ВТОРО ЗАКЛЮЧЕНИЕ Дорнах, 7 февруари 1921 г. След лекция на Леополд ван дер Палс

ВТОРО ЗАКЛЮЧЕНИЕ

След лекция на Леополд ван дер Палс

Така тъкмо при китайците съществува дълбоко съзнание за връзката ме- жду човешката глава и горните сфери, между ритмичната система на човека, системата на белия дроб и сърцето и земята, в чиито процеси човекът участва посредством дишането, като чрез самото дишане ритмичната му система бива привеждана в движение. И тогава идва ред на човека като цяло, при когото се усеща, че той представлява нещо ново в рамките на земната еволюция и че още не може да бъде поставен в не- посредствена връзка с нещо космическо, както могат неговата глава като част и гръдните му органи като част. Изобщо отношението на целия човек към космоса остава нещо неопределено.

Онова, което остава неопределено в човека, бива описвано като Луна в него. И е съществувало едно дълбоко, макар и инстинктивно съзнание за това, че третата съставна част на един тричленен човек е нещо лунопо- добно. Това лежи в основата и на духовно-научното разглеждане на човека (вж. рисунката, Луна).

Правело се е разлика между луноподобното и онова, което произлиза от цялата ритмична система, което е резултат от нея. Това е слънчевото (виж рисунката, Слънце). То би трябвало да се намира концентрирано

Тези две съставни части на човека са поставени на преден план в човешката природа. Слънчевото той още не е довел до пълно развитие, слънчевото не в смисъл на старата планета, както е в моята книга "Въведение в тайната наука", а настоящето, светещо на небето Слънце.

Към тях се прибавя онова в човека, което се придържа към ритмичната система: разклоненията на неговия нервен апарат, които се намират във връзка с останалите планети. Така че имаме приблизително следното: най-горе в главата, във връзка с цялата нервна система, централната нервна система - Сатурн (виж рисунката); Юпитер - онова, което се отнася повече към сетивните органи, към очите; Марс - лежащото в основата на органите на говора, органите за пеене; Венера и Меркурий - преминаващото към симпатиковата нервна система. Така получаваме цялата същност на човека, както тя е дошла от Луната. И би трябвало да отличаваме пет свързващи линии, които ни отвеждат към петте планети.

Така пред нас имаме устройството на вътрешния човек в смисъла на идеален, но много реален музикален инструмент в човека.

Този музикален инструмент е изграден въз основа на лунната същност на човека. И както знаем, във всички стари представи за човека той е бил представян с образа на дърво или растение. Достатъчно е само да си помислите за мировия ясен. Този начин на разглеждане има своя корен много назад във времето. Трябва само да си представите: петте звезди - Сатурн, Юпитер, Марс, Венера и Меркурий - се спускат на небосклона по посока Дървото на човека и опъват върху него лирата, така че то се превръща в музикален инструмент. Отгоре, спускайки се от духовния
всемир, се носи акордьорът на този инструмент: птицата феникс, безсмъртната човешка душа.

В тази китайска легенда се крие многозначителен смисъл. И човекът остава встрани, защото самият той е музиката, защото в легендата не се говори тъкмо за основното. В нея се говори за това, което съставлява цялостния музикален инструмент. В известен смисъл е така, сякаш някой майстори цигулка и говори за дървесния материал, за струните, за магарето на цигулката, но за нея самата и дума не казва. Така в тази китайска легенда всъщност не се говори за нищо друго, освен за човека, за оформянето на тези пет звезди, за безсмъртната душа. Но човекът остава вст- рани, тъкмо защото цялото, от което той се състои, води всъщност към самия човек. В основата на това лежи дълбокото съзнание за взаимовръзката на същинската музика със самата човешка природа.

И г-н ван дер Палс каза съвсем точно: Който търси произхода на мело- дията, той стига до голямо объркване, ако я търси някъде в днешно вре- ме. Този, който го търси, би трябвало да се върне назад в светите писания и никога не би стигнал до края на изследването си, защото мелодиите са нещо, което принадлежи към цялостното културно развитие на човека.

Всъщност би трябвало да кажем: Неслучайно някой като Ницше, изхождайки от едно истински дълбоко усещане, пише като първи свой труд "Раждането на трагедията от духа на музиката". И ако е напълно правилно това, което г-н ван дер Палс каза, че музикалното изкуство, такова каквото го разбираме днес, се появява едва след края на Средновекови- ето, музикалното като такова ни връща съвсем далеч назад в човешкия произход. Би могло да се направи изложение по темата "Произходът на цялостния духовен живот на човека от музикалния елемент". Защото който истински усеща едно малко дете, винаги би казал за него, че малкото дете е родено всъщност като музикален инструмент. Музикалното у децата се дължи именно на тази правръзка на мелодичния елемент с човека.

Но, както казах, да говорим за тези неща в подробности днес, би ни отнело твърде много време. Исках само да обърна вниманието върху това. А също така да кажа, че изразът "лунна цигулка" е напълно обоснован, защото като се говори затова, че е била направена лунната цигулка, се апелира тъкмо към лунната същност на човека.

Изразяване на човека чрез тон и слово

В дискусиите, които проведохме в последно време, можах да насоча вашето внимание към факта, как дейностите на човешкото същество в най-

По подобен начин стоят нещата с речта. Речта тук на земята е напълно пригодена към земните взаимоотношения. Защото тази реч е израз на нашите земни мисли. Те съдържат земни знания. Към тях е пригодена речта по време на земното битие. В предшестващото земното битие, както вече обясних, човек използва реч, която не излиза отвътре навън, която не следва предимно издишването, а следва духовното вдишване, ин- спирирането, онова, което в битието, предшестващо земното, можем да опишем като вдишване. Там има живот в мировия логос. Там има живот в мировото слово, в мировата реч, от която са направени нещата.

Този живот в мировата реч изгубваме, когато слезем на земята и се при- способяваме към това, което служи на нашите мисли, на земните мисли и на земния разсъдък, на разбирането между хората, които живеят на зе- мята. По същия начин стоят нещата с мислите, които имаме, с мислене- то. Мисленето се нагажда към земните отношения. В предшестващото земното битие има живот в творящите мирови мисли.

Когато най-напред разглеждаме средната съставна част, говора на чове- ка, можем да кажем: В говора лежи същественото на земната култура, на

И в този момент е уместно да вмъкна в нашето космологическо разглеж- дане, с което се занимаваме вече от няколко седмици, главата за изразяването на човека чрез тон и слово. Тези дни имахме голямата радост да чуем в нашия Гьотеанум едно отлично музикално певческо постижение. И позволете ми днес, като израз на вътрешното задоволство от това изпълващо ни с толкова радост художествено събитие, да кажа някои неща за взаимовръзката на тоновото и звуковото изразяване на човека тук на земята с живота на човека в онова, което съответства на тона и звука там в духовното.

Ако разгледаме човешкото устройство, каквото е то тук на земята, ще видим, че е изцяло отражение на духовното. Тук всичко е отражение на духовното - не само това, което човек носи със себе си, а също и онова, което го заобикаля във външната природа. Когато човек се изразява чрез говор или чрез песен, той изразява като едно откровение целия си организъм - тяло, душа и дух - в посока навън, а също така и в посока навътре към себе си. В това, което човек разкрива звуково или тоново, се съ- държа целият човек. Доколко той се съдържа в това, виждаме едва то- гава, когато съвсем точно с подробностите схванем какво представлява човекът, докато говори или пее.

Да изходим от езика. В хода на историческото развитие на човечеството речта произлиза всъщност от една първоначална форма на пеене. Колко- то по назад в предисторическите времена се връщаме, толкова речта е по-подобна на речитатива и накрая на пеенето. А в съвсем древни времена земното човешко развитие не е правело разлика между песен и говор, а двете са били едно. И това, което откриваме за човешката пра- реч, е, че тя е една прапесен. Когато разглеждаме речта в нейното днешно състояние, когато тя вече много силно се е отдалечила от чисто песенното и се е потопила в проза-елемента и в интелектуалистичния елемент, тогава в речта имаме основно два елемента: съгласният и гласният елемент. Всичко, което изказваме чрез речта, се състои от съгласен и гласен елемент. Съгласният елемент се дължи изцяло на по-фината ни телесна пластика. Когато изговаряме Б или П, Л или М, това се дължи на

Какво всъщност е този човешки организъм? От тази гледна точка, от гледна точка на музиката, той е един музикален инструмент. Да, дори външните музикални инструменти можете да разберете чрез това, че независимо дали ще вземете една цигулка или някой друг инструмент, в техните форми отгатвате съгласния елемент, виждате ги направени от съгласните. Когато човек говори за съгласния елемент, винаги има нещо в усещането му, което напомня на музикален инструмент. И съвкупно- стта, хармонията на всички съгласни представлява пластиката на човешкия организъм.

А гласният елемент - това е душата, която свири на този музикален ин- струмент. Така че когато проследите съгласния и гласния елемент в една реч, във всяко речево или тоново изразяване имате себеизразяване на човека. Душата на човека с нейните гласни свири на съгласните на човешкия телесен инструмент.

Ако разгледаме нашата, принадлежаща на днешната цивилизация и култура реч, виждаме, че докато вокализира, душата ни си служи много усилено с мозъка, с нервния организъм в главата. Това в по-ранни времена не е било така в тази степен. Позволете ми да начертая на дъската, макар и малко схематично, това, което се получава.

Да допуснем, че нервният организъм в главата е изграден по този начин (червено). Следователно червените щрихи представляват силите, които вървят по продължение на нервните пътища. Това обаче е само едностранчиво разглеждане на нещата. В тази дейност, която развиват нервните пътища, се включва и една друга дейност. Тя се осъществява посредством вдишването на въздух. Този въздух, който вдишваме - това отново е показано схематично, - влиза по канала на гръбначния мозък (жълто) директно тук и тласъкът на вдишването звучи в хармония с движенията, които се извършват по продължение на нервните пътища. Така че въздушният поток, който посредством канала на гръбначния мозък непрекъснато нахлува към главата, се среща с онова, което извършват нерви- те. Но нямаме изолирана нервна дейност и изолирана дихателна дей- ност, а имаме съвместно протичане на дихателна и нервна дейност в гла- вата. Днешният, станал прозаичен в обикновения живот човек, който придава по-голяма стойност на червените сили (виж рисунката), си служи повече с нервната система, докато говори. Той "инервира", както би- хме могли да кажем, инструмента, който оформя съгласно гласните по- тоци. Това не е било така в по-раншни времена. Тогава човек не е живял толкова много в своята нервна система, а в дихателната система - затова праречта е била повече като пеене.

Когато днес пее, човек връща онова, което се изпълнява с помощта на инервацията на нервната система, обратно в дихателния поток и съзнателно привежда в дейност този втори дихателен поток. Продължението на дишането в главата бива директно задействано, когато към възпроизвеждането на тона, както е при пеенето, се добавя и вокализиране, но това не е излизане от дъха. Следователно това е ново възвръщане на станалата прозаична реч към поетичното, към художественото на ритмичния дихателен процес.

Поетът все още се старае да съблюдава ритъма на дишане в начина, по който си служи с речта в стиховете си. Онзи, който композира песни, отново връща всичко обратно към дишането, също и към дишането в главата. Така че можем да кажем: Това, което човек трябва да извърши тук на земята, докато пригажда своята реч към земните отношения,
именно то се привежда в известна степен в обратно движение, когато преминаваме от говор към пеене. Песента в действителност е един реален спомен със земни средства за онова, което е било преживяно в предшестващото земното битие. Защото с ритмичната си система стоим много по-близо до духовния свят, отколкото с мисловната система. А мисловната система оказва влияние върху станалата прозаична реч.

Докато вокализираме, всъщност изтласкваме към тялото онова, което живее в душата. А тялото само по себе си представлява съгласният елемент или музикалният инструмент. Изобщо бихте имали усещането, че във всяка гласна се намира непосредствено нещо душевно живо и че човек може да използва гласните сами за себе си, докато съгласните непрестанно се стремят към гласните. Пластичният телесен инструмент всъщност е нещо мъртво, ако гласният елемент, душевното не се удря о него. Ще видите това в подробности, ако разгледате някоя дума в даден средноевропейски диалект. Например думата "ми" = добре ми е (mir нем. = es geht mir gut). Когато бях малко момче, изобщо не можех да си представя, че тази дума се пише по този начин; винаги пишех "mia", защото в "г" непосредствено се намира стремежът към "а". Ако разглеждаме човешкия организъм като хармония на съгласните, навсякъде в него имаме стремежа към гласните, следователно към душевното. А откъде идва това?

Този човешки организъм, такъв какъвто той трябва да се подготви в своята пластика за земята, трябва да се пригоди към земните отношения. Той е устроен така, както го изискват земното равновесно положение, земните силови отношения. Но той е оформен от духовното. Какво всъ- щност е налице тук, може да се научи само чрез духовно-научно изслед- ване. Искам да изясня това схематично.

Да допуснем, че душевното в своя вокален израз се изобразява по следния начин (червено): То се удря о съгласния елемент (жълто), а последният е оформен пластично, съобразно земните отношения.

Ще откриете, че в езици, които се намират в по-голяма близост до пра- речта, нещата от свръхсетивния свят се наричат с думи, съставени от гласни. Думата Йехова например не е имала нашето Й, Х и В, а се е състояла само от гласни и е била скандиращо полупята. Стигаме до едно вокализиране, което, разбира се, е било пято.

И ако човек стигне от имагинативното познание до инспиративното по- знание, поемайки директно откровенията на духовното, тогава всички съгласни, които имаме на земята, се превръщат в нещо съвсем друго. Съгласните човек губи. Значи той губи това (покрито с жълто, виж ри- сунката, долното жълто). Затова пък в духовното възприятие, което може да се получи чрез инспирация, може да се изрази нещо ново: духовните съответствия на съгласните (виж горното жълто).

Но тези духовни съответствия на съгласните вече живеят не между гла- сните, а в гласните. В речта тук на земята съгласните и гласните живеят едни до други. Когато се изкачвате в духовния свят, губите съгласните. Заживявате в един вокализиращо пеещ свят. Всъщност вие преставате да пеете; пее се. Самият свят става мирова песен. Но онова, което е вокали- зиращо, се обагря духовно-душевно, така че в гласните живее нещо, което представлява духовните съответствия на съгласните. Тук в земното има А като звук и нека бъде например до диез като тон в дадена октава.

Сега сте вътре в мировата музика, в мировата песен. Сега сте вътре в творческия тон, в творческото слово. И ако тук на земята си представите тона, който се разкрива като звук, тук той живее във въздуха. Но физическата представа, че въздушното формирование е тонът, е само наивна представа. Наистина е наивна. Защото само помислете, че тук например имате под и върху него човек. Подът определено не е човекът, но трябва да е там, за да може човекът да стои върху него, иначе той не би могъл да е там. Но за да разберем пода, не се нуждаем от човека.

Така и въздухът трябва да е там, за да има тонът опора. Така както човекът стои върху пода, така и тонът има, само че в малко по-усложнена форма, своя под, съпротивление във въздуха. За тона въздухът няма по-голямо значение, отколкото подът за човек, който стои върху него. То- нът нахлува във въздуха и той му дава възможността да стои. Но тонът е нещо духовно. Така както човекът е нещо различно от земния под, върху

Чрез това, че на земята можем да говорим и пеем само с посредничеството на въздуха, във въздушното оформление на тоновото имаме земното отражение на духовно-душевното. Духовно-душевното на тона всъщност принадлежи на свръхсетивния свят. И това, което тук живее във въздуха, е, така да се каже, тялото на тона. Така че не би трябвало човек да се учудва, че отново намира тона в духовния свят. Само дето там е отхвърлено идващото от земното: земните съгласни. Вокализирането, тонът като такъв могат да се вземат в тяхното духовно съдържание, когато човек се издига в духовния свят. Те само биват вътрешно одуше- вени. И вместо тонът да бъде външно оформен от съгласните, той бива вътрешно одушевен. Изобщо това се осъществява паралелно на вживяването в духовния свят.

Сега си помислете, че човек минава през портата на смъртта, скоро изоставя съгласните зад себе си, но изживява в засилена степен гласните и именно интонирането на гласните, така че той повече не чувства пеенето да излиза от неговия ларинкс, а усеща, че пеенето е около него и че живее във всеки тон. Така е още от първите дни след преминаването през портата на смъртта. Човек живее в музикалния елемент, който в същото време е речеви елемент. В този музикален елемент се разкрива все повече и повече от духовния свят едно одушевяване.

И както ви казах, това излизане на човека в света, след като пристъпи през портата на смъртта, в същото време е преход от земния в звездния свят.

Когато представяме нещо такова, очевидно говорим образно, но образното е самата действителност. Представете си значи земята и около нея първо планетите, след това неподвижното звездно небе, което човек от древността с пълно право си представя като животински кръг.

Докато човек стои на земята, той вижда планетите и звездите от земята в техния отблясък, следователно да го наречем виждане отпред - за да

В действителност това виждане в същото време е и чуване и също така може да се каже: Човек вижда от другата страна, значи отзад Луната, Венера, Овен, Телец и т.н. Също така добре би могло да се каже: Човек чува да звучат в мировата шир съществата, чиито обиталища са в тези космически тела.

Сега си представете цялото устройство - в действителност, ако човек се изрази образно, но не е образно казано, защото е самата истина, - представете си, че сте там навън в космоса: планетният мир - далеч от вас, а животинският кръг с дванадесетте си съзвездия - в по-голяма близост. От всички тези космически тела ви се говори пеещо, пее се говорещо и вашето възприятие всъщност е чуване на говорещото пеене, на пеещото говорене.

Като погледнете към Овена, имате впечатлението за нещо душевно-съгласно. Може би там зад Овена е Сатурн: нещо душевно-гласно. И в това душевно-гласно, което засиява от Сатурн към цялата вселена, живее душевно-духовно-съгласното на Овена или на Телеца. Значи имате планетната сфера, която ви пее с гласни във вселената, и имате неподвижните звезди, които, сега вече можем да го кажем, одушевяват със съгласни тази песен на планетната сфера.

Представете си това живо: в по-голяма степен почиващите си неподвижни звезди и там отзад странстващите планети. Докато една странстваща планета минава покрай някоя неподвижна звезда, прозвучава не бих
казал един тон, а цял един свят от тонове, а докато преминава през Овен и Телец, прозвучава друг свят от тонове.

Но там отзад е примерно Марс. Минавайки през Телец, Марс оставя да прозвучи нещо друго.

И така имате един чудесен космически инструмент на звездното небе, а отзад нашите планетни богове, които свирят на инструмента на звездното небе.

И наистина можем да кажем: Когато човек тук долу на земята връща назад в пеенето речта, която е създадена за земното пребиваване, както ходенето е създадено по подобие на космическо-духовното ориентиране, това е преминаване към онова, от което е роден, подобно на това, когато той се ражда за земното битие от предшестващото земното съществува- не. И изобщо изкуството се представя на човек така, че той, изразявайки се художествено, би могъл да каже: Човешка съдба е, а и е редно това да е негова съдба, а именно, че пристъпвайки към земното битие, той навлиза в земните отношения и трябва да се пригоди към тях. Обаче в изкуството той прави една крачка назад, оставя земното да се оттегли и чрез стъпката, която прави назад, се приближава към духовно-душевно- то, от което е дошъл.

Не разбираме изкуството, ако не усещаме в него копнежа да преживеем духовното най-малкото в откровението му под формата на красота. На- шата фантазия, която е творецът на изкуството, всъщност не е нищо друго освен предземната ясновидска сила. Както на земята тонът живее във въздуха, така за душата по земен начин в отражението на духовното живее онова, което е духовно в предшестващото земното битие. Когато човек говори, той си служи с тялото: съгласните в него се превръщат в пластиката на тялото. Душата използва непреминаващия в твърдата пла- стика въздушен поток, за да свири на този телесен инструмент. Като говорещи хора на земята ние проявяваме тенденция към божественото по два начина.

Да вземем съгласния човешки организъм, да го освободим от трайната форма, която е придобил от земното притегляне или чрез химическите сили на хранителните вещества, да отделим онова, което изпълва човека чрез съгласните! И нека тогава говорим! Ако поставим на дисекционната маса един човешки бял дроб, ще открием химически вещества, които могат да се изследват химически. Но белият дроб не е това. Какво е белият дроб? Една съгласна, която е изговорена от космоса и е приела фо- рма. Да поставим сърцето на дисекционната маса. То се състои от клет- ки, които могат да се изследват химически. Но сърцето не е това. То е друга съгласна, която е изговорена от космоса. И ако човек си представи дванадесетте съгласни като изговорени от космоса, се появява човеш-

Или ако погледнем съгласните, ако имаме необходимата ясновидска фантазия да видим съгласните в тяхната взаимовръзка, се получава човешкото тяло в пълната му пластика. Следователно, ако вземем съгласните от човека, възниква скулптурното изкуство. Ако вземем дъха, с който си служи душата, за да свири на този инструмент при пеене, ако от друга страна вземем от човека гласните, възниква музикалното, пе- сенното. Значи вземем ли съгласните от човека, възниква формата, която те трябва да оформят пластично. Ако вземем гласните от човека, възниква песенното, музикалното. И така човекът, такъв, какъвто той стои пред нас на земята, всъщност е резултат от две мирови изкуства: от едно пла- стициращо мирово изкуство и от едно песенно, музикално мирово изку- ство. Едното дава инструмента, другото свири на този инструмент; едното формира инструмента, другото свири на него.

Нищо чудно, че в най-стари времена, когато човек все още е усещал тези неща, за най-голям човек на изкуството са смятали Орфей, който наистина е бил с такава душевна мощ, че е могъл не само да използва вече формираното човешко тяло като инструмент, а дори да излива неоформената материя във форми, съответстващи на тоновете.

Разбирате, че когато човек представя нещо подобно, той трябва да използва думите по малко по-друг начин от този, по който те обикновено се използват в днешното прозаично време. Но в същото време нещата не са предадени чисто образно или символично, а в напълно реален смисъл. Нещата наистина стоят така, както ви го представих, въпреки че понякога езикът трябва да бъде използван в по-голяма широта, отколкото този, който днес обикновено е в употреба. Исках да оформя днешната лекция тъкмо по този начин, за да отправя малък поздрав за тъй добрите постижения на нашите почитаеми певици, които ни радват тези дни. И така, скъпи мои приятели, утре ще присъстваме на изпълващия ни с толкова радост концерт с убеждения, дадени от антропософска гледна точка, ка- кто всичко тук трябва да бъде.