Градът на огледалата

Носът му потрепваше като на плъх.
Питър се приближи към нея. Безсмислено бе да бяга; щеше да я хване при всички положения. Времето течеше
странно. Всичко сякаш се случваше изключително бързо и невероятно бавно; виждаше само пред себе си; градът
около нея избледня.
Плачеше, но не за себе си. Не знаеше защо точно плаче; като че ли просто от тъга, но имаше и нещо друго. След
малко мъките ѝ щяха да свършат. От една страна това я радваше. Надяваше се, че ще се пренесе в Стопанството. Там
щеше да е щастлива. Спомни си пианото, музиката, ръцете на Питър върху раменете ѝ, приятното му докосване.
Колко щастливи бяха заедно.
— Всичко е наред — промълви тя. Гласът ѝ сякаш идваше отдалеч, сякаш говореше някой друг. — Всичко е
наред. Не се тревожи.
Питър вдигна меча и го насочи към основата на гърлото ѝ. Направи няколко крачки и спря. Върхът се намираше
само на няколко сантиметра от плътта ѝ. Наклонил бе глава настрани; след миг щеше да я прободе.
— Чакам — каза Фанинг.
Погледите им се срещнаха. Да обичаш и да бъдеш обичан: това беше най-силният копнеж, същността на
любовта. Това бе единственото, което Ейми можеше да му даде. В нея се отприщваше мощна сила, подобна на
светлина. Ако можеше, щеше да обгърне сърцето му с нея.
— Ти си Питър — прошепна Ейми с надеждата, че думите ѝ ще проникнат в съзнанието му. — Ти си Питър, ти
си Питър, ти си Питър.
Кръвта, помисли си Майкъл.
Надушват кръвта ми.
Не знаеше дали ще успее да стане, а да не говорим да избяга. Кървавата диря водеше право към него. Облегна
гръб върху тезгяха и сви колене до гърдите си. Виралите влязоха в магазина. Чу шумно мляскане — ближеха кръвта
му от пода. Хей, оставете кръвта ми на мира!, помисли възмутено. Но виралите бяха толкова съсредоточени, че
Майкъл започна да мисли за завесата. Какво ли имаше зад нея? Имаше ли проход, може би коридор към вътрешните
помещения — дори до улицата? Порталът се намираше частично зад тезгяха. Колкото и бързо да се движеше, поне за
кратко нямаше да има прикритие.
Надзърна иззад плота и погледна към стаята в огледалото. Виралите бяха на четири крака и ближеха енергично.
Придвижи се до другия край на тезгяха, за да е близо до вратата, която се намираше на три метра зад него и малко
вдясно. Ако успееше да ги накара да се преместят в другия край на помещението, тезгяхът щеше да го скрие
напълно.
Майкъл развърза шала от крака си. Платът беше набъбнал от попитата кръв. Смачка го на топка, завърза
краищата, за да не се разгъне, надигна се на колене, преброи до три и метна шала в другия край на стаята.
Шалът плясна в отсрещната стена. Майкъл легна по корем и тръгна да пълзи. Чу зад себе си стъпки, боричкане
и съскане. Оказа се по-ефективно, отколкото предполагаше; виралите се биеха за шала. Промъкна се зад завесата и
продължи напред. Не виждаше нищо. Пропълзя още метър-два, достатъчно далеч от вратата, за да се изправи. В
мига, в който стъпи върху болния си крак, го прониза неописуема болка. Извади от джоба на ризата си кибрит. В
тъмното успя да извади клечка, без да разпилее останалите, и я запали.
Намираше се в тесен коридор с високи тухлени стени, който водеше навътре в сградата. От двете страни имаше
дълги закачалки с дрехи. Тук въздухът беше по-чист и той свали кърпата от лицето си. Отляво имаше ниша с
кабинки. Погледна надолу; ръсеше след себе си капки кръв като диря от трохи. Обувката му също беше пълна с кръв.
Клечката изгоря; той я хвърли, запали нова и продължи напред.
След осем изгорели клечки стигна до заключението, че няма път навън. Всички разклонения на коридора в
крайна сметка водеха обратно до него. Кой бе проектирал подобна абсурдна сграда? Колко време оставаше, докато
виралите изгубеха интерес към шала и тръгнеха след него по дирята от кръв?
Стигна до последната стая. Изглежда, беше кухня, тъй като имаше печка, мивка и шкафове по четирите стени;
по средата стоеше малка квадратна маса, осеяна с отворени консервни кутии и пластмасови бутилки. Върху
прокъсан дюшек лежаха два прегърнати скелета. Това бяха първите човешки останки, които виждаше в Ню Йорк.
Клекна до тях. Единият скелет беше значително по-дребен от другия, който, изглежда, беше възрастна жена с дълга
суха коса. Майка и дете? Сигурно се бяха скрили тук. Почувства се като натрапник в гробница.
Прозорец.
Покрит с мрежа в метална рамка, закачена с болтове за стената. Състоеше се от две крила, заключени с
катинар. Клечката догоря и опари пръстите му; хвърли я. След като очите му привикнаха към тъмнината, установи,

че през прозореца влиза слаба светлина, достатъчно за да вижда. Огледа се за нещо, с което да разбие катинара. На
масата имаше нож. Подът отново се разтресе. Посипа се мазилка. Майкъл пъхна ножа в извитата метална част на
катинара. Ръцете му бяха студени и леко изтръпнали; загубата на кръв започваше да оказва влияние. Напрегна
рамене, събра всички сили и натисна с ножа.
Острието се счупи.
Край. Майкъл се свлече на пода и опря гръб в стената, за да види, кога виралите ще дойдат.
Питър стоеше сред поле от висока до колене трева. Всички цветове изглеждаха особено, необикновено ярки и
подчертаваха и най-дребното движение наоколо. Духаше ветрец. Земята беше напълно равна, но в далечината се
виждаше планина. Не беше нито ден, нито нощ, меката светлина не хвърляше сенки. Какво е това място? Как се
беше озовал тук? Опита да си спомни; чак тогава осъзна, че не знае кой е. Притесни се. Жив беше, съществуваше, но
нямаше никакви спомени.
Чу шуртенето на течаща вода и тръгна към звука. Вървеше автоматично, сякаш невидим ум направляваше тялото
му. След известно време стигна до бавно течаща река, бълбукаща около камъните. По водата се носеха листа. Тръгна
по течението и стигна до завой, където имаше вир. Повърхността му беше спокойна, почти неподвижна. Изпита
странно раздразнение. Като че ли в дълбините на вира се намираше отговор на въпрос, който му се изплъзваше. На
върха на езика му беше, но щом се опиташе да се съсредоточи, въпросът отлиташе като птица. Коленичи на брега и
погледна надолу. Макар да видя в отражението лицето си, то му се стори някак си чуждо. Докосна водата с пръст и
тя се разля в концентрични кръгове. След малко повърхността се успокои и отражението му се избистри.
Постепенно започна да се разпознава. Знаеше кой е, само трябваше да си спомни. Ти си… Сякаш се опитваше да
повдигне огромен камък със силата на мисълта. Ти си… Ти си…
Питър.
Отскочи назад. В главата му сякаш се отприщи язовир. Образи, лица, дни, имена нахлуха болезнено в
съзнанието му. Полето, реката и небето започнаха да изчезват. Отвъд тях се намираше напълно различна реалност на
предмети, хора, събития и подредено време. Аз съм Питър Джаксън, помисли си той и го изрече на глас:
— Аз съм Питър Джаксън.
Питър отстъпи назад; мечът падна от ръката му.
— Какви ги вършиш? — кресна Фанинг. — Наредих ти да я убиеш.
Питър обърна глава и изгледа Фанинг с присвити очи. Спомняше си, помисли си Ейми. Той приклекна и скочи.
Блъсна Фанинг с глава. Изненада го: Фанинг отхвърча назад, падна по гръб, претърколи се и се блъсна в колона.
Изправи се на четири крака, но движенията му бяха забавени. Тръсна глава като кон и се изплю на земята.
— Това не го очаквах.
Питър вдигна Ейми на ръце. Двамата хукнаха да бягат по Четирийсет и трета улица. Къде я водеше? Тогава
разбра: към недовършената сграда. Тя погледна нагоре, но прахът беше твърде гъст, за да види последните етажи.
Питър спря при асансьорната шахта. Метна я на гръб, изкатери три метра от външната ѝ страна, спусна Ейми през
решетката на покрива и слезе след нея. Ейми не знаеше какво цели с тези си действия. Питър отново я вдигна на
гръб, постави краката ѝ от двете страни на кръста си и я прегърна силно. Всичко това стана само за няколко
секунди. Трите въжета на асансьора бяха закачени за метална плоскост, вързана с напречната греда на покрива.
Питър стисна въжетата в ръка и разтвори крака на ширината на раменете си. Ейми усети в тялото му да се насъбира
напрежение. Той изпъшка през зъби. Чак тогава Ейми разбра какво възнамерява да направи и затвори очи.
Металната плоскост изхвръкна настрани и двамата полетяха нагоре. Питър се държеше за кабелите с Ейми на
гърба си. Пет етажа, десет, петнайсет. Противотежестта на асансьора профуча надолу. Какво щеше да стане, когато
стигнеха до върха на шахтата? В небето ли щяха да литнат?
Изведнъж клетката се разтресе; противотежестта беше стигнала до дъното. Кабелите увиснаха. Ейми полетя
напред и неволно погледна надолу. Летеше във въздуха. Тялото ѝ достигна връхната точка от параболата и увисна за
миг. Ще падна, помисли си. Колко далеч е земята. Щеше да се разбие на пихтия. Падам.
Усети рязко друсване: Питър бе успял да я сграбчи за китката. Той напрегна крака, премести центъра на
тежестта си и Ейми започна да описва все по-големи дъги. Тя зърна мястото, където трябваше да се приземи: отвор
в стената на асансьорната шахта малко под тях.
Питър я хвърли.
Ейми се приземи, претърколи се и спря. Все още се намираха в облака прах. От адреналина мислите ѝ се бяха
избистрили. Тя пропълзя до ръба и погледна към бездната отдолу.
Фанинг се катереше по стената на сградата.

Разнесе се силен тътен. Сградата от другата страна на четирийсет и трета улица започна да се срутва
вертикално като човек, падащ на колене. Подът под краката ѝ се разклати. Вибрациите се засилиха; подът се килна
надолу. Покрай нея падаха ръждясали инструменти, летви, набъбнали от влагата късове гипс, кофи с пирони. Ейми
лежеше по корем, притисната в пода, който се накланяше все повече. Изплъзваше се, нямаше за какво да се хване,
гравитацията я притегляше неумолимо…
— Питър, помощ!
Той я хвана за лакътя; лежеше по корем и главите им почти се докосваха. Подът продължаваше да се накланя, но
Питър я държеше. Със силен напън успя да я издърпа назад от ръба.
— А, ето къде сте — лицето на Фанинг се появи над ръба.
Майкъл чу слабо дрънкане на метал в коридора — закачалките. За миг се възцари тишина; лъкатушещата
кървава диря бе объркала виралите. Чакането беше непоносимо; искаше му се да изпадне в безсъзнание, но, за
съжаление, се чувстваш изключително бодър.
Може би трябва да вдигне шум, да им даде знак къде се намира и да се свършва. Хей, идиоти, насам!
На какво банално място щеше да намери смъртта си. Никога не си бе въобразявал, че ще умре спокойно в
леглото си; в подобен свят и с неговия начин на живот, това беше почти невъзможно. Но да издъхне в проклета
кухня?
Кухня.
Не можеше да стане. Но можеше да протегне ръка до печката. Зави му се свят, когато се надигна на колене, но
успя да грабне дръжката на един тиган. Изплю се върху дъното му и го изтри с ръкав. Отражението му беше
размазано, по-скоро силует на човешко лице, но повече не можеше да направи.
Виралите се приближаваха.
Ейми и Питър тичаха нагоре по стълбите. Стигнаха до покрива. Прахолякът беше гъст, но светло петно на запад
показваше къде в небето се намира слънцето.
Трябваше да се качат по-нагоре, над облака.
Ейми вдигна глава. От стрелата на крана висеше стоманено въже, което се люлееше силно. Във вътрешността на
кулата имаше стълби, които водеха до върха ѝ.
Започнаха да се катерят. Къде беше Фанинг? Несъмнено ги наблюдаваше доволно отнякъде и чакаше най-
удобния момент да ги нападне.
Колкото по-нагоре се изкачваха, толкова по-силно се клатеше кранът. Ейми имаше чувството, че всеки момент
ще се откачи от фасадата на сградата. Все още се намираха в облака прах. Манхатън тънеше в разруха, а бедствието
продължаваше да се разпростира навън от епицентъра. Срина се още една сграда. На мястото на цели редици от
здания сега зееха дупки.
— Ехо!
Фанинг бе изкачил кулата на крана до половината. Той им помаха невъзмутимо с една ръка:
— Не се тревожете, след малко ще ви настигна.
Тясна пътека водеше до края на стрелата. Ейми тръгна да пълзи напред, с Питър след нея. Кранът се клатеше.
Ейми гледаше право напред; не смееше да погледне надолу, защото щеше да се вцепени.
Стигнаха до края на стрелата; по-нататък нямаше накъде да отидат.
— Приказна гледка!
Фанинг беше на петнайсет метра зад тях. Той изпъчи гърди и огледа разрушения град.
— Потрошихте целия град. Като нюйоркчанин трябва да призная, че това ми навява много неприятни спомени.
Топлина докосна бузата на Ейми. Тя погледна наляво над Пето авеню. Стъклената фасада на сградата от другата
страна сияеше в оранжево. Което беше невъзможно; сградата гледаше на изток, а слънцето залязваше. Но тогава
осъзна, че светлината е отразена.
Фанинг въздъхна:
— Е, изглежда, това е краят. Бих те помолил да се отдръпнеш, Питър, но никак не те бива да изпълняваш
заповеди.
Клатенето на крана се усили. Далеч надолу веригата с куката се люлееше като махало. Блещукането по
стъклената сграда ставаше все по-наситено. Откъде идваше светлината?
— Ако искате, може да се хванете за ръце и да скочите заедно. С радост ще ви изчакам.
Лъч силна светлина се отрази от металната корона на Крайслер Билдинг и проби облака прах.
Блъсна Фанинг право в лицето.

Кранът внезапно се наклони към улицата. Болтовете, с които кулата му беше закачена за скелето на фасадата,
започнаха да се чупят. Със силно скърцане стрелата започна да се накланя над Пето авеню, първо бавно, после все
по-бързо, като чук, който щеше да се стовари върху стъклената сграда отсреща. Щеше да се забие под ъгъл от
четирийсет и пет градуса.

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: