ОБЩИ БЕЛЕЖКИ ЗА ПСИХОЛОГИЯТА НА ХРИСТИЯНСКО-АЛХИМИЧНАТА

„Матер Алхимия" ознаменува цяла епоха. Започнала приблизително заедно с християнст- вото, през XVI-XVII век тя поражда епохата на естествените науки, след което, непризната и неразбрана, повяхва и потъва в потока на времето като нещо изживяно. Но всяка майка някога е била дъщеря; така е и с алхимията. В същинския си вид тя произлиза от гностическите системи, които Иполит основателно разглежда като (натур)философски и които с помощта, от една страна, на класическата гръцка философия, а, от друга страна - на митологиите на Гърция, Близкия и Средния изток, както и на християнската догматика и юдейската кабалистика, правят крайно интересни от съвременна гледна точка опити да достигнат до цялостен светоглед, отделящ еднакво внимание и на физическите, и на мистичните аспекти. Ако този опит беше сполучил, светът нямаше да преживее странния спектакъл на два паралелни светогледа, които не искат или не могат да знаят нищо един за друг. Иполит все още е бил в завидното положение да съпостави християнската доктрина с нейните езически посестрими; опити за същото откриваме и у Justinus Martyr. За чест на християнската мисъл трябва да кажем, че чак до времето на Кеплер не липсват сериозни опити да се разбере и обясни природата в най-широк смисъл въз основа на християнската догма.

Но тези опити са били обречени на неуспех поради недостатъчното познаване на природните явления. Така през XVIII век се стига до добре познатата несъвместимост между вяра и знание. На вярата липсва опитът, а на знанието - душата. Вместо това науката страстно вярва в абсолютната обективност и упорито пренебрегва принципната трудност на факта, че същинският носител и създател на знанието е психиката, за която учените дълго време са знаели най-малко. Тя бива разглеждана като симптом на химични реакции, като епифеномен на биологични процеси в мозъчните клетки, за известно време дори изобщо като че ли не съществува. За учените остава напълно неосъзнат фактът, че те осъществяват наблюденията си чрез нещо като фотографски апарат, за структурата и свойствата на който не знаят почти нищо, а често дори не искат да приз- наят съществуването му. Съвсем отскоро те започнаха да си дават сметка за обективното същест- вуване на психичния фактор. Забележително е, че тъкмо микрофизиката беше тази, която най-чув- ствително и по най-неочаквания начин се сблъска с психиката. Тук не говорим за психологията на несъзнаваното, тъй като нейната работна хипотеза е тъкмо реалността на психиката. Забележи- телен е сблъсъкът на противоположностите - на физиката и психиката.

За гностиците обаче - и в това се състои тяхната същинска тайна - психиката като източник на познание е толкова реална, колкото и за алхимиците. Като оставим настрана психологията на несъзнаваното, днешните природни науки и днешната философия познават само външното, а вяра- та - само вътрешното, и то във формата, която са й придали първите християнски столетия, започ- вайки с Павел и Йоан. Вярата е толкова абсолютна, колкото и традиционният обективизъм на науката, поради което вярата и науката са неспособни да постигнат единомислие, както и христи- яните помежду си.

Нашата християнска доктрина е високодиференциран символ на трансцендентното психично - на образа на Бога и неговите свойства (по израза на Dorneus).

Кредото е „symbolum". На практика то обхваща всичко съществено, установено за проявленията на психиката в сферата на вътрешния опит, но не включва, поне не видимо, приро- дата. Затова през всички периоди на християнството е имало странични или подмолни духовни течения, стремящи се да изучат природата в емпиричен аспект не само отвън, но и отвътре.

Макар че догмата, както изобщо митологията, изразява същността на вътрешния опит и с това формулира действените принципи на обективната психика, т. е. на колективното несъзнавано, езикът и представите, чрез които тя прави това, са станали чужди на днешния начин на мислене. Самата дума „догма" е добила едно невинаги приятно звучене и нерядко служи да подчертае инер- цията на даден предразсъдък. Така за повечето хора на Запад тя е загубила значението си на сим- вол на един практически непознаваем, но „действителен", т. е. действащ факт. Дори в теологич- ните кръгове всякаква истинска дискусия за догмата е, кажи-речи, преустановена, като това се отнася и за най-новата папска декларация - знак, че символът е започнал да вехне, ако не и че е съвсем изсъхнал. Това развитие е опасно за духовната култура, защото не познаваме друг символ, който да изразява по-добре света на несъзнаваното. Затова все повече хора търсят екзотични идеи с надеждата да намерят заместител, например в Индия. Тази надежда е измамна, защото, макар индийските символи да изразяват несъзнаваното така добре, както и християнските, всеки символ е плод на съответното духовно минало. В индийските учения се съдържа есенцията на хилядолетния опит на индийците. Ние можем да научим много от индийското мислене, но то никога не ще може да изрази онова минало, което е съхранено в нас. Нашата основа си остава християнството, което просъществува между единадесет и деветнадесет столетия от историята ни. Преди него за повечето западноевропейци се простира значително по-дългият период на политеизъм и полидемонизъм. На някои места в Европа историята на християнството не е по-дълга от 500 години, т. е. не повече от 16 поколения. Последната вещица в Европа е била изгорена в годината, когато се е родил дядо ми, а през XX век отново избухна варварството с присъщото му унижаване на човешката природа.

Споменавам тези факти, за да покажа колко тънка е стената, която ни дели от дребните езически времена. Още повече че германските народи не са преминали органичното развитие от примитивния полидемонизъм към политеизма и неговата по-фина философска форма, а на много места християнският монотеизъм и доктрината за спасението са им били донесени върху копията на римските легиони, също както в Африка пушката е скритият зад християнската инвазия аргумент⁴⁰¹. Разпространяването на християнството сред варварски народи не само е благоприят- ствало, но дори е изисквало известна закостенялост на догмата. Подобно явление се наблюдава и при разпространението на исляма, който също бива доведен до фанатизъм и закостеняване. В Индия символът се разбива далеч по-органично и несмущавано. Дори голямата реформация на индуизма, будизмът, се основава, от една страна, върху чисто индийската йога, а, от друга страна, поне в Индия, той за по-малко от едно хилядолетие бива почти изцяло реасимилиран от индуизма, тъй че днес Буда е на трона в индуисткия пантеон като Въплъщение на Вишну, редом с Христос, Matsya (рибата), Курма (костенурката), Вамана (джуджето) и много други.

Историческото развитие на европейския дух просто не може да се сравнява с това на индийския. Затова онзи, който смята, че може просто да пренесе тук източните представи, сам се лишава от корените си, тъй като тези представи не отразяват европейското минало, а си остават безкръвни, интелектуални понятия, неспособни да задвижат струните на дълбинната ни душев- ност. Ние сме израсли на християнска почва. Този фундамент обаче не е много дълбок и дори, както казах, на много места се оказва опасно тънък, така че първичното езичество, в променен вид, но с присъщата му стопанска форма, робството, отново овладя голяма част от Европа.

Това съвременно развитие съответства на явно присъстващите в алхимията езически течения, съхранили се живи от древността под повърхността на християнството. През XVI-XVII век алхимията достига най-големия си разцвет, а след това привидно отмира. Всъщност тя намира продължение в природните науки, които през XIX век довеждат до материализма, а през XX век - до така наречения „реализъм", чийто край засега не се вижда. Християнството обаче - въпреки добронамерените уверения в обратното - е безпомощен свидетел на това. Църквата все още има известна власт, но тя пасе овчиците си върху руините на Европа. Посланието й въздейства само върху онзи, който съумява да свърже нейния език, представи и ритуали с разбирането на съвре- менността. За много хора обаче тя вече не говори езика на непосредствената действителност, както Павел на пазара в Атина, а облича посланието си в свещени дребни думи. Но какъв успех би имала проповедта на Павел, ако беше си послужил с езика и митовете на минойската ера, за да разясни Евангелието на атиняните? За съжаление, напълно се пренебрегва фактът, че днешният човек е изправен пред много по-тежки изисквания, отколкото човекът на апостолическата епоха: за последния съвсем не е било трудно да повярва в непорочното зачеване на един герой и полубог, затова и Юстин Мъченик е могъл да използва този аргумент в апологията си; идеята за един богочовек-спасител също не е била нещо нечувано, защото всички азиатски владетели, както и римският император, са имали божествен произход. А ние вече не признаваме дори царуването по Божия милост! Съдържащите се в Евангелието разкази за чудеса, които лесно са убеждавали тогавашните хора, в една днешна биография биха представлявали petra scandali (препъникамък) и биха имали точно обратния ефект. Вълшебната същност на боговете е била налице, разбира се, в още живия мит, а във философската му форма е ставала още по-убедителна. „Hermes ter unus"⁴⁰² не е било интелектуален абсурд, а философска истина. Върху тези основи убедително стъпва догмата за триединството. За съвременния човек обаче тя е или недостъпна мистерия, или исторически куриоз, най-често второто. За човека от древността силата на светената вода или превращенията на елементите не са били нещо необикновено, тъй като е имало целебни извори, чието въздействие е било непонятно, както и химични изменения, изглеждащи като магия. Днес един ученик знае повече за природата, отколкото цялата „Historia naturalis" на Плиний.

Тъй че ако днес свети aп. Павел се опита да привлече вниманието на разумните хора в Хайд Парк, той не бива да се задоволява с цитати от гръцката литература и известни познания върху еврейската история, а трябва да приспособи словото си към интелектуалните способности на съвременната английска публика. Ако не го стори, посланието му ще се окаже зле поднесено, защото никой, освен може би някой специалист по класическа филология, не би го разбрал дори отчасти. Но тъкмо такова е днешното положение на християнската керигматика⁴⁰³. Тя не си служи с чужд и мъртъв език в буквалния смисъл, а говори чрез образи, които, от една страна, изглеждат отдавна познати и измамно близки, но, от друга страна, са безкрайно далечни на съвременното съзнание и в най-добрия случай се докосват до несъзнаваното; при това само когато ораторът говори от цялата си душа. Тъй че въздействието в най-добрия случай се ограничава до емоционал- ната сфера, но обикновено не стига дори и до нея.

Липсва мостът между догмата и вътрешното преживяване на индивида. Вместо това в догмата се „вярва"⁴⁰⁴; тя е хипостазирана, както Библията у протестантите, която неправомерно е издигната до върховен авторитет въпреки нейната противоречивост и противоположни тълкува- ния. (Знаем, че всяка идея може да намери подкрепа в Библията!) Догмата вече не формулира, не изразява нищо, тя е станала самоцелно твърдение, което не се доказва от никакво преживяване⁴⁰⁵. Всъщност самата вяра е заела мястото на това преживяване.

Вярата на един Павел, който не е виждал Бога в плът и кръв, все пак е могла да се позове още на завладяващото явление по пътя за Дамаск и на екстаза, описан в откровението на Евангелието, а вярата на древните и средновековните християни никога не е противоречала на con-sensus omnium (всеобщото съгласие), а, напротив - опирала се е на него. Но всичко това се промени из основи през последните 300 години. Къде е обаче съответната промяна в теологическите схваща- ния?

Сьществува опасност - и по този въпрос няма съмнение - новото вино да пръсне старите бъчви и да захвърлим онова, което сме престанали да разбираме, в килера при старите вещи, както веднъж вече е ставало по време на Реформацията. Тогава протестантството се лишава от задължи- телната за всяка религия ритуалност (с изключение на някакви жалки остатъци) и сега е стъпило единствено върху sola fides (голата вяра). От съдържанието на вярата, от символа, непрекъснато се ронят отломъци. Какво е останало всъщност? Личността на Исус Христос? Всеки лаик знае, че в биографично отношение личността на Исус е една от най-тъмните в Новия завет, а от човешко- психологическа гледна точка личността му е абсолютно непроницаема загадка. Както сполучливо е казал един католически автор, евангелските разкази представляват едновременно историята на един човек и на един бог. Или е останал само бог? Какво ще стане тогава с въплъщението, този съществен елемент от символа на вярата? Според мен ще е по-добре папските думи „Sit, ut est, aut non sit"⁴⁰⁶ да се отнесат към веруюто и то да се остав засега в неговата цялост, тъй като никой не разбира истински за какво се отнася то. Поне така ми се струва. Как иначе да се обясни разпрос- траненото отвръщане от догмата?

На читателя може да се види странно, че аз, лекарят и психологът, държа на догмата. Но аз трябва да държа на нея, и то по същите причини, накарали някога алхимика да придава особена тежест на своята „theoria". Неговата доктрина е квинтесенцията на символиката на несъзнаваните процеси, също както догмите представляват кондензат или дестилат на „свещената история", на мита за Божията същност и Божиите дела. Ако искаме да разберем смисъла на алхимичната док трина, трябва да се върнем както към историческата, така и към индивидуалната феноменология на символит е, а ако искаме да разберем пo-добре догмата, трябва за дължително да приемем най-напред митовете от Близкия и Средния изток, които са в основата на християнството, а после и митологията изобщо за израз на една общочовешка диспозиция. Както е известно, аз нарекох тази диспозиция „колективно несъзнавано" и за неговото съществуване може да се съди само по индивидуалната феноменология. И в двата случая изследването отира до индивида, защото навсякъде става въпрос за определени комплексни форми на мислене, за така наречените архети- пи, които вероятно са несъзнаваните организатори на представите ни. Движещата сила за създаването на тези форми не може да се разграничи от извънсъзнателния фактор, наречен „инстинкт". Ето защо няма основание да схващаме архетипа по друг начин освен като форма на човешкия инстинкт.

От това разсъждение не бива да се заключава прибързано, че светът на религиозните идеи може да се cведе до „нищо, освен" биология, и също така погрешно би било да се смята, че при такъв подход явлението „религия? се психологизира и се превръща в дим. Никой разумен човек не би сметнал, че свеждането на човешката морфология до четириного влечуго е равносилно на отрицание; на човешката форма или пък че последната се обяснява някак от само себе си. Зад всичко това стои великата и неразрешена загадка на живота й на развитието изобщо., а от решава- що значение в крайна сметка е не източникът, а целта на развитието. Но когато се прережат корените на един жив организъм, той загубва връзка с основата на съществуването си и умира. В този случай „анамнезата" на произхода е въпрос на живот и смърт.

Приказките и митовете изразяват несъзнавани явления, затова разказването им съживява и припомня тези явления и така възстановява връзките между съзнаваното и несъзнаваното. А какво означава разделението на двете половини на психиката, това най-добре знае лекарят. На него то е познато като дисоциация на личността, основата на всички неврози: съзнанието върви надясно, несъзнаваното - наляво. Тъй като противоречията не могат да се обединяват на тяхното собствено ниво (tertium nоn datur - трето няма!), необходимо е винаги едно пo-висше трето, където двете части да се срещнат. Тъй като символът произлиза в еднаква степен от съзнаваното и от несъзна- ваното, той е способен да ги обедини, да преодолее идейната им противоположност чрез формата си, а емоционалната - чрез своята нуминозност.

Ето защо древните често сравняват символа с водата; един пример е дао, където се съединя- ват ян и ин. Дао е „дух на долината", лъкатушеща река. Символът на църквата е „водата на учението", aqua doctrinae. На нея съответства чудодейната „божествена" вода на алхимията, чийто двоен аспект се представя от Mercurius duplex (двойствения Меркурий). Целителните и обновителни свойства на тази символична вода, била тя дао, кръщелна вода или панацея, показват терапевтичния характер на митологията, към която спада тази представа. Още алхимично ориентираните лекари са разбрали, че тяхната чудотворна материя лекува или поне би трябвало да лекува не само телесни, а и душевни болести, а съвременната психотерапия знае, че макар да има много временни решения, в основата на всяка невроза лежи един-единствен морален проблем, който не е разрешим по рационален път, а може да му се отговори само чрез едно пo-висше трето, чрез един символ, изразяващ и двете страни. Това е онази „Veritas" (Dorneus) или „theoria" (Парацелз), която са търсели старите лекари и алхимици, и те не са можели да го правят по друг начин, освен като приемат в света на своите идеи християнското откровение. Те са продължили делото на гностиците (които в по-голямата си част са били не толкова еретици, колкото теолози) и на църковните отци в една нова епоха, водени от инстинктивно правилното разбиране, че ново вино не бива да се налива в стари бъчви и че както змията сменя кожата си, така и митът се нуждае от нови одежди в новия еон, за да не изгуби терапевтичното си действие.

Проблемите, които интеграцията на несъзнаваното поставя пред съвременните лекари и психолози, могат да се решат само по исторически предначертаната линия и резултатът ще бъде нова асимилация на традиционния мит. Но предпоставка за това е непрекъснатостта на историческото развитие. А днешната тенденция към разрушаване на всички традиции или към изтласкването им в несъзнаваното би могла да прекъсне нормалния процес на развитие и да поро- ди един период на варварство от неколкостотин години. Там, където господства марксическата утопия, това е вече факт. Но и прекомерно ориентираното към естествените науки и техниката образование, каквото е характерно за Съединените щати, може да предизвика духовен регрес и значително нарастване на психичната дисоциация. Само хигиената и благосъстоянието не правят човека здрав, защото, ако беше така, тогава най-богатите и най-просветените хора трябваше да са най-здравите. Но по отношение на неврозите това съвсем не е така, напротив - тъкмо обратното. Откъсването на масите от традицията ги невротизира и създава предпоставка за колективна хистерия. А тя изисква колективна терапия, състояща се в лишаване от свобода и в терор. Там, където господства рационалистическият материализъм, държавите се превръщат не толкова в затвори, колкото в лудници.

В досега казаното се опитах да покажа чрез каква психична матрица е бил възприеман образът на Христос през вековете. Ако нямаше афинитет („магнит") между образа на Спасителя и някои съдържания на несъзнаваното, нито един човешки ум не би могъл да изживее просветление чрез Христовия образ и да го заобича пламенно. Връзката между тях е архетипът на богочовека, който, от една страна, е станал историческа реалност чрез Христос, а, от друга страна, владее душата като „вечно присъстващ", като върховна цялост, като цялостна личност. Както жрецът във видението на Zosimos, той е „kyrios ton pneumaton", не само „господар на духовете", а и „господстващ над (злите) духове".

Рибата като неканонически символ ни води към тази психична матрица и с това - към сферата на преживяемото, където непознаваемите архетипи стават живи неща, променящи гo безкрай имената и одеянията си, като тъкмо с тази промяна сякаш описват по обиколен начин скритата си същност, философският камък, който означава бог, превърнал се в човек, или човек, превърнал се в бог, има „хиляди имена". Той не е Христос, а негов паралел, онова нещо в субек- тината сфера, което догмата нарича „Христос". С камъка алхимията ни дава ясна представа за това, какво означава Христос в сферата на субективния опит и под какви измамни или просветля- ващи обвивки се преживява неговото действено присъствие в трансцендентната му неизбежност. Същото може да се демонстрира и в психологията на съвременния човек, както съм се опитал да направя във втората част на моята книга за психологията и алхимията⁴⁰⁷. Естествено, тази задача е много по-трудна, тъй като изисква навлизане в големи подробности и маса биографичен материал, с който могат да се изпълнят томове. Подобна задача не е по силите ми. Трябва да се задоволя с това, че съм дал част от историческите и понятийни основи за реализирането й в бъдеще.

В заключение искам отново да изтъкна, че рибата като символ представлява спонтанно асимилиране на евангелския образ на Христос и с това е, така да се каже, симптом, който показва как и с какво значение той е бил възприет от несъзнаваното. В това отношение патристичната алегория за улавянето на Левиатана(кръстът като въдица, прикованият към него Христос като стръв) е много характерна: едно съдържание (рибата) на несъзнаваното (морето) е било уловено и се е прикрепило към фигурата на Христос. Оттук и своеобразният израз на св. Августин: „de profundo levatus" („издигната от дълбините"). Това е вярно за рибата, но за Христос? Образът на рибата излиза от дълбините на несъзнаваното като еквивалент на историческия образ на Христос и когато Христос бива наричан „ихтис", това се отнася за излязлото от дълбините. Така рибата като символ става мост между историческия Христос и психичната природа на човека, в която дреме архетипът на Спасителя. По този начин Христос е станал вътрешно преживяване, „Христос в нас".

Както показах, рибната символика на алхимията отвежда пряко до философския камък, go salvator (спасителя), servator (хранителя) и deus terrenus (земния бог), т. е. психологически до цялостната личност. Така на мястото на рибата се появява нов символ: психологическо понятие за човешката цялост. Колкото рибата означава Христос, толкова и цялостната личност означава Бог. Тя е съответствие, вътрешно преживяване, асимилиране на Христос В психичната матрица или ново осъществяване на Божия Син, вече не в териоморфна, а в понятийна („философска") символика, в сравнение с нямата и безсъзнателна риба това бележи един ясно изразен процес на осъзнаване⁴⁰⁸.
ГНОСТИЧНИ СИМВОЛИ НА НА ЦЯЛОСТНАТА ЛИЧНОСТ
1

Тъй като всяко познание е нещо като повторно разпознаване, не е изненадващо, че онова, което описах като постепенен процес на развитие, около началото на нашето летоброене вече е било повече или по-малко налице като антиципация и първообраз. Тези идеи и представи срещаме в гностицизма, върху който сега трябва да спрем вниманието си, тъй като той до голяма степен е продукт на културална асимилация и поради това представлява особен интерес за обясняването и определянето на съдържанията, свързани с пророчествата за Спасителя, с неговата поява в историята или със синхроничността на архетипа⁴⁰⁹.

В съчинението на Иполит „Elenchos" привличането между магнита и желязото се споменава, ако не греша, три пъти. Най-напред то се появява в учението на наасените, според което четирите райски реки съответстват на окото, ухото, обонянието и устата. Устата, от която излиза молитвата и през която влива храната, съответства на четвъртата река, на Ефрат. Добре известната значимост на „четвъртото" помага да обясним връзката с „целия" човек, защото четвъртото винаги допълва триадата до цялост. „Тази вода (т. е, Ефрат), продължава текстът, е водата над твърдта⁴¹⁰, за която, както те казват, Спасителят обявил: „Да би знаяла дара Божий; и кой е Оня, който ти казва: дай Ми да пия, ти сама би изпросила от Него и Той би ти дал жива вода"⁴¹¹. В тази вода влиза всяко живо създание, в която то избира само своите същностни черти, и от тази вода му се притуря неговото същностно повече, отколкото от желязото - на Херкулесовия камък⁴¹²" и т. н.⁴¹³.

Както показва позоваването на Йоан (4:10), чудотворната вода на Ефрат има свойствата на aqua doctrinae, която усъвършенства всяко създание в неговата индивидуалност, следователно прави и човека цялостен, като му придава някаква магнетична сила, с която да привлича свойстве- ното и специфичното за него, и да го интегрира в себе си. Ясно се вижда, че това учение на наасе- ните напълно съответства на представеното по-горе алхимично схващане: учението е магнитът, който прави възможна интеграцията както на философския камък, така и на човека.

В ператическото учение вижданията са толкова сходни, че Иполит дори повтаря същите сравнения, макар да има и някои тънки различия: никой, се казва тук, не може да бъде спасен без Сина. „А той е змията. Защото той донася бащините белези отгоре надолу и ги връща нагоре, след като са били събудени от сън, пренасяйки ги оттам тук като вещества, произлезли от Невеществе- ното.

Това, казват те, е смисълът на думите: „Аз съм Вратата"⁴¹⁴. Но те казват, че той предава (знаците) на тези, които са със затворени очи⁴¹⁵, както нафтата привлича към себе си огъня от всички страни⁴¹⁶ повече, отколкото Херкулесовият камък - желязото⁴¹⁷... Така, казват те, змията пренася от света съвършения единосъщен човешки род, направен по подобие (на бащата) (homoousion); но нищо друго (не бива привлечено от нея), така както тя го е пратила долу (от божествените сфери)" и т. н⁴¹⁸

Тук магнетичното привличане идва не от учението или водата, а от „Сина", символ на който е змията, както в Йоан (3:14)⁴¹⁹. Христос е магнитът, който привлича, събира и отнася със себе си до първоначалното им място на небето онези части или субстанции в човека, които имат божествен произход, „patrikoi charakteres" (бащините знаци). Змията е еквивалент на рибата. Народният ум интерпретира образа на Спасителя и като риба, и като змия; като риба, защото е изплувал от непознати дълбини, а като змия, защото тайно е излязъл от тъмнината. Рибата и змията са обичай- ни символи за психични движения или преживявания, изплували от несъзнаваното неочаквано, плашещо или облекчаващо. Тъкмо затова те се изразяват чрез мотива на тези помагащи животни. Сравняването на Христос със змия е по-автентично от сравняването му с риба, но въпреки това то е по-малко популярно в ранното християнство. Гностиците са го предпочитали като отдавна утвър ден символ на духа-покровител на мястото, на Агатодаймона (добрия дух), както и на любимия им Нус. И двата символа имат неоценима стойност по отношение на естественото, инстинктивно тълкуване на Христовия образ. Териоморфни символи се срещат много често в сънищата и в други прояви на несъзнаваното. Те изразяват равнището, на което се намира символизираното от тях съдържание - една неосъзнатост, която е така отдалечена от съзнанието на човека, както психиката на едно животно. При това топлокръвни или студенокръвни гръбначни или дори различни видове безгръбначни изразяват, тъй да се каже, степените на неосъзнатост. За психопатологията това е важно, защото подобни съдържания могат на всяко равнище да предизвикат симптоми, развиващи се и локализирани в съответствие с функциите. Например симптомите могат да бъдат явно свързани с цереброспиналната или с вегетативната нервна система. За нещо подобно може би са се догаждали сетианите, защото във връзка със змията Иполит споменава, че сетианите сравнявали „бащата" с главния мозък (enkephalon), а „сина" - с малкия и гръбначния мозък (parenkephalis drakontoeides). И действително, змията символизира „студенокръвни", нехуманни съдържания и тенденции както от духовно-абстрактно, така и от анималистично-конкретно естество, с една дума: нечовешкото в човека.

За трети път магнитът се споменава в разказа на Иполит за сетианското учение. То съдържа забележителни аналогии със средновековната алхимична доктрина, макар че пряка връзка не може да се открие. Според Иполит това учение е теория на „смесването и съединяването": светлинният лъч отгоре се смесва с тъмните води на дълбината под формата на мъничка искра. Когато индивидът умре, а също и при фигуративната му смърт като мистично преживяване, двете субстанции се разделят. Това мистично преживяване е divisio (разделяне) и separatio (обособяване) на съставните. Тук нарочно използвам латинските термини на средновековната алхимия, които по същество имат еднакво значение с гностическите понятия. Разделянето на смесите служи на алхимията за екстрахиране на anima, или spiritus, от prima materia. Меркурий, който помага при тази процедура, се явява въоръжен с разделящия меч (също както и алхимикът!), а сетианите се позовават на Матей (10:34): „Не мир дойдох да донеса, а меч." Вследствие на разделянето на смесите всичко, смесено дотогава с „друго", се привлича към собственото си място (chorion idion) и към „сродното, присъщото му (pros ta oikeia), както магнитът привлича желязото (hos sideros [pros] Herakleion lithon)⁴²⁰. По същия начин искрата или светлинният лъч, „намерил благодарение на поучението истинското си място, бърза към Логоса, който идва отгоре в образа на слуга..."; бърза към него „повече, отколкото желязото - към Херкулесовия камък"⁴²¹.

Тук магнетичното привличане се упражнява от Логоса. Той означава формулирана и изразе- на мисъл или понятие, т. е. едновременно съдържание и продукт на съзнанието. С това Логосът се доближава дo aqua doctrinae, при което обаче има предимството на автономната личност, докато водата е пасивен обект на човешката дейност. Логосът е по-близо до историческата фигура на Христос, а „водата" - до използваната в ритуала магична вода (ритуално миене, поръсване, кръщене). Нашите три примера за магнетично действие сочат три форми на магнитния агент:

1.Агентът е нежива, пасивна субстанция, т. е. вода. Тя се черпи от дълбините на кладенеца в съдове, минава през човешките ръце и се използва според нуждите на хората. Тя означава наглед- ното учение, aqua doctrinae или словото (Логосът), предавано на другите както чрез речта, така и чрез ритуали.

2.Агентът е живо, автономно същество - змията. Тя се появява спонтанно или се открива изненадващо, тя омайва, погледът й е неподвижен и безучастен, кръвта й е студена и тя не познава човека: тя пропълзява по тялото на почиващия си, той я намира в изутата си обувка или в джоба... Затова змията изразява страха от всичко нечовешко и същевременно „страхопочитанието" пред възвишеното, пред издигащото се над човешката сфера. Тя е едновременно най-низкото, дяволът, и най-висшето, Божият син, Логосът, Нусът, Агатодаймонът. Присъствието на змията плаши, човек я открива на неочаквани места и в неочаквани моменти. Както рибата, и тя символизира и персонифицира тъмното, дълбинното, дълбоката вода, гората, нощта, пещерата. Когато примитив- ното съзнание каже „змия", то има предвид преживяване на извънчовешкото. Тя не е алегория или метафора, защото собствената й форма сама по себе си е символ, и същественото е, че „Синът" има образа на змия, а не обратното - змията да означава „Синът".

3.Агентът е Логосът, от една страна - философска идея и понятийна абстракция на живия Божи син, от друга страна - динамичната сила на мислите и думите.

Ясно е, че целта на тези три символа е да опишат непознаваемата същност на инкарнирания Бог. Но също така е ясно, че те са в значителна степен хипостазирани: в ритуала се използва истинска, а не символична вода. В началото е Аогосът и Бог е Логосът, далеч преди инкарнацията. На „змията" се отдава такова значение, че офитите са изпълнявали евхаристичния си ритуал с истинска змия не по-малко реалистична от змията на Ескулап в Епидавър. Също и „рибата" не е само таен език на мистерията, а, както свидетелстват паметниците, означава нещо сама по себе си. Освен това рибата е получила значението си в ранното християнство без каквото и да било обосноваване в писмената традиция, докато за змията поне може да се позовем на автентични текстове.И трите символа са явления на асимилация от нуминозно естество, поради което притежават известна автономия. Ако не бяха се появили, това щеше да означава, че възвестява- нето на Христовия образ не е имало въздействие. Тези феномени доказват не само въздействието на възвестяването, но са и задължителното условие за него. С други думи, става въпрос за прототипи на Христос, дремещи в човешкото несъзнавано, разбудени и привлечени като с магнит от реалната му историческа поява. Затова и Майстер Екхарт си служи със същата символика, когато описва връзката на Адам, първия човек, от една страна, с Бога, а, от друга страна - с по-нисшите създания⁴²².

Този магнетичен процес революционизира ориентираната към Аза психика, като полага наред с него или по-точно пред него една друга цел и център, обозначаван с най-различни имена и символи - риба, змия, център на птицата, точка, монада, кръст, рай и т. н. Митът за невежия демиург, въобразяващ си, че е върховен бог, изобразява объркаността на Аза, който повече не може да крие от себе си, че е детрониран от една по-висша инстанция. „Хилядите имена" на философския камък съответстват на безбройните гностически названия на човека (anthropos), което ясно показва за какво става дума: за по-висшия, по-богат човек, за онази неподдаваща се на описание цялост, състояща се от сумата на съзнаваните и несъзнаваните психични явления. Тази обективна цялост, за разлика от субективната Азова психика, аз нарекох цялостна личност и тя точно съответства на идеята за Антропоса.