6) се казва: „Казват, че промяната ще настъпи, когато се изпълнят 10 Сатурнови обиколки, и че въртенето на Сатурн особено точно съответства на движе- щите се знаци" . Според De Aliaco през 11 г. пpeди Христа завършил един Сатурнов период и с това той свързва появата на Христос. През 289 година е завършил друг" период. С него се свързва манихейството. Годината 589 предсказва исляма, 1189 - важната епоха на Инокентий III, 1489 слага началото на църковна схизма и накрая 1789 бележи появата на антихриста (не в действителност, а по заключение!). Останалото лесно се допълва с помощта на въображението, защото архетипът отдавна е готов и само чака осъществяването си. Завземането на властта от северен узурпатор²⁰⁴ е лесно разбираемо, като се има предвид, че антихристът е дявол или дяволски син и следователно - Тифон, чиято огнена сфера се намира в северната точка. Властта на Тифон има триадична природа, защото той притежава двама съюзници - един на Изток и друг на Юг. Тази власт съответства на така наречената „долна триада"²⁰⁵.

На Нострадамус, учен, лекар и астролог, по всяка вероятност е било известно схващането за Севера като територия на дявола, на неверниците и злите. Както сочи св. Евхерий Лионски (поч. 450 г.), това схващане се основава на Йеремия (1:14): „От север ще нахлуе нещастието върху всички жители на тая земя", и на други текстове, напр. Исай (14:12): „Как падна ти от небето, деннице, сине на зората! Разби се о земята ти, който тъпчеше народите. А в сърце си думаше: ще възляза на небето, ще издигна престола си пo-горе от Божиите звезди и ще седна на планината в събора на боговете, накрай север." Бенедиктинският монах Rhabanus Maurus казва²⁰⁶, че „северният вятър е суровостта на преследването" и „образ на стария враг" (Йеремия 1:13). Северният вятър, добавя той, означава дявола, което личи от Йов (26:7): „Прострял е Той север над празнотата, окачил е земята на нищо"²⁰⁷. Rhabanus интерпретира това като „Бог разрешава на дявола да владее духовете на онези, които са лишени от неговата (Божия) милост". Св. Августин казва: „Кой е този северен вятър? Не е ли оня, който рече: „Ще издигна трона си на Север и ще стана подобен на Всевишния."

Дяволът завладя царството на безбожните и народите станаха негово прите-жание" и т. н.^208.

Викторинският монах Garnerius казва, че „malignus spiritus" (злият дух) се нарича aquilo, северен вятър. Неговата студенина представлява „frgiditas peccatorum (студенината на греха)²⁰⁹. Adam Scotus си представя на север отвратителна змийска глава, от която идват всички злини. От пастта и носа й излиза мъгла или дим с триадична природа²¹⁰ - „тройното невежество: относно добро и зло, истинно и лъжливо, подходящо и неподходящо"²¹¹. „Това е мъглата, казва Adam Scotus, която в божественото видение на пророка Йезекиил идвала от Север"²¹², „димът", за който се говори в Исай (14:31)^213. Най-малкото е странно, че благочестивият автор не се замисля защо всъщност божественото видение на пророка идва тъкмо на крилете на северния вятър, в дяволската мъгла на тройното невежество. Няма дим без огън. Така за големия облак се казва, че е обгърнат от „сияние, а из средата му излизаше като че ли светлина от пламък изсред огън" (Йезекиил 1:4 и 5). Та нали северният вятър иде от огнената област и затова, Въпреки студенината си, е „ventus urens" (горящ вятър), както го нарича св. Григорий Велики, позовавайки се на Йов (27:21)²¹⁴ Този вятър е злият дух, „който разпалва пламъка на страстта в сърцето" и тласка всеки жив човек към порока. „Подтиквайки с дъха си към земни наслади, той разгорещява сърцата на неправедните", както казва Йерелия (1:13): „Виждам раздухван от вятъра котел, който ври и лицето му е към север." У св. Григорий се долавя старата представа за северния огън, която в Йезекиил е все още непосредствена и жива, защото неговият огнен облак се явява „от Севера", откъдето „идват всички злини за жителите на земята" (Йеремия 1:13 и 14).

При това положение не е учудващо, че в своето предсказание Нострадамус вижда антихриста като властелина на Севера. Още в дореформаторската епоха народното въображение се е занима- вало усилено с антихриста, за което свидетелстват многобройните издания на „Enndkrist" от втората половина на XV век²¹⁵. Като се имат предвид подготвящите се тогава духовни събития, това е съвсем разбираемо: Реформацията чука на вратата. Затова и Лутер веднага бива посрещнат като антихрист и може би Нострадамус нарича антихриста, който ще се появи след 1792 година, „втори антихрист" поради това, че първият вече се е явил в лицето на немския реформатор, ако не и много по-рано, в лицето на Нерон или Мохамед²¹⁶. В тази връзка не бива да пропуснем да споменем колко популярна беше в националсоциалистическа Германия идеята, че Хитлер символизира продължението и завършването на недовършеното от Лутер дело на Реформацията.

От съществуващите астрологически данни и възможностите за тълкуването им Нострадамус е могъл без особени трудности да предскаже скорошното начало на енантиодромията на христи- янския еон; нещо повече, правейки това предсказание, той вече се е намирал в антихристиянската фаза и е служил като неин рупор.

След това отклонение нека се върнем към символиката на рибата.
ЗА ИСТОРИЧЕСКОТО ЗНАЧЕНИЕ НА РИБАТА

Както е известно, наред с „pisciculi Christianorum” (християнските риби) алегориката за овчицата и пастира има дори още по-голямо значение, а Хермес Криофорос, богът - закрилник на стадата, се е превърнал в образец на „добрия пастир”. За образец на добрия пастир е използван и Орфей²¹⁷. Този аспект на „poimen" (ποιμην, овчар) е дал повод за възникването на едноименния мистериен образ в „Hirt des Hermas" (II век). По подобие на „гигантската” риба от Аберкиосовия надпис пастирът вероятно също е свързан с близкия по време и място Атис. Reitzenstein дори предполага, че съчинението на Хермас е свързано с „Poimandres”²¹⁸, което пък има чисто езически произход. Символиката на пастира, овена и агнеца съответства на отиващия си еон на Овена. През I век от нашата ера двата еона, тъй да се каже, се припокриват и двама от най-важните мистерийни богове на тази епоха, Атис и Христос, в еднаква степен се характеризират чрез пастира, овена и рибата. Символиката на пастира е така задълбочено разработена от Reitzenstein, че аз не съм в състояние да добавя нещо ново. По-иначе стоят нещата с рибата като символ. Тук не само има повече източници, а и самото естество на символа, пo-специално неговата двойственост, дава възможност да се поставят определени психологически въпроси, на които искам да се спра по-подробно.

Както всеки герой, и Христос е имал изпълнено с опасности детство (избиването на децата във Витлеем, бягството в Египет). Астрологическото „тълкуване" намираме в Откровението (12:1): „Жена, облечена в слънце; под нозете й - месечината, а на главата й - венец от дванайсет звезди." Жената ражда, а един дракон я преследва. Тя ще роди момче, пастир, което „ще управлява всички народи с железен жезъл" и което бива „занесено при Бога". Тази история е в съзвучие с множество източни и западни мотиви: за Лето (Латона - б. ред.) и Питон, за Афродита и нейния син, които, бягайки от преследвачите си, скачат в Ефрат и се превръщат в риби²¹⁹, за Изида и Хор в Египет. Сирийските гърци са идентифицирали Деркето-Атаргатис и сина й Ихтис със зодията Риби²²⁰.

Божията майка (апокалиптичната жена със звездите е такава) по правило е parthenos, virgo, девица. Посланието на Светата нощ: „Девицата роди, става все по-светло", е езическо. Епифаний²²¹ разказва за т. нар. korion (от гр. - момиче) в Александрия, че в нощта на Епифания (5/6 януари) езичниците празнували голям празник: „Те цяла нощ будуват сред песни и звуци на флейта, които отправят към божеството; а като свърши нощното празненство, когато пропеят петлите, слизат с факли в едно подземно светилище и изваждат дървена фигура, седнала гола върху носилка; на челото й е изписан със злато кръст, същия знак има на двете си длани и на коленете, като и петте знака са от злато. Носейки тази фигура, те обикалят седем пъти централната зала на храма под звуците на флейта, барабани и химни, след което отново я свалят в подземието. Ако ги попитате какъв е смисълът на тези тайнствени действия, ще ви отговорят: в този час на днешния ден Кора (т. е. девицата) е родила Еон."

Епифаний подчертава, че това не е разказ за християнска секта, а за идолопоклонници. Той прави това, за да потвърди мисълта си, че и езичниците, тъй да се каже, неволно дават доказа- телство за Христовата правда.

Като зодия Девата носи житни класове или дете. Жената от Откровението (12, 1-18) се свързва с нея. Това е пророчество за раждането на месия, когато настъпи краят на света. Тъй като трябва да приемем, че авторът на Откровението е християнин, възниква въпросът: коя е жената, чийто образ се тълкува като майка на месията, или Христос? А синът й, който, според буквалния превод от гръцки, ще „пасе" народите с железен жезъл?

Понеже в текста има алюзии, от една страна, за месианското пророчество в Исай (66:7), а, от друга страна - за гнева на Яхве (Псалми 2:9), то би трябвало да става дума за бъдещото прераждане на месията. Но на християнска почва подобна представа не е възможна. За описанието на „агнеца" (Откр. 5:6 и сл.) Boll казва: „Странният гротесков образ със седем рога и седем очи изобщо не може да бъде обяснен в рамките на християнските представи".

Още повече, че „агнецът" проявява най-неочаквани качества: той е „Господар на господари-те и Цар на царете" (Откр. 17:14). Земните властелини са принудени да се крият от гнева му (Откр. 6:15 и сл.). Сравняват го с „лъвът от Иудиното коляно" (Откр. 5:5). Този агнец, напомнящ за Псалми 2:9 („Ти ще ги поразиш с железен жезъл; ще ги строшиш като грънчарски съд"), има пo-скоро зловещия вид на демоничен овен²²² и съвсем не - на агне, което без съпротива се оставя да го отведат на заколение. Агнецът от Откровението без съмнение спада към редицата рогати чудовища в тези предсказания. Затова имаме основание да се запитаме дали авторът на Откровението не е бил под влиянието на представа, до известна степен противоположна на Христос, т. е. образ от психологическата сянка, „umbra Iesu" (сянката на Исус), който в края на света ще се слее с триумфиращия Христос чрез един акт на прераждане. Тази хипотеза може да обясни повторението на мита за раждането, както и забележителния факт, че едно толкова важно есхатологично очакване като п антихриста почти не се споменава в Откровението. Седморогият овен е всичко, което Исус не е²²³, тоест истинска сянка, но не е антихристът, който е творение на сатаната. Макар че чудовищният войнствен овен представлява сянката също и поради това, че е противо¬положен на пожертвания агнец, той все пак не е така несъвместим с Христос, както антихристът. Така че двойствеността на Христовия образ в Откровението не може да е свързана пряко с раздвоението Христос -антихрист, а вероятно дължи съществуването си на озлоблението на християните евреи срещу римляните, намерило опора в отмъстителния бог Яхве и неговия войнствен пророк. Авторът на Откровението може би е познавал онези еврейски спекулации, за които ние знаем от една по-късна традиция. В Bereschit Rabba на R. Mose Ha-Darschan се разказва, че Илия видял във Витлеем една млада жена да седи пред вратата на дома си, а на земята до нея - новородено, изцапано с кръв дете. Тя му казала, че синът й се родил в лош час, точно когато храмът бил разрушен. Илия й наредил да се грижи за детето. Когато дошъл отново след пет години, попитал за него. Жената отвърнала: „То не ходи, не вижда, не говори, не чува, само лежи като камък." Тогава изведнъж от четирите посоки на света задухал Вятър, понесъл детето и го хвърлил в морето. Илия се завайкал, че зло очаква Израел, но един batkol (глас) му казал: „Не е така. То ще остане 400 години В голямото море и 80 години в издигащия се дим на децата на Кора, 80 години - под портите на Рим, а през останалото време ще броди из всички големи градове, докато настъпи краят на света".²²⁴

В този разказ е описан един месия, който е роден във Витлеем, но след това чрез Божия намеса е пренесен в отвъдното (морето = несъзнаваното). От самото начало детството му е така застрашено, че той е почти нежизнеспособен. Легендата е симптоматична за извънредната слабост и застрашеност на месианския елемент в юдаизма, с което се обяснява отлагането на неговата поява. В продължение на 560 години месията остава скрит и чак след това започва мисионерската си дейност. Този период не се различава много от споменатите 530 години в пророчеството на Талмуда, така че можем да съпоставим двете пророчества, ако решим да отнесем легендата към Христос. Сред неограничените юдейски спекулации е по-вероятно такива допирни точки да се срещат, отколкото да не се срещат. Така смъртната заплаха за месията или насилствената му смърт са мотиви, които се повтарят и в други легенди. По-късната, главно кабалистична, традиция признава двама месии, месията бен Йосиф (или Ефраим) и месията бен Давид. Те се сравняват с

Мойсей и Аарон, както и с две сърни, въз основа на Соломоновата Песен на песните (4:5): „Двете твои ненки са като близначета от млада сърна"²²⁵. Според Второзаконие (33:17) месията бен Йосиф е „първородно теле", а месията бен Давид язди магаре²²⁶. Месията бен Йосиф е първият, месията бен Давид - Вторият²²⁷. Месията бен Йосиф трябва да умре, за да „помири народа на Йехова" с кръвта си²²⁸. Той ще падне в борбата с Гог и Магог, като ще бъде убит от Армил. Армил е антимесията, заченат от сатаната с един мраморен камък²²⁹. На свой ред той ще бъде убит от месията бен Давид. След това бен Давид ще свали новия Йерусалим от небето и ще възкреси убития месия бен Йосиф²³⁰. В по-късната традиция бен Йосиф играе странна роля. Още Tabari, коментаторът на Корана, споменава, че антихристът ще бъде цар на евреите²³¹ a в „Maschmia Jeschua " на Abarbanel месията бен Йосиф направо се сочи като антихрист. Така че той не само е характеризиран като страдащ месия в противоположност на месията победител, а накрая дори се превръща в негов антипод²³². Както сочат тези предания, споменатата слабост на месианския елемент се състои в неговото раздвоение, стигащо до противоположност. От една страна, това развитие съответства на съдържащата се още в дохристиянската персийска религиозна литература идея за енантиодромията на големите периоди от време, а именно превръщането на доброто в зло. „Bahman Yast" l, 3 нарича четвъртия железен век „is the evil sovereignty of the demons with dishevelled hair of the race of Wrath"²³³. Om друга страна, раздвоението на месианския образ е израз на едно вътрешно безпокойство поради характера на Яхве, чиято несправедливост и непостоянствоне може да не са шокирали всеки вярващ от Йов насам²³⁴. Йов ясно поставя проблема и християнството му е дало също толкова ясен отговор. Юдейската мистика обаче върви по свои пътища и спекулациите й се въртят около пропасти, които християнското мислене с върховно усилие се е помъчило да скрие. Тук няма да обсъждам повече тази тема, а ще дам за пример един разказ на Ibn Esra. Имало в Испания един велик мъдрец, за когото се говорело, че не можел да прочете псалм 89, защото му бил прекалено труден. Става въпрос за Псалми 89:34 и сл.:

Но милостта Си не ще отнема от него и истината Си не ще изменя. Няма да наруша Моя завет и няма да променя това, що е излязло из устата Ми.
Веднъж се заклех В светостта Си:

ще излъжа ли Давида?

Неговото семе ще пребъде вечно,

неговият престол ще бъде като слънце пред Мене,

навеки ще бъде твърд като луната;

и верен е свидетелят на небесата.

Но сега Ти отхвърли и презря,

прогневи се на Твоя помазаник;

пренебрегна завета с Твоя раб,

хвърли наземи венеца му;

разруши всички негови огради,

превърна в развалини неговите крепости.

Несигурността по отношение на образа на Бога води до дълбоко разстройство на цялостната личност и затова този неудобен въпрос по правило се игнорира. Но това съвсем не означава, че той не се поставя в несъзнаваното; напротив, той дори получава отговор, например чрез епидемично разпространяващи се възгледи и убеждения от рода на материализма, атеизма и подобни сурогати. Те се разполагат там, където напразно очакваме истинския отговор. Сурогатите изместват същин- ския въпрос и така прекъсват историческата традиция, която е отличителна черта на всяка цивили- зация. Последицата е смущение и объркване. Навремето християнството настояваше, че Бог е добър като любещ баща, и поне се опита да отнеме субстанцията на злото. Но раннохристиянското пророчество за антихриста и някои идеи на късноюдейската теология са можели да ни посочат, че на отговора, който християнството дава на проблема на Йов, липсва едно допълнение, чиято зловеща реалност застрашително ни се демонстрира от разделението на нашия свят: разруша- ването на образа на Бога води до ликвидиране на човешката личност. Материалистическият атеизъм със своите утопични химери е религията на онези рационалистични движения, които поверяват свободата на личността на масите и с това я унищожават. Защитниците на християн- ството изразходват усилията си само за запазване на наследеното, без да продължават строежа на своя дом, за да го направят по-просторен. Ако продължи по-дълго, този застой може да има смър- тоносен изход.

Както още Bousset е смятал за вероятно, двойственият образ на апокалиптичния Христос почива върху юдейско-гностични спекулации, чийто отзвук срещаме в гореспоменатите предания. Усилените занимания на гностиците с проблема за злото рязко контрастира с безапелационното му отхвърляне от църковните отци и доказва, че този въпрос е станал актуален още през III век. В тази връзка можем да си спомним възгледа на Валентин²³⁵, според който Христос „е роден под някаква сянка", която обаче той по-късно е „отрязал от себе си"²³⁶. Валентин е живял и писал през първата половина на II век, а Откровението вероятно е писано около 90 година, по времето на Домициан. Както и други гностици, със своите идеи Валентин е доразвивал Евангелието, поради което не ми се струва невъзможно той да е схващал „сянката" като яхвистичния закон, при който е роден Христос. Откровението, както и други неща в Новия завет, са можели лесно да го наведат на подобна мисъл, да не говорим за повече или по-малко съвременните му възгледи за демиурга или за първата Осмица, състояща се от светлина и сянка²³⁷. Не е сигурно дали колебанието на Ориген относно окончателната съдба на дявола е автентична²³⁸; във всеки случай той показва, че възмож- ността за повторно съединяване на дявола с Бога отдавна е била предмет на обсъждане и е трябвало да бъде, ако християнската философия е искала да избегне дуализма. Защото не бива да се забравя, че учението за privatio boni не премахва вечността на ада и проклятието. Израз на дуа- лизъм е и представата за богочовека, както показва спорът между монофизитите и диофизитите в ранната църква. Като оставим настрана от какво значение за религията е решението в полза на пълното сливане на двете същности, искам само между другото да отбележа, че догмата за богочовека има един забележителен психологически аспект: преведена на психологически език, тя ни казва, че Христос, който като човек съответства на Аза, а като бог - на цялостната личност, представлява едновременно Аз и цялостна личност, т. е. част и цяло. Емпирично съзнанието нико- га не може да обхване целостността, но е вероятно целостността да присъства в Аза несъзнавано. Това би било равно на едно върховно състояние на teleiosis (съвършенство, или пълнота).

Спрях се по-подробно на различните дуалистични аспекти на Христовия образ, защото чрез символиката на рибата Христос е влязъл в един, както изглежда, чужд на евангелията идеен свят - един първоначално езически свят, изтъкан от вярвания в звездите и астрологията до степен, каквато днес едва ли можем да си представим. Христос се появява в началото на еона на Рибите. Не е изключено да са съществували образовани християни, знаещи за магна конюнкцията Юпитер със Сатурн в Риби през 7 година пр. н. е., също както според Евангелието е имало халдеи, които дори са намерили рожденото място на Христос. Рибите обаче са двоен знак.