Градът на огледалата
жүктеу/скачать 3.26 Mb. Pdf көрінісі
|
глава и ще погледне назад, сякаш докоснат от ветреца. Наутилус излизаше от пристанището и се насочваше към открити води. Слънцето блещукаше ослепително по водата. Стиснала една от колоните, Алиша гледа след лодката, докато се превърна в точица и изчезна. От всички хора на света точно Майкъл да ме спаси, помисли си тя. Оградата около терасата се беше срутила на места. Алиша си беше запазила малко вода. Изпи я. Колко сладък беше дъждът. Почувства се едно с цялата природа, с пулса на живота — водата се бе изпарила от морето, образувала бе облаци, от които отново се бе спуснала на земята под формата на дъжд. А сега бе станала част от тялото ѝ. Алиша седна на оградата. От външната страна имаше тесен корниз. Тя се завъртя и прехвърли с мъка крака навън. С гръб към сградата, се премести няколко сантиметра напред, докато стъпи на корниза. Как да се сбогува със света? Пое си дълбоко въздух и издиша бавно. Осъзна, че плаче. Не от тъга, макар да тъжеше малко. Плачеше от тъга и от щастие, че всичко приключва. Милата ми Роуз. Подпря се с длани и се изправи. Вдигна очи към небето. Роуз, идвам. Скоро ще съм с теб. Някои биха казали, че падна. Други — че полетя. И в двете твърдения имаше истина. Алиша Донадио — Алиша Ножовете, Новото Създание, Капитан от Стражата и Воин от Експедиционния — умря така, както беше живяла. Главозамайващо. Спусна се нощ. Ейми се намираше в Ню Джърси. Слязла бе от голямата магистрала и сега се движеше по малки черни пътища. Ръцете и краката ѝ тежаха от умора. Когато се стъмни, спря сред поле от блещукащи светулки, хапна и легна под звездите. Ела при мен, помисли си тя. Навсякъде около нея танцуваха светлинки. Над дърветата изгря пълната луна. Чакам те. Винаги ще те чакам. Ела при мен. Цареше пълна тишина. Не подухваше дори вятър. Изведнъж, все едно я погали с перце, в главата ѝ прозвуча глас. Ейми. В другия край на полето, сред дърветата, се чу шумолене; Питър скочи от един клон. Тъкмо се беше нахранил; може би катерица, мишка или дребна птица. Ейми усети удовлетворението му в кръвта си. Тя тръгна към него през полето от светулки. Толкова много бяха, че двамата сякаш плуваха в море от звезди. Ейми. В гласа му се долавяше копнеж. Ейми, Ейми, Ейми. Тя вдигна ръка; Питър направи същото. Срещнаха се и преплетоха пръсти. Нима съм…? Тя кимна. — Да. И… съм твой? Принадлежа на теб? Ейми усети, че е объркан. Все още беше дезориентиран. Тя притисна по-силно дланта си в неговата и го погледна право в очите. — Ти си мой, както аз съм твоя. Принадлежим си един на друг. След миг Питър каза: Ти си моя, аз съм твой. — Да, Питър. Питър. Той се замисли. Аз съм Питър. Тя го погали по бузата. — Да. Аз съм Питър Джаксън. Очите ѝ се насълзиха. Лунната нощ беше приказно спокойна. Нищо не помръдваше, а двамата бяха като актьори на сцена под светлината на един-единствен прожектор. — Да, ти си моят Питър. А ти си моята Ейми. Докато пътуваше на запад — и дълги години след това — Питър идваше при нея всяка нощ по същия начин. Повтаряха разговора безброй пъти като молитва. Всяка среща сякаш им беше първата; в началото той не помнеше нищо — нито предишните им срещи, нито събитията преди това, сякаш се раждаше наново всяка нощ. Но постепенно с годините и десетилетията мъжът в тялото му — духът му — започна да се завръща. Той никога повече нямаше да проговори, но разговаряха за много неща — думите се лееха през преплетените им длани. Но това стана по-късно. Сега, сред полето от светулки, под лятната луна, той я попита: Къде отиваме? Тя се усмихна през сълзи. — У дома, Питър. Отиваме у дома. Майкъл излезе от пристанището. Градът се смаляваше. Трябваше да вземе решение. Да потегли на юг, както беше казал на Ейми, или да поеме в съвсем различна посока. Що за въпрос? Насочи Наутилус на североизток. Вятърът беше попътен, синьо-зеленото море — спокойно. Следобед на другия ден заобиколи Лонг Айлънд и навлезе в открити води. Три дни след потеглянето му от Ню Йорк, акостира в Нантъкет. Островът беше приказно красив, с чисти бели плажове, плискани от прибоя. Не видя сгради; всички следи от цивилизацията явно бяха пометени от океана. Пусна котва в закътано заливче, направи последни изчисления и призори потегли отново. Скоро океанът се промени. Водата стана по-тъмна. Навлезе в непозната територия далеч от сушата. Не изпитваше страх, а вълнение и усещане, че постъпва правилно. Имаше здрава лодка; вятърът, морето и звездите щяха да го напътстват. Надяваше се да стигне до брега на Англия за двайсет и три дни, макар да не бе сигурен дали ще успее. Имаше много неизвестни. Можеше да му отнеме цял месец, дори по-дълго; можеше да се озове във Франция или дори в Испания. Нямаше значение. Майкъл Фишър щеше да открие какво има там. |