Градът на огледалата

— Би ли престанал да се обръщаш към мен с „госпожице“? Отдавна трябваше да те помоля.
— Казвам го от уважение. Но щом ме молиш, няма повече да го използвам.
От дърветата падаха листа и се носеха по моравата, покрай масата и около басейна. Ейми си помисли колко ѝ
липсва Питър. Това беше цената, която заплати; отказа се от него.
Тя допи чая, за да пропъди вкуса на кръв в устата си, и си сложи ръкавиците.
— Готов ли си?
— Да. — Картър си сложи шапката. — Да се залавяме с почистването на листа.

Осем 
— Майкъл!
Сестра му изкачи последните две стъпала тичешком и го прегърна толкова силно, че ребрата го заболяха.
— Еха! И аз се радвам да те видя.
Сестрата на регистратурата ги гледаше, но Сара не се сдържа.
— Не мога да повярвам! Какво правиш тук? — възкликна тя, отстъпи крачка назад и го огледа с майчинска
загриженост. От една страна, Майкъл се засрами, но, от друга, щеше да се разочарова, ако Сара не го беше
посрещнала така. — Леле, колко си отслабнал. Кога пристигна? Кейт много ще се зарадва. — Сара погледна към
сестрата, възрастна жена с идеално чиста престилка. — Уенди, това е брат ми Майкъл.
— Онзи с лодката?
Майкъл се засмя.
— Да, аз съм.
— Нали ще останеш по-дълго? — попита Сара.
— Само за няколко дни.
Сара поклати глава и въздъхна.
— Е, ще трябва да се примиря. — Стискаше го за лакътя, сякаш щеше да се изпари. — След час свършвам
работа. Стой тук, разбрахме ли се? Майкъл, говоря сериозно.
Майкъл я изчака и двамата се прибраха в апартамента. Колко странно беше отново да е на сушата със
смущаващата ѝ неподвижност под краката му. След като бе прекарал три години почти напълно сам, кипящото от
живот, забързано човечество, го дразнеше. Постара се да скрие раздразнението си, убеден, че скоро ще премине, но
в същото време се чудеше дали дългите му плавания не са го променили толкова безвъзвратно, че повече да не може
да живее сред хора.
Прониза го чувство на вина, когато видя колко се е променила Кейт. Вече не беше бебе; дори къдриците в косата
ѝ вече ги нямаше. Двамата поиграха на гоненица с Холис, докато Сара приготвяше вечерята; след като се нахраниха,
Майкъл отиде да я приспи с приказка. Не ѝ чете от книжка: Кейт искаше да ѝ разкаже за приключенията му по
море.
Майкъл реши да ѝ разкаже за кита. Случката беше отпреди шест месеца, навътре във водите на Мексиканския
залив. Късно през нощта, когато водата бе спокойна и блещукаше на лунна светлина, лодката му започна да се
издига, сякаш нивото на морето се покачваше. Отдясно изникна черен силует. Първоначално не разбра какво е. Чел
беше за китове, но не ги бе виждал с очите си и имаше само смътна представа колко големи са тези животни. Как бе
възможно на света да има толкова голямо живо същество? Когато китът бавно се подаде над водата, от главата му
изригна струя вода; създанието се обърна лениво на една страна и се видя едната му огромна перка, по чиито черни
лъскави краища бяха полепнали миди и водорасли. Майкъл беше твърде слисан, за да се уплаши; чак по-късно
осъзна, че само с едно замахване на опашката китът можеше да разбие лодката на парчета.
Кейт го гледаше ококорено.
— И какво стана после?
Майкъл ѝ разказа, че очаквал китът да продължи по пътя си, но животното плувало редом с Наутилус в
продължение на цял час. От време на време потапяло гигантската си глава под водата, след миг се подавало отново и
бълвало струя вода през носната си дупка със звук, подобен на силна кихавица. Когато луната започнала да залязва,
животното се гмурнало в морето и повече не се показало. Майкъл чакал и се чудел дали китът си е отишъл. Минали
няколко минути; той започнал да се успокоява. И тогава сред експлозия от морска вода китът изскочил от дясната
страна на лодката и гигантското му туловище се издигнало във въздуха. Майкъл каза, че било все едно гледал как цял
град се издига в небето. Виждаш ли какво мога? Не се закачай с мен, братко. Китът цопнал обратно във водата с
втори невъобразим плясък, който метнал Майкъл в другия край на палубата и го измокрил до кости. Повече не го
видял.
Кейт се усмихваше.
— Разбирам. Китът се е шегувал с теб.
Майкъл се засмя.
— Май си права.
Той я целуна за лека нощ и се върна в дневната, където Холис и Сара прибираха измитите съдове. Токът вече
беше спрял; на масата мъждукаха две свещи, от които се издигаха струйки дим.
— Тя е страхотно дете.
— Заслугата е на Холис — каза Сара. — Толкова съм заета в болницата, че рядко я виждам.

Холис се ухили.
— Вярно е.
— Нали не възразяваш да ти постеля на пода? — попита Сара. — Ако знаех, че ще идваш, щях да донеса легло
от болницата.
— Шегуваш ли се? Обикновено спя седнал. Вече дори не знам дали изобщо спя.
Сара бършеше печката с парцал. Прекалено агресивно — Майкъл долавяше недоволството ѝ.
— Виж, не се тревожи за мен. Добре съм — каза той.
Сара въздъхна ядосано.
— Холис, поговори с него. Мен не ме слуша.
Мъжът ѝ сви безпомощно рамене.
— Какво искаш да му кажа?
— Например: „Много хора те обичат, престани да се излагаш на опасност“.
— Това не е вярно — възрази Майкъл.
— Сара се опитва да каже — прекъсна го Холис, — че всички се надяваме да си внимателен.
— Не, изобщо не се опитвам да кажа това. — Сара погледна към Майкъл. — Лор ли е причината?
— Лор няма нищо общо.
— Тогава ми обясни, защото не те разбирам, Майкъл.
Как да ѝ обясни? Причините бяха толкова многобройни и оплетени, че нямаше как да ги изрази с думи.
— Просто усещам, че това трябва да правя. Нямам друго обяснение.
Сара продължи с твърде енергичното бърсане на печката.
— Значи имаш чувството, че трябва да ме плашиш до смърт.
Майкъл протегна ръка към нея, но тя я отблъсна.
— Сара…
— Недей. — Тя не го погледна. — Не ми казвай, че всичко е наред. По дяволите, бях решила да не се караме.
Трябва да ставам рано.
Холис отиде при нея, постави една ръка върху рамото ѝ, а другата върху парцала и нежно го откопчи от
стисната ѝ длан.
— Говорихме по този въпрос. Остави го да прави каквото реши.
— О, чуй се само. Несъмнено си мислиш, че идеята е страхотна.
Сара се разплака. Холис я обърна и я прегърна, след което погледна през рамото ѝ към Майкъл, който стоеше
неловко до масата.
— Просто е уморена. Ще ни оставиш ли за минутка?
— Разбира се.
— Благодаря ти, Майкъл. Ключът е до вратата.
Майкъл излезе от апартамента и слезе на улицата. Тъй като нямаше къде да отиде, седна на земята до входа,
където никой нямаше да го безпокои. Не се беше чувствал толкова зле от дълго време. Сара по принцип се
тревожеше прекалено, но той не обичаше да я разстройва; това бе една от причините да идва в града толкова рядко.
Щеше му се да я зарадва — да си намери жена, да се оженят, да си намери работа като всички останали, да има
деца. Сестра му заслужаваше малко спокойствие след като се бе грижила за него след смъртта на родителите им,
макар самата тя да беше още дете. Този безмълвен факт присъстваше във всичките им разговори. Ако животът им се
бе стекъл по различен начин, вероятно щяха да са като всички останали братя и сестри, загрижеността им един за
друг щеше да избледнее с времето и новите хора в живота им. Но за тях двамата не беше така. Макар други връзки да
излизаха на преден план, в сърцата им винаги щеше да има местенце само за тях двамата.
Когато реши, че е минало достатъчно време, Майкъл се върна в апартамента. Свещите бяха угаснали; Сара му
беше приготвила постеля и възглавница. Майкъл се съблече в тъмното и легна. Чак тогава забеляза бележката от
Сара върху раницата му. Запали една от свещите и я прочете.
Съжалявам. Обичам те. Всички нащрек.
С.
Само три изречения, но те му бяха напълно достатъчни. Тези три изречения двамата си казваха един на друг
всеки ден от живота си.
Събуди се и щом отвори очи, видя Кейт, приведена над него.
— Чичо Майкъл, събуди се!
Майкъл се надигна на лакти. Холис стоеше до вратата.
— Извинявай. Казах ѝ да не те буди.

На Майкъл му трябваше момент, за да се ориентира. Не беше свикнал да спи толкова до късно. Като цяло бе
отвикнал да спи.
— Сара тук ли е?
— Излезе преди няколко часа. — Холис повика дъщеря си с жест. — Да вървим. Ще закъснеем.
Кейт направи физиономия.
— Татко се страхува от сестрите.
— Татко ти е умен. От онези жени ме побиват тръпки.
— Майкъл, не ми помагаш — рече Холис.
— Ясно. — Той погледна към момиченцето. — Слушай баща си, миличка.
Кейт го изненада с внезапна, силна прегръдка.
— Ще бъдеш ли тук, когато се приберем?
— Разбира се.
Майкъл се заслуша в стъпките им надолу по стълбите. Трябваше да признае, че хлапето е много умно. Това си
беше чисто емоционално изнудване, но какво да направи? Облече се и се изми на мивката. Сара му беше оставила
хлебчета за закуска, но не му се ядеше. Ако огладнееше по-късно, щеше да си намери нещо за хапване.
Взе си раницата и излезе.
Към края на сутрешната визитация една от медицинските сестри я повика. Тя отиде на регистратурата, където я
чакаше сестра Пег.
— Здравейте, сестро.
Сестра Пег бе от хората, чието присъствие караше всички наоколо да се стегнат. Никой не знаеше на колко
години е точно — поне на шейсет, макар да разправяха, че и преди двайсет години изглеждала по същия начин.
Легендарно заядлива, макар Сара да знаеше, че това не е съвсем вярно, под строгата външност на монахинята се
криеше напълно посветена на грижите за поверените ѝ деца жена.
— Може ли да поговорим, Сара?
След минутка двете вече вървяха към сиропиталището. Когато наближиха, Сара чу глъчката на децата; голямото
междучасие беше в разгара си. Влязоха през портата откъм градината.
— Доктор Сара, доктор Сара!
Едва стъпила на площадката, децата се спуснаха към нея. Познаваха я добре, но доколкото знаеше, всеки
посетител предизвикваше голямо въодушевление. Тя се измъкна с обещания да остане по-дълго следващия път и
последва сестра Пег в сградата.
Момичето седеше на масата в малката стая, която Сара използваше за прегледи. То вдигна очи, щом Сара влезе.
Беше на не повече от дванайсет или тринайсет години; трудно можеше да прецени под цялата мръсотия. Облечена
беше с мърлява рокля от зебло, завързана на едното рамо; краката ѝ, черни от кал и осеяни с драскотини, бяха боси.
— От Вътрешна сигурност я доведоха снощи — обясни сестра Пег. — Не е продумала оттогава.
Заловили момичето, докато се опитвало да влезе с взлом в един от селскостопанските складове. Сара виждаше
защо: детето изглеждаше изгладняло.
— Здравей, аз съм доктор Сара. Как се казваш?
Момичето, което гледаше напрегнато изпод кичури сплъстена коса, не отговори. Очите му — единствената част
от тялото, която помръдваше — се стрелнаха боязливо към сестра Пег, след това отново към Сара.
— Опитахме се да разберем кои са родителите, но не открихме кой се грижи за нея.
Сара не се учуди. Извади слушалка от чантата си и я показа на момичето.
— Ще ти преслушам сърцето — може ли?
Момичето не продума, но очите му казваха, че може. Сара смъкна презрамката от рамото ѝ. Тънка беше като
вейка, но гърдите ѝ започваха да напъпват. Щом усети студения метален диск върху кожата си, момичето потрепери
за миг, но иначе не помръдна.
— Сара, ела да видиш нещо.
Сестра Пег гледаше гърба на момичето. Целият беше осеян с белези от изгаряне и бой с пръчка. Някои бяха
стари, други съвсем пресни. Сара бе виждала и преди подобни белези, но никога толкова много.
Тя погледна момичето.
— Миличка, кой ти причини това?
— Мисля, че не може да говори — каза сестра Пег.
Сара започна да се досеща какъв е проблемът. Момичето ѝ позволи да хване брадичката му. Сара вдигна ръка до
дясното ухо на детето и щракна с пръсти три пъти; момичето не реагира. Провери и другото ухо. Нищо. След това
погледна момичето в очите, посочи към ухото си и бавно поклати глава сякаш казваше „Не“. Момичето кимна.

— Не може да говори, защото е глуха.
И тогава се случи нещо изненадващо. Момичето хвана Сара за ръката. С показалец започна да чертае линии по
дланта ѝ. Не линии, а букви, осъзна Сара. Букви. П. И. М.
— Пим — каза Сара, хвърли поглед към сестра Пег и отново се обърна към момичето. — Пим ли се казваш?
Момичето кимна. Сара я хвана за ръката, изписа върху дланта ѝ САРА и посочи към себе си.
— Сара.
Момичето вдигна очи.
— Сестро, ще ми донесете ли нещо за писане?
Сестра Пег излезе от стаята и се върна с малка черна дъска и тебешир, каквито децата използваха в училище.
КЪДЕ СА РОДИТЕЛИТЕ ТИ?, написа Сара.
Пим взе дъската, изтри с длан написаното от Сара и стисна непохватно тебешира в юмрук.
— МРЕЛИ.
— КОГА?
— МАМА, ПОСЛЕ ТАТКО, НАКРАЯ ТИМ.
— КОЙ ТЕ ПРЕБИ?
— МЪЖ.
— КОЙ МЪЖ?
— НЕ ЗНАМ. ИЗБЯГА.
Не искаше да зададе следващия въпрос, но се налагаше.
— НАРАНИ ЛИ ТЕ И ДРУГАДЕ?
Момичето се поколеба, но кимна. Сърцето на Сара се сви.
— КЪДЕ?
Пим взе дъската.
— МЕЖДУ КРАКАТА.
Без да сваля очи от момичето, Сара каза:
— Сестро, ще ни оставите ли за малко?
След като сестра Пег излезе, Сара написа:
— МНОГО ПЪТИ ЛИ?
Момичето кимна.
— ТРЯБВА ДА ТЕ ПРЕГЛЕДАМ. ЩЕ ВНИМАВАМ.
Пим настръхна и започна да клати бързо глава.
— МОЛЯ ТЕ — написа Сара. — ВАЖНО Е.
Пим взе дъската и написа бързо:
— АЗ ВИНОВНА. ОБЕЩАХ ДА НЕ КАЗВАМ.
— НЕ. НЕ СИ ВИНОВНА ТИ.
— ПИМ ЛОША.
На Сара ѝ призля. Виждала бе ужасяващи неща, при това не само в Отечеството. Невъзможно беше да работиш
в болница, без да се сблъскаш с най-лошите страни на човешката природа. Жена със счупена китка, която обяснява
как е паднала по стълбите, докато съпругът ѝ я наблюдава зорко и ѝ дава знаци с очи. Недохранен старец, зарязан
пред входа от роднините си. Една от проститутките на Дънк с тяло, раздирано от болести и рани, стиснала шепа
монети, за да се отърве от бебето в утробата си и да се върне обратно на работа. Налагаше се да станеш поне малко
коравосърдечен, в противен случай нямаше как да издържиш, но малтретираните деца бяха най-страшното. Деца, от
които не можеш да извърнеш очи. В случая на Пим бе лесно да се досети каква е историята. След смъртта на
родителите някой е предложил да прибере момичето, роднина или съсед. Всички са си помисли колко благородно от
страна на този човек да поеме отговорност за бедното глухонямо сираче, а след това никой не си е направил труда
да провери какво се случва с него.
— Не, миличка. — Сара хвана Пим за ръце и я погледна в очите. В тях сияеше душата на детето, мъничка,
уплашена, забравена от света. Тя бе най-самотното същество на земята и Сара разбра какво трябва да направи от
чиста човещина.
Дори Холис не знаеше историята. Сара не се страхуваше да му каже; познаваше го добре. Но отдавна беше
решила да мълчи. Казваха, че в Отечеството всеки преживявал това и редът на Сара неизбежно дойде. Изтърпяла бе,
както можеше, а когато всичко приключи, си представи метална кутия със здрава ключалка. Накрая сложи спомена
в кутията.
Тя взе дъската и написа:
— НЯКОГА И АЗ ПОСТРАДАХ ПО ТОЗИ НАЧИН.
Момичето прочете написаното с предпазливо изражение. Минаха десетина секунди, преди да вземе тебешира.

— ТАЙНА?
— НЕ СЪМ КАЗВАЛА НА НИКОЙ ДРУГ.
Изражението на момичето започна да се променя. Нещо в него се отприщваше.
Сара написа:
— С ТЕБ СИ ПРИЛИЧАМЕ. САРА Е ДОБРА. ПИМ Е ДОБРА. НЕ СМЕ ВИНОВНИ.
Очите на момичето се насълзиха. Една сълза преля и се търкулна по бузата, като остави след себе си диря в
мръсотията. Стисна устни; мускулите на врата и челюстта ѝ се напрегнаха и потрепериха. Странен звук изпълни
стаята. Приличаше на животинско ръмжене. Сякаш нещо в нея се бореше да излезе навън.
И тогава момичето отвори уста и нададе вой, който разби всяка идея за човешки език, сведен само до една
продължителна нота на болка. Сара я прегърна. Пим виеше, трепереше, опитваше се да се освободи, но Сара не я
пусна.
— Всичко е наред. Вече си в безопасност. Аз съм до теб. — Продължи да я прегръща дълго след като се
успокои.

Девет 
Сградата на Капитолия, в която някога се помещавала Първа тексаска банка — името все още беше гравирано
над входа — се намираше близо до училището. Във фоайето имаше табела, на която бяха изписани имената на
отделните ведомства: Жилищна комисия, Здравеопазване, Селско стопанство и търговия, Печатарство. Кабинетът на
Санчез се намираше на втория етаж. Питър изкачи стълбите до приемната, където зад бюро седеше офицер от
Вътрешна сигурност с неестествено чиста униформа. Питър изведнъж се засрами от мърлявите си работни дрехи и
чантата с инструменти в ръката си.
— Какво обичате?
— Идвам при президента Санчез. Имам уговорка.
— Име? — Офицерът сведе очи към бюрото; попълваше някакъв формуляр.
— Питър Джаксън.
Изражението на офицера се промени.
— Вие ли сте Джаксън?
Питър кимна.
— Да му се не види! — Мъжът го зяпна сконфузено. Питър скоро не се бе сблъсквал с подобна реакция. Но пък
и напоследък рядко срещаше непознати хора. Всъщност изобщо не срещаше непознати.
— Бихте ли предали, че съм тук? — попита накрая Питър.
— Разбира се. — Офицерът скочи от стола си. — Един момент. Веднага ще им съобщя, че сте тук.
Местоимението „им“ му направи впечатление. Кой още щеше да присъства на срещата? А и защо изобщо го бяха
повикали? След часове размишления върху бележката от президента не успя да измисли каква е причината. Може би
Кейлъб беше прав и просто искаха да се върне в армията. В такъв случай разговорът щеше да е много кратък.
— Заповядайте, господин Джаксън.
Офицерът взе чантата с инструменти на Питър и го поведе по дългия коридор. Вратата на Санчез беше
отворена. Тя стана от бюрото, когато Питър влезе: дребна жена с почти напълно побеляла коса, остри черти и твърд
поглед. Срещу нея седеше мъж с къса четинеста брада. Изглеждаше му познат, но Питър не можеше да се сети
откъде.
— Господин Джаксън, радвам се да ви видя. — Санчез заобиколи бюрото и му подаде ръка.
— Госпожо президент, за мен е чест.
— Моля ви, наричайте ме Вики. Това е Форд Чейс, началникът на кабинета ми.
— Мисля, че сме се срещали, господин Джаксън.
Сега Питър си спомни: Чейс участваше в разследването след разрушаването на Пътя на нефта. Споменът беше
неприятен; Питър веднага беше изпитал силна неприязън към него. Недоверието му се засили от факта, че Чейс
носеше вратовръзка — най-непонятния аксесоар на света.
— И, разбира се, познаваш генерал Апгар — каза Санчез.
Питър се обърна и видя от дивана да се изправя бившият му командир. Гунар беше остарял малко, късо
подстриганата му коса беше прошарена, бръчките по челото бяха по-дълбоки. Малко шкембе опъваше копчетата на
униформата му. Питър изпита силен порив да козирува, но се сдържа и му стисна ръка.
— Поздравления за повишението, сър. — Никой от служилите под командването му не се изненада, когато
назначиха Апгар за генерал на армията след оттеглянето на Флийт.
— И до ден днешен съжалявам, че приех. Как е синът ти?
— Добре е, сър, благодаря, че попитахте.
— Ако исках да се обръщаш към мен със „сър“, нямаше да приема оставката ти. Между другото, за това
съжалявам най-много след повишението ми. Трябваше да се постарая повече да те разубедя.
Питър харесваше Гунар; присъствието му действаше успокояващо.
— Така или иначе нямаше да успеете.
Санчез ги заведе до малък кът с диван и два кожени фотьойла около ниска масичка с каменен плот, върху който
имаше хартия, навита на дълго руло. Чак сега Питър успя да огледа помещението: заемаща цяла стена етажерка с
книги, прозорец без пердета, очукано бюро, отрупано с купчини документи. Зад него знамето на Тексас висеше от
пилон — единственият церемониален предмет в стаята. Питър седна на единия от столовете срещу Санчез. Апгар и
Чейс седнаха отстрани.
— Господин Джаксън, сигурна съм, че се чудите защо ви повиках — започна Санчез. — Искам да ви помоля за
услуга. И за да ви дам малко контекст, ще ви покажа нещо. Форд?
Чейс разгъна рулото хартия и притисна четирите ѝ краища, за да не се свиват. Топографска карта: Кървил се
намираше в центъра с ясно обозначени стени и периметър. На запад покрай река Гуадалупе имаше три големи
области, маркирани с щрихи и с обозначения: П31, П32, П33.

— С риск да прозвучи помпозно, това тук е бъдещето на Тексаската република — каза Санчез.
Чейс обясни:
— ПЗ е съкратено от Парцел за заселване.
— Тези райони са най-подходящи за преместване на част от населението, поне за начало. Има вода, плодородна
почва и пасища. Ще действаме на етапи и ще избираме заселниците чрез жребий.
— Всички ще поискат да се махнат оттук — добави Чейс.
Питър вдигна очи от картата. Всички очакваха реакцията му.
— Не изглеждаш впечатлен — отбеляза Санчез.
Питър потърси подходящи думи.
— Предполагам, че… просто не очаквах този ден да настъпи.
— Войната свърши — каза Апгар. — От три години никой не е забелязвал вирал. За това се борих толкова
време.
Санчез се приведе напред. Имаше нещо изключително привлекателно в нея, някаква неоспорима сила. Питър
беше чувал слуховете — говореше се, че на младини е била голяма красавица с един куп ухажори — но съвсем друго
бе лично да изпита чара ѝ.
— Питър, делата ти ще се помнят вечно.
— Не бях сам.
— Знам. Героите са много. Съжалявам за приятелите ти. Загубата на капитан Донадио е тежка. А Ейми… —
Санчез се замисли. — Ще бъда честна. Историите за нея… така и не съм сигурна на какво да вярвам. Дори сега не
ги разбирам напълно. Знам обаче, че изобщо нямаше да водим този разговор, ако не бяхте ти и Ейми. А това те
прави изключително важен. Може да се каже, че си неповторим. — Приковала го бе с поглед; имаше способността
да те накара да се чувстваш, сякаш в стаята сте само двамата. — Кажи ми, харесва ли ти работата на строежа?
— Доволен съм.
— И така имаш възможност да прекарваш повече време със сина си.
Питър усети, че Санчез прилага някаква стратегия. Кимна.
— Аз нямам деца — продължи Санчез малко натъжено. — Част от цената, която плащам за позицията си. Но
разбирам как се чувстваш. Затова веднага искам да отбележа, че съм взела това предвид и предложението ми няма
да попречи по никакъв начин. Ще прекарваш достатъчно време с него, както правиш сега.
Питър познаваше кога някой говори полуистини, но, от друга страна, подходът на Санчез бе толкова добре
обмислен, че нямаше как да не ѝ се възхити.
— Добре.
— Питър, какво ще кажеш да станеш част от кабинета ми?
Мисълта бе толкова абсурдна, че Питър едва не се изсмя.
— Простете, госпожо президент…
— Моля те — прекъсна го тя с усмивка, — наричай ме Вики.
Питър трябваше да признае, че жената е изкусна.
— Идеята е толкова абсурдна, че дори не знам откъде да започна. За начало например аз не съм политик.
— Не ми трябва политик. Ти си лидер и хората го знаят. Прекалено ценен си, за да стоиш настрана. Не отваряме
портите само за да освободим място, макар да е крайно наложително. Това представлява фундаментална промяна в
начина ни на живот. Все още трябва да уточним много детайли, но през следващите деветдесет дни възнамерявам да
отменя военното положение. Ще отзовем Експедиционния корпус от териториите, за да помага при разселването, и
постепенно ще преминем към изцяло цивилно управление. Преходът ще е тежък, но е наложителен, а подходящият
момент е сега.
— При цялото ми уважение, не виждам какво общо има това с мен.
— Всъщност ти си основна фигура в плана. Поне се надявам да бъдеш. Позицията, в която се намираш, е
уникална. Военните те уважават. Народът те обича, особено хората от Айова. И това са само две от колоните на
обществото ни. Третата е търговията. Тифти Ламонт е мъртъв, но приятелството ти с него ти дава достъп до
главатаря им. Нямаме намерение да спираме дейността им; не бихме могли, дори да опитаме. Пороците са
неразделна част от живота — грозна, но неизменна част. Познаваш Дънк Уитърс, нали?
Питър кимна.
— Срещали сме се.
— Ако източниците ми са достоверни, се познавате доста добре. Чувала съм историята с клетката. Интересна
случка.
Говореше за първата среща на Питър с Тифти в подземния му комплекс на север от Сан Антонио. За забавление
и заради тръпката ръководителите на търговията влизаха в ръкопашен бой с вирали, а останалите залагаха кой ще
спечели. Дънк бе влязъл пръв в клетката и победи един дремльо сравнително лесно, след което дойде ред на Питър,

който се изправи срещу истински драк, за да осигури на Тифти договор да ги придружи до Айова.
— Налагаше се.
Санчез се усмихна.
— Точно за това говоря. Ти си човек, който прави необходимото. Що се отнася до Дънк, той, за съжаление, не е
и наполовина умен, колкото покойния Ламонт. Споразумението ни с Ламонт беше простичко. Той разполагаше с
най-добре запазеното военно оборудване, което бяхме виждали от години. Без него нямаше как да въоръжим
армията. Казахме му да държи под око най-опасните оръжия, да ни снабдява редовно с пушки и муниции, а в замяна
ние не му пречехме да върти бизнеса си. Ламонт разбираше напълно духа на договорката, но се съмнявам че с Дънк
ще е същото. Той е опортюнист и е неприятна личност.
— Защо тогава не го хвърлите в затвора?
Санчез сви рамене:
— Може и дотам да се стигне. Според генерал Апгар трябва да ги заловим всичките, да завземем бункера и
залите за залагания и да сложим край веднъж завинаги. Но друг ще заеме мястото му още преди мастилото да е
изсъхнало и няма да постигнем нищо. Тук става въпрос за търсене и предлагане. Има търсене — кой ще доставя
стоките? Масите за комар, алкохола, проститутките? Не ми харесва, но поне ще си имаме работа с човек, когото
познаваме.
— Значи искате да говоря с него.
— Да, след известно време. Важно е да имаме контрол върху търговията, както и пълната подкрепа на военните
и цивилното население по време на прехода. Имаш уважението и на трите групи. Да му се не види, ако поискаш,
вероятно можеш да заемеш и моя пост, макар да не го пожелавам и на най-големия си враг.
Питър имаше тревожното усещане, че вече се е съгласил на нещо. Той погледна към Апгар, чието изражение
казваше: Повярвай ми, напълно те разбирам.
— Какво точно искате от мен?
— Засега искам да те назнача за съветник. За посредник, ако щеш. По-нататък може да ти измислим конкретна
длъжност. При всички случаи обаче те искам пред погледите на всички. Хората трябва да чуват първо твоя глас. И ти
обещавам, че всеки ден ще си у дома навреме за вечеря със сина си.
Изкушението беше голямо: край на дните под палещото слънце с чук в ръка. Но Питър бе уморен. Напуснала го
беше някаква жизнена енергия. Достатъчно беше направил и сега искаше тих и спокоен живот. Искаше да води сина
си на училище и след това да ходи на работа, вечер да го приспива и да прекарва осем прекрасни часа на съвсем
различно място — на единственото място, където бе истински щастлив.
— Не.
Санчез се стъписа; не беше свикнала да ѝ отказват толкова лаконично.
— Не?
— Това е отговорът ми.
— Несъмнено има нещо, което да те накара да размислиш.
— Поласкан съм, но не желая да се занимавам с тези проблеми. Съжалявам.
Санчез не изглеждаше ядосана, а само озадачена.
— Разбирам. — Чаровната усмивка се завърна на лицето ѝ. — Длъжна бях да попитам.
Тя стана и всички се изправиха с нея. Сега дойде ред на Питър да се изненада; осъзна, че е очаквал да го
увещава. На вратата Санчез му стисна ръка.
— Благодаря ти за отделеното време, Питър. Предложението ми остава в сила и се надявам, че ще размислиш.
Би могъл да помогнеш много. Обещай ми, че ще си помислиш?
Реши, че поне за това може да се съгласи.
— Обещавам.
— Генерал Апгар ще те изпрати.
Значи това беше всичко. Питър малко се учуди и се замисли дали е взел правилното решение.
— Питър, още нещо — обади се Санчез.
Той се обърна на прага. Жената се бе върнала на бюрото.
— Забравих да попитам, на колко години е синът ти?
Въпросът изглеждаше безобиден.
— На десет.
— И се казва Кейлъб, нали?
Питър кимна.
— Прекрасна възраст. Животът е пред него. Като се замисли човек, правим всичко в името на децата, нали? Ние
ще си отидем, но решенията, които вземем през следващите няколко месеца, ще определят в какъв свят ще живеят
те. — Санчез се усмихна. — Помислете за това, господин Джаксън. Благодаря, че дойдохте.

Питър последва Гунар навън и някъде по средата на коридора го чу да се киска тихичко.
— Добра е, нали?
— Да — призна Питър. — Много е добра.

Десет 
Майкъл носеше в чантата си три предмета. Първият беше вестникът. Вторият — писмо.
Намери го в джоба на капитана. Върху плика не пишеше нищо; мъжът не бе имал намерение да го изпраща.
Самото писмо, по-малко от страница, беше написано на английски.
Скъпи синко,
Знам, че с теб няма да се срещнем в този живот. Горивото ни свършва; угасна и последната ни
надежда да намерим убежището. Снощи екипажът и пътниците гласуваха. Взехме единодушно решение.
Никой не би искал да умре от обезводняване. Днес е последният ни ден на земята. Погребани в гробница
от стомана, ще се носим по теченията, докато всемогъщият Бог реши да ни прати на дъното.
Не се и надявам, че последните ми думи ще стигнат до теб. Остава ми единствено да се моля, че с
майка ти сте избегнали гибелта и някак си сте оцелели. Какво ме чака сега? В Свещения Коран пише:
„Аллах единствен познава тайнствата на небето и земята. И решението в Деня на страшния съд е
мимолетно, защото Аллах има власт над всичко“. Съдбата ни е в Негови ръце и при Него ще се завърнем.
Въпреки всичко случило се вярвам, че безсмъртната ми душа ще премине в ръцете Му и с теб накрая ще се
съберем в рая.
Последната мисъл в живота ми е за теб. Бог да те благослови.

жүктеу/скачать 3.26 Mb.

Достарыңызбен бөлісу: