Еон. Изследвания върху символиката на цялостната личност Карл Гюстав Юнг Предговор

Лекарят u астрологът Мишел Нострадамус несъмнено е познавал и алхимията, тъй като това изкуство е било упражнявано предимно от лекари. Дали е знаел, че рибата е използвана като символ за чудотворната субстанция (Arcansubstanz) и философския камък, е под въпрос. Но много е възможно да е чел класическите трудове по алхимия. Един от най-авторитетните сред тях е „Turba Philosophorum", който много рано (XI-XII Век) е преведен от арабски на латински. По същото време или малко по-късно трябва да са били преведени и приложенията към него -„Allegoriaesuper librum Turbae",„Allegoriae Sapientum et Distinctiones XXIXsupra librum Turbae"²⁹⁵, а също „Aenigmata Philosophorum" и „In Turbam Philosophorum exercitationes". „Turba" принадлежи към същата идейна сфера, както „ Tabula Smaragdina", и с това - към онези късноелинистични духовни произведения, които са стигнали до нас на арабски вероятно най-вече чрез неоплатоническата школа на Харан (Tabit ibn Qurra и др.), процъфтявала до началото на XI Век. Съдържащото се в тях идейно богатство е „александрийско" и рецептите, споменати пo-специално в „Allegoriae super librum'Turbae"', са съвсем близки go духа и буквата на„Раруri Graecae tnagicae ".

Всички тези алегории са най-ранният източник, в който рибата се среща като алхимичен символ. Поради това можем да предположим, че рибата се появява в алхимията доста рано, преди XI век²⁹⁶. Няма никакви причини да се смята, че тя идва от християнството. Но това не й пречи да се превърне чрез трансформация на чудотворната субстанция, която първоначално е символи- зирала, в символ на камъка (lapis). C този термин се означава както първичната материя (materia prima), така и крайният продукт на процеса: lapis philosophorum, elixir vitae, aurum nostrum, infans, puer, filius philosophorum, Hermaphroditus и т. н. (философският камък, еликсирът на живота, наше- то злато, детето, момчето, синът на философите, хермафродитът). Filius, както съм показал на друго място, се разглежда като паралел на Христос. Така алхимичната риба, поне индиректно, се издига до символ на Спасителя на света. Неговият баща също е бог, но майка му е Sapientia Dei (Божията мъдрост) или Меркурий като virgo (дева). Filius philosophorum или Macrocosmi, c други думи lapis, според всичките си атрибути и особености представлява не друго, а цялостната личност, както подробно съм изяснил на друго място.

Текстът, в който за първи път се споменава рибата, гласи: „В морето има една кръгла риба, без кости и черупка, съдържаща в себе си тлъстина, чудотворна сила, която, когато рибата се вари на бавен огън, докато мазнината и водата й се изпарят... се напоява с морска вода и започва да свети". Това място се повтаря в един друг (по-късен?) трактат, „Aenigmata philosophorum". Тук „piscis" (риба) е станало „pisciculus" (рибка), а „lucescat" (засветва) - „candescat" (заблестява). Общо за двата текста е (ироничното) заключение на рецептата: когато се появи citrinitas (xanthosis, пожълтяване), значи се е получила водата за промиване на очите (collyrium) на философите. Промият ли с нея очите си, те започват лесно да разбират тайните на философията. В съвременния смисъл тази „кръгла риба" не е риба, а мекотело. За това говори липсата на кости и на „cortex", което на средновековен латински означава просто мидена черупка или мида. Във всеки случай става дума за кръгло животно, обитаващо морето, вероятно за т. нар. Скифомедуза, често срещана в моретата през древността. Свободно плуващата й форма, medusa acrospede, има кръгло тяло с формата на камбанка или диск, с радиална конструкция, като обикновено е разделена на осем части от четири така наречени перрадиуса и четири интеррадиуса (чиито ъгли може да са разполовени от така наречените адрадиуси).

Като всички cnidaria²⁹⁷ и nematophora²⁹⁸ (към които спадат скифомедузите) те имат пипала, съдържащи отровата, с която умъртвяват плячката си.Нашият текст отбелязва, че „кръглата риба", когато се загрее или вари на бавен огън, започва да „свети" (lucescit), m. е. някаква съдържаща се в нея топлина става видима под формата на светлина. Това ни води до предположението, че или авторът на нашата рецепта е бил повлиян от самия Плиний, или двамата са били под влиянието на един и същи източник. Плиний описва една „риба", която е будила удивление у редица велики философи²⁹⁹, а именно Stella marina (морска звезда). За тази риба се твърди, че е гореща и пареща и изгаря като с огън всичко, което срещне в морето. От факта, че Плиний изрежда на един дъх Stella marina³⁰⁰ заедно с pulmo marinus, който свободно плува на морската повърхност, и твърди, че той бил толкова горещ, че потърканата о него пръчка можела да се използва като факла, може да се заключи, че авторът не е бил много стриктен в зоологическата характеристика и може би е объркал Stella marina с pulmones. Все едно, мислещото чрез символи средновековие жадно възприело легендата за Stella marina. Николай Кузански правилно е схванал и описал „рибата" като морска звезда. Това животно, казва той, съдържа такава топлина в себе си, че не само опърля всичко, до което се докосне, но може и мигновено да си приготвя храната. Затова то е символ на „veri amoris vis inextinguibilis" (неугасимата сила на истинската любов).

За днешното ухо подобно тълкуване е пo-скоро странно. За средновековието обаче „всичко преходно" е било „само символ" на божествената драма, под което понятие съвременният човек трудно може да си представи нещо. Същото е и тълкуването на Picinellus c единствената разлика, че неговата амплификация е много по-обширна. Така например той казва: „Насред водата тази риба е винаги нажежена и до каквото да се докосне, то се загрява и пламва." Тази нажеженост идва от огъня на Светия Дух. Авторът се позовава на Еклесиаст (48:1)³⁰¹ и на огнените езици на чудбто на Петдесетница. Чудото, че огънят на Stella marina не изгасва във водата, напомня за „divinae gratiae efficacitas" (Въздействието на божествената милост), която отново възпламенява угасналите в „морето на греха" (in peccatorum pelago) сърца. По същата причина рибата означава милосърдие (caritas) и amor divinus (божествена любов), както е казано в Соломоновата Песен на песните (8:7): „Големи води не могат угаси любовта, и реки не ще я залеят." Според нашия автор рибата от първия миг на живота си разпръсква около себе си някакъв блясък и с това напомня за религията, от светлината на която живеят вярващите.

Както показва цитатът от Песен на песните, тълкуването на горещата морска звезда насочва към връзката й със светската любов. Picinellus дори казва, че тя (звездата) е всъщност йероглиф на едно любещо сърце, чиято жар цялото море не би могло да угаси, все едно дали любовта му е към Бога или светска. Тази риба, твърди авторът непоследователно, е нажежена, но не свети. Той цитира св. Василий: „Спомни си дълбокото море, непроницаемата тъмнина, огъня без блясък, който гори, но не дава светлина...Това е описание на адския огън." Този огън е „concupiscentia", „scintilla voluptatis" (страстта, искрата на сладострастието). Забележително е колко често средновековните символисти дават диаметрално противоположни тълкувания на един и същи символ, без, изглежда, да осъзнават опасната и с далечни последствия възможност единството на символа да осигурява единството на противоположностите. Така в алхимията се стига до появата на представи, че сам Бог гори в този подземен или подморски³⁰² огън. Например в „Gloria mundi"³⁰³ се казва:

„Вземи огън или негасена вар, за която философите казват, че расте по дърветата (корали!); в този огън гори самият Бог в божествена любов... Също така ученият алхимик казва относно изкуството на огъня, че Меркурий трябва да се разложи и фиксира в неугасим огън, а именно в живия огън, в който гори самият Бог заедно със слънцетo в Божията любов за утеха на всички човеци; без този огън делото никога не може да бъде завършено. Той е също огънят на философите, който те държат скрит и заключен... Той е и най-благородният огън, създаден от Бог на земята; той притежава хиляди добродетели. Тук учителят отбелязва, че Бог е вложил толкова сила и действеност в този огън, че към него се е примесила самата божественост. И този огън пречиства така, както огънят на чистилището." Огънят е „неугасим". „философите го наричат огън на Светия Дух." Той съединява Меркурий със слънцето, „така че трите неща стават едно цяло, което никой не може да раздели". „По същия начин, продължава трактатът, както в тези трима се съединяват Бог-Отец, Бог-Син и Бог-Свети Дух, (т. е.) Пресветата Троица в три лица, и все пак истинският Бог си остава единствен"; „в този невидим огън се съдържа тайната на изкуството, както Отецът, Синът и Светият Дух се съдържат в една същност". Този огън е „едновременно огън и вода" (ignis et simul aqua), философите го нарекли „жив огън" в чест на Бога, който сам се смесвал с „живата вода" (qui seipsum sese in vivam aquam miscet).

Друг трактат казва за водата, че е „скривалище и място на цялото съкровище". В центъра имало „геена огнена", която съдържала „тази машина на света" „в своята същност". Огънят се причинява и разпалва от първодвигателя (primum mobile) и от влиянието на звездите. Той никога не спира в универсалното си движение (motu universali) и непрекъснато се „разпалва от небесни сили" (influentia coelestium virtutum accendi)³⁰⁴.

Това е „противоестествен" огън (innaturalis s. contra naturam). Той подлага телата на мъки, той самият е драконът, който „гори бясно като адски огън"³⁰⁵. Властващият в природата жизнен дух фитон има две страни: съществува и негова пъклена форма, адският огън, от който се приготвя адска баня. Трактатът на Abraham Eleazar нарича фитон „бог"³⁰⁶.

Според Blasius Vigenerus огънят има не два, а четири аспекта: интелигибилния, който е чиста светлина; небесния, който е топлина и светлина; стихийния, който принадлежи към подземния свят и се характеризира със светлина, топлина и жар (ardor), и накрая - адския, който е противоположен на интелигибилния, не излъчва светлина, а е само изгаряща жарава³⁰⁷. При този автор отново излиза на повърхността свързаното от прастари времена с огъня четириединство, както показват египетската представа за Тифон и четиримата сина на Хор³⁰⁸ и видението на Йезекиил за Севера или сферата на огъня. При това няма никаква вероятност Vigener да е мислил в тази връзка за Йезекиил³⁰⁹.

В трактата Introitus apertus от Philaletha чудотворната субстанция е наречена „chalybs" (стомана). Тя, казва авторът, е „auri minera" (prima materia на златото), „истинският ключ към нашето творение, без който огънят на светилника не би могло да бъде запален". Chalybs бил „преди всичко един много чист дух", „адският огън"^310, „тайното... световното чудо, съдържанието на висшите сили в нисшето. Затова Всемогъщият е белязал този огън с особен знак: Неговото (на Бога) раждане се бележи с философски изгрев на хоризонта на неговото полукълбо. Мъдрите магове (в началото) на еона го забелязали, изпаднали в удивление и веднага разбрали, че се е родил най-благородният цар на света. Видиш ли тази звезда, следвай я до люлката (букв. пелените), където ще видиш едно красиво дете, като отметнеш мръсните завивки; почети царственото момче, отвори съкровището си, предложи му златен дар; а след смъртта то ще ти даде плът и кръв, най-съвършеното лекарство в трите земни царства"^311.

Този пасаж е особено интересен, защото позволява да прозрем дълбоко в света на онези тъмни архетипни представи, които са изпълвали духа на алхимиците. Стоманата, която съще- временно е адски огън, този „ключ към делото", се привлича от магнита, затова, казва авторът, „нашият магнит" е истинската руда (minera = prima materia) на стоманата. Магнитът имал таен център, който „appetitu (поради стремежа на) archetico"³¹² се обръща към полюса, където силата на стоманата е по-голяма. Центърът прелива от сол (sale abundans); тук очевидно се има предвид sal sapientiae, защото непосредствено след това текстът казва: „Мъдрият ще се радва, глупавият обаче няма да я оцени и не ще познае мъдростта дори и да види централния, обърнат навън полюс, означен със забележителния знак на Всемогъщия"³¹³.

На полюса се намира сърцето на Меркурий, „истинският огън, в който почива господарят му. Който плува из това необятно море, ще намери пътя към двете Индии (Източната и Западната); може да ориентира курса си по Северната звезда, която нашият магнит ви показва". Този текст съдържа алюзия за мистичното пътуване, „peregrinatio". To, както съм обяснил на друго място, най-често води в четирите посоки на света, които тук са дадени като двете Индии и северната посока на компаса³¹⁴. Така се образува кръст, т. е. четворна фигура, която спада към същността на полюса. Защото от него излизат четирите посоки на света, както и разделянето на полукълба (източно и западно от Гринуичкия меридиан). Тъй че северното полукълбо прилича на кръглото тяло на хидромедузата, чиято сферична повърхност е разделена от четири (или кратно число на четири) радиуса, и на земния глобус, наблюдаван от полюса.

В тази връзка искам да спомена съня на един 20-годишен студент, който се чувстваше объркан, защото беше установил, че философският факултет, където се бе записал, по неясни причини не му харесва. Беше доста дезориентиран, тъй като не знаеше каква професия да избере. Тогава на помощ му дойде един сън, който му показа най-общо неговата цел.

Сънувал, че се разхожда в гората. Постепенно обаче тя ставала все по-дива и накрая сънуващият разбрал, че се намира в джунгла. Дърветата били толкова високи, а листата им - така гъсти, че в подножието им царял почти пълен мрак. Отдавна нямало никаква пътека, но той продължавал да върви, подтикван от неясно очакване и любопитство, и скоро стигнал до кръгло езеро с диаметър 6-7 метра. Това било извор, чиято кристално бистра вода изглеждала почти черна под тъмната сянка на дърветата. Във водата, в центъра на езерото, плувало нещо слабо светещо и блещукащо - хидромедуза с диаметър около 50 см. На това място сънуващият се събудил, обладан от някакво силно чувство: решил да следва естествени науки и това му решение се оказа трайно. Трябва да подчертая, че сънуващият не се намираше под никакви психологически влияния, които биха му внушили определено тълкуване. Заключението, което той си направи от съня, безспорно беше правилно, но с това съвсем не се изчерпва смисълът на символа. Сънят е от архетипно естество - т. нар. „голям сън". Гората, която става все по-тъмна и се превръща в джунгла, означава навлизане в несъзнаваното. Кръглото езеро с медузата е триизмерна мандала, т. е. цялостната личност; целостта като цел, към която е насочен „appetitus archeticus"; северната точка, която служи за ориентация в пътешествието през „pelagus mundi" (световния океан).

За да се върнем към нашия текст, искам да изтъкна като обобщение, че адският огън е не друго, а скритият Бог, който се намира на „Северния полюс" и се разкрива чрез магнетизма. Другият му синоним е Меркурий, чието сърце се намира на полюса и който ръководи хората в опасното им пътешествие из световното море. Идеята, че северната точка, откъдето се задвижват световните дела, е същевременно и адът и че адът е система на висшите сили в нисшето, е, може да се каже, разтърсваща. Но същият мотив прозвучава в думите на Майстер Екхарт, че когато се върне към себе си, се спуска в пропаст, „по-дълбока от ада". Тъй че не можем да отречем вели- чието на алхимичните идеи, колкото и странно да са изразени. От психологическа гледна точка особен интерес представлява същността на образа, който представлява проекция на архетипната фигура на реда, мандалата, т. е. на човешката представа за цялостност. Центрирането върху образа на ада, който същевременно е и Богът, се основава на непосредственото впечатление, че най-висшето и най-нисшето, издигащо се от дълбините на душата, довежда малкия кораб на наше- то съзнание или до поражение, или до сигурно пристанище, със или без нашето участие. Затова срещата с този „център" основателно се преживява като нуминозна.

Picinellus чувства, че неговата „Stella maris", „тази риба, която гори посред водата, но не свети", символизира не само Светия Дух, милосърдието, милостта или религията, но и нещо в човека, а именно неговия език или речта му, способността му да се изразява, в която се проявява наличието на душевен живот. При това той има предвид инстинктивна и неосъзната душевна дейност, както личи от факта, че цитира Иаков (3:6): „И езикът е огън, украшение на неправдата; езикът се намира в такова положение между нашите членове, че скверни цялото тяло и запаля колелото на живота, като сам бива запалян от геената"³¹⁵.

Така злата „риба" съвпада с нашата необуздана и, изглежда, необуздаема склонност, която като малък огън може да подпали голяма гора, да оскверни цялото тяло и дори да запали „колелото на живота". „Trochos tes geneseos" (rota nativitatis, колелото на ражането) е наистина забележителен израз на тази взаимовръзка. Колелото се смята за алегория на циклите или кръговрата на живота. Това тълкуване обаче предполага сходни с будистките представи, освен ако не се свежда до баналния статистически кръговрат от раждания и смърти. Как той може да се запали, е труден въпрос, на който не може току-тъй да се отговори. По-скоро трябва да се има предвид, че тук се прави паралел с опетняването на цялото тяло, т. е. с разрушаването на душата.

Още от „Timaios" непрекъснато се споменава, че душата е кръглото. Като anima mundi тя се върти заедно с колелото на световете, чиято главина е полюсът. И сърцето на Меркурий е тук поради това, че той е anima mundi. Тя всъщност е двигателят на небето. На колелото на звездната вселена съответства хороскопът, темата за раждането, разделянето на небето на дванадесет домове, започващо от момента на раждането, когато първият дом съвпада с асцендента. Тъй като така разделеният небосклон се върти като колело, астрономът Nigidius³¹⁶ получил прякора Figulus (Грънчаря) поради приликата на колелото с грънчарското. Същинският смисъл на хороскопа е, че под формата на позиции на планетите и техните отношения (аспекти), както и с разпределението на зодиакалните знаци върху кардиналните точки той е, на първо място, образ на психическата и, на второ място - образ на физическата конституция на човека. Хороскопът е преди всичко система от изначалните и основни качества на характера и затова може да се смята за еквивалент на индивидуалната психика. Присцилиан (поч. 385 г.) очевидно схваща колелото в този смисъл. Така той казва за Христос:

„Той единствен има власт да свърже плеядите и да разтвори вратите на Орион; познавайки промените на звездното небе, като разрушава колелото на раждането и възстановява кръщенето, той преодолява деня на нашето раждане"³¹⁷.

Оттук ясно се вижда, че през IV век колелото на ражданията наистина е било схващано като хороскоп. Подпалването на колелото е образно изражение на катастрофалното брожение на всички изначални компоненти на психиката; пожар, равен на паника или на друга необуздана и поради това фатална емоция³¹⁸. Тоталността на катастрофата се обяснява с централното място на така наречения „език", т. е. дяволския елемент, чиято тенденция към разрушение е присъща на всички души. От тази гледна точка морската звезда символизира огнището, от което идват съзида- телни или разрушителни въздействия.

Разглеждайки средновековната символика на рибата, досега се занимавахме с една псевдо- риба, с кръглата хидромедуза, без да се съобразяваме с обстоятелството, че в зоологически смисъл тя изобщо не е риба и, което е особено важно, няма формата на риба. Като че ли само названието „piscis" я направи предмет на вниманието ни. В средновековието не е било така; познаваме изказ- вания на един алхимик, Theobald de Hoghelande, които показват, че поне той под „piscis" е разби- рал истинска риба. Изброявайки многото синонимни названия на тинктурата, той отбелязва: „Сравняват я (тинктурата) също и с рибите. Затова в „Turba" Mundus казва: Вземи една част рибна жлъчка и една част телешка урина и т. н. А в „Загадките на мъдреците" (се казва): В нашето море има една кръгла рибка без кости и крака (cruribus)"³¹⁹. Тъй като споменатата в цитата жлъчка може да идва само от истинска риба, nog такава Hoghelande очевидно разбира „pisciculus rotundus" (кръгла риба). И тъй като в краен случай можем да си представим риба без кости, но не и без кожа, то неразбираемите „cortices" (кори) в оригинала³²⁰ в цитата е трябвало да станат „crura" (крака). В края на краищата рибите наистина нямат крака. Този текст от XV век доказва, че „кръглата риба" в„Aenigmata" в алхимичната традиция е била схващана като истинска риба, а не като медуза. Една странна, кръгла и прозрачна (т. е. без „cortices") риба е описана в „Киранидите": „Кинедската риба" живее в морето край бреговете на Сирия, Палестина и Либия, размерите й са шест пръста и е „pisciculus rotundus". Има два камъка в главата си и още един в третия опашен прешлен (spondilo) или гръбначен възел (nodo dorsi). Този камък има особена сила и се използва за любовна магия³²¹. Този кинедски камък бил неизвестен, защото се срещал много рядко. Наричал се още „opsianus", което се обяснява като serotinus (идващ късно, растящ, случващ се) и tardus (бавен, колеблив)³²². Той принадлежал на Сатурн. „Този камък е близнак или двоен; единият е тъмен и черен, а другият черен, но прозрачен³²³ и лъчист като огледало. Той е, който мнозина търсят, без да го познават: защото това е драконовият камък (dracontius lapis)"³²⁴

От това объркано описание със сигурност личи само едно - че става дума за гръбначно животно, т. е. по всяка вероятност за истинска риба. Не е ясно какво оправдава определението „кръгла . Че рибата е преди всичко митологема, става съвсем ясно от факта, че съдържа в себе си драконовия камък. Този камък е бил познат още на Плиний³²⁵, а също и на средновековната алхимия, където се нарича draconites, dracontias или drachates³²⁶. Той бил скъпоценен камък (gemma), който се получавал, като се отсече главата на спящия дракон. Тогава именно той ставал скъпоценен камък - когато част от душата на дракона, тъй да се каже, останела в него³²⁷, а именно -„омразата на животното, което усеща, че умира". Камъкът бил бял и представлявал силна противоотрова. Сега, когато няма дракони, такива драконити се намирали понякога в главите на водни змии. Ruland твърди, че е виждал такива камъни със син или черен цвят.

Кинедският камък има двойствена природа, която, както показва текстът, не е съвсем изяснена³²⁸. Почти ни се иска да допуснем, че двойствената природа на камъка първоначално се е изразявала в неговата бяла и черна разновидност и че някой преписван, стъписал се от противоречието, е добавил едно „всъщност черен". Но Ruland съвсем ясно изтъква неговия бял цвят („coloris candidi est"). Принадлежността към Сатурн би могла да хвърли светлина върху тази дилема. Сатурн, астрологически „звездата на слънцето", в алхимичното си значение е черен; тук той дори се нарича „sol niger" (черно слънце) и като чудотворна субстанция³²⁹ има двойствена природа, отвън е черен като олово, а отвътре - бял. Johannes Grasseus цитира мнението на августинския монах Degenhardus за оловото: оловото на философите, наричано „олово на въздуха" (Pb aeris), съдържа в себе си „splendida columba alba" (блестящ бял гълъб), което се смята за „солта на металите"³³⁰. Blaise de Vigenere уверява, че оловото може да се превръща в хиацинт и после пак

в олово^331. Живакът, според Mylius³³², идва от „сърцето на Сатурн" и „представлява Сатурн", тъй като светлият сребърен блясък на Меркурий е в контраст с „чернотата" на оловото. Светлата вода³³³, изтичаща от растението сатурния, според George Ripley е „най-съвършената вода и цветът на земята^334. Колко стара е тази идея, личи от думите на Иполит³³⁵, че Кронос (т. е. Сатурн) „е сила с цвета на водата, която разрушава всичко".

След преценка на всички обстоятелства двойствената природа на кинедския камък би могла да означава противоположности и същевременно единство на противоположностите, което придава на философския камък особено значение на „обединяващ символ" (вж. паралела между камъка и Христос)³³⁶ и с това - магически или божествени сили. Така и нашият драконит има изключителни магични сили (potentissimus valde), които го правят подходящ за „ligaturae Afroditis", m. е. за любовен еликсир. Магията представлява принуда над съзнанието и осъзнатата воля на жертвата, т. е. в омагьосания човек започва да действа чужда воля, която е по-силна от неговия Аз. Подобно, психологически установимо, въздействие имат само несъзнавани съдържа- ния, които тъкмо със своята натрапливост издават принадлежността си към или зависимостта си от цялостното у човека, т. е. от цялостната личност с нейните „кармични"³³⁷ функции. Вече видяхме, че рибата като алхимичен символ указва в крайна сметка към архетип от порядъка на цялостната личност. Затова не ни учудва, че принципът за външна неугледност, валиден за оловото и изобщо за камъка, се прилага и по отношение на Христос. Същото, което се твърди за философския камък, се твърди и за Христос, например от Ephraem Syrus (поч. 373):

„Той е облечен в дрехи с картини, носи символи... Богатството му е скрито и нищожно, но когато се отвори, (тогава е) чудна гледка..."³³⁸.

В един трактат на анонимен френски автор³³⁹ от XVII век „кръглата риба", този странен хибрид, най-сетне става истинско, познато на зоологията гръбначно, а именно echeneis remora L., обикновената риба паразит. Тя принадлежи към рода на скумриите и се отличава с това, че на мястото на бодливите гръбни перки има продълговато смукало. Чрез него тя се закрепва за по-големи риби или за дъното на корабите и така се оставя да бъде носена по света.

Текстът, отнасящ се до тази риба, гласи:

„Ако истински познаваш неповторимата материя (на камъка), ще извлечеш от нея живака на мъдреците, девствената почва на мъдреците, скъпоценната сол на природата, живата, несекваща вода на синовете на мъдреците, и с нея ще приготвиш златото или металната сяра, и ще получиш редкия, най-тайния, вечния огън. Но каквото и да казвам, почти не е възможно да откриеш и узнаеш коя е истинската и единствената материя на камъка на мъдреците, ако не ти я разкрие някой приятел, който я познава, защото онова, което получаваме, за да приготвим от него философския продукт, е не друго, а рибката echeneis, която няма кръв и кости и е затворена в дълбокия среден участък на голямото световно море. Тази рибка е много малка, единствена и уникална по форма, а морето е голямо и обширно, затова онези, които не знаят в коя част на света се намира тя, не могат да я уловят. Вярвай ми, че онзи, който, по думите на Теофраст, не владее изкуството да сваля луната от небосвода на земята и да я превръща във вода и после в пръст, никога не ще намери материята на камъка на мъдреците, но първото не е по-трудно от второто. А когато говорим тайно с верен приятел, защитени от опасности, ние му предаваме скритата тайна на мъдреците как да се улови лесно и бързо рибката, наречена remora, (рибката) която е способна да спира гордите кораби в голямото море Океан (това е духът на света). А онези, които не са синове на мъдростта, са напълно невежи и не са познали скъпоценните съкровища, скрити от природата в скъпоценната, небесна жива вода на нашето море. Но за да ти предам ярката светлина на нашата единствена материя или на нашата девствена почва и да те науча как да усвоиш върховното изкуство на синовете на мъдростта, е необходимо най-напред да те осведомя за магнита на мъдреците. Той има силата да извади рибката echeneis, или remora, от дълбините в центъра на нашето море. Ако се улови съобразно природата, тя по естествен път се превръща най-напред във вода, а после - в пръст. А тази пръст, ако се приготви правилно по изкусната тайна на мъдреците, има силата да разтваря всички твърди тела и да ги прави летливи, и да пречиства всички отровени тела (от отровата)."

От този текст научаваме, че рибата се открива, ако изобщо може да се открие, в центъра на океана. А морето било „spiritus mundi" (световният дух). Нашият текст, както показва извадката, датира от времето, когато алхимията постепенно започва да изоставя лабораторната работа и да се превръща във философия. Световният дух е малко необичаен израз за алхимията от първата половина на XVII век, тъй като тогава се е използвал пo-скоро изразът „anima mundi". Световната душа, или в случая световният дух, представлява проекция на несъзнаваното, защото няма метод или апаратура, които да позволяват обективно познание от този род и да доказват обективното наличие на световна душа. Така че тази идея е преди всичко една аналогия с одушевеността на мислещия и познаващ човек. „Душата" или „духът", изобщо психиката като субстанция е изцяло несъзнавана. Така че, ако тя се предполага някъде като субстанция, това не може да е нищо друго освен проекция на несъзнаваното. С това може би е казано много или малко, според гледната точка. Във всеки случай знаем, че в алхимията „mare nostrum" (нашето море) е най-общо символ на несъзнаваното, също както в емпиричната символика на сънищата. Малката рибка, която обаче, забележете, се намира в центъра на морето, има въпреки малките си размери силата да спира големите кораби. Не е трудно да видим от описанието й, че авторът е познавал добре „piscis rotundus ossibus et corticibus carens" om „Aenigmata". Така че спокойно можем да отнесем тълку- ването на кръглата риба като символ на цялостната личност и към echeneis. Тук символът на цялостната личност е нещо съвсем малко („valde exiguus") сред огромното море на несъзнаваното, както човекът сред световното море. Символизирането чрез рибата характеризира цялостната личност в това състояние като несъзнавано съдържание. Като че ли няма никаква надежда да се улови това невидимо същество, ако съзнаващият субект не притежава един „magnes sapientum" (магнит на мъдреците). Този магнит очевидно е онова, което майсторът може да предаде на ученика си, онази „theoria", която е единственото истинско притежание на алхимика. Защото prima materia трябва най-напред да се открие и за това служи „artificiosum secretum sapientum" (изкусната тайна на мъдреците), теорията, която може да се предава.

Това потвърждава Bernardus Trevisanus (1406-1490) в трактата си „De secretissimo philosophorum opere chemico ": размишленията на Парменид в„ Turba" били тези, които първи го освободили от заблудата и го насочили по верния път. Но Парменид казва същото, което и Арислей в „Turba": „Природата може да се усъвършенства единствено чрез самата себе си", a Bernardus, съгласявайки се, добавя: „Нашата материя не може другояче, освен да се подобрява в нейната собствена (материя)." Теорията на Парменид е била тази, която е помогнала на Bernardus след дълги безплодни експерименти да тръгне по вярната следа, и легендата твърди, че му се удало да сътвори философския камък. Що се отнася до теорията, той явно смята за нейно основно твърдение горния цитат: природата може да се поправя или освобождава от грешки само във и чрез себе си. Същата идея намира израз в повтарящите се в други трактати предупреждения да не се смесва нищо външно със съдържанието на херметичния съд, тъй като камъкът „си има всичко, от което се нуждае".Малко вероятно е алхимиците винаги да са разбирали какво пишат, иначе биха били поразени от своите странности, а в литературата не се долавя нищо подобно. Кой има всичко, от което се нуждае? Дори един самотен метеор кръжи около далечно слънце или се приближава колебливо към ято свои събратя. Всичко е свързано с всичко по необходимост. По дефиниция само абсолютната и окончателна цялостност има всичко в себе си и нито нуждата, нито принудата я обвързват с нещо външно. Това несъмнено е идеята за абсолютен бог, който включва в себе си всичко съществуващо. Кой може да се измъкне от блатото, хващайки се за собст-вените си коси? Кой може да се усъвършенства в пълна изолация? Дори светият отшелник, който живее на три дена път навътре в пустинята, не само трябва да яде и пие, но и се намира в най-ужасна зависимост от постоянно присъстващия бог³⁴⁰. Единствено абсолютната цялост може да се самообновява и да ражда сама себе си.

И така, кое е онова, което един адепт шепне в ухото на друг, боязливо оглеждайки се за предатели или по-скоро за досетливци? Най-малкото следното: че с тази теория може като риба от морето да се уловят единичното и всеобщото, най-голямото във вид на най-малкото, самият Бог сред вечните му огньове; „да се извади от дълбините" чрез един интегриращ акт на причастие (наричан от ацтеките teoqualo = божествена храна) и да бъде включен в човешкото тяло.

Това учение е тайнственият и „изкусен" магнит, чрез който рибката remora, толкова „малка на вид" и с толкова „голяма сила", принуждава гордите морски фрегати да спират, приключение, случило се с кораба на император Калигула „в наши дни", за което увлекателно и интересно разказва Плиний. Когато императорът се връщал от Стура в Ентиум, рибката, която била дълга само половин стъпка, се впила в руля и накарала кораба да спре. Като се върнал в Рим от това пътуване, Калигула бил убит от своите войници. Така че рибката се оказала поличба, както изтъква Плиний. Подобна шега тя изиграла на Марк Антоний преди битката му срещу Август, която изгубил. Плиний не може да се начуди на тайнствената сила на рибката. Явно удивлението му е впечатлило алхимиците дотолкова, че те са идентифицирали „кръглата риба внашето море" с remora и така тя става символ на нещо съвсем малко в огромното пространство на несъзнаваното, което обаче има съдбоносно значение; това е цялостната личност, атманът, за който се казва, че е „по-малък от малкото и по-голям от голямото".

Ясно е, че рибата като алхимичен символ, echeneis, идва от Плиний. Рибите обаче се явяват и у Riplaeus, и то в „месианска" роля:те заедно с птиците донасят камъка, като в папируса от Окси- ринх те заедно с всички „животни над и под земята" посочват пътя към небесното царство. (Мотивът за „помагащите животни"!) в символиката на Ламбспринк зодиакалните риби, разпо- ложени успоредно в противоположни посоки, символизират чудотворната материя. Този терио- морфизъм не е нищо друго освен изобразяване на несъзнаваната цялостна личност, която се проя- вява чрез нагонни импулси („животни"). Една част от тези импулси са свързани с познати нагони, друга част представляват убеждения, възгледи, натрапливости, идиосинкразии и фобии, които могат да влязат в противоречие с така наречените биологични нагони, без винаги да са патоло- гични. Проявата на целостта е неизбежно парадоксална и това добре се представя от успоредните разнопосочни риби или от съчетанието между риба и птица. Чудотворната материя, както показват свойствата й, се отнася до цялостната личност, както в притчите от Оксиринх „небесното царство" или хипотетичният „град".