Еон. Изследвания върху символиката на цялостната личност Карл Гюстав Юнг Предговор

През святата нощ, когато в полунощ (по стар стил) слънцето преминава в Козирога, Девата е на източния хоризонт, а скоро след нея се явява Змията, държана от Змиеносеца. Струва си да се отбележи това астрологическо съвпадение, както и схващането, че двете риби представляват май- ка и син. Тази идея има дори особено значение, тъй като означава първоначално единство на риби- те. Действително, според вавилонската и индийската астрология рибата е само една²³⁹. Явно, че по-късно тази майка е родила син, който също е риба. На това съответства финикийската Деркето -Атаргатис, която също е наполовина риба и има син, наречен Ихтис. Не е невъзможно „знакът на пророка Йона” (Матей 12:39; 16:4 и Лука 11:29 и сл.) да се основава на по-стара легенда за едно героично „нощно пътуване по море” и надвиване на смъртта, при което героят бива погълнат от риба („кит-дракон") и после роден отново²⁴⁰. Името на Спасителя Иошуа²⁴¹ (Jehoshua, Jeshua, гр. Jesous) е свързано с рибатa: Йошуа е синът на Нун, а Нун означава „риба”. Иошуа бен Нун от легендата за Хадир има риба, предназначена за ядене, която обаче бива съживена отново чрез капка вода от извора на живота²⁴².

Митологичните прамайки обикновено са опасни за синовете си. Jeremias споменава за едно изображение на риби върху лампа от раннохристиянската епоха, на което едната риба поглъща другата²⁴³. Името на най-голямата звезда в съзвездието, известно като Южна риба -Fom-al-haut (fom al-hut), „рибешка уста”, - може да се интерпретира в този смисъл, тъй като в историята на символиката на рибите се приписват всевъзможни форми на жаждата за поглъщане (concupiscentia); тe са амбициозни, либидинозни, лакоми, алчни, разпуснати, с една дума - символ на световната суета и земните наслади (voluptas terrena)^244. Лошите си качества те дължат най-вече на връзката си с богинята на майчинството и любовта Иштар, Астарта, Атаргатис и Афродита. Последната, като планетата Венера, има своята екзалтация в зодията Риби. Тъй че както в историята на символи- ката, така и в астрологическата традиция рибите открай време са обременени със споменатите качества²⁴⁵, но, от друга страна, претендират за особено и важно значение. Основанието за тази претенция, поне в астрологията, е, че роденият под знака на Рибите има изгледи да стане рибар или моряк, т. е. да лови риби и да покорява моретата; тук за себе си напомня примитивната тотемистична идентичност на ловеца с плячкатa! Така вавилонският културен герой Оаннес също е риба, а християнският Ихтис е рибочовекът пap eкceланс; от гледна точка на историята на символите той е дори кукичката или стръвта на въдицата на Бога, с която бива уловен Левиатан, схващан като смъртта и дявола²⁴⁶. В еврейската традиция Левиатан е нещо като причастие, пазено за благочестивите в един бъдещ живот. След смъртта си те се загръщат в рибешка кожа²⁴⁷. Христос е не само рибарят, а и рибата, която се изяжда като причастие. Така Августин казва в своите „Изповеди” (Lib. XIII, cp. xxi): „Hо (земята) яде рибата, извадена от дълбините, на трапезата, която Ти приготви за вярващите; защото тя бе извадена от дълбините, за да нахрани нуждаещите се (aridam scl. terram).”

Тук св. Августин намеква за рибата, ядена от учениците в Емаус (Лука 24:43). С „лековитата риба" се срещаме още в легендата за Тобиас: ангелът Рафаил помага на Тобиас да хване рибата, която иска да го погълне, и му обяснява как от сърцето и дроба й може да се приготви магическа смес за защита от злите духове и как да излекува слепотата на баща си с жлъчката й.

Petrus Damianus (поч. 1072) нарича монасите риби²⁴⁸, защото всички вярващи са като рибки, които се мятат в мрежата на Великия рибар на човеците²⁴⁹. В Пекториосовия надпис (началото на IV век) вярващите са наречени „божествен род на небесни риби”²⁵⁰

Рибата на Ману е спасител (soter)²⁵¹, легендата я идентифицира като Вишну, който приел образа на малка златна риба. Тя моли Ману да я приеме при себе си, защото се страхува да не я погълнат водните чудовища²⁵². Както е известно, по-късно тя пораства до гигантски размери и спасява Ману от големия потоп²⁵³. На дванадесетия ден от първия месец на индийската година една златна рибка се поставя в съд с вода, при което се произнася:" „Както ти, о, Боже, в образа на риба спаси намиращите се в подземния свят веди, така спаси и мен, о, Кешава!"²⁵⁴. De Gubernatis, а след него и други учени, търсят корена на християнската риба в Индия. Индийското влияние не е изключено, тъй като връзки с Индия е имало още в дохристиянската епоха, а в раннохристи- янската се е чувствало известно духовно влияние от Изтока, както научаваме от Иполит и Епифаний. Въпреки това няма сериозно основание коренът на рибата да се търси в Индия, тъй като западната рибна символика е така богата и същевременно толкова архаична, че спокойно можем да я приемем за автохтонна.

Тъй като рибите изобразяват майка и син, в тях имплицитно се съдържа и митичната траге- дия за ранната смърт на сина и неговото възкресение. Като дванадесети зодиакален знак те бележат края на астрологическата година и с това - едно ново начало. Този техен характер съвпада с претенцията на християнството да бъде начало и край на всичко и с неговото есхатологично очакване за край на света и настъпване на Божието царство²⁵⁵. Така че астрологическите качества на рибата съдържат много важни елементи от християнската митология: първо - кръста, второ – моралните противоположности и разделянето им в Христос и антихриста, трето - сина на девата, четвърто - класическата трагедия майка - син, пето - опасностите на раждането и шесто - Спасителя и Изцелителя. Затова няма да е погрешно означаването на Христос като риба да се свърже с тогавашното започване на новия еон на Рибите. Щом като тази връзка е съществувала още в древността, тя трябва да е била премълчавана или преднамерено държана в тайна предпоставка, защото в древната литература, доколкото съм осведомен, не се срещат данни за извличане на християнската рибна символика от зодиака. А и астрологическите данни до II век от н. е. изобщо не говорят за това, че например противоречието Христос - антихрист може да се свър- же каузално с противоположността на рибите, защото, както личи от приведения материал, по онова време тя не е била изтъквана като нещо съществено.

Освен това под „Ихтис" винаги се е разбирала само едната риба, както правилно подчертава Doelger, като обаче трябва да се изтъкне, че в астрологичното тълкуване Христос е винаги едната риба, докато ролята на другата се пада на антихриста. Ето защо няма основания да се приема, че зодията Риби е била прототипът на Ихтис.

Затова пък езическата рибна символика играе далеч по-голяма роля²⁵⁶. Най-голямо значение има еврейският материал, изложен от Scheftelowitz. Еврейската „чаша на благодатта"²⁵⁷ е била украсявана с изображения на риби, защото рибите са били смятани за храната на блажените в отвъдния свят. Тази чаша е била слагана в гробовете на покойниците²⁵⁸. Като погребални символи рибите имат широко разпространение. Християнската риба срещаме главно в тази й употреба. Набожните израилтяни, които „живеят във водата на учението", се сравняват с риби. През 100 година от н. е. тази аналогия е била естествена. Рибата има също и месианско значение. Според сирийското Откровение на Барух, с появата на месията и Левиатанът излиза от морето²⁵⁹. Той трябва да е гигантската риба от Аберкиосовия надпис, съответстваща на „рибата от извора''. Изворът, според един религиозен спор в двора на Сасанид (V век), означава вавилонската Хера, а в християнството - Мария, която както гностично (в Деянията на Тома), така и ортодоксално се нарича pegе, извор. Така в един химн на Synesius (около 350 година) се казва: „Извор на изворите, начало на началата, корен на корените, монада на монадите си ти"²⁶⁰. Но за извора на Хера се казва, че в него „има една риба" (monon ichthyn), която се хваща на „Божията въдица" и „храни с месото си целия свят"²⁶¹. Върху една беотийска ваза е изобразена „майката на животните" с една риба между краката или в тялото (?), която вероятно символизира сина. Макар че в диспута при Сасанид митът за Мария е прехвърлен върху Хера, сивмолът на рибата не съответства на христи- янския, защото според последния кръстът представлява въдицата или стръвта, с която Бог хваща Левиатана²⁶². В християнскотo разбиране Левиатанът е смъртта или дяволът („старата змия"), а не месията. Според еврейската традиция pharmakon athanasias (лекарството за безсмъртие) е месото на Левиатана, на „месианската риба", както го нарича Scheftelowitz. В Talmud Sanhedrin (98 а) се казва, че месията се появява едва тогава, „когато болният страстно възжелае рибата, а никъде не може да я намери"²⁶³. Но както отбелязахме пo-горе, според Откровението на Барух освен Левиатана²⁶⁴ и Бегемотът е причастие. Това често се забравя. Както вече писах на друго място²⁶⁵, двете древни чудовища на Яхве изглежда представляват двойка противоположности, като едното определено е земно, а другото - морско животно. В еврейската традиция морското, както видяхме, очевидно се свързва с месията.

Открай време не само у евреите, а и изобщо в Близкия изток раждането на забележителен човек се свързва с изгрева на звезда. Така валаам пророкува (Числа 24:17): „Виждам Го, ала не сега още, гледам Го, ала не отблизо. Изгрява звезда от Иакова..."

Надеждата за месия винаги е свързана с появата на звезда. Според Zohar рибата, която погълнала Йона, умряла, но след три дена възкръснала и изплюла Йона обратно. „Чрез рибата ще намерим средство за спасение на целия свят"²⁶⁶. Вярно, този текст е средновековен, но източникът му е надежден. „Гигантската²⁶⁷ и чиста риба от извора", която се споменава в Аберкиосовия надпис, според Scheftelowitz²⁶⁸ е не друга, а Левиатанът, който не само е най-голямата риба, а се и смята за „чист", за което авторът привежда съответни източници от талмудическата литература. С това трябва да е свързана и споменатата no-горе „единствена риба" (heis monos ichthys) от „Разговори в Персия"²⁶⁹
АМБИВАЛЕНТНОСТ НА СИМВОЛА „РИБА"

Времето, предшестващо появата на месията, според сирийското Откровение на Барух се разделя на дванадесет части. Месията ще се появи през дванадесетата. Разделянето на времето на дванадесет части напомня за дванадесетте зодии. Дванадесетата е зодията Риби. Тогава и Левиа- танът, както вече казахме, излиза от морето. „Двете огромни морски чудовища, които създадох на петия ден от сътворението и запазих до този момент (т. е. края на света), ще послужат за храна на всички оцелели"²⁷⁰. Тъй като Бегемотът със сигурност не е морско животно, а според един мидраш „пасе на хиляда хълма"²⁷¹, то двете „морски чудовища" би трябвало да се отнасят за двойствеността на Левиатана. И действително, той се дели по пол, т. е. има мъжки и женски²⁷².

Исай (27:1) също загатва за двойствената природа на Левиатана: „Господ ще порази със Своя тежък, голям и як меч Левиатана - право бягащия змей, и Левиатана - лъкатушния змей, и ще убие морското чудовище." Вероятно тази двойственост по-късно, в средновековната алхимия, е породила представата за двете борещи се змии, едната от които е с криле, а другата не е²⁷³. В книга на Йов, където се явява само един Левиатан, тази противоположност е предадена чрез неговия антипод Бегемота. В една поема на рави Meir ben Jizchak е описана битката между Левиатана и Бегемота в края на света, в която двамата си нанасят смъртни рани. След това Бог ги разкъсва на парчета и ги дава за храна на вярващите²⁷⁴. Тази представа изглежда свързана със староеврейския обичай на пасхалната трапеза, който се пада в месеца Adar (на Рибите). Въпреки категоричното раздвояване на Левиатана в по-късните текстове, много вероятно е първоначално той да е бил само един, и той се открива много рано, в текстовете „Угарит" на Ras Shamra (ок. 2000 г. пр. н. е.). Virolleaud дава следния превод:
„Quand tu frapperas Ltn, le serpent brh,

Tu acheveras le serpent 'qltn,

Le puissant aux sept tetes."

„Ако ти искаш да убиеш Ltn, змията brh,

ще унищожиш змията qltn,

могъща със седемте глави."

От примера с Левиатана се вижда как голямата „риба" постепенно се раздвоява и се формира нейна противоположност, след като преди това тя самата е била противоположност на върховния бог и с това, до известна степен, негова сянка, неговата тъмна страна²⁷⁷.

С раздвояването на чудовището противопоставянето на Бога отстъпва на заден план и сега чудовището е в конфликт, тъй да се каже, със самото себе си или с друго чудовище, както напри- мер Левиатанът с Бегемота. Това освобождава божеството от неговия вътрешен конфликт и конф- ликтното начало сега се явява под формата на двама враждуващи братя чудовища. В по-нататъ- шното развитие на еврейската митология Левиатанът, който според Исай(21) се е борил срещу Яхве, става, както свидетелства Scheftelowitz, „чист" и се превръща в причастие и ако искаме оттук да изведем символа на Ихтис, излиза, че Христос, във вид на риба, е заел мястото на Левиатана, а чудовищата са се превърнали в обикновени атрибути на дявола и смъртта.

Това раздвояване съответства на явяващото се нерядко в сънищата удвояване на сянката, при което двете половини имат различни, дори противоположни черти. Това се случва, когато съзнава- щата (Азовата) личност не включва в себе си всички съдържания или компоненти, които би могла да включи. Тогава една част от личността остава отделена, смесва се с обикновено несъзнаваната сянка и образува с нея една (често антагонистична) двойна личност. Ако приложим това наблюде- ние на практическата психология към обсъждания митологичен материал, излиза, че чудовището - антагонист на Бога, се удвоява, защото Божият образ е непълен, тъй като не включва онова, което логически би трябвало да включва. Докато Левиатанът е рибоподобно, тоест примитивно и студенокръвно същество, обитаващо океанските дълбини, Бегемотът е топлокръвно четириного, може би нещо като бик, който живее в планината (поне според по-късните легенди). Затова той се отнася към Левиатана както пo-висше създание към по-нисше, както например в алхимията крилатият дракон към безкрилия. Всички volucres (птици) са volatilia, тоест пари и газове, или, с други думи - пневма. Както у Августин Христос е рибата, „излязла от дълбините"²⁷⁸, така във 4. Ездра (13, 2 и сл.) „човекът" излиза като вятър от морето. Появата му е предизвестена от орел и лъв, т. е. от териоморфни символи с отрицателна характеристика, както Бегемотът в книгата на Йов предизвиква най-вече уплаха. Рибата, „издигната от дълбините", е в тайна връзка с Левиатана - тя е стръвта, с която той бива примамен и уловен. Тази риба вероятно произлиза от удвояване на голямата риба и представлява нейният пневматичен аспект. Наличието на такъв аспект у Левиа- тана се вижда от факта, че и той, както Ихтис, служи за причастие. Че при това удвояване става дума за акт на осъзнаване, проличава от Книга на Йова (26:12), където се казва, че Яхве поразил Рахаб със своя „разум" (tebuna). Рахаб, морското чудовище, съответства на Тиамат, която Мардук разцепил на две, като я изпълнил с imhullu, северния вятър²⁷⁹. Теbunа идва oт „bin" = разцепване, разделяне, т. е. разграничаване, което е характеристика на осъзнаването nap екселанс. В този сми- съл Левиатанът и особено Бегемотът са етапи в развитието на съзнанието, бележещи прибли- жаването към човека. Рибата преминава в топлокръбно четириного и после в човек и тъй като образът на месията в християнството е второто лице на Бога, то с отцепващата се от рибата втора фигура се има предвид Божията инкарнация²⁸⁰. Тъй че липсващото до момента в образа на Бога е човешкият елемент.

Ролята, която рибата играе в еврейската традиция, вероятно е свързанасъс сирийско –фини- кийския култ към Amapгamuc. Редом с храмовете на тази богиня е имало езерца със свещени риби, които никой не бивало да докосва²⁸¹. Също така в храмовете се извършвало ритуално хранене. „Този култ и тези сирийски обичаи вероятно са породили през християнската епоха символиката на Ихтис" - казва F. Cumont.

В Ликия са почитали божествената риба Орфос или Диорфос, син на Митра и на „свещения камък", означаващ Кибела²⁸². Той е вариант на споменатите вече семитски рибни божества, както и на Оаннес, на вавилонския Нун, на Дагон, или Адонис, когото гърците наричали Ихтис. Жертво- приношения с риба са били принасяни в Картаген на Танит и във Вавилон на Еа и Нина. В Египет също се срещат следи от култ към рибата. Така например на египетските жреци е било забранено да ядат риба, тъй като тя била смятана за нечиста, както Тифоновото море. „Никой не яде морски риби" - казва Плутарх. Според Климент Александрийски жителите на Сиена, Елефантина и Окси- ринх почитали една риба. Според Плутарх²⁸³ съществувал обичай на деветия ден от първия месец да се яде печена риба пред вратата на дома. Doelger е склонен да приеме, че от този обичай произлиза християнското причестяване с риба²⁸⁴.

Амбивалентното отношение към рибата отразява нейната двойствена природа. От една стра- на, нечиста и знак за омраза, от друга страна, тя е обект на религиозен култ. Служела е, изглежда, и за символ на душата, както би могло да се тълкува изображението на един саркофаг от късноели- нистичната епоха: мумията лежи на носилка с формата на лъв. Под носилката се намират четирите канопи²⁸⁵, чиито капаци изобразяват четиримата сина на Хор - трима с животински глави и един - с човешка. Над мумията, вместо обичайната птица като символ на душата, се издига риба²⁸⁶. От рисунката се вижда, че рибата е oxyrhynchos, или мряна²⁸⁷, една от трите най-мразени риби, за които се смятало, че са изяли фалоса на разкъсания от Тифон Озирис²⁸⁸. Те принадлежат на Тифон, който е „страстното в душата, титаничното, неразумното и безразсъдното"²⁸⁹ За късното средно- вековие рибите са алегория на прокълнатите поради лакомията си²⁹⁰. Това прави още по-странна появата на рибата като египетски символ на душата. Но същата амбивалентност е характерна и за образа на Тифон (Сет). В по-късните епохи той е бог на смъртта, разрушението и пустинята, коварен противник на своя брат Озирис. В по-ранните обаче той е тясно свързан с Хор, приятел и помощник на мъртвите. В един текст върху пирамида той, заедно с Херу-ур („стария Хор"), помага на Озирис да се изкачи на небето. Подът на небето представлява желязна плоча, която на места е толкова близко до планинските върхове, че може да се достигне със стълба. Четирите края на плочата се подпират от четири колони, съответстващи на четирите основни точки. В текстовете върху пирамидите се възпява стълбата на боговете близнаци (текст Пепи I), а в текста у нас се казва: „У нас се изкачи по стълбата, която баща му Ра беше направил за него, а Хор и Сет го хванаха за ръцете и го въведоха в Туат"²⁹¹. Според други текстове Хор и Сет са противници, тъй като първият е дневен бог, а Вторият - нощен. Йероглифът на името на Сет включва знака за камък или неидентифицираното Сет-животно с дългите уши. В някои изображения главите на стария Хор и на Сет са на едно тяло, което показва тъждеството на противоположностите. По думите на сър Wallis Budge: „Чертите на стария Хор са претърпели известни промени през ранните периоди на династията, но те винаги са били противоположни на тези на Сет, независимо дали разглеждаме тези богове като персонификации на две природни сили, например Светлината и Тъмнината, Деня и Нощта, като Космоса и Хаоса, като Живота и Смъртта или като Доброто и Злото".

Двойката богове представлява противоречието, съдържащо се (латентно) в Озирис, по-висшия бог, противоречие като Бегемота и Левиатана по отношение на Яхве. Важното е, че противоположностите трябва да се обединят, за да помогнат на Единият да постигне четири- единството. То се представя и персонифицира от четирите сина на Хор - Места, Хапи, Туамутеф и Квебсенхуф, които са „зад бедрото на северното небе", т. е. зад бедрото на Сет, чието място е в съзвездието Голяма мечка.

Четиримата сина на Хор, от една страна, са врагове на Сет, а, от друга страна, са тясно свързани с него. Те са аналогия на четирите небесни колони, носещи пода на небето, четириъгълната желязна плоча. Тъй като нерядко трима от синовете са с животински глави, а един - с човешка, откриваме аналогия с видението на Йезекиил, от чиито херувими, както е известно, произлизат образите на евангелистите (три животни, един ангел). По-нататък у Йезекиил (1:22) се казва: „Над главите на животните (херувимите) имаше подобие на свод, наглед като чудесен кристал, прострян отгоре над главите им", а в 1:26: „А над свода над главите им имаше подобие на престол, наглед като от камък сапфир; а над подобието на престола имаше нещо като подобие на човек отгоре му."

Предвид близките отношения между Израел и Египет връзката между символите не е невъзможна²⁹². Забележително е, че според арабската традиция областта около Северния полюс има формата на риба. Kazwini казва: „Вижда се Северният полюс. Около него са по-малките Benat na'sch²⁹³ и тъмни звезди, които се подреждат във формата на риба, а в средата им е полюсът". Това ще рече, че Северният полюс, който според староегипетските вярвания е областта на Тифон и същевременно на четиримата сина на Хор, се намира, тъй да се каже, в тялото на риба. Според вавилонската митология седалището на Ану е на северното небе; също и Мардук, като върховен бог, е създател на света и управляващ световния кръговрат, следователно - Северният полюс, както се казва за него в Епита elisch: „Онзи, който определя пътищата на звездите по небето, той ще пасе като овчици всичките богове".

В северната точка на еклиптиката се намира огненото царство (чистилище и вход към небето на Ану). Затова северният ъгъл на храма край кулата в Нипур представлява така наречената kibla (ориентировъчна точка). При молитва сабеите и мандеите се обръщат на север. В тази връзка трябва да се спомене и Митра от тъй наречената „Митралитургия". В последната сцена Митра се явява, „държейки златното рамо на едно говедо; това е мечката, която движи и обръща небето". Текстът отрупва този бог, който очевидно идва от север, с пищни огнени атрибути.

Вавилонските представи за значението на северната точка позволяват лесно да се разбере защо във видението на Йезекиил Бог идва от север, макар че оттам произхожда и всяко зло. Съвпадението на противоположностите е нещо нормално в примитивната представа за Бога, тъй като божеството просто се приема, без да бъде обект на рефлексия. Но на равнище на рефлексивното съзнание съвпадението на противоположностите се превръща в първостепенен проблем, който по възможност се заобикаля. Ето защо мястото на дявола в християнската догма- тика е твърде незадоволително. Щом като подобни празноти се срещат в колективните представи, доминиращи в осъзнатата ни ориентация, със сигурност можем да смятаме, че съществуват допълнителни или по-точно компенсаторни развития в несъзнаваното. Такива компенсаторни виждания срещаме в алхимичните спекулации. Те едва ли са били напълно несъзнавани от техните адепти. По-скоро изглежда, че става дума за повече или по-малко осъзнато възстановяване на примитивната представа за Бога. Затова се получават толкова шокиращи парадокси като идеята за горящия в огъня на ада бог на любовта, който, изглежда, не е нищо повече от християнското поня тие за Бога в нова, но необходима връзка с всичко, отнасящо се до ада. Но Якоб Бъоме е този, който, повлиян еднакво от алхимията и кабалата, създава един парадоксален образ на Бога, обединяващ доброто и злото в едно и също божество по начин, сходен с възгледите на Климент Римски. Древната история ни представя Севера в двойствена светлина: от една страна, седалище на върховни богове, от друга страна - на противниците им; от една страна, молитвите се отправят към север, от друга страна, оттам идва зла пневма, аквило, „под което име трябва да се разбира духът на злото", и накрая, Северът е, от една страна, пъпът на света, а, от друга- адът. Bernhard von Clairvaux извиква към Луцифер: „А ти погрешно ли се стремиш на север? Колкото повече бързаш нагоре, толкова по-бързо вървиш към гибелта си". „Северният цар" у Нострадамус трябва да се разбира в светлината на този пасаж (Вж. гл. VII). Същевременно в думите на Bernhard виждаме висотите на властта, към които се е устремил Луцифер, свързани със Севера²⁹⁴.