Еон. Изследвания върху символиката на цялостната личност Карл Гюстав Юнг Предговор

Използването на рибите като символи на психопомпа и на противоречивата природа на цялостната личност ни насочва към една друга традиция, която, изглежда, се е развила успоредно с echeneis. Действително за това има забележителни данни, но не в алхимичната литература, а в историята на ересите. Става дума за документ от архива на инквизииията в Каркасон, публикуван от Benoist в неговата „Histoire des Albeois et des Vaudois" през 1691 година³⁴¹. Документът сеотнася дo откровение, което любимият ученик на Христос Йоан получил, „докато почивал с глава върху гърдите на Учителя". Йоан поискал да узнае какво е било положението на сатаната преди падението му и получил отговора: „Той имаше такава власт, че управляваше небесните сили." Той искал да бъде подобен на Бога и затова слязъл долу през елементите на въздуха и водата, и открил, че земята е покрита с вода. Прониквайки под повърхността на земята, „той попаднал на две риби, кото лежали върху водата и били свързани като волове (с хомот), за да орат цялата земя от залез- до изгрев-слънце по заповед на невидимия баща. И като слязъл надолу той видял облаци, покриващи морето. И като слязъл още по-надолу, видял, отделен от тях, своя „особь", който е вид огън." Заради пламъците не могъл да слее още по-надолу, а се върнал горе и оповестил пред ангелите, че ще заеме своя трон върху облаците и ще заприлича на Всемогъщия. След това той се отнесъл с ангелте, както несправедливият иконом с длъжниците на своя господар и в отговор Бог го прогонил от небето заедно с тях³⁴². Бог обаче проявил състрадание и позволил на него и ангелите му в продължение на една седмица да правяг каквото желаят. И тогава сатаната, използвайки за модел Битие (1), създал света и хората.

Един от изтъкнатите катари, Johanne de Lugio, изповядва подобно вярване³⁴³. Изглежда, че то е било разпространено в кръговете на катарите през XI и XII век, защото убеждението, че дяволът е създал света, се среща в различни секти. Алхимикът Johannes Rupescissa по всяка вероятност е принадлежал към повлияните от катарите „pauperes de Lugduno", неговите „pares homes evangelisans"³⁴⁴. Във всеки случай той може да се разглежда като мост към тази традиция.Що се отнася до нашия текст, преди всичко прави впечатление, че той съдържа старобългарската дума „особь". Karl Η. Meyer в своя черковнославянско-гръцки речник³⁴⁵ превежда „особь" с κατ'ίδίαν (лично, за себе си); „особа" на руски, полски и чешки означава „индивид, личност".

Затова можем да преведем „своя особь" като „онова, което му е свойствено"³⁴⁶ . Това, разбира се, е огънят³⁴⁷. Картината на двете риби, които лежат върху водата, и сравняването им с орящи волове е странна и изисква известно обяснение. За целта трябва най-напред да припомня интерпретацията, която св. Августин дава на двете риби като чудотворна храна: за него те са царствената и жреческата личност или власт³⁴⁸, които устояват на народните вълнения, както рибите - на морските бури. Тези две властни фигури се съединяват в Христос: той е едновременно цар и жрец³⁴⁹.

Макар че двете риби от катарския текст със сигурност не се отнасят за онези от чудот- ворното нахранване, Августиновото тълкуване ни казва нещо съществено за тогавашното мислене: рибите са били схващани като управляващи сили. Тъй като текстът е несъмнено еретичен, по-специално - богомилски, не може да се говори за тълкуване на двете риби единно като Христос. Може би те символизират две различни „личности" или сили отпреди сътворението на света: Сатанаил, по-стария Божи син, и Христос - по-младия. Още Епифаний съобщава в 30. ерес от своя „Panarium", че ебионитите вярвали в двама Божии синове: „Двама, твърдят те, са създадени от Бога, единият е Христос, а другият - дяволът"³⁵⁰. Това учение трябва да е получило широко разпространение в Близкия и Средния изток, защото сред тамошните павликяни и евхети възникнало богомилското вярване, че демиургът е Сатанаил³⁵¹. Нашият документ не е нищо друго освен латинска версия на разказа в„Panoplia " на Euthymios Zigadenos, който пък се позовава на признанието, направено от епископа богомил Василий през 1111 година пред император Алексей Комнин^352.

Важно е, че сатаната открива двете риби преди сътворението, т. е. в първично състояние, когато Божият дух още се носел над тъмната вода (Битие 1:2). Ако беше една риба, бихме могли да я разтълкуваме като първообраза на идващия Спасител, т. е. като предсъществуващия на Христос от Евангелие на Йоана, Логоса, който „в началото бе при Бога". (Според Йоан 1:2 в текста Христос казва: „Но аз ще седя с моя баща.") Но рибите са две, свързани с хомот като волове, поради това може да се направи единствено аналогия с рибите от зодиака. В хороскопите зодиите са важни условия, които модифицират съществено влиянията на намиращите се в тях планети или, дори и без планети, придават особен характер на отделните домове. В нашия случай рибите би трябвало да характеризират асцендента, момента на раждането на света³⁵³. Знаем, че космогонич- ните митове по същество са символи на Възникването на съзнанието (тук не мога да се занимавам с доказването на това)³⁵⁴. Времето преди сътворението съответства на несъзнаваното; в понятията на алхимията това е хаосът, massa confusa (изначалната материя, първичният хаос) или nigredo (мракът), и чрез opus (делото), което алхимикът сравнява със сътворението, се предизвиква albedo или dealbatio, избелването, което на свой ред понякога бива сравнявано с пълната луна, понякога с изгрева на слънцето³⁵⁵. Същевременно избелвнето означава просветлението, т. е. разширяването на съзнанието, което въви ръка за ръка с „делото". Така че, психологически формулирано, двете риби, които дяволът открива в първичните води характеризират нововъзникващия свят на съзнанието.

„Знай, казва Riplaeus, че трябва да започнеш към залез-слънце и оттам да тръгнеш към полунощ, когато всички светлини угасват, и деветдесет нощи ще останеш в тъмния огън на чистилището. След това тръгни на изток и ще преминеш през много различни цветове" и т. н.³⁵⁶ Алхимичната работа започва със слизане в тъмнината (nigredo) или в несъзнаваното. Оранта, т. е. овладяването на земята, става patris praecepto, „по заповед на Бащата". Така че Бог не само е предвидил нантиодромията, започнала през 1000 година, но тя е била и негова цел. Световният месец на рибите би трябвало да се управлява от два принципа. Тук рибите, както воловете, са успоредни една на друга, т. е. насочени към една и съща цел, макар че едната представлява Христос, а другата - антихристът.

Приблизително така трябва да си представяме логиката на ранното средновековие (докол- кото тук изобщо може да се говори за логика). Не знам дали аргументацията, която изложихме, е била обсъждана някога осъзнато. Все пак не е изключено, защото споменатото по-горе проро- чество на Талмуда за годината 530 ни кара да предполагаме, от една страна, астрономически изчисления, а, от друга - астрологична алюзия за предпочитания от еврейските учители символ на рибите. Но съществува и възможността рибите в нашия текст да нямат осъзнавана връзка с астро- логичните представи, а да са продукт на несъзнаваното. Че несъзнаваното е способно на подобни „рефлексии", знаем много добре от сънищата и от анализа на приказките и митовете³⁵⁷ Образът на рибите сам по себе си е бил осъзнаван от всички и може несъзнавано да е изразявал това значение в символна форма. По това време (XI век) еврейските астролози започват, както казахме, да определят раждането на месията под знака на Рибите, a Gioacchino da Fiore дава ясен израз на общото усещане, че започва нова епоха.

Текстът за Йоановото откровение трябва да е бил създаден не преди и не много след XI век. В началото на XI век, т. е. астрологически по средата на еона на Рибите, ересите започват да ник- нат повсеместно като гъби и трябва да се отбележи, че още в самото начало се появява антиподът на Христос, втората риба, под формата на дявола като демиург. Исторически погледнато, тази идея е един вид гностически Ренесанс, тъй като демиургът на гностицизма се е смятал за непълно- ценно и дори зло създание, от което идва всичкото зло³⁵⁸. Важното при това явление е неговата синхроничност, т. е. появата му във време, определено астрологично.

Навлизането на идеи на катарите в алхимията не е учудващо. Но не са ми познати текстове, които да свидетелстват, че катарският символ на рибата е бил пренесен в алхимията и че на него се дължи Ламбспринкския символ на чудотворната материя и нейната вътрешна антиномичност. Символът на Ламбспринк е възникнал не по-рано от края на XVI век и означава ревитализиране на архетипа. Той представлява две успоредни риби, насочени в противоположни посоки, които плуват в морето - в „нашето море", - с което се има предвид aqua permanens, чудотворната материя. Те са наречени „spiritus et anima" (дух и душа), както еленът и еднорогът, двата лъва, кучето и вълкът или борещите се птици, с което изразяват двойствената природа на Меркурий^359.

Ако са правилни разсъжденията ми, основаващи се върху известно познаване на средновековното символно мислене, то тук виждаме сериозно потвърждение на схващането, което развих в началото. С 1000 година започва един нов свят, което най-напред се проявява чрез необикновени религиозни движения като богомилите, катарите, албигойците, валденсите, братята на свободния дух, бегуините, бегхардите и т. н. и чрез вярата в Светия Дух на Gioacchino da Fiore. Към тези движения спада и появата на алхимията и не на последно място - на протестантизма, Просвещението и естествените науки, заедно с истински дяволското, преживявано от нашата епоха, паралелно с отстъплението на християнството пред рационализма, интелектуализма, материализма и „реализма".

Искам чрез един конкретен пример да покажа как символът на рибата изниква автохтонно от несъзнава ното. Става дума за млада жена, която открай време бе имала необикновено живи и пластични сънища. Тя се намираше под влиянието на материалистическия светоглед на своя баща, чийто брак не беше особено щастлив. Защищаваше се от тази неблагоприятна за нея среда чрез интензивен вътрешен живот, какъвто си беше изградила още от детска възраст. Като дете във въображението си замествала своите родителите с две дървета от градината. На шест или седем- годишна възраст сънувала, Че милостивият Бог й е обещал златна рибка. Оттогава започнала често да сънува риби. По-късно, малко преди да се подложи на психотерапия заради множество проблеми, й се присънило, „че стои на брега на Лимат и гледа надолу към водата. Един човек хвърля в реката златна монета и тогава водата става прозрачна, така че се вижда дъното³⁶⁰. Там има коралов риф и много риби. Някои от тях имат сребристи кореми и златни гърбове." По време на лечението й се присъни следното: „Отивам на брега на широка река. Отначало не виждам нещо особено, само вода, земя и скали. Хвърляла листовете с моите записки във водата с чувството, че й връщам обратно нещо. Веднага след това в ръката лш се появява въдица. Сядам на една скала и започвам да ловя риба. Все още не виждам нищо друго освен вода, земя и скали. Изведнъж една тежкариба захапва въдицата. Корелгът й е сребърен, а гърбът - златен. Когато я измъквам на брега, околността оживява: скалата изпъква напред като най-старата основа на земята, израстват тревата и цветята, храстите се превръщат в гора. Излиза вятър и раздвижва всичко. Аз седя в неописуемо напрежение, но без да издавам звук. Изведнъж чувам зад гърба си гласа на господин X. (X. е един възрастен човек, за когото тя само е слушала и когото е виждала на снимка, но го почита като авторитет.) Той произнася тихо, но категорично: „Търпеливите в най-вътрешната сфера получават рибата, храната от дълбините." В този момент около мен се образува кръг, като част от него докос- ваше и водата. Отново чувам гласа: „Храбрите във втората сфера могат да постигнат победа; защото там е борбата." След това около мен се образува още един кръг, който този път докосваше и отсрещния бряг. В същото време хоризонтът се разтваря и се разкрива живописен пейзаж. Слънцето се издига над хоризонта. Чувам като издалеко гласа: „Третата и четвъртата сфера се раждат, еднакво уголемени, от предишните. Но четвъртата сфера - тук гласът за момент замлъква, като че ли в размисъл, - четвъртата сфера граничи с първата³⁶¹. Тя е най-високата и същевременно най-дълбоката; защото най-високото и най-дълбокото вървят заедно. Те са всъщност едно и също." На това място тя се събужда с бръмчене в ушите.

Сънят носи всички черти на т. нар. „голям сън" и освен това има качеството на нещо „мислено", което е характерно за интуитивния тип. По това време сънувалата вече имаше определени психологически познания, но историческата символика на рибата й беше съвършено непозната. Относно подробностите трябва да се отбележи следното: брегът на реката е, тъй да се каже, прагът към несъзнаваното. Ловенето на риба е интуитивен опит да се „уловят" или схванат несъзнавани съдържания (рибите). Сребърното и златното на рибата означават (на алхимичен език) женското и мъжкото начало, т. е. хермафродитният аспект на рибата, показвайки, че тя е complexio oppositorum³⁶². Тя предизвиква магическо оживяване³⁶³. Възрастният мъж е персонифи- кация на архетипа на „стария мъдрец". Рибата вече ни е позната като „чудотворна храна". Тя е причастието на „съвършените" (teleioi). Първият кръг, който докосва водата, представлява (частичната) интеграция на несъзнаваното. Борбата съответства на конфликта на противопо- ложностите, например конфликта между съзнанието и сянката. Вторият кръг докосва „отвъдния бряг", където се извършва единението на противоположностите. Така например чудотворната субстанция в индийската „живачна система" се нарича parada, „водещ на другия бряг"; на Запад това е Меркурий. Четвъртата сфера, подчертана с многозначителна пауза, е едното, кое- то, прибавено към другите три, оформя единството от четири елемента. Кръговете естествено представляват мандала, в която по парадоксален начин периферията съвпада с центъра. Това напо- мня древната представа за Бога: „Бог е кръг, чийто център е навсякъде, а периферията - никъде." Мотивът за съвпадането на първото с четвъртото е изразен още в аксиомата на Мария: „Едно става две, две стават три, а от трите произлиза първото като четвърто" (to hen tetarton).

Този сън резюмира, така да се каже, в най-сбит вид цялата символика на процеса на индивидуацията, и то при лице, което изобщо не е запознато с литературата по този въпрос. Подобни случаи, които съвсем не са рядкост, трябва да ни накарат да се замислим. Те доказват съществуването на несъзнавано „знание" за процеса на индивидуация и неговата историческа символика.

Връщаме се отново към проблема, поставен в цитираното съчинение „Instructio de arbore solari", към проблема за улавянето на рибата. Рибата echeneis привлича корабите така, както магнитът - желязото. Според преданието тя е източникът на привличането, което кара плавателните съдове, движени от хората с платна или весла, да спрат³⁶⁴. Споменавам тази привидно незначтелна особеност, защото, както ще видим, в алхимичната представа привличането вече не изхожда от рибата, а от магнит, който е притежание на човека и който сега осъществява привличането, което по-рано е представлявало тайнствената сила на рибата. Ако си припомним значението на рибата, не е трудно да разберем защо този магически център има мощна привли- чаща сила, която може да се сравни с магнетизма на Северния полюс³⁶⁵. Както ще видим по-нататък, гностиците твърдят нещо подобно за магнетичното въздействие на тяхната централна фигура (точка, монада, син и т. н.). Ето защо е забележителна новост фактът, че алхимикът възна- мерява да си послужи с инструмент, за който смята, че упражнява същата притегателна сила като echeneis, но върху самата echeneis. Това обръщане на посоката е важно за психологията на алхи- мията, защото е аналогично на претенцията на алхимиците, че тяхното изкуство е способно да произведе filius macrocosmi, еквивалента на Христос - Deo concedente (c Божие позволение). По този начин майсторът (artifex) или неговият инструмент заемат мястото на echeneis и на всичко, което тя представлява като чудотворно средство. Майсторът е подслушал, тъй да се каже, тайната на рибата и иска да извлече на повърхността arcanum, за да създаде от него filius philosophorum, или lapis.

Тук прозира идеята за учението, за „aqua doctrinae" (водата научението). Както вече видяхме, „магнитът", или „небесната роса", може да се научи. Както и водата, той символизира самото учение. Той се противопоставя на „одушевения камък", който „възприема" влиянието на двойката магнит и magnesia. Одушевеният камък, както и магнитът, е чудотворна материя, а само такива вещества могат да образуват онези съединения, които в крайна сметка водят до целта, до философския камък, притежаващ тяло, душа и дух. Dorneus пише: „(Езичниците) казват, че природата иска подобна ней природа и тогава се радва заедно с нея. А свърже ли се с чужда й природа, тогава природното дело се разрушава"³⁸⁷. Това е алюзия за аксиомата, която обикновено се приписва на алхимика Демокрит: „Природата се радва на природата; природата побеждава природата; природата владее природата"³⁸⁸. Както магнитът и magnesia образуват двойка, така и lapis animatus sive vegetabilis (одушевеният или съживяващият камък)³⁸⁹ представлява rebis и хермафродит, роден от царствения брак. Така че имаме две противостоящи си двойки, които, привличайки се, образуват четириединство, т. е. четворната основа на целостта³⁹⁰. Както се вижда от символиката, двойките означават едно и също: complexio oppositorum, или „обединяващ символ"³⁹¹. Ако в нашите текстове те не са представени като еднакви и съвпадащи с чудотворната материя, това трябва да си има причина, която не може да се открие по символите на двете субстанции: например тук имаме magnesia, там - вода, тук - магнит, там - риба; и все пак и двете означават prima materia, от която се поражда чудото. Какво различие може да са имали предвид алхимиците, показва един трактат от XVII век с автор Iohannes Collesson, игумен на Бенедиктинския орден³⁹²: „Но що се отнася до веществото, чрез което обикновеното злато и сребро биват извлечени по естествен и философски начин, то никой не бива да си въобразява, че с магнити и философски средства би могло да се извлече нещо друго освен всеобщата световна душа от по-горните тела и най-вече от слънчевите и лунните лъчи. Откъдето става ясно, че онези, които мислят, че могат да разтварят по естествен и физически начин чисти метали, не познават нито живака, нито философската течност."

Явно е, че трябва да се разграничават две категории символи: най-напред такива, които означават извънпсихичната химична субстанция или нейния метафизичен еквивалент, като serpens mercurialis (Меркуриева змия), Sanctus Spiritus (Светия Дух), anima mundi (световна душа), Veritas (истина), sapientia (мъдрост) и т. н.; и, на второ място, имената на създадените от алхимиците средства, като разтворителите (aqua - вода, acetum - оцет, lac virginis - мляко от девица), или техният „философски" еквивалент, „theoria" или „scientia", който, ако е „правилен", има чудодейно влияние върху материята, както твърди Dorneus в своите философски трактати³⁹³.

У алхимиците тези две представи непрекъснато се смесват: чудотворната субстанция ту като че ли не е нищо друго освен химично тяло, ту като че ли е идея, която днес бихме определили като психично съдържание. Това объркване е описано много образно от Pernety в обяснението му за магнита: „Но не бива да се смята, че този магнит (aiman) е обикновеният магнит. Те (алхимиците) са му дали това име само заради естествения му афинитет към онова, което наричат стомана (adamas). Това е рудата (prima materia) на тяхното злато, а магнитът е рудата на стоманата им. Центърът на този магнит съдържа скрита сол, разтворител за калциниране на философското злато. Тази готова сол формира техния живак, с който те изпълняват предписанията на Мъдреците в бяло и в червено. Получава се рудата на небесния огън, която служи като фермент за техния камък"³⁹⁴. И така, според него тайната на действието на магнита е съдържащата се в него сол, приготвена от алхимиците. Когато един алхимик говори за „сол", той рядко има предвид натриев хлорид или някаква друга сол. Можем с доста голяма сигурност да предположим, че той не е в състояние да се абстрахира от символичното значение на солта и затова включва в химичното вещество sal sapientiae (солта на мъдростта). Това е скритата в магнита и създадена от алхимика сол, т. е., от една страна, тя е продукт на неговото изкуство, а, от друга страна, вече се съдържа скрито в природата. Противоречието се разрешава лесно, ако предположим, че става дума просто за. проекция на психично съдържание.

Подобно е положението у Dorneus. Тук обаче не става въпрос за солта на мъдростта, а за „Veritas" (истината), която според него, от една страна, е скрита в естествените неща, а, от друга страна, очевидно е понятие на „морала". Истината за него е „лекарството, което поправя и превръща онова, което е престанало да бъде каквото е било, в това, което е било преди упадъка си, а и в нещо по-добро, а пък онова, което не е какаото трябва да бъде, в каквото трябва да бъде". Та- зи „истина" е „метафизична субстанция", скрита не само в нещата, а и в човешкото тяло: „В човешкото тяло е скрита една метафизична субстанция, позната на много малко хора. Тя не се нуждае...от никакво лекарство, защото самата тя е най-чистото лекарство." Ето защо „алхимиците се стремят да освободят една неосезаема истина от оковите й в осезаемите неща". Затова всеки, който иска да овладее изкуството на химията, трябва да изучава „истинската философия", а не „Аристотеловата", добавя Dorneus, защото истинското учение, по думите на Collesson, е магнитът, с който „centrum veri" (центърът на истината) се освобождава от телата и с който те могат да бъдат преобразени, „философите, пише Dorneus, са разбрали, чрез някакво божествено вдъхновение, че тази сила и небесна енергия може да бъде освободена от оковите й; не чрез нейната противоположност, а чрез онова, което й е подобно. Тъй като такова нещо се намира у човека или извън него...то подобното трябва да се усилва чрез подобно, чрез мир, а не чрез война."

Следователно учението, станало достояние на съзнанието „чрез някакво божествено вдъхновение", е същевременно инструментът, с който обектът на доктрината или теорията може да бъде освободен от неговото пленничество в „тялото", защото символът, който представлява учението, означава и същевременно е и тайнственият „обект", за който то дава някакво познание. В съзнанието на алхимика учението е дар от Светия Дух. То е енциклопедия на знанията за тай- ните на изкуството, за съкровището, скрито в prima materia, което според алхимичните представи е извън човека. Съкровището на учението и скъпоценната тайна, скрита в тъмната материя, са едно и също нещо. За нас това не е откритие, тъй като от доста време знаем, че подобни тайни дължат съществуването си на несъзнаваната проекция. Dorneus е мислителят, осъзнал за първи път и с най-голяма яснота необикновената дилема на алхимията: тайнствената субстанция е една и съща, все едно дали се намира в човека или извън него. „Алхимичната" процедура се извършва вън и вътре. Който не може да освободи „истината" в своята собствена душа от оковите й, няма да успее и във физическата сфера, а който знае да произвежда камъка, дължи това единствено на вярното учение, което е променило самия него или което той е създал благодарение на своята промяна.

С помощта на тези разсъждения Dorneus осъзнава фундаменталното значение на себепоз- нанието. „Старай се да станеш такъв, каквото искаш да бъде и твоето творение". С други думи, изискванията към произведението трябва да се отправят към собствения Аз. Създаването на тайната субстанция, generatio Mercurii, се удава само на оня, който напълно познава учението; но „няма как другояче да се освободим от съмнението освен чрез експеримент и няма по-добър начин да го направим освен върху самите себе си". Така че учението изразява вътрешния ни опит или в съществена степен зависи от него: „Нека той да разбере, че най-голямото съкровище за човека е в самия човек, а не извън него. От него произлиза... чрез което се създават навън нещата, видими за очите. Така че ако не е духовно сляп, ще види, т. е. разбере, кой е той и как е устроен вътрешно и чрез външното, чрез светлината на природата, ще опознае себе си". Тайната е преди всичко в човека; тя е неговата същинска личност³⁹⁵, която той не познава изначално, а опознава чрез опита си с външния свят. Затова Dorneus изисква от алхимика: „Опознай чрез самия себе си всичко, което е на небето u на земята, за да станеш мъдър във всичко. Не знаеш ли, че небето и елементите по-рано са били едно цяло и са били разделени един от друг чрез божествен акт на сътворяване, за да могат да създадат както тебе, така и всичко останало?".

Тъй като „знанието" за света „живее в собствената гръд", алхимикът трябва да черпи познанията си за света от познанието за „самия себе си", защото неговата личност, която му пред- стои да опознае, принадлежи на природата, произлязла от първоначалното единство на Бога със света. Очевидно не става дума за опознаването на Аза, макар че това е много по-удобно и затова често се приема за себепознание. Поради същата причина всеки, който сериозно се опитва да опознае себе си като обект, бива обвиняван в егоизъм и особнячество. Но това познание няма нищо общо със субективното знание на Аза за самия себе си. Второто е като куче, което гони опашката си, докато първото е трудно изследване с морални изисквания, за което така наречената психология не знае нищо, а образованата публика - много малко.

Алхимикът обаче се е догаждал за него, макар и непряко; той определено е знаел, че като част от цялото носи образа на цялото в себе си, онзи „небосклон" или „Олимп", за който говори Парацелз³⁹⁶. Този вътрешен микрокосмос е бил непроизволният обект на алхимичното изследване. Днес бихме го нарекли колективно несъзнавано, което трябва да се определи като обективно, защото е едно и също у всички индивиди и поради това е само едно. От това универсално колективно несъзнавано произлиза субективното съзнание на индивида, т. е. Азът. Приблизително така можем да разтълкуваме днес фразите у Dorneus „преди едно цяло" и „разделени от божествен акт на творение".

Това обективно познание за собствената личност е имал предвид нашият автор, когато е казвал: „Но никой не може да опознае себе си, ако не знае какво, а не кой е той, от кого (или от какво) зависи, чий е (кому или на какво принадлежи) и за какво е създаден". Разликата между „кой" и „какво" е много съществена: докато „кой" има несъмнено личностен характер и се отнася до Аза, „какво" е неутрално и не предполага нищо друго освен обект, в чиято персоналност може и да не сме сигурни. Не субективното Азово съзнание на психиката, а самата тя е непознатият, подлежащ на непредубедено изследване, обект. Разликата между опознаването на Аза и опознаването на цялостната личност не би могло да се изрази по-сполучливо, отколкото чрез това разграничение между „кой" и „какво". Тук един алхимик от XVI Век е постигнал нещо, в което някои психолози (или хора, които си позволяват да имат мнение по психологически въпроси) и днес още се препъват. „Какво" се отнася до неутралната личност, до обективната даденост на целостността, докато Азът е, от една страна, каузално „зависим" и „принадлежащ", а, от друга страна, е насочен към нея като към цел. Това напомня за впечатляващото първо изречение от „Fundamentum" на св. Игнаций Лойола: „Човекът е създаден да слаби Бога, нашия господар, да го почита и да му служи, и така да спаси душата си".

Човек познава само малка част от своята психика, така както са съвсем ограничени и познанията му за физиологията на неговото тяло. Каузалните фактори на неговото психично съществуване са до голяма степен извън съзнанието му, в несъзнавани процеси; по същия начин и финалните предназначения, които действат в него, по произход и съществуване са несъзнавани. Както е известно, психологията на Фройд дава елементарно оказателство за първото, а психоло- гията на Адлер - за торото. Така че причините и крайните цели трансцендират съзнанието до степен, която е трудно да се определи, което същевременно означава, че тяхното естество и действие са неизменни и необратими поне докато не станат предмет на съзнанието. Корекции се извършват само в съзнанието чрез разбиране и морален избор, затова себепознанието е така плашещо, но и така необходимо. Ако освободим изречението от „Fundameritum" от теологичната терминология, то гласи: „Човешкото съзнание е създадено, за да признава (слави) своя произход от нещо no-висше (Бога), да се съобразява внимателно с този свой корен (да го почита), да изпълнява осъзнато и отговорно своите назначения (да му служи) и така да осигури за цялата си психика оптимални възможности за живот и развитие (да спаси душата си)."

Този превод не само звучи рационалистично, но и трябва да бъде такъв, защото съвреме- нният ум и при сериозни усилия не разбира вече почти двехилядолетния теологически език. Поради това опасността да се замести липсата на разбиране с имитация, емоции и насилена вяра или пък е резигнация и безразличие не само ни грози, но вече е и реалност.

Действащите в нас финални предназначения не са нищо друго освен онези десет фунта сребро, които „някой си благороден човек" поверил на своите слуги (Лука 19:12 и СА.), за да „търгуват е тях". Не е нужно много въображение, за да си представим какво е моралното значение на това набъркване в светските дела. Само един инфантилен човек може да се залъгва, че злото не

е винаги и навсякъде в действие; колкото по-неосъзнат е той, толкова повече го управлява дяволът. Тъкмо поради тази тясна свързаност с тъмната страна на нещата масовият човек е способен да извърши с такава невероятна лекота и най-ужасните престъпления. Само всеобхват- ното и безпощадно себепознание, което оце-нява истинското съотношение на доброто и злото и техните мотиви, може да даде известна гаранция, че крайният резултат няма да е много лош.

Решаващото значение на себепознанието за алхимичния процес на трансформация е изразено най-ясно от Dorneus, живял през втората половина на XVI век. Но самата идея е много по-стара и се открива още у Morienus Romanus (VII-VIII век) в сентенцията, която той, по собствените му думи, написал на ръба на херметичния съд: „Онзи, който притежава всичко, изобщо не се нуждae oт чужда помощ". При това, както личи съвсем ясно от текста, не става въпрос за притежаване на всички необходими химични вещества, а за „морални" неща³⁹⁷. Бог, казва Morienus, е създал света от четири неравностойни елемента и е поставил човека сред тях като „най-голямото украшение": „Това нещо е извлечено от теб, защото ти си неговата руда; в теб те го намират и, казано по-ясно, от тебе те го получават. Когато се убедиш в това, любовта и влечението ти към него ще се засилят". Това „нещо" е камъкът, за който Morienus казва, че съдържа четирите елемента и наподобява космоса и неговата структура. Процедурата по създаването на камъка не може „да се извърши с ръце", защото е „човешко предразположение" (dispositio hominum). Единствено с нея се постига „трансформирането на естествата" (naturarum mutatio). Трансформирането се извършва чрез coniunctio, която е същината на работата³⁹⁸.

В споменатия трактат „Rosinus ad Sarratantam Episcopum", който, ако не е от арабски произход, е най-малкото едно от най-старите арабски писания, е цитиран Magus Philosophus: „Този камък е под теб, що се отнася до покорството, и над теб, що се отнася до господството; следова- телно от теб от гледна точка на науката и около теб, когато става дума за равни на тебе". Този пасаж е малко неясен. Но от него проличава, че камъкът несъмнено е в психична връзка с човека: алхимикът може, от една страна, да очаква от него покорство, от друга страна, камъкът упражнява върху него господство. Доколкото е проблем на „науката", камъкът произлиза от човека. Но той е и извън него, в обкръжението му, при „aequales", което превеждам с „равни нему". Би могло да се каже и „съмишленици". Това описание съответства на парадоксалното положение на цялостната личност, както показва нейната символика: тя е онова най-малко нещо, което лесно може да бъде подминато и пренебрегнато. Да, то се нуждае от помощ, и трябва да бъде възприемано, съхранено и в известен смисъл доизградено от съзнанието, и то така, сякаш до момента изобщо не е съществувало и едва човешката грижа и всеотдайност го извикват на бял свят. В същото време опитът показва, че то съществува отдавна и е много по-старо от Аза и че представлява ни повече, ни по-малко тайният spiritus rector (управляващ дух) на съдбата ни. Цялостната личност не се осъзнава от само себе си, а знанието за нея открай време се предава от един човек на друг (както например в учението за пуруша-атман). Тъй като представлява същността на индивидуацията, а индивидуацията не е възможна без връзка на индивида с обкръжението, тя е налице и у онези съмишленици, с които са възможни индивидуални отношения. Освен това цялостната личност е архетип, който винаги изобразява ситуация, съдържаща Аза. Затова като всеки архетип цялостната личност не може да се локализира в сферата на Азовото съзнание, а представлява сякаш атмосфера, обгръщаща човека, чиито граници във времето и пространството трудно могат да се определят. (Оттук често свързаните с архетипите синхронистични феномени!)

В Rosinustraktate се прави паралел с Morienus³⁹⁹: „Този камък е нещото, което се намира повече в тебе (отколкото другаде); създадено е от Бога и ти си неговата руда, и от тебе се извлича то, и където и да си, то неизменно е с тебе... И както човекът, така и камъкът е съставен от четири елемента, и той произлиза от човека, и ти си неговата руда, благодарение на техниката; и той се извлича от тебе чрез деление и остава неразделно в тебе заради науката. Другояче (казано), нещото е в тебе, в живака на мъдреците; ти си тяхната руда, в тебе той е скрит и ти го съхраняваш, и от тебе се извлича, тъй като от тебе се свежда до (същността) и се разтваря; без тебе той не може да стане цялостен, а ти без него не можеш да живееш, и така краят си спомня за началото и обратно".

Този текст е сякаш коментар към съответния пасаж у Morienus. От него научаваме, че камъкът е вложен в човека от Бога, че в дейността му (operatio) човекът представлява неговата prima materia (minera, руда), че извличането съответства на алхимичната процедура на деленето, или separatio, и че чрез знанието си за камъка човекът остава неразделно свързан с Аза. Описаната процедура лесно може да се схване като осъзнаване на несъзнавано съдържание, фиксирането в Mercurius на мъдреците би съответствало на традиционното херметично знание, като той символизира разума, и чрез това знание цялостната личност, като съдържание на несъзнаваното, се осъзнава и фиксира в съзнанието. Тъй като, както знаем, без вече налични съзнавани понятия аперцепцията не е възможна. Това обяснява много невротични разстройства, дължащи се на факта, че в несъзнаваното са групирани съдържания, които не могат да се възприемат от съзнанието поради липса на аперципиращи понятия, които да ги „поемат". Затова е изключително важно да се разказват приказки и легенди на децата, а на възрастните да се внушават религиозни понятия (догми), тъй като те са инструментални символи, чрез които несъзнавани съдържания могат да преминават в съзнанието и там да се тълкуват и интегрират. Ако това не става, тяхната често значителна енергия се оттича към обикновено маловажни съзнавани съдържания и повишава тяхната интензивност до патологична степен. Така възникват наглед безпричинните фобии и натрапливости – свръх ценните идеи, идиосинкразии, хипохондрични представи и интелектуални перверзии, които се маскират като социални, религиозни или политически.

Старият учител вижда в алхимичното дело (opus) един вид apokatastasis - възстановяване на едно начално състояние в края на света („краят си спомня за началото и обратното"). Точно това става в процеса на индивидуацията, все едно дали той се извършва като християнско преобра- жение („освен ако не станете като малки деца"), като преживяване на сатори (нирвана - б. ред.) в дзен-будизма („Покажи ми първоначалното си лице") или като психично развитие, при което се осъзнава първоначалната цялостност.

За алхимика е вън от съмнение, че „центърът", т. е. онова, което наричаме цялостна личност, не се намира в Аза, а извън него, „в нас", но не „в ума ни", а пo-скоро в онова, което неосъзнато сме, в онова „какво", което според Dorneus трябва да опознаем. Днес наричаме това „несъзнавано" и различаваме личностно несъзнавано, което ни позволява да опознаем собствената си „сянка", и неличностно несъзнавано, което ни позволява да опознаем архетипния символ на цялостната личност. Тъй като тази представа още не е била достъпна за алхимика, той, нямайки понятие от теория на познанието, е трябвало в съответствие с традицията да пренесе навън своя архетип и да го локализира в материята, макар да е чувствал, както несъмнено Dorneus и други, че по парадок- сален начин центърът се намира едновременно и в човека, и извън него.

„Неразвалящото се лекарство", камъкът, според Dorneus може да се намери единствено на небето, защото то „пронизва всички елементи с невидими лъчи, които се събират от всички посоки в центъра на земята, създава и отглежда всички създания". „Никой не може да създава нещо в себе си, а (само) в подобното нему, което е от същото (небе)".

Виждаме как Dorneus се справя тук със своя парадокс: никой не може да създаде нещо без подобен нему обект. А обектът му е подобен, защото има същия произход; тъй че, когато иска да създаде неразвалящото се лекарство, това може да стане само в неговия собствен център, а той е центърът на земята и на всички създания. Този център, както и неговият собствен, произлиза от същия източник, от божеството. Разделянето на привидно несходни неща като небето, елементите, човека и т. н. е било нужно само за сътворението. Всичко разделено трябва да се съедини отново в създаването на камъка, за да се възстанови първичното състояние на единство. Но, казва Dorneus, „никога не ще направиш от другите неща онова едно, към което се стремиш, ако ти самият не си станал едно...Защото Бог иска вярващите да се стремят към благочестивото си дело, а съвършените да осъществят изцяло другото си намерение...Така че постарай се да станеш такъв, каквото искаш да бъде твоето дело".

И тъй, обединяването на противоположностите в камъка е възможно единствено когато самият алхимик е станал едно. Единството на камъка съответства на индивидуацията, на превръщането на човека в едно; ние бихме казали, че камъкът е проекция на цялостната личност. Тази формулировка е психологически вярна. Тя обаче не отразява ясно факта, че камъкът е трансцендентно единство. Затова трябва да подчертаем, че макар че цялостната личност може да стане символично съдържание на съзнанието, като пo-висша от съзнанието цялостност тя неизбежно е и трансцендентна. Dorneus признава идентичността на камъка с преобразения човек, възкликвайки: „Преобразете се от мъртви камъни в живи философски камъни!"⁴⁰⁰. Но на него му липсва понятието за несъзнавано съществуване, което би му позволило да намери задоволителна формула за идентичността на субективния, психичния, и на обективния, алхимичния, център. Все пак той е успял да обясни магнитното привличане между въображаемия символ, „теорията", и скрития в материята, във вътрешността на земята или в Северния полюс „център" като тъждество на две крайности. Затова той нарича и учението, и тайната на материята истина. Истината „свети" в нас, казва той, но не е от нас: „Истината трябва да се търси не в нас, а в Божия образ, който е в нас".

И така, Dorneus полага единството на трансцендентния център в човека с образа на Бога. От тази идентификация ставаясно защо алхимичните символи на целостността се отнасят както за arcanum в човека, така и за божеството и защо вещества като живака и сярата или елементи като водата и огъня се свързват с Бог, Христос и Светия Дух. Dorneus отива дори по-далече, давайки определението съществуваща единствено и само на тази истина: „По-нататък, за да дадем задоволителна дефиниция на истината, ще кажем, че тя съществува, но че нищо не може да се прибави към нея; защото какво може да се прибави към Едното, питам аз, какво му липсва или на какво може да се основава то? Нали нищо не съществува освен това Едното". Така че за него единственото истински съществуващо е трансценденталната цялостна личност, която е идентична с Бога.

Dorneus е може би първият алхимик, обобщил множеството символни термини и формули- рал ясно онова, което открай време е било движещият мотив на философската алхимия. Странно е, че този мислител, който по яснота значително превъзхожда по-късния Якоб Бьоме, и до днес е останал неизвестен за историята на философията. С това той споделя съдбата на херметичната философия, която, без познаване на съвременната психология на несъзнаваното, си остава книга, запечатана със седем печата. Но тази книга някой ден трябва да се отвори, ако искаме да разберем днешната духовна ситуация; защото алхимията е майката на същественото и конкретно мислене в съвременните естествени науки, а не схоластиката, на която дължим единствено дисциплината и тренирането на ума.