деца, иначе трябваше да плащат солена глоба. Ако едното дете умреше, преди да достигне пълнолетие, можеха да
имат трето, но само ако предишното дете починеше, преди да навърши десет години.
С пристигането на хората от Айова цялата тази концепция се срина. Имаше
периоди с недостиг на храна,
гориво и лекарства, проблеми с отпадъците — всички трудности, които възникват, когато прекалено много хора са
натикани в твърде тясно пространство, а и двете страни негодуваха еднакво шумно. Град от набързо разпънати
палатки приюти първите няколко вълни от пришълци, но с непрестанното прииждане на нови хора временният
лагер бързо затъна в мизерия. След цял живот принудителен труд много от пришълците трудно се приспособяваха
към
новата реалност, в която сами трябваше да взимат решения — популярност доби изразът „мързелив като от
Отечеството“ — но част от тях стигаха до другата крайност: нарушаваха вечерния час, тълпяха се в бордеите и
комарджийските зали на Дънк, пиеха, крадяха и се биеха. Доволни
бяха единствено търговците, които трупаха
големи печалби от черния пазар, на който се продаваше всичко — от храна и бинтове до инструменти.
Вече открито се говореше за разселване извън стените на града. Според Питър беше само въпрос на време; след
като от три години никой не бе зървал вирал, драк или дремльо, върху Цивилната власт се упражняваше все по-голям
натиск да отвори портата. Събитията на стадиона се бяха превърнали в легенди, които една с една не си приличаха,
но дори най-големите скептици започваха да приемат мисълта, че вече не съществува опасност.
Питър се обърна и погледна към града. Почти сто хиляди души: някога тази цифра щеше да го смае. Израснал
беше в град — цял свят — с по-малко от сто души. На портата се струпваха автобусите, които превозваха работници
до нивите и бълваха дизелов пушек сред утринната мараня; отвсякъде долитаха шумовете и миризмите от
разбуждането на хората; градът се събуждаше и се протягаше. Проблемите бяха реални, но незначителни в сравнение
с надеждата, която му вдъхваше гледката. Епохата на
виралите беше приключила; човечеството най-сетне се
намираше във възход. Разполагаха с цял континент и именно от Кървил щяха да започнат да го завладяват отново.
Защо тогава този нов свят му се струваше толкова нестабилен, толкова крехък? Защо, застанал на язовирната стена в
иначе изпълнена с надежда лятна утрин, потръпваше от лошо предчувствие?
Е, помисли си Питър, какво да се прави? От опита си като родител знаеше, че колкото и да се тревожиш, има
неща, които не можеш да предотвратиш. Трябваше да приготви обяда на Кейлъб, да му заръча да е послушен, след
което да отиде на работа и да се труди за хляба си цял ден, а след двайсет и четири часа всичко щеше да започне
отначало.
Трийсет, замисли се той.
Днес ставам на трийсет години. Ако някой го бе попитал преди десетилетие
дали ще доживее трийсет, а да не говорим пък да отглежда дете, щеше да го помисли за луд.
Май това беше най-
важното. Може би фактът, че е жив и че има дете, с което се обичат, бе достатъчен.
Казал беше на Сара, че не иска да празнува, но, разбира се, тя не го послуша.
След всичко, което преживяхме,
Достарыңызбен бөлісу: