Градът на огледалата

отхвръкна назад. По ръцете, гърлото, откритите части от лицето си усети болка като от ужилвания — все едно го
атакуваше рояк пчели. Опита да се изправи и чак тогава забеляза дългото парче стъкло, забило се в дясното му
бедро. Колко странно, не изпитваше болка — подобна рана трябваше да боли ужасно силно — но след миг болката
достигна до мозъка му и изличи всяка друга мисъл. Кашляше и се давеше в прахоляка. Пропълзя назад и се блъсна в
закачалка. Дръпна една риза от нея, смачка я на топка и я притисна върху устата и носа си. Постепенно дишането
му се нормализира.
Завърза ризата върху долната половина на лицето си. Погледна към тъмната улица с парещи очи. Намираше се в
облака. Тихо бе, с изключение на слабо барабанене: носени от вятъра частици падаха върху асфалта и покривите на
изоставените коли. Ръцете му лепнеха от кръв; при най-малкото помръдване го пронизваше зашеметяваща болка в
крака. Извади ножа си и сряза крачола на панталона. Стъклото — тясно, леко извито парче с нащърбен край — бе
влязло под ъгъл; раната се намираше от вътрешната страна на бедрото. Боже, няколко сантиметра по-нагоре и щеше
да ми отреже топките, помисли си той.
Дръпна друга риза от закачалката и я уви около стърчащото стъкло. Възможно бе, ако издърпа стъклото, раната
да се разшири, но болката бе нетърпима. Ако не го махнеше, нямаше да може да се измъкне оттук. Трябваше да го
направи бързо.
Стисна омотаното с плат парче. Преброи до три. Дръпна.
Съществата с човешки размери, бродещи по улицата сред праха, спряха и извърнаха глави към мястото, от което
долетя писъкът на Майкъл.
— Това беше храм!
Фанинг я зашлеви. От удара Ейми отхвръкна назад.
— Как можа да сториш това с мен, с града ми?
Ейми вдигна ръце пред лицето си. Фанинг обаче я грабна за яката, вдигна я на метър във въздуха и я метна.
— Ще те измъчвам дълго. Ще ме молиш да те убия.
Последва поредица от шамари, ритници и удари. Ейми се озова по очи върху асфалта. Имаше чувството, че
гледа всичко отстрани. Мислите ѝ се рееха лениво и сякаш при следващия удар щяха да се отделят от тялото ѝ и да
полетят в небето като балон с прерязана връв.
Но умът ѝ забрани да се примири със смъртта. Противно на всякаква логика той настояваше да се бори. Фанинг
се намираше някъде зад гърба ѝ. Ейми го усещаше не толкова физически, колкото като абстрактна сила подобна на
гравитацията, тъмна бездна, която я засмукваше безжалостно. Ейми запълзя. Защо Фанинг просто не я убиеше? Но,
разбира се, ѝ бе казал защо: искаше тя да усети как животът я напуска бавно.
— Погледни ме!
Ритна я в корема толкова силно, че я подхвърли във въздуха. Ейми остана без дъх.
— Казах да ме погледнеш!
Следващият му ритник я обърна по гръб и тя видя, че е вдигнал меча над главата си.
— С теб трябваше да се срещнем под часовника!
С теб?
— Обеща да дойдеш! Обеща да заминем заедно!
Какво му се привиждаше? Коя бе тя в очите му? Трансформацията бе помрачила съзнанието му.
— Не биваше да те обиквам!
Ейми се претърколи настрани, когато той замахна с меча. Острието се удари в асфалта с издрънчаване. Фанинг
нададе вой като ранено животно.
— Исках да умра с теб!
Ейми отново се озова по гръб. Фанинг отново вдигна меча и се приготви да замахне. Тя вдигна ръце в опит да го
спре. Имаше само един шанс.
— Тим, недей!
Фанинг замръзна.
— Исках да дойда. Исках да бъда с теб. Това бе най-голямото ми желание.
Той стегна ръце. Всеки момент щеше да я посече.
— Чаках те цяла вечер! Как можа да ми го причиниш? Защо не дойде? Защо?
— Защото… умрях, Тим.
В продължение на миг не се случи нищо. Дано, дано, помисли си Ейми.
— Ти… умря.
— Да, съжалявам. Не исках.
Ейми говореше предпазливо, с равен тон.

— Да. Идвах при теб. Те ме отнесоха. Не можах да ги спра.
Фанинг извърна несигурно очи.
— Но сега съм тук, Тим. Това е най-важното. Съжалявам, че се забавих толкова.
Колко дълго щеше да издържи лъжата? Трябваше да убеди Фанинг да ѝ даде меча.
— Все още можем да бъдем заедно, точно както планирахме — продължи тя.
Фанинг отново погледна към нея.
— Ела с мен, Тим. Знам приказно място.
Фанинг мълчеше. Ейми усети, че се замисля над предложението ѝ.
— Къде? — попита той.
— Ще започнем отначало. Този път ще успеем. Трябва само да ми дадеш меча. — Тя протегна ръка. — Ела с
мен, Тим.
Фанинг я гледаше в очите. В погледа му се четеше цялата история на мъжа, който е бил приживе. И тогава той
каза:
— Ти.
Лъжата ѝ се пропукваше.
— Дай ми меча, Тим. Само това трябва да направиш.
— Ти не си Лиз.
— Напротив, аз съм, Тим.
— Ти си… Ейми.
На петдесет метра от тях, проснат по корем на земята, мъжът на име Питър Джаксън започна да изчезва.
Съзнанието му се намираше между два свята. В единия — тъмен и шумен свят — Фанинг мяташе Ейми насам-
натам. Питър долови смътно този факт; не помнеше каква бе причината. Не можеше и да се намеси; силите го бяха
напуснали.
В другия свят имаше прозорец.
През спуснатото перде влизаше мека лятна светлина. Образът му се стори познат. Прозорецът, помисли си
Питър. Това означава, че умирам. Когато се опита да съсредоточи поглед, да се върне в реалността, светлината се
промени. От образ в съзнанието му прозорецът започваше да добива физическа форма. В прашната тъма се появи
отвор, като коридор, водещ до по-висш свят, а в тунела се появи сияещ силует. Струваше му се познат, знаеше какво
е, само трябваше да си спомни. Образът се проясни. Приличаше на корона, която се стесняваше нагоре и
завършваше с дълго острие. По огледалната ѝ повърхност отблясваха слънчеви лъчи, които минаваха през тунела в
облака и блестяха в очите му.

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: